Тъгата на сукубата

Глава 4

— Убий ме, Дъг. Убий ме още сега, избави ме от страданията ми.

Като пренебрегнем безсмъртието ми, чувството беше съвсем искрено.

— Божичко, Кинкейд, какво толкова си му казала? — прошепна Дъг.

Заедно с още няколко други души стояхме леко встрани от публиката на Сет. Всички столове бяха заети, затова местата с добра видимост бяха доста търсени. Имах щастието да съм с останалия персонал в запазената за нас секция, откъдето перфектно виждахме Сет, който четеше от „Договорът Глазгоу“. Не че исках да попадна пред погледа му. В действителност бих предпочела никога повече да не се окажа насаме с него.

— Е — казах на Дъг, поглеждайки Пейдж, да не би да сме привлекли вниманието й с нашето шушукане, — изкритикувах феновете му и колко много време минава, докато излезе следващата му книга.

Дъг ме изгледа — бях надминала и най-смелите му очаквания. — След това казах — все пак не знаех, че е той, — че бих станала секс робиня на Сет Мортенсен, ако в замяна получавам предварителни копия от книгите му.

Не се впуснах в подробности за импровизираното си флиртуване. Само като си помисля какво си представях — че лаская егото на един срамежлив млад мъж! Мили Боже! Стига да иска, Сет Мортенсен можеше всяка вечер да си ляга с различна почитателка. Но той не изглеждаше от този тип и отначало прояви пред тълпата същата стеснителност, която прояви и пред мен. Щом започна да чете стана много по-спокоен — говореше с въодушевление, а гласът му се повишаваше и понижаваше с изразителност и лек хумор.

— Що за почитателка си ти? — попита ме Дъг. — Не знаеше ли как изглежда?

— На книгите му никога няма снимки. Освен това мислех, че е по-стар.

Сега бих определила Сет като трийсет и пет годишен, малко по-възрастен, отколкото изглеждах аз в това тяло, но по-млад от четирийсет и няколко годишния писател, който винаги си бях представяла.

— Погледни нещата откъм хубавата им страна, Кинкейд. Ти постигна целта си — накара го да те забележи.

Потиснах стона си и патетично отпуснах глава на рамото на Дъг. Пейдж се обърна й ни хвърли смразяващ поглед. Както обикновено изглеждаше зашеметяващо в червения си костюм, който подчертаваше шоколадовата й кожа. Едва доловимите извивки на бременността си личаха под сакото й и аз не можех да овладея пристъпа си на завистлив копнеж. Когато оповести непланираната си бременност, тя се позасмя и каза:

— Нали разбирате, понякога тези неща просто се случват.

Аз обаче никога не бях изживявала нещата, които „просто се случват“. Когато бях смъртна, отчаяно, но безрезултатно се бях опитвала да забременея, и поради това се бях превърнала в обект на съжаление и зле прикрити подигравки. Превръщането ми в сукуба бе унищожило какъвто и да е шанс да стана майка, макар че по онова време не го осъзнавах. Бях пожертвала способността на тялото си да създава в замяна на вечна младост и красота. Един вид безсмъртие бе изтъргуван за друг. Дългите векове живот ти дават много време да се примириш какво можеш и какво не можеш да имаш, но напомнянето на това ме жегна.

Дарих Пейдж с усмивка, която обещаваше добро поведение, и насочих вниманието си към Сет. Той тъкмо свършваше с четенето и премина към въпросите. Както и очаквах, първите въпроси бяха „Откъде черпите идеите си?“ и „Ще станат ли двойка Къди и О’Нийл?“.

Преди да отговори, той погледна в моята посока и аз се свих при спомена за коментара си, че ще се прободе, щом му зададат тези въпроси. Като се обърна отново към феновете си, той сериозно разясни първия и се изплъзна от втория. На всички останали въпроси отговори стегнато, често по остроумен и леко ироничен начин. Нито веднъж не се впусна да говори повече от необходимото, но всеки път казваше достатъчно, за да задоволи изискванията на питащия. Беше ясно, че тълпата го изнервя, което аз намирах за леко разочароващо.

