Тъгата на сукубата

Глава 13

Картър взе една книга и бавно я прелисти. Гъстата му руса коса бе натъпкана под обърната обратно бейзболна шапка, а бархетната му риза явно бе имала и по-добри дни.

— Търсиш ритуални предмети? — попита той, без да вдигне поглед. — Или искаш да си в крак с астрологията?

— Не е твоя работа защо съм тук — рязко отвърнах, твърде объркана от факта, че го виждам, за да се сетя за нещо забавно или поне правдоподобно.

Сивите му очи се вдигнаха:

— Джером знае ли, че си тук?

— Не е негова работа. Защо, ще ме изклюкариш ли?

Думите ми бяха смели, макар да си помислих, че ако зад нападенията наистина стои Картър, ще имам много по-големи неприятности от яростта на Джером.

— Може би. — Той затвори книгата и я притисна между дланите си. — Разбира се, предполагам, че удоволствието ще трае по-дълго и ще е по-голямо, ако просто си мълча и те оставя да плетеш интригите си, без да ти преча.

— Не зная за какви интриги говориш. Не може ли едно момиче да отиде да пазарува, без да бъде въртяно на шиш? Аз не те подлагам на разпит защо си тук.

Истината беше, че горях от желание да разбера какво правеше тук. Не бях изненадана, че познава Ерик — всички го познавахме, но да го открия тук след всичко, което се случи напоследък, само засили подозренията ми.

— Аз ли? — Той вдигна книгата, която беше разглеждал. „Изучете магията за 30 дни или за по-малко“. — Трябва да наваксам пропуснатото време.

— Умно отвърнах.

— Похвала от майстор. Каква чест. Дадох ли ти достатъчно време да измислиш също толкова умно алиби? — Той остави книгата.

— Госпожице Кинкейд — тътрейки крака, Ерик влезе в помещението, преди да успея да отговоря, — толкова ми е приятно да ви видя. Приятелят ми току-що остави обиците, които поръчахте.

За момент го погледнах, но после се сетих за обиците, които спонтанно бях поръчала.

— Радвам се, че ги е направил толкова бързо.

— Добро измъкване — призна Картър.

Не му обърнах внимание.

Ерик отвори малка кутийка и аз надникнах вътре. По три миниатюрни наниза от сладководни перли, същите като онези на огърлицата, висяха на деликатни медни жички на всяка обица.

— Красиви са — казах му и наистина го мислех. — Благодари на приятеля си от мое име. Имам рокля, с която ще изглеждат страхотно.

— Какво облекчение — отбеляза Картър, гледайки как Ерик маркира обиците ми на касата, — имам предвид, подходящите аксесоари. Коди ми каза, че напоследък доста излизаш по срещи. Но не вярвам, че си прочела книгата, която ти пратих.

Плъзнах кредитната си карта към Ерик. На урока по танци Коди бе видял мъжкото ми обкръжение, но аз му бях казала само за предстоящата си среща с Роман.

— Кога говори с Коди?

— Снощи.

— Забавно, аз също, а днес ти си тук. Да не ме следиш?

Очите на Картър весело затанцуваха:

— Бях тук първи. Може би ти ме следиш. Може би си се поувлякла в ходенето по срещи и търсиш хитър начин да стигнеш до мен.

Подписах разписката за кредитната карта и я връчих на притихналия Ерик, който ни слушаше внимателно.

— Съжалявам, харесвам по-жизнени мъже.

Картър тихо се засмя на шегата ми. Сексът с други безсмъртни не ми даваше енергия.

— Джорджина, понякога си мисля, че си заслужава човек да те преследва само за да чуе какво ще кажеш.

Ерик вдигна поглед. Дори и да бе почувствал дискомфорта да се окаже под кръстосания огън на двама безсмъртни, не го показа.

— Може би ще се присъедините към нас за чая, господин Картър? Вие ще останете, нали госпожице Кинкейд?

Отправих към Ерик една от най-хубавите си усмивки:

— Да, разбира се.

— Господин Картър?

— Не, благодаря. Имам да върша и други неща, а и доколкото разбрах, госпожица Кинкейд се справя най-добре с мъжете един по един. Благодаря за беседата. Колкото до теб, Джорджина… е, сигурен съм, че много скоро отново ще се видим.

Нещо в тези думи ме смрази. Събрах всяка унция решителност, за да прозвуча спокойно, когато го повиках:

— Картър?

Ръцете му докоснаха вратата. Той спря, погледна ме и изви вежди в очакване.

