Таен свидетел

23

Лейси се върна на работа и макар че появата й повдигна малко духовете, липсата на Хюго все още се усещаше болезнено. Тя и Гайзмар не споделяха с останалите повечето подробности, но в офиса вече се ширеше схващането, че смъртта на Хюго не е трагичен инцидент. В такава малка служба загадъчната смърт на един служител нарушаваше равновесието. Никой в КСЕ не беше смятал работата си за опасна.

Макар движенията й да бяха бавни и все още да криеше главата си под увеличаваща се колекция от елегантни шалове, присъствието на Лейси беше приятно и вдъхновяваше колегите й. Тя възстановяваше силите си и работеше все по-дълго.

Два дни след като връчиха жалбата на съдия Клодия Макдоувър, Лейси седеше на бюрото си, когато й се обади Едгар Килъбрю.

Високопарен дори по телефона, той започна любезно:

— Знаете ли, госпожо Столц, колкото повече проучвам тази жалба, толкова повече се ужасявам. Тя е лишена от всякакво основание и аз съм изумен, че Комисията изобщо може да й обърне внимание.

— Вече го казахте — спокойно отговори Лейси. — Възразявате ли да запиша този разговор?

— Записвайте каквото искате.

Лейси натисна копчето за запис на телефона си и попита:

— И така, какво мога да направя за вас?

— Можете да отхвърлите проклетата жалба, ето какво. И да кажете на господин Грег Майърс, че ще го съсипя от дела за клевета през следващите десет години.

— Ще предам, но несъмнено господин Майърс е наясно, че в жалбата му няма нищо клеветническо или злепоставящо, защото тя не е публично достояние.

— Ще видим тази работа. Реших да не подавам искане за отхвърляне на жалбата просто защото така само допълнително ще привлечем внимание към проблема. Бордът, който наблюдава комисията ви, има петима членове, петима чиновници, които ближат задника на губернатора, затова им нямам доверие да пазят тайни, както нямам доверие и на никой във вашата служба. Изобщо не трябва да се шуми по този въпрос. Разбирате ли, госпожо Столц?

— Нали вече водихме този разговор в кабинета на съдия Макдоувър преди два дни?

— Е, водим го пак. Искам да науча повече за разследването ви. Не се съмнявам, че е в задънена улица, затова се опасявам, че ще се отчаете и ще започнете да звъните напосоки на всеки, който може да познава клиентката ми. Така плъзват слуховете, зловредните слухове, госпожо Столц, а аз просто не вярвам нито на вас, нито на който и да било друг да подходи дискретно.

— Прекалено се тревожите, господин Килъбрю. Ние правим това ежедневно и знаем какво е поверителност. Освен това нямам право да обсъждам нашето разследване.

— Е, предупреждавам ви, че ако този случай се превърне в лов на вещици и репутацията на клиентката ми пострада, ще съдя вас, Гайзмар и всички други в службата ви за клевета.

— Ами давайте. Ние от своя страна ще ви съдим за лекомислено завеждане на иск.

— Чудесно, направо страхотно. За мен ще е огромно удоволствие да се срещнем в съда. Животът ми минава там, госпожо Столц, а вашият — не.

— Нещо друго, господин Килъбрю?

— Не. Приятен ден.

Колкото и хладнокръвно да звучеше Лейси по телефона, разговорът я разстрои. Килъбрю беше безстрашен защитник в съдебната зала, прочут с унищожителната си тактика. Такъв съдебен процес със сигурност щеше да бъде определен като лекомислен, но въпреки това изгледите да спори с него я плашеха. Килъбрю печелеше големи пари от изявите си пред съдебните заседатели, а Лейси нито веднъж не се беше изправяла пред жури. Тя пусна телефонния разговор на Майкъл, който съумя да се засмее. Беше получавал заплахи и преди, а тя — не. Докато си вършеше работата и не нарушаваше правилата, КСЕ беше на практика неуязвима при съдебни дела. Иначе никога не биха връчили и една жалба.