Дадох си сметка, че знаейки колко силни и интелигентни са книгите му, очаквах от него да говори по начина, по който пише. Очаквах уверен порой от думи и духовитост; обаяние, съперничещо си с моето. При предишния ни разговор той имаше някои добри попадения, но му беше отнело известно време да се отпусне.

Разбира се, не беше честно да правя сравнения между нас. Той нямаше свръхестествената дарба да заслепява останалите, нито векове живот зад себе си. Но въпреки това никога не си бях представяла, че един леко разсеян, стеснителен човек, е способен да създаде любимите ми книги. Несправедливо от моя страна, но си беше точно така.

— Добре ли върви всичко? — попита някой зад нас.

Огледах се и видях Уорън — собственик на книжарницата, и от дъжд на вятър мой любовник.

— Отлично! — бодро и ясно отговори Пейдж. — Раздаването на автографи ще започне след около петнайсет минути.

— Добре.

Очите му небрежно пробягаха по останалия персонал и после се върнаха обратно към мен. Не каза нищо, но докато ме изпиваше с поглед, почти усетих как ръцете му ме разсъбличат. Той очакваше от мен редовен секс, а аз обикновено нямах нищо против, тъй като ми доставяше бърза и надеждна, макар и малка, доза от енергия и живот. Ниският му морал заличаваше всякаква вина, която бих могла да изпитвам.

Когато въпросите свършиха, разбрахме, че тълпата е задръстила изходите, тъй като всеки искаше книгата му да бъде подписана. Предложих помощта си, но Дъг заяви, че всичко е под контрол. Така че вместо това се отдръпнах, опитвайки се да избягвам зрителен контакт със Сет.

— Ела в кабинета ми, когато всичко това свърши — прошепна ми Уорън, промъкнал се близо до мен.

Тази вечер носеше тъмносив, ушит по поръчка костюм, в който изглеждаше като изтънчен литературен магнат. Въпреки отвратителното ми мнение за него, че е човек, който кръшка на трийсетгодишната си съпруга с доста по-млада служителка, все пак трябва да призная, че в известна степен бях привлечена от физическия му чар. Макар че след всичко, което се случи днес, съвсем не бях в настроение да бъда просната на бюрото му след затварянето на книжарницата.

— Не мога — отговорих тихичко, все още наблюдавайки раздаването на автографи. — После съм заета.

— Не, не си. Не е вечер за танци.

— Не е — съгласих се, — но ще правя нещо друго.

— Като?

— Имам среща — лъжата се изплъзна с лекота от устните ми.

— Нямаш.

— Имам.

— Не се опитвай да ме лъжеш, ти никога не ходиш по срещи. Единствената среща, която имаш, е с мен в моя кабинет, за предпочитане на колене. — Той се премести още по-близо, зашепна в ухото ми и аз почувствах топлината на дъха му върху кожата си. — Божичко, Джорджина, изглеждаш толкова възбуждаща тази вечер, че бих могъл да те обладая още сега. Имаш ли представа какво ми причиняваш в това облекло?

— Какво ти причинявам? Не „правя“ нищо. Знаеш ли, че благодарение на подобно поведение жените по света ходят забулени. Това се нарича да прехвърлиш вината върху жертвата.

Уорън се подсмихна:

— Знаеш ли, че ме влудяваш? Имаш ли въобще бельо отдолу?

— Кинкейд? Може ли да ни помогнеш?

Обърнах се и видях Дъг да се мръщи насреща ни. Трябваше да се очаква. Щом видя, че Уорън ми се натиска, помощта ми му затрябва. Кой казва, че вече не съществува кавалерство на този свят? Дъг беше от малкото, които знаеха какво става между мен и Уорън, и не го одобряваше. Но все пак спасението ми дойде добре дошло — закъсняло или не, то временно ме отърва от похотта на Уорън, защото отидох да помагам за продажбата на книгите.

