Таен свидетел

6

Първият съд, построен от данъкоплатците на окръг Брънзуик, изгоря до основи. Вторият беше отнесен от вятъра. След урагана през 1970 г. окръжната управа одобри проект, който включваше много тухли, бетон и стомана. Резултатът беше отблъскващ хангар в съветски стил, на три етажа, с малко прозорци и плосък покрив, който течеше още от първия ден. По онова време окръгът, по средата между Пенсакола и Талахаси, беше слабо населен, а крайбрежието не беше застроено хаотично. Според преброяването от 1970 г. там живееха 8100 бели, 1570 чернокожи и 411 индианци. Няколко години след като „Новият съд“, както го наричаха, отвори врати, крайбрежието в тясната северозападна част на Флорида се оживи, когато предприемачите се втурнаха да строят жилища и хотели. Със своите километрични диви и девствени плажове Смарагдовият бряг се превърна в още по-популярна дестинация. Населението се увеличи и през 1984 г. окръг Брънзуик беше принуден да разшири сградата на съда си. Верен на постмодернистичния стил, окръгът изгради озадачаваща пристройка с фалическа форма, която мнозина оприличаваха на злокачествено образувание. Всъщност местните точно така я наричаха — Тумора, въпреки че официалното й название беше Пристройката. Дванайсет години по-късно населението продължаваше да расте и окръжната управа добави още един такъв тумор от другата страна на Новия съд и оповести, че е готова за всякакъв бизнес.

Окръжен център беше град Стърлинг. Брънзуик и два съседни окръга съставляваха Двайсет и четвърта съдебна област на Флорида. От двамата окръжни съдии Клодия Макдоувър беше тази, която се помещаваше в Стърлинг, следователно тя до голяма степен командваше в съда. Имаше старшинство и влияние, затова всички чиновници от местната администрация пристъпваха на пръсти край нея. Просторният й кабинет се намираше на третия етаж, откъдето тя се наслаждаваше на приятна гледка и на слънце през един от малкото прозорци. Мразеше сградата и често си мечтаеше да дойде време, когато ще има достатъчно власт, за да я събори и да построи нова. Но това беше само мечта.

След спокоен ден на бюрото си тя уведоми своята секретарка, че ще си тръгне в четири — твърде рано за нея. Изпълнителната и добре обучена секретарка попи информацията, но не зададе никакви въпроси. Никой не питаше Клодия Макдоувър защо прави едно или друго.

Съдията напусна Стърлинг със своя лексус последен модел и пое в южна посока. Двайсет минути по-късно мина през импозантния вход на „Трежър Кий“ — място, което тайно смяташе за „своето казино“. Беше убедена, че то нямаше да съществува без нейните усилия. Тя имаше властта да го затвори още утре, ако поиска. Това обаче нямаше да се случи.

Подкара по пътя, обикалящ казиното, и се усмихна както винаги, когато видя пълните паркинги, неспирно движещите се автобуси, които превозваха играещите хазарт от и до хотелите им, ярките неонови билбордове, рекламиращи шоупрограми със залязващи кънтри певци и евтини циркови номера. Всичко това извикваше усмивката й, защото означаваше, че индианците благоденстват. Хората имаха работа. Хората се забавляваха. Семействата идваха тук на почивка. „Трежър Кий“ беше превъзходно място и тя изобщо не се притесняваше от факта, че източва съвсем малка част от всичко.

Напоследък нищо не притесняваше Клодия Макдоувър. След седемнайсет години на съдийската скамейка репутацията й беше стабилна, работата й — сигурна, рейтингът — висок. А след като единайсет години получаваше дял от печалбата на казиното, тя беше невъобразимо богата жена с авоари, скрити по цял свят и растящи с всеки изминал месец. И макар да се беше обвързала с хора, които не харесваше, тяхната мошеническа конспирация беше непроницаема за външния свят. Нямаше следа, нямаше улики. В крайна сметка всичко вървеше по вода цели единайсет години, още от деня, в който казиното отвори врати.

