Триъгълникът на дракона

5.Сърцето на змията

26 юли, 07:20.

Недалеч от остров Йонагуни, префектура Окинава

Карън цъфна на пристанището още по изгрев слънце и се спазари за наема на моторната лодка. Гледаше към морето. Двойката пирамиди лежеше само на двеста метра навътре в океана. След вчерашното откритие тя бе отказала да се върне в Наха. Вместо това, без да обръща внимание на протестите на Миюки, бе наела една рибарска лодка да ги остави в градчето Чатан на брега на остров Йонагуни.

— Трябваше да се върнем в Наха още вчера — каза Миюки, като се мръщеше при вида на лодката. Старият съд от стъклопласт бе доста износен — металните перила бяха огънати и изкривени, пластмасовите седалки — напукани и назъбени по сглобките, но самият корпус изглеждаше достатъчно здрав, за да успее да пресече стотина-двеста метра до пирамидите. — Там можехме да намерим нещо по-добро.

— И да загубим половин ден, докато се върнем — отвърна Карън. — Не мога да си позволя риска Драконите бъдат разбити от иманяри… Ами ако междувременно потънат отново?

Миюки въздъхна. В очите й личеше умора.

— Добре, добре. Но ти ще управляваш.

Карън, която все още кипеше от вълнение въпреки безсънната нощ, кимна и се покатери на кърмата.

Двете с Миюки бяха разговаряли до късно през нощта, а между тях кръстосваше бутилка саке. От мъничкия балкон на хотелската им стая се откриваше чудесен изглед към морето и двата Дракона. Под лунните лъчи забулените в лека мъгла пирамиди меко сияеха, сякаш със собствена светлина. През остатъка от безкрайната нощ Карън многократно ставаше от неудобното легло и се взираше през прозореца, сякаш се страхуваше, че гледката ще изчезне. Но пирамидите си останаха там, в плитчините недалеч от брега.

Още при първите признаци на зазоряване Карън сръчка Миюки да става и я измъкна от завивките. В утринния хлад двете жени прекосиха краткото разстояние до пристанището и уредиха да наемат за цял ден рибарска лодка с мотор. Цената беше безбожна — колкото месечния доход на рибаря. На Карън не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Други лодки просто нямаше.

Застана зад руля, докато Миюки поемаше въжето от ухиления рибар, доволен от печалбата си.

— Естествено, даваш си сметка, че току-що те ограбиха — каза Миюки.

— Може би — отвърна Карън. — Но бих платила и десетократно повече, стига да съм първата, която ще изследва тези руини.

Миюки поклати глава и се настани на мястото до водача, а Карън натисна газта. Двигателят рязко избоботи. Разнесе се миризма на изгоряло гориво. Миюки сбърчи нос.

— Това си е чисто пиратство.

— Не се бой, ако се появят и други пирати…

Карън потупа якето си, под което криеше 38 — калибровия автоматичен пистолет.

Миюки драматично изстена и потъна в седалката си. Карън се усмихна. Въпреки протестите на приятелката си тя бе забелязала пламъчето в очите й. Строгата сериозна японска професорка тайничко се наслаждаваше на авантюрата. Миюки бе имала предостатъчно възможности да се върне в университета, но въпреки това остана. Именно в това бе разковничето на приятелството им. Миюки укротяваше по-буйните й изблици, а тя на свой ред вливаше малко свежа жилка в монотонното ежедневие на компютърната специалистка.

Щом се отдалечиха от кея, Карън увеличи скоростта. Воят на двигателя огласи утрото. Щом заобиколиха вълнолома, се появи останалата част от древния град, пръснат по цялото водно пространство и изпълващ морето пред тях. Двете гледаха мълчаливо, докато моторницата подскачаше върху вълните. Зад тях крайбрежното градче се смаляваше все повече и повече и се стопяваше в утринната мъгла, спуснала се върху острова и морето около него.

Най-накрая слънцето се показа зад хоризонта и озари с розов блясък руините.

— Кой ли е построил този потънал град? — запита се гласно Карън.

— Точно в момента ме е грижа единствено за моя град и за лабораторията ми — отвърна Миюки и направи жест към развалините. — Миналото си е минало.

— Но чие минало? — продължи Карън с почуда и благоговение.

Миюки сви рамене, порови в чантата си и измъкна Палм-компютъра. Намести се удобно и започна да натиска малкия дисплей с електронната писалка.

— Какво правиш?

