Тъгата на сукубата

Глава 3

Разбира се, тук би трябвало да поясня, че Джером не изглежда като демон, поне не с традиционната червена кожа и рога. Може би е такъв в някое друго измерение на съществуването си, но пред мен, Хло и другите безсмъртни, ходещи по земята, той носи човешкия си облик. Прилича на Джон Кюсак.

Сериозно. Без майтап. Архидемонът винаги твърдеше, че дори не знае кой е този актьор, но това не минаваше пред никого от нас.

— Ох — извиках ядосано — я ме пусни!

Джером отпусна хватката си, но тъмните му очи все още застрашително проблесваха.

— Красива си — отбеляза той след малко, като изглеждаше изненадан от признанието си.

Дръпнах пуловера си, опъвайки го там, където ръката му го беше намачкала.

— По доста забавен начин показваш възхищението си.

— Наистина си красива — продължи замислено. — Ако не знаех, че не е така, бих казал, че…

— …сияеш — прошепна един глас зад демона. — Ти сияеш, щерко на Лилит, като звезда в нощното небе; като диамант, искрящ в мрака на вечността.

Трепнах от изненада. Джером изгледа с неприязън говорещия, тъй като не му хареса, че прекъснаха монолога му. Аз също гледах кръвнишки — на мен пък не ми харесваше, че има непоканен ангел в апартамента ми. Картър само се усмихваше и на двама ни.

— Доколкото виждам — изръмжа Джером, — била си с някой свестен смъртен.

— Направих услуга на Хю.

— Да не е началото на приятен нов навик?

— Не и за заплатата, която ми даваш.

Джером отново изръмжа, но това си беше нещо нормално между нас. Щеше да ме упрекне, че не вземам работата си насериозно, аз щях да му го върна с няколко хапливи забележки и равновесието щеше да се възстанови. Както вече казах, бях нещо като любимата му ученичка.

Сега обаче докато го гледах, разбрах, че няма да има повече шеги. Чарът ми, който така бе омаял клиентите днес, нямаше никакво въздействие върху тези двамата. Лицето на Джером беше мрачно и сериозно, това на Картър — също, въпреки обичайната саркастична полуусмивка на ангела.

Джером и Картър редовно прекарваха времето си заедно, особено ако имаше алкохол. Преди това ме изумяваше, защото от тях се очакваше да са противници в някаква голяма космическа битка. Веднъж попитах Джером дали Картър е паднал ангел, което предизвика у демона неудържим смях. Когато се успокои ми отговори, че Картър не е паднал ангел. В противен случай, технически погледнато, просто вече нямаше да е ангел. Аз сметнах отговора за незадоволителен и в крайна сметка реших, че двамата навярно си прекарват времето заедно просто защото съществуването на никой друг в този регион не се простираше назад чак до началото на сътворението. Всички ние — по-нисшите безсмъртни, в някакъв предишен момент сме били човешки същества, а великите безсмъртни като Джером и Картър — не. Моите столетия бяха моментен проблясък върху житейската им линия.

Каквито и да бяха причините за присъствието му сега, аз не харесвах Картър. Не беше противен като Дуейн, но винаги изглеждаше извънредно самодоволен и надменен. Може би това беше характерно за ангелите. Картър имаше и най-странното чувство за хумор. Никога не можех да разбера дали ми се подиграва или не.

— Какво мога да направя за вас, момчета? — попитах ги и метнах чантата си на кухненския плот. — Имам планове за вечерта.

Джером ме изгледа с присвити очи:

— Искам да ми разкажеш за Дуейн.

— Какво? Нали ти разказах. Пълен задник.

— Затова ли го уби?

Замръзнах. Тъкмо преравях съдържанието на шкафа и бавно се обърнах, за да погледна отново към дуото, очаквайки да е някаква шега. Но и двамата ме гледаха сериозно.

— Убит? Как… как е възможно?

— Ти ми кажи, Джорджи.

Примигнах, внезапно осъзнала накъде води всичко това.

— Обвинявате ме, че съм убила Дуейн? Чакайте… глупаво е. Дуейн не е мъртъв. Не би могъл да бъде.

Джером започна да кръстосва из стаята, а гласът му беше преувеличено любезен:

— О, уверявам те, че е съвсем мъртъв. Намерихме го тази сутрин преди изгрев.

— И? Умрял е от излагане на слънце? — това беше единствената причина един вампир да умре, която някога бях чувала.

— Умрял е от забит в сърцето му кол.

— Ух!

— Ще ми кажеш ли на кого възложи да го направи, Джорджи?

— Не съм възлагала на никого. Дори не мога… дори не мога да разбера защо е всичко това. Дуейн не може да е мъртъв.

