Триъгълникът на дракона

13.Размяна на тайни

4 август, 00:15.

Овалният кабинет в Белия дом, Вашингтон, Окръг Колумбия

Малко след полунощ почукване по вратата прекъсна срещата на Лоурънс Нейф с трима сенатори от Демократическата партия — и тримата упорити противници на неговия законопроект за преодоляване на последиците от катастрофата по Западното крайбрежие. Законопроектът трябваше да се гласува сутринта и целият екип остана да работи през нощта, за да осигури необходимите гласове за приемането му. Вратата на Овалния кабинет се отвори и влезе личният му помощник.

— Какво има, Маркъс? — Нейф най-накрая бе запомнил името на младока.

— Сър, господин Уелингтън е тук, за да…

Шефът на екипа избута младежа настрани и влезе.

— Извинете за прекъсването, господин президент, но трябва да ви съобщя спешна новина.

Нейф улови напрежение по очите и устните му. Уилиам Уелингтън, потомък на богата фамилия от Джорджия, обикновено излъчваше обаяние и се държеше учтиво. Нещо не беше наред. Нейф стана.

— Благодаря ви, господа. Това е всичко.

Сенаторът от Аризона понечи да възрази, но погледът на Нейф го накара да си затвори устата. Ако Джейкъбсън държеше на подкрепата му за мястото си на изборите догодина, беше по-добре да преосмисли позицията си. При този законопроект нямаше да допусне опозиция в редовете на собствената му партия. Мъжът премълча. Другите двама промърмориха благодарности и излязоха.

Нейф се обърна към шефа на екипа.

— Какво има, Бил?

Уелингтън продължи все така официално:

— Господин президент, трябва да отидете в Оперативни център.

— Какво се е случило?

— Китайците, сър. Въздушните и военноморските им сили са нанесли удар срещу Тайван.

Нейф едва не се свлече в креслото си.

— Какво? Кога? Та сега е посред нощ, по дяволите!

— Сега в Далечния изток е средата на деня. Ударили са малко след дванадесет на обяд тайванско време.

Нейф беше потресен. Изобщо не си бе представял, че китайците ще проявят подобна дързост. Никълъс Ружиков го убеждаваше, че министър-председателят им ще склони глава пред американските обвинения и ще даде възможност за нови концесии. Нейф искаше отговори за тази грешка.

— Къде е Никълъс Ружиков?

— В Оперативния център. Съветът по национална сигурност и кабинетът вече се събират там — Уилиам Уелингтън отстъпи към вратата. — Сър, трябва да тръгвате. Необходим е незабавен отговор.

Нейф кимна и тръгна към вратата. Съветът би трябвало да разполага с план за непредвидени ситуации. Следван от шефа на екипа и ограден от хората на тайните служби, той прекоси Западното крило. След минута гневно влезе в светая светих на Белия дом.

Разправиите и шумът стихнаха, когато пристъпи в Оперативния център. Униформените мъже и жени покрай дългата маса станаха прави. Тук бяха началникът на Генералния щаб, секретарят на флота, началникът на щаба на сухопътните сили, командващият Корпуса на морските пехотинци и други военни шефове. Членовете на кабинета на Нейф също се бяха събрали.

В другия край на помещението мониторът, заемащ цялата стена, показваше карта на Филипинско море. Различните военни сили бяха обозначени със синьо, червено и жълто.

Навъсен, Нейф закрачи към председателското място. Щеше да се погрижи Щатите да отговорят на китайската агресия. Никаква дипломация. Ако се наложеше, щеше да ликвидира китайския флот.

Седна. Онези, които разполагаха със столове, също заеха местата си. Другите останаха на крака.

— И сега какво? — попита Нейф.

Никой не проговори. Всички избягваха погледа му.

— Искам отговори и план за отвръщане на удара с удар — гневно каза Нейф.

Никълъс Ружиков се изправи.

— Господин президент, вече е прекалено късно.

— Какво искате да кажете?

— Сраженията спряха. Тайван капитулира.

Нейф не можа да го разбере.

— Как е възможно? Да не искате да кажете, че за времето, през което изминах разстоянието от Овалния кабинет дотук, китайците са окупирали Тайван?

Ружиков сведе глава.

— Островът силно е пострадал от земетресенията и тайванците не са били в състояние да окажат никаква съпротива. Преди да реагираме, правителството им се е съгласило да анулира независимостта и да приеме китайската хегемония в замяна на помощ и прекратяване на враждебните действия. Китайските сили вече са там. Тайван отново е китайска провинция.

Нейф беше прекалено потресен, за да говори. Всичко ставаше толкова бързо.

— Не можем просто да приемем положението — обади се министърът на отбраната. — На острова… в района му имаме наши сили.

— Не можем да действаме без искане от тайванското правителство — каза шефът на военноморските операции. — А такова искане няма да има. Свързахме се с тяхното посолство. Не желаят да се озоват между две враждебни страни и се страхуват, че сегашното положение би довело до унищожаването на острова им. Всъщност току-що получихме вестта, че правителството им е настояло нашите сили да напуснат териториалните води на Тайван.

Нейф усети как топлината пълзи по лицето му. Беше влязъл в Овалния кабинет преди по-малко от две седмици и вече губеше Тайван. Стисна юмруци.

— Не мога да приема това. Няма да допусна разпространяване на комунизъм, докато съм начело на държавата.

— Сър… — започна Ружиков. Нейф стовари юмрук върху масата.

— Време е да престанем да глезим Китай. На това ще бъде сложен край. Още сега.

— Сър, какво предлагате?

— Предвид коварното убийство на президента Бишоп и сегашната агресия не виждам друг избор. — Нейф впери поглед към командващите американските военни сили. — Ще поискам Конгресът да обяви състояние на война.

14:40.

Наха, префектура Окинава, Япония

Убеден, че мрази пътуването със самолет — застоял въздух, тесни неудобни седалки, ревящи деца, — Джак изпита радост, когато гумите най-сетне докоснаха пистата и той можеше да излезе от търбуха на звяра. Всъщност раздразнението му не бе причинено толкова от обичайните неудобства на полета, колкото от спомените му за катастрофата на Еър Форс 1. Пътуваше със същата машина — „Боинг 747“. През по-голямата част от пътя гледаше напрегнато през прозореца и се вслушваше и в най-малката промяна на шума на двигателите, във всяко потрепване на крило, подрусване и поклащане.

И три дни след като бе взел решение да тръгне, най-сетне бе в Окинава. Пътуването се проточи толкова дълго, защото най-близкото летище бе на атола Кважелийн — на един ден път от местоположението на „Дийп фатъм“. След като пристигна, трябваше да чака свободно място и изгуби още половин ден. Но пътуването най-сетне бе приключило.

