Триъгълникът на дракона

2.Драконите на Окинава

2.25 юли, 06:30.

Наха, префектура Окинава, Япония

Приклекнала зад контейнера за отпадъци, Карън Грейс правеше всичко възможно да избегне военния патрул. Скри се, когато пред нея изникнаха двама спокойно разхождащи се въоръжени мъже в униформи и с фенерчета в ръце. Единият спря, за да запали цигара. Затаила дъх, Карън се молеше да я отминат. Пламъкът на кибритената клечка бе осветил нашивката на ръкава — „ВМС на САЩ“.

След земетресенията предния ден във всички префектури на Япония бе обявено военно положение, включително по южната верига острови, сред които бе и Окинава. Из целия град и околностите му бяха плъзнали грабители. Заради огромните разрушения и настъпилия хаос местните власти се бяха обърнали за помощ към американските военни бази, за да могат да разчистят и предпазят разрушения град и да спасят оцелелите.

Бе обявен полицейски час от залез до изгрев слънце. Карън го бе нарушила. До изгрева на слънцето оставаше още час и половина.

„Хайде… продължавайте нататък“ — мислено ги отпрати тя.

Единият от мъжете сякаш я чу, вдигна фенерчето си и освети алеята. Карън замръзна, стиснала силно очи. Страхуваше се, че и най-малкото движение ще привлече вниманието му. Бе облечена в тъмно яке и широки черни панталони, но й се искаше да беше покрила с нещо русата си коса. Чувстваше се незащитена и бе сигурна, че всеки момент ще я видят. Най-сетне светлината изгасна.

Отвори очи. Дочу мърморене, последвано от рязък смях. Някаква мръсна шега. Двамата продължиха обиколката си. Карън с облекчение облегна гръб на металния контейнер.

— Отидоха ли си? — разнесе се шепот от сенките.

Карън се изправи.

— Да, но се разминахме на косъм.

— Не трябваше да го правим — изсъска съучастникът й, като се измъкваше от тъмното.

Карън помогна на Миюки Накано да излезе навън. Приятелката й тихо изруга — доста убедително, като се имаше предвид, че английският не и бе матерен език. След като напусна преподавателското си място в японския университет, Миюки бе работила две години в интернет фирма в Пало Алто и бе овладяла много добре английски. Дребната японка очевидно не се чувстваше на мястото си, докато изпълзяваше от купчината стари вестници и гниещи зеленчуци. Миюки почти не напускаше стерилната си компютърна лаборатория в университета в Рюкю и рядко ходеше облечена в нещо различно от колосана и току-що изгладена бяла престилка.

Тази сутрин обаче беше различно.

Миюки бе облечена в тъмночервена блуза и черни джинси, вече доста позацапани. Абаносовочерната и коса бе стегната в консервативна опашка. Хвана листо спанак от блузата си и го изхвърли с погнуса.

— Ако не беше най-добрата ми приятелка…

— Зная… и ти се извинявам за стотен път — Карън се извърна. — Но нямаше нужда да идваш с мен.

— И да те оставя самичка да скиташ из Наха и да се натъкнеш на кой знае какви негодници? Просто е опасно.

Карън кимна. Последните думи бяха самата истина. Из опустошения град се чуваха сирени. Нощното небе се озаряваше от кръстосващите прожектори на временните лагери. Въпреки полицейския час отвсякъде се чуваха викове и изстрели. Карън не бе очаквала, че ще завари града обхванат от такъв хаос.

— Кой знае що за хора ще ни чакат? — продължи да мрънка Миюки. — Търговци на роби? Контрабандисти на наркотици?

— Просто местен рибар. Само гарантира за него.

— И ти ще се довериш на думата на един изкуфял портиер? Карън извъртя очи. Миюки можеше да пробие дупка и в закалена стомана.

— Само е всичко друго, но не и изкуфял. Щом казва, че рибарят може да ни откара да видим Драконите, значи е така. — Разтвори леко якето си и показа черен кожен кобур.

— А и имам това.

