Триъгълникът на дракона

9.Парчетата от пъзела

29 юли, 12:07.

Университетът В Рюкю, префектура Окинава, Япония

Карън забързано прекоси паркинга. Закъсняваше за обедната среща с Миюки. Кабинетът и лабораторията на приятелката й се намираха на четвъртия етаж на старата сграда Ягасаки, която преди това е била седалище на местните власти. Университетът в Рюкю бил основан от американската гражданска администрация през 1950 г. и построен върху останките на древния замък на Шури, но през 1972 г. ръководството му било поето от японците. Оттогава университетът се бе разширил значително и бе обхванал и съседните райони и сгради.

След като изкачи енергично стъпалата и мина през двойната врата, Карън отиде до портиера и размаха личната си карта.

Той провери името й в списъка на бюрото си, след което кимна и й направи знак да продължи. Ректорът не искаше да поема никакви рискове. Макар че Окинава вече се окопитваше след катастрофата, все още от време на време се случваха обири. Допълнителните предпазни мерки трябвате да опазят оцелялото ценно имущество на университета.

Карън тръгна към стълбището покрай редицата асансьори, оградени с жълта лента с надпис „Не работи“. Помисли си, че компаниите, произвеждащи тези ленти, сигурно бележат огромни печалби. Подобни ленти бяха окачени навсякъде из града като празнични транспаранти.

Погледна часовника си и тръгна нагоре по стълбите. Това бе първата възможност за двете приятелки да се срещнат на спокойствие след завръщането от злополучното пътешествие до руините при Чатан. Миюки й се бе обадила тази сутрин и я бе убедила да дойде в лабораторията й. Имаше новини за кристалната звезда, но не желаеше да разказва подробности по телефона.

Карън се чудеше какво ли е открила приятелката й. През изминалите три дни тя правеше свое собствено изследване — изучаваше загадъчните знаци и се мъчеше да проследи произхода им. Напредваше бавно. Островът имаше проблеми с електрозахранването, което се отразяваше и върху комуникациите. За известно време знаците й приличаха на онези в градовете по долината на река Инд в Пакистан, но при по-внимателен анализ разбра, че приликата е само външна. Все пак проучванията й не бяха пълна загуба на време. Те я насочиха по една друга пътека — към друг подобен език, който за нея бе още по-вълнуващ. Въпреки това имаше нужда от още проучвания, за да се осмели да изкаже теорията си на глас.

Миюки я чакаше в края на стълбите, облечена в безупречно чиста бяла престилка.

— Портиерът ми се обади, че се качваш — каза тя. — Ела.

— Какво откри? — попита Карън, докато вървяха по коридора.

Миюки поклати глава и я поведе покрай кабинетите на Другите преподаватели.

— Ще видиш сама. А какво става с йероглифите? — Май попаднах на следа — колебливо отговори Карън. Миюки я погледна изненадана.

— Сериозно? Накарах Гейбриъл да се опита да ги разчете, но не е напреднал особено.

— Нима може да го прави? Да дешифрира?

— Един от основните му алгоритми е декодираща програма. Шифрирането е удобен модел за изграждане на изкуствен интелект, и ако съпоставиш…

Карън вдигна ръка в знак, че се предава.

— Добре, вярвам ти. Гейбриъл научил ли е нещо?

— Само едно… то е една от причините да ти се обадя. Можеше да постигне по-голям напредък, ако имаше повече образци. Повече данни, които да може да сравни, да съпостави и да изгради езиковата база.

Карън прехапа устна и призна тайната си.

— Мисля, че мога да му осигуря. Миюки отново я погледна и се намръщи.

— И как?

— Исках да потвърдя идеята си, преди да я изкажа публично. Но библиотеката е затворена и не мога да ползвам интернет при този режим на тока. От вчера нямам външна линия.

— Какво търсиш?

— Примери на писмеността, открита на остров Рапа Нуи.

— Рапа Нуи ли? Това да не е Великденският остров, онова място с големите каменни глави?

— Именно.

— Но той се намира на другия край на Тихия океан! Карън кимна.

— Тъкмо затова ми трябва повече информация. Не познавам този район. Проучванията ми са съсредоточени върху Полинезия и Микронезия.

Стигнаха до лабораторията. Миюки отключи вратата с магнитната си карта и я задържа, за да може да мине и Карън. Влязоха в малко преддверие. На стените висяха колосани бели „Чисти костюми“. Зад стъклената врата пред тях се намираше лабораторията на Миюки, цялата в неръждаема стомана и линолеум. Всяка повърхност блестеше под неоновите лампи без нито една прашинка или петънце.