Джак отиде до пропуска. Малката раница — единственият му багаж — бе на гърба му. Пристъпи до японския митничар и му връчи паспорта си. Служителят направи знак да отвори раницата.

Джак се подчини. Човекът прегледа паспорта и каза на английски:

— Добре дошъл в Окинава, господин Къркланд. Ако обичате, минете вдясно.

Джак се обърна и видя втори митничар с металотърсач, а първият обясни, докато ровеше из бельото и тоалетните му принадлежности:

— Допълнителни мерки за сигурност. Заради китайската атака.

Джак кимна. Пилотът на самолета бе съобщил накратко по интеркома за нападението и бързата капитулация на Тайван. Силният винаги изяжда слабия.

Пристъпи към втория митничар, който прокара металотърсача по тялото му. Детекторът иззвъня при китката му. Джак издърпа ръкава и показа часовника си. Служителят продължи да го претърсва. Уредът звънна втори път, когато мина в областта на сърцето му. Служителят отново вдигна поглед.

Джак се намръщи и потупа якето си. Във вътрешния му джоб имаше нещо. Бръкна вътре и си спомни за прощалния подарък на Дейвид Спенглър. Извади завързаната с панделка кутийка. В бъркотията съвсем бе забравил за нея.

— Ще се наложи да го отворите — каза първият митничар.

Джак кимна и отиде отново до масата. Развърза панделката. „Остави нещо на Дейвид и ще си имаш неприятности.“ Отвори кутийката.

Вътре, положен върху виолетова тапицерия, лежеше малък чип. От него стърчаха две сини жички.

— Какво е това? — попита служителят, като въртеше чипа между пръстите си.

Джак нямаше никаква представа, но все пак трябваше да даде обяснение. Мислеше трескаво.

— Това… това е за поправка. Скъп и важен компонент. Аз съм компютърен консултант.

— И сте го опаковал в кутия за бижу? — попита мъжът, като оглеждаше подозрително чипа, търсейки някаква потенциална заплаха.

— Това е шега между… — помъчи се да си спомни името на компютърния специалист, който помагаше на антроположката, — … между мен и професор Накано.

Митническият служител кимна.

— Чувал съм за нея. Компютърният експерт на университета. Умна жена. Лауреат на Нобелова награда. — Той върна чипа на мястото му, затвори кутийката и му я подаде. — Преподава на племенника ми.

Джак прибра кутийката в раницата си.

Зад него към гишето приближаваше шумно португалско семейство. Едрата жена спореше на висок глас със съпруга си. И двамата мъкнеха огромни куфари. Служителят хвърли поглед към тях и раздразнено въздъхна.

— Можете да продължите.

Джак закопча раницата си и влезе в главния терминал. Летището беше претъпкано. Повечето пътници бяха заминаващи. Очевидно китайската атака беше изнервила всички. Тайван бе прекалено близко, за да се чувстват в безопасност малко на юг от островите Рюкю, част от които бе и Окинава.

Погледът му блуждаеше през тълпата. Беше толкова претъпкано, че забеляза махащата жена едва след като извика името му.

— Господин Къркланд!

Джак спря и погледна наляво. Жената бързаше към него. Спря и протегна ръка.

— Карън Грейс. За секунда Джак я погледна тъпо.

— Вие… вие ли сте професорът? — Не очакваше да срещне толкова млада жена.

Тя се усмихна.

— Казахте, че ще се обадите, след като се настаните в хотела, но… е… — Тя се изчерви. — Миюки проникна в мрежата на летището и разбра маршрута ви. Помислих си, че можете да останете в моя апартамент, вместо да ходите в хотел. Така нещата ще бъдат по-лесни. То… тоест… — заекна тя, очевидно усещайки, че май е прекрачила някаква граница, — … ако нямате нищо против.

Джак я измъкна от неудобното положение.

— Благодаря. Приемам предложението ви. И без това мразя хотелите.

— Чудесно… чудесно… Е, да вземем такси.

Тя се обърна и го поведе. Джак я наблюдаваше. В момента, когато се бе хвърлила насреща му, тя му напомни за Дженифър. Не че двете си приличаха. С изключение на русата коса, антроположката с нищо не приличаше на Дженифър. Бе по-висока, прическата й — по-къса, а очите й — зелени. Освен това се държеше по различен начин. Крачеше отсечено и твърдо.

Въпреки това Джак усети познато излъчване. То направо струеше от нея и засенчваше външните разлики.

— Значи вие сте онзи астронавт — каза Карън, когато я настигна. — Спомням си новините. Героят. Господи, понякога така ми се иска и аз да ида там горе!

— Не бих казал, че ми хареса особено. Карън спря.

— О, извинявайте! Катастрофата. Изгубил сте приятелите си. Къде ми е умът?

— Всичко е минало — промърмори той с надежда да сложи край на този разговор.

Тя му се усмихна неловко.

— Съжалявам.

Когато продължиха, Джак смени темата.

— Американка ли сте?

— Всъщност канадка. Гостуващ преподавател. Жилището ми е недалеч от университета… собственост на факултета.

— Звучи добре. Бих желал да взема душ и да пристъпим веднага към работа.

— Разбира се.

Излязоха от терминала и Карън започна да си проправя път през потока. Стигна до отбивката и вдигна ръка. Таксито пристигна веднага. Тя отвори вратата.

— Хайде. Искам да стигнем до банката, преди да е затворила.

Джак се пъхна в малката кола. Карън каза на шофьора нещо на японски и седна до него.

— Щом искате да работите днес, първо трябва да взема нещо от трезора.

— Какво по-точно?

— Кристала.

— Държите го в банката?

Докато таксито се провираше през задръстването, тя го изгледа изпитателно. Джак забеляза в очите й, че нещо я гризе отвътре.

— Нямате татуировки по себе си, нали? — запита най-сетне тя.

— Защо?

Тя продължи да го гледа, очаквайки отговор.

— Е добре, имам. Бил съм тюлен.

— Мога ли да ги видя?

— Само ако искате да предизвикаме пътнотранспортно произшествие.

Тя отново пламна. Джак с мъка потисна усмивката си. Реакцията й започваше да му харесва.

— Хм, няма да е необходимо — промълви тя. — А татуировки на змии? Нещо от този род?

— Не. Защо?

Тя прехапа долната си устна.

— Имахме известни проблеми с едни хора, които се опитваха да ни откраднат кристалния артефакт. Имаха татуировки на змии по ръцете си. Затова настоях да ви посрещна лично. Трябва да сме предпазливи.

Джак дръпна нагоре ръкавите на якето си.

— Няма змии. Никъде, честна дума.

Тя му се усмихна и се отпусна на мястото си.

— Вярвам ви.