Отне близо два часа всички желаещи да си вземат автографи и когато приключи, оставаха петнайсетина минути до затварянето на книжарницата. Сет Мортенсен изглеждаше малко изморен, но в добро разположение на духа. Когато Пейдж направи знак, че тези от нас, които не са заети със затварянето, могат да се приближат да поговорят с него, стомахът ми се сви. Тя небрежно ни представи:

— Уорън Лойд, собственик на магазина. Дъг Сато, помощник-управител. Брус Нютон, управител на кафенето. Анди Краус, продавач. Вече познавате Джорджина Кинкейд, другият ни помощник-управител.

Сет учтиво кимаше и се ръкуваше с всекиго. Когато стигна до мен, сведох поглед, очаквайки просто да ме подмине. Той не го направи и аз вътрешно се свих, за да се подготвя за коментар относно предишните ни срещи. Обаче всичко, което той каза, беше:

— Дж. К.

— А? — примигнах аз.

— Дж. К. — повтори, макар че значението на тези букви си беше съвършено ясно.

Когато идиотското ми изражение остана, той рязко кимна с глава към един от промоционалните флаери за събитието тази вечер и зачете:

— Вие сте Дж. К. Вие сте написали текста на флаера.

Той ме погледна за потвърждение, но аз не бях в състояние да говоря — остроумната забележка просто не искаше да излезе от устните ми. Бях прекалено изплашена. След предишните ми излагания се страхувах, че ще кажа нещо неуместно.

Накрая, объркан от мълчанието ми, той несигурно попита:

— Писателка ли сте? Това наистина е добро.

— Не.

Няколко мига минаха в неловка тишина.

— Е, навярно някои хора пишат истории, а други ги преживяват.

Това прозвуча почти като намек, но в желанието си да туширам по-ранния флирт, бях стиснала устни, вместо да отговоря, и все още играех новата си роля на ледена кучка.

Без да разбира откъде идва напрежението между Сет и мен, Пейдж все пак го усети и се опита да го уталожи:

— Джорджина е сред най-големите ви почитатели: Направо изпадна в екстаз, когато разбра, че ще идвате тук.

— Да — дяволито добави Дъг, — тя на практика е робиня на книгите ви. Попитайте я колко пъти е чела „Договорът Глазгоу“.

Хвърлих му убийствен поглед, но вниманието на Сет отново се фокусира върху мен с непресторено любопитство. Опитва се да възстанови предишното разбирателство помежду ни, — тъжно осъзнах аз. Не можех да позволя това да се случи точно сега.

— Колко?

Преглътнах, не желаейки да отговоря, но тежестта на всички тези погледи стана прекалено голяма.

— Николко. Все още не съм го дочела.

Заученото хладнокръвие ми позволи да произнеса думите спокойно и уверено, прикривайки смущението си.

Сет беше озадачен. Така изглеждаха и останалите. Всички ме гледаха объркани. Само Дъг разбра шегата.

— Николко? — намръщено попита Уорън. — Романът не излезе ли преди повече от месец?

Негодникът Дъг се захили:

— Кажи им и останалото. Кажи им по колко четеш всеки ден.

Искаше ми се земята да се отвори и да ме погълне, за да избягам от този кошмар. Сякаш това, че се бях показала пред Сет Мортенсен като високомерна уличница, не беше достатъчно лошо, та Дъг ми навличаше и срама да призная смешния си навик.

— Пет — казах накрая аз. — Чета само по пет страници на ден.

— Защо? — попита Пейдж. Явно никога не беше чувала за това.