Карън свали полото и маратонките си и взе един от костюмите. Беше все още твърд след химическото чистене и гладенето. Напъха се в комбинезона и седна на малката скамейка, за да нахлузи хартиените ботуши.

Миюки стори същото. Настояваше лабораторията й да бъде стерилно чиста. Не желаеше външни фактори да се намесват в работата на десетките компютри, ограждащи центъра на помещението — рожденото място на Гейбриъл.

— И каква е тази връзка с Рапа Нуи?

Карън напъха късата си руса коса под хартиеното боне за еднократна употреба.

— През 1864 един френски мисионер съобщава за откриването на стотици дървени таблички, жезли и дори черепи, върху които били нанесени непознати йероглифни знаци. Местните жители наричали езика ронго-ронго, но не можели да го четат. Някои твърдели, че писмеността е от времето преди пристигането им на острова през 400 г. сл. Хр. За съжаление повечето от находките били унищожени. Днес в музеите и университетите се пазят само около двадесет и пет от тях.

Миюки се изправи.

— И каква е следващата стъпка?

— Искам да вляза в мрежата и да издиря артефактите. Да потвърдя хипотезата.

Миюки започна да се заразява от възбудата на Карън.

— И ако се окажеш права, ще ги вкараме в базата данни на Гейбриъл. Така той би могъл да ги дешифрира!

— Ако успее, това ще бъде археологическото откритие на века.

— Тогава да се залавяме за работа. Гейбриъл може да ти осигури връзка, като се закачи за някоя от военните линии на американците. Те са най-стабилни.

Миюки тръгна към стъклената врата за лабораторията.

— В състояние ли е да го направи?

— Разбира се — кимна Миюки. — Кой мислиш, че е най-големият поддръжник на изследванията ми? Американските военни силно се интересуват от изкуствения интелект и практическото му приложение. Имам трето ниво на достъп.

Отново използва магнитната си карта и отключи вратата, която се отвори със съскане. Помещението бе със слабо повишено налягане — допълнителна застраховка срещу замърсителите, проникващи в лабораторията. Карън я последва в стерилната стая.

— Много проблеми си създаваш, за да избегнеш чистенето на прах — иронично подхвърли тя.

Миюки се престори, че не е чула, и пристъпи към наредените в полукръг компютърни монитори. Наблизо имаше два стола на колела. Седна в единия и направи знак на Карън да се настани в съседния.

— Нека ти покажа какво успя да декодира Гейбриъл до този момент. — Тя започна да пише по клавиатурата, като същевременно говореше на глас. — Гейбриъл, би ли извел изображенията на йероглифите?

— Разбира се, професор Накано. И добро утро, Карън Грейс! — разнесе се изкуственият глас от стереоколоните зад тях.

— Добро утро, Гейбриъл! — отговори Карън. Все още се чувстваше неловко да разговаря с машина. Хвърли поглед през рамо към колоните. Сякаш някой стоеше зад нея. — Б-благодаря за помощта.

— Зо мен бе удоволствие, доктор Грейс, Дадохте ми занимателна главоблъсканици.

По извитата редица монитори се появиха знаците на неизвестната писменост — птици, риби, човешки очертания, геометрични фигури и странни завъртулки.

— Какво е научил? — попита Карън.

— Успя да дешифрира малък отрязък в началото.

— Занасяш ме! — Карън се изправи.

Знаците се понесоха по екрана, докато се появи отрязък, маркиран с червено. След това пълзящите образи замръзнаха, оставяйки подчертаната част в центъра. Тя се състоеше от шест символа.

— Гейбриъл смята, че това са знаци от лунен календар. Така да се каже, някаква дата.

— Хмм… централните символи наистина приличат на полумесеци на нарастваща или намаляваща луна. — Карън се облегна назад. — Но ако е дата, какво означава тя? Датата на полагането на надписа или на някакво историческо събитие?

— По-скоро второто — отвърна Миюки. — Описание на нещо, което се е случило.

— Защо мислиш така? — Миюки не отговори.

— Какво има? — погледна я Карън.

Миюки въздъхна.

— Гейбриъл стигна до заключението за датата, като съпостави знаците със звездната карта върху тавана на вътрешната камера.

Карън си припомни картата от кварц върху купола.

— Е, и?

— Той въведе изображението от картата в астрономическа програма, след което съпостави резултатите с лунния календар. — Миюки погледна към Карън. — И изчисли приблизителната дата, отбелязана в надписа.

— Невероятно… И какво? Коя е датата?

— Гейбриъл?

— Образите означават четвъртия месец на лунната година — отговори програмата.

