Тъгата на сукубата

Глава 8

Когато на следващия ден отидох на работа за първа смяна, Пейдж ме посрещна с усмивка.

— Добра работа със Сет Мортенсен — каза ми тя, вдигайки поглед от купчината спретнато подредени документи на бюрото й. Бюрото, което деляхме ние с Дъг, изглеждаше като след апокалиптична война.

— Как така?

— Убедила си го да пише тук.

Примигнах. Покрай разнообразните ни приключения в Университетския квартал и „Кристъл Старц“ дори и дума не бях споменала по въпроса да стане гостуващ писател при нас.

— О?

— Току-що го видях в кафенето на горния етаж. Каза, че вчера си е прекарал страхотно.

Излязох от офиса объркана, като се чудех дали вчера не ми е убягнало нещо. По мое мнение това не беше най-великата находка, но все пак предположих, че е радостен и благодарен заради отбивката в цената на книгите. Беше ли се случило още нещо, заслужаващо внимание?

Непоканен, споменът за докосването до ръката на Сет внезапно отново ме прониза, напомняйки ми чувство за близост, което бе предизвикало у мен. Не, реших аз, нямаше нищо такова. Бях си въобразила.

Качих се в кафенето за мокачиното си. Все още бях озадачена. Както очаквах, Сет седеше в ъгъла, а лаптопът бе отворен пред него. Изглеждаше като вчера, само че днес от тениската му надничаше Бийкър от Мъпетите. Пръстите му яростно се движеха по клавиатурата, а очите му бяха втренчени в екрана.

— Здравей — казах.

— Здравей.

Не каза нищо повече. Дори не вдигна поглед.

— Работиш ли?

— Да.

Очаквах пояснение, но то не последва. Затова продължих.

— А-а, Пейдж ми каза, че се местиш тук.

Той не отговори. Дори не разбрах дали ме е чул. Внезапно вдигна поглед и очите му ме пронизаха.

— Била ли си някога в Тексас?

Това ме изненада.

— Разбира се, коя част те интересува?

— Остин. Нужно ми е да знам какво е времето там.

— Кога? По това време на годината?

— Не… През пролетта и началото на лятото.

Замислих се.

— Горещо, дъждовно и с бури. Влажно. Нали разбираш, крайната точка по пътя на торнадото.

— Аха.

Сет се замисли, после рязко кимна и отново се отдаде на заниманието си.

— На Къди това ще й хареса. Благодаря.

Отне ми един момент да осъзная, че говори за една от героините си. Нетърпимостта на Нина Къди към лошото време беше пословична. Внезапно стомахът ми сякаш се отдели от мен и цопна на пода. Беше истинско чудо как не се чу пляс.

— Пишеш за Къди и О’Нийл? Сега, в момента?

— Да — говореше небрежно, сякаш все още обсъждахме времето. — Следващата книга. Добре де, по-следващата. Следващата вече чака ред за издаване. От тази съм написал около една четвърт.

Погледнах със страхопочитание към лаптопа, сякаш беше божествен златен идол от стари времена, способен да прави чудеса. Да предизвика дъжд. Да нахрани масите. Загубих дар слово. Това, че следващият шедьовър се създаваше точно пред мен, че можеше да съм казала нещо, което да му повлияе, бе твърде много, за да мога да го понеса. Мъчително преглътнах и откъснах очите си от него, налагайки си да се успокоя. В крайна сметка, новото произведение няма да ме развълнува толкова, след като все още не бях приключила със сегашното.

— О! Книга за Къди и О’Нийл. Това наистина е…

— Виж, наистина съм зает. Сега трябва да се концентрирам. Съжалявам.

При тези думи замръзнах:

— Какво?

Да не би да ме отпращаше?

— Може ли да поговорим по-късно?

Отпращаше ме. И то, без дори да ме погледне. Бузите ми пламнаха.

— А книгата ми? — нахално изтърсих аз.

— А?

— „Договорът Глазгоу“. Подписа ли я?

— А, това.

— Какво означава „това“?

— Ще ти изпратя имейл.

— Ще ми изпратиш… Не си ми донесъл книгата?

