Тъгата на сукубата

Глава 1

Статистиката сочи, че повечето смъртни продават душите си поради пет причини: секс, пари, власт, отмъщение и любов. В този ред.

Предполагам, че излизайки да помогна за нумеро уно, вече би трябвало да съм се уверила в това, но цялата ситуация просто ме караше да се чувствам някак… долнопробно. А да се чувствам аз така, това вече означаваше много.

Вероятно вече не мога да изпитвам съчувствие, разсъждавах аз. Всичко продължи прекалено дълго. Когато бях девица, хората все още вярваха, че момичетата могат да забременеят от лебеди.1

Наблизо Хю търпеливо чакаше да изляза от вглъбеността си. Той напъха ръце в джобовете на добре изгладените си панталони цвят каки и облегна масивното си тяло на своя лексус.

— Не виждам какво толкова има. Правиш го през цялото време.

Не беше съвсем вярно, но и двамата знаехме какво има предвид. Игнорирах го и демонстративно започнах да се оглеждам, но това не подобри настроението ми. Предградията винаги ме отвращаваха. Еднакви къщи. Съвършени морави. Прекалено голям брой спортни джипове. Някъде в тъмнината едно куче не преставаше да лае.

— Не правя точно това — казах накрая. — Дори и аз си имам определени стандарти.

Хю изсумтя, изразявайки отношението си към моите стандарти.

— Ако така ще се почувстваш по-добре, не го приемай като проклятие. Приеми го за жест на милосърдие.

— Жест на милосърдие?

— Разбира се.

Той извади джобния си компютър и внезапно доби делови вид, въпреки необичайната обстановка. Не би трябвало да се изненадвам. Хю беше професионален имп, майстор в съблазняването на смъртните да продават душите си. Беше такъв експерт по договорите и вратичките в закона, че можеше да накара, който и да е адвокат да позеленее от завист.

Беше също и мой приятел. Някой, който придаваше нов смисъл на поговорката: С каквито приятели се събереш…

— Чуй фактите — продължи той. — Мартин Милър. Мъж, разбира се. Бял. Не особено ревностен лютеран. Работи в мола, в магазина за компютърни игри. Живее в сутерена в дома на родителите си.

— Исусе!

— Казах ти.

— Милосърдно или не, изглежда прекалено… крайно. На колко години е?

— Трийсет и четири.

— Пфу!

— Именно. Ако си на тази възраст и не си бил с жена, си склонен на отчаяни постъпки — той погледна часовника си. — Е, ще го направиш ли, или не?

Без съмнение забавях Хю за среща със знойна красавица на половината на годините му. Разбира се, имам предвид възрастта, на която изглежда. В действителност Хю наближава стоте.

Оставих дамската си чанта на земята и го погледнах предупредително:

— Длъжник си ми.

— Дадено — съгласи се той.

Слава Богу, този ангажимент не бе от обичайните ми задачи. Импът обикновено възлагаше на други подобни неща, но тази вечер имаше някакъв проблем с графика му. Но можех да си представя кого ли при нормални обстоятелства караше да върши това.

Отправих се към къщата, но той ме спря:

— Джорджина?

— Да?

— Има… още нещо.

Обърнах се. Не ми хареса тонът му.

— Да?

— Той, хм-м… има специална молба.

Вдигнах вежда и зачаках.

— Разбираш ли, той наистина е очарован от злото. Знаеш ли, щом… така да се каже, ще продава душата си на дявола, тогава би трябвало да загуби девствеността си с някоя… не знам точно, жена демон… или нещо подобно.

Изпотих се. Дори кучето беше спряло да лае.

— Шегуваш се.

Той не отговори.

— Това не е за мен. Не и аз. Няма начин.

— Хайде, Джорджина. Не е кой знае какво. Ала-бала и малко пушек. Моля те! Ще го направиш ли за мен? Гласът му, изпълнен с ласкателство и увещание, стана неустоим. Както споменах, беше добър в работата си. — Наистина съм ужасно затруднен… Ако можеш да ми помогнеш… би означавало толкова много…

Простенах, неспособна да устоя на трогателния му поглед.