Ти ми призна, че сте се спречкали миналата нощ.

— Да…

— …и че си го заплашила.

— Да, но не говорех сериозно…

Мисля, той спомена, че си му казала никога повече да не те доближава?

— Бях ядосана и разстроена! Той ме изплаши. Това е лудост. Дуейн не може да е мъртъв.

Това бе единствената разумна мисъл, към която можех да се придържам, така че го повтарях и на тях, и на себе си. Безсмъртните по дефиниция си бяха безсмъртни. Точка.

— Нищо ли не знаеш за вампирите? — с любопитство ме попита архидемонът.

— Освен че не умират?

Сивите очи на Картър весело заблестяха. Джером не ме намираше за толкова забавна.

За последен път те питам, Джорджина: ти ли поръча убийството на Дуейн? Просто отговори на въпроса ми. Да или не?

— Не! — твърдо изрекох аз.

Джером погледна Картър. Ангелът се взря изпитателно в мен. Правата му руса коса падаше напред и скриваше част от лицето му. Тогава осъзнах защо Картър е тук тази вечер. Ангелите винаги могат да различат истината от лъжата. Най-после той рязко кимна на Джером.

— Радвам се, че издържах проверката — промърморих, но те не ми обърнаха никакво внимание.

— Добре — мрачно каза Джером, — предполага се, че знаем какво означава това.

— Не сме сигурни…

— Аз съм.

Картър многозначително го погледна и за няколко секунди се възцари тишина. Винаги съм подозирала, че в такива моменти двамата общуват телепатично — нещо, което ние, по-незначителните безсмъртни, не можехме да правим без чужда помощ.

— Значи Дуейн наистина е мъртъв? — попитах аз.

— Да — отвърна Джером, спомняйки си, че съм там. — Съвсем мъртъв.

— Кой го е убил? Вече се знае, че не съм аз.

Те се спогледаха и вдигнаха рамене, но не отговориха. Изглеждаха като двама небрежни родители. Картър извади пакет цигари и си запали една. Боже, мразех да се държат по този начин! Накрая Джером каза:

— Ловец на вампири.

— Наистина ли? Като онова момиче по телевизията? — опулих се аз.

— Не точно.

— Е, къде ще ходиш тази вечер? — весело попита Картър.

— На срещата със Сет Мортенсен. Не сменяйте темата. Искам да науча повече за този ловец на вампири.

— Смяташ ли да спиш с него?

— Аз… Какво?! — За част от секундата си бях помислила, че ангелът ме пита за ловеца на вампири. — Имаш предвид Сет Мортенсен?

Картър издуха дима:

— Разбира се. Ако бях сукуба, влюбена в смъртен творец, щях да постъпя точно така. На вас, лошите, не ви ли се иска да завземете още някоя и друга знаменитост?

— Вече имаме доста знаменитости — отвърна Джером.

Да спя със Сет Мортенсен? Хубава работа! Това бе най-нелепото нещо, което някога бях чувала. Беше ужасно! Ако погълна жизнената му енергия, никой нямаше да може да каже колко време ще мине, докато излезе следващата му книга.

— Не! Разбира се, че не.

— Какво смяташ да направиш, за да те забележи?

— Да ме забележи?

— Разбира се. Имам предвид, че момчето вероятно има тълпи от фенове. Не искаш ли да се откроиш?

Зяпнах от изненада. Дори не бях помислила за това. А трябваше ли? Вече бях толкова претръпнала, че ми бе трудно да изпитам удоволствие от нещо. Книгите на Сет Мортенсен бяха едно от малките ми бягства. Навярно трябваше да си го призная и да се опитам да започна връзка с писателя? По-рано през деня се бях присмивала на върволицата от фенове. Щях ли да стана една от тях?

— Е, Пейдж най-вероятно ще му представи персонала. Тогава ще изпъкна.

— Да, разбира се — Картър загаси цигарата си в кухненската ми мивка. — Сигурен съм, че никога не му се отдава възможността да се запознае с персонала на някоя книжарница.

Отворих уста да протестирам, но Джером ме прекъсна:

— Достатъчно! — Той хвърли на Картър многозначителен поглед. — Трябва да тръгваме.

— Почакайте за минутка! Не можех да повярвам, че в крайна сметка Картър успя да ме отвлече от темата за вампира. — Трябва да зная повече за този ловец на вампири.

— Всичко, което трябва да знаеш, е, че се налага да бъдеш внимателна, Джорджи. Извънредно внимателна. Не се шегувам.

Преглътнах, усетила железните нотки в гласа на демона.

— Но аз не съм вампир.