— Джером знае ли, че си тук?

По лицето на ангела бавно се разля лукава усмивка.

— Да не би сега ти да смяташ да ме изклюкариш, Джорджина? А постигнахме такъв напредък. Май трябваше да удължим незначителния си разговор още малко. Ти можеше да ме попиташ дали времето скоро ще се промени, аз щях да отбележа колко си красива днес и така нататък. Знаеш как е.

Примигнах. Думите му ми напомниха за бележката на вратата ми.

Ти си красива жена, Джорджина. По мое мнение толкова красива, че би могла да съблазниш дори ангел…

Дали авторът не ми оставяше улики? Дали не си играеше с мен, както Коди бе предположил? Или си въобразявах? Дали пък не бе просто изнервящия Картър — проклятието на живота ми, тормозещ ме както обикновено? Честно казано, не знаех, но все още вярвах, че от всички ангели в града, които могат да се разправят със зли безсмъртни, Картър имаше най-голяма възможност.

— Колко красива? — попитах тихо. — Достатъчно красива, за да съблазня ангел?

Устните му потръпнаха.

— Знаех, че проявяваш интерес към мен. Ще се видим по-късно, Джорджина, Ерик.

Той отвори вратата и излезе. Останах там, загледана след отдалечаващата се фигура.

— Какво правеше той тук?

Ерик сложи на масата поднос с две чаши.

— Елате, госпожице Кинкейд. Аз пазя тайните ви. Не можете да очаквате от мен да не направя същото и за него.

— Не, предполагам, че не мога.

Нито пък, помислих си, когато старецът отиде за чайника, исках да рискувам да го изложа на опасност, като го замесвам в делата на безсмъртните. Или поне да не го замесвам повече, отколкото вече беше. Той скоро се върна и наля чай в чашите ни.

— Направих го точно преди да дойдете. Приятно ми е, че сте тук да го изпием заедно.

Опитах го. Друга билкова смес.

— Как се нарича?

— Желание.

— Подходящо — отбелязах. Като оставим настрана ангелите и конспирациите, все още бях зажадняла за Роман. — Откри ли нещо?

— Боя се, че не. Поразпитах наоколо, но не научих нищо повече за ловците на вампири, нито открих някакви признаци, че има такъв в района.

— Не съм изненадана. — Отпих от чая. — Мисля, че става нещо друго.

Той не каза нищо, предпазлив както винаги.

— Зная, че няма да ми кажеш защо беше тук и разбирам, че… — замлъкнах, обмисляйки как най-добре да подбера думите си. Какво… какво мислиш за него? За Картър. Направил ли е нещо странно или… не знам, подозрително? Потайно?

Ерик ми хвърли развеселен поглед.

— Моля за извинение, но имам доста клиенти, включително и вие, които отговарят на това описание.

Без съмнение това беше доста меко казано.

— Добре тогава, вярваш ли му?

— На господин Картър? — Той се изненада. — Познавам го по-отдавна отколкото вас. Ако на някого от онези потайни и подозрителни клиенти може да се вярва, той със сигурност е първият. Бих поверил живота си в неговите ръце.

Нищо изненадващо. Ако Картър можеше да измами Джером, сигурно би могъл да заблуди и един смъртен.

Смених тактиката и попитах:

— Знаеш ли нещо за падналите ангели?

— Мислех, че вече сте запозната с темата, госпожице Кинкейд.

Зачудих се дали имаше предвид обкръжението ми или стария мит, че сукубите сме демони. Ще отбележа, че не сме.

— Никога не питай някой вярващ, ако искаш да научиш нещо за историята на религията му. Запази тези въпроси за странични учени.

— Много вярно. — Той се усмихна замислено, докато поднасяше чашата към устните си. — Добре. Сигурно знаете, че демоните са ангели, които са се опълчили срещу божествената вяра. Те се разбунтували, или както е прието да се казва „извършили грехопадение“. Смята се, че първият е бил Луцифер, а другите са го последвали.

— Това е било в началото, нали? Масова миграция към другата страна.

Намръщих се, все още чудейки се за техническата подробност кога се е случило това и дали е било еднократно.

— А после? Един път ли се е случило? Само веднъж?

Ерик поклати глава:

— Смятам, че се е случвало в миналото и все още продължава да се случва. Дори има документи, според които…

Вратата се отвори и влезе млада двойка. Ерик стана и им се усмихна.