Карън погледна четирите полумесеца. — Ранна пролет.

— Точно така… а от относителното разположение на изобразените съзвездия мога да намеря и приблизителната година.

— Плюс-минус петдесет години — обади се Миюки.

— Разбира се, не бих могъл да бъда по-точен.

— Това е достатъчно точно! — Мислите на Карън запрепускаха. Ако изчисленията на Гейбриъл се окажеха верни, това щеше да даде идея преди колко време са били построени сградите. — Коя е годината? Преди колко време?

— Според астрономическата карта — преди дванадесет хиляди години.

Северозападно от атола Еневак, Централен Пасифик

Джак отново се носеше над останките. Гледаше как опашката на „Боинг 747“ се издига на няколко метра от него, закрепена за десетсантиметровите стоманени въжета. Облаци тиня се издигнаха от дъното, когато опашката пое нагоре като болен зъб, изваждан от зъболекар. На шестстотин метра отгоре лебедката, монтирана на борда на „Гибралтар“, започна да навива въжетата и бавно, но сигурно измъкваше плячката си на повърхността.

— Тръгвам за следващата рибка — съобщи Джак по микрофона на гърлото си.

Натисна педалите и завъртя подводницата. Провери часовника на „Наутилус“. Работеше вече почти три часа, като подбираше определените части от самолета, избрани от АКБД от видеоматериала, получен при първото потапяне.

Прибирането на останките на Еър Форс 1 вече се бе превърнало почти в рутина. През последните три дни бяха извадили близо четиридесет части от самолета. Сега те лежаха подредени и номерирани в долната хангарна палуба на „Гибралтар“ като парчета от някакъв страховит пъзел.

Макар че операцията вървеше добре, засега бяха открити само четири тела — две се носеха в коварните течения и бяха разпознати като хора от пресслужбата, а пилотът и вторият пилот бяха намерени закопчани за седалките си в пилотската кабина. Джак потисна спомена. Обезобразеният нос на самолета беше едно от първите парчета, които вдигнаха на повърхността. Докато закачваше въжетата, се стараеше да не гледа към разбитото стъкло, но въпреки това мерна картината вътре. Налягането на тази дълбочина бе смазало телата им в безформена маса. Приличаха на глина с цвета на плът, която бе моделирана само приблизително в човешка форма. Единственият начин да бъдат идентифицирани бяха униформите и местата им в кабината.

Оттогава по време на работата си сред останките Джак винаги затаяваше дъх от страх да не попадне на още трупове, яо за негово щастие това не се случи. Ударът с повърхността и теченията бяха разпръснали човешкия товар на самолета.

— Готови сме с втората лебедка — обяви радистът от АКБД. — Разбрано. Втора лебедка. Тръгвам към следващата цел. Джак обърна подводницата и се насочи към другия край на района с останките. Пред него се появи ново въже, което сякаш висеше самостоятелно — горният му край чезнеше в мрака. Беше свързано с втората лебедка на „Гибралтар“. Джак приближи „Наутилус“ до електромагнитната кука, закрепена за края му.

Хвана куката с външните манипулатори и я завлече до една от моторните секции на самолета. След това свали края на въжето и го допря до металната обшивка.

— Добре — обади се той. — Зареждай!

При този сигнал електромагнитният край на въжето се завъртя и се залепи за двигателя.

— Рибката е закачена. Вади!

Даде заден и премести подводницата по-далеч. Въжето се опъна и обтекателят на двигателя се измъкна от тинята.

Джак отново завъртя подводницата. Мястото на катастрофата бе разчистено почти наполовина. Оставаха само по-малките парчета и части от корпуса и крилата. Мина над голямото колело на самолета. Гумата се бе сплескала от налягането. Още ден-два и тук нямаше да остане нищо.

Докато правеше бавен кръг, забеляза някакво движение от лявата си страна. Покрай него мина ято риби томахавки. Беше забелязал, че все повече и повече дълбочинни създания бяха привлечени от светлините и шума по време на спасителната операция — дълги бледорозови змиорки, раци отшелници и дълга метър и осемдесет риба куче. Видя как една сепия вампир изскочи от гнездото си сред останките и хвана една от минаващите риби томахавки, след което изчезна само с едно махване на пипалата.

Това бяха единствените му спътници. Джак завъртя прожекторите и огледа високите хълмове с плоски върхове ва границата на видимост, надвиснали над останките като Някакви великани. По-наблизо около мястото на катастрофата се издигаше гората от стълбове от лава. От хидрофоните до него достигаха самотни изсвирвания и цвъртене на дънни обитатели.