Тя мина през някаква порта и влезе в тузарския голф комплекс „Рабит Рън“. Притежаваше четири жилища тук, или поне притежаваше офшорните компании, на чието име се водеха. Три отдаваше под наем чрез адвоката си, а едното бе запазила за себе си. То представляваше двуетажна крепост с блиндирани врати и прозорци. „Защита от урагани“ гласеше мотивът й преди години, докато го укрепваше. В една малка спалня беше направила трезор три на три метра с бетонни стени. Там държеше пари в брой, злато, бижута. Имаше и няколко ценни притежания, които не беше толкова лесно да се преместят — две литографии на Пикасо, египетски каноп на четири хиляди години, порцеланов сервиз за чай от друга династия и сбирка редки първи издания на романи от XIX в. Вратата на спалнята беше скрита зад подвижна библиотека, така че, ако някой влезеше в жилището, нямаше да разбере за съществуването на трезора. Само че в жилището не влизаше почти никой. От време на време някой гост биваше поканен във вътрешния двор на питие, но апартаментът не беше предназначен за живеене, гости или питиета.

Клодия дръпна завесите и погледна към голф игрището. То беше празно, защото това бяха най-горещите дни на август и въздухът беше нажежен и лепкав. Тя напълни чайник с вода и го постави на котлона. Докато чакаше водата да заври, проведе два телефонни разговора — и двата с адвокати, чиито дела предстоеше да влязат в съдебната й зала.

В пет часа, точно навреме, пристигна този, когото очакваше. Срещаха се всяка първа сряда на месеца в пет следобед. Понякога, ако Клодия беше извън страната, променяха деня на срещата, но се случваше рядко. Общуваха винаги лице в лице, в нейния апартамент, където нямаше опасност от скрити жици, бръмбари или някакво наблюдение. Използваха телефон само два-три пъти годишно. Стараеха се нещата да бъдат прости и никога не оставяха следи. Не ги грозеше опасност, така беше от самото начало, при все това не поемаха рискове.

Клодия пиеше чай, а Вон се наслаждаваше на своята водка с лед. Пристигна с кафява чанта, която остави на канапето както винаги. Вътре имаше двайсет и пет пачки стодоларови банкноти, всяка пристегната с ластиче, всяка с по 10 000 долара. Месечната парса беше половин милион долара и двамата си я деляха поравно, доколкото й беше известно. На Клодия от години й се искаше да разбере точно колко смъква той от индианците, но нямаше представа, защото Вон вършеше мръсната работа сам. С течение на времето обаче стана предоволна от своя дял. Пък и защо не?

Клодия не знаеше подробностите. Как точно заделяха сумите? Как ги криеха от счетоводството и от камерите на охранителните системи? Кой подправяше счетоводството, за да измъкне тези пари? Кой в дълбините на казиното ги вземаше и подсигуряваше изпращането им до Вон? Къде ходеше той да ги получи? И кой му ги доставяше? Колко хора вътре бяха подкупени? Тя нямаше представа за тези неща. Нито пък знаеше какво прави той със своя дял от парите в брой. Не бяха водили подобни разговори.

Клодия не знаеше нищо за бандата му, но и не искаше да узнава. Срещаше се само с Вон Дюбоуз и понякога с верния му помощник Хенк. Вон я беше открил преди осемнайсет години, когато тя беше отегчена адвокатка в малък град, която се мъчеше да си подсигури прилична прехрана и продължаваше да крои отмъщение на бившия си съпруг. Вон имаше грандиозен план за мащабно строителство, което щеше да се подхранва от казино на индианска земя, само че на пътя му стоеше един стар съдия. Ако се отървеше от него и може би от още една-две пречки, ръцете му щяха да бъдат развързани да докара булдозерите. Предложи й да финансира кампанията й и да направи каквото трябва, за да я изберат.

Сега Вон беше около седемдесетгодишен, но можеше да мине и за мъж на шейсет. С постоянния си тен и пъстрите си ризи за голф минаваше за поредния заможен пенсионер, който се радва на хубав живот под слънцето на Флорида. Беше минал през два развода и от години беше сам. Навремето, след като Клодия стана съдия, той се опита да започне връзка с нея, но тя не прояви интерес. Беше с петнайсетина години по-възрастен, което всъщност не беше много, но просто искрата я нямаше. Тогава тя беше на трийсет и девет и постепенно осъзнаваше факта, че предпочита жените пред мъжете. Пък и, честно казано, Вон я отегчаваше. Беше необразован, интересуваше се само от риболов, от голф и от строителството на поредния търговски център или голф игрище, а тъмната му страна все още я плашеше.