— Ако някой разбере…

— Заключвам си устата. — Той действително прояви дързостта да направи знак за мълчание.

С примирение се наведох да откопчая каишките на обувките си.

— Какво правиш?

— Това са любимите ми „Bruno Magli“. Не искам да се абсорбират, когато се преобразя.

— Да, но… можеш просто… да ги промениш отново.

— Няма да бъдат същите.

Ще бъдат. Можеш да направиш с тях каквото поискаш. Държиш се глупаво.

— Виж — ядосах се аз, — какво всъщност искаш? Да стоим тук и да спорим за моите обувки, или да отида да направя твоя девственик мъж?

Хю си затвори устата и ми посочи с жест къщата.

Тръгнах тихичко през тревата, а стръкчетата гъделичкаха босите ми крака. Вратата откъм задния двор, водеща към сутерена, беше отворена точно както Хю бе обещал. Вмъкнах се в тихата къща, като се надявах, че нямат куче, и изтощено се питах как бях успяла да падна толкова ниско в съществуването си. Щом привикнах с тъмнината, очите ми различиха очертанията на уютна стая, принадлежаща на семейство от средната класа: диван, телевизор, лавици с книги. Вляво стълби водеха нагоре, а коридорът завиваше надясно. Тръгнах по него и докато вървях, се преобразявах. Чувството беше толкова познато и до такава степен ми бе станало като втора природа, че дори не ми трябваше да се огледам, за да зная какво става. Дребничкият ми силует се издължи, стройното ми тяло си остана все така стройно, но доби атлетични и мускулести очертания. Кожата ми изсветля до мъртвешко бяло, без да остане и помен от истинския й тен. Косата, стигаща до средата на гърба ми, си остана все така дълга, но потъмня до смолисточерно, а красивите ми къдрици се изправиха. Гърдите ми, впечатляващи по всички стандарти, станаха още по-големи и съперничещи си с тези на героините от комиксите, с които без съмнение това момче беше израснало.

Що се отнася до облеклото ми… Е, чудесните спортни панталони и блузата, тип „бананова република“, се бяха изпарили. На краката ми се появиха високи до бедрата кожени ботуши, съчетани с подходяща блуза с гол гръб и пола, с която никога не бих успяла да се наведа. Криле с шипове, рогца и камшик допълваха картината.

— О, Боже! — промълвих, зървайки случайно крайния резултат в малко декоративно огледало. Надявах се, че никоя от местните демонки никога няма да разбере за това. Те наистина бяха от доста висока класа.

Извърнах се от присмиващото ми се огледало и се насочих към крайната си цел в дъното на коридора — затворена врата, на която беше закрепен жълт знак „РЕМОНТНИ ДЕЙНОСТИ“. Стори ми се, че долових приглушените звуци на видеоигра, които спряха веднага щом почуках.

Секунда по-късно вратата се отвори и се оказах лице в лице с младеж, висок метър и седемдесет, чиято дълга до раменете мазна руса коса бързо оредяваше. Изпод тениската му с Хомър Симпсън надничаше голямо, космато шкембе. В ръката си държеше пакетче с чипс. Щом ме видя, изпусна пакетчето на пода.

— Мартин Милър?

— Д-да, — заекна той.

Размахах камшика:

— Готов ли си да си поиграем?

Напуснах дома на Милър точно шест минути по-късно. Явно трийсет и четирите години не допринасяха особено за издръжливостта.

— Олеле, колко си бърза! — отбеляза Хю, виждайки ме да прекосявам предния двор. Отново се беше облегнал на колата си и пушеше цигара.

— Стига глупости. Ще дадеш ли една и на мен?

Той се захили и ми подаде своята цигара, хвърляйки ми бърз, преценяващ поглед.

— Ще се обидиш ли, ако ти кажа, че крилата ти ме възбуждат?

Взех цигарата и докато вдишвах присвих очи насреща му.

Бързо се огледах, за да се уверя, че наоколо няма никого, и отново се преобразих в обичайния си вид.