Не след дълго излязоха от магистралата. Табелите към университета бяха написани на японски и на английски. Карън се наведе напред и заговори на шофьора, който кимна. Тя му посочи следващия ъгъл до голяма сграда с емблемата на Токийската банка. Таксито спря.

— Веднага се връщам — каза Карън и изскочи навън. Джак остана в горещата кола. Със спирането на таксито въздухът замря, въпреки че прозорците бяха отворени. Мислите му отново се завъртяха около антроположката. От нея се носеше ухание на жасмин. Миризмата бе останала в купето. Не можа да се сдържи да не се усмихне. Може би пътуването не бе чак толкова лоша идея.

Карън се появи отново.

— Взех го. Ето — и му подаде малка кожена торба. Той я взе и едва не я изпусна. Тежестта го изненада.

— Доста е тежък, нали?

— Това ли е кристалът?

— Вижте сам.

Джак развърза кожените връзки и отвори торбата. На дъното й лежеше кристална звезда, по-малка от разтворената му длан. Дори на приглушената светлина в купето съвършената й изработка не можеше да не му направи впечатление. Не пропусна да забележи и друго — полупрозрачният кристал бе изпъстрен с лазурни и рубинени жилки.

— Същият е.

— Моля?

Той бръкна в торбата и извади находката.

— Готов съм да се закълна, че това е същият вид кристал като онзи, който открих на мястото на катастрофата.

— Кристалният обелиск с надписите ли?

— Именно.

Джак вдигна кристала и го изложи на пряка слънчева светлина. Страните му грейнаха във всички цветове на дъгата.

— Не забелязвате ли нещо странно в него?

— Какво имате предвид?

— Държите го с една ръка.

— Да, така е.

Карън извади черна носна кърпичка и покри с нея кристала. Ръката на Джак се отпусна надолу. Кърпичката сякаш тежеше пет килограма.

— Какво става?

— Теглото на кристала зависи от количеството светлина, на което е изложен. Колкото по-силна е светлината, толкова е по-лек.

Джак махна парчето плат. Наистина стана по-лек.

— Господи!

Карън взе кристала и го прибра обратно в торбата.

— Моят геолог би си продал душата, за да може да види това.

— Вече уредихме да го проучат. Всъщност в понеделник ще се върне геоложкият екип. Ще пратя резултатите на приятеля ви.

Джак знаеше, че това едва ли би задоволило Чарли. Прииска му се да беше успял да вземе проба от кристала на дъното.

— Сега е ваш ред — каза Карън. — Казахте, че ще донесете копие на надписа върху обелиска.

— Нося го — той потупа раницата си.

— Мога ли да го видя?

Джак сви рамене, наведе се и затърси бележника си. Най-накрая го откри и й го подаде.

Карън го отвори. Първата страница бе покрита с малки йероглифи. Тя тихо ахна.

— Ронго-ронго.

— Моля?

Карън бързо прелисти бележника. Четиридесет страници от него бяха запълнени със знаци.

— Никога досега не е правено подобно откритие — промърмори тя. Бележникът трепереше в ръцете й.

— Какво откритие?

Тя затвори бележника и му изнесе кратка лекция за надписите, открити на Великденския остров.

— В продължение на векове — завърши Карън — никой не е успял да ги преведе. Може би тук се намира ключът.

— Надявам се да ви е от полза — неуверено каза Джак, а мислите му препускаха.

Ако езикът е от Великденския остров, какво търси тогава върху кристална колона на шестстотин метра под водата? Мъчеше се да обедини различните късове информация. Възможно ли бе това да има някаква връзка с катастрофата на Еър Форс 1?

Преди да тръгне, не бе съобщил на Карън собствения си интерес от срещата — да намери връзка между странния кристал и Еър Форс 1. Изглеждаше му прекалено неестествено да сподели подобно нещо с непознат.

— Мислите ли, че ще успеете да разчетете написаното върху обелиска?

Карън стисна бележника. Загледа се през прозореца, потънала в мислите си.

— Не знам.

Десет минути по-късно бяха стигнали до жилището й — двуетажна къща с две спални, чиста и приятно прохладна. Карън се извини за неугледните мебели — в бежово и кафяво.

— Дадоха ми го обзаведен.

Джак обаче забеляза малките лични отпечатъци. Върху полицата имаше колекция от каменни статуетки и фетиши от Микронезия. В ъгъла бяха подредени четири грижливо поддържани саксии с бонсай. А върху вратата хладилника имаше снимки — семейство, приятели, ваканционни спомени, — закрепени с разноцветни магнити.

Джак последва Карън към банята. Когато тя мина покрай хладилника, всички магнити внезапно изпопадаха на пода и снимките се разпиляха из кухнята.

Карън стреснато отскочи настрани. Джак погледна хладилника, а после към нея. Стоеше, притиснала торбата към гърдите си.

— Мисля, че е от кристала. Показваше странни магнитни ефекти и по-рано.

За доказателство и направи знак да отстъпи. След като тя се отдалечи няколко крачки, взе един от магнитите и го доближи до вратата на хладилника. Той отново се залепи.

— Ама че шантаво! — каза Карън. — Нищо чудно че грабителите смятаха кристала за прокълнат.

— Прокълнат ли? — намръщи се Джак.

Тя също се намръщи и кимна към магнита.

— Май и двамата сме премълчали нещо. Настанете се и да вървим в лабораторията. Имаме много неща за обсъждане.

Джак бавно кимна.

Взе душ, избръсна се и облече широки панталони в цвят каки и лека риза с къси ръкави. Остави в раницата си само фотоапарата, бележниците, химикалки и клетъчния си телефон. Когато излязоха от къщата, светът му се стори по-приветлив. Университетът се намираше съвсем наблизо.

— Вече се обадих на Миюки — каза Карън. — Чака ни в лабораторията си.

Джак намести раницата на рамото си.

— Имате предвид професор Накано ли? Карън кимна.

— Тя има програма, която може да разчете писмеността. Докато вървяха, настъпи неловко мълчание. Джак го наруши.

— Е, разкажете ми как намерихте кристала.

— Дълга история — въздъхна Карън. Но все пак описа основните моменти — издигналите се от морското дъно пирамиди, засадата, бягството през подводния тунел.

Докато разказваше, Джак изпита нарастващо уважение към двете жени.

— И иманярите бяха същите, които нахлуха в кабинета на професор Накано?

Карън кимна.

— Но как е възможно да са знаели за кристала в пирамидата?

— Не съм сигурна, че са знаели. Знаели са само, че там има нещо. Нещо, което според тях е прокълнато.

Джак си помисли за катастрофата на Еър Форс 1 и се запита дали в твърденията на онези хора не се крие зрънце истина.

— Определено е странно — промърмори той.

