Тъгата на сукубата

Глава 7

Обърнах се и видях Роман, седнал в ъгъла на малкото фоайе. Изглеждаше зашеметяващо в наситенозеленото си поло. Тъмната му коса бе сресана назад. Усмихна ми се, когато срещнах погледа му, и аз отидох да седна до него.

— Наистина си маниак.

— Добре, добре. Не си ли малко мнителна? Дойдох единствено заради палтото си.

— О! — изчервих се аз, почувствала се глупаво. — Много ли ме чака?

— Не чак толкова. Всъщност първо опитах в книжарницата с мисълта, че там няма да изглеждам толкова вманиачен.

— Днес е почивният ми ден.

Погледнах пищните феерични цветя в ръцете си:

— Благодаря ти за цветята. Не беше необходимо да ми ги носиш, за да си получиш палтото.

Роман вдигна рамене. Настоятелните му синьо-зелени очи ме смущаваха.

— Вярно е, но си въобразих, че може да те убедят да отидем да пийнем по нещо тази вечер.

Значи е имал и друг мотив.

— Не започвай пак с това.

— Е, ако искаше да избегнеш „това“, снощи не биваше да ме подмамваш. Сега е прекалено късно. Спести си продължителната болка на дългото отлагане и приключи бързо. Нещо като отстраняване на лепенка.

— Ау, кой казва, че по света вече няма романтика? — въпреки сарказма си, намирах леките остроумия на Роман за освежителна промяна след тягостната атмосфера със Сет.

— И така? Да разбирам ли, че най-после отстъпваш? Досега наистина водеше достойна за уважение битка, за да се измъкнеш.

— Не зная. Ти дойде в дома ми. Явно, че не съм се измъкнала.

Когато той замлъкна в очакване, усмивката ми помръкна.

Въздъхнах, погледнах го и се опитах да отгатна мотивите му.

— Роман, изглеждаш добро момче и всичко…

Той простена:

— Не. Не се дръж така с мен. Не е добър знак, когато някоя жена ти каже, че си „добро момче“. Означава, че е на път да те зареже.

Поклатих глава:

— Точно сега не съм заинтересована от сериозна връзка, с когото и да е, това е всичко.

— Уха, сериозна връзка? По-кротко, сестричке. Не ти предлагам да се омъжиш за мен, или нещо подобно. Искам просто понякога да излизаме, може би да гледаме някой филм, да вечеряме заедно, да пийнем по нещо, и толкова. Ще бъда щастлив, ако в края на вечерта има целувка. По дяволите, ако и това те плаши, просто ще си стиснем ръцете.

Облегнах глава на стената и за момент останахме така, всеки преценявайки другия. Знаех, че е напълно възможно мъжете и жените да излизат на среща, без това автоматично да води до секс, но моите срещи обикновено не протичаха така. Инстинктите ми ме караха да искам секс и докато гледах Роман осъзнах, че това желание може би нямаше нищо общо с хранителните нужди на една сукуба. Харесвах начина, по който изглежда; начина, по който се облича; начина, по който ухае. Особено харесвах и несръчните му опити за ухажване. За жалост не можех да спра разрушителните свойства на сукубата, дори и да исках. Те щяха да се проявят от само себе си, а с Роман — вероятно още по-силно. Дори целувката, за която той се шегуваше, щеше да изсмуче част от живота му.

— Не зная нищо за теб — казах накрая, тъй като осъзнах, че бях мълчала прекалено дълго.

— Какво искаш да знаеш? — усмихна се той.

— Не знам… Какво ти харесва да правиш? Имаш ли някаква работа? Сигурно разполагаш с много свободно време, щом можеш непрекъснато да висиш покрай мен.

— Непрекъснато? Пак ставаш мнителна, но — да, работя. Водя часове по езикознание в колежа. Когато съм там не успявам с всичко, поради което отделям от личното си време за оценяване и други подобни.

— Добре. Как е фамилията ти?

— Смит.

— Не може да бъде.

— Може.

— Въобще не подхожда на херцог Роман. — Опитах се да измисля друга подходяща тема, за да го проуча. — Откога живееш в Сиатъл?

— От няколко години.

— Хобита?

— Имам няколко. — Той спря и наклони глава на една страна, когато не чу повече въпроси. — Нещо друго? Може би трябва да изровя записките си от колежа? А пълна автобиография и акт за раждане?