— Много си ми задължен — припомних му, докато обувах обувките си.

— Зная. Разбира се, би могло да се поспори дали ти не си задължена на мен. Доби страшно свеж вид. Много по-хубав, отколкото някога си имала.

Не можех да отрека, но това не ме накара да се почувствам по-добре. Бедният Мартин. Мухльо или не, да обрече душата си на вечно проклятие беше ужасна цена за шестте минути.

— Искаш ли да пийнем по нещо? — предложи Хю.

— Не, много е късно. Прибирам се, искам да почета.

— А, разбира се. Кога е големият ден?

— Утре! — обявих аз.

Импът се изсмя на нотките на обожание, прокраднали се в гласа ми:

— Знаеш, че прозата му е безлична. Не е нито Ницше, нито Торо.

— Хей, не е необходимо да си сюрреалист или трансценденталист, за да си добър писател. Знам за какво говоря, след като съм виждала някои такива през годините.

При войнствения ми вид Хю изсумтя и ми се поклони подигравателно.

— Далеч съм от мисълта да споря с дама на твоите години.

Бързо го целунах по бузата и извървях двете пресечки до мястото, където бях паркирала. Отключвах вратата на колата, когато усетих чувство на заливаща ме топлина, което показваше, че наоколо има друг безсмъртен. Вампир, помислих само за хилядна от секундата, преди той да се появи. Проклятие, бяха адски бързи!

— Джорджина, хубавицата ми, сладката ми сукуба, очарователната ми богиня! — пропя той, драматично сложил ръка на сърцето си.

Страхотно. Само това ми липсваше. Дуейн беше най-противният безсмъртен, когото някога бях срещала. Носеше русата си коса късо подстригана и както обикновено, демонстрираше ужасен вкус и към модата, и към дезодоранта си.

— Изчезвай, Дуейн. Нямам какво да ти кажа.

— Хайде, де — изгука той и като протегна ръка, притисна вратата, която се опитвах да отворя. — Този път дори и ти не можеш да се направиш на срамежлива. Цялата сияеш. Добър улов, а?

Намръщих се заради намека за жизнената енергия на Мартин. Знаех, че витае около мен. Решително се опитах да отворя вратата изпод захвата на Дуейн, но без успех.

— Изглежда, че няколко дни той няма да е във форма — добави вампирът, взирайки се внимателно в мен. — Освен това си мисля, че независимо кой е, той се е наслаждавал на ездата — както върху теб, така и по пътя към ада, — отправи ми ехидна усмивка, едва разкриваща острите му зъби. — Той трябва да е нещо много специално, за да сияеш така. Какво стана? Мислех, че чукаш само изметта на планетата.

— Смяна на политиката. Не искам да ти давам напразни надежди.

Той поклати глава с възхищение:

— О, Джорджина, ти никога не ме разочароваш — какви духовити коментари. Въпреки че винаги съм си намирал именно блудници, които знаят добре да използват устата си, независимо дали по време на работа или след това.

— Тръгвам! — озъбих се, дърпайки силно вратата.

— Защо е това бързане? Имам право да зная какво правите тук с онзи дух. Ийст Сайд е моя територия.

— Не сме длъжни да спазваме твоите правила и ти го знаеш.

— Все пак доброто възпитание изисква, когато си в квартала, какъвто е случаят в момента, поне да поздравиш. Освен това защо никога не правим нещо заедно? Дължиш ми специално внимание. Прекарваш достатъчно време с онези загубеняци.

Загубеняците, за които говореше, бяха мои приятели и единствените свестни вампири, които някога съм срещала. Повечето вампири, като Дуейн, бяха арогантни, лишени от обноски и обсебени от мания за владеене на територии. Не бяха по-различни от многото смъртни мъже, които бях срещала.

— Ако не ме пуснеш, ще получиш съвсем ново определение за „добро възпитание“.

