Вълшебната планина

Благопристойно помрачаване

Ханс Касторп се боеше да не се успи, тъй като бе толкова много уморен, но бе на крак по-рано, отколкото трябваше, та разполагаше с време в излишък за всичките си утринни навици — навици на висока цивилизация, при които главна роля играеха едно гумено тасче, дървеното блюдце със зелен лавандулов сапун и меката бръснарска четка към него; така той можа да се занимае с утринния си тоалет, а също и да разопакова вещите си и да поразтреби. Докато прокарваше посребрената самобръсначка върху насапунисаните с парфюмирана пяна бузи, той се сети за обърканите си сънища и поклати глава, снизходително усмихнат на тия безсмислици, с чувството на превъзходство на човек, който се бръсне в дневното осветление на разума. Той не се чувстваше много отпочинал, но настъпващият ден го освежи.

Докато си избърсваше ръцете, той пристъпи с напудрени бузи, по долни гащи от памучно трико и червени сахтиянови чехли на балкона, който ограждаше целия етаж; пред всяка стая той бе разделен с непрозрачни стъкла, които не стигаха чак до перилата. Утрото бе хладно и облачно. Дълги вълма мъгла лежаха неподвижни пред страничните възвишения, а облачни маси, бели и сиви, обграждаха по-далечните планини. Тук-таме се провиждаха петна и ивици от небесната синева, а когато слънцето надникнеше всред тъмните борови гори, по склоновете блясваше бялото селище в дъното на долината. Някъде свиреше музика, вероятно в същия хотел, където и снощи бе имало концерт. Приглушени идваха оттам акорди на хорал, след пауза последва някакъв марш и Ханс Касторп се ослуша с наслада, наклонил глава на една страна, с отворена уста и малко зачервени очи; той от сърце обичаше музиката, тъй като тя му действаше като неговия портер на закуска, защото дълбоко го успокояваше и го унасяше в някаква дрямка.

Долу се виеше лентата на пътя към санаториума, по който бе дошъл снощи. Ниска, подобна на звездички тинтява растеше всред влажната трева на склона. Част от площадката бе оградена като парк; там имаше пътеки с дребен чакъл, цветни лехи и една изкуствена скална пещера в подножието на голяма сребриста ела. Тераса с покрив от ламарина, в която имаше лежащи столове, се откриваше към юг, а до нея се издигаше пилон, боядисан в кафявочервено, по чийто шнур понякога се развяваше знамето — едно измислено знаме, зелено и бяло, по средата с емблемата на медицината — жезъл със змия.

Долу в парка се разхождаше жена — възрастна дама с мрачен, дори трагичен вид. Облечена само в черно, омотала около обърканата си сиво-черна коса черен шарф, тя неуморимо и равномерно се движеше по пътеките с подсечени колене и неподвижно увиснали напред ръце; челото й бе набраздено от напречни бръчки, а въгленовочерните очи, под които висяха отпуснати торбички, втренчено се вглеждаха право напред. Нейното остаряващо, бледо южняшко лице и голямата, огорчена, отпусната само от едната страна уста напомняха на Ханс Касторп за портрета на някаква прочута трагическа актриса, който някъде бе виждал; зловещо бе да гледа човек как тая черна и бледа жена, очевидно без да си дава сметка за това, нагаждаше своите дълги, натежали от мъка крачки по такта на долитащата маршова музика.

Замислено и със съчувствие Ханс Касторп гледаше надолу към нея; стори му се, че печалният й образ затъмнява утринното слънце. В същото време обаче той долови и някакъв друг, по-ясен шум, който идваше от съседната му вляво стая, дето, както му бе казал Йоахим, живееше някаква руска съпружеска двойка; този шум не отговаряше на веселото, свежо утро, а някак си лепливо го замърсяваше. Ханс Касторп си спомни, че още снощи бе чул нещо подобно, ала умората му бе попречила да обърне по-голямо внимание. Имаше борба, смехове и пъхтене, чието неприлично значение не за дълго остана непонятно за младия човек, макар че отначало се опитваше от добродушие да го изтълкува като нещо невинно. Това негово добродушие можеше да бъде наречено и с други имена, например с блудкавото име „душевна чистота“ или със сериозното и хубаво име „срамежливост“, или най-сетне с унизителните имена „бягство от истината“ и „притворство“, в него имаше дори и някаква мистична боязън и благочестие — с такива смесени чувства се отнесе Ханс Касторп към тези шумове, а външно то се изрази в едно благопристойно помрачаване на лицето му, сякаш той нито можеше, нито желаеше да знае нещо за това, което чуваше: един израз на благоприличие, който не бе напълно оригинален, но той бе свикнал да го възприема при известни случаи.

С тази физиономия, значи, той се оттегли от балкона обратно в стаята, за да не подслушва повече работи, които му се струваха сериозни и дори покъртителни, макар че се извършваха при кикотене. Но в стаята суетнята отвъд стената се чуваше още по-ясно. Както изглежда, гонеха се около мебелите, събориха някакъв стол, чу се пляскане и мляскане, а на всичкото отгоре се смесиха и валсови звуци отвън, изтъркани мелодийни фрази на някакъв шлагер, който отдалече съпровождаше невидимата сцена. Ханс Касторп стоеше с кърпата в ръце и въпреки желанието си слушаше. Изведнъж той се изчерви под пудрата, тъй като това, което със сигурност предвиждаше да се случи, стана и сега играта без съмнение бе взела животински характер. „Дявол да ги вземе!“ — помисли той и се извърна, за да завърши тоалета си с нарочно шумни движения. Боже мой, та те са съпрузи и дотук всичко е в ред. Но посред бял ден, това вече е малко множко. А струва ми се, че и снощи не мируваха. В края на краищата, щом като са тук, те са болни или поне единият от тях — би трябвало малко да се попазват. Но истински скандалното, мислеше той разгневен, е това, дето стените са така тънки и всичко се чува ясно през тях, наистина нетърпимо! Естествено — евтин строеж, безобразно евтин! Дали после ще видя тия хора, а може би дори и ще ме представят на тях. Това би било във висша степен неприятно. Тук Ханс Касторп се зачуди, защото забеляза, че червенината, която преди малко бе покрила току-що избръснатите му бузи, не иска да изчезне; може би това беше само чувството на топлина, което я бе придружавало — бузите му бяха пламнали и тази суха топлина по нищо не се различаваше от снощната, от която се бе отървал през нощта, а сега отново се бе появила. Това не го настрои по-дружелюбно към съседната двойка, напротив, той измърмори с издадени напред устни нещо твърде презрително, а после направи грешката още веднъж да разхлади лицето си с вода, което само влоши състоянието му. Ето защо, отпаднал, гласът му потрепера, когато се обади на братовчед си, който го бе повикал с чукане по стената, а когато Йоахим влезе, той не му направи впечатление на освежен и радостен от утрото човек.

Закуска

— Здрасти — каза Йоахим. — Тая ти беше първата нощ тук горе. Доволен ли си?

Той бе готов за излизане, спортно облечен, със солидно изработени обувки, а на ръката си бе преметнал реглана си, в чийто страничен джоб се очертаваше плоското шише. И днес той беше без шапка.

— Благодаря — отвърна Ханс Касторп, — горе-долу. Няма да седна да преценявам. Сънувах някакви объркани сънища, а и къщата има недостатък, че всичко се чува, това е малко досадно. Ами коя е тази черната долу в парка?

Йоахим веднага разбра за кого става дума.

— А, тя е „Tous — ies-deux“3. — каза той. Тук всички я наричаме така, защото това е единственото, което можеш да чуеш от нея. Мексиканка, знаеш, нито дума не разбира от немски, а почти нищо и от френски, само някой и друг откъслечен израз. Тя от пет седмици насам е при по-големия си син, един напълно безнадежден случай, доста скоро ще свърши — болестта го е пронизала, може да се каже, че е напълно отровен, накрая почва да прилича горе-долу на тиф, казва Беренс — на всеки случай отвратителна история за всички. Преди две седмици пристигна и вторият син, защото искаше да види брат си — между другото страшно хубав момък, а и по-големият също, — и двамата са чудни хубавци, очите им парят като въглени, дамите бяха съвсем не на себе си. Е, по-младият трябва да е покашлювал долу, иначе обаче нищо му нямаше. Добре, ама като дойде тук, какво мислиш, че става: изведнъж дига 39,5, най-висока температура, разбираш ли, ляга в кревата и ако му се размине, казва Беренс, късметът му ще е проработил повече, отколкото умът му. Всеки случай било крайно време, казва той, да дойде тук… Да, оттогава майка им само обикаля навън, когато не е при тях, а когато я заговорят, казва единствено: „Tous-les-deux!“, защото повече не може да каже, а тук за момента няма никой, който да разбира испански.

— Тъй, значи, била работата — каза Ханс Касторп. — Дали и на мене ще ми каже същото, ако се запозная с нея? Би било странно — искам да кажа смешно и страшно в същото време — добави той, а очите му бяха като снощи: пареха, сякаш дълго бе плакал, и му тежаха и отново придобиха оня блясък, който бе запалила в тях нечуваната кашлица на ездача спортист. Изобщо му се стори, че едва сега добива отново връзка със снощните случки, че едва сега започва да разбира отново всичко, защото отначало, когато се бе събудил, съвсем не беше така. Като си напръска с малко лавандулов одеколон носната кърпичка и я прекара по челото и под очите, той заяви, че е готов.

— Ако нямаш нищо против, можем tous les deux да вървим на закуска — пошегува се той с чувство на необуздана самоувереност, а Йоахим кротко го погледна и се усмихна — някак особено, меланхолично и сякаш малко подигравателно — защо, това си бе негова работа.

След като Ханс Касторп се увери, че си е взел каквото му трябва за пушене, той грабна бастуна, палтото и шапката си — именно шапката, защото бе твърдо уверен в своя начин на живот и възпитание, та не желаеше току-така, и то за някакви си три седмици, да се приспособява към чужди и нови навици; така те тръгнаха надолу по стълбището, а по коридорите Йоахим посочваше тази или онази врата и назоваваше имената на обитателите, немски или други имена, които звучаха като чужди, като същевременно добавяше кратки забележки за характера им и сериозността на тяхното заболяване.

Те срещнаха и хора, които вече се връщаха от закуска, и когато Йоахим казваше някому добро утро, Ханс Касторп учтиво сваляше шапка. Той бе напрегнат и нервен като млад човек, който е на път да се представи на множество чужди люде и при това е измъчван от ясното чувство, че очите му са помътнели, а лицето му е зачервено, което само отчасти бе така, защото той по-скоро беше бледен.

— Чакай, да не забравя! — каза той изведнъж с някакво прекомерно усърдие. — Можеш да ме представиш на дамата в парка, ако се удаде сгода, нямам нищо против. Нека ми повтаря своето „tous-les-deux“, няма да й възразявам, нали съм подготвен и разбирам смисъла, ще знам каква физиономия трябва да направя. Но с руската двойка не ща да се запознавам, чуваш ли? Изрично не желая. Тези хора нямат никакви маниери; макар че ще живея три седмици до тях и макар че не е могло другояче да се нареди, не ща да се запознавам с тях, най-после имам право категорично да заявя…

— Добре — прекъсна го Йоахим. — Толкова ли са те смутили? Да, те са някакви варвари, с една дума, нецивилизовани хора, нали предварително ти казах? Той на ядене се явява винаги в кожено яке, одърпано, ти казвам, просто се чудя как Беренс не се намесва. А и тя не е от най-спретнатите, въпреки перото на шапката си… Впрочем ти можеш да бъдеш спокоен, те се хранят далече от нас, на „лошата руска маса“, има и „добра руска маса“, където сядат само фини руси, та няма възможност да се срещнеш с тях, даже и да би пожелал. Изобщо не е лесно да свързваш запознанства, понеже има толкова чужденци между гостите; сам аз познавам лично малцина от тях, макар че съм от толкова време тук.

— Кой е болен от двамата? — попита Ханс Касторп. — Той или тя?

— Той, струва ми се. Да, само той — каза Йоахим видимо разсеян, докато си оставяха вещите на закачалките пред трапезарията. А после влязоха в светло помещение със сводест таван, където гласове бъбреха, прибори дрънчаха и „салонните прислужнички“ бързо обикаляха с димящи кани в ръка.

В трапезарията имаше седем маси, повечето наредени по дължина, а само две стояха напреки. Масите бяха големи, всяка по за десет души, макар че не навсякъде бяха поставени прибери. Само няколко крачки през залата отделяха Ханс Касторп от мястото му; то бе приготвено за него на тясната страна на една маса, която стоеше отпред, по средата на залата между две напречни маси. Застанал прав зад стола си, Ханс Касторп се поклони педантично и учтиво към сътрапезниците си, с които Йоахим го бе запознал церемониално и които той едва видя, камо ли да бе възприел в съзнанието си имената им. Той схвана само личността и името на госпожа Щьор и това, че тя има червено лице и мазна пепеляворуса коса. Нейните езикови бисери изглеждаха възможни, след като човек видеше вироглавия и тъп израз на лицето й. После седна и с одобрение установи, че тук смятат първата закуска за сериозно ядене.

Имаше купи с мармалади и мед, паници с мляко с ориз и каша от овесени ядки, чинии с бъркани яйца и студено месо, масло имаше, колкото иска човек; някой вдигна стъкления похлупак, под който сълзеше швейцарско сирене, за да си отреже от него, а освен това по средата на масата стоеше блюдо с пресни и сушени плодове. Една „салонна прислужница“ в черно и бяло попита Ханс Касторп какво желае да пие: какао, кафе или чай. Тя беше дребна като дете със старешко, продълговато лице — джудже, както с уплах разбра той. Ханс Касторп погледна към братовчед си, който само равнодушно повдигна рамене и вежди, сякаш искаше да каже: „Е, та какво от това?“; тогава той се примири с фактите, помоли за чай с особена учтивост, защото насреща си имаше джудже, и почна да яде мляко с ориз, канела и захар, докато очите му зашариха по другите блюда, от които му се искаше да вкуси, и по гостите на седемте маси, колеги и другари по съдба на Йоахим — те всички бяха вътрешно болни и бъбрейки, закусваха.

Трапезарията бе издържана в онзи съвременен стил, който придава на деловитата опростеност известен фантастичен уклон. Тя не беше много широка в сравнение с дължината и бе обиколена с един вид галерия, която големи арки отделяха от самата трапезария. Колоните бяха облечени до половината с дърво в сандалова политура, а нагоре — белосани, както и горният край на стените и таванът; върху тях бяха изтеглени разноцветни ивици в несложни весели шаблони, които продължаваха върху дъгите на широките сводове. Няколко полилеи, електрически, от излъскан месинг, украсяваха залата, бяха направени от три поставени един върху друг обръчи, свързани помежду си с грациозни плетеници, а на долния от тях висяха като малки месечини абажури от млечно стъкло. Имаше четири стъклени врати — две на отсрещната, по-тясната страна, една трета отпред вляво, която водеше направо в предния хол, и тази, през която Ханс Касторп бе влязъл от някакъв коридор, защото Йоахим бе го превел по друга стълба, не същата, по която се бяха качили снощи.

От дясната му страна седеше едно невзрачно същество в черно, с мъх по лицето и матови, пламнали бузи, което му приличаше на шивашка работничка или на приходяща шивачка надничарка, може би защото закусваше само с кафе и намазани с масло хлебчета, а това от край време се свързваше в неговите представи с домашна шивачка надничарка. От лявата му страна имаше някаква английска госпожица, също така възрастна, много грозна, със сухи, зиморничави пръсти, която четеше писмо със закръглен почерк от дома си и същевременно пиеше чай, с цвят на кръв. До нея следваше Йоахим и после госпожа Щьор в шотландска вълнена блуза. Лявата си ръка тя държеше свита в пестник близо до бузата и видимо се стремеше да си придава изискано-образован вид при говорене, като придръпваше горната си устна над тесните, дълги заешки зъби. Един млад мъж с тънки мустачки и израз на лицето, сякаш в устата си имаше нещо с неприятен вкус, седна до нея и съвсем мълчаливо почна да закусва. Той влезе, след като Ханс Касторп бе вече седнал, вървейки, и без да погледне някого, свали за поздрав брадичката до гърдите си и зае мястото си, като със своето държание категорично отказа да се запознава с новия гост. Може би беше твърде болен, за да има чувство и да обръща внимание на такива формалности или изобщо да се интересува от околната среда. За момент срещу него бе седнало едно сухо, светлорусо младо момиче, което изпразни бурканче кисело мляко върху чинията си, изяде го и незабавно отново се оттегли.

