Тъгата на сукубата

Глава 20

— Извинявам се за грубото транспортиране — продължи Картър. — Джером място не можеше да си намери, че съм те оставил сама за толкова дълго.

— Никога през живота ми или съществуването ми, или каквото и да е там, не ми се е случвало „място да не мога да си намеря“ — контрира Джером, влизайки в стаята.

Докато го гледах, наистина му повярвах. Както винаги бе безупречно облечен, в едната си ръка държеше чаша мартини и изглеждаше съвършено спокоен сред околния безпорядък.

— Хубаво местенце — казах му аз, все още втрещена от пораженията, нанесени на такава красота. — Уредено свише?

Очите на демона весело проблеснаха при шегата ми.

— Толкова обичам да си край мен, Джорджи! — отпи от чашата си. — Точно сега е поочукано тук-там, но не се тревожи, ще го оправя. Освен това имам и други жилища.

Джером винаги мълчеше като риба относно местоживеенето си и аз подозирах, че сега сме тук само благодарение на намесата на Картър. Демонът никога не би ни поканил. Отидох до големия панорамен прозорец и се възхитих на великолепната гледка към езерото Вашингтон, зад което блестеше Сиатъл. Като взех предвид зрителния си ъгъл, вече можех да се хвана на бас, че сме в Медина, едно от най-елитните източни предградия. Само най-доброто за Джером.

— Е, какво се случи? — попитах накрая, след като стана ясно, че никой няма намерение да подхване темата. — Атака от нефилима, или просто си дал парти, което вече е свършило? Честно казано, ако е било второто, ще се ядосам, че не сме били поканени.

— Без притеснения — отвърна ми с усмивка Картър. — Нашият приятел нефилим малко поукраси декора тук и любезно ни осветли за това, след като свърши. Ето защо те изоставих при Ерик. Щях да те предупредя, но когато почувствах, че е тук…

Той многозначително погледна Джером и в отговор демонът се изсмя:

— Ти, какво? Помислил си, че съм в опасност? Знаеш, че не е възможно.

Картър издаде звук на несъгласие:

— Така ли? А как ще наречеш това? — Той кимна към изрисувания със спрей символ.

— Графити — незаинтересовано отговори Джером. — Нищо не означава.

Отдръпнах се от прозореца и скъпоценната му спираща дъха гледка, за да огледам символа. Никога не бях виждала нещо подобно, а бях запозната с доста знаци и символи от всякакви места и епохи.

— Трябва да означава нещо — възразих. — Иначе би изглеждало като много шум за нищо. Би могло просто да пише „Задник!“ или нещо подобно.

— Може би го има в някоя от другите стаи — предположи Коди.

— Заключение, достойно за Джорджи. Научил си от нея много повече, не само танците.

Като пренебрегнах опита на демона да смени темата, аз се обърнах за отговори към Картър:

— Какво е това? Навярно знаеш какво означава.

За момент ангелът изучаващо ме изгледа и осъзнах, че никога досега не го бях търсила за сериозна помощ. Като изключим последните ни изпълнения като съквартиранти, повечето пъти отношенията ни си бяха откровено враждебни.

— Предупреждение — каза той, без да поглежда към демоничната си противоположност. — Предупреждение за надвиснало нещастие. Истинската битка предстои.

Накрая Джером изгуби старателно поддържания си само контрол. Остави с трясък чашата на една паянтова масичка и лицето му се зачерви:

— За Бога, Картър, да не си се побъркал?

— Вече няма значение и ти го знаеш. Така или иначе всичко ще излезе наяве.

— Не! — ледено просъска демонът. — Не всичко.

— Тогава им кажи ти — Картър направи величествен жест към символа. — Ти им обясни. Така ще си сигурен, че не съм казал прекалено много.

Джером го погледна и погледите им се кръстосаха по обичайния начин. Бях виждала сцената безброй пъти, но като се замисля, никога досега не ги бях виждала така ядосани един на друг.