Сет поклати глава и продължи да работи.

— Добре. — Това с имейла не ми стана ясно, но нямах намерение да си пилея времето, като си прося внимание, — ще се видим по-късно. Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.

Гласът ми беше твърд и студен, но се съмнявам той да го забеляза. Опитах се да не беснея, докато слизах надолу. Как можеше да се държи така? Особено след като вчера го бях развела наоколо. Известен писател или не, той нямаше право да се държи като идиот с мен. Почувствах се унижена.

Унижена от какво? Защото си била пренебрегната? — укори ме един разумен глас вътре в мен. — Съвсем не е като да ти е направил сцена. Просто беше зает. В крайна сметка, ти си тази, която се оплаква, че той не пише достатъчно бързо.

Пренебрегнах гласа и се върнах към работата си, все още чувствайки се много ядосана. Служебните задължения обаче не ми позволиха дълго да страдам заради нараненото си его, тъй като до следобеда бях заета на партера да замествам липсващия персонал. Следващия път, когато имах възможност да се върна в офиса си, беше само за да грабна дамската си чанта, защото смяната ми беше приключила. Канех се да тръгвам, когато забелязах, че имам имейл от Сет. Приближих се до компютъра и зачетох.

Препрочетох писмото два пъти. Бях напълно сигурна, че за краткия период от запознанството ми със Сет не го бях чувала да изрича на глас толкова много думи, колкото беше написал. И не само това — тези думи бяха забавни, остроумни. Като миниатюрен роман за Къди и О’Нийл, предназначен само за мен. Коренна промяна след недодяланото му поведение тази сутрин. Ако лично ми беше казал нещо дори смътно напомнящо на това, вероятно щях да припадна.

— Невероятно — казах на екрана.

Част от мен се чувстваше умилостивена от писмото, докато друга част смяташе, че зает или не, той все пак можеше да бъде и малко по-тактичен. Останалата част от мен настояваше, че всички тези „мои части“ се нуждаят от терапия, а като оставим това, наистина трябваше да изляза да се видя с Ерик и да го разпитам за ловеца на вампири. Бързо изпратих отговор:

Излязох от книжарницата. Веднага забравих за Сет и бях щастлива, че толкова рано през деня движението няма да е натоварено. Докато карах към Лейк Сити, лесно открих пресечката, за която ми бе казало момичето от „Кристъл Старц“, но търсенето на самия магазин се оказа повече от предизвикателство. Районът беше осеян с грозни молове и всякакъв вид магазини. Прочетох безброй билбордове и рекламни табели с надеждата да открия нещо обещаващо. Накрая мярнах малък неонов надпис АРКАНА, заврян в далечния ъгъл на едно рядко посещавано каре от магазини. Това трябваше да е.

Паркирах отпред, надявайки се да е отворено. Нямаше работно време или каквато и да е друга информация на вратата, но когато я бутнах, тя безпрепятствено се отвори. Щом влязох, усетих във въздуха наситения аромат на сандалово дърво, а от малка уредба на щанда долиташе тиха музика на арфа. Не видях никого в помещението и се разходих наоколо, възхищавайки се на това, което виждах. Покрай стените в редици бяха строени истински книги за митология и религия, напълно различни от крещящите боклуци в „Кристъл Старц“. Имаше и внимателно подредени декоративни кутийки с ръчно направени бижута, чиято изработка разпознах като дело на някои от местните майстори. Разнообразни ритуални предмети — свещи, тамян и статуетки, запълваха ъгълчетата и празните пространства, придавайки на цялото място приятна атмосфера.

— Госпожице Кинкейд, за мен е чест да ви видя отново.

Тъкмо се възхищавах на статуетка на Бялата Тара8 и при звука на гласа се обърнах. Ерик влезе в стаята и аз прикрих изненадата си от вида му. Кога беше остарял толкова? Бе възрастен още последния път, когато го видях — по тъмната му кожа имаше бръчки и косата му посивяваше, но не беше прегърбен и с дълбоки сенки под очите. Опитах се да си спомня последния път, когато бяхме разговаряли — не смятах, че е чак толкова отдавна. Пет години? Десет? При смъртните е много лесно да му изгубиш края.