— Не ме е грижа. Тези ловци следят вампирите с надеждата да открият и останалите. Можеш да бъдеш замесена само защото общуваш с тях. Покрий се. Не оставай сама. Намери си компания — смъртни или безсмъртни, няма значение. Би могла да продължиш с услугите си за Хю и докато го правиш да привличаш още души на наша страна.

При тези думи завъртях очи, тъй като те вече вървяха към вратата.

— Наистина го мисля. Бъди внимателна. Стой в сянка. Не се замесвай в това.

— И — добави с намигане Картър — да поздравиш Сет Мортенсен от мен.

В този момент двамата излязоха и внимателно затвориха вратата след себе си. Това бе истинска вежливост, тъй като и двамата можеха просто да се телепортират. Или пък да издухат вратата ми.

Обърнах се към Обри. Тя беше наблюдавала ставащото от дивана, а опашката й потръпваше.

— Е — попитах я замаяна, — какво да правя сега?

Значи Дуейн наистина беше мъртъв? Искам да кажа, да, беше негодник, а и аз бях доста напушена, когато го заплаших миналата нощ, но всъщност никога не съм искала наистина да умре. И каква беше тази работа с ловеца на вампири? Защо искаха от мен да съм внимателна, когато… По дяволите! Току-що бях погледнала часовника на микровълновата фурна. Той хладно ме информира, че трябваше да съм в книжарницата възможно по-скоро. Изхвърлих Дуейн от ума си, втурнах се в спалнята и се огледах в огледалото. Обри ме последва доста по-мудно.

Какво да облека? Можех да остана със сегашните си дрехи. Комбинацията от пуловер и панталони каки изглеждаше прилична и не се набиваше на очи, макар че цветовата гама се съчетаваше малко прекалено със светлокестенявата ми коса. Наподобяваше облеклото на някоя библиотекарка. Исках ли да остана незабележима? Може би. Както казах на Картър, наистина не исках да правя нещо, което би могло да събуди романтичния интерес на моя най-любим писател.

И все пак… Все пак си спомних какво ми беше казал ангелът — трябваше да бъда забелязана. Не исках да бъда просто поредното лице в тълпата около Сет Мортенсен. Това беше последната спирка от последната му обиколка. Несъмнено през изминалия месец бе видял хиляди фенове — фенове, които се сливаха в море от невзрачни лица, правещи плиткоумните си коментари. Бях посъветвала мъжа в кафенето да прояви новаторство във въпросите си и възнамерявах да подходя по същия начин към външния си вид.

Пет минути по-късно отново застанах пред огледалото, този път издокарана с виолетова копринена блуза без ръкави, с дълбоко деколте, съчетана с шифонена пола на цветчета. Полата почти покриваше бедрата ми и „литваше“ при всяко мое завъртане. Щеше да е перфектното облекло за танцуване. Сложих кафявите си обувки на високи токчета с каишки и погледнах към Обри за одобрение.

— Какво мислиш? Прекалено секси?

Тя започна да си чисти опашката.

— Секси е — отвърнах си сама, — но по изискан начин. Мисля, че и прическата допринася.

Бях вдигнала дългата си коса в нещо като романтичен кок, като оставих няколко къдрици да обрамчват лицето ми, и да подчертаят очите ми. За кратко ги преобразих и те станаха много по-зелени от обикновено. Но после промених мнението си и им върнах нормалния лешников цвят със златистозелени точици. Когато Обри отново отказа да признае колко добре изглеждам, грабнах палтото си от змийска кожа и кръвнишки я изгледах:

— Не ми пука какво мислиш. Тези дрехи показват добър вкус.

Излязох от апартамента с моя екземпляр на „Договорът Глазгоу“ и тръгнах към работното си място, безразлична към ситния дъжд. Още едно предимство на преобразяването.

Феновете се тълпяха в търговската част, нетърпеливи да видят човека, чиято последна книга дори и след пет седмици все още оглавяваше класацията за най-продавани книги. Промъкнах се покрай тях, проправяйки си път към стълбите, които водеха към втория етаж.

— Книгите за юноши са подредени отсреща до стената — разнесе се наблизо дружелюбният глас на Дъг. — Повикайте ме, ако имате нужда от още нещо.

Той остави клиента, на когото беше помогнал, видя ме и незабавно изпусна книгите, които държеше. Клиентите отстъпиха встрани и безучастно го наблюдаваха как коленичи, за да ги събере. Веднага разпознах обложките. Бяха издания с меки корици на по-стари творби на Сет Мортенсен.

— Какво светотатство! — изкоментирах аз. — Да ги оставиш да докоснат земята. Сега ще трябва да ги изгориш като знаме.

Без да ми обръща внимание, Дъг събра книгите, а после ме дръпна настрани, за да не ни чуват.

— По-добре се прибери и си облечи нещо по-непретенциозно. Божичко, можеш ли изобщо да се наведеш с това?

