Тъгата на сукубата

Глава 23

— Двама — отвърна той, след момент на колебание. — Само двама.

— Само двама — равнодушно повторих аз, мислейки: По дяволите! — Това включва ли и теб?

— Да.

Разтрих слепоочията си, чудейки се как да предупредя Картър и Джером, че трябва да се справят с два нефилима. Никой от тях не бе допускал тази възможност.

— Някой трябваше да се сети — промърморих повече на себе си, отколкото на Роман. — Някой трябваше да го усети… имало е две различни нефилимски аури. От нея Джером е разбрал, че си ти. Аурата ти е уникална — няма друга такава.

— Няма — съгласи се Роман със самодоволна усмивка — освен тази на сестра ми.

По дяволите!

— Джером не спомена за повече от едно… Ах! — примигнах от внезапното прозрение. Според неговото собствено признание, Джером всъщност не бе присъствал на раждането. — Двойка близнаци? Или повече?

Доколкото знаех, архидемонът би могъл да е баща и на петима близнаци. Роман поклати глава, развеселен от разсъжденията ми.

— Не. Само ние двамата сме.

— Излиза, че е фамилно дело? Двамата хващате пътя, обикаляте от град на град, създавате безредици…

— Нищо чак толкова блестящо, любима. Обикновено съм само аз. Сестра ми се опитва да остане незабелязана. Прекарва повечето от времето си на работното си място и живее живота си. Тя не си пада по големите интриги.

— Тогава как си я въвлякъл в тази?

Отново си спомних за думите на Ерик, че повечето нефилими просто искат да бъдат оставени на мира.

— Тя живее тук, в Сиатъл. На нейна територия сме, така че я уговорих да участва с мен в последното убийство. Но тя не беше замесена в никое от премахванията на низшите безсмъртни.

— С изключение на побоя над мен — посочих аз.

— Съжалявам за това. Мисля, че си я ядосала.

— Но аз дори не я познавам! — възкликнах, докато се чудех кое е по-лошо: нефилим, влюбен в мен, или нефилим, който ме мрази.

Той само се усмихна:

— Аз не бих бил толкова сигурен.

Той почти небрежно протегна ръка, за да ме докосне, но аз се отдръпнах и заради това усмивката му помръкна.

— Сега пък какво не е наред?

— Какво искаш да кажеш? Мислиш си, че можеш просто да ми сервираш всичко това и после да очакваш нещата между нас да бъдат наред?

— А защо не? Честно казано, за какво толкова имаш да се тревожиш?

Отворих уста, за да протестирам, но той продължи преди, да успея да заговоря:

— Вече ти казах, че няма да нараня нито теб, нито някой от твоите приятели. Единственият останал в моя списък е някой, когото ти дори не познаваш и за когото едва ли ти пука. Това е. Точка по въпроса.

— Така ли? И какво ще стане, след като убиеш Картър?

Той вдигна рамене:

— Ще замина. Ще намеря място, където да се установя за известно време. Може би отново ще преподавам. — Наведе се към мен, като ме гледаше в очите: — Разбира се, ти можеш да дойдеш с мен.

— Какво?

— Само си помисли — той говореше пламенно и вълнението му нарастваше с всяка следваща дума, — ти и аз. Би могла да заживееш някъде и да се занимаваш с всичко, което обичаш — с книгите, с танците, без политиканстването на безсмъртните да вгорчава лошота ти.

Изсмях се:

— Едва ли. Сякаш ще престана да бъда сукуба. Пак ще имам нужда от секс, за да оцелея.

— Да, да, зная, че пак ще ти се налага да подмамваш по някоя случайна жертва, но само си помисли за времето между тези периоди. Ти и аз. Заедно. Да бъдеш с някого и да не се притесняваш, че ще го нараниш. Да бъдеш с някого просто за удоволствие, а не заради оцеляването си. Без тормоз отгоре, че трябва да изпълняваш нормата си.