Разговорът на масата не бе оживен. Йоахим формално разговаряше с госпожа Щьор, запита я как се чувства и с коректно съжаление разбра, че не е особено добре. Тя се оплака от „отпуснатост“. „Много съм отпусната“, каза тя провлечено и се превземаше просташки. А и още при ставането си имала вече 37,3, какво ли щяло да стане пък следобед. Шивачката обяви същата температура, но обясни, че се чувствала, напротив, напрегната, вътрешно напрегната и неспокойна, сякаш й предстояло нещо особено и решително, което обаче съвсем не било вярно, касаело се до физическо възбуждане без психически причини. Тя сигурно не беше шивачка, защото говореше много правилно и почти научно. Впрочем Ханс Касторп намери тази възбуда или поне това, че се разправя за нея, някак неуместно, дори неприлично за такова незначително и дребно същество. Той една след друга запита шивачката и госпожа Щьор откога са тук горе: първата била от пет месеца, втората — от седем; после събра целия си английски, за да разбере от съседката си вдясно какъв чай пие (оказа се, че е шипков) и дали е вкусен, което тя почти бурно потвърди; после той хвърли поглед към залата, в която хората влизаха и излизаха: първата закуска не бе строго съвместно ядене.

Беше го страх малко от ужасяващи впечатления, но се оказа разочарован: в трапезарията бе весело, човек не добиваше чувството, че се намира в някакъв дом на скръбта. Загорели млади хора от двата пола влизаха, тананикайки, говореха с прислужниците и със солиден апетит се нахвърляха върху закуската. Имаше и по-зрели хора, съпружески двойки, едно цяло семейство, с деца, което говореше руски, имаше и невръстни младежи. Почти всички жени носеха тясно прилепнали блузи от вълна или коприна, тъй наречени „сустърд“, бели или цветни, с големи яки и външни джобове; те изглеждаха особено добре, когато стояха прави, пъхнали ръце в джобовете, и разговаряха. На много маси се разнасяха снимки, без съмнение нови, любителски снимки; на друга маса разменяха пощенски марки. Говореха за времето, за това как са спали и каква температура са си измерили в устата сутринта. Повечето бяха весели — вероятно без особена причина, а само защото нямаха непосредствени грижи и бяха събрани накуп. Някои естествено седяха на масите, подврели глава в ръце, и гледаха втренчено пред себе си. Оставяха ги да си гледат и не им обръщаха внимание.

Изведнъж Ханс Касторп се стресна ядосан и обиден. Беше се затръшнала врата — вратата отпред вляво, която извеждаше направо към хола; някой я беше пуснал да се тръшне или може би сам я беше затръшнал, а този шум Ханс Касторп за нищо на света не можеше да понася, той от край време го беше мразил. Може би тази омраза се дължеше на възпитанието му, може би беше вродена идиосинкразия, с една дума, той ненавиждаше тръшкането на врати и би могъл да набие всекиго, който би си позволил да направи това пред ушите му. На всичко отгоре в случая вратата бе от малки стъкла и това усилваше сътресението: цялата бе се разтърсила и раздрънчала. Тфу, помисли Ханс Касторп разгневен, каква отвратителна разпуснатост! Но тъй като в същия миг шивачката го бе заговорила, той няма време да установи кой бе злосторникът. Между русите му вежди се бяха набрали бръчки, а лицето му мъчително се бе изкривило, докато отговаряше на шивачката.

Йоахим попита дали са минали вече лекарите. Някой отговори, че да, първия път вече били минали — излезли били почти в същия момент, когато дошли братовчедите. Тогава ще си вървят и няма да ги чакат, каза Йоахим. През деня все щяло да се намери случай за запознаване. Но на вратата едва ли не се сблъскаха с придворния съветник Беренс, който влезе с бързи крачки, придружен от д-р Кроковски.

— Хопа, пазете се, господа! — каза Беренс. — Щяха да пострадат и вашите, и моите мазоли. — Той говореше долносаксонски, като разтегляше думите и ги предъвкваше. — Така, значи, това сте вие — обърна се той към Ханс Касторп, когото Йоахим с прибрани нозе представи. — Е, радвам се.

И подаде на младия мъж ръката си, която бе широка като лопата. Той бе кокалест човек, може би три глави по-висок от д-р Кроковски, с почти побеляла вече глава, с добре оформен тил, големи изпъкнали и кървясали сини очи, в които плуваха сълзи, с вирнат нос и подстригани мустачки, които изглеждаха криви, защото си бе придръпнал горната устна на една страна. Това, което Йоахим бе казал за бузите му, напълно се потвърди — те бяха сини; ето защо главата му многоцветно се открояваше над бялата хирургическа престилка — престилка с колан, която стигаше до под коленете, под нея се подаваха черните му раирани панталони и чифт колосални крака в жълти, поизносени цели обувки с връзки. И д-р Кроковски бе в служебно облекло, само че престилката му беше черна, от черна лъскава материя, скроена като риза и пристегната с ластик — около китките; така още повече се подчертаваше бледността му. Държането му бе напълно асистентско, той не взе никакво участие в поздрава, обаче някакво критическо напрежение на устата му показваше, че намира за странно своето подчинено положение.

— Братовчеди? — запита придворният съветник, като с ръка сочеше ту единия, ту другия от тях и ги поглеждаше изотдолу с кървясалите си сини очи. — Е, и този ли иска да се пише войник? — каза той на Йоахим, като посочи с глава към Ханс Касторп. — Пазил го бог, а? — И сега заговори направо на Ханс Касторп. — Аз веднага забелязах, че у вас има нещо цивилно, нещо комфортно, не дрънкате оръжие като този главатарин. Вие бихте били по-добър пациент от него, готов съм да се обзаложа. Аз веднага познавам от кого ще излезе свестен пациент, защото за това трябва талант, за всичко трябва талант, а у този мирмидонец няма и капка талант. За строеви упражнения може би, но за боледуване — не. Ще ми повярвате ли, че все иска да си ходи? Постоянно иска да си ходи, врънка ме и ме мъчи, час по-скоро иска да иде долу да го тормозят. Какво престараване само! Не иска да ни подари някаква половина годинка. А при това тук при нас всичко е много хубаво, кажете сам, Цимсен, дали не е много хубаво тук! Е, вашият братовчед сигурно ще ни оцени по-добре, ще се позабавлява. Дами също не ни липсват, тук имаме прелюбезни дами. Поне външно някои са много живописни. Но вие би трябвало да придобиете малко цвят, чувате ли, иначе ще отпаднете при дамите. Зелено е, казват, златното дърво на живота, но за лицето зеленото не е най-подходящият цвят. Естествено напълно анемичен — каза той, като без церемонии пристъпи към Ханс Касторп и с показалеца и палеца си повдигна единия му клепач, — разбира се, напълно анемичен, както казах. Знаете ли какво? Съвсем не е било глупаво от ваша страна да пооставите вашия Хамбург сам да се погрижи малко за себе си. Този ваш Хамбург е една достойна за благодарност институция: неговата весела влажна метеорология току ни праща нови контингенти. Но ако мога при тоя случай да ви дам един немеродавен съвет, съвсем sine pecunia4, разбирате ли, правете, докато сте тука, всичко, каквото прави братовчед ви. Във вашия случай човек нищо по-разумно не може да направи, освен да поживее известно време като при лека tuberculosis pulmonum5 и да понатрупа малко белтъчини. Тук при нас има нещо куриозно около обмяната на белтъчините… Макар да е повишено общото горене, тялото пак натрупва белтъчини… Е, а вие хубаво ли спахте, Цимсен? Отлично, а? Хайде сега тръгвайте на разходка! Но не повече от половин час! А после живачната пура в устата! Винаги точно записвайте, Цимсен! Както в службата, съвестно! В събота искам да видя кривата. Господин братовчед ви също да мери. Меренето никога не вреди. Довиждане, господа! Приятно забавление! Довиждане… довиждане… — И той се понесе, като размахваше ръце с длани, обърнати съвсем назад; пътем задаваше надясно и наляво въпроси дали са спали „хубаво“ и получаваше утвърдителен отговор: д-р Кроковски тръгна след него.

Закачки. Последно причастие. Прекъснато веселие

— Много мил човек — каза Ханс Касторп, когато се поздравиха любезно с куция портиер, който подреждаше писма в своята ложа, и излязоха през портала на открито.

Порталът се намираше на югоизточната страна на варосаната постройка, чиято средна част надвишаваше с един етаж двете крила и бе увенчана с часовникова кула, покрита с ламарина в цвят на лиска. Оттук се излизаше направо навън, без да се преминава през оградения парк; насреща имаше полегати планински ливади, осеяни със средно високи смърчове и прегърбени нискостеблени борове. Освен шосето, което слизаше към долината, имаше само един друг път; тръгнаха по него; той водеше с лек наклон нагоре и наляво край задната фасада на санаториума, където бяха домакинството с кухните и където, до решетките на стълбите за избата, стояха ламаринени кофи за смет, после продължаваше доста време в същата посока, описваше остра чупка и продължаваше по-стръмно надясно към рядко залесения склон. Пътят беше с твърда червеникава настилка, още малко влажна, а по краищата му от време на време се срещаха каменни блокове. Братовчедите се оказаха съвсем не сами на разходката. Гости, които след тях бяха завършили закуската, ги следваха по петите, а насреща им идеха цели групи, които се връщаха от разходка, крачейки с тежките стъпки на хора, които слизат по наклон.

— Много мил човек! — повтори Ханс Касторп. — Има един плавен начин да разказва, драго ми беше да го слушам. „Живачна пура“ за „термометър“ е отлично казано, веднага го разбрах… Но сега ще си запаля една истинска — каза той, като се спря, — не издържам вече! От вчера на обед нищо свястно не съм пушил… Прощавай за малко. — И той извади от кафявата кожена табакера, украсена със сребърен монограм, една пура „Мария Манчини“, чудесен екземпляр, от най-горния ред на кутията, сплеснат от едната страна, какъвто най-вече обичаше, отряза върха с малък, режещ в ъгъл инструмент, който висеше на верижката му за часовника, щракна запалката си и с няколко блажени пафкания запали доста дългата, тъпа отпред пура. — Така! — каза той. — Сега нямам нищо против да продължим разходката. Ти, разбира се, от много престараване не пушиш.

— Та аз никога не пуша — отвърна Йоахим. — Защо пък тъкмо тук да пуша?

— Не разбирам! — каза Ханс Касторп. — Не разбирам как човек може да не пуши — той пропуска, така да се каже, най-добрия дял на живота или поне едно знаменито удоволствие! Когато се събудя, радвам се, че през деня ще мога да пуша, и когато ям, пак се радвам, бих казал, че ям само за да мога да пуша след това, макар че естествено малко пресилвам. Но един ден без тютюн би бил за мене върхът на блудкавостта, един съвсем пуст и безрадостен ден; ако трябва сутринта да си кажа: днес няма да пушиш, смятам, че не бих набрал кураж да стана, наистина бих останал в леглото. Виж какво: ако имаш пура, която гори добре — естествено, че не трябва да взима въздух отстрани или да тегли лошо, това е във висша степен досадно, — та казвам, ако имаш добра пура, чувстваш се някак защитен, буквално нищо не може да те сполети. Все едно, че лежиш на морския бряг, лежиш до морето, нали, и нищо не ти трябва, нито работа, нито забавление… Слава богу, хората пушат навсякъде, по целия свят, навсякъде познават тютюна, където и да попаднеш. Дори и полярните изследователи се снабдяват богато със запаси за пушене за своите несгоди, винаги съм се изпълвал със симпатии към тях, когато съм чел за това. Защото може и много зле да му потръгне на човек: да приемем, че се намирам в окаяно положение; но докато бих имал една пура, бих издържал, тя би ми помогнала да превъзмогна всичко.

— Все пак си малко уязвим — каза Йоахим, — щом си зависим от тютюна. Беренс е прав: ти си цивилен човек, той го каза повече като похвала, но ти си непоправим цивилен човек, там е работата. Впрочем ти си здрав и можеш да правиш каквото искаш — добави той и очите му станаха морни.

— Да, здрав съм, като махнеш анемията — каза Ханс Касторп. — Доста работи ми наговори, особено като ми каза, че имам зелен цвят. Но вярно, на мене ми направи впечатление, че в сравнение с вас тук горе съм наистина зелен, у дома не бях забелязал такова нещо. А освен това е много любезно от негова страна, дето направо ми даде съвети, съвсем sine pecunia, както се изрази. Аз на драго сърце ще направя каквото ми казва и ще се съобразявам напълно с твоя начин на живот — какво да правя иначе при вас тук горе, а няма и да ми навреди, ако с божията помощ натрупам малко белтъчини, макар че звучи някак отвратително, трябва да признаеш.

Докато вървяха, Йоахим се закашля на няколко пъти — изкачването, изглежда, го уморяваше. Когато за трети път се закашля, той се спря със смръщени вежди.

— Ти карай напред — измърмори той.

Ханс Касторп тръгна по-бързо, без да се извръща. После забави стъпката си и накрай почти се спря, защото сметна, че е взел голяма преднина. Но и сега не се извърна.

Група гости от двата пола идеше насреща му; той бе ги видял горе, по средата на склона, когато минаваха по равния път; сега те тепаха надолу по стръмнината, право към него и разнородните им гласове взеха да се чуват. Бяха шест или седем души от различни поколения, едните съвсем млади, другите вече по на възраст. Той ги погледна с наклонена встрани глава, докато мислеше за Йоахим. Те бяха гологлави и загорели, дамите в цветни пуловери, господата без връхни дрехи и дори без бастуни — като хора, които на бърза ръка излизат с ръце в джобовете на няколко крачки от къщи. Те слизаха надолу, което не изисква някое особено усилие, само весело възпиране и задържане на крачките, за да не се спънат, просто оставяха се да ги влачи наклонът, поради което ходът им бе някак окрилен и лекомислен, което се отразяваше и на лицата им, на цялата им външност и човек можеше да си пожелае да бъде като тях.

Сега се бяха изравнили с него, Ханс Касторп добре виждаше лицата им. Не всички бяха загорели, две дами правеха впечатление с бледността си: едната бе суха като върлина и с лице, сякаш от слонова кост, другата бе по-дребна и дебела, обезобразена от лунички. Те всички го изгледаха с една и съща дръзка усмивка. Едно високо младо момиче със зелен пуловер, зле фризирана коса и глупави, само наполовина отворени очи, мина съвсем близо до Ханс Касторп, като почти го докосна с ръката си. А при това и свиреше… Не — не може да бъде! Тя му подсвирна, но не с уста, не беше издала напред устни, напротив — държеше ги затворени. Докато го гледаше глупаво и с почти затворени очи, от нея излизаше едно свистене, извънредно неприятно свистене, грубо, остро и въпреки това кухо, протяжно и към края заглъхващо, напомняше на ония панаирджийски свинчета от гума, които с плач изпускат вдъхнатия им въздух и рухнат на място; това свистене излизаше по някакъв непонятен начин от гърдите й, а после тя отмина заедно с компанията си.

Ханс Касторп стоеше вцепенен и гледаше в далечината. После бързо се извърна и разбра поне това, че отвратителното свистене бе някаква шега, някаква скроена подигравка, тъй като по раменете на слизащите можеше да се види, че се смеят, а един набит младеж с дебели бърни, който бе пъхнал ръцете си в джобовете на панталоните и по доста неприличен начин бе запършил полите на сакото си, явно бе извърнал главата си към него и му се смееше… Йоахим бе тръгнал нагоре. Той поздрави групата, като по своя рицарски навик застана почти във фронт и се поклони с прибрани пети, след което с кратък поглед пристъпи към братовчед си.

— Какво си се нацупил? — попита той.

— Тя свиреше — отговори Ханс Касторп, — свиреше с корема си, когато мина край мене, ще ми обясниш ли това?

— А-а-а! — каза Йоахим и пренебрежително се засмя. — Не с корема, глупости. Това бе Клефелд, Хермине Клефелд, тя свири с пневмоторакса си.

— С какво? — попита Ханс Касторп. Той бе извънредно възбуден и не разбираше защо. Бе му ту до смях, ту до плач, когато добави: — Не можеш да искаш от мен да разбирам вашия жаргон.

— Хайде, тръгвай — каза Йоахим. — Мога да ти го обясня и докато вървим. Какво стоиш като вкопан в земята! Става дума за нещо хирургическо, както можеш да си представиш, операция, която тук горе често се извършва, Беренс има голям опит в това отношение… Когато единият бял дроб е много засегнат, разбираш ли, а другият е здрав или относително здрав, то болният се освобождава от дейност за известно време, за да се запази… Това значи: разрязват те тук, тук някъде встрани, не знам точно къде, но Беренс винаги великолепно улучва. И после вкарват газ, знаеш, азот, и така разкашканият клон от дроба се изолирва от работа. Газът естествено не трае дълго, горе-долу всеки две седмици трябва да се подновява — все едно, че те пълнят, ето как трябва да си представиш тая работа. И когато мине година или повече и всичко върви добре, дробът може да оздравее поради това, че е бил в покой. Разбира се, не винаги — това си е даже една много рискована работа. Но с пневмоторакс се получавали хубави резултати. Всички, които видя, го имат. Между тях беше и госпожа Илтис, тази с луничките, и госпожица Леви, сухата, спомняш ли си я, тя сума време лежа на легло. Те са се сдушили, нещо като пневмотораксът естествено свързва хората, и се наричат дружество „Половин дроб“, под това име ги знаят. Гордостта на дружеството обаче е Хермине Клефелд, защото може да свири с пневмоторакса си — това си й е дарбата, не всеки може. Как го прави, не мога да ти кажа, тя сама не може ясно да го опише. Но когато е повървяла бърже, може отвътре да свири и това естествено й служи да плаши хората, особено новодошлите болни. Аз между другото смятам, че тя губи азот по този начин, тъй като всяка седмица трябва отново да я пълнят.