През годините, докато се носеха слухове, някакви подробности излизаха на бял свят и апелативните съдилища повдигаха различни въпроси, Клодия беше започнала да се съмнява, че Джуниър Мейс е убил съпругата си и Сон Разко. Преди и по време на процеса беше убедена във вината му и искаше да произнесе правилната присъда заради хората, които я бяха избрали. Ала с течение на времето и след натрупания опит у нея се бяха зародили сериозни съмнения във вината му. Като съдия обаче работата й отдавна беше приключила и тя не можеше да направи почти нищо, за да поправи една злина. А и защо? Сон и Джуниър вече ги нямаше. Казиното беше построено. Животът й беше хубав.

В действителност обаче, ако Джуниър не беше извършил убийствата, тогава някой от бандата на Вон беше пуснал по два куршума в главата на Сон Разко и на Айлийн Мейс и беше уредил изчезването на свидетелите, които бяха обвинили Джуниър. Клодия се правеше на непреклонна и храбра, но всъщност се страхуваше до смърт от Дюбоуз и момчетата му. Единствения път, когато си крещяха един на друг преди десетина години, тя го беше уверила, че ако й се случи нещо, моментално ще бъде разобличен.

Помежду им се бяха установили цивилизовани взаимоотношения на взаимно недоверие, като всеки изпълняваше точно определена роля. Тя имаше властта да затвори казиното със съдебно предписание по каквато и да било измислена причина и беше доказала, че не се бои да го направи. Той вършеше мръсната работа и държеше индианците тапакола под контрол. Заедно процъфтяваха и забогатяваха все повече с всеки изминал месец. Удивително беше колко сърдечност може да се появи и колко подозрения могат да бъдат пренебрегнати в името на многото пари.

Седяха вътре на хладно, отпиваха от питиетата си и наблюдаваха пустия феъруей, доволни от хитрата си схема и невероятното си богатство.

— Как върви „Норт Дюнс“? — попита тя.

— Движи се — отговори той. — Очаква се Съветът по териториално устройство да заседава следващата седмица и да даде зелена светлина. Би трябвало след две седмици да копаем.

„Норт Дюнс“ беше най-новото попълнение в неговата голф империя — с трийсет и шест дупки, изкуствени и естествени езера, луксозни апартаменти и още по-луксозни къщи, в близост до бъдещ бизнес център с хубав площад и амфитеатър, при това само на километър-два от брега.

— Членовете подсигурени ли са? — попита тя.

Глупав въпрос. Парите в брой, които й носеше Дюбоуз, не бяха единственият подкуп, който той даваше в града.

— Четирима срещу един — каза той. — Поули е против, разбира се.

— Защо не се отървеш от него?

— Не, не, той ни трябва. Не бива да изглежда прекалено лесно. Четирима на един върши идеална работа.

В тази част на страната подкупите наистина не бяха необходими. Вземаш който и да е строителен проект — от луксозни затворени жилищни комплекси до обикновени търговски центрове, — снабден с лъскава брошура, пълна с полуистини, лепваш му етикет „икономическо развитие“ с обещанието за данъчни облекчения и нови работни места, и избраните държавни служители веднага посягат към гумените си печати. Ако някой споменеше екологични проблеми, натоварено улично движение или препълнени училища, го обявяваха за либерал, смахнат еколог или, и това беше най-зле, за „северняк“. Вон беше овладял до съвършенство играта още преди години.

— Обещал си ми нещо — каза тя.

Беше й обещал още едно жилище в новия комплекс.

— Разбира се, госпожо съдия. До игрището за голф или във висока сграда?

— Колко висока е?

— Колко висока желаеш да бъде?

— Искам да виждам океана. Възможно ли е?

— Няма проблем. Засега е десететажна сграда и при ясно време ще се вижда от средата на Мексиканския залив.

— Харесва ми. Гледка към океана. Не държа да е на последния етаж.

Концепцията за допълнителния апартамент беше разработена от легендарния предприемач от Флорида с прякора Врътката. В треската и настървението за строителството на висока сграда с изглед към океана плановете се бяха променяли в движение, местеха се стени и в резултат се беше появил допълнителен апартамент, за който Съветът по териториално устройство не подозираше. Апартаментът можеше да има десетки приложения, нито едно от които не беше съвсем законно. Вон беше усвоил правилата на играта и през годините любимата му съдийка беше натрупала впечатляващо портфолио от допълнителни апартаменти. В списъка й имаше и дялове от законен бизнес — търговски център, воден парк, два ресторанта, няколко малки хотела и много земя, която очакваше булдозерите.

— Още едно питие? — попита тя. — Трябва да обсъдим два други въпроса.