Махнах с ръка в знак на отказ.

— Нямам нужда от такава незначителна информация. Искам да науча важните неща.

— Като?

— Като… коя е любимата ти песен?

Въпросът очевидно го изненада, но той бързо се окопити, точно както снощи. Харесвах това.

— Последното парче от „Abbey Road“ на „Бийтълс“.

— Последното парче от „Abbey Road“?

— Да, имат много песни, но всички бледнеят пред една…

— Да, да, зная албума — с бърз жест го прекъснах аз.

— Така че?

— Така че това е доста добър отговор. — Подръпнах конската си опашка, като се чудех как най-добре да се справя с това. Почти ме беше спечелил. — Аз… Не. Съжалявам, не мога. Много е сложно. Дори и една среща. Ще се превърне във втора, после в още една, а след това…

— Наистина отиде много далеч. А ако ти дам свръхтайното си скаутско обещание, че след една среща никога повече няма да ти досаждам?

— Би се съгласил с това? — скептично попитах аз.

— Разбира се, щом ти го искаш. Но не мисля, че ако прекараш една вечер с мен, ще си остане само с тази една.

Настойчивият тон на гласа му направи със стомаха ми нещо, което отдавна не бях чувствала. Преди да успея напълно да си го изясня, мобилният ми телефон зазвъня.

— Извини ме — казах, докато го вадех от чантата си. Погледнах към дисплея и познах номера на Коди. — Да?

— Здрасти, Джорджина. Тази вечер се случи нещо странно…

Божичко! Това можеше да означава всичко — от още една смърт до обръснатата глава на Питър.

— Задръж за секунда.

Станах и погледнах към Роман, докато крепях вазата с цветята. Той също се изправи, изглеждаше разтревожен.

— Всичко наред ли е?

— Да. Всъщност… не. Имам предвид, че не знам. Виж, Роман, трябва да се кача горе и да проведа този разговор. Признателна съм ти за цветята, но не мога да се ангажирам точно сега. Съжалявам. Причината не е в теб, а в мен. Честна дума.

Когато тръгвах, той направи няколко крачки към мен.

— Почакай.

Прерови джобовете си и извади химикалка и листче. Надраска набързо нещо и ми го подаде. Погледнах и видях телефонен номер.

— Ако си промениш мнението.

— Няма.

Той само се усмихна, кимна леко с глава и излезе от фоайето. За момент го загледах, преди да се отправя към стълбите, разтревожена заради новините на Коди. Влязох в апартамента си, оставих цветята на плота и отново доближих телефона до ухото си.

— Още ли си там?

— Да. Кой е Роман и защо използваш изтъркания лаф „причината не е в теб, а в мен“?

— Няма значение. Какво става? Още някой ли е мъртъв?

— Не… не. Просто се случи нещо. Питър мисли, че не е кой знае какво. Хю каза, че според теб в това може и да има нещо повече, отколкото си мислим.

— Кажи ми какво се случи.

— Мисля, че снощи ни проследиха.

Коди разказа как малко след като излезли от дома ми, чул стъпки, които следвали него и Питър по улицата. Когато обаче се обръщал, нямало никого. Питър не отдал значение на това, сякаш въобще не били усетили присъствието на друго същество.

— Може би не знаеш какво точно е усещането, ако има ловец на вампири.

— Но аз почувствах нещо, а и Питър със сигурност — също. Може да е прав и аз да съм си въобразил разни неща. Може пък просто да е бил обикновен смъртен, който е искал да ни ограби, или нещо подобно.

Съмнявах се в това. Ние не можехме да усещаме смъртните по начина, по който усещахме безсмъртните, но който и да е, трудно би издебнал вампир.

— Благодаря, че ми каза. Направи каквото трябваше.

— А какво да правя сега?

При мисълта, че нещо странно дебне Питър и Коди, ме прониза особено чувство на тревога. Макар и неадекватни, аз ги обичах. Бяха ми много по-близки и от семейство. Не можех да позволя нещо да им се случи.

— Каквото каза Джером. Бъди внимателен. Стой с останалите. Съобщи ми веднага, щом нещо се случи.

— А ти?

Помислих си за Ерик.

— Ще изясня това веднъж завинаги.