Сега Ханс Касторп се разсмя; неговата възбуда бе преминала в смях и докато вървеше приведен, с ръка над очите си, раменете му се разтърсваха от припряно и тихо кискане.

— Ами записани ли са? — попита той и усети, че трудно говори; от задържания смях говорът му изглеждаше плачлив и доста жалостив. — Имат ли устав? Жалко, че не си член, тогава можеха и мен да приемат като почетен гост или като… събутилник в студентска корпорация. Би трябвало да помолиш Беренс да те изкара отчасти от строя. Ако се постараеш, може би ще се научиш и ти да свириш, това все още може да се научи… По-смешно нещо не съм чувал в живота си! — каза той и дълбоко пое дъх. — Е, прощавай, дето говоря така за тези работи, но те самите, твоите пневматически приятели, бяха в най-добро настроение. Как само пристигнаха!… Като си помисля, че това е било дружество „Половин дроб“. Фиу-у-у, свири ми тя насреща. Лудетина! Но това е същинска лудория! Защо са такива луди, можеш ли да ми кажеш?

— Боже мой — търсеше Йоахим отговор, — те са толкова свободни… Искам да кажа, че са млади хора и времето е без значение за тях, пък и могат да умрат. Защо да правят сериозни гримаси. Понякога си мисля: боледуването и умирането всъщност не са сериозни, те са повече някаква лентяйщина, строго погледнато, сериозност има само в живота долу. Смятам, че полека-лека, когато прекараш по-дълго време тук горе, ще разбереш това.

— Сигурно — каза Ханс Касторп. — Сигурно вярвам. Живо се интересувам за вас тук горе, а когато човек се интересува, нали, разбирането идва от само себе си… Само че какво ми е, тя не ми допада — добави той, като разглеждаше пурата си. — През цялото време се питам какво ми липсва, а то била моята „Мария“, която не ми е вкусна. Има вкус на мукава, уверявам те, това е като че ли ти е много развален стомахът. Не мога да разбера! Вярно, ядох извънредно много на закуска, но това не може да бъде причина, защото колкото повече е ял човек, толкова по-вкусна му е пурата отначало. Смяташ ли, че може да е от това, че сънят ми беше неспокоен? Може би затова съм разстроен. Не, трябва направо да я хвърля — каза той, след като направи нов опит. — Всяко теглене носи разочарование; няма смисъл да се насилвам. — И след като още веднъж се поколеба, той захвърли пурата по склона надолу между влажните борове. — Знаеш ли на какво се дължи това според моето твърдо убеждение? — запита той. — Според мен това е от пламналото ми лице, откак съм станал, все така го усещам. Дявол знае какво е, но усещам постоянно, като че лицето ми е зачервено от срам… И на тебе ли ти беше така, когато дойде?

— Да — каза Йоахим. — И аз отначало се чувствах много особено. Не се тревожи! Нали ти казах, че не е много леко да свикне човек с живота тук при нас. Но скоро ще се оправиш. Я виж тази скамейка колко хубаво е разположена. Да поседнем малко и после да се прибираме, аз трябва да полежа.

Пътят бе станал равен. Оттук той водеше към курорта Давос на височина около една трета от склона; между високи, стройни и поизкривени от вятъра смърчове се провиждаше селището, което се белееше на по-добра светлина долу. Грубо скованата скамейка, на която седнаха, се облягаше направо на стръмния откос. До тях една вада с гъргорене и плясък се спускаше в открит дървен улей към долината.

Йоахим искаше да осведоми братовчед си за имената на заоблачените алпийски върхове, които сякаш затваряха долината откъм юг; той ги запоказва с върха на своя туристически бастун. Но Ханс Касторп само бегло погледна нататък; той чертаеше с обкования връх на градския си бастун със сребърна дръжка фигури в пясъка и искаше да узнае друго.

— Какво исках да те питам… — започна той. — Случаят в моята стая беше, значи, току-що свършил, когато аз дойдох. Имало ли е вече много смъртни случаи, откак си тук горе?

— Сигурно доста — отвърна Йоахим. — Но с тях се справят дискретно, разбираш ли, гостите нищо не научават или може би случайно, по-късно; когато някой умре, всичко се свършва при пълна тайна с оглед на пациентите и особено на дамите, които иначе лесно биха получили нов пристъп на болестта си. Ако някой умре до тебе, нищо няма да забележиш. Ковчега вкарват рано сутринта, когато още спиш, а изкарват мъртвеца пак в удобно време, например през време на ядене.

— Хм — каза Ханс Касторп и продължи да чертае. — Значи, зад кулисите се свършва тая работа, а?

— Да, може така да се каже. Но неотдавна, оттогава трябва да има, чакай малко, осем седмици…

— Тогава не можеш да кажеш неотдавна — забеляза Ханс Касторп сухо и зорко.

— Как? Е добре, не неотдавна. Много си точен. Аз само на приумица казах числото. Значи, преди известно време погледнах веднъж зад кулисите, съвсем случайно, помня го като днес. Това беше, когато донесоха на малката Хуйус, една католичка, Барбара Хуйус, последното причастие, което се дава преди смъртта, знаеш, последното помазване. Когато пристигнаха тук, тя беше още на крака, на моменти беше лудешки весела, детински глупавичка като подявка. Но после всичко тръгна много бързо, тя вече не ставаше, лежеше през три стаи от моята, дойдоха родителите й, а после се яви, значи, свещеникът. Той дойде, когато всички бяха чай, следобед, нямаше никого по коридорите. Но, представи си, аз се бях успал, заспал бях при лечението чрез лежане, не бях чул гонга и бях закъснял с четвърт час. Ето защо в решителния момент не бях там, дето бяха всички, а попаднах зад кулисите, както ти казваш; като минавах през коридора, насреща ми идеха те, в дантелени ризи, един носеше кръст отпреде — златен кръст с фенери, носеше го като бончук пред еничарска музика.

— Това не е сравнение — каза Ханс Касторп не без строгост.

— Така ми заприлича. Без да искам, си спомних за музиката. Но слушай по-нататък. Те идват към мен, леви-десни, леви-десни, в бърз ход, трима, ако се не лъжа, напред човекът с кръста, после свещеникът с очила на носа, а накрай едно момче с кадилница. Свещеникът държеше причастието до гърдите си, то беше закрито, а главата му смирено бе склонена, нали то им е най-светото.

— Именно за това — подхвърли Ханс Касторп. — Именно поради тази причина се учудвам, че можеш да говориш за звънците.

— Добре-добре. Но чакай малко, ако ти беше там, и ти нямаше да знаеш как да се държиш. Спомням си, че всичко беше като насън…

— В какъв смисъл?

— Слушай в какъв. Питам се, значи, как да се държа при тези обстоятелства. Нямах шапка, за да я сваля…

— Виждаш ли! — побърза да го прекъсне още веднъж Ханс Касторп. — Виждаш ли, че човек трябва да носи шапка. На мене естествено ми направи впечатление, че тук горе не носите шапки. Човек обаче трябва да е с шапка на главата, за да може да я снема при случаи, когато подобава. Но какво стана по-нататък?

— Изправих се до стената — каза Йоахим, — в приличен стоеж, и леко се поклоних, когато минаха край мене, беше тъкмо пред стаята на малката Хуйус, номер двадесет и осем. Мисля, че свещеникът се зарадва, дето го поздравих; той много учтиво поблагодари и свали такето си. В същия момент обаче спряха и момчето с кадилницата почука, натисна дръжката на вратата и пропусна шефа му да мине пръв в стаята. А сега си представи и обрисувай моя ужас и моите чувства! В момента, когато свещеникът престъпи през прага, отвътре долетя страшен писък за помощ, един крясък, никога не си чувал такова нещо, три-четири пъти едно след друго, а после се поде вик без пауза и отдих, вероятно из широко отворена уста, ах, вик на отчаяние, на ужас, на съпротива, вик, който не може да се опише, който същевременно бе изпълнен с някаква страхотна молба, а изведнъж го дочувам кух и притъпен, сякаш бе потънал в земята и долиташе из някакъв зимник.

Ханс Касторп с рязко движение се бе извърнал към братовчед си.

— Това малката Хуйус ли беше? — попита той възбудено. — А как така „из някакъв зимник“?

— Тя се бе свряла под завивката! — каза Йоахим. — Представи си какво почувствах! Свещеникът стоеше отвъд прага и говореше нещо успокоително, още го виждам как си подава напред главата и как я прибира отново. Човекът с кръста и момчето стояха още на самия праг и не можеха да влязат. А аз успях да погледна помежду им в стаята. Стаята е същата като твоята и моята, леглото е вляво от вратата до страничната стена, а до него стояха хора, близките, разбира се, родителите, които успокоително говореха към леглото, там нищо не се виждаше освен една безформена маса, която се молеше и страхотно протестираше и риташе с нозе.

— Ти казваш, че ритала с нозе?

— С всички сили! Но това не й помогна, тя трябваше да приеме последното причастие. Свещеникът тръгна към нея, влязоха и двамата други и затвориха вратата. Но преди това видях още: главата на малката Хуйус се показа за секунда с разбъркана светлоруса коса и се взря в свещеника с широко разтворени очи, такива едни бледи, безцветни очи, а после с писък отново се скри под чаршафа.

— И това ми разказваш едва днес? — каза Ханс Касторп след пауза. — Не разбирам защо още снощи не отвори дума. Но, боже мой, тя трябва да е имала още много сили, за да се бори така. Без сили то не става. Не би трябвало да викат свещеника, преди болният да е отслабнал съвсем.

— Тя беше отслабнала… — възрази Йоахим. — Ах, за разказване има много, изборът само е труден… Тя беше отслабнала, единствено страхът й даде тия сили. Та тя ужасно се страхуваше, защото разбра, че трябва да умре. Тя бе младо момиче, трябва да я извиним. Но и мъже се държат понякога така, което естествено е непростима отпуснатост. Между впрочем Беренс знае как да се отнася с тях, за такива случаи той намира правилен тон.

— Какъв тон? — запита Ханс Касторп със смръщени вежди.

— „Я не се превземайте!“ — казва им той — отвърна Йоахим. — Поне напоследък е казал така на един, ние узнахме това от старшата сестра, която е била там и е помагала да държат умиращия. Това е бил един, който накрая направил отвратителна сцена и в никой случай не искал да умре. Тогава Беренс се нахвърлил върху му. „Я, моля ви се, не се превземайте така!“ — казал му той и пациентът млъкнал и съвсем тихичко си умрял.

Ханс Касторп се плесна с ръка по бедрото, отпусна се върху облегалото на скамейката и погледна към небето.

— Е, слушай, това пък вече е прекалено! — извика той. — Нахвърля се върху му и чисто и просто му казва: „Я не се превземайте!“ На един умиращ! Това е прекалено! Един умиращ до известна степен е достоен за уважение. Не може току-така… Един умиращ е, така да се каже, нещо свещено, така мисля аз!…

— Не отричам — каза Йоахим. — Но когато някои се държат толкова отпуснато…

— Не! — настоя Ханс Касторп с рязкост, която далеч не отговаряше на Йоахимовото възражение. — Не можеш да ме разубедиш, че един умиращ е нещо по-благородно от някакъв нахалник, който се разхожда, смее се, печели пари и си тъпче корема. Не може така… — И гласът му много особено потрепна. — Не може току-тъй да го… — И думите му се задавиха от смеха, който го обзе и надмогна вчерашния безпределен смях, който извираше от дълбоко, разтърсваше тялото му, затвори очите му и изкара сълзи изпод клепачите му.

— Пст! Млъкни! — пошушна изведнъж Йоахим и незабелязано го сръга отстрани. Ханс Касторп вдигна поглед през сълзи.

По пътя отляво идваше един непознат деликатен господин, брюнет, с хубаво засукани черни мустаци и светли карирани панталони; той пристъпи, поздрави се с Йоахим и поздравът му беше отривист и звучен, после застана прав пред него в грациозна поза, кръстосал крака и опрян на бастуна си.

Сатана

Неговата възраст трудно можеше да се определи; трябва да беше между тридесет и четиридесетгодишен, защото, макар че общият му вид бе младежки, косата на слепите му очи вече бе посребрена, а по-нагоре — видимо оредяла: две лиси петна се бяха образували до тесния, рядък път и правеха челото му по-високо. Неговият костюм — тези светложълтеникави карирани панталони и въздългото сако от развласен плат с два реда копчета и много големи ревери — бе всичко друго, но не елегантен; пък и поизвърнатата му права яка бе излиняла по ръбовете от много пране, черната му връзка бе поизтъркана, а ръкавели очевидно не носеше — Ханс Касторп забеляза това по ръкавите, които свободно висяха около китките му. Въпреки това той видя, че пред себе си има истински господин; интелигентният израз на лицето му, неговото свободно, дори красиво държание поставяха това вън от съмнение. Тази смесица обаче от опърпаност и грациозност, тия черни очи и леко завитите мустаци веднага напомниха на Ханс Касторп за ония чуждоземни музиканти, които по Коледа свирят по дворовете на родния му град и с вдигнати нагоре кадифени очи поднасят широкополите си шапки, за да уловят хвърлените им десетпфенигови монети. „Шарманкаджия!“ — помисли си той. Ето защо не се чуди на името, което чу, когато Йоахим стана от скамейката и с известна стеснителност го представи:

— Моят братовчед Касторп, господин Сетембрини.

Ханс Касторп също бе станал, следи от неговата бурна веселост още личаха по лицето му. Но италианецът с учтиви думи помоли двамата да не си развалят спокойствието и ги накара отново да седнат, докато сам остана прав насреща им в своята приятна поза. Той се усмихваше, докато стоеше и разглеждаше братовчедите, а особено Ханс Касторп; под гъстите му мустаци, там, дето те красиво се извиваха нагоре, единият ъгъл на устата му потрепна и се придръпна, а това упражни особено въздействие върху опиянения Ханс Касторп, накара мисълта му да се избистри и да застане нащрек, за миг го отрезви и той се позасрами. Сетембрини каза:

— Господата са весели; и с право, да, с право. Великолепна сутрин! Небето е синьо, слънцето се усмихва… — И той с леко и умело движение на мишницата си вдигна към небето своята малка, жълтеникава ръка, докато в същото време отпрати в тази посока и един кос, весел поглед. — Човек наистина би могъл да забрави къде се намира.

Той говореше без чужд акцент, само по точния изговор на гласните можеше на всеки случай да се познае чужденецът. Неговите устни оформяха думите с известно удоволствие. Приятно бе да го слуша човек.

— А добре ли пътувахте за насам, господине? — обърна се той към Ханс Касторп. — Получихте ли вече присъдата си? Искам да кажа, състоя ли се вече мрачната церемония на първия преглед? — Тук той би трябвало да помълчи и да почака, ако искаше да слуша, защото бе поставил въпрос и Ханс Касторп се готвеше да му отговори. Но чужденецът продължи да разпитва: — Благополучно ли премина? От вашия смях… — и той замълча за момент, а гънката в ъгъла на устата му се задълбочи — от вашия смях може да се теглят различни заключения. Колко месеца ви трупнаха нашите Минос и Радамант6? — Думата „трупнаха“ звучеше в неговата уста особено странно. — Да отгатна ли? Шест? А може би направо девет? Те не са стиснати…

Ханс Касторп се засмя учудено и се помъчи да си спомни кои бяха тия Минос и Радамант. Той отговори:

— Но как така. Не, вие грешите, господин Септем…

— Сетембрини — поправи го италианецът ясно и плавно, като добави и един хумористичен поклон.

— Господин Сетембрини… прощавайте. Не, вие грешите. Аз съвсем не съм болен. Дойдох само на гости на моя братовчед Цимсен за няколко седмици и искам по тоя случай малко да си почина.

— По дяволите, значи, не сте от нашите, а? Вие сте здрав, гостувате само тука като Одисей в царството на сенките? Каква смелост да слезете в дълбините, където незначителните мъртъвци безсмислено линеят…

— В дълбините ли, господин Сетембрини? Прощавайте, моля! Че аз съм изкачил около пет хиляди фута, докато стигна до вас…

— Така ви се е сторило само! Честна дума, мамите се — каза италианецът с решителен жест. — Ние сме дълбоко потънали същества, нали, лейтенанте — обърна се той към Йоахим, който не малко се зарадва на обръщението, макар че опита да скрие това и отговори:

— Ние наистина сме малко нещо опростели. Но все пак човек може да се постегне.