— Свързвам се с Гейбриъл. Искам да съм сигурна, че в лабораторията всичко е наред.

От малкото преносимо устройство се разнесе тих синтезиран глас:

— Добро утро, професор Накано!

Карън се ухили.

— Вие двамата май вече трябва да се замислите за сериозно обвързване.

Миюки само я изгледа намръщено и продължи да работи.

— Вече съвсем сте затънали — подразни я Карън.

— А пък ти ревнуваш.

— От някакъв компютър?! — изсумтя Карън.

— Гейбриъл е повече от компютър — възрази Миюки с напрегнат глас.

— Знам, знам — вдигна ръка Карън, за да прекъсне тирадата. Гейбриъл бе невероятно сложен изкуствен интелект, проектиран и патентован от Миюки. Разработването на теоретичната основа на алгоритмите й бе донесло Нобеловата награда. За последните четири години тя бе превърнала теорията в практика. Резултатът бе Гейбриъл, кръстен на един от архангелите. — Как се справя?

— Подредил ми е електронната поща и продължава да следи сигналите за бедствие в различни сайтове.

— Някакви новини?

— Трусовете са престанали навсякъде, но има мащабна мобилизация на американски сили в Централния Пасифик, макар че данните са непълни. Опитва се да се промъкне в мрежата на АМО.

— АМО ли?

— АМО е съкращение от Американско министерство на отбраната — обясни гласът от компютъра.

Карън слисано погледна приятелката си. Не само че се нервира, дето Гейбриъл отговори на въпроса й, но и това ровене в компютърната мрежа на военните… Можеше здравата да загазят.

— Редно ли е Гейбриъл да прави това? Миюки не обърна внимание на тревогата й.

— Никога няма да успеят да го хванат. — И защо?

— Не можеш да хванеш нещо, което не съществува. Макар и роден в моя компютър, сега Гейбриъл живее в тъканта на интернет. Няма определен адрес, до който да може да бъде проследен.

— Дух в машината — промърмори Карън.

— Всъщност, доктор Грейс, духът в машината. Аз съм единствен по своята същност.

По гърба на Карън пробягаха тръпки. Веднъж Миюки се бе опитала да й обясни цикличните алгоритми и самообучаващите се модули на Гейбриъл — вид синтетичен разум, — но всичко това бързо бе излетяло от главата й. Никога не се чувстваше особено комфортно в лабораторията на Миюки. Сякаш непрекъснато я наблюдаваха нечии невидими очи. По същия начин се почувства и сега.

— По дяволите! — тихо изруга Миюки.

— Какво има?

— Университетът затваря за цял месец. Ректорът току-що разпрати имейли на деканите. На студентите се разрешава да се завърнат по домовете си и да помогнат на семействата си.

— И защо това са лоши новини? — вдигна вежди Карън.

— Без помощници няма да мога да продължа проучванията си. Трябва да предам отчета за работата си след три седмици, за да получа стипендия.

— Като се има предвид ситуацията, сигурно ще успееш да си издействаш отлагане.

— Може би… — Миюки постави писалката в гнездото и. — Благодаря, Гейбриъл. Ще ти предавам видеоматериали през целия ден. Моля те да запишеш данните на твърдия диск на главния компютър и на DVD.

— Име на файла? Миюки погледна към Карън.

— Дракон.

— Отварям файл „Дракон“. Очаквам следващата трансмисия.

— Благодаря, Гейбриъл!

— Довиждане, професор Накано. Приятен ден, доктор Грейс!

Карън прочисти гърлото си.

— Довиждане, Гейбриъл.

Миюки закачи компютъра на колана си. Вече бяха стигнали до наполовина потопените руини. Карън намали скоростта.

— Миюки, би ли направила една панорамна снимка? Приятелката й се разрови в чантата, извади компактната видеокамера и я свърза с компютъра. След това се изправи и засне гледката — цифровото изображение се прехвърляше през преносимия компютър към компютъра в лабораторията.

— Готово.

Карън бавно подкара лодката напред. Моторът едва-едва пърпореше. Знаеше, че трябва да внимава. Около развалините бе плитко — нямаше метър и осемдесет. Бавно се носеха сред издигащите се колони, покрити с водорасли. Белезникави раци се разбягваха от пътя им. Погълната от този древен свят, Карън бързо забрави за Гейбриъл и сложните компютърни алгоритми.

— Невероятно!