— Имате ли някакви книги за карти таро? — попита момичето. — За начинаещи?

Ерик винаги бе имал цяла стена с такива книги. Прекъсването ме разочарова, но не исках да му отнемам възможността за малко работа. Посочих му да обслужи двойката, докато допивах чая си. Той ги заведе до съответната секция, като енергично им обясняваше някои от заглавията и ги разпитваше в подробности какво им е необходимо.

Взех палтото, дамската си чанта и кутия чай „Желание“. Ерик ме наблюдаваше как слагам на щанда десетдоларова банкнота.

— Задръж рестото — казах му.

Тъй като двойката прекъсна дискусията ни, той отбеляза:

— Проверете… да видим… мисля, че началото е в Битие 6, стих 2 или май беше 4? Там би могло да има нещо, което да ви помогне.

— Битие? От Библията?

Той кимна и аз огледах лавиците с книги.

— Къде е?

— Не предлагам Библията, госпожице Кинкейд. Предполагам, че собствените ви източници са много по-подходящи.

Той се върна към клиентите си, а аз излязох, изпълнена с възхищение към един човек, който можеше да цитира библейските стихове по номера, без да има подръка нито един екземпляр. Освен това беше прав, че имам изчерпателни източници, а и смяната ми започваше скоро.

Щом стигнах до „Куин Ан“ открих, че всички места на улицата пред книжарницата са заети. Изрових от жабката пропуска си, провесих го на огледалото за обратно виждане и се вмъкнах в миниатюрния частен паркинг, граничещ с алеята зад сградата. Толкова много служители искаха да го използват, че се опитвах да го избягвам, когато мога. Тръгвайки към входа, зърнах две коли спрени капак до капак и червенокосо момиче, което се бе надвесило над тях. Тами. Много харесвах тийнейджърката, но тя обичаше да приказва. Тъй като не исках да отлагам библейското си проучване, отстъпих в сенките и се преобразих на безличен мъж, когото тя нямаше да познае. После минах покрай нея, а тя почти не ме погледна докато се качваше в колата.

Когато вече не можеше да ме види, се преобразих обратно в нормалното си тяло. Връхлетя ме моментно чувство на задушаване, но отмина бързо, както бе дошло. Преобразяването в другия пол винаги ме изсмукваше, заради което се бях противопоставила на глупавото предложение на Питър да му послужа за модел на прически. Вероятно току-що бях изразходвала запасите си за няколко дни от енергийната свръхдоза, получена от Мартин. Оставаха ми поне за още две седмици, но вече чувствах как гладът ми на сукуба леко се прокрадваше в мен, без съмнение възбуден от несекващия ми копнеж по Роман.

В книжарницата цареше нормалната за работния ден атмосфера. Веднага потърсих секцията за религия. Няколко пъти се беше случвало да насочвам хората натам и дори да изваждам оттам избрани заглавия. Досега обаче не бях обръщала по-специално внимание колко много Библии съществуват.

— Исусе! — промърморих, взирайки се в различните преводи. Имаше Библии за жени и респективно — за мъже, Библии за тийнейджъри, илюстровани Библии, Библии с едър шрифт, Библии, обковани със злато. Най-после мернах версията на крал Джеймс. Знаех съвсем малко за нея, но поне разпознах заглавието. Взех я от рафта, отворих на глава 6 от Битие и прочетох споменатия от Ерик пасаж:

Е, това обясняваше всичко.

Препрочетох пасажа още няколко пъти, надявайки се да извлека нещо повече от него. Накрая реших, че Ерик навярно ми е посочил погрешно номера на главата. В крайна сметка, в този момент имаше работа. Според мен този пасаж нямаше нищо общо с ангели, грехопадение или дори с космическата битка между доброто и злото. Изглежда, се отнасяше до размножаването на хората. Не беше необходимо да си познавач на Библията, за да схванеш какво означава „Божиите синове влизаха при човешките дъщери“, особено пък когато в следващата фраза става дума за деца. И в по-старите времена сексът продаваше книгите, точно както го правеше и сега. Зачудих се дали Ерик не ми беше посочил този пасаж на шега.

— Откриваш религията?

Вдигнах поглед към тениската с Пакман, а после — към любопитното лице на Сет.

— Боя се, че я открих и загубих преди много време. — Затворих книгата, щом той приклекна до мен. — Просто проверявах нещо. Как са днес Къди и О’Нийл?

— Добре. Напредват с последния си случай.