Докато чакаше, усети внезапен пристъп на самота. Тук, в тези лишени от слънце дълбини, сякаш се намираше в друг свят.

Джак въздъхна и подкара подводницата. Имаше работа и не биваше да позволява блуждаещите мисли да отвличат вниманието му. След още двадесет минути двойката въжета щеше отново да се спусне, за да понесе нагоре поредното парче метал. Реши да използва свободното време за собственото си разследване.

Насочи подводницата към центъра на останките. В мътната вода напред се появи кристалната колона, отразяваща меко светлината на ксеноновите лампи. Блестящата й повърхност бе изпъстрена с лазурни и розови вени. През изминалите дни бе заснел обелиска от всички възможни ъгли и бе записал материалите на DVD диск за по-нататъшно изследване от екипа му. Джордж вече разполагаше с пълно копие на странните знаци, гравирани върху кристалната повърхност.

Доближи подводницата до колоната. След първото спускане не бе имало случаи на радиосмущения или някакви други проблеми. Странните излъчвания не се повториха. Джак вече бе почти готов да признае, че странните му усещания се дължаха на нещо обикновено, например моментен срив на системите на „Наутилус“.

Увисна пред обелиска и протегна единия от манипулаторите. Чарли непрекъснато го навиваше да се опита да донесе образец от кристала. Титаниевите клещи докоснаха обелиска. От хидрофоните се чу слаб звън.

В същия миг всеки косъм по тялото на Джак се изправи, сякаш то се бе превърнало в жив камертон. Кожата му настръхна, гледката пред очите му се разлюля и светът започна да се върти около него. Имаше чувството, че всеки момент ще изгуби съзнание. Изведнъж осъзна, че не може да определи къде е горе. Като че ли отново се намираше в пълна безтегловност в космоса. Ушите му бучаха и сякаш от другия край на дълъг тунел го викаха гласове — ехтящи, говорещи на странен език.

Задъха се, натисна до дупка десния педал и отдалечи подводницата от кристала. В мига, в който прекъсна контакта с него, Джак се върна на собствената си седалка, отново в собственото си тяло. Усещането за тръпки и безтегловност изчезна. — … ваш ли ме? Джак! — изкрещя Лиза в ухото му. — Отговори!

Джак докосна микрофона си, жадувайки за какъвто и да е физически контакт със света отгоре. — Тук съм, Лиза. — Какво правиш? — Как… какво имаш предвид?

— Връзката прекъсна за цели четиридесет минути! Флотата беше готова да пусне роботите си да те търсят.

Джак се отдалечи от стълба. Разшири фокуса на прожекторите и видя висящите стоманени въжета. „Как са успели да измъкнат парчетата толкова бързо?“ Погледна часовника си. Бяха изминали само две минути, откакто бе прикрепил въжето към двигателя. Как е възможно това? Намръщи се при спомена за аномалията, забелязана от Лиза при първото спускане.

— Лиза, колко показва твоят часовник?

— Три и четиринадесет.

Джак зяпна компютърния екран. Дигиталният часовник бе закъснял с тридесет и осем минути.

— Джак?

— Аз… добре съм. Просто поредният проблем с комуникациите.

Погледна към въжетата. Нима бе изгубил съзнание?

— Сигурен ли си? — Гласът на Лиза бе напрегнат и изпълнен с подозрение.

— Да, Лиза, няма за какво да се безпокоите. Отивам за следващите парчета.

— Това не ми харесва. Трябва веднага да изплаваш.

— Ще се справя. Всички уреди са в ред. Какви са твоите показатели?

— В момента всичко е идеално — с неохота отвърна Лиза. Намеси се друг глас. Адмирал Хюстън.

— Лекарят ви е прав, господин Къркланд. Всички тук изпаднаха в паника.

— Било е просто временно прекъсване, сър.

— Няма значение. Мисията за днес приключи.

Джак стисна здраво лостовете. Хвърли поглед назад към кристалното копие. Първоначалната паника от странната случка бе погълната от дълбоко спотаявания гняв. Беше твърдо решен да разбере какво се бе случило.

— Нека поне закача последните въжета. И без това вече са тук.

Последва дълга пауза.

— Добре, господин Къркланд. Но внимавайте.

Джак кимна, макар че никой не можеше да го види.

— Слушам, сър.

Приближи подводницата до първото въже и провери в компютъра следващите две цели — разбита секция от корпуса и колело. Хвана края на въжето и го завлече към извитата стена на тялото. Забеляза, че част от тоалетната на самолета все още стоеше закрепена за вътрешната повърхност. Бързо закачи магнитната кука и се обади на повърхността:

— Първото въже е готово.

