Тъгата на сукубата

Глава 14

— Събрала си ни заради библейско порно?

Хю, чиито рани вече почти не личаха, незаинтересовано се обърна. Аз и вампирите седяхме около кухненската ми маса. Импът сложи цигара в устата си и извади запалка от джоба на сакото си.

— Тук не се пуши — предупредих го.

— Какво те е грижа? Да не искаш да кажеш, че не си пушила през по-голямата част на двайсети век?

— Въобще не казвам това, но вече не пуша. Пък и не е добре за Обри.

Котката, настанила се на един от плотовете, прекъсна по средата банята си и подозрително го изгледа, щом чу името си. Хю отвърна кръвнишки на погледа й и смукна дълбоко от цигарата, преди да я изгаси точно до нея. Тя се върна към почистването си, а той закрачи из апартамента. Стоящият до мен Коди се наведе над масата, проучвайки отворената Библия.

— Не вдявам как тези мъже всъщност са ангели. „Синове Божии“ звучи като родословен термин по отношение на хората. Имам предвид, не се ли смята, че всички ние сме чеда Божии?

— Присъстващите, разбира се, правят изключение — провикна се Хю от дневната, а после — Исусе, откъде си взела тази етажерка? От Хирошима?

— Теоретично сме — съгласих се, като пренебрегнах импа и отговорих на въпроса на Коди. След откритието ми по-рано днес бях направила доста библейски анализи и се чувствах все по-изморена от взирането в книгата. — Но Уорън има право, че този израз се отнася за ангелите. Освен това, тук жените не са наречени „дъщери Божии“. Наречени са „дъщерите човешки“. Те са човешки същества, а съпрузите им — не.

— Би могло да е просто старомоден сексизъм. — Питър най-после се бе престрашил и се бе остриган нула номер. Като се има предвид формата на главата му, въобще не намирах гледката за приятна. — Все пак това не е нещо непознато за Библията.

— Мисля, че Джорджина има право — каза Хю, връщайки се при нас. — Искам да кажа, че нещо е довело ангелите до падение. Похотта е добра причина, поне колкото и всяка друга, и е по-често срещана от лакомията или мързела.

— Тогава къде е разковничето? — поиска да знае Питър. — Каква е връзката с „не просто ловец на вампири“?

— Ето тук — посочих му аз 6:4 — е казано: „В ония дни, а също и след това, се намираха исполините на земята“; а при това, след като Божиите синове влизаха при човешките дъщери, и те им раждаха синове, тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже.

— Ключовите думи са „в ония дни“ и „а също и след това“. Те показват, че ангелите са стигали до падение заради човешките жени повече от веднъж. Те отговарят на нашия въпрос дали ангелите все още извършват грехопадение. Правят го.

Коди кимна в знак на съгласие:

— Което пък подкрепя твоята теория, че точно сега някой се опитва да падне.

— Все пак не мисля, че похотта е катализаторът му — отбеляза Хю. — Смятам, че убийство и побой са на първо място.

— Освен ако похотта му не е насочена към Джорджина — сухо отбеляза Питър. — Изглежда, той те намира за много красива.

От коментара на Хю ми хрумна нещо странно.

— Дали убийство и побой биха довели до падение? Особено срещу вампири и импове? Другата страна може и да го смъмри, но не съм убедена, че обезвреждането на агентите на злото би се оказало достатъчно основание един ангел да се превърне в демон.

— Миналото ясно показва, че другата страна не е съвсем… гъвкава към нарушителите — отбеляза импът.

— А нашата е? — попита се Питър.

Коди остро ме изгледа:

Отказваш се от собствената си теория?

— Не, не. Просто внезапно се позамислих за падението, това е всичко. Онази част за „провинилия се… отцепник“ може би отговаря по-точно.

— Но в твоята бележка се споменават паднали ангели — отбеляза Хю. — Това сигурно означава нещо? Може да е съществена улика, а не просто неуспешен опит за остроумничене?

Замислих се за бележката. Хю имаше право. Бях сигурна, че съдържанието й има някаква роля, просто още не можех да схвана значението му.

— Неуспешното остроумничене е характерно за ангелите — напомни ни Питър. — Поне ако вземем за пример Картър.

Поколебах се за момент, притеснена дали да им представя втората си теория. Всички изглеждаха съгласни с идеята ми за ангела, така че реших — сега или никога.

— Момчета, мислите ли… Мислите ли, че е възможно зад всичко това да стои Картър?

Три чифта очи удивено се втренчиха в мен. Първи заговори Хю:

— Какво?! Да не си се побъркала? Знам, че вие двамата постоянно се заяждате, но Исусе Христе, ако си мислиш…

— Картър е един от нас! — с ожесточение се съгласи Коди.

— Знам, знам.

Продължих, като обясних причината за обвинението ми и дадох за пример как странно ме бе дебнал и последвалия разговор при Ерик.

Възцари се тишина. Накрая Питър каза:

— Всичко това е странно, но не мога да го приема. Не и Картър.

— Не и Картър — съгласи се Хю.

— Ясно. Всички набързо са готови да обвинят мен, но не и перфектния Картър? — гневът ми изригна заради единомислието им, че Картър е съвършен. — Защо тогава той все кисне с нас? Някога да сте чували някой ангел да се държи по този начин?

— Приятели сме — отвърна Коди.

— А и ние сме по-забавните — добави Хю.

— Ако искате, вярвайте в това, но не и аз. Ходенето от кръчма на кръчма с някой демон и неговите приятели е перфектната възможност за саботаж. Той ни е шпионирал. Вие просто сте пристрастни, защото той е добър другар по чашка.

— А не мислиш ли, Джорджина — предупреди Питър, — че има някаква минимална възможност ти да си пристрастната? Признавам, че с течение на времето тази шантава ангелска теория ме кара все повече и повече да се замислям, но от къде на къде точно Картър?