Той нежно се усмихна и аз открих, че се взирам в кехлибаренокафявите му очи. През последните дни с него бяхме разменили още няколко имейла и аз се бях насладила на мини романите си, а и устният разговор вървеше малко по-добре.

— Току-що свърших една глава и имам нужда от почивка — да се поразходя, да пийна нещо.

— Без кофеин, предполагам?

Бях научила, че Сет не пие напитки с кофеин, и намирах това за плашещо и неестествено.

— Без кофеин.

— Не трябва да загърбваш кофеина. Той може да увеличи писателската ти производителност.

— Точно така. Мислиш, че книгите ми не излизат достатъчно бързо.

Простенах, припомняйки си деня, в който го срещнах.

— Мисля, че през онзи първи ден собствените ми думи излизаха прекалено бързо.

— Глупости. Беше блестяща. Никога няма да го забравя.

За кратко загадъчната му маска падна, също както на урока по танци и аз още веднъж видях погледът му да изразява одобрение и мъжки интерес. Клекнала до него, отново изпитах моментното чувство на естественост, което нормално усещах с Дъг или с някого от безсмъртните. Нещо приятелско и истинско, сякаш двамата със Сет винаги се бяхме познавали. Може би го познавах от книгите му, от начина му на изразяване.

В същото време да бъда толкова близо до него беше смущаващо. Объркващо. Започнах да забелязвам неща като изпъкналите мускули на ръцете му и начина, по който разрошената кафява коса обрамчваше лицето му. Дори формата на устните му и златистата светлина, докосваща косъмчетата на лицето му, привлякоха вниманието ми. Извърнах се, почувствала как жаждата за жизнена енергия се прокрадва в мен, и потиснах порива си да протегна ръка и да докосна лицето му. Преобразяването ми преди малко бе причинило повече вреда, отколкото си бях представяла. Все още не се нуждаех от истинско всмукване на енергия, но инстинктът ми на сукуба се бе изострил. Трябваше да го задоволя в най-скоро време, но със сигурност не и със Сет.

Бързо станах. Все още държах Библията и изпитвах желание да се отдалеча от него. Той се изправи заедно с мен.

— Добре — започнах аз, когато в продължение на няколко мига никой от нас не каза нищо, — трябва да се връщам на работа.

Той кимна и интересът върху лицето му се смени с опасение.

— Аз… хм… — Той преглътна, погледна за кратко встрани, после отново към мен, и очите му се изпълниха с решителност. — В неделя отивам на парти и се чудех дали… дали би могла… дали би желала да дойдеш с мен, ако не си заета и не си на работа.

Втренчих се в него онемяла. Сет Мортенсен ме канеше да изляза с него? И ние… не е за вярване, току-що бяхме провели смислен разговор? В допълнение, внезапно забелязах колко привлекателен е Сет, изглежда светът съвсем се обърна. И което бе още по-лошо, исках да приема. Внезапно изпитах към Сет нещо естествено и истинско, макар различно от вихрената възбуда, която чувствах към Роман. По време на тези странни и трудни отношения наистина бях започнала да харесвам писателя отделно от неговите романи.

Не можех да приема. Знаех, че не мога. Проклинах се за първоначалния си флирт, който явно му бе въздействал въпреки усилията ми да се отдръпна и връзката да остане платонична. Част от мен се чувстваше ужасена, друга — удовлетворена, но знаех какво трябва да направя.

— Не! — рязко отговорих, все още зашеметена.

— О!

Нямах избор. Нямаше начин да излизам с увлечения по мен Сет. Нямаше начин да рискувам с нещо повече от близко приятелство с любимия си автор на книги. Когато осъзнах колко грубо беше прозвучал отговорът ми, бързо се опитах да загладя нещата. Бих могла просто да кажа, че трябва да работя, но открих, че вместо това бръщолевя някакъв вариант на онова, което от години използвах пред Дъг.

— Разбираш ли… точно сега наистина не искам да ходя по срещи или да се обвързвам с някого. Нищо лично. Имам предвид, че това за партито звучи страхотно, но просто не мога да приема. Всъщност въобще не приемам подобни покани. Както казах, нищо лично. Просто е по-лесно да не се обвързваш. Да не ходиш по срещи.

Сет дълго ме гледа замислено и внезапно си спомних, че изглеждаше по същия начин в онази първа вечер, когато обяснявах правилото за петте страници относно книгите му.

Накрая той каза:

— Добре. Но… не се ли срещаш с онзи мъж? Високия, с черната коса?