— Потегля — отговори техникът.

Джак се обърна към въжето на втората лебедка. В същия миг в ухото му избръмча радиосигнал. Беше Робърт от „Дийп фатъм“. Джак се изненада, когато биологът каза:

— Джак, засичам движение долу.

— Какво искаш да кажеш?

— Нещо голямо току-що премина между две възвишения на северозапад и приближава към теб.

Джак се намръщи. За да се появи на хидролокатора при такава дълбочина, това нещо би трябвало да е огромно.

— Колко е голямо?

— Осемнадесет метра.

— Исусе… какво е това? Подводница ли?

— Не. Не мисля. Очертанията му са твърде подвижни, движенията му са твърде гъвкави. Не е изкуствено.

— С други думи, морско чудовище. — Джак си спомни змията, която го бе стреснала в трюма на „Кочи Мару“. — Да не би да е още една риба миньор?

— Не, прекалено дебело е.

— Страхотно — промърмори той. — Колко далеч е от мен?

— Четвърт клик. Но набира скорост. По дяволите, движи се адски бързо! Сигурно са го привлекли светлините.

— Мога ли да му избягам?

— Не. Нямаш достатъчно преднина.

— Имаш ли предложение?

— Направи се на умрял.

— Повтори.

— Спусни се на дъното и изключи светлините и двигателите. Дълбоководните обитатели се привличат от звук, светлина и дори от биоелектрически сигнали. Изключи всичко и би трябвало да станеш невидим.

На Джак не му допадаше подобен вариант. Като бивш тюлен той бе обучаван, че нападението е най-добрият вариант за защита. Но не разполагаше с пушка и гранатомет и затова бе по-добре да послуша експертите. Спусна „Наутилус“ върху тинестото дъно.

Изчака малко и изключи акумулатора. Ксеноновите прожектори изгаснаха. Постоянното бръмчене на двигателите замлъкна. Тъмнината погълна малката подводница. Дори вътрешните светлини помръкнаха и угаснаха.

Собственото му дишане му се струваше прекалено шумно в тясното пространство. Очите му се напрягаха в опит да видят нещо. Стори му се, че някъде в далечината вижда примигващи светлинки. Дали очите не го лъжеха? Биолуминесценция? Призраци?

— Не говори — прошепна в ухото му Робърт. — Може да те усети. Ще се опитаме да пратим ултразвук и да го изплашим.

— Къде…

— Тихо! Току-що мина през последния хребет. Огромно е! Ето го, идва!

Джак затаи дъх, уплашен, че може да се чуе дори дишането му. Взираше се в тъмнината около себе си с ококорени очи.

— Обикаля района. По дяволите, какво е това?

Джак усети как по носа му пълзи капчица пот. Въздухът в кабината бе станал влажен. Знаеше, че без работещи филтри разполага с въздух за около тридесет минути. Не можеше вечно да се прави на умрял.

Внезапно усети как над него преминава нещо голямо. Не го видя, но някаква първична част от съзнанието му заби тревога. Сърцето му се разтуптя бясно. На челото му изби пот и той трескаво се мъчеше да види нещо. Какво беше това?

— Точно над теб е — прошепна Робърт. Подводницата се плъзна няколко сантиметра в тинята. Но Джак знаеше, че не е докоснал нито един уред. Движението бе породено от минаването на нещо голямо, повлякло замрялата подводница след себе си.

„Наутилус“ се завъртя на единия си плъзгач и се издигна, понесена от следващия въртоп. Джак замръзна, опрял и двете си длани в акрилния купол. Колко голямо беше това нещо? Подводницата се олюляваше още два удара на сърцето, след което отново се стовари върху дъното. Разнесе се звук от удар на метал върху метал. Бе уцелила парче от самолета.

„Наутилус“ се закрепи под наклон, като леко се поклащаше.

— Обикаля около теб, Джак. Ултразвукът изобщо не му прави впечатление.

Джак не виждаше дори собствения си нос, но усещаше, че нещо кръжи около него и го дебне. Тихо пое дъх през стиснати зъби.

Усети как подводницата се понася с носа напред. Нещо застърга по купола — мокра кожа върху стъкло. Подводницата падна на една страна и Джак увисна на коланите си. Преди да успее да се намести по-удобно, последва удар върху „Наутилус“ — този път силен.

Джак се блъсна в седалката, задушен от коланите. Подводницата се запремята по дъното. Чу как някаква част се откъсна от рамката.

За щастие подводницата спря върху шейната си. Джак се изправи. Проклетото нещо си играеше с него. Като котка с мишка.