— Да — подкрепи го Хю — изглежда така, сякаш му се нахвърляш без причина. Всички знаят, че вие двамата не се разбирате.

Невярващо се втренчих в трите чифта гневни очи.

— Имам достатъчно добра причина. Как ще обясните, че беше при Ерик?

Импът поклати глава:

— Всички познаваме Ерик. Картър може да е бил там поради същата причина, поради която си била там и ти.

— А това, което каза?

— Какво всъщност е казал? — попита Питър. — Да не би: „Здравей, Джорджина, получи ли бележката ми?“ Това е съвсем неубедително.

— Виж, не казвам, че имам преки улики, имам само косвени, но…

— Трябва да тръгвам — заяви Коди и се изправи.

Хвърлих му хладен поглед. Бях ли прекалила пред тях?

— Разбирам, че не си съгласен с мен, но недей просто да си тръгваш.

— Не е просто така, имам работа.

Питър завъртя очи:

— Не си единствената, която ходи по срещи, Джорджина. Коди няма да си го признае, но мисля, че си има някоя, която крие някъде.

Коди си облече палтото.

— Вие нищо не разбирате.

— Е, бъди внимателен — автоматично го предупредих аз.

Напрежението внезапно спадна и изглежда вече никой не ми се сърдеше, задето бях заподозряла Картър. Беше ясно обаче, че никой не ми повярва за него. Бяха отхвърлили идеите ми, както се отхвърлят ирационалните страхове или въображаемите приятели на някое дете.

Вампирите си тръгнаха заедно, а Хю скоро ги последва. Замъкнах се до леглото, все още опитвайки се да поставя парченцата от пъзела на мястото им. Авторът на бележката бе отбелязал, че ангелите са стигнали до грехопадение заради красиви жени и това трябваше да означава нещо. Аз обаче не можех да свържа това със странните атаки срещу Дуейн и Хю, които имаха повече общо с насилие и жестокост, отколкото с красота и похот.

Когато на следващия ден отидох на работа, имах нов имейл от Сет и изпитах страх от последиците на вчерашния ми отказ за среща. Вместо това той просто отговаряше на последното ми съобщение, което бе част от продължаващия ни разговор за неговите наблюдения в Северозапада. Стилът и тонът на съобщението бяха забавни както винаги и бе ясно, че Сет няма нищо против или дори не бе забелязал чалнатия ми отказ вчера. Уверих се в това по-късно, когато се качих горе да си взема кафе. Сет седеше в обичайния си ъгъл и пишеше, забравил, че е събота. Спрях, поздравих го и получих типичния разсеян отговор. Не обели и дума за партито, не изглеждаше разстроен и явно наистина въобще не го беше грижа за това. Предположих, че би трябвало да съм благодарна, задето се е възстановил толкова бързо, че не скърби и сърцето му не се разкъсва за мен, но заради егоизма си се почувствах малко разочарована. Нямаше да имам нищо против да му бях направила малко по-силно впечатление, което да предизвика някакво съжаление заради отказа ми. Дъг и Роман например не биха позволили едно отблъскване да ги възпре. Аз бях капризно създание.

Мисълта за двамата мъже ми напомни, че по-късно тази вечер щях да се видя с Роман, за да отидем на концерта на Дъг. Почувствах се опиянена от мисълта, че отново ще видя Роман, макар че радостта от чувството се помрачаваше от опасенията ми. Не ми харесваше, че той има такова въздействие върху мен, но досега не се бях противопоставяла на домогванията му. В близките дни щяхме да стигнем критичната точка и се страхувах от последствията. Подозирах, че когато моментът настъпи, щеше да ми се иска Роман да се бе отказал да ме преследва, толкова лесно, колкото Сет.

Всички подобни тревоги се изпариха от ума ми вечерта, когато посрещнах Роман в апартамента си. Носеше официално облекло в елегантни нюанси на синьото и сребристосивото, всеки косъм и всяка гънка стояха перфектно на мястото си. Той ме дари с една от опустошителните си усмивки и аз трябваше да се постарая коленете ми да не се разтреперят като на ученичка.

— Трябва да ти е ясно, отиваме на пост гръндж и пънк-рок концерт. Повечето от останалите ще бъдат с дънки и тениски. Може би тук-там ще има и малко кожа.

— Повечето хубави срещи свършват по кожа — очите му обходиха апартамента и за кратко се спряха върху етажерката. — Не каза ли, че е шоуто ще е късно вечерта?

— Да. Започва в единайсет.

— Това ни дава четири часа, през които да се разгорещим, скъпа. Трябва да се преоблечеш.

Погледнах към черните си дънки и червената си блуза без ръкави.

— Тези дрехи няма ли да свършат работа?

— Признавам, че стоят великолепно върху краката ти, но мисля, че ще ти се прииска да си с пола или рокля. Нещо подобно на облеклото ти от танците, само може би… по-горещо.

— Напълно съм сигурна, че никога не съм чувала думата „горещо“ да се отнася, за каквото и да е от моя гардероб.

— Трудно ми е да повярвам. — Той посочи към коридора. — Отивай, времето лети.

Десет минути по-късно се появих в прилепнала тъмносиня жоржетена рокля. Имаше тънки презрамки и несиметрична пола с волани по ръба, която разкриваше голяма част от левия ми крак. Бях спуснала косата си и сега я носех разпиляна върху раменете.

Роман отклони поглед от многозначителното си общуване очи в очи с Обри.

— Горещо.

Той посочи към Библията на крал Джеймс, сложена на масичката ми за кафе. Беше отворена, сякаш я е разглеждал.

— Никога не съм смятал, че си от хората, които ходят на църква.