— Да, вярвам, че вие ще можете; вие сте порядъчен човек — каза Сетембрини. — Тъй, тъй, тъй — каза той трикратно, подчертавайки буквата „т“, и като се обърна към Ханс Касторп, три пъти леко цъкна с език. — Виж ти, виж ти — добави той, пак трикратно и пак подчертавайки буквата „т“; после погледна новака толкова втренчено, че очите му се фиксираха и премрежиха, след което отново оживи погледа си и продължи: — Вие, значи, идвате съвсем доброволно тук горе при нас изпадналите и за известно време ще ни доставите удоволствие с вашето присъствие. Е, това е хубаво. А какъв срок имате пред вид? Не питам много учтиво. Но много бих искал да чуя колко време си дава човек сам, когато това зависи от него, а не от Радамант.

— Три седмици — каза Ханс Касторп с малко суетна лекота, защото забеляза, че му завиждат.

— O dio7, три седмици! Чухте ли, лейтенанте? Не е ли малко дръзко да кажеш: идвам за три седмици тук и после си заминавам? Ние, господине, не мерим със седмици, разрешете да ви уведомя. Нашата най-малка мярка за време е месецът. Ние смятаме в голям стил, това е привилегия на сенките. Имаме и други привилегии, все от подобно качество. Мога ли да попитам какво занятие упражнявате в живота или по-точно, за какво се готвите? Виждате, че не оковаваме своето любопитство. И любопитството причисляваме към нашите привилегии.

— Моля ви се — каза Ханс Касторп и обясни каквото го бяха запитали.

— Корабостроител! Ами че това е великолепно! — извика Сетембрини. — Уверявам ви, че намирам това за великолепно, макар че моите лични способности лежат в друго направление.

— Господин Сетембрини е литератор — обясни Йоахим малко смутено. — Той е написал за германските вестници възпоменателната статия за Кардучи… Кардучи, нали го знаеш… — И той още повече се смути, защото братовчед му учудено го изгледа и сякаш искаше да каже: „Какво ли пък знаеш ти за Кардучи? Смятам, че точно толкова малко, колкото и аз.“

— Вярно е — каза италианецът и потвърди с глава. — Аз имах честта да разкажа на вашите съотечественици за живота на този голям поет и свободомислещ човек, когато той свърши. Познавах го, мога да се смятам за негов ученик. До нозете му съм седял в Болоня. Колкото има у мене култура и жизнерадост, нему ги дължа. Но ние говорехме за вас. Корабостроител! Знаете ли, че просто израствате пред очите ми? Изведнъж ви виждам насреща си като представител на един цял свят на труда и на практическия гений!

— Но, господин Сетембрини, аз всъщност съм още студент, сега почвам…

— Разбирам, а всяко начало е трудно. Изобщо всяка работа, която заслужава да се нарече така, е трудна, нали?

— Да, дявол да я вземе! — каза Ханс Касторп и това бе от сърце.

Сетембрини бърже повдигна вежди.

— И дявола даже призовавате — каза той, — за да подчертаете това. Сам дявола. А знаете ли, че моят учител му е написал химн?

— Позволете — каза Ханс Касторп, — на дявола ли?

— На него самия. В моята родина понякога го пеят, при тържествени случаи: „О salute, о Satana, о Ribellione, о Forza vindice della Ragione!“8 Прекрасна песен! Но сигур не за този дявол сте мислили, защото той е в отлични отношения с работата. Този, когото споменахте и който ненавижда работата, защото трябва да се бои от нея, е вероятно същият, за когото казват, че не трябва да му се подава и малкият пръст…

Всичко това се стори много особено на добрия Ханс Касторп. Италиански той не разбираше, а и останалото не му беше много понятно. То напомняше неделна проповед, макар че разговорът се водеше в лек и шеговит тон. Той погледна братовчед си, който позатвори очи; после каза:

— Ах, господин Сетембрини, много буквално схващате думите ми. Това за дявола беше само един обрат на речта, уверявам ви!

— Все някой трябва да бъде остроумен — каза Сетембрини, като погледна меланхолично пред себе си. После отново се съживи, поразведри се и с грация промени тона: — Всеки случай с право заключавам от вашите думи, че сте избрали една колкото напрегната, толкова и почтена професия. Боже мой, аз съм хуманист, един homo humanus9, нищо не разбирам от инженерските работи, колкото и дълбоко уважение да изпитвам към тях. Но все пак мога да си представя, че теорията на вашата специалност изисква ясен и остър ум, а практиката се нуждае от мъже на място, не е ли така?

— Положително е така, тук съм напълно съгласен с вас — отвърна Ханс Касторп, като неволно се стараеше да говори малко красноречиво. — Изискванията днес са колосални, най-добре е да не е много наясно човек колко прецизни са те, иначе би изгубил всяка смелост. Не, това не е шега. А ако човек не е от най-здравите… Вярно, аз тук съм само на гости, но чак толкова здрав не съм, пък и бих излъгал, ако речех, че много леко понасям работата. Напротив, трябва да кажа, че тя много ме уморява. Всъщност напълно здрав се чувствам само когато нищо не върша…

— Например сега?

— Сега ли? Сега съм още много отскоро тук, малко съм объркан, можете да си представите.

— А, объркан.

— Да, а и не спах съвсем както трябва, пък и закуската беше много обилна… Е, свикнал съм на порядъчна закуска, но днешната беше, както изглежда, малко тежичка за мене, too rich10, както казват англичаните. С една дума, чувствам се малко угнетен, и то особено тази сутрин, когато не ми бе вкусна пурата, помислете си! Това почти никога не ми се случва, освен когато съм сериозно болен, а днес тя имаше вкус на кожа. Трябваше да я хвърля, нямаше смисъл да се насилвам. Пушач ли сте, ако мога да запитам? Не? Тогава не можете да си представите досадата и разочарованието на човек, който от младини особено много обича да пуши като мене…

— Нямам опит в тази област — отвърна Сетембрини и с моето неведение се намирам в нелоша компания. Редица благородни и трезви духове са ненавиждали тютюна. И Кардучи не го обичаше. Но тук ще се разберете с нашия Радамант. Той е привърженик на вашия порок.

— Е, господин Сетембрини, чак порок…

— Защо не? Нещата трябва да се определят истински и с енергия. Това подкрепя и възвишава живота. И аз имам пороци.

— Значи, придворният съветник Беренс е познавач на пури. Прекрасен човек.

— Намирате ли? А, значи, вече сте се запознали с него?

— Да, преди малко, когато излязохме. Беше почти като консултация, но sine pecunia, разбирате ли. Той веднага видя, че съм доста анемичен. А после посъветва да живея тук съвсем като братовчед ми, да лежа много на балкона, че даже и температурата да си меря, така каза.

— Наистина ли! — извика Сетембрини… — Великолепно! — извика той нагоре във въздуха, защото се беше попревил назад от смях. — Как беше в операта на вашия майстор? „Аз съм ловецът на малките птички, винаги весел, най-весел от всички.“ С една дума, много забавно. Ще последвате ли съвета му. Без съмнение. Че и как иначе. Голям дявол е този Радамант! И „винаги най-весел“, ако и понякога малко насила. Той клони към меланхолия. Порокът му не му понася — иначе не би било порок, — тютюнът го настройва меланхолно, ето защо нашата достопочтена старша сестра е прибрала запасите му и му дава само малки дневни дажби. Случвало се да се поддаде на изкушението да я обере и тогава изпадал в меланхолия. С една дума: хаотична душа. Вие сигурно познавате вече и нашата старша сестра? Не? Ами че това е грешка? Постъпвате неправилно, ако не се стремите да се запознаете с нея. Тя е от стария род Милендонк, господине. От Медичиевската Венера се различава по това, че там, дето са на богинята гърдите, тя има само един кръст.

— Ха, ха, отлично! — разсмя се Ханс Касторп.

— Казва се Адриатика.

— И това ли? — извика Ханс Касторп. — Слушайте, това е забележително. Фон Милендонк, че и Адриатика. Звучи, сякаш отдавна е умряла. Навява нещо съвсем средновековно.

— Уважаеми господине — отвърна Сетембрини, — тук има много работи, които „навяват нещо средновековно“, според както благоволихте да се изразите. Аз лично съм убеден, че нашият Радамант само от чувство за художествен стил е назначил тази вкаменелост за главна надзирателка на своя дворец на ужасите. Защото той е художник, не знаете ли това? Рисува с маслени бои. Какво искате, не е забранено, нали, и всеки е свободен… Госпожа Адриатика разказва на всеки, който я слуша, а и на другите също, че една фон Милендонк към средата на тринадесетия век е била игуменка на манастир в Бон на Рейн. Самата тя трябва да се е появила на този свят не много по-късно от него време…

— Ха, ха, ха! Ама и вие сте един присмехулко, господин Сетембрини.

— Присмехулко ли? Искате да кажете: проклетник. Да, малко съм проклетник — каза Сетембрини. Мъчно ми е само, дето ми е писано да изразходвам проклетията си по такива мизерни обекти. Надявам се, че нямате нищо против проклетията, инженере. В моите очи тя е най-блестящото оръжие срещу силите на мрака и грозотата. Проклетия, господине, значи критичен дух, а от критиката произхожда и напредъкът, и просвещението. — И веднага почна да говори за Петрарка, когото нарече „бащата на новото време“.

— Трябва да вървим да се лекуваме чрез лежане — подхвърли сдържано Йоахим.

Литераторът бе придружавал своите думи с грациозни движения. Сега той приключи тази игра с един жест, отправен към Йоахим, и каза:

— Нашият лейтенант ни зове на служба: да вървим тогава. Пътят ни е един и същ… „вдясно, където на Дис могъщия издигат се страшните кули“. Ах, Вергилий, Вергилий. Господа, той е ненадминат. Вярвам в напредъка, разбира се, но Вергилий разполага с епитети, каквито никой съвременник няма. — И докато вървяха на връщане, той почна да декламира латински стихове с италианско произношение, но престана, когато някакво младо момиче, сигурно от селището и далеч не особено красиво, дойде насреща им; той взе да му се усмихва по донжуански, да тананика и да цъка с уста: Ц-ц-ц! Ай, ай, ай! Ла, ла, ла! Сладко бръмбарче, искаш ли да бъдеш мое? Я вижте: „Очите й светят във нощния мрак“, процитира той, един бог го знаеше какво, и изпрати една въздушна целувка зад гърба на смутеното момиче.

Истински ветрогон, помисли Ханс Касторп и продължи да мисли така, когато Сетембрини отново изпадна в размисли след своя галантен пристъп. Той се бе насочил главно към придворния съветник Беренс, иронизираше обема на краката му, взе на подбив титлата му, която бил получил от един принц, страдащ от туберкулоза на мозъка. За скандалния живот на този принц още говорели всички наоколо, но Радамант си затварял едното око, двете очи, от глава до пети придворен съветник. Между впрочем господата дали знаят, че той е откривателят на летния сезон? Да, той и никой друг. Заслугата е само негова. По-рано през лятото издържали само най-верните от верните в тази долина. „Нашият хуморист“ обаче с неподкупна проницателност разбрал, че тази неуредица е само плод на един предразсъдък. Той бил измислил цяла теория, според която, поне що се отнася до неговия институт, лятното лечение не само било за препоръчване, но дори било особено ефикасно и направо незаменимо.

Бил успял да разпространи тази теория, като пишел популярни статии и ги публикувал в печата. Оттогава работите му потръгнали и през лятото, както през зимата. „Гений!“ — каза Сетембрини. — „Ин-ту-и-ци-я!“ — добави той. След това одума здравата другите здравни заведения в курорта и по най-хаплив начин похвали търговския усет на притежателите. Например професор Кафка… Всяка година, когато настъпело критичното време на топенето на снеговете и когато много пациенти искали да си отиват, професор Кафка изведнъж се оказвал принуден бързо да замине за една седмица, като обещавал да ги изпише, щом се върне. След това обаче отсъствал по шест седмици и нещастниците чакали, а междувременно сметките им благополучно набъбвали. Чак до Фиуме отивал Кафка и не си тръгвал, докато не измъкнат пет хиляди хубавички швейцарски франка и ето че нови четиридесет дена преминавали. А после на втория ден след връщането на този celebrissimo, болният умирал. Що се отнасяло до доктор Залцман, той разправял за професор Кафка, че спринцовките му не били съвсем чисти и причинявал на болните разни инфекции. Той пристъпвал на гумени подметки, казвал Залцман, за да не го чуели мъртъвците му… в замяна на което Кафка твърдял, че при Залцман предписвали на хората такива количества от „щедрия дар на лозата“, разбира се, за да закръгляват сметките им, че те мрели като мухи, и то не от фтизия, а от пиянство и чер дроб…

Тъй продължаваше той, а Ханс Касторп добродушно и от сърце се смееше на този бързей от находчиви злословия. Красноречието на италианеца звучеше особено приятно в своята безусловна точност и чистота, чужда на всякакъв диалект. Думите излизаха напращели, ясни и сякаш току-що създадени от неговите подвижни устни, той сам се наслаждаваше от изисканите, хапливи и бързи обрати и форми на речта, с които си служеше, и дори от граматичното склонение и флексията на думите; това предизвикваше у него някакво очевидно, заразително и развеселяващо доволство, а яснотата и присъствието на духа му не допускаха дори един-единствен път да сгреши.

— Много особено говорите, господин Сетембрини — каза Ханс Касторп, — така живо, не зная как да го определя.

— Пластично, а? — отвърна италианецът и си вееше хлад с носната кърпа, макар че времето беше по-скоро студено. — Това ще да е думата, която търсите. Аз имам един пластичен начин на говорене, това искате да кажете. Но стойте! — извика той. — Какво виждам! Там се разхождат нашите пъклени съдии! Каква гледка!

Тримата бяха изминали вече завоя на пътя. Дали благодарение на красноречието на Сетембрини, дали защото слизаха надолу, или защото в действителност бяха се отдалечили от санаториума по-малко, отколкото се бе сторило на Ханс Касторп — тъй като един път, по който вървим за първи път, е значително по-дълъг, отколкото ако го познаваме вече — всеки случай връщането бе станало неочаквано бърже. Сетембрини бе прав, долу по площадката пред задната фасада на санаториума се движеха двамата лекари — напред, проточил врат, придворният съветник, който размахваше ръцете си като гребла, по стъпките му д-р Кроковски в черна престилка; той се оглеждаше самоуверено, макар че клиническият обичай изискваше при служебни обиколки да върви след шефа.

— А, Кроковски! — извика Сетембрини. — Ей го, разхожда се и знае всички тайни на нашите дами. Умолявате се да обърнете внимание на тънката символика на облеклото му. Той се носи в черно, за да покаже, че неговата истинска научна област е нощта. Този човек има в главата си само една мисъл и тя е мръсна. Инженере, как се случи, че досега никак не сме говорили за него? Запознахте ли се?

Ханс Касторп потвърди.

— Е, и? Почвам да мисля, че и той ви се е харесал.

— Наистина не знам, господин Сетембрини. Срещата ни бе съвсем бегла. Пък и не съм много бърз с присъдите си. Наблюдавам хората и си мисля: „Такъв си ти, значи. Е, добре.“

— Това е апатия! — отговори италианецът. — Съдете! Природата затова ви е дала очи и разум. Вие намерихте, че говоря злобно, но ако съм говорил така, то може би не е било без педагогични намерения. Ние хуманистите всички имаме по една педагогична жилка… Господа, историческата връзка между хуманизма и педагогиката доказва, че помежду им съществува и психологическа връзка. Не бива да се отнема на хуманиста педагогическата служба, тъй като той пази традицията за достойнството и красотата на човека. На времето той замести свещеника, който през смътните човеконенавистни времена си бе присвоил правото да възпитава младежта. Оттогава, господа, не се е появил някой нов възпитател от нов тип. Класическата гимназия, наречете ме назадничав, инженере, но по принцип, in abstracto11, моля ви да ме разберете, аз съм неин привърженик…

Дори и в асансьора той продължи да развива своите теории и замлъкна чак когато братовчедите излязоха на втория етаж. Сам продължи до третия, където според думите на Йоахим заемал една малка стая с изглед към задния двор.

— Той май че няма пари? — попита Ханс Касторп, който придружаваше Йоахим. Стаята на Йоахим приличаше досущ на неговата.

— Не — каза Йоахим, — сигурно няма. Или може би само толкова, колкото да си плаща престоя тук. И баща му е бил литератор, знаеш ли, а мисля, че и дядо му.

— Е, тогава… — каза Ханс Касторп. — Той всъщност сериозно ли е болен?

— Доколкото знам, болестта му не е опасна, но упорита и постоянно го повтаря. Той боледува вече от години и от време на време напуска санаториума, но скоро пак се връща.

— Бедният човек! А толкова изглежда, че обича работата. Ужасно словоохотлив, как само се прехвърля от една тема на друга. Вярно, с момичето беше малко нахален, за момента се смутих. Но това, което после каза за човешкото достойнство, звучеше прекрасно, също като при някой тържествен акт. А често ли се срещаш с него?