— Навремето може и да е означавал това — призна накрая Джером, като бавно издиша в усилието си да се успокои. — Но вече не. Както казах, сега не означава нищо. Архаична драсканица. Очарователен, но лишен от сила знак, в който вече никой не вярва.

— Тогава защо въобще някой го използва? — зачудих се на глас аз. — Да не би отново да е проява на странното чувство за хумор на нефилима?

— Нещо подобно. Да ми напомня пред какво сме изправени, сякаш бих могъл да забравя.

Джером взе чашата си с мартини и я пресуши на една глътка. Той внезапно доби уморен вид, въздъхна и погледна към Картър:

— Ако искаш, можеш да им кажеш за останалите.

При тази отстъпчивост на лицето на ангела се изписа кротка изненада. Той погледна към обезобразената стена.

— Този символ е вторият в поредица от три. Първият е за обявяване на война и е начин да сплашиш психически противника с това какво го чака. Изглежда като този, но без диагонала. Последният символ означава победа, има два диагонала и се поставя, след като врагът е разгромен.

Проследих погледа му.

— Почакай… ако този е вторият, това означава ли, че вече някъде сте видели първия?

Джером излезе от стаята и когато секунда по-късно се върна, ми подаде лист хартия.

— Не си единствената, която получава любовни бележки, Джорджи.

Разгънах я. Хартията беше същата като на моите бележки. Върху нея с плътно черно мастило бе изрисувано копие на символа от стената на Джером, но без диагонала. Първият символ, обявяването на война, според Картър.

— Кога я получи?

— Точно преди Дуейн да умре.

Върнах се седмици назад.

— Ето защо не ме притисна прекалено силно, когато той умря. Вече си имал ясна представа кой е отговорен.

Вместо отговор, демонът сви рамене.

— Само за секунда — възкликна Коди, който дойде да надникне през рамото ми към бележката. — Ако това тук е предупреждение… искаш да кажеш, че всичко, което се случи — Дуейн, Хло, Лусинда и Джорджина, е било част от психическото сплашване? — Вампирът още повече се смая, когато никой от висшите безсмъртни не му отговори. — Каква ще е „същинската фаза“? Имам предвид, че той вече е нападнал или убил четирима безсмъртни.

— Четирима низши безсмъртни — вметнах аз, внезапно проумяла и загледах последователно ту Джером, ту Картър. — Нали?

Ангелът ми се усмихна едва-едва.

— Правилно. Вие, сладури, сте само упражнение преди големия удар. — Той хвърли още един поглед към Джером.

— Престани! — рязко каза демонът. — Не аз съм мишената.

— Не си ли? Никой не е изрисувал със спрей моята стена.

— Никой не знае къде живееш.

— Твоят адрес също не е поместен в „Жълти страници“, но имаш знак на стената.

— Никой не може да ме докосне.

— Не знаеш…

— Зная и ти също го знаеш. Няма абсолютно никакъв начин той да е по-силен от мен.

— В крайна сметка имаме нужда от помощ. Обади се на Нанет.

— О, да! — иронично се засмя Джером. — Никой няма да усети, че съм я извикал от Портланд. Имаш ли представа, че ще е като вдигане на червен флаг? Всички ще забележат, ще започнат да задават въпроси…

— И какво от това? Голяма работа!

— Лесно ти е да го кажеш. Пък и какво ли знаеш за…

— Моля те. Знам достатъчно, за да съм наясно, че ставаш направо параноичен относно…

Всеки нападаше или се защитаваше от другия; Джером непреклонно отричаше да има какъвто и да било проблем, а Картър настояваше, че трябва да се вземат необходимите предпазни мерки. Както отбелязах по-рано, никога преди не ги бях виждала в толкова явно противоречие. Сцената не ми хареса, особено когато гласовете им започнаха да се извисяват. Не исках да съм наоколо, ако се стигнеше до вихрушки или демонстрация на сила; вече бях видяла прекалено много от мощта им през последните няколко седмици. Бавно се запромъквах заднишком от дневната към близкия коридор. Усетил настроението ми, Коди ме последва.

— Мразя, когато мама и татко се карат — изкоментирах, щом се оттеглихме от божествената свада и затърсихме по-сигурно място.