— Не. Не се срещаме. Не и истински. Ние сме просто… нещо като приятели.

— О — повтори Сет, излиза, че приятелите не ходят заедно по партита?

— Не — поколебах се, внезапно изпитала желание да имах различен отговор. — Може би понякога пият заедно кафе. Тук, в книжарницата.

— Не пия кафе.

В гласа му имаше острота. Почувствах се, сякаш съм получила шамар. Бяхме изпаднали в ситуация, която вероятно можеше да се нареди сред петте най-неприятни момента в живота ми. Настъпи тягостна тишина. Накрая повторих нескопосаното си обяснение за измъкване:

— Трябва да се връщам на работа.

— Добре. До някой друг път.

Просто приятели, просто приятели. Колко пъти бях използвала този израз? Колко пъти лъжата се бе оказвала по-лесна от изправянето ми лице в лице с истината? Бях го използвала преди толкова много време дори пред съпруга си, отново опитвайки се да скрия от действителността един проблем, който не исках да призная, когато нещата помежду ни вече се бяха вгорчили.

— Просто приятели? — беше повторил Кириакос, втренчил в мен тъмните си очи.

— Разбира се. Знаеш, че той е и твой приятел. Просто ми прави компания, когато те няма, това е всичко. Чувствам се самотна без теб.

Аз обаче никога не му казах колко често идваше приятелят му Аристон или как ние, изглежда, винаги си намирахме извинения, за да се докосваме. Случайно погалване тук-там. Ръката му ми помага да се изправя. Или за онзи ден, все още горящ в паметта ми, когато той се пресегна пред мен, за да вземе една бутилка, и ръката му се бе отъркала в гърдите ми. Неволно простенах и той за миг се вцепени, преди да продължи със задачата си.

Не бях казала на Кириакос, че Аристон ме караше да се чувствам както в първите дни след сватбата — умна, красива и желана. Аристон ме обсипваше с внимание, както преди бе правил съпругът ми. Аристон обичаше острия ум, който веднъж, още като неомъжена девойка, ми бе донесъл неприятности…

Колкото до Кириакос… Смятам, че той също обичаше тези неща в мен, но вече не го показваше толкова често. Баща му го караше да работи все повече и повече и когато най-после се прибираше вкъщи, той се строполяваше на леглото или се усамотяваше с флейтата си. Мразех онази флейта… Мразех я и я обичах. Не исках да го призная, но тя изглежда привличаше вниманието му повече от мен.

И все пак в някои нощи, когато сядах отвън и го слушах да свири, изпитвах благоговение пред умението му и пред способността му да създава такава сладост. Това обаче не променяше факта, че все по-често спях недокосната. Когато му казах, че по този начин никога няма да забременея, той се засмя и ми отговори, че имаме цялото време на света за деца. Това ме разстрои, защото искрено и ирационално вярвах, че едно бебе някак би заздравило връзката ни. Копнеех за дете, липсваше ми начинът, по който бях усещала в ръцете си по-малките си сестри. Обичах сърдечността и невинността на децата и ми харесваше да си мисля, че бих могла да помогна някое да стане добър човек. В онези дни нищо не ми изглеждаше толкова сладко, колкото бърсането на лиги, държането на малките ръчички и разказването на приказки. Още повече, че бях стигнала до момента, в който имах нужда да зная, че мога да имам бебе. В онези времена, три години след сватбата без дете бяха дълъг период и вече бях дочула, че хората са започнали да шушукат как бедничката Лета май е ялова. Мразех превзетите им усмивки и отвратителното им захаросано съжаление.

Трябваше да кажа на Кириакос всичко, което ми беше на душата, до най-малката подробност, но той беше толкова сладък и работеше така упорито, за да имаме всичко, че не можех да го разочаровам. Не исках да застрашавам доволството, което привидно цареше в дома ни, заради собственото си удовлетворение и нужда от внимание. Освен това, той невинаги пренебрегваше тялото ми. С малко нежна подкана понякога успявах да го накарам да откликне на желанието ми. Тогава се любехме до среднощ, а тялото му се движеше в моето със същата страст, която влагаше в музиката.

И все пак, наблюдавайки понякога Аристон, изпитвах чувството, че той въобще не би имал нужда от подкана. Колкото повече дни без Кириакос минаваха, толкова повече това започваше да добива значение.