Дръжката на 38 — калибров автоматичен пистолет се подаваше изпод мишницата й.

Очите на Миюки се разшириха и тя пребледня.

— Носенето на оръжие е в нарушение на японските закони. Откъде…

— В моменти като този всяко момиче има нужда от малко повече средства за самозащита.

Карън се прокрадна до края на пресечката и погледна към улицата.

— Чисто е.

Миюки я последва, като се криеше в сянката й.

Карън водеше, едновременно развълнувана и неспокойна. Погледна към небето. След час щеше да е светло. Въпреки полицейския час тя бе твърдо решена да не пропусне срещата. Такава възможност изникваше веднъж в живота.

Преди три години бе дошла тук от Британска Колумбия, за да продължи обучението си в университета в Рюкю и да довърши доктората си върху микронезийските култури. Търсеше следи за произхода и миграцията на ранните полинезийци. Докато учеше, Карън чу за Драконите на Окинава — две потънали пирамиди, открити през 1991 г. недалеч от брега от Кимура Масаки, професор по геология в университета в Рюкю. Той ги бе сравнил с пирамидите, издигнати от древните маи в Централна Америка.

Карън бе настроена скептично до момента, когато видя снимките — две стъпаловидни пирамиди с плоски върхове, издигащи се на двадесет метра над песъчливото дъно. Заинтригува се на мига. Дали не е имало някакви връзки в древността между маите и полинезийците? През изминалото десетилетие продължаваха да се откриват и други потопени структури недалеч от съседните острови, които се простираха на юг до Тайван. Скоро стана трудно да се разделят фактите от измислицата, естествената топография от издигнатата от човешка ръка постройка.

А сега сред рибарите от Рюкю се разпространяваше най-новата вест: „Драконите се надигат от морето!“ Независимо дали бе истина или не, Карън не можеше да пропусне възможността да види пирамидите с очите си. Един местен рибар, когото бяха натоварили да снабдява с медицински принадлежности и други помощи съседните острови, й бе предложил да я откара до мястото. Но смяташе да отплава на разсъмване — със или без нея. Това бе причината за ранното каране на велосипед от университета до покрайнините на Наха, последвано от играта на котка и мишка с полицията и военните патрули.

Карън продължи по улицата. Усещането, че отново се движи, я ободряваше. Утринният бриз разрошваше разпиляната й руса коса. Махна немирните кичури от лицето си и продължи да крачи забързано. Ако ги хванеха, и двете рискуваха да бъдат изхвърлени от университета. Е, може би на Миюки ще и се размине, помисли си Карън. Приятелката и бе сред най-често издаваните и награждавани професори. Радваше се на международна известност и бе първата жена, номинирана за Нобелова награда в областта на компютърните науки. Именно затова Карън не бе възразила, когато Миюки реши да тръгне с нея. Ако ги хванеха заедно, авторитетът и известността на Миюки можеше да смекчи последиците за самата нея. Поне така се надяваше.

Погледна часовника си. Щяха да стигнат точно навреме. Пътищата бяха сравнително чисти. Тази част от града бе леко засегната от земетресенията — изпочупени прозорци, напукани основи и само няколко срутени сгради. Слаби поражения в сравнение с другите квартали, които бяха изравнени със земята.

— Няма да успеем — обади се Миюки и намести чантата с фотоапаратите на рамото си.

Макар че Карън носеше един евтин „Кодак“ в джоба на якето си, Миюки бе настояла за пълно оборудване — цифрови и полароидни фотоапарати, видеооборудване, дори малък Палм-компютър. Всичко това бе натъпкано в рекламна чанта с логото на списание „Тайм“.

Карън взе чантата от приятелката си и я преметна през рамо.

— Напротив, ще стигнем — отговори тя и ускори крачка. Миюки, която бе с цяла глава по-ниска, трябваше да подтичва, за да не изостава.