— И аз се радвам да те видя. Не беше лесно да те открия. Трябваше да поразпитам в „Кристъл Старц“, за да разбера какво е станало с теб.

— Надявам се, че преживяването не е било прекалено… мъчително.

— Нищо, което да не мога да понеса. Освен това се радвам, че си се измъкнал оттам. — Огледах претрупания, слабо осветен магазин. — Новото ти място ми харесва.

— Не е кой знае какво и не ми носи много, но си е мое. Затова спестявах и ще прекарам тук последните си години.

Направих гримаса:

— Хайде сега, не ставай мелодраматичен. Не си чак толкова стар.

Усмивката му стана по-широка, а изражението му — леко саркастично.

— Нито пък вие, госпожице Кинкейд. Наистина, вие сте все така хубава както първия път, когато ви видях. — Той ми се поклони леко, навеждайки се по-ниско, отколкото някой с неговия гръб вероятно би трябвало. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Имам нужда от информация.

— Разбира се. — Той посочи към малка масичка близо до щанда, затрупана с книги и един свещник. — Седнете да изпием по чаша чай и ще си поговорим. Стига да не бързате?

— Не, имам време.

Докато Ерик донесе чая, аз разчистих масата, подреждайки книгите в спретнати купчини на пода. Когато той се върна с чайника, заговорихме за незначителни неща и отпивахме по малко, но умът ми беше другаде. Безпокойството ми трябва да си е проличало по начина, по който пръстите ми танцуваха по ръба на чашата и нетърпеливото ми потропване с крака. Накрая изплюх камъчето:

— Трябва да науча за ловците на вампири.

За повечето хора такава молба би била странна, но Ерик само кимна:

— Какво по-точно бихте искали да знаете?

— Всичко. Навиците им, как се разпознават. Всичко, каквото знаеш.

Той се облегна на стола си, като деликатно държеше чашата.

— Доколкото съм запознат, ловците на вампири не се създават, те се раждат. Те, така да се каже, са надарени със способността да убиват вампири.

Той продължи с някои подробности, повечето от които се връзваха с това, което бях научила от Питър.

Размишлявайки върху разказаното ми от Коди, че е бил следен от някого, когото не е можел да види, попитах:

— Знаеш ли дали имат някакви специални умения? Могат ли да стават невидими?

— Доколкото зная, не. Разбира се, някои безсмъртни го могат, но не и ловците на вампири. В крайна сметка, те са обикновени смъртни, въпреки необичайния им талант.

Кимнах. Бях от създанията, които могат да стават невидими, макар че рядко използвах тази си способност. Занимаваше ме мисълта, че фантомът на Коди можеше да е някой невидим безсмъртен, опитващ се да прави номера, но все пак би трябвало да го усетят по издайническата следа, която всички ние носим. Фактът, че нито беше видян, нито беше усетен: подхранваше теорията на Питър, че преследвачът е само в главата на Коди.

— Могат ли ловците на вампири да наранят някой друг? Демон… или друго безсмъртно създание?

— Много е трудно да причиниш каквото и да е на някой безсмъртен — разсъждаваше Ерик. — Някои радетели на доброто — могъщи свещеници например — могат да прогонват демоните, но не могат постоянно да им вредят. Чувал съм и за смъртни, заловили свръхестествени създания, но да направят нещо повече от това… Не казвам, че е невъзможно, но никога не съм чувал подобно нещо. Според непосредствения ми опит, ловците на вампири могат да наранят само вампирите. Нищо повече.

— За мен непосредственият ти опит е много по-ценен от повечето потвърдени факти.

Той ме изгледа с любопитство:

— Но това не е отговорът, който очаквахте.

— Не зная. Почти всичко от това вече ми бе казано. Просто си мислех, че може да има нещо повече.

Беше напълно възможно Джером да е казал истината, че това е само някой разбеснял се ловец на вампири, и тогава предупрежденията му към Хю и мен бяха просто проява на внимание, за да ни предпази от неприятности. Все пак не можех да се отърся от чувството, че Джером премълча някаква информация, нито пък смятах, че точно Коди би си въобразил разни неща.