Хвана лостовете. Нямаше намерение да бъде разкъсан от каквато и да било твар без бой. Включи захранването. Светлинните копия пробиха тъмнината. Бръмченето на двигателите отново изпълни кабината.

— Джак, какво правиш?

— Къде е?

— Точно до теб!

Усети движението, преди да го е видял. Обърна се рязко наляво. Върху стена от плът огромно черно око с размерите на капак на кофа за боклук се взираше в него. Джак ахна от изумление. Окото примигна срещу ярката светлина.

Чудовището лежеше до подводницата и в сравнение с него тя изглеждаше съвсем малка. Джак долови друго движение. Обърна се назад. Зад кърмата се издигаше плетеница от пипала, които започнаха да се извиват, след като чудовището се съвзе от първоначалната си изненада. Джак си спомни за сепията вампир и в този момент изпита съчувствие към малката рибка.

Натисна двата педала и понесе подводницата напред и по-надалеч.

— Не бягай! — извика в ухото му Робърт.

— Кой е тръгнал да бяга? — изсъска Джак.

Обърна подводницата с нос към гигантския звяр. Задвижи Титаниевите ръце и щракна клещите. Можеха да разбият и камък.

Създанието се понесе напред. Пипалата му се замятаха и заизвиваха към Джак.

— Какво е това?

— Видеосигналът е неясен, но мисля, че е architeuthis — каза Робърт. — Гигантска сепия от семейството на цефалоподите. Открити са само няколко. Всички са били мъртви и уловени в мрежите на дълбочинни траулери. Но никоя не е била с такива размери.

Чудовището се отмести от пряката светлина на прожекторите. Едно пипало с дебелината на канализационна тръба запълзя по дъното.

Джак се дръпна на пълна скорост… но не бе достатъчно бърз.

Пипалото се стрелна напред и нанесе жесток удар.

Подводницата се разтресе и носът й се обърна нагоре. Джак удари челото си в акрилния купол и пред очите му затанцуваха звезди. Натисна педалите, но подводницата не реагира.

Отначало се уплаши, че захранването е прекъснало. След това видя, че за купола се е залепило пипало, дебело колкото чиния. Беше хванат в прегръдките на чудовището. Пипалото се обви около подводницата и я понесе към туловището. Връзките на обшивката застенаха от напрежението.

Виждаше ясно съществото пред себе си. Осем мускулести пипала и две по-дълги смукала се извиваха от белезникавото му тяло. Кожата му бе почти прозрачна, а плоската му глава завършваше отстрани с перки. Двете дълги пипала опипваха подводницата и протягаха зъбатите си смукала към титаниевата рамка.

Внезапно подводницата се раздруса. Джак забеляза само на метър от себе си клюноподобната уста на чудовището, която се отваряше и затваряше. Чу триенето на челюстите.

Джак изруга наум, премести едната титаниева ръка и насочи щипците й към по-близкото пипало. Титаниевите челюсти се впиха в плътта. Избухна облак черна кръв.

Преди Джак да успее да се наслади на резултата от атаката си, „Наутилус“ бе пометен настрани и се запремята във всички посоки. Пусна лостовете на манипулаторите, събра кураж и се опита да възстанови равновесието с помощта на педалите, но напразно. „Наутилус“ се удари в дъното и заора в тинята. Джак болезнено удари рамото си. Подводницата легна на една страна.

— Джак! Изгаси светлините!

— Преструването не свърши работа — отговори той и се надигна. Потърси с поглед гигантската сепия, но подводницата бе обвита в облак тиня.

— Чуй ме какво ти казвам! Ще се опитаме да го изгоним.

— Как?

Джак се размърда, докато тинята около него се слягаше. Светлините започнаха да проникват през облака. Гледката не бе окуражителна. Към него се гънеха пипалата. Вместо да сплаши чудовището, атаката само го бе разярила.

Джак намали захранването, но не го изключи. Светлините помръкнаха. Не искаше да се прави на съвсем мъртъв. Нямаше намерение да ослепява още веднъж.

— Какво си намислил?

— Току-що предложих на военните да активират електромагнита на второто въже — каза Робърт. — Силното електрическо поле може да отвлече вниманието и… но само ако ти изчезнеш.

Джак прехапа устни. Намали захранването още повече и изключи двигателите. Светлините съвсем слабо мъждукаха. Едва виждаше извиващата се маса от пипала. Чудовището продължаваше да се придвижва бавно през тинята към него.

— Добре. Пробвайте.

— Вече го направихме. Включихме електромагнита преди минута. Сепията реагира ли?