Стигнаха до края на улицата. Заливът Наха започваше само стотина метра нататък по следващата пресечка. Карън предпазливо погледна зад ъгъла. Улицата бе празна. Продължи, следвана по петите от Миюки. Мирисът на море се засили — мирис на сол и водорасли. Не след дълго се появиха светлините на пристанището. Окуражена, Карън продължи още по-бързо напред.

Намираше се в края на улицата, когато я стресна рязка команда:

— Йобитомеру! Стой!

Ярък лъч я заслепи и тя замръзна на място.

От сянката между две сгради излезе тъмна фигура. Светлината се измести надолу — достатъчно, за да може Карън да разпознае униформата на американски моряк. Той насочи лъча за миг към Миюки, след което освети улицата в двете посоки. От прикритието си във входа на сградата се появиха още двама моряци. Очевидно се бяха натъкнали на един от мотаещите се американски патрули. Първият моряк пристъпи напред.

— Говорите ли английски?

— Да — отговори Карън.

Той като че ли се отпусна и насочи лъча на фенерчето надолу.

— Американка ли сте?

Карън се намръщи. Вече бе свикнала с подобна реакция.

— Канадка.

Морякът кимна.

— Все тая — промърмори той и направи знак на спътниците си да продължат нататък по улицата. — Връщайте се към базата — каза им той. — Тук всичко е под контрол.

Другите двама преметнаха пушките си обратно на раменете и тръгнаха, но не и преди да огледат хубаво двете жени. Единият промърмори нещо, което предизвика смях и последен похотлив поглед към Миюки.

Карън скръцна със зъби. Макар и да не беше вътре в нещата, неофициалната представа на флота за контрол звучеше гадничко.

— Дами, не знаете ли за полицейския час?

— Какъв полицейски час? — опита се да изглежда объркана Карън.

Морякът въздъхна.

— Не е безопасно за две жени да излизат сами по такива места. Ще ви изпратя. Къде сте отседнали?

Карън смръщи чело, опитвайки се да измисли подходящ отговор. „Време е за импровизации.“ Смъкна чантата от рамо и посочи голямата емблема на „Тайм“.

— Ние сме нещатни сътрудници на списанието. — Извади университетската си лична карта и я размаха пред лицето му. Изглеждаше съвсем достоверна, а японските йероглифи бяха повече от нечетивни. — Акредитивите ни са потвърдени от местните власти.

Морякът се наведе по-близко и сравни лицето на Карън със снимката в картата. Кимна в знак на одобрение. Мъжкарското му самочувствие бе прекалено силно, за да признае, че не може да чете на японски.

Карън прибра картата си, като се мъчеше да изглежда колкото се може по-делово. След това представи Миюки.

— Тя е моята свръзка и фотограф. Събираме снимки от различните острови. Корабът ни тръгва по изгрев към външните острови и Тайван. Наистина нямаме много време.

Морякът все още я гледаше подозрително. Малко оставаше да повярва на думите й, но все още не се колебаеше.

Преди Карън да продължи натиска си, Миюки се пресегна, разкопча чантата и извади цифровия фотоапарат.

— Всъщност донякъде извадихме късмет, че попаднахме на вас — каза тя на безупречен английски. — Мис Грейс тъкмо спомена, че страшно й се иска да снима някой от военните. Да покаже как Съединените щати помагат за опазването на реда в това хаотично време.

Обърна се към Карън и кимна към моряка.

— Какво ще кажете?

Карън бе шокирана от неочакваната дързост на дребната компютърна специалистка. Докато кашляше, за да прочисти гърлото си, мислеше трескаво.

— Ъъъ… да, за приложението за американските умиротворителни сили. — Наклони глава настрани и замислено огледа мъжа. — Има онова типично американско изражение, което търсим.

Миюки вдигна фотоапарата и го насочи към моряка.

— Какво ще кажете да се видите в списанията из цялата страна?

Очите му се разшириха.

— Сериозно?

Карън скри усмивката си. Не познаваше нито един американец, който да не си загубва ума от тайнството на известността. При внезапно открилата се възможност за влизане в този бленуван кръг всякакъв разум отиваше на заден план.