— Стигнахме.

Карън посочи сградата пред тях. Поведе го към нея. Вътре показа пропуска си и човек от охраната ги изпрати до асансьора.

— Асансьорите работят ли вече? — попита тя, когато вратата се отвори.

Пазачът кимна и също влезе в тясната кабина.

Изкачиха се бързо. Когато вратата се отвори, Джак се озова срещу дребна японка, която ги чакаше и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

Карън ги запозна. Миюки леко се поклони, но не протегна ръка. В отговор на поздрава й Джак също само кимна. Азиатските обичаи рядко включват физически контакт.

— Професор Накано, благодаря за помощта ви.

— Моля ви, наричайте ме Миюки — срамежливо каза тя.

— Да вървим — каза Карън, когато пазачът се върна в асансьора. — Искам да вкарам данните на Джак колкото се може по-скоро.

Тя забърза напред, като им направи знак да я последват. Джак се наведе към Миюки.

— Винаги ли е такава?

Миюки завъртя очи и въздъхна театрално.

— Винаги.

Щом стигнаха до кабинета, Миюки пристъпи напред и отключи. Карън влезе първа.

— Миюки държи компютрите си в специална лаборатория — обясни тя, когато и Джак влезе. Посочи към редицата комбинезони, закачени покрай стената. — Ще трябва да облечеш един от костюмите.

— Не зная дали имам костюм с неговите размери — каза Миюки и се разрови из закачалката. — Този май ще свърши работа — каза тя и му подаде един голям комбинезон.

Джак го взе и остави раницата си на пейката до стената. Карън вече се закопчаваше.

— Джак, може ли да покажа бележника ти на Миюки, докато се обличаш?

Той кимна и бутна раницата към нея, след което се замъчи да напъха едрото си тяло в тесния комбинезон.

— Миюки, ела да видиш това.

Тя измъкна бележника му. Заедно с него от раницата се изхлузи нещо и се затъркаля по пода. Миюки се наведе да го вдигне.

Докато Джак се мъчеше да вкара раменете си в комбинезона, видя Миюки да държи кутийката от Дейвид Спенглър. Хрумна му една идея.

— Отворете я — каза той на Миюки. — Вих искал да чуя мнението ви на експерт.

Тя вдигна капака. Присви очи и се загледа в съдържанието на кутийката.

— Какво е това според вас? — попита Джак. Миюки разгледа чипа още по-отблизо.

— Евтин превключвател — каза накрая тя и затвори кутийката. — Не струва.

Джак се намръщи. Каква беше уловката на Дейвид? Чипът явно съдържаше прикрита обида, но каква точно?

— Просто безполезен китайски чип — Миюки подаде кутийката на Карън.

Думите й сякаш удариха Джак в стомаха. Изведнъж се почувства зле.

— Китайски ли? Сигурна ли сте? Тя кимна.

Джак трескаво се мъчеше да намери някакво обяснение. Първото му подозрение не би могло да е вярно. Но си спомни въпроса на Джордж преди няколко дни — „Ами ако бомбата е била сложена нарочно? Ако е инсценировка?“ Джак обмисли различни предположения, но едно-единствено му звучеше достоверно — експлозията е дело на Спенглър.

— Копеле мръсно! — изруга той.

Малкият „подарък“ беше начин Дейвид да му натрие носа, уверен, че Джак няма да може да направи нищо. От Вашингтон искаха обяснение на трагедията и Дейвид им го бе осигурил. Никой нямаше да се вслуша в друго мнение.

В гърдите му се надигна ярост. „Мръсен смърдящ кучи син!“ И докъде стигаше коварството му? Дали само до инсценировката, или е имал пръст и в самата катастрофа? Джак изруга под нос и стисна юмруци, взел твърдо решение. Щеше да разбере истината за катастрофата. Или да умре, докато се опитва да разбере!

— Какво има? — попита Карън.

Джак най-сетне видя, че двете жени са го зяпнали. Седна. С отшумяването на гнева краката му внезапно омекнаха.

— Май и аз имам дълга история за споделяне.

— За какво? — Карън седна до него.

— За катастрофата на Еър Форс 1.

18:30.

Централен Пасифик

Дейвид Спенглър се издигаше от дълбините на океана, затворен в търбуха на подводницата, която кръжеше в бавна спирала към повърхността. През изминалите три дни флотският прототип „Персей“ се показа много по-добър, отколкото бяха очаквали дори конструкторите му.

Дейвид лежеше по корем във вътрешната част на подводницата — прозрачна камера с форма на торпедо и с дебели пет сантиметра прозрачни стени от лексан. С изключение на конуса на носа, в който се побираха главата и раменете му, останалата част на камерата бе затворена във външната черупка на подводницата, изработена от свръхсекретен керамичен материал, който бе по-лек и по-здрав от титана. Под нея се намираха всички механични, електрически и двигателни системи. Двойната обвивка бе проектирана от съображения за сигурност. В случай на опасност цялата външна част можеше да бъде отделена и да освободи вътрешната лексанова капсула, която щеше да изплава сама на повърхността.

— „Персей“ — разнесе се глас в ухото му. — Засякохме ви. Ако желаете, можете да минете на автопилот. Ще ви водим до пристана.

— Ще се справя сам — отвърна Дейвид на техника горе.

Това бе шестото му потапяне с „Персей“ и вече се чувстваше достатъчно уверен, за да може да се справи и сам. С върха на палеца си натисна един превключвател и върху конусовидния нос се появи навигационен дисплей. Траекторията му към дока на „Маги Куест“ бе отбелязана с червено. Трябваше просто да се придържа към курса. Също като авиосимулатор.

— Свързах се с навигационния компютър — доложи той. — Ще изплавам след три минути.

— Да, сър. Ще се видим горе.

Дейвид намали скоростта и насочи подводницата нагоре. С приближаването на повърхността тъмните води около него започнаха да просветляват. Докато маневрираше, не можеше Да избяга от усещането за летене. Сякаш беше едно цяло с подводницата. Ръчното управление реагираше едва ли не на мислите му. Телескопичните криле от двете страни бяха като перки на морско създание, които дори се извиваха, за да направляват съда.

Но това не бе морско създание. Под корема му бяха сгънати чифт титаниеви манипулатори, способни да раздробят и гранит, а на гърба, подобно на перка на акула, се подаваше въртяща се платформа с миниторпеда. Макар и малки, ракетите носеха мощни бойни глави, които можеха да пробият корпуса на бронирана подводница. В Отряда за дълбочинни работи ги наричаха „подводни бичета“. Оръжията даваха допълнително превъзходство във вражески води.