Лейси се върна на бюрото си и се съсредоточи над други дела. За втори път звънна в полицията на резервата и помоли да говори с Били Капъл. В момента бил много зает. Тя се обади отново час по-късно, но той още беше в среща. Звънна на застрахователната си компания и изнамери агента, който беше взел смачканата тойота приус. Той й съобщи, че е продал колата на автоморга за сумата от хиляда долара — обичайната цена за напълно унищожена кола. Твърдеше, че не знае какво се случва с такива превозни средства, след като се озоват в автоморгата, но според него или ги пресоваха и ги предаваха за скрап, или ги разпродаваха на части. При двата си телефонни разговора с автоморгата Лейси не получи никаква информация. Следобед каза на Майкъл, че има час при лекар и няма да се върне на работа до края на деня.

Вместо на лекар тя отиде в Панама Сити — първото й самостоятелно пътуване. Спазваше ограниченията на скоростта и се постара да не трепва всеки път когато се разминава с кола, но въпреки това нервите й бяха обтегнати. Дишаше трудно, коремът й беше на топка, но беше твърдо решена да стигне до крайната си цел. В автоморгата спря на застланата с чакъл площадка между един влекач и един смачкан пикап и попита възрастен мъж с мръсна риза и още по-мръсна брада къде е канцеларията. Той кимна към метална постройка с вдлъбнати стени и отворена врата. Лейси влезе и се озова в помещение с дълъг тезгях, където механици купуваха авточасти на старо. Стените бяха заети от впечатляваща сбирка тасове, но един ъгъл беше запазен за календари с полуголи момичета. Присъствието на красива жена прекрати всички сделки. Мъж на име Бо, изписано с шаблон на ризата му, попита с усмивка:

— О, здрасти, госпожице, с какво можем да ви помогнем?

Лейси също се усмихна, пристъпи напред и каза:

— Търся колата си. Катастрофирах преди три седмици в резервата на тапакола и колата ми е била докарана тук. Искам да я видя и да си взема някои лични вещи.

Усмивката на Бо угасна и той каза:

— Ами ако е докарана тук, значи вече не е вашата кола. Допускам, че е била напълно потрошена.

— Да. Говорих със застрахователната компания и те ми казаха, че е тук.

Бо застана пред компютъра.

— Кажете ми номера.

Лейси му подаде копие от талона си. Той натрака нещо на клавишите, а колегата му Фред се присъедини към него. Двама механици наблюдаваха внимателно от другия край на тезгяха. Бо и Фред се чумереха и мърмореха, видимо объркани.

— Насам — каза Бо и излезе иззад тезгяха.

Лейси го последва по къс коридор и после през страничен вход. Зад сградата имаше поляна, скрита зад висока ограда и пълна със стотици бракувани леки коли, камионетки и микробуси. В далечината огромна тромава машина пресоваше един потрошен автомобил. Бо махна на друг мъж и той се приближи. Беше облечен с бяла риза, много по-чиста от тези на Бо и Фред и без име на нея — явно беше шефът. Бо му подаде някакъв лист и обясни:

— Госпожата търси онази тойота приус от индианския резерват. Казва, че била нейна.

Мъжът се намръщи и поклати глава.

— Не е тук. Някакъв човек дойде преди няколко дни и я купи в брой.

Нагазила в непознати води, Лейси попита:

— Кой е този, който я е купил?

— Не мога да ви кажа, госпожо, наистина не знам. Май не ми каза име, само поиска колата и ми даде парите. Непрекъснато се случва. Купуват някоя потрошена кола и я разпродават на части. За пръв път виждах този човек.

— И нямате никакви документи за сделката?

Бо се засмя, а шефът му реагира с усмивка на невежеството й.

— Не, госпожо — отговори шефът. — След като колата бъде отписана от застрахователя и талонът стане невалиден, никой не се интересува какво се случва с нея. В нашия бизнес сделките в брой не са необичайни.

Лейси не беше сигурна какво да попита сега. Допускаше, че й казват истината. Плъзна поглед по поляната със стотици смачкани коли и си даде сметка, че търсенето й ще е безплодно.

— Съжалявам, госпожо — каза шефът и се отдалечи.

Есемесът от Върна гласеше: „Искаш ли да поговорим?“.

Размениха си още няколко съобщения и се уговориха за час.

