Три метра над небето

48.

Летяха с тъмносинята хонда, студеният вятър брулеше лицата им.

— Как мина днес?

— Страхотно! Имахме два свободни, Джачи не дошла на работа поради семейни проблеми. То на нас ни идва нанагорно с нея, представям си какво му е на семейството й…

— Вече няма да е така, ще видиш. Имам предчувствие.

Баби смени темата:

— Сигурен ли си, че няма да ме боли?

— Абсолютно. Нали видя моята каква е голяма. Ако болеше, досега да съм умрял! А на теб ще ти направят съвсем мъничка. Даже няма да усетиш. Ето, стигнахме.

Повървяха по една тясна уличка, обсипана с пясък от близкия плаж. Бяха във Фреджене. „Ами мама и татко? Какво ще кажат, ако я забележат? Трябва да е на скрито място. Къде, къде… На някое доста скрито място, но не съвсем, защото татуировчикът ще го види.“

Степ се усмихна.

— Още се чудиш къде…

— Още си мисля я!

— Хайде де, моята нали ти хареса! А и Палина си има.

— Да, ама тя си я направи вкъщи, сама.

— Е, тук е много по-добре, защото се оцветява с машинка.

— Ами ако не е стерилизирана?

— Стига си се панирала.

„Не съм се друсала, не съм правила секс… — помисли си Баби. — Трябва да съм голям карък, за да хвана СПИН от татуировка.“

— Тук е.

Спряха пред някаква колиба. Морският бриз движеше бавно тръстиките, които покриваха ламаринения й покрив. На прозорците имаше цветни стъкла. Вратата беше от тъмно дърво, приличаше на шоколадова вафла. Степ я отвори.

— Джон?

— Влизай!

Баби го последва плахо. Вътре я удари остра миризма на спирт. „Е, значи имат, сега да видим дали го използват по предназначение.“

Джон седеше на ниска табуретка и обработваше рамото на някакво русо момиче. Чуваше се бръмченето на моторчето… „Като зъболекарска машинка! Ох, дано да не боли…“ Едно момче, облегнато на стената, четеше „Кориере дело спорт“.

— Боли ли?

Момичето със смъкната презрамка отговори тихичко:

— Никак.

— Хайде, кажи си. Боли те.

— Не ме боли!

Оня пак се зачете, сякаш го доядя. Явно него го е боляло.

Баби се огледа наоколо. По стените, бяха залепени рисунки на птици, риби, пеперуди, дракони, тигри. Ниската масичка беше отрупана с шишенца, имаше и няколко снимки на Джон с току-що татуирани клиенти. На една от тях се виждаше мускулест гръб с огромен син дракон.

— Хайде, готова си! — Джон изключи машинката и огледа одобрително резултата. — Супер стана!

Момичето въздъхна с облекчение:

— Хубава е, нали?

Шарена пеперуда блестеше на рамото й. Кожата беше леко подута. Всички се спогледаха мълчаливо.

— Страшна е! — отговори някой с усмивка. Беше гаджето й.

— Много е красива! — И Баби реши да я зарадва малко.

Джон залепи на рамото й една оръфана марля.

— Трябва да я почистваш всяка сутрин няколко дни подред. Иначе ще се инфектира.

Момичето стисна зъби и пое въздух през тях, после въздъхна. Оня с вестника извади сто хиляди лири и ги сложи на масата.

— Степ, я да видя твоето тату!

Степ запретна десния си ръкав и показа орела с пламтящия език. Раздвижи пръсти като пианист, мускулите му подскочиха под кожата и дадоха живот на великолепните орлови крила.

Джон огледа произведението си:

— Наистина стана добре! Но трябва да се пипне още малко…

— Хайде друг път, сега дойдохме заради нея.

— А, заради тази красива госпожица? И какво ще й нарисуваме?

— Само че не искам да ме боли и освен това… — Баби се поколеба. — Тая машинка почиствате ли я редовно?

Джон извади иглите и ги спиртоса пред нея. Огромните й сини очи проследиха внимателно всяко движение, притеснени от назряващия труден момент.

— Решила ли си вече къде ще бъде?

— Ами… някъде, където нашите няма да я видят. Защото разберат ли, лошо ми се пише.

— Може на дупето, може и на главата. Веднъж дойде една американка, която искаше да я рисувам… сещаш се къде. Наложи се да я обръсна. — Джон се разсмя, показвайки ужасните си жълти зъби.