Просто приятели, просто приятели. Докато стоях в книжарницата и гледах Сет да се отдалечава, почти се зачудих как някой все още може да използва тази фраза. Но аз, разбира се, знаех защо е така. Използваха я, защото хората все още вярваха в нея. Или поне им се искаше да вярват.

Когато се върнах долу, чувствайки се едновременно идиотски, тъжна и гневна, се натъкнах на сцена, която гарантираше, че ще направи деня ми още по-шантав — Хелена от „Кристъл Старц“ стоеше пред касата и диво жестикулираше към касиерките.

Хелена тук, на моя територия. Преглътнах смущението си заради Сет и все още с Библията в ръка, възможно най-професионално влязох в ролята си на управител.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Хелена се завъртя и кристалите на врата й зазвънтяха, щом се удариха един в друг.

— Тя е. Това е тя. Онази, която ми открадна персонала.

Хвърлих поглед към щанда. Там стояха Каси и Бет, и изглеждаха облекчени да ме видят. Тами и приятелката й Джанис навярно бяха някъде из книжарницата, за което бях благодарна. Най-добре беше да не ги замесваме в това. Овладях гласа си. Винаги си давах сметка, че клиентите наблюдават.

— Не знам за какво говорите.

— Такива не ми минават! Много добре знаете какво имам предвид. Влязохте в магазина ми, направихте сцена и подмамихте персонала ми. Те напуснаха без предизвестие!

— Напоследък много хора кандидатстват за работа тук — отговорих невъзмутимо, — и наистина не мога да следя кой къде е работил преди. Но като помощник-управител мога само да ви съчувствам за неудобството, че служителите ви са напуснали без предизвестие.

— Престанете! — изкрещя Хелена, която въобще не приличаше на надменната, хладнокръвна примадона от миналата седмица. — Мислите, че не мога да прозра лъжите ви? Вървите през мрака, аурата ви е обгърната в пламъци.

— Какво е обгърнато в пламъци? — Дъг и Уорън се бяха приближили, явно привлечени от разиграващата се сцена.

— Тя! — обяви Хелена с дрезгав глас в стил Ню Ейдж и посочи към мен.

Уорън любопитно ме изгледа, сякаш наистина се взираше за пламъци.

— Джорджина?

— Тя открадна служителите ми. Просто дойде и ги отмъкна. Знаете ли, мога да я осъдя. Когато кажа на адвокатите си…

— Какви служители?

— Тами и Джанис.

Потръпнах в очакване какво ще произлезе от това ново развитие. Въпреки многото си недостатъци, Уорън имаше силно развито чувство за професионализъм. Разтревожих се какво би станало при по-нататъшно разследване на моето бракониерство.

Той се намръщи, явно опитвайки се да свърже имената и лицата.

— Почакай, едната от тях не ми ли помогна да запаля колата си?

— Тами.

Той презрително изпръхтя:

— Няма да ги върнем.

Хелена стана червена като домат.

— Не можете…

— Госпожо, съжалявам за неудобството ви, но не можем да връщаме служители, които вече не желаят да работят при вас, и с които сме подписали трудови договори. Винаги има текучество. Сигурен съм, че скоро ще намерите други.

Хелена се обърна към мен, все още сочейки ме с пръст:

— Няма да забравя това. Дори да не успея да ви го върна, вселената ще въздаде заслуженото на жестоката ви и извратена природа. Ще умрете нещастна и самотна. Необичана. Без приятели. Бездетна. Все едно не сте живели.

Толкова по въпроса за любовта и възпитанието в стил Ню Ейдж. Не изпитах страх от коментарите й за смъртта, но някои от проклятията й ме засегнаха. Нещастна и самотна. Необичана. Без приятели. Бездетна.

Уорън обаче не изпитваше подобни безпокойства по отношение на мен.

— Госпожо, Джорджина е последната, която би могла да бъде обвинена, че е жестока по природа или че води безсмислен живот. Тя крепи това място и аз безрезервно вярвам на преценката й, включително и относно наемането на бившите ви служители. Сега, освен ако не желаете да купите нещо, трябва да ви помоля да напуснете, преди да съм се обадил в полицията.

Хелена избълва срещу нас още огън и жупел, което без съмнение забавляваше чакащите на опашка клиенти. За моя изненада Уорън не отстъпи. Обикновено той правеше всичко възможно да демонстрира добро отношение пред клиентите и да покаже книжарницата от най-добрата й страна, дори и за сметка на служителите си. Но днес явно нямаше намерение да угажда на никого. Това беше обнадеждаващо.