Като надничах през вратите, зърнах баня, спалня и стая за гости, обаче някак не можех да си представя, че демонът приютява особено много гости с преспиване.

— Тази изглежда обещаващо — отбеляза Коди, когато попаднахме на стая за развлечения.

Кожени мебели заобикаляха масивен, абсурдно тънък плазмен екран, закачен на стената. Лъскави, красиви тонколони стояха на стратегическите места наоколо, а в солидна стъклена етажерка бяха изложени стотици видеодискове. В тази стая, също както и в останалите, някой бе вилнял. Въздъхнах и се проснах в един от разкъсаните фотьойли, докато Коди проверяваше озвучителната система.

— Какво мислиш за всичко това? — попитах го аз. — Имам предвид новите събития, а не оборудването.

— Какво да мисля? Изглежда ми простичко. Нефилимът загрява с низши безсмъртни и сега решава да отнесе някой от по-висшите. Глупаво и извратено. Хубавото на това е, че ние може би сме в безопасност, без с това да искам да засегна Джером или Картър.

— Не знам — замислено отпуснах глава назад. — Все още не всичко ми е ясно. Пропускаме нещо. Само ги чуй. Защо Джером се държи като идиот, когато стане дума за това? Защо отказва да послуша Картър?

Младият вампир вдигна поглед от филмите и ми отправи лукава усмивка.

— Никога не съм си представял, че ще доживея деня, в който ще адвокатстваш в полза на Картър. Навярно през последната седмица наистина сте станали близки.

— Недей да правиш романтични намеци — предупредих го аз. — Бог ми е свидетел, че и така ми дойде много. Просто и аз не знам. Картър не е чак толкова лош, колкото мислех.

— Той е ангел. Въобще не е лош.

— Знаеш какво имам предвид — трябва да признаем, че има право. Джером би трябвало да вземе необходимите мерки. Това същество е съсипало дома му и е оставило предупреждения, дори и да са отживелица. Защо Джером е така убеден, че нищо не го застрашава?

— Защото мисли, че е по-силен от него.

— Как би могъл да знае? Никой от тях няма точно усещане за него. Дори и Картър не получи такова в нощта, когато ме спаси.

— Джером не би отхвърлил нещо без причина. Щом казва, че е по-силен, тогава… Проклятие! Виж това! Сериозната му реч премина в смях.

Станах, отидох до него и коленичих:

— Кое?

Той ми посочи най-долния ред с дискове. Прочетох заглавията: „Момичета от класа“. „По-добре мъртъв“. „Кажи нещо“, „Убиец под прицел“. Всички бяха с участието на Джон Кюсак.

— Знаех си — поех дълбоко въздух, мислейки за случайната прилика на демона с актьора. — Знаех си, че му е фен. Но той винаги отрича.

— Само почакай да кажем на Питър и Хю — изграчи Коди. Той извади от рафта „По-добре мъртъв“. — Този е най-добрият.

Аз пък издърпах „Да бъдеш Джон Малкович“ и настроението ми веднага се оправи.

— Няма начин. Този е най-добрият.

— Прекалено е странен.

Погледнах към плазмения екран, чиято повърхност бе пресечена от огромна пукнатина.

— При нормални обстоятелства бих предложила да организираме филмов дуел, за да изясним нещата, но не мисля, че в скоро време тук ще се гледат каквито и да било филми.

Коди проследи погледа ми и направи гримаса при това кощунство.

— Какво разхищение. Този нефилим е истински негодник.

— Без съмнение — съгласих се аз, докато се изправях. — Не е чудно…

Замръзнах. Всичко замръзна. Истински негодник.

— Джорджина — заинтригувано попита Коди, — добре ли си?

Замаяна, затворих очи.

— О, Боже! Истински негодник.