Лейси пристигна в дома на семейство Хач след вечеря. Върна беше сама с децата. Двете по-големи си пишеха домашните на холната масичка. Пипин и другото мъниче спяха. Върна каза, че за пръв път от смъртта на Хюго в къщата е толкова тихо. Двете пиеха зелен чай във вътрешния двор и гледаха светулките в мрака. Върна беше доволна, че роднините най-сетне са си заминали, макар че майка й щеше да дойде на следващия ден да гледа Пипин. Върна беше изтерзана, но спеше повече. Още се събуждаше с чувството, че Хюго е до нея, но по-бързо успяваше да се върне в действителността. Имаше четири деца и не й се полагаше луксът да се отдаде на скръбта си. Животът не беше забавил ход.

— Днес получих чека от застраховката — каза Върна, — така че напрежението намаля, поне засега.

— Чудесно, Върна.

— Ще се оправим за година-две, но трябва да си намеря работа. Хюго печелеше шейсет хиляди годишно и нямаме никакви спестявания. Трябва да заделя някакви пари за бъдещето, за децата.

Говореше й се и се нуждаеше от слушател извън семейството. Беше завършила обществено здравеопазване в Щатския университет на Флорида и беше работила като социален работник около година преди първата си бременност. След третата се отказа от всякакви мисли за кариера.

— Допада ми мисълта за работа. Вече толкова отдавна съм майка на пълен работен ден, че съм готова за промяна. С Хюго често го обсъждахме и решихме, че щом Пипин тръгне на детска градина, ще се върна на работа. Може би с две заплати щяхме да се преместим в по-голяма къща, може би щяхме да започнем да пестим за децата. Хюго много ме подкрепяше, Лейси. Егото му беше огромно, какво да се прави, но не се чувстваше застрашен от идеята жена му да работи.

Лейси слушаше и кимаше. Върна десетки пъти бе говорила, че иска кариера. Тя отпи от чая си и за миг затвори очи. Сепна се и каза:

— Можеш ли да повярваш, че вече ми искаха пари назаем? Двама братовчеди на Хюго се навъртаха тук достатъчно дълго, за да помолят за заем. Отказах им и ги изгоних, но те ще се върнат. Какво кара хората да вършат такива ужасни неща, Лейси?

Въпросът не се нуждаеше от отговор, но Лейси все пак каза:

— Не знам.

— Напоследък твърде много народ ме съветва. Още преди погребението всички знаеха, че ще получа сто хиляди от застраховката „Живот“, и някои от тези пиявици вече започнаха да ми се лепят. Гади ми се от тях, наистина. Не са сестрите ми и майка ми, а братовчеди, които не сме виждали поне от пет години.

— Гайзмар спомена, че в къщата имало адвокати, които планират да заведат дела.

— И тях ги изгоних. Някакъв многознайко ме убеждаваше, че мога да получа пари от застраховката на откраднатия пикап. Оказа се, че не е така. Щом колата е открадната, не можеш да ги съдиш за обезщетение. Много големи приказки се изприказваха. Един предлагаше да съдим „Тойота“ заради неизправния колан и въздушната възглавница, но не съм сигурна, че идеята е добра. Искам да те питам нещо, Лейси. Онази вечер, докато с Хюго пътувахте към казиното, коланът му наред ли беше?

— Всъщност не. Той се оплака, че постоянно се откопчава. За пръв път се случваше. Хюго упорстваше и на няколко пъти успя да го щракне, но нещо не беше наред.

— Смяташ ли, че някой го е пипал?

— Да, Върна. Убедена съм, че въздушната възглавница и коланът са били повредени нарочно.

— И че катастрофата не е катастрофа?

— Не, не беше. В нас умишлено се блъсна пикап, който тежеше два пъти повече от тойотата ми.

— Но защо? Трябва да ми кажеш, Лейси. Заслужавам да знам какво става.

— Ще ти кажа каквото мога, но трябва да ми обещаеш да си мълчиш.

— Стига, Лейси. Познаваш ме.

— Имаш ли адвокат?

— Да. Един от приятелите на Хюго от правния факултет се грижи за всичко. Имам му доверие.

— Добре, но дори той не трябва да знае, още не.

— Разкажи ми, моля те.

Беше почти десет, когато Родерик отвори вратата и се провикна:

— Мамо, бебето плаче.

Върна побърза да изтрие сълзите си и каза:

— Каква изненада! Ох, това дете!

Двете станаха и щом влязоха вътре, Лейси попита:

— Нещо против да остана тази вечер? Ще се погрижа за Пипин и може да си поговорим още.

— Благодаря ти, Лейси. Имам много въпроси.

— Не се съмнявам.