Навярно съм изглеждала объркана, защото Ерик някак колебливо предложи:

— Бих могъл допълнително да проуча това заради вас, стига да искате. Само защото никога не съм чувал за нещо, което е в състояние да навреди на другите безсмъртни, съвсем не означава, че то не съществува.

Кимнах:

— Ще ти бъда признателна. Благодаря.

— Привилегия е да помогна на някого като вас. Ако искате, мога също да събера сведения за ловците на вампири като цяло. — Той отново направи пауза, за да подбере внимателно думите си. — Ако има такъв човек, в местната окултна общност ще се появят ясни и сигурни признаци за това — купуване на принадлежности, задаване на въпроси. Подобни неща не остават незабелязани.

Сега аз се поколебах. Джером ни беше казал да сме внимателни. Имах чувството, че няма да одобри никаква самодейност, а сегашния ми разговор с Ерик вероятно беше точно това. Разбира се, едва ли имаше значение, ако пуснех пипалата си. Събирането на информация съвсем не беше същото като да хукна да търся този човек лично.

— Ще ти бъда много благодарна. Всичко, което изнамериш, би било полезно.

Допих чая си и оставих празната чаша.

— Май е време да тръгвам.

Той се изправи заедно с мен.

— Благодаря ви, че пихте чай с мен. Да бъда с жена като вас е нещо, което се случва само в мъжките сънища.

Леко се усмихнах на завоалираната шега, отнасяща се до старата легенда, че сукубите посещават мъжете в съня им.

— Сънищата ти са безопасни, Ерик.

Той отвърна на усмивката ми:

— Елате след няколко дни. Ще ви разкажа какво съм научил и пак ще пием чай.

Докато оглеждах безлюдния магазин и мислех как по време на срещата ни не се появи мито един клиент, внезапно почувствах нужда да създам на Ерик малко работа:

— Позволи ми да си купя чай, преди да тръгна.

Той ми отправи снизходителен поглед, а тъмнокафявите му очи се развеселиха, сякаш бе отгатнал играта ми.

— Винаги съм ви смятал за почитателка на черния чай, или най-малкото, за любителка на кофеина.

— Хей, дори аз от време на време обичам промените. Освен това чаят беше хубав… по един билков и безкофеинов начин.

— Ще предам комплиментите ви на приятелката си. Тя прави смесите, а аз ги продавам вместо нея.

— О, сериозна приятелка?

— Само приятелка, госпожице Кинкейд.

Той отиде до рафта зад касовия апарат, където имаше различни видове чай. Когато се приближих, за да платя, останах възхитена от някои бижута под стъклото на щанда. Едно от тях грабна погледа ми — колие от три реда прасковени на цвят сладководни перли, тук-там осеяно с медни мъниста и парченца морскозелено стъкло. В центъра висеше изработен от мед анкх9.

— Изработка на някой от местните занаятчии ли е?

— Направи го един стар приятел от Такома.

Ерик бръкна в кутийката, извади колието и го положи на щанда. Погалих фините, гладки перли, всяка от които имаше леко неправилна форма.

— Вложил е в него египетска нотка. Мисля, че е искал не само да предизвика духа на Афродита и морето, но и да създаде нещо, което може би са носели древните жрици.

— Не са носели нищо толкова изящно — промърморих и обърнах огърлицата, като забелязах високата цена на етикетчето. Открих, че тази вечер говоря без задръжки. — В много от гръцките градове се е усещало египетското влияние. Анкховете се появяват върху кипърските монети наред с Афродита.

Докосвайки медния анкх си спомних за друга огърлица, отдавна изгубила се в праха на времето. Онази огърлица беше по-обикновена — само наниз от мъниста, гравирани с миниатюрни анкхове. Моят съпруг ми я беше донесъл сутринта в деня на нашата венчавка, промъквайки се у дома точно след зазоряване — нетипично смел за него жест. Бях го упрекнала за безразсъдството:

— Какво правиш? Ще ме видиш следобед… и всеки ден след това.