Проницателност

Но Йоахим можа да му отговори само неясно и със запъване. От една червена, кожена, подплатена с кадифе кутийка, която беше на масата му, той бе измъкнал малък термометър и бе тикнал в устата си долния му край, където беше живакът. Той го стискаше вляво, под езика си, така че стъкленият инструмент стърчеше косо из устата му. После се преоблече по домашному, обу чехли и облече халат, подобен на военна куртка, взе от масата една напечатана таблица, молив и книга, руска граматика — той се занимаваше с руски, защото, както каза, се надявал да има предимство от това в службата, — и тъй съоръжен се разположи на лежащия стол на балкона, като леко хвърли само едно одеяло от камилска вълна върху краката си.

Одеялото едва ли беше нужно: още през последния четвърт час облачните пластове се бяха все повече и повече разредили и лятното слънце проникна така топло и ослепително, че Йоахим защити главата си с един слънчобран от бяло платно, който се закрепваше върху облегалото на стола посредством малко, остроумно приспособление и можеше да се измества с оглед на слънцето. Ханс Касторп оцени това изобретение. Той искаше да изчака резултата от меренето и междувременно наблюдаваше как става всичко, разгледа и кожения чувал, който бе опрян в единия ъгъл на лоджията (Йоахим си служеше с него само през студени дни); опрял лакти върху парапета, той погледна към парка, дето бе общата тераса за лежане, сега изпълнена с пациенти, които четяха, пишеха или просто се бяха изтегнали и разговаряха. Впрочем само пет-шест стола от вътрешната част на терасата не се виждаха.

— Че колко време трае това? — запита Ханс Касторп и се извърна.

Йоахим вдигна седем пръста нагоре.

— Трябва вече да са минали седем минути!

Йоахим поклати глава. Малко по-късно той извади термометъра от устата си, погледна го и каза:

— Да, когато го наблюдаваш, времето тече много бавно. Много обичам да си меря температурата, четири пъти на ден, защото тогава човек забелязва какво всъщност представлява то, какво значи една минута или цели седем, след като тук седемте дена на една неделя по най-отвратителен начин се пропиляват като нищо.

— Ти каза „всъщност“. Не можеш да кажеш „всъщност“ — възрази Ханс Касторп. Той бе седнал наполовина върху парапета, а бялото на очите му бе осеяно с червени жилки. — Времето не може да се определи „всъщност“. Ако на един му се струва дълго, то е дълго, ако другиму се струва кратко, то е кратко, но колко дълго или кратко е то в действителност, това никой не знае. — Той никак не бе свикнал да философства, но сега нещо го влечеше.

Йоахим възрази:

— Как така. Не. Нали го измерваме. Нали имаме часовници и календари и когато един месец е изтекъл, той е изтекъл за мене, за тебе и за всички нас.

— Тогава внимавай — каза Ханс Касторп и дори вдигна показалец пред помътените си очи. — Една минута, значи, е толкова дълга, колкото ти се струва, когато си мериш температурата.

— Една минута е толкова дълга… тя трае толкова време, колкото е необходимо на секундната стрелка да опише своя кръг.

— Но тя се нуждае от различно време… за нашето чувство! И действително… казвам: действително взето — повтори Ханс Касторп и с показалеца натисна толкова силно носа си, че съвсем преви върха му, то е едно движение, движение в пространството, нали? Стой, почакай! Ние, значи, измерваме времето с пространство. Но то е все същото, като че искаме да измерваме пространството с време — това вършат само съвсем необразовани хора. От Хамбург до Давос има двадесет часа, да, с железницата. Ами пеш, колко време е това? А мислено? Няма и секунда!

— Я слушай — каза Йоахим, — какво ти е? Смятам, че тука нещо те прихваща.

— Мълчи! Днес съм много проницателен. Та какво представлява времето? — попита Ханс Касторп и така насили носа си, че той побеля и се обезкърви. — Ще ми кажеш ли това? Пространството възприемаме с нашите сетивни органи — със зрението и с осезанието. Добре. А кой е нашият орган за времето? Ще ми го назовеш ли? Виждаш ли, че затъна. Но как искаме да измерваме нещо, за което, строго погледнато, съвсем нищо не знаем, нито едно от неговите свойства не можем да посочим. Казваме времето изтича. Добре, нека си изтича. Но за да можем да го измерим… чакай, за да можем да го измерим, то трябва равномерно да изтича, а къде има писано, че това става така? За нашето съзнанието не изтича равномерно; само за да има някакъв ред, сме приели, че е така, и нашите мерки са чисто условни, извинявай, но…

— Добре — прекъсна го Йоахим, — тогава и четирите деления, които термометърът показва в повече, са чисто условни. Но заради тия четири-пет деления трябва да се въргалям тука и не мога да бъда на служба, това е един отвратителен факт.

— Тридесет и седем и пет ли имаш?

— Ще спадне пак. — И Йоахим вписа цифрата в своята таблица. — Снощи имах тридесет и осем, това е от твоето пристигане. Всички, които имат гости, вдигат температура. И все пак е истинска благодат.

— Добре, отивам си — каза Ханс Касторп. — Сума мисли за времето имам в главата си, мога да ти кажа, че са цял комплекс. Но не искам сега да те безпокоя с тях и без друго си качил няколко деления. Ще запомня всичко и после ще се занимаем с това, може би след втората закуска. Когато дойде време за закуска, ще ме извикаш, нали? И аз ще ида да полегна, нали, слава богу, не боли? — И той премина край стъклената преградка в своята лоджия, където също имаше разпънат лежащ стол с масичка, взе от добре разтребената стая книгата „Ocean steamships“ и хубавото, меко одеяло на тъмночервени и зелени квадрати и се разположи удобно.

Скоро и той трябваше да разпъне слънчобрана; когато човек легнеше, слънчевият пек ставаше непоносим. За лежане обаче бе много удобно — Ханс Касторп с удоволствие установи това веднага, защото не си спомняше да е имал друг път такъв приятен лежащ стол. Скелетът бе малко старомоден по форма, но това, изглежда, бе въпрос на вкус, защото столът очевидно бе нов; дървото бе полирано в кафявочервен цвят, а дюшекът се състоеше от три бухнати възглавници в меки басмени калъфи, които покриваха стола от краката до задното облегало. Освен това имаше облегалка за главата, която можеше да се наглася посредством шнур и лесно се закрепяше, а беше и много удобна. Ханс Касторп подпря едната си ръка върху широкото, изгладено странично облегало, примижа и погледна, без да му бе необходимо да се развлича с книгата „Ocean steamships“. През сводовете на лоджията се виждаше контрастният и еднообразен, осветен от слънцето пейзаж като картина в рамка. Ханс Касторп замислено го погледна. После изведнъж нещо се сети и каза високо всред тишината:

— Тази, дето ни сервира първата закуска, беше джудже.

— Пет — обади се Йоахим. — По-тихо. Добре де, джудже. Е, та?

— Нищо. По това още не сме се разговаряли.

И после отново се замечта. Беше вече станало десет часът, когато легна. Един час премина. Обикновен час — нито дълъг, нито кратък. Когато часът изтече, един гонг огласи къщата и парка, отначало отдалече, после по-близо и накрая пак отдалече.

— Закуска — каза Йоахим и се чу как стана.

И Ханс Касторп приключи засега лежането и влезе в стаята, за да се пооправи. Братовчедите се срещнаха в коридора и слязоха надолу. Ханс Касторп каза:

— Е, лежането бе чудесно. Какви са тези столове? Ако продават тука такива, ще си взема един за Хамбург, човек лежи на тях като на небето. Или смяташ, че са по специална поръчка на Беренс?

Йоахим не знаеше. Те си свалиха палтата и за втори път влязоха в трапезарията, където закуската отново бе в разгара си.

Трапезарията се белееше от мляко: на всяко място стоеше голяма чаша сигурно от половин литър.

— Не — каза Ханс Касторп, когато отново бе заел място на края на масата между шивачката и англичанката и търпеливо си бе разгънал салфетката, макар че още му тежеше от първата закуска. — Не — каза той, — бога ми, мляко изобщо не мога да пия, а най-малко сега. Няма ли случайно портер?

И той се обърна учтиво и внимателно към келнерката-джудже. За съжаление нямало. Но тя обеща да донесе кулмбахско пиво и му донесе. То беше гъсто, тъмно, с кафява пяна и напълно замести портера. Ханс Касторп жадно отпи от една висока халба. Към него яде студени колбаси върху препечен хляб. Пак беше сложена каша от овесени ядки и пак много масло и плодове. Той едва ги погали с очи, защото не бе в състояние да приема повече храна. После заразглежда гостите — масите почнаха да се диференцират и отделни лица се очертаха.

Неговата маса бе напълно заета с изключение на срещното челно място, което, както разбра, било докторско. Лекарите, всеки път, когато им позволявало времето, участвали в общата трапеза и сменявали масите; на всяка маса имаше по едно челно докторско място свободно. Сега ги нямаше: казаха, че били на операция. Пак влезе младият мъж с мустачките, свали веднъж брадичката до гърдите си и седна с угрижено затворено лице. Светлорусото сухо момиче пак седеше на мястото си и ядеше кисело мляко, сякаш това й бе единствената храна. Този път до нея седеше дребничка весела стара дама, която разправяше нещо по руски на мълчаливия млад мъж, който угрижено я поглеждаше и отговаряше само с поклащане на глава, а лицето му се кривеше, сякаш има нещо с лош вкус в устата си. Срещу него, от другата страна на старата дама, седеше друго момиче; то бе хубаво, с цветущ тен и високи гърди, с кестенява, привлекателно накъдрена на едри вълни коса, кръгли, кафени детски очи и малък рубин на красивата ръка. То много се смееше и също говореше руски, само руски. Казваше се Маруся, както чу Ханс Касторп. Освен това той между другото забеляза, че Йоахим свеждаше със сериозно изражение очи, когато тя се смееше и говореше.

Сетембрини влезе през страничния вход и като си завиваше мустаците, пристъпи към мястото си; то беше на края на масата, която бе поставена напреки на масата на Ханс Касторп. Неговите сътрапезници избухнаха в оглушителен смях, когато той седна; вероятно бе казал някоя язвителна подигравка. Ханс Касторп позна и членовете на дружество „Половин дроб“. Хермине Клефелд с глупавите очи се довлече до отсрещната маса пред една от вратите за верандата и поздрави бърнестия младеж, който толкова неприлично си бе запършил сакото. Госпожица Леви, която изглеждаше направена от слонова кост, седеше до дебелата Илтис с луничките на напречната маса вдясно от Ханс Касторп, където останалите му бяха непознати.

— Ето ги твоите съседи — каза Йоахим тихо на братовчед си, като се поприведе напред…

Двойката мина край Ханс Касторп към последната маса вдясно, значи „простата руска маса“, където някакво семейство с едно грозно момче поглъщаше големи количества овесена каша. Мъжът бе дребен на ръст и имаше сиви, вдлъбнати бузи. Носеше кафяво кожено яке и груби кечени ботуши със закопчалки. Жена му, също дребничка и деликатна, ситнеше с малките си юфтени ботушки с високи токчета; на шапката й се развяваше перо, а около врата й висеше замърсена боа от птичи пера. Ханс Касторп заразглежда двамата с безцеремонност, каквато иначе не му бе присъща и която сам той прецени като брутална, но именно бруталността му достави изведнъж някакво удоволствие. Погледът му бе едновременно тъп и натрапчив. Когато в същия момент стъклената врата вляво се затръшна с трясък и издрънчаване, както при първата закуска, той не трепна като сутринта, а само направи една уморена гримаса, а когато поиска да извърне главата си в оная посока, той намери, че му е твърде уморително и че не си струва труда. Така се случи, че и този път не можа да установи кой затръшва толкова безобразно вратата.

Работата беше в това, че утринното пиво, което иначе само леко му замъгляваше главата, сега съвсем бе замаяло и сковало младия човек — последствията бяха, като че бе му нанесен удар по челото. Клепачите му тежаха като олово, езикът не се подчиняваше напълно на мислите му, когато от учтивост поиска да се поразговори с англичанката; големи усилия му струваше само да промени посоката на погледа си, а на туй отгоре лицето му беше пламнало по същия непоносим начин като снощи: бузите му се струваха подпухнали от горещина, той дишаше тежко, сърцето му биеше, като че вътре има чук, и ако не страдаше особено от всичко това, то беше, защото главата му се намираше в състояние, сякаш бе вдъхнал на два-три пъти хлороформ. Това че д-р Кроковски се бе появил на закуската и бе седнал срещу него на масата, той забеляза като насън, макар че докторът няколко пъти остро го стрелна с очи, докато разговаряше на руски с дамите от дясната му страна, при което двете млади момичета — цветущата Маруся и любителката на киселото мляко — покорно и свенливо свеждаха пред него очи. Между впрочем Ханс Касторп се държеше прилично, както от само себе си се разбира, тъй като езикът му се оказа непокорен, той предпочете да мълчи и дори с особена пристойност боравеше с ножа и вилицата. Когато братовчед му кимна и се надигна от мястото си, стана и той, неопределено се поклони към сътрапезниците си и излезе с уверена стъпка след Йоахим.

— Кога ще има пак лежане? — попита той, когато излязоха навън. — Доколкото виждам, това е най-доброто тук. Иска ми се пак да полегна на моя превъзходен стол. Далеко ли ще ни е разходката?

Една дума в повече

— Не — каза Йоахим, — пък и не бива да отивам далече. По това време винаги слизам за малко долу, през селото, та до курорта, стига да имам време. Поразглеждам магазините и хората и си накупувам това-онова. Преди обед лежим още един час, а после пак, до четири часа. Бъди спокоен.

Огрени от слънцето, те слязоха на алеята за колите и прекосиха рекичката и тесния железен път; пред очите им в десния край на долината се извисяваха планински върхове, които Йоахим назова по име; Клайне Шиахорн, Грюне Тюрме и Дорфберг. На един хълм отсреща се намираха заградените със зидове гробища на селото Давос — Йоахим посочи и тях с бастуна си. Така те стигнаха до главното шосе, което водеше по терасирания склон на височина колкото един етаж над валога.

Впрочем за село не можеше и дума да става; на всеки случай от селото бе останало само името. Курортът го беше погълнал, защото постоянно се бе разширявал към долината; така онази част от селището, която се нарича „село“, незабележимо и без разлика се бе прехвърлила към другата част — „курорта“. От двете страни имаше хотели, и пансиони, всички с много покрити веранди, балкони и тераси за лежане; тук-таме имаше нови строежи; на места постройките се прекъсваха и от шосето можеше да се хвърли поглед към широките ливади по валога…

В желанието си да получи любимата обичайна възбуда Ханс Касторп отново запали пура и вероятно благодарение на изпитото пиво той можа за свое най-голямо задоволство да усети нещичко от жадувания аромат, естествено само отчасти и слабо; необходимо бе известно напрежение на нервите, за да добие представа за удоволствието, пък и отвратителният вкус на кожа далече преобладаваше. Неспособен да се справи с това безсилие, той за момент опита да долови вкуса, който или му бягаше, или подигравателно само някак отдалече му се явяваше, и накрай хвърли пурата уморен и отвратен. Въпреки своята замаяност той се сети, че учтивостта го задължава да води разговор и за тая цел се постара да си спомни превъзходните неща, които имаше да каже за „времето“. Оказа се обаче, че целият „комплекс“ бе забравен без остатък и че в главата му не се въртеше вече и най-малката мисъл за времето.

Затова почна да говори за физическото си състояние, и то по малко особен начин.

— Кога ще мериш пак? — запита той. — След ядене ли? Добре-добре. Тогава организмът е в пълно натоварване и температурата трябва да се покаже. А това, че Беренс поиска от мен да се меря и аз, трябва да е било само шега, чуваш ли, а и Сетембрини се смя от все сърце, какъв смисъл би имало. Пък и термометър нямам.

— Е — каза Йоахим, — това е най-лесното. Трябва само да си купиш. Тук навсякъде продават термометри, почти във всеки магазин.

— Но защо пък! Не, с лежането съм съгласен, ще лежа, но меренето вече е много за гост като мене, него предоставям на вас тук горе. Само ако знаех — продължи Ханс Касторп и притисна с две ръце сърцето си като влюбен — защо имам постоянно такова сърцебиене; безпокои ме, отдавна вече съм се замислил. Виждаш ли, човек има сърцебиене, когато му предстои някоя съвсем особена радост или когато се бои от нещо, с една дума, при емоции, нали? А когато сърцето забие от само себе си, без основания и без смисъл, така да се каже, на своя глава, намирам това направо обезпокоително, имам чувството, че тялото си върви по свой някакъв път и е загубило връзките с душата, един вид като мъртвото тяло, което не е наистина умряло — такова нещо няма, — но си води много оживен живот, и то на своя глава: косите и ноктите му продължават да растат, а и както съм чувал във физическо и химическо отношение там царувало много весело оживление…

— Що за изрази — сдържано го порица Йоахим. — „Много весело оживление!“ — При което може би си отмъщаваше за забележката, която бе получил тази сутрин заради еничарските звънци.