Почувствах как бузите ми пламват. Пейдж и Уорън ме гледаха, сякаш бях от друга планета, а Сет мълчеше и изглеждаше много объркан. Поех си дълбоко дъх и изстрелях наведнъж:

— Защото… Защото е толкова хубаво, а човек има възможността да прочете за първи път една книга само веднъж и аз искам това преживяване да продължи по-дълго. В противен случай ще я свърша за един ден и това би било като… като да изядеш цял кашон сладолед наведнъж. Прекалено голямо богатство, прахосано прекалено набързо. Така мога да протакам. Да направя четенето на книгата по-продължително. Да му се насладя. Трябва да го правя, защото книгите му не излизат много често.

Веднага млъкнах, разбрала, че току-що отново бях засегнала писателските умения на Сет. Той не отговори на коментара ми, а аз не успях да разгадая израза на лицето му. Замислен… може би. Още веднъж мълчаливо се помолих земята да ме погълне и да ме спаси от това унижение, но тя упорито отказваше.

Дъг успокоително ми се усмихна. Намираше навика ми за сладък. Пейдж явно бе на друго мнение и изглеждаше, сякаш споделя желанието ми да съм някъде другаде. Учтиво се прокашля и даде съвсем нова насока на разговора. Оттам нататък почти не обръщах внимание кой какво казва. Всичко, което знаех, бе, че Сет Мортенсен вероятно ме мисли за напълно откачена, и с нетърпение очаквах вечерта да свърши.

— …Кинкейд ще го направи.

Произнасянето на името ми ме върна обратно към действителността.

— Какво? — обърнах се към Дъг.

— Ще го направиш, нали? — повтори той.

— Да направя какво?

— Да покажеш утре града ни на Сет — търпеливо отвърна той, сякаш говореше на дете. — Да го разведеш наоколо.

— Брат ми е много зает — обясни Сет.

Какво общо имаше брат му с това? И защо му беше необходимо да го развеждат наоколо?

Забавих отговора си, не исках да си призная, че се бях отнесла, потопена в самосъжалението си.

— Ако не искате… — колебливо започна Сет.

— Разбира се, че иска — побутна ме Дъг. — Хайде, излез от черупката си.

Разменихме лукави погледи, достойни за Джером и Картър.

— Да, добре. Решено.

Уговорихме подробностите около срещата ми със Сет и се зачудих в какво се забърквам. Вече не исках да бъда забелязана. Предпочитах той завинаги да ме заличи от ума си, а да прекараме утрешния ден заедно, обикаляйки Сиатъл, не беше най-добрият начин да се постигне това. И без друго резултатът щеше да е още по-глупаво поведение от моя страна.

Най-после разговорът приключи. Точно преди да се разделим, внезапно се сетих за нещо.

— Господин Мортенсен? Сет?

Той се обърна към мен:

— Да?

Отчаяно се опитвах да кажа нещо, което би заличило хаоса от конфузност и неловкост, в който двамата се бяхме заплели. За нещастие единственото, което ми идваше наум, беше „Откъде черпите идеите си“? и „Ще станат ли двойка Къди и О’Нийл?“. Като отхвърлих подобни идиотщини, просто му поднесох книгата си.

— Ще ми дадете ли автограф?

— А… разбира се — пауза. — Ще ви я върна утре.

Да ме лиши за тази вечер от любимата ми книга? Не бях ли страдала достатъчно?

— Не може ли да го направите сега?

Той нещастно сви рамене, сякаш това бе нещо извън неговия контрол:

— Не се сещам какво да напиша.

— Просто ми напишете името си.

— Ще ви я върна утре — повтори той и си тръгна с моята книга „Договорът Глазгоу“ сякаш не бях казала нищо.

Ужасена, сериозно обмислях да го догоня и да се бия за нея, но внезапно Уорън ме хвана за ръката.

— Джорджина — любезно каза той, докато аз отчаяно гледах след отдалечаващата се книга, — трябва да обсъдим нещо в кабинета ми.

Не. Нямаше начин. Със сигурност нямаше да му пусна, не и след провала тази вечер. Бавно се обърнах към него и поклатих глава:

— Казах ти, не мога.

