Тъгата на сукубата

Глава 2

На следващата сутрин телефонът ме изтръгна от съня.

Мъждива светлина се процеждаше през тънките пердета, свидетелствайки за откачено ранния час. Обаче тук, в района, това количество светлина можеше да означава всеки миг от изгрев до пладне. След четири позвънявания най-накрая благоволих да отговоря, като, без да искам изритах Обри от леглото. Тя се приземи с възмутено мяукане и демонстративно се захвана с тоалета си.

— Ало?

— Кинкейд?

— Не! — отговорът ми беше незабавен и уверен. — В никакъв случай.

— Дори не знаеш за какво ще те помоля.

— Разбира се, че знам. Няма друга причина да ми звъниш толкова рано, а аз няма да го направя. Това е почивният ми ден, Дъг.

Дъг, другият помощник-управител в дневната ми работа, беше свестен тип, но дори и животът му да зависеше от това, не можеше да придаде изражение на покер играч на лицето си или на гласа си. Привидното му спокойствие веднага отстъпи на отчаянието.

— Днес всички се обадиха, че са болни. Притиснати сме, трябва да дойдеш.

— Е, и аз съм болна. Повярвай ми, ще ти се иска да не съм там.

Добре де, не бях точно болна, но все още искрях от енергия след Мартин. Смъртните не можеха да я видят като Дуейн, но щяха да я почувстват и независимо дали са мъже или жени — щяха да са привлечени от нея, без дори да знаят защо. Днешната ми изолация щеше да предотврати някой глупак да се влюби в мен безнадеждно. Наистина бе проява на любезност от моя страна.

— Лъжкиня. Ти никога не боледуваш.

— Дъг, вече съм решила, че довечера ще дойда за раздаването на автографите. Ако изкарам и една смяна, ще бъда там през целия ден. Това е вредно и потискащо.

— Добре дошла в моя свят, бебчо. Нямаме избор, ако наистина те е грижа за съдбата на книжарницата, ако държиш на клиентите и на щастието им…

— Губиш, каубой.

— Така че — продължи той — въпросът е дали ще дойдеш тук доброволно, или ще се наложи да дойда и лично да те измъкна от леглото. Честно казано, нямам нищо против второто.

Въздъхнах, укорявайки се за милиарден път, че живея само на две пресечки от работата си. Воплите му за неблагополучията в книжарницата дадоха резултат и той го знаеше. Отново се поддадох на лъжливото схващане, че това място не би оцеляло без мен.

Е, предполагам, че е по-добре да дойда, отколкото да изтърпя опитите ти за остроумни сексуални задявки. Дъг… — тонът ми стана решителен.

— Да?

— Не ме слагай на касата или нещо подобно.

Почувствах колебанието от другата страна.

— Дъг? Сериозно. Не и на касата. Не искам около мен да има много клиенти.

— Добре — съгласи се накрая той. Няма да си на касата.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Половин час по-късно прекрачих прага на дома си, за да извървя двете пресечки до книжарницата. Небето беше забулено от ниско надвиснали облаци, а във въздуха се усещаше истински студ, който бе принудил някои от пешеходците да си облекат палтата. Аз не си бях взела моето, защото смятах широките си панталони в цвят каки и кафявия си кадифен пуловер за достатъчни. Дрехите ми, също както гланцът за устни и молива за вежди, които грижливо си бях сложила тази сутрин, бяха истински. Не се бях преобразила. Обичах както да използвам козметиката, така и да съчетавам дрехите си по обикновения, естествен начин, макар Хю да твърдеше, че отново се държа чудато.

Кафе книжарница „Емералд Сити“ беше просторна сграда, заемаща почти цяла пресечка в сиатълския квартал „Куин Ан“. Беше на два етажа, а кафенето бе разположено на втория, с изглед към кулата Спейс Нийдъл2. Над главния вход бе опъната приятна зелена тента, сега подслонила клиентите, които чакаха книжарницата да отвори. Минах покрай тях и влязох през страничната врата, като използвах служебния си ключ.

Дъг ме атакува, преди да съм направила и две крачки.

— Крайно време беше. Ние… — Той спря и ме огледа. — Охо о-о, днес наистина си красива. Да не ти се е случило нещо необичайно?

„Само един трийсет и четири годишен девственик“ — помислих си.

— Въобразяваш си какво ли не, понеже си щастлив, че съм тук, за да реша проблема ти с персонала. Какво да правя? Да зареждам?

— Ъ-ъ-ъ… не.

Дъг се напрегна да се отърси от замайването си, но продължаваше да ме оглежда от главата до петите по начин, който намирах за смущаващ. Интересът му към мен не беше тайна, както не беше тайна и че постоянно го отблъсквах.

— Ела, ще ти покажа.

— Казах ти, че…

— Няма да е главната каса — обеща ми той.