Дейвид прокара пръст върху копчето за активиране на торпедата. По-рано този ден бе научил за загубата на Тайван и окупирането му от китайците. Новината не му даваше мира. Как така са изгубили острова и са го оставили на проклетите комунисти? Това бе позор и черна точка за цяла Америка. Само да можеше да вземе участие в битката…

— Сър, един от вашите хора е тук — обади се техникът. — Казва, че трябва спешно да говори с вас.

— Дайте ми го.

След кратка пауза, се обади Ролф:

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но казахте да ви съобщим, ако има промяна в… ъъъ… във втората задача.

Дейвид се намръщи. Втора задача ли? Беше така съсредоточен в графика тук и във все по-близко звучащите барабани на войната, че бе забравил за Джак Къркланд.

— Какво има?

— Целта е напуснала зоната.

Дейвид отвърна с дълга ругатня. Къркланд беше изчезнал. Но повече подробности и обяснения не можеха да се дават по радиото.

— Излизам на повърхността след две минути. Изчакайте ме в каютата да ми разкажете подробностите.

— Да, сър.

Дейвид се намръщи и потисна мислите си за Къркланд. В момента имаше работа за довършване. Завъртя подводницата около перката в подходящо положение. Погледна часовника. Бе прекарал под водата почти шест часа. След изплаването „Персей“ щеше да бъде подложен на преглед и подготвен за третото спускане за деня. Вторият пилот от флота щеше да се спусне до мястото на катастрофата на дъното на океана. А след още седем часа отново щеше да дойде неговият ред.

Но двамата пилоти не бяха единствените, чиито графици бяха така натоварени. След пристигането на изследователския екип и баржите от Мауи целият екипаж работеше денонощно. С помощта на роботите и изследователската подводница носещата рамка на лабораторията вече бе монтирана на дъното. Следобеда започнаха да спускат и да сглобяват жилищните помещения и лабораториите. Ако не се случеше нещо непредвидено, Дейвид очакваше цялата база да бъде завършена в рамките на следващите четиридесет и осем часа, а скоро след това в нея щеше да се прехвърли персоналът с оборудването.

Беше наредил базата да бъде готова за четири дни и заповедта трябваше да бъде изпълнена, дори ако за целта се наложеше да плющят камшици. Всъщност когато днес шефът на изследователския екип — геофизик на име Фердинанд Кортес — възрази срещу високото темпо, Дейвид го накара да се обади във Вашингтон. Достави му голямо удоволствие да наблюдава как Никълъс Ружиков трие сол на главата на мексиканеца по сателитния телефон. Макар да стоеше на една крачка разстояние, Дейвид успя да чуе как Ружиков крещи на учения. След тази случка, макар че отношенията си останаха напрегнати, никой не се осмели да поставя под въпрос заповедите му или определения график.

Той беше единственият командващ тази операция и нямаше да позволи някой или нещо да попречи на осъществяването й — нито смущаващата загуба на Тайван, нито пък загадъчното изчезване на Джак Къркланд. Нямаше да се провали.

Напред в полумрака се появи пристанът. Дейвид умело зави, плъзна подводницата върху потопената платформа и я прекара между самозатварящите се скоби. Когато пусна уредите за управление, крилете се прибраха сами и две С-образни щипци се допряха до керамичното тяло на подводницата.

— Закотвена и готова — обади се Дейвид.

— Закотвена и готова — потвърди техникът. — Издърпвам ви нагоре.

Дейвид чу по хидрофоните воя на хидравликата, която измъкваше прикованата подводница на повърхността. Солената вода се оттече по носа й и в бордовете й се разбиваха малки вълни, но съдът не помръдна. „Персей“ и пилотът и бяха издигнати нагоре и спуснати върху кърмата на „Мага Куест“.

Щом подводницата докосна палубата, петчленният екип я наобиколи от всички страни. Развинтиха носовата част и конусът се отвори. Дейвид се плъзна като тюлен върху палубата. Единият от техниците му подаде ръка. След шестте часа, прекарани по корем в тясното пространство, крайниците му едва го слушаха.

Щом се изправи на крака, Дейвид разкопча неопрена си и се протегна. Зад него техниците вече се бяха заели за работа — проверяваха връзките, продухваха филтрите за въглероден двуокис и зареждаха кислород в двата странични резервоара. Напомняха му технически екип от „Формула 1“. Бързи, ефективни и координирани.

Дейвид се обърна и видя Кортес, който прекосяваше палубата към него. Изстена и се изпъна. Точно в този момент единственото, което искаше, бяха душ и легло. Не му беше до разправии с геофизика. Придаде си намръщено изражение.

— Какво има, професоре?

Ако се съдеше по тъмните кръгове около очите му, човекът почти не бе спал. Дори дрехите му — панталон каки и широка фланела — бяха измачкани и неугледни.

— Една молба, командир.

— Какво?

— Питах се дали при следващото спускане лейтенант Брентли не може да отдели няколко минути и да се приближи до кристалното образувание. Видеоматериалите от предишните спускания показват някакви драскотини по повърхността му. Изглеждат прекалено равномерни, за да бъдат естествени. Смятаме, че са някакъв вид писменост.

Дейвид поклати глава.

— Всички подобни изследвания трябва да изчакат. Главният ми приоритет е построяването и оборудването на базата. След това вие и вашите учени ще можете да се заемете с проучванията си.

— Но това ще отнеме само няколко…

— Тук аз давам заповедите, професоре. — Дейвид изплю последната дума, сякаш бе обида. — Стойте настрана от кристала до построяването на базата. Онзи стълб излъчва силно магнитно поле и създава прекъсвания и проблеми с комуникациите. Няма да рискувам „Персей“, за да задоволя любопитството ви.

— Да, командир.

Макар че Кортес отстъпи, Дейвид забеляза презрение в очите му. Не му пукаше. Мексиканецът бе под негово подчинение. И щеше да прави каквото му се каже.

В другия край на палубата, до входа към кърмата, стоеше на пост един от подчинените му. Дейвид го приближи.

— Къде е лейтенант Ролф?

— В каютата ви, сър.

Дейвид кимна и мина през вратата. Изкачи се две нива към горната палуба. Беше настанил хората си на това ниво. Вратата на каютата му беше притворена. В коридора патрулираше друг от групата. Кимна му и бутна вратата на каютата си.

Ролф стана. Дейвид затвори и започна да смъква неопреновия костюм.

— И какво е станало с Къркланд? Да не би да сте изгубили кораба му?.

— Не, сър. — Ролф прочисти гърлото си. — Следим местоположението на „Дийп фатъм“ непрекъснато. Все още продължава да е до атола Кважелийн.

— Тогава какво е станало?

— Рано тази сутрин лейтенант Джефрис се зачуди защо корабът остава там толкова дълго. Направи някои проверки и откри името на Джак Къркланд в списъка на пътниците на „Куантас“, напускащи атола.