И Сет, и Уорън си бяха направили подобни шеги. Това накърняваше репутацията ми.

— Просто проучвам нещо, а и не се оказа особено полезна.

Роман стана и се протегна:

— Вероятно защото е в един от най-лошите преводи.

Спомних си за многото Библии.

— Има ли някоя по-добра, която да ми препоръчаш?

Той вдигна рамене:

— Не съм експерт, но вероятно по-добра работа ще ти свърши някоя предназначена за изучаване, а не за религиозна употреба. Някоя с обяснителни коментари. Като онези Библии, които се използват в училище.

Складирах информацията, чудейки се дали тайнствените стихове биха могли да разкрият нещо повече. Но в момента трябваше да се справя със срещата си.

Спряхме се на малък, закътан мексикански ресторант, в който никога не бях ходила. Сервитьорите говореха испански, а както се оказа — Роман също; храната не беше като за американци. Когато на масата се появиха два коктейла маргарита, осъзнах, че Роман е поръчал единия за мен.

— Не искам да пия тази вечер.

Бях си спомнила колко неадекватно се държах последния път, когато излизахме. Той ме зяпна, сякаш току-що бях обявила, че за разнообразие ще спра да дишам.

— Сигурно се шегуваш. На това място правят най-добрата маргарита северно от Рио Гранде.

— Искам да остана трезва тази вечер.

— Един коктейл няма да те убие. Изпий го, докато вечеряш и дори няма да го усетиш.

Аз мълчах.

— За Бога, Джорджина, просто опитай най-доброто. Една глътка и си зарибена.

Неохотно плъзнах език по ръба на чашата и това предизвика такова желание да вкуся текилата, че съперничеше на нуждата ми от секс като сукуба. Противно на добрите си намерения, отпих една глътка. Беше фантастично. Същото можеше да се каже и за храната, което съвсем не бе изненада, и в крайна сметка изпих два коктейла вместо само един. За щастие Роман се оказа прав. Тъй като ги изпих докато се хранех, се чувствах само леко замаяна. Можех да се контролирам и знаех, че ще бъда адекватна, докато не изтрезнея.

— Остават два часа — казах му, щом излязохме от ресторанта. — Имаш ли още нещо наум?

— Разбира се. — Той кимна към отсрещната страна на улицата и аз проследих движението му. — „При Мигел“.

Напрегнах мозъка си:

— Чувала съм за това място… Почакай, там танцуват салса, нали?

— Да. Опитвала ли си някога?

— Не.

— Какво? Мислех, че си кралицата на танца.

— Все още не съм усвоила докрай суинга.

Истината бе, че умирах да се пробвам в салсата. Обаче, също както и с книгите на Сет Мортенсен, не исках прекалено бързо да приключа с нещо толкова хубаво. Все още се наслаждавах на суинга и исках да навляза в него докрай, преди да сменя стила. Дългият живот дава възможност да се наслаждаваш на нещата много повече.

— Е, сега просто ще ти се наложи да се занимаваш с тях едновременно. — И като ме хвана за ръка, ме преведе през улицата.

Опитах се да протестирам, но не успях да обясня мотивите си, така че както и с маргаритите, се предадох доста лесно.

В клуба беше топло и пълно с хора, а за музиката направо си умирах. В момента, в който Роман плати и ме заведе на дансинга, краката ми незабавно започнаха да потропват в ритъм. Оказа се, че Роман е добър не само в суинга, но и в салсата, и само след няколко стъпки открих, че ми се удава лесно. Може и да не успявах да покажа най-доброто от себе си след коктейлите, но танцувах от векове. Умението се беше превърнало в част от мен.

Салсата се оказа много по-секси от суинга. Не че суингът не беше секси, но у салсата имаше нещо подмолно и изплъзващо се. Човек непрестанно се съсредоточаваше върху близостта на другия и в начина, по който бедрата се движеха в синхрон. Сега разбрах какво бе имал предвид Роман с думата „горещо“.

След половин час си взехме почивка и отидохме на бара.

— Сега, мохито — каза той, като вдигна два пръста към бармана, — за да останем на вълна латино тази вечер.

— Не мога…

Мохитото обаче се появи въпреки протеста ми и се оказа адски хубаво. Приключихме с него по-бързо, отколкото би трябвало, така че можехме отново до се върнем на дансинга.

Когато стана време да тръгнем за концерта на Дъг, пост гръндж, пънк-рокерска-музика вече не звучеше чак толкова вълнуващо. Бях развеселена от танците, разгорещена и потна; бях обърнала още едно мохито, последвано от текила. Знаех, че щях да открия новата си страст в салсата, и мълчаливо проклинах Роман, тъй като това вероятно щеше да се превърне в пристрастеност, макар че бях въодушевена от стъпките. Тялото му се движеше със съблазнителна грация и докосваше моето по начин, който ме караше да тръпна от копнеж.

Измъкнахме се на улицата хванати за ръце, смеещи се и останали без дъх. Леко ми се виеше свят и реших, че сме си тръгнали в подходящия момент. Контролирането на движенията ми не ми се удаваше на ниво.

— Е, къде паркирахме?

— Ти се шегуваш — казах и го дръпнах зад ъгъла, където видях мекия отблясък от едно жълто такси. — Трябва да вземем такси.

— Хайде де, не съм чак толкова зле.

Той обаче прояви разум да не протестира повече и взехме такси до пивоварната „Грийн лейк“. Хора влизаха и излизаха; преди тази на Дъг бяха свирили други две групи. Както се бях опасявала, облеклото ми изглеждаше безнадеждно не на място сред обикновените и измачкани дрехи, носени от хора на колежанска възраст, обаче това престана да е голям проблем, след като Роман ме поободри:

— Не се впрягай — посъветва ме той, докато си пробивахме път в претъпканата пивоварна. — Тези хлапета навярно ни мислят за някакви стари шпиони конформисти, но те просто се подчиняват по свой собствен начин. Подчиняват се на неподчинението.