— Но така е! Действително оживлението е много весело. Защо те дразни това? — попита Ханс Касторп, — Впрочем аз споменах туй между другото. Исках само да кажа, че има нещо зловещо и мъчително, когато тялото живее на своя глава и без контакт с душата и си дава важност, както при такова безпричинно сърцебиене. Човек просто търси да открие смисъла за това, някакво несъответстващо душевно вълнение, чувство на радост или страх, за да го оправдае… поне при мене е така, мога да говоря само за себе си.

— Да-да — въздъхна Йоахим, — сигур е също както при температурата; тогава също цари „весело оживление“ в тялото, за да употребя твоя израз, и човек сигурно неволно се оглежда да намери вълнение, както ти казваш, което да придаде някакъв що-годе разумен смисъл на цялата работа… Но ние говорим за такива неприятни неща — добави той с треперещ глас и замлъкна. Ханс Касторп само повдигна рамене, и то по същия начин, както бе забелязал снощи да прави Йоахим.

Те повървяха някое и друго време, мълчейки. После Йоахим попита:

— Е, как ти се харесват хората тука? Искам да кажа: тези на нашата маса?

Ханс Касторп доби равнодушно-изпитващ израз.

— Боже мой — каза той, — не изглеждат много интересни. Смятам, че на другите маси седят по-интересни хора, но може би само така ми се струва. Госпожа Щьор би могла да си измие косата, много е мазна. А тази Мазурка, или как й беше името там, ми се вижда малко глуповата. Час по час се хили и си запушва устата с кърпа.

Йоахим се изсмя високо на изкълченото име.

— „Мазурка“ е отлично — извика той. — Маруся се казва тя, ако нямаш нищо против, то е същото като Мария. Да, тя наистина е твърде палава — каза той. — А при това би имала всички основания да бъде по-улегнала, тъй като заболяването й съвсем не е леко.

— Не би помислил човек — каза Ханс Касторп. — Тя е в такава добра форма. Най-малко за гръдноболна бих могъл да я сметна. — И той опита да размени един шеговит поглед с братовчед си, видя обаче, че загорялото лице на Йоахим бе оцветено от петна, както става със загорели от слънцето лица, когато кръвта се отлива от тях; освен това устата му се бе придръпнала по такъв жален начин, че внуши на младия Ханс Касторп неопределен страх и го накара да промени темата и да се заинтересува за други хора, при което опита да забрави Маруся и лицето на Йоахим и това напълно му се удаде.

Англичанката с шипковия чай се казваше мис Робинсън. Шивачката не беше шивачка, а учителка в някакво държавно средно учебно заведение за девици в Кьонигсберг и това бе причината, поради която се изразяваше толкова правилно. Тя се казваше госпожица Енгелхарт. Що се отнася до бодрата стара дама, Йоахим сам не знаеше как се казва, макар че от толкова време беше тук горе. Във всеки случай момичето, което ядеше кисело мляко й беше племенница, и тя живееше с него постоянно в санаториума. Но най-болен от всичките на тяхната маса беше д-р Блуменкол, Лео Блуменкол от Одеса — онзи млад човек с мустачките и угрижено затвореното лице. От години вече бил тук горе…

Сега те вървяха по градски тротоар — главната улица на интернационалното средище, това си личеше. Срещаха разхождащи се курортисти, най-често млади хора, кавалери в спортни костюми и без шапки, дами, също без шапки и в бели поли. Чуваше се руски и английски говор. Магазини с кокетни витрини се редуваха отдясно и отляво и Ханс Касторп, чието любопитство енергично се бореше с парещата умора, насилваше очите си да гледат и прекара дълго време пред един магазин за мъжка мода, за да установи, че витрината е на висота.

После стигнаха до една ротонда със закрита галерия, в която свиреше музика. Тук бе казиното. Имаше няколко игрища за тенис, които бяха заети. Дългокраки избръснати младежи с остри ръбове на изгладените панталони от каша, с гумени подметки и запретнати ръкави срещу бронзирани, облечени в бяло момичета, които изтичваха насреща, изпънати под слънцето и за да досегнат във въздуха бялата като тебешир топка. Белите, добре поддържани кортове изглеждаха като посипани с брашно. Братовчедите седнаха на една свободна скамейка, за да погледат и покритикуват играта.

— Ти май че не играеш тук? — попита Ханс Касторп.

— Не бива — отговори Йоахим. — Трябва да лежим, постоянно да лежим… Сетембрини винаги казва, че живеем хоризонтално, били сме хоризонтални хора, това една от неговите плоски шеги… Тук играят здрави или пък в нарушение на наредбите. Впрочем те не играят много сериозно, играят повече заради костюма… Що се отнася до забраната, има и други забранени игри тука, които се играят, покер, разбираш ли, и в този или онзи хотел и рулетка — при нас за това изгонват, защото било най-вредното. Но мнозина бягат още след вечерна проверка долу и залагат. Принцът, от когото Беренс имал титлата си, също редовно бягал.

Ханс Касторп почти не слушаше. Устата му бе отворена, защото не можеше да диша както трябва през носа, а никаква хрема не бе имал. Сърцето му не биеше в такт с музиката, което смътно му се струваше мъчително. И с това чувство на безредие и стълкновение той почна да дреме, когато Йоахим настоя да се връщат.

Пътя назад изминаха почти в мълчание. Ханс Касторп дори се препъна на няколко пъти по равната улица и меланхолично се усмихваше, като поклащаше глава. Хромият ги изкачи с асансьора до етажа им. Те се разделиха пред номер тридесет и четири с по едно кратко „довиждане“. Ханс Касторп се отправи през стаята си към балкона, където се тръшна на лежащия стол, както си беше, и без да променя заетото веднъж положение, потъна в тежък полусън, оживен от бързите удари на мъчително биещото му сърце.

Естествено жена

Колко време трая това, той не знаеше. Като му дойде времето, гонгът удари. Но той не викаше веднага за ядене, а само ги предупреждаваше да се приготвят, както вече знаеше Ханс Касторп, ето защо остана да лежи, докато металическото кънтене за втори път изпълни въздуха и заглъхна. Когато Йоахим мина през стаята, за да го вземе, Ханс Касторп поиска да се преоблече, но Йоахим не му позволи. Той мразеше и презираше неточността. Как ще напредне човек и как ще оздравее, за да постъпи на служба, каза той, когато не може да се стегне дори за спазване на часовете за ядене. Тук той беше естествено прав и Ханс Касторп можа само да забележи, че не е болен, затова пък му се спи до немай-къде. Той само си изми набърже ръцете; после слязоха в трапезарията, за трети път.

Гостите се стекоха през двата входа. Те идваха и през вратите откъм верандата, които бяха отворени, и скоро насядаха около седемте маси, сякаш никога не бяха ставали от тях. Това бе поне впечатлението на Ханс — естествено съвсем смътно и противно на здравия разум впечатление, от което неговата замаяна глава не можа за момент да се отърве и което дори му бе до известна степен приятно, тъй като многократно през време на обеда той се опита да си възвърне същото впечатление, и то с успеха на пълна измама. Бодрата стара дама разказваше нещо със своя неясен изговор на седящия косо насреща й д-р Блуменкол, който я слушаше с угрижено лице. Нейната внучка ядеше най-сетне нещо друго освен кисело мляко — гъста каша от овесени ядки, която прислужниците бяха сервирали в чинии, но тя изяде само няколко лъжици и после я остави. За да сподави смеха си, хубавата Маруся си затискаше устата с кърпичката, която излъчваше мириса на портокалов парфюм. Мис Робинсън четеше отзараншните писма с кръглия почерк. Тя очевидно не знаеше нито дума немски, а и не й трябваше да знае. Йоахим с рицарска поза й каза на английски нещо за времето, на което тя предъвка някакъв едносричен отговор и пак потъна в мълчание. Що се отнася до госпожа Щьор в шотландската вълнена блуза, тя оповести, че тая сутрин е била на преглед, като най-просташки се превземаше, придърпвайки от зайчите си зъби горната устна. Вдясно горе, оплакваше се тя, имала хрипове, освен това под лявата й мишница звучало много тъпо и „старият“ й бил казал, че ще трябва да остане още пет месеца. В своята простотия тя наричаше придворния съветник Беренс „стария“. Освен това тя изрази възмущението си, че „старият“ не седи днес на тяхната маса. Съгласно турнето (тя сигурно искаше да каже „turnus“, днес на ред била тяхната маса, а „старият“ пак седнал на съседната маса вляво (там действително седеше придворният съветник Беренс, сключил грамадните си ръце пред чинията). Но, разбира се, там седи дебелата госпожа Заломон от Амстердам, която идвала и в делничен ден на обед в деколте и това очевидно харесвало на „стария“, макар че тя, госпожа Щьор, не можела да разбере защо, когато при всеки преглед можел да види каквото си иска от нея. После тя разправи с възбуден шепот, че снощи на общата тераса за лежане — тази, дето била на покрива — някой изгасил светлината, и то за цели, които госпожа Щьор нарече „прозрачни“. „Старият“ забелязал това и така се карал, че се чувало из цялото заведение. Но виновника пак, разбира се, не открил, макар че не било необходимо да е следвал човек в университет, за да отгатне, че това естествено е бил този капитан Миклозич от Букурещ, за когото никога не било достатъчно тъмно в дамско общество — човек без каквато и да е култура, макар че носи корсет и по своята природа е просто един звяр — да, звяр, повтори госпожа Щьор със сподавен глас, а по челото и горната й устна изби пот. Какви са отношенията на госпожа генералната консулша Вурмбранд от Виена с него, това знаели и в селото, и в курорта Давос — едва ли вече могло да се говори за тайнствени отношения. Не стигало, че капитанът понякога влизал в стаята на генералната консулша сутрин, когато тя е още в леглото си, и след това присъствал на целия й тоалет, ами миналия вторник напуснал стаята на тази Вурмбранд чак сутринта, в четири часа, болногледачката на младия Франц от номер деветнайсет, дето пневмотораксът му излязъл несполучлив, сама го видяла и от срам сбъркала вратата и неочаквано влязла в стаята на прокурора Параван от Дортмунд… Накрай госпожа Щьор се разпростря върху едно „космическо заведение“ долу в селото, отдето си купувала пастата за зъби, и Йоахим втренчено се вгледа в чинията си…

Обедът беше и майсторски приготвен, и във висша степен обилен. Заедно с хранителната супа той се състоеше от цели шест блюда. След рибата дойде изрядно месно блюдо с гарнитури, после блюдо разни зеленчуци, после пиле пържено, сладкиш, който по вкусност не отстъпваше на снощния, и накрай сирене и плодове. Всяко блюдо се предлагаше по два пъти и ненапразно. Хората пълнеха чиниите и ядяха на седемте маси — под сводовете цареше вълчи апетит, една ненаситност, която би могла да се наблюдава с удоволствие, ако същевременно в нея нямаше нещо зловещо, дори отвратително. Ненаситни бяха не само веселите, които бъбреха и се замерваха с топчета хляб, не, такива бяха и мълчаливите, и мрачните, които в паузите подпираха глава с ръце и се взираха пред себе си. На съседната маса вляво един невръстен, още момче на ученическа възраст, с окъсели ръкави и дебели, кръгли очила, предварително нарязваше всичко, което натрупваше върху чинията си, докато се образуваше някаква каша и миш-маш; после се навеждаше и почваше да поглъща, като от време на време си почистваше очилата със салфетката — не се знаеше какво има там за попиване: пот ли или сълзи.

През време на обеда се случиха два инцидента и събудиха вниманието на Ханс Касторп, доколкото неговото състояние позволяваше. Първо, стъклената врата пак се затръшна — по време на рибеното блюдо. Ханс Касторп трепна озлобен и в гневно усърдие си каза, че този път непременно трябва да установи кой е злосторникът. И не само помисли това, а го и каза на глас, толкова сериозно се отнесе към тази случка. „Трябва да узная това!“ — промълви той с прекалена пламенност, така че и мис Робинсън, и учителката учудено го погледнаха. А той извърна цялата горна половина на тялото си наляво и ококори кървясалите си очи.

Една дама вървеше през трапезарията, една жена, по-скоро даже младо момиче, със среден ръст, в бял пуловер и цветна пола, с червеникаворуса коса, която носеше на плитки около главата си. Ханс Касторп почти нищо не можа да види от профила й. Тя вървеше съвършено тихо, което беше в странно несъзвучие с шумното й влизане, вървеше някак дебнешком и с поиздадена напред глава към крайната маса вляво, „добрата руска маса“, при което държеше едната си ръка в джоба на прилепналото вълнено яке, а другата вдигна нагоре, за да подреди отзад прическата си. Ханс Касторп погледна към тази ръка — той имаше голямо чувство и критична наблюдателност за ръце и беше свикнал, когато се запознава с нови хора, най-напред да отправи вниманието си към ръцете. Тя не беше особено женствена, тая ръка, която оправяше косата, не така гледана и облагородена, както обикновено бяха женските ръце в обществената сфера на младия Ханс Касторп. Доста широка и с къси пръсти, тя имаше нещо примитивно и детско, беше малко като ръка на ученичка, ноктите й очевидно не знаеха какво е маникюр, те бяха криво-ляво подрязани, пак като на ученичка, а по краищата им кожата изглеждаше малко оръфана, почти като че ли госпожата имаше малкия порок да си хапе пръстите. Впрочем Ханс Касторп не видя истински, а откри всичко това по-скоро по интуиция — разстоянието не бе малко. Закъснялата поздрави сътрапезниците си с кимане на глава и седна на вътрешната страна на масата с гръб към салона до д-р Кроковски, който бе там на почетното място; после, все още подпряла с ръка косите си, тя извърна глава през рамо и огледа публиката — при което Ханс Касторп забеляза, че има широки скули и тесни очи… Някакъв бегъл спомен за нещо и някого леко и за момент го докосна, като видя това…

„Естествено жена!“ — помисли Ханс Касторп и пак измърмори същото отчетливо и на глас, така че учителката госпожица Енгелхарт разбра какво каза. Сухата стара мома трогателно се усмихна.

— Това е мадам Шоша — каза тя. — Тя е толкова небрежна. Възхитителна жена. — И при това червенината по мъхнатите бузи на госпожица Енгелхарт се усили с един тон — винаги когато отвореше уста, ставаше така.

— Французойка? — попита строго Ханс Касторп.

— Не, тя е рускиня — каза госпожица Енгелхарт. — Може би мъжът й е французин или от френско потекло, не съм сигурна.

— Дали е онзи там — попита Ханс Касторп, все още раздразнен, и посочи към един господин с приведени рамене на добрата руска маса.

— О, не, него го няма тука — отвърна учителката, — Изобщо не бил идвал тука, никой не го познава.

— Тя би трябвало да затваря прилично вратата — каза Ханс Касторп. — Винаги я затръшва. Това е неприлично.

И тъй като учителката прие забележката със смирена усмивка, сякаш тя самата бе виновната, вече не стана дума за мадам Шоша.

Вторият инцидент се състоеше в това, че д-р Блуменкол временно напусна трапезарията — нищо повече. Изведнъж леко отвратеният израз на лицето му се засили, по-угрижен от обикновено, той се вгледа в една точка, после внимателно дръпна стола си назад и излезе навън. Тук обаче госпожа Щьор показа цялата си простотия, защото може би от подлото задоволство, че е по-малко болна от Блуменкол, тя придружи излизането му с полусъжалителни и полупрезрителни забележки.

— Горкичкият! — каза тя. — Тоя скоро ще хвърли топа. Ето че пак трябва да се поразговори със „Синия Хайнрих“. — Без всякакво вътрешно усилие, с невинно-вироглав израз на лицето, тя произнесе гротескното наименование „Синия Хайнрих“ и Ханс Касторп усети, че това и го ужасява, и го кара на смях. Впрочем д-р Блуменкол се върна след няколко минути със същото смирено държане, с което бе излязъл, седна и продължи да яде. И той ядеше много, от всяко блюдо по два пъти; мълчалив и с угрижено затворен израз на лицето.

След това обедът свърши; благодарение на сръчната прислуга — особено джуджето се оказа крайно бързоходно същество — той трая само малко повече от един час. Ханс Касторп дишаше тежко и не знаеше как се е озовал горе; той легна на превъзходния стол в своята лоджия, защото следобед имаше лежане до чая — това бе дори най-важното лежане и трябваше строго да се съблюдава. Той лежеше между непрозрачните стъклени стени, които го деляха, от една страна, от Йоахим и, от друга — от руската съпружеска двойка, и дремеше с разтуптяно сърце, като вдишваше през устата. Когато употреби кърпичката си, забеляза, че е зачервена от кръв, но нямаше сили да се разтревожи, макар че си беше боязлив и по природа клонеше към ипохондрични размисли. Той пак бе запалил една „Мария Манчини“ и този път я изпуши докрай, какъвто и да й беше вкусът. Замаян, потиснат и унесен, той се замисли колко странно е състоянието му тук, горе. На два-три пъти гърдите му се разтърсиха от вътрешен смях за ужасното наименование, което госпожа Щьор бе употребила в своята простотия.

Господин Албин

Долу в парка знамето със змийския жезъл — плод на нечия фантазия — се развяваше от време на време от лекия ветрец. Небето отново бе равномерно покрито. Слънцето се скри и изведнъж стана неприятно студено. Общата тераса за лежане, изглежда, бе пълна; там долу се чуваха разговори и смехове.