Дейвид изрита неопрена и остана гол.

— По дяволите! Кога е напуснал?

— Преди два дни. Според разписанието явно е отишъл до Окинава.

Дейвид се намръщи. Какво търси проклетото копеле в Окинава? Отиде до банята и пусна душа.

— Знаем ли къде точно е отишъл?

— Не, сър. Имал е резервация в местния „Шератън“, но така и не е отишъл там. Обаче билетът му е двупосочен. Ще се върне след два дни.

Лицето на Дейвид потъмня. Още два дни. С нетърпение чакаше да завърши тази малка странична мисия колкото се може по-скоро. Въпреки това бе впечатлен от съобразителността на екипа си. Къркланд нямаше да им избяга, А и при цялата работа, която имаше тук, можеше да изчака още два дни.

— Много добре, господин Ролф. Искам да ми съобщите веднага щом Къркланд се върне обратно на кораба си.

— Да, сър.

Дейвид провери водата. Малката кабина се изпълни с пара.

— Сър, имаме и друг проблем — огорчено каза лейтенантът.

— Какъв?

— Не знам дали разполагаме с два дни. Според Хендъл сигналът е започнал да се влошава. Очаква след ден или два да прекъсне съвсем.

Дейвид побесня.

— Казах на Хендъл да направи всичко възможно бомбата да остане в готовност най-малко две седмици!

— Той знае, сър. Смята, че някой от чиповете може да е дал дефект. Твърди, че китайските боклуци са ненадеждни.

Дейвид стоеше прав и почти трепереше от безсилие и гняв. Не можеше да се признае за победен и започна да обмисля други евентуални възможности. Знаеше, че никой план не е така безпогрешен, както изглежда на теория. Импровизацията можеше да бъде ключът към успеха на всяка мисия. Докато мислеше за това, в съзнанието му се избистри нова стратегия.

— Добре. В такъв случай, ако Къркланд не се върне навреме, пак ще взривим кораба му.

— Сър?

— Унищожаването на коритото и екипажа му ще бъде само първата крачка към унищожаването на самия него.

Докато стоеше под горещия душ, Дейвид започваше все повече да харесва новия си план. Бавното мъчение на Джак Къркланд също си имаше добрите страни.

20:15. Университетът в Рюкю, префектура Окинава, Япония

— Има ли гладни? — попита Карън и разкърши врата и раменете си. Виждаше размазано от дългото взиране в екраните. — Аз лично бях дотук.

Високият американец седеше прегърбен пред терминала си от лявата й страна. Сякаш изобщо не я чу.

— Гейбриъл, хайде да минем на символи четиридесет А и В.

— Разбира се, господин Къркланд.

От другата страна на американеца Миюки бе погълната от своята задача — сканираше последните страници на бележника. Обработката на данните се оказа бавна и еднообразна работа, защото компютърът трябваше да сравни всеки нововъведен знак с вече каталогизираните.

Карън погледна към работната станция на Джак. На екрана се появиха две фигури — едната от неговия бележник, а другата — от собствената им колекция.

@@@@@@@@

В бележника имаше копие на надписа от колоната, прерисувал от историка на борда на кораба му. Това понякога пораждаше неясноти. Както например в този случай. Дали двете изображения бяха на един и същи знак, или имаше някаква разлика в значението или просто в почерка на пишещия?

Докато работеха, Гейбриъл се бе научил да сравнява над двеста точки върху всеки два подобни знака. Ако сходството беше над деветдесет процента, се приемаше, че двата символа са еднакви. Ако разликата беше по-малка от петдесет процента, знакът се смяташе за достатъчно уникален, за да бъде класифициран като нов символ. Така се получаваше една сива зона в диапазона между петдесет и деветдесет процента сходство. И вече разполагаха с триста двойки символи, които попадаха в нея. Всяка двойка изискваше визуална оценка от трите човешки същества.

— Образи четиридесет A и B имат степен на сходство петдесет и два процента — обясни Гейбриъл. — Как ще класифицираме?

Джак се приведе още по-близо до монитора.

— Прилича на онези детски главоблъсканици — намерете десетте разлики между картинките.

— Първата фигура има нарисувано око, а втората няма. — Миюки бе приключила със сканирането и се облегна назад.

Джак кимна.

— Освен това първата носи две топки, а втората — само една.

Той погледна към Карън. Тя отново се изуми колко яркосини очи има този човек. Сигурно носеше контактни лещи. Не можеше да има толкова сини очи.

— Останалите части ми изглеждат еднакви — каза тя и се изкашля.

— Е, в такъв случай каква е присъдата, народе? Достатъчно ли са различни, за да ги определим като два различни символа?

Карън се премести по-близо до монитора и докосна с рамо Джак. Той не се отдръпна, а дори наклони глава към нейната. Двамата се загледаха в екрана.

— Склонна съм да омаловажа окото — каза Карън. — Но не и броя на предметите в ръката. Мисля, че несъответствието е достатъчно важно, за да ги определим като отделни символи. През изминалите дни открихме и други символи, върху които имаше различни на брой детайли — броя на лъчите на морската звезда, броя риби в устата на пеликана. Мисля, че тук имаме подобен случай. Макар и да си приличат, те определено са различни.

Джак кимна, удовлетворен от отговора й.

— Гейбриъл, бъди така добър да определиш образи четиридесет А и В като отделни символи.

— Готово. Ще продължим ли с четиридесет и едно А и четиридесет и едно В?

Карън изстена.

— Не знам за вас двамата, но аз лично умирам от глад и очите ми горят. Какво ще кажете да починем за час-два?

— Мисля, че с удоволствие бих хапнал — каза Джак. — Единственото нещо, което съм слагал в устата си през последното денонощие, беше храната в самолета.

Докато Джак се протягаше, Карън се мъчеше да не забелязва ширината на раменете му или начина, по който се издуха мускулите на врата му.

— Знам един ресторант на няколко пресечки оттук. Имат най-добрата тайванска кухня в района.

— Звучи примамливо. Колкото по-пикантно, толкова по-добре.

— Направо изкарва пришки по езика. Гаранция.

— Точно както ми харесва. Миюки стана и започна да ги пъди.

— Вие двамата вървете. Аз искам да пробвам нещо с Гейбриъл.

— Сигурна ли си? — попита я Карън.

Миюки кимна, но очите й продължаваха да следят мъжа. Когато Джак се обърна, тя смигна на Карън.

— Напълно — отвърна с дяволита усмивка.

Карън се изчерви. Нима влечението й към Джак си личеше толкова много? Изгледа свирепо Миюки, но това само накара приятелката й да се усмихне още по-широко.

— Освен това наскоро ядох тайванска храна — каза по-високо Миюки. — Но знам ти колко месеца се въздържаш.