— Да, знам, измислената ти среща.

— Не е измислена. Тя е…

Докато говорех, очите ми отчаяно търсеха път за бягство. Тъй като в секцията за готварски книги не се появиха магически портали, погледът ми внезапно се спря върху мъжа, който прелистваше книгите на чужди езици. Той се усмихна с почуда на проявения ми към него интерес и аз моментално взех дръзко решение.

— …с него. Срещата ми е с него.

Помахах с ръка на непознатия мъж и го повиках с жест. Разбираемо е, че изглеждаше изненадан, когато остави книгата и тръгна към нас. Щом дойде, фамилиарно го прегърнах и му хвърлих поглед, заради който и крале биха паднали на колене.

— Готов ли си да тръгваме?

В очите му, които впрочем бяха красиви, с наситен синьо-зелен цвят, проблесна леко учудване. За мое облекчение той се включи в играта и майсторски върна топката:

— Разбира се. — Ръката му ме обгърна, а дланта му остана на хълбока ми с изненадваща дързост. — Щях да дойда и по-рано, но попаднах в задръстване.

Сладур. Погледнах към Уорън:

— Да отложим разговора?

Погледът на Уорън се плъзна от мен към младия мъж и после обратно към мен.

— Да, разбира се.

Той имаше собственически чувства към мен, но не чак толкова силни, че да се противопостави на по-млад съперник.

Някои от колегите ми също наблюдаваха с интерес. Също като Уорън, никой от тях не ме беше виждал да излизам на среща с някого. Сет Мортенсен беше зает да приготвя куфарчето си и повече не ме погледна, напълно забравил за съществуването ми. Дори не ми отговори, когато му казах „довиждане“. Може пък да беше за добро.

С моя „приятел“ излязохме от книжарницата и тръгнахме в прохладната вечер. Беше спряло да ръми, но облаците и светлините на града скриваха звездите. Докато го оглеждах, в крайна сметка май ми се прииска да имахме среща.

Беше висок — наистина висок. Вероятно беше поне с двайсет и пет сантиметра по-висок от моите скромни метър и шейсет и пет. Имаше черна, чуплива коса, сресана назад. Лицето му беше мургаво и подчертаваше блясъка на морскосините му очи. Носеше дълго черно вълнено палто и карирано шалче в черно, бургундскочервено и зелено.

— Благодаря — казах, когато спряхме на ъгъла. — Спасихте ме от… неприятна ситуация.

— Удоволствието е изцяло мое.

Той ми подаде ръка:

— Казвам се Роман.

— Хубаво име.

— Предполагам. Напомня ми за любовен роман.

— О?

— Да. Никой не се казва така в истинския живот. Обаче в любовните романи ги има милиони. Роман Пети, херцог на Уелингтън. Роман Ужасният, Поразяващ, Зловещ и Привлекателен пират на Свободните морета.

— Мисля, че и аз съм го чела този. Казвам се Джорджина.

— Вече разбрах — той кимна към служебния бадж, който носех на врата си, но вероятно беше просто повод да надникне в деколтето ми. — Това облекло стандартната униформа за помощник-управители ли е?

— Това облекло днес ми е истински трън в задника — отбелязах, спомняйки си разнообразните реакции, който бе предизвикало.

— Можеш да облечеш палтото ми. Къде искаш да отидем тази вечер?

— Къде искам?… Не сме на среща. Казах ти, че просто ме спаси от незначително затруднение, това е всичко.

— Хей, все пак заслужавам да бъда възнаграден с нещо! — възрази той. — Носна кърпичка? Целувка по бузата? Телефонния ти номер?

— Не.

— О, хайде, де! Не видя ли колко съм добър? Не се поколебах нито за миг, когато ми отправи онзи поглед „ела насам“.

Не можех да отрека това.

— Добре. Номерът ми е 555–1200.

— Това е телефонният номер на книжарницата.