Огледах се за групичката от книжарницата, като се надявах, че са запазили маса.

— О, не. Не политиканстваш, когато си пиян, нали?

— Не, не. Просто съм изморен от хора, които винаги се опитват да се впишат в някакъв модел, да поставят чертата, без значение дали е вляво или вдясно. Гордея се, че съм най-добре облеченият човек в това помещение. Смятам, че трябва да си създадеш собствени правила.

Мярнах Бет и помъкнах Роман към другия край на залата.

С нея бе и останалото „население“ от книжарницата: Каси, Анди, Брус и… Сет. Стомахът ми се преобърна.

— Хубава рокля — каза Брус.

— Запазихме ти място — Каси посочи един стол, — но нямахме представа, че си… с приятел.

Ситуацията със стола почти не ме вълнуваше. Всичко, което усещах, бяха вперените в мен очи на Сет; гледаше ме замислено. Изчервих се, почувствах се като пълна идиотка и ми се прииска да можех просто да се обърна и да си тръгна. След като му бях отказала с тъпата си тирада, че не ходя по срещи, сега бях тук, пияна до козирката и ръка за ръка с Роман. Дори не можех да си представя какво щеше да си помисли сега Сет за мен.

— Няма проблем — обяви Роман, който не осъзнаваше моя вихър от емоции и бе безразличен към притеснителното внимание на колежките ми. Той седна на стола и ме намести в скута си: — Ще си го разделим.

Анди отиде набързо до бара, за да донесе бири за всички, с изключение на Сет, който също както и при кофеина, предпочиташе да се въздържа. С Роман обяснихме къде сме били, възхвалявайки салсата като най-страхотното забавление на света и това предизвика молбите на останалите да започна втора серия на уроците по танци.

Групата на Дъг скоро се качи на сцената и ние нададохме викове при гледката на Дъг — помощник-управителят, превърнал се в Дъг — солистът на група „Нощно признание“. Бирите започнаха да се леят и докато продължавах да пия — най-глупавото нещо, което въобще можех да направя — преминах границата, когато бе най-разумно да спра. Като изключим това, имаше прекалено много неща, за които да се тревожа. Като избягването на зрителен контакт с мълчаливия до този момент Сет. Като насладата от чувството, че съм се сгушила в Роман и гърдите му се опират в гърба ми, а ръцете му са около кръста ми. Брадичката му бе на рамото ми и това му даваше възможност да шепне в ухото ми и от време на време да обхожда с устни врата ми. Под бедрата си усещах твърдост, която подсказваше, че не съм единствената изпитала нещо от това разпределение на местата.

През почивката Дъг дойде да поговори с нас. Беше изпотен, но изпаднал в екстаз. Видя ме седнала в Роман и каза:

— Не си ли малко натруфена, Кинкейд? — После поразмисли: — Или не чак толкова? Трудно е да се разбере.

— Ти ли ми го казваш — отвърнах, довършвайки втората… дали пък не беше третата… бира.

Дъг носеше тесни червени винилови панталони, армейски ботуши и дълго кадифено моравочервено сако, оставено разтворено, за да се виждат гърдите му. На главата му жизнерадостно бе кацнал парцалив цилиндър.

— Аз съм част от забавлението, бебчо.

— Аз също.

Някои от останалите се позасмяха. Изражението на Дъг стана неодобрително, но не отвърна нищо и вместо това се обърна към Бет с коментар за броя на хората, дошли за шоуто.

Изпаднах в онази странна замечтаност, която понякога се появява заради алкохола, и бях дотолкова погълната от собствения си свят, че разговорите и шумът около мен се размиха до неясно жужене, а лицата и цветовете избледняха до откъслечни картини, отделни от съществуването ми. Всичко, което наистина усещах, бе Роман. Всеки мой нерв крещеше и ми се прииска ръцете му, положени на корема ми, да се плъзнат по-нагоре, за да докоснат гърдите ми. Вече чувствах как под тънката материя зърната ми се втвърдяват и се чудех какво би станало, ако се обърнех и го възседнех, както бях направила с Уорън…

— Тоалетна! — възкликнах внезапно, докато се изправях. Бе странно как нечий мехур изведнъж се превръща от търпим в напълно непоносим. — Къде е тоалетната?

Другите ме изгледаха странно, или поне така ми се стори.

— Натам — посочи Каси и гласът й прозвуча някъде отдалече, въпреки че тя бе съвсем близо. — Добре ли си?

— Да — вдигнах смъкналата ми се презрамка, — просто трябва да отида до тоалетната. И да се отдалеча от Роман — си казах — за да мога отново да мисля ясно. Не че тази последна стъпка щеше да бъде възможна при сегашното ми състояние.

Роман започна да се изправя, пиян и непохватен колкото мен.

— Ще дойда с теб…

— Аз ще отида — бързо предложи Дъг. — И без друго трябва да се върна преди следващата част.

Като ме хвана за ръка, той ме помъкна през тълпата към един не толкова населен заден коридор. Докато вървяхме, леко залитах и той забави крачка, за да ми помогне.

— Колко изпи?

— Преди или след като дойдох тук?

— По дяволите! Къркана си.

— Това проблем ли е за теб?

— Едва ли. Как смяташ, че прекарвам повечето си свободни вечери?

Спряхме пред дамската тоалетна.

— Хващам се на бас, че Сет ме мисли за алкохоличка.

— Защо би си помислил подобно нещо?

— Няма да го видиш да пие. Той е шибан трезвеник. Проклет задник, с тъпотиите му — без кофеин, без алкохол.