Главоногото продължаваше да се движи към него.

— Не — с отвращение каза Джак. Не се получи. Трябваше да се бие и да се опита да го прогони. Отново включи на пълна мощност. И тогава му хрумна идея. Сети се за първоначалното предупреждение на Робърт да не бяга. — Робърт, пробвайте да раздвижите въжето! Като въдица!

— Какво? О, схванах. Дръж се!

Джак изключи всички системи с изключение на светлините. Потърси въжето, но светлината бе прекалено слаба, за да стигне толкова далеч.

„Хайде, Робърт… хайде…“ Сепията приближаваше — същинска стена от бледа плът, пипала и смукала с диаметър на блюдо за вечеря. Едно огромно око се завъртя към него и го изгледа подозрително. Джак се молеше чудовището да остане нащрек достатъчно дълго, за да може да се хване на въдицата на Робърт.

— Къде си, Робърт? — промърмори той.

Едно пипало се метна към наполовина заровената в тинята подводница. Джак посегна към лостовете на манипулаторите. Включи акумулатора с палеца си.

Внезапно отляво в мастиления мрак ярко светна нова светлина. И Джак, и сепията замръзнаха. Огромното око на чудовището бавно се завъртя към новия източник на светлина. Джак също погледна натам.

От дъното се издигаше ярко блестящо копие. Беше кристалният обелиск, озарен от някакъв вътрешен огън.

На ярката светлина Джак забеляза стоманеното въже на не повече от метър от колоната. Електромагнитът почти я докосваше.

Челюстта му увисна. „Какво, по дяволите…“ Дъното под подводницата затрепери — отначало леко, после все по-заплашително. По-малките парчета от самолета затанцуваха. Страхотно, помисли си Джак. Първо чудовище, а сега и това!

Здраво стисна облегалките на стола си. Вибрациите го пронизваха чак до мозъка на костите му.

Стоманеното въже се отмести от кристала. С отдалечаването му блясъкът започна да намалява и треперенето стана по-слабо. Докато светлината гаснеше, Джак гледаше как електромагнитът изчезва от погледа му в тъмните води.

Обърна се към врага си.

Гигантската сепия бе останала до подводницата. Същинска купчина пипала. Сякаш се колебаеше, очевидно уплашена от странните светлини и треперенето. След това бавно потегли след изчезващата примамка — по-далеч от „Наутилус“.

— Действа! — ликуващо извика Робърт. Джак запази мълчание. Скоро чудовището изчезна извън обсега на приглушените светлини на подводницата. Не посмя да ги засили и се задоволи със съобщенията на Робърт.

— Теглим въжето нагоре и надалеч. Продължава да го следва…

Джак си позволи дълга дълбока въздишка.

— Вече е достатъчно далеч. Най-добре да се разкарат оттам.

Джак не чака повече — включи на пълна мощност, изхвърли баласта и натисна педалите. Тинята се завихри наоколо, когато „Наутилус“ се отдели от дъното и започна бързо да се издига нагоре.

— Мамка му! — обади се Робърт.

— Какво?

— Изгубихме сепията.

— Паниката сграбчи Джак за гърлото.

— Как така сте я загубили?

— Не се безпокой. Не се насочва към теб. — Гласът на Робърт определено звучеше разочаровано. — Отказа се и се спусна отново надолу. Върнала се е вкъщи. По дяволите, щеше ми се да я разгледам по-отблизо!

— Повярвай ми… преживяването не е така весело, както изглежда на видео.

— О… о, да, извинявай, Джак.

— Пътувам нагоре. Ще изплавам след петнадесет минути.

— Ще те чакаме.

Джак се облегна на седалката. Изтри ръце с кърпата си. Макар че ужасът още го стягаше, се ухили. Беше оцелял.

Въпреки това нещо го глождеше и не му позволяваше да се наслади на облекчението. Спомни си ярката светлина, когато въжето мина покрай кристалния обелиск. Спомни си и предишното си преживяване — странните усещания и дупката във времето. Очевидно долу имаше много повече тайни, отколкото катастрофата на Еър Форс 1.

Университетът В Рюкю, префектура Окинава, Япония

— Дванадесет хиляди години ли? Това е невъзможно! — възкликна Карън.

Миюки се дръпна от редицата монитори.

— Може и да е грешка. Базата данни за този език засега е ограничена. Ако Гейбриъл разполагаше с повече информация… с повече примери…

Карън кимна.

— Вероятно е грешка в изчисленията. Няма начин датата да отбелязва събитие отпреди дванадесет хилядолетия. Освен ако събитието не е някакво предание… ако надписът не пресъздава някакъв мит за сътворението.