— Как разбра?

Той посочи към табелата на „Емералд Сити“ зад мен. Тя съдържаше всички данни за връзка.

— Защото съм грамотен.

— О, страхотно. Това те издига с десет степени над повечето типове, които ми налитат.

Той изглеждаше обнадежден:

— Това означава ли, че някой път ще излезем заедно?

— Не. Оценявам помощта ти тази вечер, но няма да се срещам с теб.

— Тогава не мисли за това като за среща. Приеми го като… духовно опознаване.

Начинът, по който ме гледаше, ми подсказа, че иска да опознае нещо много повече от духа ми. Неволно потръпнах, макар че не ми беше студено. Всъщност започвах да се чувствам плашещо разгорещена.

Той разкопча палтото си.

— Ето. Замръзваш. Облечи го, докато те закарам. Колата ми е зад ъгъла.

— Живея съвсем наблизо.

Палтото беше запазило топлината на тялото му и миришеше на хубаво. Комбинация от „С.К.1“3 и миризма на мъж. М-м-мм.

— Тогава ми позволи да те изпратя до вкъщи.

Настойчивостта му беше очарователна, което бе и главната причина, поради която се налагаше да приключа нещата още сега. Този бе от свестните мъже, които трябваше да избягвам.

— Хайде! — примоли се Роман, когато не му отговорих. — Не искам чак толкова много. Не съм маниак или нещо подобно. Всичко, което искам, е да те изпратя до вкъщи. Повече няма да ме видиш.

— Виж, та ти току-що се запозна с мен… — спрях, премисляйки думите му. — Добре.

— Добре какво?

— Можеш да ме изпратиш до вкъщи.

— Наистина ли? — засия той.

— Аха.

Когато три минути по-късно стигнахме до моя жилищен блок, той обезсърчено разпери ръце:

— Не е честно. Та ти живееш буквално зад ъгъла.

— Всичко, което поиска, беше да ме изпратиш до вкъщи.

Роман поклати глава:

— Не е честно. Въобще не е честно. Обаче — той обнадеждено огледа сградата, — сега поне зная къде живееш.

— Ей, каза, че не си маниак.

Той се засмя. Страхотни бели зъби проблеснаха на фона на мургавата му кожа.

— Никога не е късно да стана.

Наведе се, целуна ми ръка и ми намигна:

— Пак ще се видим, Джорджина.

Той се обърна и потъна в мрака на „Куин Ан“. Докато гледах как върви, все още чувствах устните му върху кожата си. Какъв изненадващ и объркващ обрат на вечерта.

Когато го изгубих от поглед, се обърнах и влязох в сградата. Бях изкачила наполовина стълбите, когато забелязах, че все още съм с палтото му. Как щях да му го върна? Направил го е точно с тази цел, досетих се аз. Оставил ми го е. Внезапно осъзнах, че ми се иска да видя хитрия херцог Роман отново. За предпочитане по-скоро, отколкото по-късно. Подсмихвайки се, продължих към апартамента си, но след няколко крачки спрях.

— Пак ли! — промърморих раздразнено.

Познати усещания се долавяха иззад вратата на апартамента ми. Като светкавица по време на буря. Като жуженето на пчели във въздуха. В дома ми се подвизаваше група безсмъртни.

Какво ставаше, по дяволите? Навярно трябваше да наложа такса за достъп до апартамента си? Защо изведнъж всички решиха, че могат просто да влязат, когато мен ме няма? В следващият миг ми просветна, че по-рано не бях усетила присъствието на Картър и Джером. Бяха ме хванали напълно неподготвена. Това беше необичайно, но бях прекалено смаяна от новините, за да обърна внимание, на каквото и да е. По същия начин сегашният ми гняв не ми позволи да се отдам на размисли за тази странна, незначителна подробност. Бях прекалено ядосана. Прехвърлих през рамо дамската си чанта и нахълтах в дома си.