Мислех за цялата верига от събития, свързани с нефилима и как Джером от самото начало ни бе държал настрани. Привидно действията му бяха, за да ни предпази, но нямаше никаква причина да не ни обясни за нефилима, нямаше нищо опасно да разберем природата на нашия противник. Но все пак Джером бе останал потаен и безпричинно се разгневяваше, когато някой от нас се окажеше прекалено близо. Когато Коди за първи път изложи теорията си за „свирепия ангел“, бях предположила, че потайнствеността се дължи на притеснението на другата страна. И все пак не другата страна бе тази, която криеше нещо. Беше нашата.

Клик. Клик. Парчетата от пъзела започнаха да си идват на мястото. Спомних си за книгата на Харингтън: Развратните ангели учели съпругите си на магии и заклинания, а техните потомци скитали подивели по земята… Заклинания. Като отживелицата на стената на Джером. Това е, за да ми припомни с кого си имам работа — сякаш има начин да забравя, безцеремонно беше казал Джером.

Картър ми беше обяснил, че много от демоните преследват нефилимите. Нанет бе поискала да дойде и да помогне за този, но Джером не й бе позволил и така бе свел до минимум броя на замесените. Картър обаче му беше подръка — за убийството. Бях попитала дали Джером не иска да го направи лично, но ангелът бе избягнал отговора. Въпреки това, пъзелът се подреди. Нефилимите наследяват много повече от половината мощ на родителите си, макар че никога не могат да я надминат. Думи на Джером от миналата седмица, казани между другото, точно след като бях нападната. Само преди няколко минути се учудвах на увереността му, че е по-силен от нефилима и го бях попитала как може да е сигурен. Разбира се, че може. Небесната генетика вече бе определила заложбите.

— Джорджина, къде отиваш? — възкликна Коди, когато излязох от стаята и се запътих по посока на двамата спорещи в дъното на коридора.

— Разбери — казваше Картър — няма да ти навреди, ако просто…

— Твой е! — изкрещях на Джером и се втренчих в него, опитвайки се да го накарам да сведе поглед; трудна задача, тъй като той бе по-висок от мен. — Нефилимът е твой!

— Мой проблем?

— Не! Знаеш какво имам предвид. Твое дете. Твой син… или дъщеря.

Възцари се тишина и Джером се вгледа в мен с пронизващите си черни очи, които проникваха право в душата ми. Очаквах всеки момент да бъда издухана в другия край на стаята. Вместо това той попита:

— Е, и?

Преглътнах, слисана от мекия му отговор:

— И… и… защо просто не ни каза още от самото начало? Защо е тази тайнственост?

— Вероятно и сама можеш да се досетиш, че не е тема, която обичам да обсъждам. И обратно на общоприетото схващане, аз все пак имам право на личен живот.

— Да, но… — Сега, когато всичко излезе наяве, не знаех нито какво да кажа, нито какво да мисля, нито какво да направя. — Какво ще стане? Какво смяташ да правиш?

— Каквото бях планирал. Ще открием това същество и ще го унищожим.

— Но то… той или тя… е твое…

Аз, която изпитвах ревност и копнеж, гледайки напредващата бременност на Пейдж и племенничките на Сет, дори не можех да проумея спокойното вземане на решение за убийството на собственото дете.

— Няма значение — простичко каза демонът. — То е пречка и представлява опасност за всички ни. Връзката ми с него е без значение.

— Ти… продължаваш да казваш „то“. Толкова ли си отчужден, че не можеш дори да го наречеш по име или пол? Какво е все пак? Син или дъщеря?

Той се поколеба за момент и аз долових зад хладната му маска сянка на смущение.

— Не знам.

Опулих се:

— Какво? — извиках.

— Не бях там, когато се роди. Щом разбрах, че тя… че жена ми… е бременна, си тръгнах. Знаех какво щеше да стане. Не бях нито първият, нито последният, който си е взел за жена смъртна жена. По това време вече бяха родени и унищожени доста нефилими. Всички знаехме на какво са способни. Най-правилното нещо щеше да бъде да го унищожа веднага щом се роди. — Той направи пауза и лицето му отново бе напълно непроницаемо. — Не можех да го направя. Тръгнах си, за да не ми се налага да се справям с това, за да не ми се налага да правя този избор. Измъкнах се като страхливец.