Карън не пропусна двусмислието в думите й. Изчерви се още повече. Продължи да гледа приятелката си, когато Джак се обади от вратата:

— Искаш ли да ти донесем нещо, Миюки?

— О, няма нужда. Не аз съм гладната. По-добре се погрижи за Карън. И колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Няма проблем! — Джак излезе. Карън игриво тупна Миюки по ръката.

— Ама че си гадна!

— А ти си задръстена. Хайде. Действай. Вече го проверих. Няма халка, няма дори приятелка. А ми се струва, че и той те харесва.

— Не е вярно. Дори не ме поглежда. Миюки завъртя очи.

— Не и когато може да забележиш. Сякаш гледам двама тийнейджъри, които се събличат с погледи, само че внимават другият да не се усети.

— Не ме е оглеждал.

Миюки сви рамене и се обърна към компютъра си, Карън я докосна по рамото.

— Наистина ли го правеше?

— Като влюбено кученце. Хайде, върви. Почеши кученцето по коремчето и ме оставете на мира за няколко часа.

— Отиваме само да вечеряме.

— Ъхъ.

— И двамата сме професионалисти, един вид колеги.

— Ъхъ.

— И той ще остане тук само още два дни.

— Ъхъ.

Карън се почувства безсилна и се обърна.

— Това е само една вечеря! — подметна тя на път към изхода.

— Ъхъ — последва я отговорът на Миюки.

22:02.

Университетът В Рюкю, префектура Окинава, Япония

На връщане от ресторанта Джак се смееше толкова гръмогласно, че минаващите дребни японци започнаха да се обръщат след него. Той се смути и се наведе към Карън.

— Не може да бъде! Казала си на президента на Британското антропологическо общество да си измъкне главата от задника?

— Предизвика ме — сви рамене Карън. — Той и смърдящите му идеи. Какво му разбира главата от Южния Пасифик? Прадядо ми е обиколил всеки остров десетилетия преди онзи нещастник да започне да напикава пелените си. Какво право яма тъпият тлъст задник да твърди, че прадядо ми не е бил с всичкия си?

— О, не се съмнявам, че отговорът ти съвсем го е убедил в това. Сигурно си мисли, че цялата ви фамилия е побъркана. Нищо чудно че си дошла чак в Япония.

Карън го изгледа изпепеляващо, но Джак виждаше, че гневът й е престорен.

— Всъщност не съм прокудена от Канада. Реших да дойда тук, за да правя свои проучвания. Полковник Чърчуърд, дядото на майка ми, може и да е изказвал някои нелепи твърдения за потънал континент в центъра на Тихия океан, но аз дойдох тук, за да докажа, че приетата историческа догма за района е невярна. А след тези нови открития започвам да мисля, че твърденията на прадядо ми не са лишени от основания.

— За загубения континент ли? — насмешливо попита той.

— Стига, Джак, помисли малко. До бреговете на Чатан от морето се появява древен град. И ако изчисленията на Гейбриъл за календара от звездната камера са верни, той е бил построен преди около дванадесет хиляди години. По онова време морското равнище е било с около деветдесет метра по-ниско от сегашното. Кой знае още колко градове лежат на дъното на океана? Ами твоя обелиск? Да не искаш да кажеш, че представителите на онази изчезнала раса са можели Да се спускат до океанското дъно и да дълбаят надписи върху кристални пирамиди?

— Не знам какво искам да кажа. Но след всичко, което ми Показа днес, започвам да гледам по-широко на нещата.

Карън кимна, очевидно доволна от отговора.

— Наистина трябва да видиш града и пирамидите. Това ще Те убеди окончателно.

— Честно казано, не бих имал нищо против.

— Ако остане време, ще те заведа. Дотам са само два часа Нът с моторница.

— О… ами, с удоволствие. Значи се уговорихме.

Почувстваха се неловко. Продължиха да вървят в мълчание през градината на университета. От двете страни на пътеката растяха лавандула и хибискус, но единственият аромат, който долавяше Джак, бе нейният жасминов парфюм. Какво в тази жена го привличаше така силно? Лиза беше два пъти по-забележителна физически. Но въпреки това в дързостта и ентусиазма на Карън имаше нещо възбуждащо и заразително.

По време на вечерята бе открил, че тя е твърде своенравна. Умът й бе остър като бръснач, имаше доста пиперлив език, а в очите й непрекъснато играеше дяволито пламъче, Кривата й усмивка бе едновременно насмешлива и омайваща. Когато стигнаха до десерта, вече бе престанал да вижда в нея Дженифър, а просто Карън… и гледката не го разочарова.

— Почти стигнахме — тихо каза Карън и най-сетне наруши мълчанието.

Да не би в гласа й да се долавяше съжаление? Джак усещаше същото в сърцето си. Жадуваше да прекара насаме с нея още няколко откраднати часа. Установи, че неусетно е забавил крачка.

Тя също закрачи по-бавно. Когато стигнаха до стълбите към входа, тя спря и се обърна към него.

— Благодаря за вечерята. Прекарах чудесно.

— Това е най-малкото, с което бих могъл да се отплатя, че ме приюти при себе си.

Стояха прекалено близо един до друг, но никой не понечи да се отдръпне.

— Трябва да видим дали Миюки не е открила още нещо — каза Карън и вдигна ръка към сградата. Изкачи първото стъпало.

Лицето й се изравни с неговото. Очите им се срещнаха и останаха така един удар на сърцата повече отколкото трябваше. Джак се наклони към нея. Беше глупаво, неуместно, детинско… но не можеше да се спре. Не знаеше дали споделя чувствата му, затова продължи бавно. Ако се дръпнеше, това щеше да бъде отговорът й.

Но тя не се отмести. Само устните й се отвориха едва-едва.

Тъкмо протегна ръце към нея, когато откъм вратата един глас внезапно излая нещо. Освети ги лъч на фенер. Карън се задави от изненада и отстъпи крачка назад.

Човекът им говореше нещо на японски. Лъчът се отмести и Джак забеляза, че това е дежурният от охраната на сградата.

— Какво иска? — попита той, когато пазачът се обърна. — Миюки го е предупредила да ни чака. Има новини. — Карън тръгна нагоре по стълбите. Гласът й ставаше все по-въодушевен и прогони страстта, която бе припламнала само преди миг. — Да вървим!

Джак я последва, едновременно разочарован и облекчен. Нелепо беше да започва връзка с тази жена, още повече че след два дни щеше да си тръгне. Не че спазваше някакво правило против срещите за една нощ. Макар че сърцето му бе затворено, той имаше физически потребности като всеки друг мъж и рядко се случваше да не успее да си намери партньорка, която с радост би споделила леглото му по време на престоите в някое пристанище. Но сега усещаше, че един малък флирт с Карън едва ли ще го задоволи. Всъщност нещата можеха да се влошат.