— Господин Албин, умолявам ви, махнете този нож, приберете го, ще стане някое нещастие! — проплакваше един висок разтреперан женски глас.

— Мили господин Албин, за бога, пощадете нервите ни и махнете от очите ни това ужасно нещо! — намеси се друг женски глас. На което един русокос млад мъж, който седеше с цигара в уста на най-предния лежащ стол, отговори с дързък тон:

— Дори и не мисля! Смятам, че дамите ще ми разрешат да си поиграя с ножа си. Е да, вярно, много остър е този нож. Купих го от един сляп магьосник в Калкута… Той го гълташе и веднага след това неговият чирак го изравяше от земята на петдесет метра далеч… Искате ли да го видите? По-остър е от бръснач. Само да се допре човек до острието му, и то влиза в месото като в масло. Почакайте, ще ви го покажа отблизо… — И господин Албин стана. Надигнаха се писъци. — Не, ще ида да взема револвера си — каза господин Албин. — От него ще се интересувате повече. Дяволска работа. Има една пробивна сила… Сега ще го донеса от стаята си.

— Господин Албин, господин Албин, не правете това! — изпискаха много гласове. Но господин Албин вече излезе от терасата, за да иде в стаята си — съвсем млад, отпуснат, с розово детско лице и малки бакенбарди до ушите.

— Господин Албин — извика една дама по него, — по-добре си вземете пардесюто, облечете го, за мене го направете! Шест седмици лежахте с пневмония, а сега стоите тук без палто, не се завивате и пушите цигари! Това значи да предизвиквате бога, господин Албин, честна дума!

Но той само подигравателно се изсмя на тръгване и след няколко минути се върна назад с револвера. Дамите изпискаха още по-глупаво от преди и се чу как някои поискаха да станат от столовете, омотаха се в одеялата и паднаха на земята.

— Вижте го колко е малък и бляскав — каза господин Албин, — но като натисна тук, хапе… — Нови писъци. — Той естествено е пълен — продължи господин Албин. — В този барабан тук се намират шест патрона, при всеки изстрел той се превръща на следния патрон… Впрочем това нещо го държа не за играчка — каза той, защото забеляза, че впечатлението се поизбледнява, пъхна револвера във вътрешния джоб на сакото си и пак седна с кръстосани крака на стола си, като запали нова цигара. — Съвсем не за играчка — повтори той и стисна устни.

— За какво де? За какво де? — запитаха треперещи, изпълнени с предчувствие, гласове. — Ужасно! — извика изведнъж един отделен глас и тогава господин Албин кимна.

— Виждам, че почвате да разбирате — каза той. Действително за това го имам — продължи той небрежно и въпреки прекараната пневмония вдъхна голямо количество дим и пак го изпусна. — Държа го да ми е готов за деня, когато тия разправии ми дойдат до гуша и когато ще имам честта най-покорно да се оттегля. Работата е доста проста… Аз имам известни проучвания и съм наясно как най-добре ще се опече тя. (При думите „ще се опече“ се чу някакъв вик.) Областта около сърцето отпада… Там не ми е много удобно за премерване в упор… Пък и предпочитам да угася съзнанието направо на мястото му, като си пусна едно хубаво малко чуждо тяло в този интересен орган… — И господин Албин посочи с показалец своята ниско постригана руса глава. — Трябва тук да се допре. — Господин Албин отново извади от джоба си никелирания револвер и почука с дулото слепоочието си. — Тук, над артерията… Даже и без огледало всичко лесно ще се нареди…

Чу се многогласен, умолителен протест, в който се намеси и силно ридание.

— Господин Албин, господин Албин, махнете револвера от слепоочието си, каква ужасна гледка! Господин Албин, вие сте млад, ще оздравеете, ще се върнете към живота и ще се радвате на всеобща обич, честна дума! Облечете си палтото, легнете, покрийте се, лекувайте се! Не изгонвайте пак масажиста, когато иска да ви разтрие със спирт. Оставете цигарите, господин Албин, чувате ли, ние се молим за вашия живот, за вашия млад, скъпоценен живот.

Но господин Албин бе неумолим.

— Не, не — каза той, — оставете ме, стига, благодаря ви. Никога не съм отказвал нещо на дама, но ще се съгласите, че е безполезно да спъваш колелата на съдбата. Трета година съм тука… дотегна ми и искам да изляза от играта, кой ще ме упрекне за това? Неизлечимо, уважаеми дами, тъй както ме гледате насреща си, неизлечимо съм болен, сам придворният съветник отрича това вече с половин уста. Оставете ми малкото необвързаност, която се явява в резултат на този факт. Става като в гимназията; когато решиха, че някой ще повтаря, вече не го изпитваха и го оставяха на мира. До това щастливо състояние най-сетне съм стигнал окончателно. Нищо не трябва вече да върша, не влизам в сметката, на всичко се присмивам. Искате ли шоколад? Моля, вземете си! Не, не ме ограбвате, имам купища шоколад в стаята си. Осем бонбониери, пет пъти „Гала Петер“, четири фунта шоколад „Линд“ — всичко това ми изпратиха дамите от санаториума, когато бях болен от пневмония…

Нечий басов глас го накара да млъкне. Господин Албин се изсмя — смехът му бе трепкав и накъсан. После на терасата стана тихо, тъй тихо, сякаш сънища или призраци някакви бяха се разсеяли; в тишината все още странно звучаха изговорените думи. Ханс Касторп се ослуша, докато те напълно замряха; ако и смътно да му се струваше, че господин Албин е един празен фанфарон, той все пак не можа да си наложи да не му завижда малко. Особено му направи впечатление сравнението с ученическия живот, защото сам той бе останал да повтаря пети гимназиален клас и добре си спомняше малко срамотното, но весело, приятно отпуснато състояние, на което бе се наслаждавал, когато през четвъртия срок се бе отказал от състезанието и би могъл да се присмива „на всичко“. Тъй като неговите разсъждения бяха смътни и объркани, трудно е да се уточнят. Главно му се струваше, че честта носи редица предимства със себе си, но не по-малко предимства носи срамът, и то такива, които са почти безгранични. И след като за опит се постави в състоянието на господин Албин и си представи какво му е на човек, който веднъж за винаги се е отървал от гнета на честта и завинаги се ползва от бездънните предимства на срама, той се стресна от чувството на зашеметяваща сладост, което за момент накара сърцето му още по-силно да забие.

Сатана прави оскърбителни за честта предложения

По-късно се унесе. Джобният му часовник показваше три и половина часа, когато някакъв разговор отвъд лявата стъклена преграда го събуди: д-р Кроковски, който по това време правеше обиколката си без придворния съветник, говореше там по руски с неблаговъзпитаната съпружеска двойка, осведомяваше се, както изглеждаше, за самочувствието на съпруга и поиска да види температурната му таблица. След това обаче той продължи пътя си не през балконите, а избиколи стаята на Ханс Касторп, като излезе на коридора и влезе направо при Йоахим. Макар че Ханс Касторп не изпитваше никакво желание да разговаря с д-р Кроковски на четири очи, той все пак се почувства малко засегнат, дето описаха кръг около него и го оставиха настрана. Какво пък — той беше най-сетне здрав и не влизаше в сметката, защото при тия приятели горе работите стояха така: който има честта да бъде здрав, не влиза в сметката и за нищо не се разпитва, а това дразнеше младия Касторп.

След като д-р Кроковски бе прекарал при Йоахим две-три минути, той продължи през балконите и Ханс Касторп чу братовчед си да казва, че трябва да станат и да се приготвят за чая. „Добре“, каза той и стана. Но от дългото лежане му се зави свят, а от неосвежителния полусън лицето му отново бе неприятно пламнало, макар че иначе целият зъзнеше — може би пък не беше се завил достатъчно добре. Той си изми очите и ръцете, оправи косата и дрехите си и се срещна с Йоахим и коридора.

— Чу ли този господин Албин? — попита той, когато заслизаха по стълбите…

— Естествено — каза Йоахим. — Този човек трябва да се дисциплинира. Нарушава цялата следобедна почивка със своите брътвежи и така тревожи дамите, че ги връща със седмици назад. Грубо неподчинение. Но кой ще вземе да прави доноси. А освен това такива приказки са добре дошли като развлечение за мнозина.

— Смяташ ли за възможно — попита Ханс Касторп, — че той сериозно говори за това, дето „ще се опече“, както той казва, и че ще вземе да си пусне „едно хубаво малко чуждо тяло“?

— О, защо не — отговори Йоахим, — не е съвсем невъзможно. Такива работи се случват тук горе. Два месеца преди да дойда, някакъв студент, който отдавна бил тука, се обесил в гората след един генерален преглед. В първите дни още много се говореше за това.

Ханс Касторп раздразнено се прозина.

— Не, не се чувствам добре при вас — обясни той, — това не мога да твърдя. Смятам, че е възможно да не издържа, да трябва да си замина, ще ми се разсърдиш ли?

— Да си заминеш ли? Какво ти хрумна! — извика Йоахим. — Глупости. Че ти едва си дошъл. Каква преценка е тая от първия ден?

— Боже, все още първият ден ли е? На мене ми се струва, че съм отдавна… отдавна вече при вас тук горе.

— Само не почвай да умуваш пак за времето! — каза Йоахим. — Тая сутрин съвсем ме беше объркал.

— Не, бъди спокоен, всичко забравих — отвърна Ханс Касторп. — Целия комплекс. Сега ми е замътена главата, то беше… Значи, сега ще пием чай.

— Да, а после ще идем отново до тазсутрешната скамейка.

— Бог на помощ. Но дано не срещнем пак Сетембрини. Днес не мога вече да участвам в културни разговори, това предварително ти казвам.

В трапезарията имаше всичко каквото можеше да се поднесе по това време за пиене. Мис Робинсън пиеше отново своя кървавочервен шипков чай, докато внучката ядеше кисело мляко. Освен това имаше мляко, чай, кафе, шоколад, че даже и бульон; навсякъде гостите, които след богатия обед бяха прекарали два часа в лежане, усърдно мажеха масло върху дебели порязаници козунак със стафиди.

Ханс Касторп поиска чай и топеше в него сухар. Опита и малко мармалад. Козунака той разгледа внимателно, но буквално се потърси при мисълта да хапне от него. Пак седеше на мястото си в залата с еднообразно нашарените сводове и седемте маси — за четвърти път. Малко по-късно, в седем часа, той за пети път седеше там — за вечерята. В междувремието, което бе късо и пусто, имаше една разходка до скамейката по склона до водата с улея — пътят сега бе оживен, беше пълен с пациенти, та братовчедите често трябваше да поздравяват — и едно ново лежане на балкона, един бегъл и безсъдържателен час и половина. Докато лежеше, Ханс Касторп усети да го побиват силни студени тръпки.

За вечерята той съвестно се преоблече и яде между мис Робинсън и учителката супа, два вида печено с гарнитури, две парчета торта, в която имаше всичко: бадемово тесто, маслен крем, шоколад, плодови пюрета и марципан; и много сирене с черен хляб. Той пак си поръча бутилка кулмбахско пиво. Но когато изпразни до половина високата си чаша, ясно и недвусмислено разбра, че би трябвало да си легне. Главата му шумеше, клепачите му бяха сякаш оловни, сърцето му биеше като малък тъпан и за своя мъка той си въобрази, че хубавата Маруся, която, приведена напред, държеше пред лицето си ръката с малкия рубин, му се подиграва, макар че толкова напрегнато се бе борил да не даде повод за това. Като изпод земята той чуваше госпожа Щьор да разправя или твърди нещо, което му се струваше такава пълна безсмислица, че изпадна в истинско недоумение дали добре чува, или приказките на госпожа Щьор се превръщат в безсмислици в главата му. Тя обясни, че може да приготвя двадесет и осем различни соса за риба — осмелявала се да го твърди, макар че мъжът й бил забранил да говори за това. „Не говори затова — бил казал той. — Никой не ще ти повярва и ако ти повярват, ще ти се смеят!“ И въпреки всичко тя днес искала да го каже и откровено да признае, че може да приготвя точно двадесет и осем вида сос за риба. Това се стори ужасно на бедния Ханс Касторп; той се стресна, хвана се с ръка за челото и съвсем забрави да сдъвче и преглътне парчето чер хляб със сирене „Честър“, което му бе в устата. Дори когато станаха от масата, той все още го държеше в устата си.

Излязоха през стъклената врата вляво, онази фатална врата, която винаги се затръшваше и направо извеждаше в предния хол. Почти всички гости излязоха оттам, защото се оказа, че след вечерята в хола и съседните салони имаше един вид увеселение. Повечето от пациентите стояха на малки групи и се разговаряха. На две зелени сгъваеми маси играеха — домино на едната и бридж на другата; тук имаше само млади хора, между тях господин Албин и Хермине Клефелд. Освен това в първия салон имаше няколко оптически прибора за забавление: една стереоскопична кутия, през лещите на която можеха да се гледат поставените вътре фотографии, например един безкръвен венециански гондолиер в замръзнала поза; второ, един калейдоскоп във форма на зрителна тръба, където се гледаше с едно око и при леко превъртане на колелото се явяваха разноцветни звезди и арабески, които се меняха във вълшебна игра; накрай един въртящ се барабан, в който слагаха филмови ленти и като се погледнеше отстрани в него, виждаше се воденичар, който се бие с коминочистач, учител, който наказва някакво момче, един подскачащ въжеиграч и двойка селяни, които танцуваха лендлер. Ханс Касторп, отпуснал студените си ръце върху коленете, дълго време гледа в апаратите. Той се поспря малко и до масата за бридж, където неизлечимо болният господин Албин с отпуснати ъгли на устата и светски пренебрежителни движения раздаваше картите. В един ъгъл седеше д-р Кроковски, завързал бодър и сърдечен разговор с един полукръг дами, към които принадлежаха госпожа Щьор, госпожа Илтис и госпожица Леви. Гостите от „добрата руска маса“ се бяха оттеглили в съседния малък салон, който бе разделен от игралния салон само със завеси, и образуваха там своя, интимна група. Освен мадам Шоша там имаше един отпуснат господин с руса брада, хлътнал гръден кош и опулени очи; тъмнокестеняво момиче от оригинален и малко комичен тип със златни обеци и разбъркана коса на вълни; там бяха още д-р Блуменкол, който се бе присъединил към тях, и двама младежи с увиснали рамене. Госпожа Шоша носеше синя рокля с бяла дантелена яка. Тя седеше в средоточието на своята група на канапето зад кръглата маса, което бе в дъното на малкото помещение; лицето й бе обърнато към салона за игране. Ханс Касторп, който не можеше да наблюдава без неодобрение невъзпитаната жена, си помисли: „Тя ми спомня нещо, но не мога да кажа какво…“ Един висок човек на тридесетина години с оредяла коса на главата изсвири на малкото кафяво пиано три пъти подред сватбения марш от „Сън в лятна нощ“ и когато няколко дами го помолиха, той почна да свири мелодичното парче за четвърти път, след като мълчаливо бе изгледал дълбоко в очите дамите една след друга.

— Разрешено ли е да се осведоми човек за вашето здравословно състояние, инженере? — попита Сетембрини, който се бе разхождал с ръце в джобовете между гостите и сега пристъпи към Ханс Касторп.

Той все още носеше сивото, развласено сако и светлокарираните панталони. Когато го заговори, той се усмихна и Ханс Касторп отново усети нещо като отрезвяване при вида на този фино и подигравателно придръпнат ъгъл на устата под свода на черните мустаци. Между впрочем той погледна италианеца доста глупаво — с отпусната уста и кървясали очи.

— А, вие ли сте — каза Ханс — господинът от тазсутрешната разходка, когото срещнахме… при скамейката горе… при вадата… Естествено веднага ви познах. Ще повярвате ли — продължи той, ако и да знаеше, че не трябва да казва това, — ще повярвате ли, тогава в първия момент ви взех за шарманкаджия?… Това естествено бе чиста безсмислица — добави той, защото видя, че погледът на Сетембрини доби хладно изпитателен израз, — с една дума, ужасна глупост! Дори не мога да разбера как съм могъл…

— Успокойте се, няма никакво значение — отвърна Сетембрини, след като мълчаливо бе наблюдавал още един момент младия мъж. — А как прекарахте днешния ден, първия от престоя ви в тази градина на удоволствията?

— Много благодаря. Съвсем по правилника — отговори Ханс Касторп. — Предимно в „хоризонтално положение“, както разбрах, че обичате да казвате.

— Може и да съм се изразявал понякога така — усмихна се Сетембрини. — Е, и намерихте ли го забавен този живот?

— И забавен, и скучен, както искате — отвърна Ханс Касторп. — Понякога е трудно да се направи разлика, знаете ли. Ни най-малко не съм скучал — тук горе при вас постоянно има някакво весело оживление. Толкова много нови и забележителни работи чух и видях… От друга страна пък, имам чувството, че не един ден съм прекарал тук, а много по-дълго време… чисто и просто като че остарях и поумнях тук, така ми се струва.