В далечината сред руините се виждаха още няколко лодки. Над водата се носеха възбудени гласове — твърде далечни, за да се разберат отделните думи. Една плоскодънна лодка мина покрай тях. Трима тъмнокожи микронезийци гледаха в захлас древните колони и потъналите във водата постройки.

„Възможно ли е техните предци да са построили този град? И ако е така, какво се е случило?“ — питаше се Карън.

Лодката изчезна, докато Карън бавно завиваше покрай ниска постройка без покрив, чиито прозорци зейнаха срещу тях. Всички сгради изглежда бяха построени по еднакъв начин — от плътно прилепнали блокове и плочи от един и същи тъмен камък. Вулканичен базалт. Някои от плочите вероятно тежаха по няколко тона. Личаха архитектурни умения, каквито рядко се срещаха в Южния Пасифик — съперничеха на строителното майсторство на инките и майте.

Заобиколиха сградата и пред тях се извиси единият от Драконите.

— Снимай — каза Карън със затаен дъх.

— Вече го правя. — Миюки държеше камерата пред себе си.

Върхът на пирамидата се извисяваше на двадесет метра над вълните. Виждаха се осемнадесет стъпаловидни тераси, всяка с височина около метър, които водеха към равната площадка отгоре. Лъчите на слънцето огряваха полуразрушения храм на върха — малка постройка, изградена от плоски плочи.

Шумът от двигателя подплаши ято жерави, които се вдигнаха във въздуха. Костенурки, излезли да се пекат върху стъпалата, цопнаха във водата. Карън обиколи пирамидата. От другата страна се появи вторият Дракон. Беше досущ като първия — с тази разлика, че върху плоския връх нямаше и следа от храм.

— Да погледнем по-отблизо.

Карън насочи моторницата към първата пирамида и доближи най-долното стъпало. Малкото базалтово стълбче на североизточния ъгъл бе идеално място за акостиране.

— Дръж руля — каза Карън и спря двигателя.

Вълните люлееха лодката. Карън хвана въжето на кърмата, качи се на перилата и със засилване скочи над водата. Приземи се на стъпалото и се подхлъзна на водораслите.

— Внимавай! — извика Миюки, докато Карън размахваше ръце, за да запази равновесие.

Когато стъпи здраво на крака, Карън отметна няколко кичура от очите си и се ухили.

— Права и читава.

Този път с повишено внимание пристъпи към високия около метър стълб с въжето в ръце. Когато се наведе да завърже лодката, видя, че стълбът всъщност е статуя на облечен в роба човек. Пясъкът и водата бяха заличили всички детайли, дори очите не бяха нищо повече от две плитки вдлъбнатини.

Карън издърпа въжето, докато лодката не се удари в долното стъпало, и го завърза здраво за основата на статуята.

— Ще ми помогнеш ли? — помоли Миюки и протегна чантата, пълна с фотографска техника.

Карън я пое, за да може дребната професорка да прескочи перилата.

Миюки направи кисела физиономия, когато петата й потъна в нещо лигаво и жвакащо.

— Дължиш ми чифт обувки, да знаеш.

— Чисто нови „Феррагамос“, обещавам ти — саркастично отговори Карън. — Направо от Италия.

Миюки се усмихна за миг, но все още отказваше да признае, че страшно се забавлява от приключението.

— Е, тогава май всичко е наред.

— Хайде. Искам да разгледам храма на върха. Миюки погледна нагоре.

— Има много за изкачване.

— Няма да бързаме.

Карън се изкачи на първото стъпало и се обърна да помогне на Миюки. Тя обаче бутна ръката й и се изкатери сама. Но щом стъпи на стъпалото, хвана с два пръста някакво дълго водорасло от глезена си и го изхвърли настрани с погнуса, като гледаше укорително към Карън.

— Добре де, значи ще идем и до „Нордстром“ и ще ти купим нов костюм.

Това вече предизвика истинска усмивка.

— Нови обувки, нов костюм. Хм, да продължаваме тогава. Преди да сме приключили, ще си сменя целия пролетен гардероб.

Карън я потупа по ръката и продължи нагоре, но скоро се озова далеч пред приятелката си. На половината на пътя спря и докато изчакваше Миюки, се загледа в ширналия се под нея потънал град. Слънцето вече бе изгряло и ослепителното му кълбо висеше над източния хоризонт. Колоните и сградите хвърляха дълги сенки върху синята вода. Оттук можеше да види, че руините се простират на цели два километра, преди да изчезнат в океана. Поразителните размери на града подсказваха за десетки хиляди жители население. „Къде ли са отишли всички те?“ Отстъпи встрани, когато Миюки най-сетне я настигна.