В онзи момент си помислих за Сет и се запитах какво ли би било да съм с него „просто за удоволствие“. Връщайки се към грубата действителност, казах на Роман:

— Не мога да избягам. Назначена съм в Сиатъл. Има такива, пред които трябва да отговарям и които няма да ми позволят да замина.

Той обхвана лицето ми с дланите си и прошепна:

— Джорджина, Джорджина, мога да те защитя от тях. Имам силата да те скрия. Можеш да заживееш собствения си живот и вече да не отговаряш пред висшестоящата бюрокрация. Можем да бъдем свободни.

Бях в капана на хипнотичните му очи. Векове наред бях изживявала безсмъртието си в болезнена самота, прехвърляйки се от една краткотрайна връзка на друга и прекратявайки всякакви контакти, щом се задълбочеше прекалено много. Сега Роман бе тук. Той ме привличаше и, не беше нужно да го отблъсквам. Физическият контакт с мен не можеше да го нарани. Можехме да бъдем заедно. Можехме да се будим заедно. Можехме да изживеем вечността заедно. Никога повече нямаше да бъда самотна.

В мен се надигна копнеж. Исках го. О, Боже, исках го! Вече не ми се слушаха назиданията на Джером, че с поведението си „през цялото време съблазнявам само отрепки“. Исках да се върна вкъщи и да разкажа на някого как е минал денят ми. Исках да ходя на танци през уикендите. Исках да отида с някого на почивка. Исках някой да ме прегърне, когато съм разстроена, когато и хубавото, и лошото ме натоварваха твърде много.

Исках някой да ме обича.

Думите му минаха през мен като огън и изпепелиха сърцето ми. Аз обаче знаех, че те са само това — думи. Вечността е много време — не бихме могли да се крием вечно. Накрая щяха да ни намерят или пък Роман щеше да бъде унищожен по време на някоя от своите „протестни мисии“. Щях да бъда беззащитна и да отговарям пред много на брой разгневени демони. Той ми предлагаше детска мечта — една непостижима фантазия и мимолетно, осъдено на провал бягство.

Още повече, че бягството ми с Роман би означавало, че приемам последствията от безумния му заговор. Логически бях в състояние да разбера страха му и желанието му да раздава възмездие. Съчувствах и на сестра му — въпреки необяснимата й омраза към мен — тя просто искаше да заживее един обикновен живот. През годините бях видяла твърде много кланета и кръвопролития, изчезването на цели народи, за които днес никой не си спомняше. Да преживяваш това отново и отново, хилядолетия наред; винаги да бягаш и да се криеш само защото си се родил… е, вероятно и аз бих била доста ядосана.

И все пак не смятах, че това е основателна причина за убийствата на случайни безсмъртни, само за да се докаже нещо. Фактът, че познавах някои от тях, правеше нещата още по-лоши. Да, поведението на Картър ме изнервяше, но той бе спасил живота ми, а дните, прекарани с него, съвсем не бяха непоносими. Всъщност Роман би трябвало да похвали ангела. Най-голямото недоволство на нефилима бе, че безсмъртните бяха застинали в архаичните си роли, но Картър бе разчупил модела; един ангел бе избрал приятелството с предполагаемите си врагове. Той и Джером въплъщаваха бунтарския, свободомислещ начин на живот, така горещо проповядван от Роман. Жалко, че това май нямаше да се окаже достатъчно, за да разубедя нефилима. Питах се дали бих успяла.

— Не — отвърнах му, — не мога да го направя. А и ти не е нужно да го правиш.

— Какво не е нужно да правя?

— Да изпълниш плана си да убиеш Картър. Просто го остави. Остави всички тях на мира. Насилието поражда ново насилие, не мир.

— Съжалявам, не мога, любима. Няма мир за моя вид.

Протегнах ръка и докоснах лицето му:

— Наричаш ме така, но наистина ли го мислиш? Обичаш ли ме?

Той сдържа дъха си и внезапно разбрах, че е хипнотизиран от очите ми, точно както аз бях хипнотизирана от неговите.

— Да, обичам те.

— Тогава, ако ме обичаш, направи го заради мен. Замини. Напусни Сиатъл. Аз… ако го направиш, ще дойда с теб.