Очите на Дъг проблеснаха изненадано от езика ми.

— Знаеш ли, не всички въздържатели презират пиячите. Освен това не Сет е този, за когото се тревожа. Много повече съм притеснен заради господин Щастливите ръчички.

Примигнах объркано:

— Имаш предвид Роман?

— Не беше отдавна, когато отказваше всяка покана за среща, а сега позволяваш публично да те опипват.

— И какво от това? — горещо възразих аз. — Не мога ли да бъда с някого? Нямам ли право, за разнообразие, да направя това, което искам, а не това, което съм длъжна?

Думите бяха изречени по-високо и с много повече горчивина, отколкото бях възнамерявала.

— Разбира се — потвърди той, — но тази вечер не си на себе си. Ако не внимаваш, ще направиш нещо глупаво. Нещо, за което ще съжаляваш. Би трябвало да помолиш Каси или Бет да те закарат вкъщи…

— О, ти ли ще ми четеш конско! — възкликнах аз. Знаех, че ставам безразсъдна и че никога не бих говорила по този начин на Дъг, ако бях трезва, но не можех да се спра. — Само защото не бих да излязла с теб и само защото съм избрала да се чукам с Уорън или някой друг, ти трябва да се месиш и да ме пазиш чиста и неопетнена. Щом ти не можеш да ме имаш, никой не може, така ли?

Дъг пребледня, а няколко души ни загледаха.

— За Бога, Джорджина, недей…

— Шибан лицемер! — изкрещях му. — Нямаш право да ми казваш какво да правя! Никакво шибано право!

Не чух какво още понечи да каже. Обърнах се и връхлетях в дамската тоалетна — единственото място, където можех да избягам от тези мъже. Когато свърших и отидох да си измия ръцете, се погледнах в огледалото. Изглеждах ли пияна? Бузите ми бяха розови, няколко от къдриците ми се бяха поотпуснала в сравнение с началото на вечерта. Бях потна. Не прекалено пияна, реших аз, би могло да е много по-лошо.

Поколебах се дали да изляза от тоалетната. Притеснявах се, че Дъг ме чака. Не исках да говоря с него. Една жена влезе със запалена цигара и аз си изпросих една и за мен. Свих се в един ъгъл да убия времето и я изпуших. Когато чух бандата на Дъг да се вихри отново, разбрах, че вече мога да изляза.

Излязох от тоалетната и връхлетях право върху Роман.

— Добре ли си? — попита той и ме хвана през кръста, за да ме придържа. — Притесних се, когато не се върна.

— Да… добре съм. Не… не съм — признах, наведох се към него и го прегърнах. — Не знам какво става. Чувствам се толкова странно…

— Всичко е наред — каза ми той и ме потупа по гърба. — Всичко ще бъде наред. Искаш ли да си тръгнем? Мога ли да направя нещо за теб?

— Аз… не знам — леко се отдръпнах и се вгледах в очите му.

Синьо-зелените им дълбини ме погълнаха и внезапно спря да ми пука. Не зная кой започна — би могъл да е всеки от нас, но изведнъж се зацелувахме насред коридора, ръцете ни притегляха другия все по-близо, устните и езиците ни яростно се движеха. Алкохолът бе повишил физическото ми желание, но бе притъпил съзнанието ми, че като сукуба поглъщах енергия. Но въпреки неспособността ми да го почувствам, поглъщането навярно се бе задействало, защото Роман внезапно се отдръпна от мен. Изглеждаше изненадан.

— Странно — той сложи ръка на челото си, — изведнъж… се почувствах… замаян.

Той се поколеба за момент, после се отърси и отново ме притегни към себе си. Точно както и останалите. Те никога не схващаха, че се дължи на мен, че аз ги наранявам, и се връщаха за още.

Прекъсването ми даде възможност да събера малкото здрав разум в състоянието си на пиянска замаяност. Какво бях направила? Какво си бях позволила тази вечер? Всяко следващо общуване с Роман ме подтикваше да прекрача още една граница. Първо бях казала, че няма да се срещаме. После се бях съгласила на срещи с условия. За тази вечер се бях заклела, че няма да пия, а сега почти не можех да стоя на краката си. Целуването бе друго табу, което току-що бях нарушила. А то само щеше да доведе до неизбежното…

С очите на разума вече ни виждах след секса. Роман щеше да се просне блед и изтощен, лишен от жизнената си сила. Енергията му щеше с пукот да преминава през мен като електрически ток, а той щеше да ме гледа, слаб и объркан, неспособен да разбере от какво го бяха лишили. В зависимост от това колко щях да открадна, щеше да загуби години от живота си. За някои немарливи сукуби дори се знаеше, че убиват жертвите си, понеже изпиват жизнената им сила прекалено бързо.

— Не… не… аз няма…

Отблъснах го, не желаейки да видя как това бъдеще става действителност, но ръцете му все още ме прегръщаха. Погледнах зад него и внезапно видях, че Сет се задава по коридора. Той замръзна, щом ни видя, но аз бях прекалено заета, за да обърна внимание на писателя. Бях на косъм да целуна Роман отново, да го заведа някъде — независимо къде, където да бъдем сами и разсъблечени, където щях да мога да правя всичко, което си бях фантазирала, че правя с него. Още една целувка… Още една целувка и нямаше да мога да се спра. Желанието ми беше прекалено голямо. Исках да бъда с някого, когото аз съм пожелала. Само веднъж, след всичките тези години. Но точно това не можех да направя.

— Джорджина… — сконфузено започна Роман, все още държейки ме.

— Моля те — зашепнах, — позволи ми да си тръгна. Нека си тръгна, моля те. Трябва да ме оставиш да си тръгна.

— Какво има? Не разбирам.