— Остава още малко — увери я тя.

— Всичко е наред — махна с ръка Миюки, като дишаше тежко. — Да продължаваме.

— По-добре си почини — рече Карън, въпреки че изгаряше от нетърпение да се втурне нагоре.

— Щом настояваш…

Миюки седна, без да обръща внимание на водораслите под себе си.

Карън извади бутилка вода и й я подаде. Миюки отвъртя капачката и пи жадно, без да откъсва поглед от панорамата.

— Толкова е голям. Изобщо не бих могла да си го представя.

Карън се настани до нея и също отпи от бутилката.

— Как е възможно всичко това да е останало неоткрито досега?

— Тук е… по-скоро беше твърде дълбоко и имаше коварни течения. Само много опитни гмуркачи можеха да се спуснат до дъното. Но виж сега! Само да се разчуе и тук ще бъде претъпкано от посетители.

— И изпотъпкано — добави Карън. — Сега е най-добрият момент да се проучи градът.

Миюки се изправи.

— Ако си готова, да тръгваме.

— Да починем още малко. Тези руини са чакали векове, за да бъдат открити. Няколко минути повече едва ли са от значение.

Миюки седна отново. Карън също се настани по-удобно. Гледката бе изумителна.

— Благодаря ти за помощта, Миюки. Не бих могла и да си помисля за по-добра приятелка.

— Аз също — с мек глас каза Миюки.

Бяха се срещнали в социалния отдел на университета. И двете бяха неомъжени, на една и съща възраст и работеха в области, в които традиционно доминираха мъжете. Започнаха да излизат заедно — посещения в местния караоки бар, късни вечери след сесиите, ходене на кино в съботите — и станаха близки приятелки.

— Казах ли ти какво чух от Хироши вчера? — попита Миюки.

— Не! Не си! — Карън се изправи. Хироши Таката, също преподавател в университета, бе годеник на Миюки, но нейните успехи бяха породили професионална ревност, довела до проблеми във връзката им. Преди две години той внезапно бе развалил годежа и се бе преместил в Кобе. — Копеле! Какво иска?

— Просто се обади, за да ми каже, че той бил добре след земетресенията. Дори не си направи труда да ме попита как съм.

— Да не би да иска да се помирите?

— Как ли пък не! — изсумтя Миюки.

— Май привличаме най-противните мъже — засмя се Карън.

— По-скоро най-безгръбначните.

Карън кимна утвърдително. В Канада бе минала през своята дълга поредица неуспешни връзки — от студени до чисто оскърбителни. Не бързаше да продължи в същия стил. Това бе и една от причините да приеме четиригодишната стипендия в Окинава. Нов град, ново бъдеще.

— И какво мислиш за всичко това? — смени темата Миюки.

— Може ли да е част от изгубената Атлантида на прадядо ти?

— Имаш предвид континента Му? — бавно отвърна Карън.

— Съмнявам се. Пасификът е осеян със стотици други мегалитни паметници — статуите на Великденския остров, каналния град в Нан Мадол, камъните Лате в Гуам, Грамадата в Тонга. Всички те са по-стари от историческите свидетелства за островите. Досега никой не е успял да намери връзка между тях. — Загадката започна да я разгорещява.

— И се надяваш ти първа да го направиш?

— Кой знае какви отговори лежат тук? Миюки я дари с крива усмивка и стана.

— Има само един начин да разберем.

Карън също скочи на крака с подобна усмивка на лицето си.

— И аз така мисля.

Двете продължиха нагоре, без да се разделят, като си помагаха по високите стъпала. Стигнаха до върха за двадесет минути, когато слънцето вече се бе изкачило по-високо. Карън изпълзя първа, като дишаше тежко.

Върхът представляваше една-единствена чудовищно голяма плоча. По повърхността й минаваше дълга пукнатина, която очевидно бе нова — най-вероятно причинена от неотдавнашната сеизмична активност. Карън предположи, че когато са строили пирамидата, плочата е била поставена на върха неповредена. Обърна се бавно. Доколкото можеше да прецени, страните бяха по десет метра. Дебелата цял метър плоча би трябвало да тежи стотици тонове. Как са успели древните строители да я качат дотук?

Миюки се изкатери зад нея и също се огледа бавно във всички посоки. Очите й блестяха.

— Направо изумително.