Дори не знаех, че го мисля, докато думите не се изплъзнаха от устните ми. Вярно е, че бягството си беше детска фантазия, но си струваше да опитам, ако можех да предотвратя надвисналите беди.

— Наистина ли ще го направиш?

— Да. Дотогава, докато се грижиш за сигурността ми.

— Ще те пазя, но…

Роман се отдръпна от мен и закрачи наоколо, като объркан прокара ръка през косата си.

— Не мога да замина — каза накрая той. — Бих направил всичко за теб на този свят, но не и това. Не можеш да си представиш какво е. Мислиш си, че безсмъртието е било жестоко към теб? Представи си какво е вечно да бягаш, вечно да се оглеждаш. Срещам толкова трудности, докато се заселя някъде. Благодаря на Бога, че имам сестра. Тя е единственото, което имам; единственото постоянно нещо в живота ми; единствената, която съм обичал — докато не срещнах теб.

— Тя може да дойде с нас.

Той затвори очи:

— Джорджина, преди хилядолетия, когато майка ми беше още жива, живеехме в един бивак заедно с други нефилими и техните майки. Винаги бягахме, винаги се опитвахме да изпреварим онези, които ни преследваха. Една нощ… никога няма да го забравя… те ни откриха и се кълна, че и самият Армагедон не би могъл да бъде по-ужасен. Дори не зная какви бяха — ангели, демони. Искам да кажа, когато се стигне дотам, те всички са едни и същи — красиви и зловещи.

— Да — прошепнах, — виждала съм ги.

— Тогава знаеш на какво са способни. Вилнеят и избиват всички, без значение какви са: деца-нефилими, хора — всеки е виновен.

— Но вие сте избягали?

— Да, имахме късмет. Но повечето нямаха.

Той се обърна и ме погледна. От болката в сърцето му очите ми започнаха да парят.

— Сега разбираш ли? Разбираш ли защо правя това?

— Само удължаваш кръвопролитието.

— Зная, Джорджина. За Бога, знам го, но нямам избор.

По изражението му разбрах, че мрази да е част от кръвопролитието, част от същото унищожително поведение, преследвало го през неговото детство. Но видях също, че е и неразривно свързан е него; че не може да избяга от него. Беше живял много дълго, доста по-дълго от мен. Годините на страх, гняв и кръв го бяха обсебили. Той трябваше да играе тази игра до самия край.

Боря се всеки ден, за да не позволя на миналото да надделее. Понякога печеля аз, понякога — то.

— Нямам избор — повтори той отчаян. — Но ти имаш и аз все още ще искам да дойдеш с мен, след като приключа.

Избор. Да, имах избор. Избор между него и Картър. Имах ли? Можех ли в този момент да направя нещо, за да спася Картър? Исках ли да го спася? Доколкото знаех, през годините Картър беше имал възможност да убие безброй деца-нефилими, все в името на доброто. Може би си заслужаваше наказанието, което Роман искаше да въздаде. Какво всъщност бяха доброто и злото, освен глупави категории? Глупави категории, които ограничаваха хората, наказваха ги или ги възнаграждаваха според това, как се отнасят към собствената си природа, която те по никакъв начин не можеха да контролират.

Роман имаше право. Системата беше сбъркана. Просто не знаех какво да направя срещу това. Беше ми необходимо време. Време да обмисля всичко; време да открия начин да спася и ангела, и нефилима, ако това въобще беше възможно. Аз обаче не знаех как да спечеля време, не и докато Роман стоеше и ме гледаше, въодушевен от романтичната идея да избягаме заедно.

Време. Трябваше ми време, а нямах представа как да се сдобия с него. Не притежавах сила, която да ми помогне в подобна ситуация. Ако Роман решеше, че съм заплаха, нямаше да мога да се преборя с него. Един нефилим лесно би могъл да те накара да се почувстваш като риба на сухо. Не можех да сключвам договори като Хю, нито имах свръхчовешките рефлекси и сила на Коди и Питър. Аз бях сукуба. Това е.

Това е…