„Боже, тоя е сексманиак.“

— Джон! — Твърдият глас на Степ моментално го охлади.

— Добре де. Ами… не знам. Ако искаш, ще я направим на шията, под косата или на глезена… или на бедрото…

— Най-добре на бедрото.

— Само че трябва да е малка, за да се скрива под банския.

— Да. И искам да е цветна.

— Избери си. — Оня измъкна изпод масата една голяма книга.

Баби я прелисти — имаше черепи, мечове, кръстове, пистолети. Джон се изправи и си запали цигара — разбра, че ще падне чакане.

— Тази? — Степ й показа една нацистка свастика на фона на бяло знаме.

— Да бе!

— Защо, не е лошо! Ами това? — Посочи тлъста змия с огромна паст, готова да нападне.

Баби дори не му отговори. Продължи да разглежда дебелата книга, сякаш вече знаеше, че в нея няма да намери нищо, което да й хареса. Накрая захлупи последната пластмасова страница и погледна към Джон.

— Нищо не си избрах.

Той си дръпна още веднъж от цигарата и изпусна дима със сумтене.

— А какво ще кажеш за пеперудата на онова момиче?

Баби сбърчи нос.

— Тогава роза?

Тя поклати глава.

— Някакво друго цвете?

— Не знам…

— Е, така можем да си приказваме до довечера. В седем имам друг клиент…

— Искам нещо особено!

— Аха. Веднъж един си татуира на рамото шише кока-кола. Стана страхотно. Искаш ли?

— Мразя кока-кола!

— Кажи му какво обичаш — обади се Степ.

— Обичам кисело мляко. Да не искаш да си татуирам буркан с кисело мляко?!

Накрая намериха разрешение. Предложи го Степ, Джон се съгласи, а Баби подскочи от радост.

Оказа се сложна работа. Първо, защото Баби не искаше да си свали дънките. Второ, защото тя се страхуваше и от най-обикновено убождане. Джон й говореше какво ли не, за да й отвлича вниманието. Как на един му татуирал клепачите, на друг — „оная работа“. Как дошли Поло и Степ, който понесъл процедурата мъжки, а Поло здравата се изложил. Изпил две бири една след друга и си поискал трева — той, който по принцип не пуши. Замаял се и съборил шишенцата с разтворителите, все ужасно скъпи неща, донесени от далечния остров Бали. Накрая заявил, че татуировката не му харесва, и поискал да я махне. Джон му обяснил, че това не може да стане, и Поло си тръгнал с едно червено сърце с надпис „мама“, татуирано на гърдите.

Баби се разсмя. „Дали Палина го е видяла?“ После чу бръмченето на моторче го и пак стана сериозна. Спомни си как отиде да й пробият ушите. Сложиха й лед, за да не я боли, обаче болеше и още как…

Степ реши да отмъсти за Поло и разказа историята на Джон, „китаеца със зелени очи“. Разправя на всички, че е дошъл от Изтока, обаче всъщност е от Ченточеле14. Носи косата си на опашка само защото го мързи да я мие. Ходи с една от Остия, на която даже е направил дете; кръстил го е Брус в чест на своя идол… Самият „Джон“ пък се казва Марио и е научил занаята не къде да е, а в затвора.

Баби разгледа татуировката си, беше много яка. Малко по-късно яхна мотора, повдигна марлята и надникна отдолу.

— Харесва ли ти? — попита Степ.

— Много!

Върху нежната й кожа едно малко орле вдъхваше свежия вятър на залеза.

Някой звънна и Паоло отиде да отвори.

— Добър вечер. Търся Стефано Манчини. Казвам се Клаудио Джервази.

„Задават се неприятности, сигурно пак се е сбил.“

— Добър вечер. Брат ми не си е вкъщи.

— А знаете ли кога ще се прибере?

— Не, нищо не каза. Понякога се връща много късно. Ако искате, влезте да го почакате. Може да се обади по телефона.

— Благодаря.

— Аз мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, исках да говоря лично с него. Аз съм бащата на Баби.

— А, разбирам. — Всъщност нищо не беше разбрал, дори не знаеше коя е Баби. — Извинете ме за момент.

Клаудио влезе в хола и се озърна дискретно. Извади пакет цигари, запали една. „Тук поне мога да пуша спокойно. Странно обаче, това е братът на Стефано, а изглежда съвсем прилично момче. Може би Рафаела преувеличава проблема — както обикновено! Това са детски работи, подреждат се от само себе си. Влюбила се… ще й мине!“ — Озърна се за пепелник. Видя го на една масичка зад дивана и се приближи да си тръсне цигарата.