— Поумняхте ли? — каза Сетембрини и вдигна вежди. — Ще ми разрешите ли въпроса: на колко години сте всъщност?

Но виж ти, Ханс Касторп не знаеше! В момента той не знаеше на колко години е въпреки силното, дори отчаяно напрежение да си спомни. За да спечели време, той накара да му повторят въпроса и после каза:

— … Аз… на колко години ли? Естествено карам двадесет и четвъртата. Скоро ще навърша двайсет и четири. Прощавайте, уморен съм! — каза той. — Но умора съвсем не е точният израз за моето състояние. Случвало ли ви се е да сънувате, да знаете, че сънувате, и да се мъчите да се събудите, а да не можете? Точно така ми е сега. Непременно трябва да имам температура, иначе не мога да си го обясня. Ще повярвате ли, че стъпалата ми са ледени чак до коленете? Ако може да се каже така, защото коленете не са част от стъпалата… прощавайте, аз съм във висша степен объркан, та и не е за чудене, след като още от сутринта ти засвирят с… пневмоторакса си, а после слушаш приказките на този господин Албин, и то в хоризонтално положение. Представете си, имам постоянно впечатлението, че не мога вече напълно да се уповавам на петте си сетива и трябва да ви кажа, че това ме стеснява още повече от пламналото ми лице и ледените ми нозе. Кажете ми откровено: смятате ли за възможно госпожа Щьор да умее да приготвя двайсет и осем соса за риба? Не че наистина умее да ги приготвя, смятам го за изключено, но че го е казала преди малко на масата или може би така ми се е сторило, само това искам да знам.

Сетембрини го погледна. Той, изглежда, не беше слушал. Очите му отново се бяха втренчили нанякъде, бяха станали неподвижни и невиждащи, и също като тази сутрин той каза по три пъти „тъй, тъй, тъй“ и „виж ти, виж ти, виж ти“ — подигравателно замислен и с подчертано „т“.

— Двайсет и четири ли казахте? — попита той след малко.

— Не, двайсет и осем! — каза Ханс Касторп. — Двайсет и осем соса! Не сосове изобщо, а специално рибни сосове, това е възмутително.

— Инженере! — каза Сетембрини сърдито и увещаващо. — Я се постегнете и ме оставете на мира с тая отвратителна безсмислица! Нито знам нещо, нито искам да знам… Карате двадесет и четвъртата, така ли казахте? Хм… позволете ми още един въпрос или, ако искате, едно немеродавно предложение. Тъй като престоят тука, изглежда, не ви понася, тъй като физически, пък ако не се лъжа, и психически не се чувствате добре при нас, какво ще речете, ако се откажете да стареете тук, с една дума, ако още тази вечер си приберете багажа и утре изчезнете с първия бърз влак по разписанието?

— Смятате, че трябва да замина? — попита Ханс Касторп. — След като току-що съм пристигнал? Но не, как бих могъл да преценявам нещата от един ден само!

Случайно той погледна при тия си думи в съседната стая и видя там госпожица Шоша анфас, видя нейните тесни очи и широки скули. „За какво, помисли той, за какво и за кого ми спомня, за бога, тя.“ Но уморената му глава не можа да отговори на този въпрос въпреки известно напрягане.

— Естествено, че не ми е много леко да се аклиматизирам тук горе при вас — продължи той, — това можеше да се предвиди, а би трябвало да се срамувам, сам ще се смятам за страхопъзльо, ако се предам единствено защото няколко дена ще съм объркан и ще ме хвърля в огън; това би противоречало на елементарния разум… не, кажете сам…

Той изведнъж бе заговорил много настоятелно, сякаш искаше да накара италианеца в каквато и да е форма да оттегли предложението си.

— Отдавам чест на разума — отвърна Сетембрини. — Впрочем отдавам чест и на смелостта. Това, което казвате, звучи добре, трудно би било да се намерят убедителни възражения. А и наблюдавал съм хубави случаи на аклиматизация. Миналата година имаше тук една госпожица Кнайфер, Отилие Кнайфер, от добро семейство, дъщеря на висш държавен чиновник. Тя бе прекарала тук една и половина година и толкова бе свикнала, че когато здравето й бе напълно възстановено — и това се случва, понякога оздравяват тук горе, — не искаше за нищо на света да си отиде. Тя от душа и сърце моли придворния съветник да я остави тук, не искала да се прибира в къщи, тук се чувствала като у дома си, тук била щастлива; но тъй като имаше голям наплив и се нуждаеха от стаята й, молбите й бяха напразни и лекарите настояха да я изпишат като здрава. Отилие вдигна висока температура, нейната крива хвръкна високо нагоре. Разобличиха я обаче, като смениха обикновения термометър с една „няма сестра“ — вие още не знаете какво е това, то е термометър без цифри, лекарят го контролира, като измерва живачния стълбец и сам нанася кривата. Отилие, господине, имаше 36,9, Отилие нямаше температура. Тогава тя се изкъпа в езерото — то беше в началото на май, имаше нощни слани, водата не беше чак ледена, но все пак едва няколко градуса над нулата. Тя остана доста време във водата, за да хване някоя болест — но с какъв успех? Тя беше и остана здрава. Тя си замина с болка и отчаяние, без да обръща внимание на родителските утешения. „Какво да правя долу? — неспирно повтаряше тя. — Родината ми е тук!“ Не знам какво е станало с нея… Но струва ми се, че не ме слушате, инженере? Ако не ме лъже всичко, вие с голяма мъка се държите на краката си. Лейтенанте, ето го братовчед ви — обърна се той към Йоахим, който току-що бе пристъпил към тях. — Заведете го да си легне. Той обединява разума със смелостта, но тази вечер е малко неразположен.

— Не, аз наистина всичко разбрах! — почна да го увещава Ханс Касторп. — „Нямата сестра“ е само един живачен стълбец без всякакви цифри… Виждате, че напълно съм схванал всичко!

Но след това се качи с Йоахим в асансьора заедно с няколко други пациенти — за днес увеселението бе приключено, хората се разотиваха по балкони или тераси за вечерното лежане. Ханс Касторп придружи Йоахим до стаята му. Подът на коридора с кокосовата пътека леко се олюляваше под нозете му, но това не му бе неприятно. Той седна в Йоахимовото голямо кресло на цветя — такъв стол имаше и в неговата стая — и си запали една „Мария Манчини“. Тя имаше вкус на лепило, на въглища и на какво ли не още, само собствения си вкус нямаше, по той продължи да пуши, докато гледаше как Йоахим се приготвя за лежане: той облече халат с кройка, напомняща военна дреха, навлече отгоре едно старо пардесю, изнесе нощната лампа и руския учебник на балкона, където запали лампата, просна се в лежащия стол, тикна термометъра в устата си и с необикновена сръчност почна да се завива в двете одеяла от камилска вълна, които бяха сложени на стола. Ханс Касторп го наблюдаваше с искрено учудване как майсторски се зави. Той омота по дължината първото одеяло около себе си до под мишниците, после в противоположна посока другото около краката си, докато образува един правилен и изгладен пакет, от който се подаваха само главата, раменете и ръцете му.

— Отлично правиш това — каза Ханс Касторп.

— Имам вече практика — отвърна Йоахим, като стискаше термометъра между зъбите. — И ти ще се научиш. Утре ще трябва непременно да купим две одеяла за теб. И долу ще ти влязат в работа, а тук при нас ще ти са крайно необходими, особено след като нямаш кожен чувал.

— Само че през нощта няма да лежа на балкона — заяви Ханс Касторп. — Няма да правя това, още отсега ти го казвам. Съвсем странно ще ми се види. Всичко си има граници. Пък и нали трябва най-сетне да изтъкна по някакъв начин, че съм само на гости тук горе. Ще поседя малко тук и ще си изпуша пурата, както му е редът. Тя има отвратителен вкус, но аз знам, че е добра, и това ми стига за днес. Наближава девет часът — за жалост даже и девет още няма. Но като стане девет и половина, ще настъпи що-годе нормално време, за да си легне човек.

Студени тръпки го побиха — веднъж, а след това на няколко пъти, бърже, едно след друго. Ханс Касторп скочи и изтича до стенния термометър, сякаш за да го пипне на местопрестъплението. По Реомюр в стаята имаше девет градуса. Той попипа радиатора, който се оказа мъртъв и студен. После измърмори някакви нестройни фрази: истински срам било, дето не отопляват, защото не било важно в кой месец сме, ами каква е температурата, а температурата била такава, че той треперел като куче. Но лицето му гореше. Той пак седна, после още веднъж стана, мърморейки, помоли за разрешение да вземе одеялото от леглото на Йоахим и като отново седна, се зави с него от кръста надолу. Тъй седеше той, хвърлян ту в огън, ту в мраз, и се измъчваше с отвратителната на вкус пура. Обзе го силно чувство за немощ; стори му се, че никога в живота си не е бил така зле. „Каква мизерия!“ — измърмори той. Междувременно обаче изведнъж го докосна някакво чувство на радост и надежда и като усети това, поседя, за да види дали не ще се повтори. Но то не се повтори, остана само немощта. Тогава той стана, хвърли Йоахимовото одеяло обратно върху леглото, промълви с изкривена уста нещо като „лека нощ“, „гледай да не измръзнеш!“ и „нали ще ме викнеш за закуска“ и се довлече през коридора в стаята си.

Докато се събличаше, той си тананикаше, но не от радост. Механично и без да си дава сметка, направи вечерния си тоалет и изпълни дребните задължения на цивилизован човек, наля в една чаша светлочервена вода за зъби от пътния си флакон, тихо си направи гаргара, изми си ръцете със своя хубав, мек теменужен сапун и облече дългата батистена нощница, която имаше джоб с бродирани букви X и К. После си легна, загаси лампата и отпусна своята пламнала, замаяна глава върху смъртното възглаве на американката.

Той с голяма сигурност бе очаквал, че веднага ще потъне в сън, но излезе, че се е лъгал: клепачите му, които до преди малко едвам смогваше да държи отворени, сега не искаха да стоят затворени, а се отваряха с безпокоен трепет, щом ги спуснеше. Не беше още обичайното му време за спане, каза си той, пък и през деня му се бе събрало много лежане. А и вънка тупаха килим — което бе малко вероятно и всъщност съвсем не отговаряше на действителността; оказа се, че това бе сърцето му, чиито удари той чуваше вън от себе си, далече някъде отвън, сякаш там тупаха килим с плетена тръстикова тупалка.

В стаята не бе се още напълно стъмнило; светлината на лампите от балконите — при Йоахим и при двойката от „лошата руска маса“ — падаше вътре през отворената балконска врата. И докато Ханс Касторп лежеше по гръб с мигащи клепачи, у него отново се събуди едно впечатление още от през деня, едно наблюдение, което той от уплах и деликатност веднага се бе постарал да забрави. То беше изразът, който бе добило лицето на Йоахим, когато стана дума за Маруся и нейните физически качества — това съвсем особено изкривяване на устата му и белите петна, които покриха загорелите му бузи. Ханс Касторп разбра и прозря какво значеше това, разбра го и го прозря по един толкова нов, проникновен и интимен начин, че тупалката вънка увеличи и скоростта, и силата на ударите си и почти заглуши звуците на вечерната серенада в курорта: долу в хотела пак имаше концерт; една симетрично построена и изтъркана оперетна мелодия се носеше през мрака оттам и Ханс Касторп шепнешком също я свирукаше (човек може да си свирука шепнешком), а в това време студените му нозе тактуваха под пуховицата.

Естествено така не можеше да се заспи, а и на Ханс Касторп вече никак не му се спеше. След като по този нов и жив начин бе разбрал защо Йоахим си бе пуснал боята, светът му се виждаше нов и онова чувство на преливаща радост и надежда отново го овладя. Впрочем той очакваше още нещо, без да се пита какво. Когато обаче чу, че съседите му отдясно и ляво приключиха с лежането и се оттеглиха в стаите си, за да сменят хоризонталното положение вън с хоризонтално положение вътре, той там пред себе си изрази убеждението, че варварската съпружеска двойка ще се държи мирно. „Ще мога спокойно да заспя — помисли той. — Тая вечер те ще се държат мирно, това очаквам с положителност!“ Но те не се държаха така, а и Ханс Касторп всъщност не бе го помислил искрено, за да кажем истината, той лично и от своя гледна точка не би могъл да разбере, че те ще се държат мирно и тихо. Въпреки това той се впусна в беззвучни изрази на най-силно учудване от всичко, което слушаше. „Нечувано! — викаше той безгласно. — Прекалени работи! Кой би могъл да смята такова нещо за възможно?“ А междувременно съпровождаше с шепнещи устни изтърканата оперетна мелодия, която упорито се носеше към него.

По-късно дойде дрямката. Но с нея дойдоха и нелепите сънища, още по-нелепи от миналата нощ, от които той често се стряскаше или скачаше, увлечен в някакво неясно хрумване. Присъни му се, че вижда придворния съветник Берепс с подсечени колене и вцепенено увиснали напред мишници да се разхожда на пътеките на парка, като приспособява дългите си, изглеждащи безцелни крачки към някаква далечна маршова музика. Когато придворният съветник застана пред него, на носа си имаше очила с кръгли дебели стъкла и се впусна в някакъв брътвеж. „Цивилен, разбира се“ — каза той и без да поиска разрешение, повдигна с показалеца и средния пръст на своята огромна ръка клепача на Ханс Касторп. „Почтена цивилна личност, както веднага забелязах. Но не без талант, не без талант за повишена обща обмяна. Няма да му се свидят годинките, безгрижните служебни годинки, тук при нас горе! Хайде, хоп-троп, господа, всички на весела разходка!“ — извика той, като тикна двата си огромни показалеца в устата и така особено благозвучно изсвири, че от различни страни и в намален образ долетяха учителката и мис Робинсън и кацнаха вдясно и ляво на раменете му, тъй както седяха в трапезарията отдясно и отляво на Ханс Касторп. Така придворният съветник си замина с подскачащи стъпки, като с една салфетка си изтриваше очилата — не се знаеше какво има за изтриване там, пот ли или сълзи.

После му се присъни, че се намира в училищния двор, където толкова години бе прекарвал междучасията, и тъкмо взима назаем един молив от мадам Шоша, която също се бе намерила там. Тя му дава наполовин изхабеното си червило, което се подава от сребърната гилза, а същевременно с приятно дрезгав глас го предупреждава непременно да й върне молива след часа; когато тя го погледна със своите тесни синьо-сиво-зелени очи над широките скули, той насила се откъсна от съня, защото вече бе разбрал и искаше да запомни за какво и за кого толкова живо му спомняше тя. Той побърза да съхрани за сутринта това прозрение, защото усети, че дрямката и сънищата отново го овладяват и скоро се видя принуден да бяга от д-р Кроковски, който го гонеше, за да му анализира душата, от което Ханс Касторп изпитваше див, почти безумен страх. Той бягаше от доктора със спънати нозе покрай стъклените преградки на балконите, с риск за живота си скочи в парка, опита се в своята неволя да се изкатери по пръта за знамето и се събуди изпотен в момента, когато преследвачът го бе хванал за панталона.

Но едва се бе успокоил малко и отново бе задрямал, когато се яви нова ситуация. Ханс Касторп се опитваше да избута с рамо Сетембрини от мястото му, а той стоеше и се усмихваше със своята фина, суха и подигравателна усмивка под гъстите черни мустаци, там, дето те се извиваха красиво нагоре, и тъкмо тази усмивка дразнеше Ханс Касторп. „Вие пречите! — чу се той ясно да казва. — Махайте се! Вие сте само един шарманкаджия и пречите тук!“ Но Сетембрини не се остави да го изместят; Ханс Касторп застана и се замисли какво да прави, когато съвсем ненадейно прозря какво всъщност е времето: нищо друго освен чисто и просто една „няма сестра“, стълбец живак без цифри — за тия, които искаха да симулират, при което се събуди с твърдото намерение да съобщи утре на Йоахим за това свое откритие.

С такива приключения и открития премина нощта, в която играха роля и Хермине Клефелд, и господин Албин, и капитан Миклозич, който отнесе в устата си госпожа Щьор, а прокурорът Параван го прободе с копие. Един сън обаче сънува Ханс Касторп, той даже се повтори нея нощ, и то двата пъти в същата форма — последния път на разсъмване. Той седеше в трапезарията със седемте маси, когато стъклената врата се затръшна с голям шум и влезе мадам Шоша в бяла блуза, с едната ръка в джоба, а другата на тила. Вместо обаче да иде на „добрата руска маса“, невъзпитаната жена безшумно пристъпи към Ханс Касторп и безмълвно му поднесе ръката си за целувка — но му поднесе не горната част, а дланта и Ханс Касторп целуна тази необлагородена, малко широка и късопръста ръка със загрубялата кожа около ноктите. Тогава го обзе отново от главата до нозете онова чувство на шеметна сладост, което бе усетил, когато за опит се бе освободил от гнета на честта и се бе радвал на бездънните предимства на срама — сега отново той преживя това насън, само че много, много по-силно.