— Моля те, остави ме да си тръгна — повторих аз. Остави ме да си тръгна!

Внезапното извисяване на гласа ми ме сепна и ми даде нужната сила да се изтръгна от ръцете му. Роман посегна към мен, изричайки името ми, но аз отстъпих назад. Държах се като истеричка, като луда жена, и Роман ме гледаше точно като такава.

— Не ме докосвай. Не ме докосвай!

Яростта ми бе насочен повече към мен самата, отколкото към него. Ужасен гняв и неудовлетвореност, подсилени от алкохола, се изляха от мен към вселената. Светът не беше справедлив. Не беше честно, че някои хора имаха идеален живот. Че прекрасни цивилизации потъваха в прах. Че се раждаха бебета, живеещи само няколко мига. Че бях хваната в жестоката шега на собственото си съществуване. Че имах вечността, за да правя любов без любов.

— Джорджина…

— Никога повече не ме докосвай, моля те! — прегракнало прошепнах аз и после направих единственото, което ми бе останало — да избягам.

Затичах се. Отдалечих се от него и хукнах по коридора, далече от Роман, далече от Сет, далече от тази зала. Не знаех къде отивам, но щях да съм в безопасност. Роман щеше да е в безопасност. Може да не бях в състояние да излекувам собствената си болка, но нямаше да позволя тя да засегне и него.

Заради отчаянието и лошата си координация връхлитах върху хората, които в отговор проявяваха различна степен на учтивост към състоянието ми. Дали Роман беше тръгнал след мен? Не знаех. Беше пил колкото мен; координацията му не можеше да е по-добра от моята. Само ако можех да остана сама, да се преобразя или да стана невидима, да се измъкна оттук.

Изхвръкнах през вратата и внезапно ме обгърна хладният нощен въздух. Огледах се наоколо задъхана. Стоях на задния паркинг. Бях заобиколена от коли. Наоколо се мотаеха няколко души, които пушеха канабис, но повечето не ми обърнаха внимание. Вратата, през която бях излязла, се отвори и аз се обърнах, очаквайки Роман, но вместо него видях Сет. Изглеждаше разтревожен.

— Стой далече от мен! — предупредих го.

Той вдигна ръце с разтворени длани в успокояващ жест, докато бавно се приближаваше.

— Добре ли си?

Отстъпих две крачки назад и посегнах към чантата си.

— Добре съм. Просто трябва… да се махна оттук… да се махна от него.

Извадих мобилния си телефон с намерението да се обадя на вампирите, но той се изплъзна от ръцете ми и въпреки опитите ми да го хвана, се удари в асфалта със силен трясък.

— По дяволите!

Коленичих и вдигнах телефона, като гледах ужасена счупения екран.

— По дяволите! — повторих.

Сет коленичи до мен:

— Какво мога да направя за теб?

Погледнах го. Лицето му плуваше пред замъгления ми поглед.

— Трябва да се махна оттук. Да се махна от него.

Сет ме хвана за ръката. Смътно си спомнях как ме поведе през няколко пресечки до кола с тъмен цвят. Помогна ми да вляза и потеглихме. Облегнах се назад и се потопих в движението на колата, оставяйки се да ме люшка назад-напред, назад-напред, назад-напред…

— С-с-с-п-при.

— Какво?

— Спри! Веднага!

Той спря и аз отворих вратата, изхвърляйки на улицата съдържанието на стомаха си. Когато свърших, Сет изчака за момент, преди да попита:

— Готова ли си да тръгваме?

— Да.

Но след няколко минути аз пак го накарах да спре и процедурата се повтори.

— Това… пътуване с кола ме убива — изпъшках, щом отново бяхме на път. — Не мога да остана в колата. Движението…

Сет се смръщи и направи рязък завой надясно, който за малко да ме накара да повърна в колата.

— Съжалявам — каза той.

Пътувахме още няколко минути и вече щях да го помоля отново да спре, когато колата застина. Той ми помогна да изляза и аз се огледах наоколо, без да мога да разпозная сградата пред нас.

— Къде сме?

Пред дома ми.

Той ме въведе вътре, направо в банята, където незабавно коленичих и отдадох почит на тоалетната чиния, изхвърляйки много повече течност, отколкото си бях представяла, че има в мен. Неясно усещах, че Сет е зад мен и отмята косата ми. Смътно си спомних, че висшите безсмъртни като Картър и Джером могат повече или по-малко да бъдат засегнати от алкохола според желанието си, и единствено чрез силата на волята си да изтрезнеят. Мошеници.

Не зная колко време съм стояла там на колене, преди Сет нежно да ме изправи.

— Можеш ли да стоиш права?

— Мисля, че да.

— Има… ъ-ъ-ъ… по косата и роклята ти. Смятам, че ще поискаш да се преоблечеш.

Погледнах към морскосиния жоржет и въздъхнах:

— Горещо.

— Какво?

— Няма значение.

Започнах да дърпам презрамките надолу, за да съблека роклята. Той вдигна вежди и побърза да се извърне.

— Какво правиш? — попита с пресилено нормален глас.

— Имам нужда от душ.

Запрепъвах се гола и пуснах водата. Сет, все още, без да ме поглежда, отстъпи към вратата.

— Да не паднеш?

— Надявам се, че няма.

Застанах под водата и се задъхах от топлината й. Подпрях се на облицованата с плочки стена и оставих силната струя да ме облее. Шокът моментално проясни сетивата ми. Огледах се. Видях, че Сет е излязъл и вратата на банята е затворена. Въздъхнах и затворих очи. Исках да се смъкна на колене и да загубя съзнание. Докато стоях, отново си помислих за Роман и колко беше хубаво да го целуна. Не знаех какво ще си помисли сега за мен, особено след начина, по който се бях държала.