Карън кимна. Все още бе прекалено зашеметена, за да говори. Отиде до полуразрушения храм в центъра, построен от плочи и базалтови блокове. Можеше да си представи как е изглеждал. Масивна ниска постройка, покрита с плочи. Заобиколи, за да я разгледа от всички страни. Миюки я следваше по петите с видеокамерата в ръце.

Карън огледа внимателно храма. Не беше украсен. Или може би украсата отдавна е била унищожена. Накрая взе решение.

— Влизам вътре.

— Какво? — отпусна камерата Миюки. — Какви ги говориш?

Карън посочи две плочи, които бяха паднали от стените и се подпираха една друга. Между тях имаше тесен отвор, който се спускаше надолу.

— Да не си луда? Не знаеш дали са стабилни тези камънаци! Карън отчупи парче корал, закрепил се между плочите като цимент.

— Щом има корали, значи не са помръдвали от векове. Освен това ще сляза само да хвърля един поглед. Ако има някакви релефи или петроглифи, ще са вътре. Запазени от ерозията. — Свали якето си и се отпусна на колене. — Май ще ми е доста тесничко.

Махна колана, за да не и пречи катарамата, после свали кобура и остави пистолета.

— Фенерчето писалка още ли е в чантата ти?

Миюки измъкна мъничко пурпурно флуоресцентно фенерче. Карън го взе, лапна го откъм дръжката и легна по корем.

— Сериозно ли смяташ да го направиш?

В отговор Карън пъхна глава в отвора, насочила фенерчето напред. Запълзя навътре, като се мъчеше да намери с ръце издатини в камъка, но напредваше предимно с краката. Не обърна внимание на надвисналите отгоре й дебели плочи. Навремето бе влизала в пещери, но никога в толкова тесни процепи. Мъчеше се да диша спокойно и си повтаряше да не спира, а просто да продължава напред.

— И краката ти изчезнаха! — извика й Миюки.

Гласът на приятелката й звучеше приглушено. Тялото на Карън плътно опираше в стените на тунела. Откри, че й е трудно да диша. Стените я притискаха. Беше на ръба на паниката, но я потисна. С няколко бързи плитки вдишвания. Нямаше опасност да се задуши.

Продължи напред. Ако се заклещеше, щеше да използва ръцете си, за да се избута обратно. А и Миюки щеше да и помогне, като я издърпа за глезените. Не съществуваше истинска опасност. Въпреки това устата й пресъхна, когато пръстите на краката и започнаха да се пързалят по мокрия камък.

— Как си?

Карън отвори уста да отговори и откри, че няма достатъчно въздух, за да извика.

— Добре съм — думите излетяха като сподавен шепот от устата й, в която все още държеше фенерчето.

— Какво?

Карън протегна ръце напред. Пръстите на дясната й ръка напипаха ръба на плочата. Краят бе близо! Стигна ръба и се издърпа, като си помагаше с крака. Тялото й се плъзна напред. Сърцето вече туптеше в ушите й. Челюстта я болеше от стискането на металното фенерче.

— Хайде, по дяволите! — изруга през зъби тя.

Най-сетне успя да напипа опора и за лявата си ръка. Ухили се, придърпа се напред и най сетне измъкна глава от тунела. Спря да огледа. Лъчът на фенерчето зашари наоколо.

Намираше се в тясно помещение, не по-голямо от половин баня. Онова, което привлече погледа и, бе нещо подобно на олтар в отсрещния край. На пода между водораслите лежаха покрити с раковини урни и парчета от керамични съдове. По ръба на олтара се виеше релефно изображение на змия. Карън проследи тялото й с лъча. Зъбатата й глава бе заобиколена от грива каменни пера. Очите й, направени от червени камъни, отразяваха светлината на фенерчето. Най-вероятно бяха рубини.

Без да се захласва по скъпоценните камъни, тя върна лъча обратно, по-силно впечатлена от перата. Напомняха й за Кетцалкоатл — пернатата змия и върховен бог на маите. Можеше ли това да се смята за доказателство, че маите са построили града?

Изплю фенерчето и като се избутваше с ръце, най-сетне успя да се измъкне от влажния тунел и се озова в помещението. Вдигна фенерчето и се обърна към входа. Миюки трябваше да види това.

Тъкмо се наведе, когато се разнесе изстрел.

Гърмежът изкънтя в малкото пространство, последван от ужасен писък.

Карън се отпусна на колене и се опита да погледне през тунела.

— Миюки!