Оказа се, че ще е зад барплота в кафенето на горния етаж. Работещите в книжарницата рядко идваха да заместват някого тук, но все пак се случваше. Брус, управителят на кафенето, скочи от мястото зад бара, където беше коленичил. Често си мислех, че Дъг и Брус биха могли да бъдат близнаци от различни раси в два паралелни свята. И двамата имаха дълги и тънки конски опашки; и двамата се навличаха с фланелени дрехи, от любов към ерата на грънджа, от която още не се бяха излекували напълно. Различаваха се основно по цвета на кожата си. Дъг беше японо-американец с черна коса и безупречна кожа; Брус беше Господин Ариец — със светлоруса коса и сини очи.

— Здрасти, Дъг… Джорджина… — заекна Брус и се ококори насреща ми — охо-о-о, днес изглеждаш страхотно.

— Дъг, тук е точно толкова лошо. Предупредих те, никакви клиенти.

— Каза ми да не е на някоя от главните каси. Не каза нищо за тази каса.

Отворих уста да протестирам, но Брус ме прекъсна:

— Стига, Джорджина. Алекс се обади, че е болна, а Синди напусна.

После, като видя каменното ми изражение, бързо добави:

— Касовите ни апарати са почти същите като вашите. Ще ти бъде лесно.

— Освен това — извиси глас Дъг, сполучливо имитирайки този на шефката ни, — от помощник-управителите се очаква да могат да застъпят на мястото на всеки, работещ тук.

— Да, но кафенето…

— …все още е част от книжарницата. Виж, отивам да отворя. Брус ще ти покаже каквото трябва да знаеш. Не се тревожи, всичко ще бъде наред! — и той набързо се изниза, преди да съм успяла да възразя отново.

— Страхливец! — измърморих подире му.

— Наистина няма да е чак толкова лошо — рече отново Брус, без да разбира тревогата ми. — Аз правя еспресото, ти само вземаш парите. Хайде да се упражним. Искаш мокачино с бял шоколад, нали?

— Да — отстъпих аз. Всичките ми колеги знаеха за този специален порок. Обикновено успявах да отмъкна по три на ден. Мокачино имам предвид, не колеги.

Брус ми показа основното — как да маркирам напитките и как да намирам необходимата ми иконка, преди да натисна тъчскрийна на касовия апарат. Той имаше право. Не беше чак толкова зле.

— Просто си родена за това — увери ме, подавайки ми мокачиното.

В отговор изсумтях и поех чашата с мисълта, че бих могла да се справя с всичко, докато продължава снабдяването с кафе. Освен това наистина не беше чак толкова зле, колкото на някоя от главните каси. В кафенето може би нямаше да има много работа по това време на деня.

Сбърках. Минути след отварянето имахме опашка от пет души.

Голямо, с мляко повторих поръчката на първия клиент, като внимателно натисках правилните бутони.

— Вече е готово — каза ми Брус, започнал да приготвя напитката, преди дори да съм имала възможността да я маркирам. Взех радостно парите на жената и се обърнах към следващия клиент.

— Голямо тънко мока.

— „Тънко“ е просто друга дума за „обезмаслено“, Джорджина.

Маркирах напитката с ОБ. Никакъв проблем. Можем да се справим с това.

Следващата клиентка пристъпи разсеяно и смаяно се втренчи в мен. Когато се окопити, поклати глава и изстреля порой от поръчки:

— Искам едно малко шварц кафе, едно голямо с ванилия и обезмаслено мляко, едно голямо безкофеиново с обезмаслено мляко и едно двойно капучино.

Сега аз бях смаяна. Как въобще бе запомнила всичко това? А и честно казано, кой все още си поръчваше шварц кафе?

С напредването на сутринта и въпреки опасенията ми, скоро почувствах, че се ободрявам и се наслаждавам на преживяването. Не можех другояче. Това бе начинът, по който работех, начинът, по който живеех. Обичах да изпробвам нови неща, дори и да са толкова банални като маркирането на едно еспресо. Несъмнено, хората можеха да бъдат и досадни, но през повечето време ми харесваше да работя с тях. Точно заради това попаднах в обслужващата сфера.

След като преодолях сънливостта си, вроденият ми чар на сукуба изригна. Бях звездата на личното си шоу, шегувах се и флиртувах с лекота. Когато това се съчета с предизвиканото от Мартин излъчване, станах неустоима. Резултатът се изрази не само в многобройни свалки и предложения за срещи, но и ме предпазваше от неприятните последици на грешките ми. Клиентите ми не намираха нищо нередно.

— Всичко е наред, скъпа — увери ме една възрастна дама, след като откри, че случайно съм й поръчала голямо мокачино с канела, вместо безкофеиново кафе с обезмаслено мляко. — Така или иначе е хубаво да опиташ и нещо ново.

Чаровно й се усмихнах с надеждата, че не е диабетичка.