Когато спрях водата и излязох изпод душа, вратата на банята се отвори.

— Джорджина? Използвай това.

Кърпа и огромна тениска бяха промушени преди вратата да се затвори отново. Подсуших се и облякох тениската. Беше червена и имаше щампа с „Блек Сабат“. Сладко.

Отново започна да ми се гади.

— О, не! — простенах, отправяйки се към тоалетната чиния.

Вратата се отвори.

— Добре ли си?

Сет влезе и пак отметна косата ми назад. Изчаках, но не се случи нищо. Най-накрая с мъка се изправих:

— Добре съм, но трябва да легна.

Той ме изведе от банята и отидохме в спалня с огромно неоправено легло. Проснах се върху него доволна, че лежа и съм неподвижна, макар стаята да продължаваше да се върти. Той предпазливо седна на ръба на леглото, като ме гледаше несигурно.

— Съжалявам — казах му аз. — Съжалявам, че трябваше да направиш… тези неща.

— Всичко е наред.

Затворих очи.

— Връзките изсмукват хората. Ето защо не ходя по срещи. Само нараняваш другия.

— Повечето хубави неща крият в себе си и риска от нещо лошо — философски отбеляза той.

Спомних си за писмото, което ми беше изпратил, и за дългата връзка с приятелка, която бе пренебрегнал заради писането.

— Би ли го направил отново? — попитах го аз. — Да излизаш с онова момиче, дори ако знаеш, че нещата ще се развият по същия начин?

Пауза.

— Да.

— Не и аз.

— Не и ти, какво?

Отворих очи и го погледнах.

— Веднъж вече бях омъжена — беше пиянско признание, каквото човек прави с пълното съзнание, че никога не би го направил, ако е трезвен. — Знаеше ли това?

— Не.

— Никой не знае.

— Тогава… не се е получило ли? — попита Сет, след като в продължение на цяла минута не казах нищо.

Не успях да сдържа горчивия си смях. Не се е получило? Малко беше да се каже. Бях слаба и глупава, терзана от същите физически нужди, които едва не доведоха до нещастието с Роман. Само че не можех да обвиня пиянството за подхлъзването си с Аристон. Бях съвсем трезва и честно казано, планирах го от много време. Отнасяше се и за двама ни.

Един ден пак беше дошъл да ме види, но този път не говореше много. Мисля, че по това време приказките вече бяха станали излишни. И двамата стояхме прави, нервни и припрени, докато бъбрехме за незначителни неща, които в действителност никой от нас не чуваше. Вниманието ми бе насочено към физическото му присъствие — към тялото му, към мощните мускули на ръцете и краката му. Въздухът бе натежал от сексуално напрежение и беше цяло чудо, че въобще можехме да се движим.

Отидох до прозореца, но не виждах нищо, докато се вслушвах в неспокойните му стъпки из стаята. Секунда по-късно той се приближи, но този път застана зад мен. Ръцете му внезапно се отпуснаха на раменете ми — първото преднамерено докосване, което той си позволи. Пръстите му ме изгаряха като факла и аз потръпнах, от което хватката му се затегна и той пристъпи още по-близо до мен.

— Лета — прошепна в ухото ми, — знаеш… знаеш, че мисля за теб през цялото време. Мисля, какво би било да… да съм с теб.

— Сега си с мен.

— Знаеш, че не това имам предвид.

Той ме обърна с лице към себе си, а погледът му, нежен и изгарящ, се разливаше по тялото ми като горещо масло. Прокара ръце по врата ми и за момент обхвана с шепи лицето ми. Наведе се и устата му се оказа на един дъх разстояние от моята. После езикът му се показа и леко пробяга по устните ми, натежал от нежност. Устните ми се разтвориха и аз се приведох напред, за да взема още, но Аристон се отдръпна с лека усмивка. Плъзна ръка по рамото ми към клипса, който държеше робата ми, и го разкопча. Материята се плъзна надолу и се свлече в купчина около мен на пода, а аз останах гола пред Аристон.

Очите му заблестяха, изпивайки всяка част от тялото ми. Би трябвало да съм объркана или притеснена, но не бях. Чувствах се прекрасно. Желана. Обожавана. Искана. Могъща.

— Бих направил всичко, наистина всичко, за да те имам още сега — прошепна той.

Ръцете му се спуснаха надолу по раменете ми към гърдите и талията, а после — към бедрата ми. Майка ми винаги казваше, че бедрата ми са прекалено кльощави, но под неговите ръце ги усетих сексапилни и съблазнителни.

— Бих убил заради теб. Бих пребродил земята заради теб. Бих направил всичко, което поискаш. Всичко, само за да почувствам тялото ти притиснато в моето и да усетя краката ти обвити около мен.

— Никой никога не ми е казвал подобно нещо.

Бях изненадана колко спокойно звучеше гласът ми, докато вътрешно се разтапях. През следващото хилядолетие щях да чуя различни варианти на неговите обещания от стотина различни мъже, но по онова време тези думи бяха нови за мен.

Устните на Аристон се разтегнаха в печална усмивка:

— Кириакос навярно ти го казва през цялото време.

В тона на гласа му имаше нещо дяволито, което ми припомни, че макар двамата мъже от дълго време да бяха приятели, приятелството им винаги бе белязано от съперничество.

— Не. Той ме обича с очите си.

— Аз искам да използвам много повече от очите си.

В този момент внезапно разбрах властта, която жените имаха над мъжете. Бе изненадващо и ободряващо. Въпросите на собствеността и политиката нямаха значение — жените управляваха от спалнята. Управляваха с плът, чаршафи и пот. Знанието ме изпълни, премина през мен с възбуда, много по-силна от постигнатата, с който и да е афродизиак. Аз разцъфнах, пожелах тази новооткрита мощ. Мисля, че точно това прозрение по-късно щеше да накара силите на ада да ме направят сукуба.

