Три метра над небето

45.

Стори й се, че сънува, но май наистина някой почука по щората. Да не би да е вятърът? Ето пак, малко по-силно, като сигнал. Баби стана и се приближи до прозореца, а там, осветен от бялата кръгла луна, беше той.

— Степ! Какво правиш тук? Как се качи?

— Много лесно. Прескочих оградата и изпълзях по тръбите. Хайде, чакат ни.

— Ама… трябва да се облека…

— За какво ти е, отиваме съвсем наблизо.

— Нямам нищо под нощницата!

— Още по-добре.

— Много смешно. След малко се връщам.

Тя притвори прозореца, седна на леглото и се облече набързо. Сутиен, бикини, блуза, джинси. Обувките Tobacco.

— Само че аз не мога да сляза оттук, ще минем през хола. Ела.

Преведе го през мрака на заспалата къща, деактивира алармата и взе ключовете. Задържа вратата до последно, за да не се чуе шум, после с леко тракване тя се затвори зад тях.

Спуснаха се по стълбите, метнаха се на мотора и потеглиха със загасен двигател. Като се отдалечиха достатъчно, Степ запали и даде газ. Полетяха напред, свободни да отидат където поискат.

— Къде сме? — Баби слезе от мотора и се огледа.

Степ извади нещо от багажника.

— Ще видиш. Само не вдигай шум.

Озоваха се на улица „Дзандонай“, над църквата. Минаха през малка желязна врата и повървяха по една тъмна алея между избуяли храсти. Ръката му повдигна някаква скъсана мрежа и Баби се провря отдолу, като внимаваше да не се одраска. След малко стъпиха върху прясно окосена трева.

— Ама къде отиваме?

— Ш-ш-ш-шт!

Прескочиха ниска ограда, чуваше се далечен смях. Степ я прегърна и я поведе към огромен басейн, в който плуваха няколко яки момчета. Водата плавно се надигаше и изчезваше зад малка решетка.

— Ела.

Приближиха се, три-четири мокри лица ги поздравиха и Баби разбра — това бяха приятелите на Степ. Вече знаеше как се казват: Сицилианеца, Хук, Бъни… или по-скоро Андреа, Фабио, Марко. Там беше и Поло, а ето я и Палина.

— Леле, не вярвах, че ще дойдеш! Значи загубих баса!

— Видя ли! — дръпна я Поло. Тя се опита да го потопи под водата, но не успя.

Отдалечиха се, като се пръскаха закачливо. Баби се зачуди за какво точно е бил басът, но после се сети, че има много по-важен проблем.

— Но аз не си нося бански!

— И аз не си нося — успокои я Степ. — Не се притеснявай, всички тук са по гащи.

— Ама… студено ми е… — измънка неубедително тя.

— Донесох две хавлии. Хайде, не си измисляй извинения. — Той съблече якето си. След малко всичките му дрехи бяха на купчина на тревата. — Действай, докато не съм те хвърлил в басейна.

Тя го погледна. За пръв път го виждаше гол. Сребърната светлина подчертаваше мускулите му. Съвършен корем, релефни гърди. „Наистина е за шест плюс.“

След малко и двамата бяха във водата.

— Бр-р-р! Студено!

— Сега ще се сгрееш. Само не се гмуркай с отворени очи, защото е пълно с хлор. Това е първият отворен басейн в зоната, знаеш ли? Нещо като откриване на сезона…

— Напомня ми за документалните филми на Брус Уебър, дето семейство Дилан отива на вилата…

— Документалните филми на кой?

— Брус Уебър.

— Не го знам тоя. Ела!

Приближиха се до ръба на басейна, където бяха наредени бутилки. Степ й подаде една.

— О-о, мерси, аз не пия.

— Хайде де, ще те сгрее.

Тя пое бутилката с две ръце и я надигна. Газираната течност погали гърлото й.

— Не е лошо.

— Че как ще е лошо, това е шампанско!

„Откъде са го взели? Сигурно са го откраднали.“ Реши да не мисли за това и отново отпи, този път по-уверено. За малко да се задави. Шампанското й потече през носа и Степ се разсмя. Изчака я да се съвземе и заплуваха заедно към отсрещния край на басейна, където един голям храст ги скри от луната. През клоните му проникваха сребърни отражения, които скоро се изгубиха в мократа й коса. Степ я целуна, голите им тела се сляха. Обгърнати от хладката вода, те търсеха топлината в себе си, опознаваха се, разделяха се и отново се събираха. По едно време той се обърна, заплува нанякъде и се върна с нова плячка.

— Тази още е пълна. — Подаде й нова бутилка.

Баби пое няколко глътки и й стана още по-приятно. Потърси устните му, струваше й се, че лети. Степ я сграбчи, завъртя я около себе си. Тя отвори очи. Лекият тласък на течението галеше дясната й буза, нахални пръски стигаха до устата й. Обзе я желание да се смее, високо в небето светли облаци се носеха над безкрайната синева. Обгърна широките му рамене и го целуна със страст. Той погали косата й, гладкото й лице. После слезе надолу по шията, по гърдите, настръхнали от студ и вълнение, и продължи дотам, където я докосна днес следобед. Тя го притисна по-силно, заби брадичка в рамото му и притвори очи. Една полупразна бутилка се носеше във водата, потъваше и изплуваше. Баби си помисли за посланието, скрито в нея: „Помощ! Не ме спасявайте…“ — После стисна клепачи и потрепери, но не от студ. Обзеха я хиляди емоции и в този миг разбра, че е претърпяла корабокрушение.

— Баби! Баби! — Някой я раздруса безмилостно.

Даниела.

— Не чу ли будилника? Хайде, че закъсняваме!

Тя се обърна в леглото. Спомни си изминалата нощ. Степ, когото тайно преведе из къщата. Бягството, къпането в басейна. Шампанското. Той и тя във водата. Ръката му. Да не би да си е измислила всичко? Докосна косата си, беше съвършено суха. „Жалко, сънувала съм. А беше толкова хубаво!“ Извади ръката си изпод завивката и потърси опипом радиото. Зазвуча една прастара песен на Simply Red.

Чувстваше се замаяна, а най-странното беше, че я болеше главата. Придърпа стола, за да се облече. Униформата й беше там, но останалите неща ги нямаше. „Ама че работа, забравила съм да ги приготвя. Може би наистина се променям, ще стана като Палина…“ Отвори първото чекмедже и извади един сутиен. После, докато ровеше за бикини, се натъкна на приятна изненада: скрит в един найлонов плик, там се мъдреше мокрият й комплект! „Значи е истина…“ Като се облече, реши: никога, никога няма да му позволи да стигне докрай.

Успокоена, Баби среса косата си и излезе от стаята.