Миюки обиколи моряка и го огледа от няколко различни ъгъла.

— Не мога да гарантирам нищо. Всичко зависи от редакторите.

— Ще направим няколко снимки — обади се Карън. — Поне една със сигурност ще мине през цедката.

Тя направи рамка пред очите си към моряка, сякаш го гледаше на снимка.

— „Американски миротворец“… Мисля, че наистина ще се получи.

Миюки започна да снима, като караше моряка да заема най-различни пози. Накрая прибра фотоапарата и си записа името и номера му.

— Ще ви пратим формуляра по факса. Но, Хари, ще трябва да го върнете в Ню Йорк преди края на седмицата.

— Разбира се — енергично закима мъжът. Карън погледна към изсветляващото небе.

— Миюки, трябва да тръгваме. Журналистическият кораб ще отплава всеки момент.

— Ще ви изпратя. И без това съм към залива.

— Благодаря, Хари — каза Миюки. — Ако ни изпратиш до втория пристан, ще бъде чудесно.

Тя му се усмихна лъчезарно, след което се обърна към Карън и завъртя очи.

— Да тръгваме.

Водени от моряка, те забързаха към залива. Сивкавото разсъмване караше водата да изглежда като от матово сребро. Сред пилоните и лодките на кейовете се рееха чайки. Навсякъде се виждаха разрушени съдове, които се бяха блъснали във вълноломите и рифовете по време на земетресението. Крановете и тежките машини вече бяха заели позиция за разчистване. Пристанището беше жизненоважно за острова и трябваше да се освободи възможно най-бързо.

Стигнаха до входа на пристанището, когато слънцето изскочи над източния хоризонт. Миюки и Карън благодариха още веднъж на Хари и си взеха довиждане. Щом морякът си тръгна, двете забързаха към дългите кейове.

Карън хвърли поглед през рамо, за да се увери, че морякът наистина си е тръгнал. Нямаше и следа от него. Въздъхна с облекчение и се обърна към Миюки, която наместваше чантата на рамото си.

— Направо не мога да повярвам. Миюки се усмихна и се изчерви.

— Голям майтап. Добре че получих чантата заедно с абонамента.

Двете започнаха да се смеят така силно, че от очите им потекоха сълзи.

Карън поведе към дванадесети док. Забеляза малката рибарска гемия, която все още стоеше привързана до брега.

Двадесетметровият дървен съд бе натоварен с дървени сандъци с ярки червени кръстове по страните. Двама души отвързваха въжетата и се готвеха да отплават.

— Уейто! Чакайте! Единият от мъжете погледна към тях и извика на другия в гемията. Побелял японец остави руля и ги посрещна на кърмата. Протегна ръка и им помогна да се качат на борда.

— Само ни праща — каза Карън на развален японски.

— Зная — отговори на английски мъжът. — Американка.

— Всъщност съм канадка — поправи го тя.

— Все тая. Трябва да тръгваме. И без това вече закъснява.

Карън кимна и свали чантата си. Двете с Миюки бяха отведени до изцапана дървена пейка, край която лежеше навита рибарска мрежа. Вонята на рибешки вътрешности и кръв, пропита в дъските, почти ги зашемети.

Двучленният екипаж освободи въжетата от дока и скочи на борда. Капитанът, застанал зад руля в кабината си, изджавка някакви заповеди. Двигателят Заръмжа. Водата закипя и гемията бавно потегли напред. Членовете на екипажа заеха място в предната част — единият на десния борд, другият на левия — и наблюдаваха водата напред. Потъналите останки правеха пристанището опасно.

Ясно беше защо капитанът бе настоявал да отплава по изгрев слънце. С настъпването на деня водите щяха да станат още по-опасни.

Минаха покрай дървения кей, след което се насочиха към централния канал на пристанището и бавно заобиколиха наклонен прът, който стърчеше от водата. На върха му се вееше флаг.

Карън погледна през перилата и едва тогава си даде сметка, че вижда мачта на потънал съд. За щастие гемията газеше плитко и успяха да минат над всички останки.