— Какво, да не мислиш, че ще ми се наложи?

— Е, зависи. Искам да кажа, все пак и Уорън е тук.

— Това е грубо, Дъг. Много грубо.

— Сама си го просиш, Кинкейд. — Той с неохота ме изгледа преценяващо, точно преди да тръгнем по стълбите:

— Обаче изглеждаш доста добре.

— Благодаря. Искам Сет Мортенсен да ме забележи.

— Повярвай ми, ще те забележи, стига да не е гей. А може би дори и тогава.

— Нали не изглеждам като уличница?

— Не.

— Нито пък евтина?

— Не.

— Исках да бъда сексапилно елегантна. Как мислиш?

— Мисля, че достатъчно подхраних егото ти. Много добре знаеш как изглеждаш.

Изкачихме стълбите. Подредените в редици столове заемаха по-голямата част от кафенето и се разпростираха извън него към отделението за карти и книги за градинарство. Пейдж, управителка на книжарницата и наша началничка, съсредоточено изпълняваше нещо като кабелна акробатика с микрофона и озвучителната система. Не зная за какво е била използвана сградата преди „Емералд Сити“ да се нанесе тук, но тя съвсем не беше идеалното място за озвучаване и събиране на големи групи хора.

— Отивам да й помогна — каза ми Дъг. Много кавалерско. Пейдж беше бременна в третия месец. — Съветвам те да не правиш нищо, за което е необходимо извиване повече от двайсет градуса, в която и да е посока. А, и ако някой се опита да те накара да сключиш ръце зад гърба си, по-добре не го прави.

Силно го смушках в ребрата и той едва не изтърва книгите отново.

Брус, все още зад бара, ми подаде четвъртото за деня мокачино с бял шоколад и аз се отдръпнах към рафта с географски книги, за да го изпия, докато чакам приготовленията да приключат. Огледах се и забелязах мъжа, с когото бяхме говорили за Сет Мортенсен. Все още държеше екземпляра си на „Договорът Глазгоу“.

— Здравейте — обадих се аз.

Той подскочи при звука на гласа ми, тъй като беше погълнат от един пътепис за Тексас.

— Извинете, не исках да ви изплаша.

— Н-не, н-не сте — заекна той и ме огледа преценяващо от главата до петите, като очите му се спряха за малко на ханша и гърдите ми и се задържаха по-дълго на лицето ми. — Преоблекли сте се. — Явно осъзнал многобройните намеци в подобно изказване, бързо добави:

— Не че е лошо. Искам да кажа, че е добре. Това е…

Той се притесни още повече, обърна се и несръчно се опита да остави на стелажа книгата за Тексас, обърната наопаки. Скрих усмивката си. Този тип наистина беше очарователен. Срамежливите мъже, на които попадах, не бяха много. Изглежда, че в наши дни ухажването изисква мъжете да се правят на колкото е възможно по-големи отворковци, и за нещастие, на жените това май наистина им харесва. Добре де, дори и аз понякога го харесвам. Но и срамежливите мъже трябваше да имат своя шанс и аз реших, че един малък безобиден флирт, докато чакам срещата да започне, ще се отрази добре на самочувствието му. Може би не му вървеше много с жените.

— Позволете ми да го направя — предложих, като се обърнах към него. Ръцете ми докоснаха неговите, взех книгата и внимателно я поставих на рафта с корицата напред. — Ето така.

Отстъпих назад, сякаш за да се полюбувам на работата си, но всъщност го направих, за да бъда съвсем близо до него — раменете ни почти се докосваха.

— Трябва да сме внимателни с книгите — обясних аз. — Външният вид е много важен в този бизнес.

Той се осмели да ме погледне. Все още беше нервен, но постепенно възвръщаше хладнокръвието си.

— Според мен съдържанието е по-важно.

— Нима? — Леко се преместих и сега отново се докосвахме, а мекият фланелен плат на ризата му се отъркваше в голата ми кожа. — Бих се заклела, че преди малко бяхте напълно погълнат от външния вид.

Той отново сведе поглед, но забелязах, че устните му се извиха в усмивка.

— Някои неща са толкова поразителни, че не спират да привличат вниманието ни.

— Това не ви ли прави любопитен да разберете какво има вътре?

— По-скоро събужда желание у мен да ви давам предварителни копия.

Предварителни копия? Какво?…

— Сет? Сет, ето къде си бил.

Пейдж тръгна по пътеката към нас. Дъг вървеше след нея. Тя засия, като ме видя, а аз, щом събрах две и две, почувствах как потъвам в земята от срам. Не, не, не можеше да бъде…

— Е, Джорджина, виждам, че вече си се запознала със Сет Мортенсен.