Когато Хелена си тръгна, той се оттегли в кабинета си, без да каже нито дума, а ние с Дъг останахме там и скоро учудването ни се смени с веселие.

— Какви ли не ги забъркваш, Кинкейд.

— Какво? Не съм виновна аз.

— Да не се шегуваш? Преди да започнеш работа при нас, тук никога не са се появявали шантави вещици.

— Откъде знаеш? Започнах тук преди теб. — Погледнах часовника си и се замислих. — Тръгваш си след малко, нали?

— Да. За твой късмет. Защо питаш?

— Просто така. — Оставих го и тръгнах към служебните помещения, но вместо да завия наляво към моя кабинет, тръгнах надясно към този на Уорън.

Той стоеше зад бюрото и подреждаше куфарчето си, приготвяйки се да излиза.

— Само не ми казвай, че се е върнала.

— Не — затворих вратата след себе си и това го накара да вдигне поглед, — просто исках да ти благодаря.

Уорън сериозно ме изгледа:

— Изхвърлянето на луди клиенти е част от работата ми.

— Да, но последния път не получих похвала. Трябваше да се извинявам.

Той вдигна рамене, припомняйки си инцидента отпреди една година.

— Тогава беше различно. Ти нарече една възрастна жена лицемерна, патологична неонацистка.

— Тя си беше такава.

— Щом казваш.

Той все още наблюдаваше всяко мое движение. Приближих се до него и оставих Библията на бюрото му. Седнах, като обкрачих Уорън и тясната ми червена пола се вдигна доста нагоре, разкривайки дантеления ръб на черните ми, дълги до средата на бедрото чорапи. Наведох се да го целуна. Отначало само дразнещо пробягах със зъби по устните му, после внезапно притиснах силно устни към неговите. Той отвърна на целувката ми със същия плам и ръцете му автоматично се плъзнаха по бедрата ми, за да обхванат дупето.

— Боже Господи! — промълви Уорън, когато леко се отдръпнахме.

Постави едната си ръка на лицето ми, а другата се заигра с бикините ми. Пръстите му преминаха по дължината на дантеления им кант и се притиснаха нагоре, после влязоха в мен, като първо само деликатно проучваха, а после се плъзнаха навътре с цялата си дължина. Вече бях влажна от внезапното желание и задишах тежко, наслаждавайки се на дълбоките, възбуждащи ласки. Уорън ме погледна с одобрение.

— За какво е това?

— Кое? Правим го през цялото време.

— Но ти никога не започваш първа.

— Казах ти, изпитвам благодарност.

Това си беше самата истина. Беше много мило, че ме защити. Освен това все още изгарях от копнеж по Роман, а може би — и по Сет, и внезапно открих, че Уорън е подходящ да задоволи разяждащия ме глад на сукуба.

Ръката, която бе на лицето ми, отметна кичур от косата ми. Уорън се замисли, но не спря с това, което правеше между краката ми.

— Джорджина… надявам се… надявам се, знаеш, че каквото и да правим тук, то няма много общо с работата ти. Не си длъжна… няма опасност да загубиш поста си тук, ако не…

Високо се изсмях, изненадана от странната му почтеност.

— Знам.

— Имах предвид…

— Знам — повторих, хапейки със зъби долната му устна. — Не се размеквай така внезапно спрямо мен — изръмжах, — не за това съм тук.

Той продължи и аз потънах в удоволствието. Да усещам езика му в устата си и ръцете му безсрамно да изследват тялото ми — след дългата сутрин на незадоволена сексуална възбуда, просто имах нужда от това с някого, с когото и да е. Той разкопча блузата ми, свали я и я пусна на пода, където тя остана като черна копринена купчинка. Последваха я полата и бикините ми. Останах само по чорапи, сутиен и обувки с висок ток. Всичко черно.

Той повдигна тялото си от стола, за да мога да сваля панталоните му. Виждайки го твърд и изправен, ме накара да отместя ръката му. Пръстите вече не ме задоволяваха. Обвих краката си още по-плътно около хълбоците му — толкова, колкото столът позволяваше. После тласнах тялото си надолу, приемайки го в себе си. Извих снага и започнах да се движа със силни, ритмични тласъци. В стаята се чуваше само тежкото ни дишане.