От другата страна на залива лежеше изгорялата американска военна база. Над рафинерията все още бушуваха пламъци — трусовете бяха разбили намиращите се под земята резервоари. Високо в утринното небе се издигаха кълбета мазен дим. Във въздуха кръжаха хеликоптери с контейнери, пълни с морска вода и пясък, с които се опитваха да загасят пожара. Засега не успяваха.

Тумбест транспортен самолет, боядисан в характерното за военните сиво, мина с гръм ниско над главите им. Капитанът размаха юмрук към него. Американското присъствие тук (и особено базата) продължаваше да дразни местните. Още през 1974 г. бе постигнато съглашение, че земята ще бъде върната на жителите на острова, но и досега не се предприемаха никакви реални стъпки.

Най-сетне гемията излезе от пристанището и се насочи към открито море. Далеч от задимените райони бризът стана по-свеж. Капитанът кимна на единия от помощниците си да поеме руля и без да бърза, отиде при двете пътнички.

— Казвам се Оши — обяви той. — Аз води вас до Дракони. След това се връща преди слънце залезе.

— Чудесно — кимна Карън.

Той протегна ръка. Чакаше си парите.

Карън се изправи и измъкна пачка банкноти от вътрешния джоб на якето си. Забеляза, че морякът гледа пистолета й. Добре. Нека нещата да са ясни. Отброи уговорената сума и прибра половината обратно.

— Останалата част ще получиш, като се върнем в Наха.

Лицето на мъжа остана твърдо за миг, след което се свъси. Той промърмори нещо на японски и напъха парите в джоба на джинсите си.

Когато японецът се отдалечи, Карън отново седна на мястото си.

— Какво каза той?

Миюки се беше ухилила до уши.

— Каза, че всички американци били еднакви. Никога не спазват собствените си обещания и не може да им се вярва.

— Не съм американка — остро отговори Карън. Миюки я потупа по коляното.

— Щом говориш английски, имаш руса коса и безразборно пилееш пари около себе си, значи си американка.

Карън направи всичко възможно да се нацупи, но не успя.

— Хайде стига. Щом съм си платила за екскурзията като американка, ще поискам и по-добри места за сядане.

Стана и поведе Миюки към предната част на кораба. Докато отиваха към перилата при носа, гемията заобиколи южния край на Окинава и мина покрай мъничкия остров Токашики Шима. Островите Рюкю се простираха на юг в дъга, която стигаше почти до Тайван. Драконите се намираха недалеч от остров Йонагуни — на цял час път, но въпреки това в рамките на префектура Окинава.

Появи се другият моряк и леко им се поклони, след което остави две малки порцеланови чашки със зелен чай и паничка с кейк на пейката до тях.

Карън благодари, взе чашата си и я обгърна с ръце, за да се стопли. Миюки последва примера й и щипна от края на кейка. Известно време двете безмълвно гледаха как зелените острови бавно се носят покрай тях. Кораловите рифове оцветяваха плитчините в оттенъци на аквамарин, розово и смарагдово зелено.

Накрая Миюки наруши мълчанието:

— Какво всъщност се надяваш да намериш там?

— Отговори. — Карън се облегна на парапета. — Чела си тезата на професор Масаки.

Миюки кимна.

— Че някога тези острови са били част от изгубен континент, който сега е под водата. Доста шантаво предположение.

— Не е точно така. През холоцена — преди около десет хиляди години — морското равнище е било с около деветдесет метра по-ниско. Ако е вярно, тогава много от тези острови са били едно цяло.

— Но въпреки това от собствените си изследвания знаеш много добре, че островите са били заселени само преди около две хиляди години. А не преди десет хиляди.

— Така е. Не казвам, че грешиш, Миюки. Просто искам да видя пирамидите с очите си. — Карън стисна перилата по-здраво. — А ако успея да намеря доказателства за твърденията на професор Масаки? Представяш ли си какви последствия ще има подобно откритие? Ще преобърне цялата историческа парадигма за региона. Ще обедини толкова много коренно различни теории… — Тя се поколеба, след което продължи: — Може дори да обясни тайната на изчезналия континент Му.