Е, зная, че беше глупаво — евтин блъф от екшън филм, но бе най-доброто, за което се сетих в момента. Придадох на гласа си заплашителни нотки, но това си беше чисто перчене, и той го знаеше. Сукубите бяха надарени с чар и умения за преобразяване, вампирите — със суперсила и бързина. Това означаваше, че единият от нас има успех на партита, а другият може да счупи нечия китка само с едно ръкостискане.

— Смееш да ме заплашваш? — Той плъзна игриво ръка по бузата ми, от което косъмчетата на врата ми настръхнаха. Стегнах се. — Възхитително. Направо възбуждащо. Наистина искам да те видя в настъпление. Може би ако се държиш като добро момиче… Ох! Малка кучка!

Ръцете му бяха заети и на секундата се възползвах от тази възможност. Светкавично преобразяване й на дясната ми ръка се появиха остри, дълги животински нокти, с които раздрах бузата му. Бързите му рефлекси не ме оставиха да продължа, но докато успее да сграбчи китката ми и да я притисне към колата, потече кръв.

— Какъв е проблемът? Не е достатъчно настъпателно за вкуса ти? — изрекох, въпреки болката. Още евтини филмови реплики.

— Милата Джорджина. Голяма сладурана. Ще видим колко си сладка, когато аз…

В тъмнината проблеснаха фарове, откъм близката пресечка зави кола и се насочи към нас. За част от секундата видях нерешителност, изписана на лицето на Дуейн. Нашата среща на четири очи несъмнено щеше да бъде забелязана от шофьора. Дуейн лесно можеше да убие някой намесил се смъртен — по дяволите, точно това правеше, за да живее. Но да се замеси в убийство заради сексуалния си тормоз над мен, нямаше да се хареса на висшестоящите. Дори и задник като Дуейн трябваше да премисли два пъти, преди да му се наложи да дава писмени обяснения.

— Не сме свършили! — просъска той, отпускайки китката ми.

— Мисля, че сме. — Сега спасението беше близо и можех да се правя на смела. — Следващия път, когато се приближиш до мен, ще ти е за последно.

— Разтреперих се от ужас — престорено се усмихна той.

Очите му проблеснаха в тъмнината и той изчезна в мрака, точно когато колата мина край нас. Благодарих на Бог за любовната афера или излизането за сладолед, или каквото там беше измъкнало този шофьор навън през нощта.

Без да губя време влязох в колата и я подкарах, нетърпелива да се върна в града. Опитвах се да не обръщам внимание на треперенето на ръцете си върху волана, но истината беше, че Дуейн ме изплаши. Много пъти му бях казвала да се разкара в присъствието на безсмъртните ми приятели, но да го срещна сама в тъмна улица беше нещо съвсем различно, особено след като заплахите ми бяха напразни.

Ненавиждам насилието във всичките му форми. Предполагам, че това идва от живота ми в исторически периоди, пълни с жестокост и бруталност, каквито никой в съвременния свят дори не може да си представи. Хората обичат да казват, че живеем във време на насилие, но те си нямат и понятие. Разбира се, имаше векове, когато човек изпитваше задоволство, защото изнасилвачите биваха бързо и безцеремонно кастрирани за престъпленията си, без безкрайните съдебни драми и по-ранно освобождаване „за добро поведение“. За нещастие тези, които трябваше да дават възмездие рядко знаеха къде да сложат чертата, затова дори и бюрокрацията в съвременната правосъдна система е за предпочитане.

Премисляйки отново случилото се, си припомних предположението ми, че случайният шофьор е излязъл набързо за сладолед, и реших, че малък десерт и на мен би ми се отразил добре. Когато се почувствах на сигурно място обратно в Сиатъл, влязох в един денонощен магазин и открих, че някакъв гений в маркетинга бе създал сладолед с вкус на тирамису. Тирамису и сладолед. Изобретателността на смъртните никога не преставаше да ме учудва.

Засилих се да платя и минах покрай цветята. Бяха леко повехнали, но видях как един млад мъж влезе и нервно започна да ги оглежда. Накрая избра няколко хризантеми в есенни тонове и ги взе. Очите ми го проследиха с копнеж, почти завиждах на момичето, което щеше да ги получи.