— Исках да ти я дам преди венчавката. — Той държеше наниза с мъниста. — Беше на майка ми. Искам да е твоя и да я носиш днес.

Той се наведе, поставяйки мънистата на врата ми. Когато пръстите му докоснаха кожата ми, почувствах топла и ефирна тръпка да преминава през тялото ми. На крехката възраст от петнайсет години не можех да разбера тези усещания, но бях нетърпелива да ги изследвам. Сегашното ми помъдряло „аз“ би ги определило като първите пориви на страст, но… добре, имаше и нещо друго. Нещо друго, което все още не мога да разбера. Електрическа искра; чувството, че сме обвързани в нещо по-голямо от нас самите; че оставането ни заедно е неизбежно.

— Ето — каза той, когато нанизът бе закопчан и косата ми се спусна на мястото си. — Идеално.

Не каза нищо друго. Нямаше нужда. Очите му ми казаха всичко. Потръпнах, трябваше да се уверя. Преди Кириакос никой мъж не ме бе поглеждал за втори път. Аз бях върлинестата щерка на Мартинес, онази, с острия език, която не мислеше, преди да говори. (В крайна сметка преобразяваното щеше да реши единия проблем, но не и другия.) Кириакос обаче винаги ме слушаше и ме гледаше сякаш бях много повече; бях съблазнителна и желана; бях като красивите жрици на Афродита, които все още извършваха ритуалите си, но далече от християнските свещеници.

Тогава ми се прииска да ме докосне — дори не осъзнавах колко много, до момента, когато внезапно и неочаквано хванах ръката му. Сложих я на талията си и го придърпах към себе си.

Очите му се разшириха от изненада, но не се отдръпна. Бяхме почти еднакви на ръст и устата му лесно откри моята за зашеметяваща целувка. Облегнах се на топлата каменна стена зад себе си, останах притисната между него и нея. Почувствах всяка част от тялото му притисната в моето, и въпреки това не бяхме достатъчно близо един до друг. Не докрай.

Целувката ни стана още по-пламенна, сякаш само устните ни можеха да заличат болезнената дистанция помежду ни. Отново придвижих ръката му — този път по дължината на единия ми крак, докато повдигна полата ми. Дланта му погали гладката плът и бавно се плъзна по вътрешната страна на бедрото ми. Долната част на тялото ми се изви към неговото, почти се впи в него, водена от необходимостта ми да бъда докосвана навсякъде.

— Лета, къде си? — долетя с вятъра гласът на сестра ми.

Не беше съвсем наблизо, но скоро щеше да бъде тук. Кириакос и аз се отдръпнахме един от друг задъхани и с ускорен пулс. Той ме гледаше, сякаш никога преди не ме беше виждал. В погледа му пламтеше страст.

— Била ли си с някого преди? — учудено попита той.

Поклатих глава.

— Тогава как… Никога не съм си представял, че би правила така…

— Бързо се уча.

Той се усмихна и притисна ръката ми до устните си.

— Довечера — прошепна ми, — довечера ние ще…

— Довечера — съгласих се аз.

Той отстъпи, очите му все още светеха:

— Обичам те. Ти си моят живот.

— И аз те обичам.

Усмихнах се и го загледах как се отдалечава. Минута по-късно отново чух гласа на сестра си:

— Лета?

— Госпожице Кинкейд?

Гласът на Ерик ме изтръгна от спомена и внезапно отново се озовах в магазинчето му, далече от отдавна разпадналия се семеен дом. Срещнах питащия му поглед и вдигнах огърлицата.

— Ще взема и това.

— Госпожице Кинкейд — нерешително каза той, въртейки с пръсти етикетчето с цената, — няма нужда. Помощта, която ви оказвам, не струва нищо…

— Зная — уверих го. — Зная. Просто добави това към сметката ми и попитай приятеля си дали може да ми изработи и подходящи обици.

Сложих си огърлицата и излязох от магазина, като все още мислех за онази утрин и за усещането да бъда докосвана за първи път, и то от някого, когото обичах. Шумно въздъхнах и изхвърлих това от ума си. Точно както бях правила безброй пъти.