— Никога… Никога ли не си я виждал отново? Жена ти?

— Не.

Безмълвно се питах каква ли е била. И сега почти не разбирах Джером като демон, какво остава пък отпреди грехопадението му. Той почти никога не показваше никаква емоция или привързаност към когото и да било; не можех да си представя каква жена би могла да го покори дотолкова, че да го накара да загърби всичко свято. И все пак, въпреки тази любов, той я бе напуснал, никога не я бе видял отново. Навярно беше мъртва от хилядолетия. Беше си тръгнал, за да спаси детето им, само за да се окаже, че отново държи живота му в ръцете си. Това бе сърцераздирателно и ми се искаше да направя нещо, може би да прегърна демона, но знаех, че той няма да ми благодари за съчувствието. Вече му бе достатъчно неудобно, че бяхме разбрали за него.

— И ти никога не си го виждал? Откъде си сигурен, че е твоето дете?

— От аурата. Когато го почувствам, усещам наполовина моята аура и наполовина нейната. Никое друго създание не може да притежава тази комбинация.

— И усещаш това всеки път?

— Да.

— Обаче не знаеш нищо друго за него.

— Правилно. Както казах, тръгнах си още преди да се роди.

— Точно така… тогава е ясно, че наистина ти си мишената — казах му, посочвайки стената, — дори и без това тук. Нефилимът има специална причина да ти бъде ядосан.

— Благодаря за безусловната подкрепа.

— Нямах това предвид. Просто смятам… че нефилимите имат основателна причина да се гневят. Всеки ги мрази и се опитва да ги убие. А точно този… е, хората харчат хиляди долари за терапия, за да преодолеят лошите преживявания с бащите си. Само си представи какви видове неврози са се развили за няколко хиляди години.

— Да не ми предлагаш семейна терапия, Джорджи?

— Не… разбира се, че не. Макар че… не знам. Опитвал ли си се да поговориш с него? Да го вразумиш? — Спомних си коментара на Ерик, че нефилимите просто искат да бъдат оставени на мира. — Вероятно би могъл да постигнеш нещо.

— Този разговор започва да става съвсем абсурден. — Джером се обърна към Картър: — Искаш ли сега да ги заведеш по домовете им?

— Оставам с теб! — категорично заяви ангелът.

— О, за Бога! Мислех, че вече сме решили…

— Той е прав — обадих се аз. — Предупредителният етап приключи. Сега съм в безопасност.

— Не знаем…

— И без това не ставаше въпрос толкова за моята сигурност, колкото Картър да следи някой от нас да не научи истината за семейните ти проблеми. Вече е прекалено късно за това, а и аз се изморих някой да ме следва като сянка. Задръж го дори и да е ненужно и тогава всички ще спим спокойно.

— Добре казано — тихичко се засмя Картър.

Джером продължи да протестира и поспорихме още малко, но накрая решението остана в ръцете на Картър. Джером нямаше силата да му заповядва; ако Картър искаше постоянно да го следва, той не можеше да направи нищо. Наистина нищо. Нямаше да посмеят да започнат епична битка помежду си, независимо колко ядосани изглеждаха в момента.

Картър се съгласи да ни телепортира обратно, макар да подозирах, че го прави повече, за да е сигурен, че двамата с Коди никога няма да намерим отново дома на Джером. След като заведе вампира вкъщи, Картър ме транспортира до дневната ми и се поколеба, преди да изчезне отново.

— Мисля, че така е по-добре — каза той. — Оставам с Джером. Зная, че нефилимът не е по-силен от него… но все още става нещо странно. Не съм сигурен дали си в опасност или не, но каквото и да се случва с теб, то е съвсем различно. — Вдигна рамене. — Не знам. Има множество трудни за вземане решения. Иска ми се Джером да ни беше позволил да получим малко помощ отвън. Не чак толкова много, разбира се. Просто нещичко. Каквото и да е.

— Не се тревожи, ще се справя — уверих го аз. — Не можеш да бъдеш едновременно навсякъде.

— Не думай. Ще попитам нефилима как го прави, щом това свърши.