— И все пак как биха могли онези хора да познават небето преди дванадесет хиляди години? Гейбриъл твърди, че разположението на звездите и съзвездията е точно до десета от милиметъра.

— Не е невъзможно — възрази Карън.

— Маите в Южна Америка са разполагали с календар, който съперничи по точност на съвременните.

— Но да се екстраполира толкова назад във времето?

— Щом маите са го направили, защо да не са могли и тези? Всъщност строителите може да са някое изгубено племе на маите. Кой знае?

— Права си — каза Миюки, поклати глава и стана. — Кой знае? Има прекалено много променливи. Затова не исках да ти се обаждам, когато Гейбриъл ми съобщи за откритието си преди два дни.

— Знаеш за това от два дни? — намръщи се Карън.

— Не мислех, че е толкова важно — сви рамене Миюки. — Просто тествах декодиращите способности на Гейбриъл. Тъй като беше заета, реших да го обсъдим по-късно.

— Значи не това е поводът да ми се обадиш, така ли? Миюки въздъхна.

— Кристалната звезда. Не ме ли чу по телефона? Карън се изправи и си спомни спешното позвъняване на Миюки. Наистина бе споменала нещо за кристалната звезда.

— Какво откри? Намери ли някого от факултета по геология, който да я изследва?

— Не. Повечето от геолозите още изследват трусовете и ефектите от тях. Подобна катастрофа е направо златна мина за някои. Няма да се върнат, докато университетът не отвори врати отново.

— Тогава какво си научила?

— Реших сама да направя това-онова. Любопитно Ми беше да разбера откъде е тази невероятно висока плътност. — Миюки я поведе към другия край на лабораторията. — Взех назаем електронна везна и някои инструменти. Мислех си да направя някои по-прости измервания. Нищо особено. Да изчисля масата, плътността… такива работи.

— И какво?

— И не успях.

Миюки отиде до една маса, върху която спретнато бяха подредени листа милиметрова хартия, метални линийки, шублери, компаси и една ниска метална кутия.

— Как така не успя? — сви вежди Карън.

Миюки вдигна няколко листа. Върху милиметровата хартия имаше прецизни изображения на петолъчната звезда, погледната от най-различни ъгли. При всяко от тях с дребен почерк бяха изписани различни мерки. Очевидно създаването на рисунките бе отнело много часове.

— Изчислих обема и с помощта на геометрията, и според водоизместимостта. Исках да бъда съвсем точна. Обемът е точно 542 кубически сантиметра.

— А тежестта?

— Точно там е проблемът. — Миюки нагласи бонето си и махна с ръка към листата и инструментите. — Помислих си, че именно изчисленията ще бъдат най-трудната част. След това трябваше само да претегля артефакта и да разделя теглото на обема, за да получа плътността. Проста работа.

Карън кимна.

— И колко тежи?

— Зависи. — Миюки отиде до металната кутия. — Взех везната от геоложкия факултет. Може да измерва теглото на предмети с точност до части от милиграма.

— И какво?

— Гледай. — Миюки включи уреда. — Оставила съм звездата вътре в контейнера.

Карън гледаше как червените цифри бягат нагоре и нагоре, докато накрая спряха. Тя зяпна от изненада.

14.325 кг.

— Изумително! Просто не мога да повярвам. Толкова ли е тежка?

Миюки се обърна към Карън. — Понякога.

— Как така „понякога“?

Миюки отвори контейнера. Карън се наведе по-близо. Вътре в него звездата ярко блестеше и пречупваше светлината на стаята в разноцветни дъги. Карън за пореден път се възхити на красотата й.

— Не разбирам — обърна се тя към Миюки. — Какво има?

Миюки посочи към циферблата. Числото беше по-малко.

8.89 кг

Карън се изправи и се намръщи.

— Да не би да не е в ред тази везна?

— И аз си помислих същото. — Миюки взе фенерчето от масата. — Гледай.

Включи фенерчето и насочи тесния му лъч към кристала. Звездата засия още по-ярко. Карън трябваше да присвие очи. Но погледът й не остана дълго върху кристалния артефакт. Погледна към циферблата. Числото беше още по-малко.

2.99 кг

— Как…

Миюки постави длан пред фенера и числото започна да нараства.

— Сега знаеш защо имах проблеми с изчисленията си. Масата се променя. Колкото по-силна е светлината, толкова по-малка е масата.

— Това е невъзможно! На планетата не съществува кристал, който да реагира по такъв начин.

Миюки сви рамене.

— Защо според теб ти се обадих?