Както отбеляза Дуейн, обикновено се хранех със загубеняци — мъже, заради които не ми се налагаше да се чувствам виновна, че съм ги наранила или извадила от строя за няколко дни. Такива мъже не подаряваха цветя и обикновено избягваха всякакви романтични жестове. А тези, които подаряваха цветя — е, аз пък избягвах тях. За тяхно собствено добро. Това не бе обичайно за една сукуба, но бях прекалено изтощена, за да ме е грижа какво бе прието и какво — не. Тъй като се чувствах тъжна и самотна, си избрах букет червени карамфили, после платих за него и за сладоледа.

Когато влязох вкъщи, телефонът звънеше. Оставих покупките си и погледнах дисплея. Скрит номер.

— О, господарю и наставнико — вдигнах аз, — какъв прекрасен завършек на една прекрасна вечер!

— Спести си остроумията, Джорджи. Защо си се боричкала с Дуейн?

— Джером, какво…

— Току-що ми се обади. Каза, че си го нападнала без причина.

— Нападнала? Аз… него? — В гърдите ми се надигна възмущение. — Той пръв започна! Приближи се до мен и…

— Удари ли го?

— Аз…

— Да или не?

Въздъхнах. Джером беше архидемон в йерархията на злото за агломерация Сиатъл. Беше и мой наставник. Работата му бе да ръководи всички нас, да следи дали изпълняваме задълженията си, и да ни държи в готовност. Като всеки мързелив демон обаче той предпочиташе да му създаваме колкото е възможно по-малко работа. Раздразнението му почти можеше да се „напипа“ по телефонната линия.

— Направих нещо подобно. Всъщност беше по-скоро замахване.

— Ясно. Замахване. Заплаши ли го?

— Добре де, да, може и така да се нарече, ако поспорим за значенията на думите. Стига, Джером! Той е вампир. Не мога да му сторя нищо и ти го знаеш.

Архидемонът се поколеба, явно обмисляйки последиците за мен от едно оставане насаме с Дуейн. Изглежда бях загубила хипотетичната битка, защото след малко чух въздишката на Джером.

— Да. Сигурно е така. Но не го провокирай отново. Точно сега имам достатъчно работа и без игричките ви, деца.

— От кога работиш?

Деца, как пък не.

— Лека нощ, Джорджи. Не влизай отново в спорове с Дуейн.

Връзката прекъсна. Демоните не обичат празните приказки. Затворих, чувствайки се извънредно обидена. Не можех да повярвам, че Дуейн се е оплакал от мен и на всичкото отгоре ме е изкарал лошата. И което беше още по-неприятно, Джером изглежда бе повярвал в това. Поне в началото. Това ме нарани най-много от всичко, защото, като оставим настрана държанието ми на мързелива сукуба, винаги се радвах на снизходителното отношение на архидемона. Бях любимата му ученичка.

Търсейки утеха, занесох сладоледа в спалнята и смених дрехите си с широка нощница. Котката ми Обри стана от мястото си до леглото, където беше спала, и се протегна. Цялата бе бяла, с изключение на няколкото черни петънца по челото. Тя присви срещу мен зелените си очи в знак на поздрав.

— Не мога да си легна — казах й, потискайки прозявката си. — Първо трябва да почета.

Сгуших се с книгата и сладоледа, и си представих как най-после ще се запозная с любимия си писател на утрешното раздаване на автографи. Творбите на Сет Мортенсен винаги ме вълнуваха и събуждаха дълбоко в мен нещо, за което преди дори не подозирах, че дреме там. Нашумялата му книга „Договорът Глазгоу“ не успя да премахне вината, която чувствах след случилото се с Мартин, но въпреки това запълни болезнената празнота у мен. Възхищавах се на смъртните, които, въпреки че живееха толкова кратко, създаваха прекрасни неща.

— Аз така и не създадох нищо, когато бях смъртна — обясних на Обри, след като прочетох пет страници.

Тя се отърка в мен със сладко мъркане, а последната искрица ясно съзнание ми стигна колкото да оставя сладоледа, преди да се просна в леглото и да заспя.