По-късно влезе млад мъж, който носеше екземпляр от „Договорът Глазгоу“ на Сет Мортенсен, и това беше първият знак, който видях, свидетелстващ за важното събитие довечера.

— Ще дойдете ли на срещата за раздаване на автографи тази вечер? — попитах, докато маркирах чая му. Ух, напитка без кофеин.

Той изпитателно ме изгледа в продължение на един напрегнат миг и аз се подготвих за преценката му. Вместо това младият мъж мило каза:

— Да, ще дойда.

— Тогава се уверете, че сте си подготвили добри въпроси. Не питайте същото, което пита всеки.

— Какво имате предвид?

— Знаете, обичайните неща. „Откъде черпите идеите си?“ и „Ще станат ли двойка Къди и О’Нийл?“

Той обмисли това, докато му връщах рестото. Беше сладък по някакъв небрежен начин. Имаше кестенява коса със златисточервеникави оттенъци, които бяха много по-забележими в тъмния участък в долната част на лицето му. Не можах да реша дали възнамерява да си пусне брада, или просто е забравил да се избръсне. Каквото и да е, брадата му растеше повече или по-малко равномерно, и в съчетание с „Пинк Флойд“ тениската, която носеше, му придаваше вид на хипар.

— Не мисля, че „обичайните въпроси“ са лишени от смисъл за този, който ги задава — каза той накрая, смутен, че ми противоречи. — За един почитател всеки въпрос е нов и уникален.

Той се отдръпна, за да мога да обслужа следващия клиент. Продължих да разговарям, докато вземах поръчката, защото не исках да изпусна възможността за интелигентно обсъждане на Сет Мортенсен.

— Оставете феновете. А горкият Сет Мортенсен? Вероятно му иде да се прободе всеки път, когато му зададат такъв въпрос.

— Не мислите ли, че „да се прободе“ е силно казано?

— Съвсем не. Този човек е блестящ. Слушането на идиотски въпроси навярно го отегчава до смърт.

На устните на мъжа заигра весела усмивка и настойчивите му очи внимателно ме изучаваха. Когато осъзна, че открито ме зяпа, той смутено отклони поглед.

— Не, щом обикаля по срещи, значи го е грижа за феновете и няма нищо против повтарящите се въпроси.

— Но той не ходи на срещите от алтруизъм. Прави го, защото рекламните агенти на издателствата ги уреждат — възразих аз. — Което между другото си е загуба на време.

Той се осмели отново да погледне към мен:

— Срещите ли? Не искате ли да се запознаете с него?

— Добре де… Разбира се, че искам. Аз просто… Вижте, не ме разбирайте погрешно. Обожавам земята, по която стъпва този човек. Развълнувана съм, че ще го срещна тази вечер. Умирам да се запозная с него. Ако пожелае да ме отвлече и да ме направи своя секс робиня, ще бъда с него докато получавам предварителни копия от книгите му. Що се отнася до ходенето по срещи… това отнема време. Време, което би оползотворил по-добре, като пише следващата си книга. Имам предвид… Не сте ли забелязали колко много време минава, докато излезе следващата му книга?

— Да, забелязах.

Точно тогава предишният клиент се върна с оплакването, че е получил карамелов сироп вместо карамелов сос, каквото и да означаваше това. Подарих му няколко усмивки и сладки извинения и скоро не го беше грижа нито за карамеловия сироп, нито за каквото и да е. Когато се отдалечи от касата, почитателят на Мортенсен също си беше тръгнал.

Щом най-после смяната ми свърши някъде около пет, Дъг дойде да ме види.

— Чух интересни неща за представянето ти тук.

— Аз непрекъснато чувам интересни неща за „представянето“ ти, Дъг, но някога да съм се шегувала с това?

Разменихме още някоя и друга дума и накрая той ме освободи, за да се приготвя за срещата, но не и преди да го накарам смирено да си признае колко много ми е задължен за днешната отзивчивост. Не само от него или Хю, отвсякъде трупах дължащи ми се услуги.

Почти пробягах двете пресечки до вкъщи, притеснена, че трябва набързо да вечерям и да реша какво да облека. Възбудата ми нарастваше. След около час щях да се запозная с моя ненадминат любим автор. Нима животът можеше да ми предложи нещо по-хубаво? Тананикайки си, изкачих стълбите, като вземах стъпалата по две наведнъж и извадих ключовете си с елегантен замах, който само аз забелязах и оцених.

Щом отворих вратата, една ръка ме сграбчи внезапно и грубо ме дръпна вътре, в мрака на моя апартамент. Изпищях от изненада и страх, когато ме блъснаха във вратата и тя се захлопна. Ненадейно лампите светнаха, а във въздуха се разнесе слабата миризма на сяра. Въпреки че потръпнах от ярката светлина, виждах достатъчно добре, за да разбера какво става.

Дори и в Ада няма такава ярост, каквато се таи в един разгневен демон.