— Аз ще донеса.

Той се изправи и отиде до кухненския плот, където тя държеше твърдия алкохол, макар че не го докосваше. Наля си един шот, добави две кубчета лед и се върна на мястото си.

— Слушам те.

Клодия пое дълбоко дъх, защото знаеше, че това няма да бъде лесно.

— Уилсън Ванго.

— Какво за него? — рязко попита Дюбоуз.

— Изслушай ме. Излежал е четиринайсет години и здравето му е силно влошено. Има емфизем, хепатит и психически проблеми. Оцелял е след многобройни побои и други посегателства и, изглежда, има някакво мозъчно увреждане.

— Хубаво.

— След три години може да кандидатства за предсрочно освобождаване. В момента съпругата му умира от рак на яйчниците, семейството мизерства и така нататък. Ужасно положение. Както и да е, някой се е добрал до губернатора и той иска да отменим остатъка от присъдата на Ванго, но само ако аз съм съгласна.

Очите на Вон проблеснаха гневно и той остави питието си. Изпъна гневно пръст към нея и каза:

— Този кучи син открадна четирийсет хиляди от моя компания. Искам да умре в затвора, за предпочитане след още един побой. Разбираш ли, Клодия?

— Стига, Вон. Дадох му максимална присъда заради теб. Излежал е достатъчно. Горкият човек умира, жена му също. Смили се.

— Никога, Клодия, никога не се смилявам. Той има късмет, че е в затвора, а не с дупка в главата. По дяволите, Клодия, не. Ванго няма да излезе на свобода.

— Добре, добре. Налей си още едно. Успокой се, отпусни се.

— Добре съм. Какво още имаш да ми казваш?

Тя отпи от чая си и изчака около минута. Когато напрежението се поразсея, каза:

— Виж, Вон, аз съм на петдесет и шест. Вече седемнайсет години съм съдия и се изморих. Това е третият ми мандат и ако нямам конкуренти следващата година, със сигурност ще направя двайсет и четири години на съдийското място. Не, стига ми толкова. Филис също смята да се пенсионира и искаме да обиколим света. Омръзна ми от Стърлинг, а на нея й писна от Мобил. Нямаме деца, които да ни задържат, така че защо да не заминем някъде? Да си поживеем с парите от индианците. — Тя замълча и се взря в него. — Какво ще кажеш?

— Ясно е, че нещата ми харесват, каквито са. Най-хубавото нещо у теб, Клодия, е, че се корумпира много лесно, а после се влюби безнадеждно в парите. Също като мен. Разликата е, че аз съм си роден така, корупцията е в моята ДНК. Бих предпочел да крада пари, отколкото да ги печеля. Ти обаче беше непорочна, но премина с удивителна лекота откъм тъмната страна.

— Не бях непорочна. Тласкаха ме омраза и изгарящо желание да унижа бившия си съпруг. Копнеех за мъст, а в това няма нищо непорочно.

— Искам да кажа, че не съм сигурен дали ще успея да намеря друг съдия, който така лесно да позволи да бъде купен.

— На този етап наистина ли ти трябва? Ако напусна, всички пари от казиното ще бъдат твои — не е лоша перспектива. Притежаваш политиците. Разринал си с булдозери половината окръг и си си подсигурил предостатъчно възможности за строеж. Напълно ясно е, поне за мен, че ще се справиш чудесно и без да държиш съдия в джоба си. Омръзна ми да работя и ако трябва да бъда честна — макар че това не е уместна за този разговор дума, — иска ми се известно време да бъда праволинейна.

— Във финансово или в сексуално отношение?

— Във финансово, негоднико — изкиска се тя.

Вон се усмихна и отпи от водката си, докато обмисляше нещата. Идеята тайно го вълнуваше. Едно гърло по-малко, при това голямо гърло.

— Ще се оправим — отговори той.

— Разбира се. Още не съм взела решение, но исках да знаеш, че го обмислям. Наистина ми дойде до гуша да съм арбитър по разводи и да изпращам хлапета в затвора до живот. И да знаеш, че не съм казала на никого за Филис.

— На мен можете да доверите и най-тъмните си тайни, госпожо съдия.

— Знам, лика-прилика сме си.

Вон се изправи и каза:

— Трябва да вървя. По същото време следващия месец?

— Да.

На излизане той взе празна кожена чанта, същата като онази, която беше донесъл, но по-лека.