— Внимавайте! — викна Паоло от прага. В ръцете му висеше парцал. — Извинявайте, но стъпвате точно там, където се е изпишкало кучето.

Малкият шпиц залая щастливо и Паоло поклати глава: „Все на мен, все на мен!“ — После въздъхна и се наведе да почисти.

Спряха пред входа.

— Нашите още ги няма — отбеляза Баби. — Ще се качиш ли за малко?

— Ами добре, тъкмо ще звънна на брат ми да питам трябва ли нещо да се пазарува.

Телефонът иззвъня.

— Ало?

— Здрасти, Па. Какво става, Поло взе ли кучето?

— Няма го тоя кретен! Чакам още десет минути и изхвърлям миризливото животно навън!

— Е-е-е, хайде сега. По-добре го изведи да се изпикае.

— Вече свърши тая работа на килима, благодаря за идеята! В слушалката закънтя весел смях:

— Не мога да повярвам!

— Гледай да повярваш! — Паоло сниши глас: — Тук има един господин, дойде да пита за теб. Представи се като „бащата на Баби“. Пак ли е станало нещо?

Степ изтръпна. Баби го погледна въпросително.

— Сериозно ли? Нищо не е станало, я ми го дай!

Паоло подаде слушалката на госта:

— Господин Джервази, имате късмет. Брат ми се обажда.

— Ало? — Клаудио се опита да говори със сигурен глас.

— Добър вечер. Как сте?

— Добре съм, Стефано. Вижте, искам да поговорим на четири очи.

— По телефона не може ли?

— Не. Предпочитам лично.

— Добре. Както искате.

Господин Дежрвази изпита видимо облекчение: „Дотук добре.“

— Къде ще се видим?

— Не знам, вие кажете.

— Къде сте сега?

Ама че смешна ситуация. Оставаше да му каже, че е у тях.

— У един приятел. Близо до моста „Милвио“.

— Можем да се срещнем пред църквата „Света Киара“, знаете ли я?

— Да. Ще ви чакам под дъба.

— Там съм след петнайсет минути.

— Добре. Сега може ли да говоря с брат ми?

— Разбира се. — Клаудио му върна слушалката. — Иска да говори с вас.

— Степ?

— Ей, добре ли ме представи? Защото много държа на това! Знаеш ли кой изяде маслените ти бисквити? Дъщерята на тоя човек!

— Вярно ли?! — Паоло не успя да чуе отговора, защото брат му вече беше затворил.

— Аз трябва да тръгвам — обяви Клаудио. — Надявам се някой път да се видим в по-спокойна обстановка. Приятна вечер.

Ръкуваха се и Паоло отвори вратата.

На прага стоеше Поло.

— Здрасти. Дойдох да взема кучето.

— Е, крайно време беше.

Непознатият се отдалечи и Поло не се сдържа:

— Кой беше тоя?

— Бащата на някаква Баби. Ти чувал ли си за нея?

— Това е новото гадже на брат ти.

— И защо го търси баща й? Станало ли е нещо?

— Откъде да знам! — Поло се усмихна, като видя кучето. — Хайде, Арнолд, тръгваме си оттук!

Кученцето хареса новото си име и откликна с радостен лай. Поло го прегърна и тръгна към вратата, но Паоло го спря.

— Ей, да не би да я е… — Той описа красноречива дъга пред отпуснатия си корем.

— Луд ли си! Тая и Светият Дух не може да я опраши.

— Закъде се разбърза сега, остани още малко! — недоволстваше Баби.

— Имам среща.

— Аха, с Мадалена, нали? Малко я бих…

Степ се засмя и я гушна. Баби се опита да му устои, но той с лекота я подчини на целувките си. Накрая получи ухапване по езика.

— Ох!

— Казвай веднага с кого имаш среща!

— Никога няма да познаеш.

— Жена ли е, или мъж?

— Мъж. Имам среща с баща ти.

— Какво?!

— Ходил да ме търси у нас. Като звъннах на Паоло, той беше там. Ще се видим след малко.

— И какво иска баща ми от тебе?

— Откъде да знам! Като разбера, ще ти кажа. — Целуна я нагло.

Този път тя изобщо не се възпротиви.

Скоро Степ тичаше надолу по стълбите, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Баби го изпрати с поглед, мълчалива и притеснена. „Какво пък имат да си говорят? Само дано се размине без бой…“