Заедно с проникването ме заля вълна от чувства и усещания, идващи от Уорън, съвсем различни от физическите. Тъй като не бе толкова благородна душа, енергията му и присъствието му не ме отхвърлиха в средата на стаята, както бе станало с Мартин. От характера на жертвата зависи доколко тя ще бъде погълната от сукубата. Силните, морални души донасяха на сукубата повече. Пропадналите мъже губеха по-малко и съответно даваха на сукубата по-малко. Без значение от енергията или нравствената същност на Уорън, докато го бях възседнала, долавях част от мислите и емоциите му. Това беше нормално, те идваха заедно с жизнената му сила.

В душата му със сигурност имаше най-вече желание. Самодоволство, че е с привлекателна и по-млада от него жена. Вълнение. Изненада. Изпитваше само леко угризение, че кръшка на съпругата си, и то допринасяше за малкото количество на отдаваната енергия. Дори кратката нежност, която по-рано бе проявил към мен, сега бе отстъпила място на първична похот.

Толкова шибано гореща. Толкова влажна. Обичам начина, по който ме възсяда. Надявам се да свърши и то върху мен…

Направих го. Движенията ми станаха по-бързи и диви, докато телата ни се удряха едно в друго. Мускулите на краката ми се стегнаха. Вратът ми се изви назад. Гърдите ми бяха горещи и потни там, където ги бе стискал. Оргазмът ме разтърси цялата. После спазмите на удоволствие ставаха все по-слаби и по-слаби, и дишането ми бавно се върна към нормалното.

Дозата енергия също съвсем не беше лоша. Тя започна бавно да се процежда през растящата ни страст и в началото бе като красиви проблясващи нишки. Към края обаче беше станала силна и ярка и се изливаше в мен, подхранвайки собствения ми живот и поддържайки безсмъртието ми във великолепната му кулминация, която съперничеше на физическата.

Когато двамата отново се облякохме, аз се изнизах към вратата. Макар и с малка енергийна загуба, Уорън винаги се чувстваше изтощен и изразходен, след като сме били заедно. Той си мислеше, че заради напредването на възрастта му не може да издържи на темпото на една по-млада и привлекателна жена. Не правех нищо, за да променя мнението му, но обикновено дискретно си тръгвах, за да не се чувства покрай мен притеснен от умората си. Знаех, че се притеснява от това, че не се чувства достатъчно издържлив.

— Джорджина — повика ме той, когато тръгнах към вратата, — защо носиш Библия? Нали няма да досаждаш на клиентите с религиозни проповеди?

— О, това ли? Просто правя проучване за един приятел. Много подходящо. Относно секса е.

Той избърса потта от челото си.

— Въпреки многото години ходене на църква, не мога да си спомня за някакви добри секс сцени.

— Е, това не е толкова сцена, колкото клинично описание на размножаването.

— А, такива има много.

Импулсивно се приближих до него и отворих на глава 6 от Битие.

— Виждаш ли — посочих му съответните стихове, — тук навсякъде се споменава за мъже, които си вземат жени. Казано е три пъти.

Уорън смръщено прегледа книгата и аз си помислих, че той съвсем не е отворил книжарницата, без да има солидна подготовка по литература.

— Добре… повтаря се, защото там, където е казано, че хората са започнали да се размножават върху лицето на земята, това се отнася за човеците.

Остро го изгледах:

— Какво имаш предвид, като казваш „човеци“?

— Ето това. Синовете Божии не са хора. Те са ангели.

— Какво?! — Ако държах Библията, щях да я изпусна. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Както ти казах, години в служба на църквата. Този израз се използва навсякъде в Библията. — Той прелисти на „Книга на Йов“. — Виждаш ли? Ето го отново: „Дойде ден, когато синовете Божии дойдоха да се представят пред Господ и Сатаната също беше сред тях.“ Отнася се за ангелите, а в този случай — за падналите ангели.

Преглътнах.

— Какво… Какво точно правят в Битие с дъщерите на хората? Те… Ангелите са правили секс с човешки жени?

— Е, трудно е да ги упрекнеш. Казано е, че жените са били красиви. — Той ме погледна с възхищение, докато говореше. — Не знам. Сигурен съм, че можеш да си представиш колко малко е обсъждан този въпрос от църквата. Набляга се основно на човешкия грях и вина, но това явно съм го пропуснал.

Продължих да се взирам в Библията. Бях смаяна и пълна с идеи и теории. Когато не отговорих на шегата му, Уорън любопитно ме погледна.

— Нещо от това помогна ли ти?

— Да — отговорих, докато се окопитвах. — Много ми помогна. Изненадах го с нежна целувка по устните, взех Библията и излязох.