— Не можеш да зададеш въпрос на мъртвец.

— Не — мрачно се съгласи той, — не можеш.

Картър се обърна, сякаш за да си тръгне.

— Странна е… — бавно започнах — самата идея Джером да обича някого и да стигне до грехопадение заради това.

Той ми отправи една от онези свои прозорливи, страховити усмивки.

— Не любовта подтиква ангелите към грехопадение, Джорджина. Обратното, любовта има напълно противоположното въздействие.

— Така че, какво? Ако Джером се влюби отново, би могъл пак да се превърне в ангел?

— Не, не. Не е толкова просто.

Като видя объркания ми поглед, той се усмихна и ме тупна по рамото:

— Бъди внимателна, щерко на Лилит. Обади се, ако имаш нужда от помощ.

— Ще го направя — уверих го, докато той избледняваше. Не че е толкова лесно да откриеш някой висш безсмъртен. Джером щеше да усети, ако съм наранена, но беше много по-трудно да го намериш просто за да си побъбрите.

Скоро след това си легнах. Бях изморена от всичко, което ми се беше случило през този ден, и прекалено изтощена, за да се тревожа дали нефилимът няма да ме нападне докато спя. Утре щях да работя втора смяна, а и беше последният ми работен ден преди двата почивни. Имах нужда от почивка.

Събудих се късно на следващата сутрин, все още жива. На влизане в книжарницата срещнах Сет, който, въоръжен с лаптопа си, вече бе готов за още един ден писане. Споменът за урока ми по танци с него временно изтласка тревогите ми за нефилима на заден план.

— Донесе ли ми книгата? — попитах, докато ми държеше вратата отворена.

— Не. А ти донесе ли ми ризата?

— Не. Но харесвам и това, което носиш сега. — Днес тениската му беше с логото на мюзикъла „Клетниците“. — Любимата ми песен за всички времена е оттам.

— Наистина ли? — попита той. — Коя точно?

— „Имах мечта“.

— Тази песен всъщност е потискаща. Нищо чудно, че не ходиш по срещи.

— На теб коя ти е любимата? — бях задавала този стратегически въпрос на Роман, но не и на Сет.

— „Ултравиолетово“ на „Ю Ту“. Знаеш ли я?

Стигнахме до щанда за еспресо. Брус беше там и започна да приготвя мокачиното ми още преди да го поръчам.

— Зная част от репертоара им, но не и тази песен. За какво се отнася?

— За любов, разбира се, както е с всички хубави песни. Любовната болка спрямо целебната й сила. Малко по-оптимистична, отколкото твоята.

Спомних си снощния коментар на Картър. Не любовта подтиква ангелите към грехопадение.

Двамата със Сет седнахме да поговорим. Сега разговорът между нас течеше леко и бе трудно да се повярва, че някога помежду ни е имало каквото и да било притеснение. Той се чувстваше толкова свободно.

Накрая, водена от съзнанието, че все пак трябва да работя, аз се надигнах, за да нагледам персонала и да се оттегля в офиса си. Но имах намерение само да проверя имейла си; днес бях общителна и исках да работя в търговската зала. Оставих дамската си чанта на бюрото и се засилих да седна, когато забелязах вече добре познатия ми бял плик с името ми върху него.

Дъхът ми спря. До такава степен, че и радарът на нефилима нямаше да ме засече. Разтреперана, вдигнах плика и го отворих с натежалите си пръсти.

Изпуснах бележката, ръцете ми бяха леденостудени. Що за шибана игра беше това? Нефилимът ми казваше да пазя някого, и веднага след това загатваше, че това няма значение, и че сигурност няма. Беше глупаво — ново размътване на водата и разклащане на настоящото статукво само за да види какво щях да направя. Притеснено се заоглеждах наоколо, като се питах дали в момента нефилимът беше тук. Нима вкиснатият наследник на Джером се спотайваше невидим край мен и самодоволно се усмихваше на нещастието ми? Какво трябваше да направя?

Накрая, а вероятно това бе и най-важното — кой точно, по дяволите, ми беше гадже?