Изкачи се по стъпалата и влезе вътре. Може би беше най-добре да оставят чувствата на стълбите.

Карън вече бе до асансьорите в другия край на фоайето и му махна с ръка. Ускори крачка и пристигна точно в момента, когато вратата на асансьора се отвори. Придружаваше ги служител от охраната и двамата не продумаха. Всеки се бе затворил в собствения си пашкул.

Когато вратата се отвори, и двамата забързаха към лабораторията. Беше отворена и Миюки им махаше да побързат.

— Стана! Елате да видите! Всички знаци са каталогизирани.

— Всички ли? — изненада се Карън.

Джак разбираше изненадата й. Отне им часове, докато достигнат до номер четиридесет в списъка, който наброяваше повече от триста двойки. Как Миюки бе успяла да приключи толкова много работа за нула време?

Тя не отговори. Когато я последваха в лабораторията, само посочи към екрана. Символите бързо се сменяха.

— Гейбриъл прави проверка — обясни тя. — Ще му отнеме около час, докато приключи, след което ще се опита да декодира надписите.

Карън стоеше и невярващо клатеше глава.

— Но как? Как успя да го направиш?

— Както вече ти обясних, Гейбриъл е изкуствен интелект. Може да се учи от опита си. Докато вечеряхте, аз го накарах да проучи първите четиридесет двойки, да определи защо сме отхвърлили или приели отделни признаци и да ги включи в системата си за сравнение, след което да приложи същите параметри към останалите двойки. — Миюки се ухили. — И той успя да го направи! Научи се от нашите примери!

— Но той е компютър! — каза Карън. Джак забеляза, че тя прошепна думите, сякаш се страхуваше да не засегне по някакъв начин Гейбриъл. — Как можем да сме сигурни, че решенията му са правилни?

Вместо да се обезсърчи, Миюки се въодушеви още повече.

— Защото след като приключи, беше в състояние да разшири откъслечните си знания за лунния календар и системата за отбелязване на дати на тези хора.

— Какво искаш да кажеш? — Карън все още бе настроена скептично. — Какво е научил?

— Вътре в текста има скрити препратки към определено място в Пасифика.

— Какво място? Нищо не разбирам.

— По-добре да обясни Гейбриъл, защото, честно казано, и аз не го разбирам много добре — Миюки погледна настрани и заговори на невидимия си партньор: — Гейбриъл, обясни изчисленията си, ако обичаш.

— Разбира се, професор Накано. От звездната карта и разчитането на лунния календар открих препратка към определено място, триангулирано от местоположението на луната, слънцето и полярната звезда според текста.

Джак бе потресен от чутото.

— И си успял да го направиш, преди да можеш да преведеш езика им?

— Всичко е само астрономия и математика — обясни Миюки. — Числата и движението на звездите наистина са космически език. Подобна информация може да се преведе много лесно, тъй като е относително константна при всички култури. Всъщност когато археолозите правели първите си опити да дешифрират древноегипетските йероглифи, най-напред успели да разчетат числата и астрономическите знаци. Същото се отнася и за това — Миюки посочи редуващите се знаци.

— И какво откри? — нетърпеливо попита Карън.

— Върху надписа от пирамидата има две препратки — каза Миюки. — Всяка от тях се отнася до едно и също място в Пасифика. Гейбриъл, извикай картата на втория монитор и ни покажи мястото.

На малкия екран се появи карта на Пасифика. Джак усети пристъп на deja vu. Спомни си за неотдавнашната дискусия с Джордж за загадките на Триъгълника на Дракона. Очакваше, че мистериозната точка ще бъде мястото на кристалния обелиск. Но вместо това доста по на юг замига малка червена точка, точно на север от екватора.

— Гейбриъл, увеличи образа триста пъти.

Картата се разгъна и сякаш се гмурнаха към дълбините на Южния Пасифик. Островите, които дотогава бяха толкова малки, че не се виждаха, сега започнаха да растат и можеше да се разчетат имената им — Сатавал, Чуук, Пулусук, Мортлок. Всички те бяха част от Микронезия. Червената точка се намираше на югоизточния край на един от тях.

Това беше Понпей, столицата на Микронезийските федерални щати.

Карън се изправи на стола си.

— Гейбриъл, можеш ли да увеличиш още за повече подробности?

Макар че я познаваше по-малко от ден, Джак усети, че Карън явно се досеща за нещо.

Другите острови на Микронезия изчезнаха и очертанията на Понпей запълниха екрана. Мигащата червена светлина се намираше недалеч от югоизточния бряг на острова.

Джак се наведе към екрана. Не можеше да разчете името.

— Какво пише?

Карън не помръдна. Почти не гледаше екрана.

— Нан Мадол.

— Село ли? — погледна я Джак.

— Развалини — отвърна тя. — Едни от най-забележителните мегалитни останки в Южния Пасифик. Обектът заема площ около осемнадесет квадратни километра и е същинско инженерно чудо от канали и базалтови постройки. И до днес никой не знае кой го е построил.

Джак се облегна назад и кимна към съседния екран, където продължаваха да се сменят знаците.

— Може би ние вече знаем.

— Трябва ми повече информация! — Карън сграбчи Миюки за ръкава.

Приятелката й се намръщи.

— Съжалявам. Разполагам само с това. След като Гейбриъл провери работата си, ще е необходим най-малко един ден, за да започне някакво по-сериозно разчитане. С новите знаци общият брой на простите йероглифи стана над петстотин, а на съставните — около десет хиляди. Работата няма да е от най-простите.

— Колко време смяташ, че ще отнеме? — Карън бе останала без дъх.

— Мини утре в късния следобед — каза Миюки. — Може би, повтарям — може би, дотогава ще разполагам с нещо.

— Цял ден! — изстена Карън. — Какво ще правя цял ден? Джак се досети, че антроположката има нужда от нещо, върху което да съсредоточи енергията си.

— Ами обещанието към мен?

Карън учудено вдигна вежди. Не го бе разбрала.

— Древният град при Чатан. Обеща да ме заведеш дотам. Тя грейна, но не заради причината, заради която се бе надявал Джак.

— Прав си. Щом там се споменава Нан Мадол, значи в Чатан може да има и други следи. Струва си да се провери отново.

— И този път ще имаш по-подходящ спътник от мен — обади се Миюки. — Силен мъж, който да ти пази гърба.

Карън погледна към Джак, сякаш едва сега го забеляза.

В зелените й очи Джак разпозна горящата страст да се впусне към следващата загадка. Потърси и нещо друго… но не намери.

Подсмихна се. Дотук с романтиката.