Протегнах треперещите си ръце към Аристон и започнах да свалям туниката му. Той просто стоеше, докато го разсъбличах, но целият тръпнеше от жар и желание. Дишането му стана бързо и задъхано, докато изучавах тялото му, забелязвайки всичко, по което двамата с Кириакос си приличаха, и всичко, по което се различаваха. Пръстите ми го галеха, като леко докосваха загорялата кожа, добре очертаните мускули, зърната. После ръцете ми се спуснаха надолу, под корема, и се увиха около твърдата плът. Аристон издаде тих стон, но не пристъпи към мен. Все още чакаше моето съгласие. Отклоних погледа си към ръцете ми, които го галеха, и го погледнах в очите. Той наистина щеше да направи всичко за мен. Осъзнаването на това засили нуждата ми от него.

— Можеш да правиш с мен каквото пожелаеш — казах накрая.

Изрекох го така, че да прозвучи като отстъпление, но всъщност исках той да направи всичко, което желае. Думите ми разчупиха магията, която ни бе държала далече един от друг. Беше като ужасно избухване. Като издихание, след като си сдържат дъха си прекалено дълго. Като връхлитане. Като освобождение. Тялото ми се устреми към неговото, сякаш бе пристягано в окови, които най-после бяха счупени. Докосването до него ме накара да осъзная, че е трябвало да започнем да се докосваме така много по-рано.

Той ме привлече в жестока целувка, смазвайки устата ми с езика си, докато ръцете му се спускаха надолу, за да ме сграбчат отзад. С едно-единствено движение ме вдигна нагоре и притисна гърба ми към стената. Краката ми се обвиха около хълбоците му, имах нужда да е съвсем близо до мен, и после с един твърд тласък той проникна в мен. Не зная дали аз бях прекалено тясна, или той бе прекалено голям — може би и двете, но ме заболя по някак си приятен начин. Изпуснах изненадан вик, но той не спря, за да ме попита дали съм добре. Страстта го беше сграбчила с онзи животински нагон, заключен дълбоко в кръвта ни, който осигурява продължението на нашия вид. Сега, докато проникваше в мен още и още, все по-рязко и по-рязко, той се съсредоточи само върху собственото си удоволствие разцъфваше при всеки мой стон. Не бях предполагала, че мога да стигна до оргазъм при такъв груб секс, но се получи, и то повече от веднъж. Всеки път той започваше като огромна, всепоглъщаща вълна от усещания, която се зараждаше дълбоко в мен и се разливаше по цялото ми тяло, докосвайки всеки нерв, запълвайки всяка моя частица, докато накрая ме заливаше цялата. Тогава вълната избухваше в блестящи фойерверки, като ме оставяше топла, пропита с нежност и без дъх. Сякаш бях строшена, а после — сглобена отново. Беше прекрасно. Изглежда, всеки от тези оргазми го подтикваше да продължава, докато стигна до собствената си връхна точка. Този път аз бях тази, която разцъфна при неговото освобождаване. Забих нокти в гърба му толкова дълбоко, колкото можех, за да го задържа.

Но това не бе краят, защото след малко той отново бе готов. Отнесе ме до леглото, но този път ме сложи на колене и се приведе върху мен отзад.

— Чувал съм старите жени да казват, че това е най-добрата поза за зачеване — прошепна ми той.

Имах само миг да разсъдя върху това, преди той отново да проникне в мен, все още груб и изискващ. Мислех за думите му, докато ме обладаваше. В крайна сметка, може би той щеше да ме дари с дете, а не Кириакос. Осъзнаването на това ме накара да се почувствам странно — изпълнена с копнеж, но и със съжаление.

Когато по-късно следобед, изтощени, лежахме под одеялата, а топлите слънчеви лъчи струяха върху нас през прозореца, Аристон не изпита подобно съжаление.

— Причината може да е в Кириакос — обясни ми той, — а не в теб. След толкова много пъти, колкото те обладах днес, все ще забременееш.

Той засмука ухото ми и ме обгърна с ръце, намествайки дланите си да почиват върху гърдите ми.

— Аз те изпълних, Лета.

Гласът му беше тих и собственически, сякаш току-що се бе сдобил с нещо много по-осезаемо от секса, и аз внезапно се зачудих кой в крайна сметка разполагаше с властта в спалнята.

Лежах до него, питайки се какво бях направила и какво щях да правя сега. Как може една жена да бъде отново за някого съпруга, след като за друг вече е станала богиня? Обаче така и никога не стигнах до решение, защото следващото, което чух, бе, че Кириакос ме вика от предната част на къщата. Беше се прибрал у дома прекалено рано. Двамата с Аристон седнахме стреснати. С треперещи пръсти се опитвах да отметна завивките, но още повече се заплитах в тях. Роклята ми. Трябваше да намеря роклята си. Осъзнах, че не е тук. Бях я оставила в другата стая. Може би, отчаяно си помислих аз, щях да стигна до нея, преди Кириакос да ни открие. Може би щях да съм достатъчно бърза. Но се оказа, че не бях.

Сега всичко, което казах на Сет, беше:

— Да. Не се получи. Въобще. Аз му изневерих.

— О! — пауза. — Защо?

— Защото можех. Глупаво беше.

— Затова ли не ходиш по срещи?

— Всичко, свързано с тях, причинява много болка. Никое добро не оправдава злото.

— Няма как да знаеш, че следващия път ще е зле. Нещата се променят.

— Не и за мен — затворих очи, за да скрия напиращите сълзи. — Сега ще спя.

— Добре.

Може да е излязъл, може и да е останал; не зная. Просто се унесох и потънах в черен, безпаметен сън.