Вълшебната планина

Предисловие

Историята на Ханс Касторп, която искаме да разкажем — не заради него (тъй като читателят ще открие в него един обикновен, макар и привлекателен човек), а за заради самата история, която, както ни се струва, до голяма степен заслужава да се разкаже (при което нека в полза на Ханс Касторп напомним, че това е неговата история) — та тази история е твърде отколешна, тя, така да се каже, вече е напълно покрита с благородната историческа ръжда и трябва да се изложи в глаголната форма на най-дълбокото минало време.

Това не би било във вреда на историята, а по-скоро от полза, тъй като историите трябва да са преминали и може да се каже: колкото са се отдалечили, толкова по-добре за тях като истории, толкова по-добре и за разказвача, този шепнещ заклинател на миналото време. Ала за нея важи същото, което днес важи и за хората, а не на последно място и за разказвачите на истории: тя е много по-стара от своите години, нейната възраст не може да се мери с дни, старостта, която й тегне, не може да се мери със слънчеви цикли; с една дума, тя всъщност дължи степента на своята отколешност не на времето — едно твърдение, с което мимоходом се намеква и напомня за проблематичността и своеобразната двойствена природа на тази тайнствена стихия.

Но нека не затъмняваме изкуствено ясната същина: голямата отколешност на нашата история идва от това, че тя се разиграва преди един известен преврат, преди една межда, която дълбоко разполови живота и съзнанието… Тя се разиграва или за да избегнем старателно всяко сегашно време, тя се разигра и се е разигравала отколе, някога, в стари дни, в света преди голямата война, с чието начало много нещо започна, а и досега като че ли не е престанало да започва. Преди това, значи, се разиграва тя, макар и не дълго време преди. Но нима отколешният характер на една история не е толкова по-задълбочен, по-съвършен и по-приказен, колкото по-близо е тя до някое „преди“? Пък и нашата, поради своята вътрешна природа — може би ще има едно или друго нещо общо с приказките.

Ние ще я разправим подробно, точно, от игла до конец, защото, кога е зависело забавното или скучното в една история от пространството и времето, което тя отнема? Без да се боим от лошата слава на дребнавостта, ние по-скоро сме склонни да смятаме само основното за истински забавно.

Излиза, че разказвачът няма да свърши на бърза ръка с Хансовата история. Не ще му стигнат за това нито седемте дни на една неделя, нито седем месеца. Най-добре ще бъде да не си изяснява предварително колко земно време ще изтече, докато историята го държи в своите мрежи. За бога, дано само не станат седем години!

И тъй, нека почнем.