— Му ли? — сбърчи нос Миюки.

Карън кимна.

— В началото на двадесети век полковник Джеймс Чърчуърд заявил, че попаднал на табли на маите, в които се говорело за изчезнал континент, подобен на Атлантида, само че в Тихия океан. Нарекъл го Му. Написал цяла поредица книги и есета за него… докато накрая бил дискредитиран.

— Дискредитиран ли?

— Никой не вярваше на прадядо ми — сви рамене Карън. Веждите на Миюки се извиха нагоре и в гласа й прозвуча искрена изненада:

— Прадядо ти!

Карън усети, че се изчервява. Никога не бе споменавала за това някому. Заговори бавно и малко объркано.

— Полковник Чърчуърд е мой прадядо по майчина линия. Когато бях малка, майка ми често ми разказваше за него… дори ми четеше части от дневниците му за лека нощ. Именно те ме запалиха по Южния Пасифик.

— И смяташ, че Драконите могат да докажат лудите идеи на прадядо ти?

— Кой знае? — сви рамене Карън.

— Продължавам да смятам, че всичко това си е чисто гонене на вятъра.

Карън отново сви рамене. Гонене на вятъра ли? Случвало се е в семейството ми, горчиво си помисли тя. Преди двадесет години баща й напусна жена си и малките си дъщери, за да преследва мечтата си за нефт и богатства в Аляска. Повече не чу нищо за него — с изключение на документите за развод, които пристигнаха по пощата година по-късно. След изчезването му лишенията направо изсмукаха живота от дома им. Майка й, останала сама да се грижи за двете си дъщери, вече нямаше време за мечти, захвана се с една тъпа и монотонна работа като секретарка и си уреди още по-монотонен втори брак. Емили, по-голямата сестра на Карън, след завършването на гимназията се премести в затънтеното градче Мууз Джау. Беше бременна с близнаци.

Карън обаче бе наследила от баща си страстта към приключения и не можеше да остане на едно място. Между смените като келнерка в „Летящата пъстърва“ и благодарение на няколкото оскъдни стипендии тя успя да се запише в университета в Торонто и да се дипломира в Британска Колумбия. Така че никой от познатите й не се учуди особено, когато Карън Грейс се озова на другия край на Тихия океан. Но бе научила още едно важно нещо след изчезването на баща си и всеки месец изпращаше запис на сметката на майка си. Макар да бе наследила кръвта му, не можеше да приеме студеното му сърце.

Глас от капитанската кабина привлече вниманието й.

— Йонагуни! — извика капитанът през тътена на двигателя и посочи към големия остров от лявата страна.

Гемията направи широк завой около южния му бряг.

— Стигнахме — каза Карън и засенчи очите си. — Това е остров Йонагуни.

— Нищо не виждам. Сигурна ли си…

Точно тогава ги видяха зад високите скали, на не повече от стотина метра навътре в морето, обвити от сутрешната мъгла — две пирамиди, издигащи се над вълните, с покрити с водорасли стъпаловидни тераси. С приближаването започнаха да различават отделни детайли. По стъпалата на пирамидите се разхождаха бели жерави и ловяха оказалите се на сухо морски таралежи и раци.

— Истински са — обади се Карън.

— И това не е всичко — добави Миюки. Гласът и бе изпълнен с благоговение.

Докато малкото корабче кръжеше около острова, мъглата започна да се разсейва и гледката стана по-ясна. Покрай пирамидите над вълните се издигаха редици покрити с корали колони и сгради без покриви. В далечината се виждаше базалтова статуя на облечена в роба жена, потопена до кръста в морето. Каменната й ръка бе вдигната, сякаш ги викаше на помощ. Още по-нататък купчини от съборени тухли и напукани каменни обелиски се спускаха към дълбините на Пасифика.

— Мили Боже! — възкликна Карън в захлас.

Заедно с Драконите от дъното се бе издигнал цял древен град.