Вълшебната планина

Промени

Какво представлява времето? Една тайна — нереална и всемогъща. Една предпоставка за света на явленията, едно движение, свързано и смесено със съществованието на телата в пространството и с тяхното движение. Но нямаше ли да има движение, ако нямаше време? Питай си ти! Е ли времето функция на пространството? Или обратно? Или двете са идентични? Питай си, питай! Времето е дейно, то, както се казва, тече. А от това какво произтича? Промяна! Сега не е тогава, тук не е там, защото между едното и другото има движение. Тъй като обаче движението, по което мерим времето, е кръгообразно, затворено само в себе си, то това е движение и промяна, които човек със същото основание би могъл да определи като покой и неподвижност, защото едно „тогава“ постоянно се повтаря в едно „сега“, едно „там“ в едно „тук“. А тъй като и с най-отчаяни напъни не можем да си представим едно време с начало и край и пространство с граници, хората са решили да си „представят“ времето и пространството като безкрайни — очевидно смятайки, че това, макар и да не е много добро, все пак е нещо. Не означава ли обаче постановяването на Вечното и Безкрайното едно логично и математично унищожаване на всичко, което е ограничено по време и място, неговото относително свеждане до нула? Как могат да бъдат и хармония с принудителното допускане на Вечното и Безкрайното понятия като разстояние, движение, промяна, пък и съществованието на ограничени тела във всемира? Питай си, колкото щеш!

Такива и подобни въпроси си задаваше Ханс Касторп в своя мозък, който още при пристигането му тук горе се бе показал склонен към индискретности и търсения от този род и се бе особено изострил и одързостил за разправии, може би поради един зъл, но мощен нагон, който междувременно се бе уталожил. Той питаше и себе си, и добрия Йоахим, и долината, покрита от незапомнени времена със сняг, макар че очевидно не можеше да очаква нещо подобно на отговор от нито едно от трите места — трудно е да се каже от кое най-малко. На самия себе си той поставяше такива въпроси тъкмо и само защото не знаеше отговора, Йоахим пък почти не можеше да бъде привлечен да вземе участие, тъй като той, както Ханс Касторп бе казал една вечер на френски, за нищо друго не мислеше, освен как да стане войник в равнината; напоследък той се бе показал склонен да сложи чрез един преврат край на ожесточената борба, която водеше с тая своя ту приближаваща се, ту подигравателно чезнеща в далечината надежда. Да, да, добрият, търпеливият, честният и толкова държащият на службата и дисциплината Йоахим се бе поддал на бунтовни пристъпи, той се бе опълчил срещу скалата на Гафки, онази система за изследвания, с помощта на които долу в лабораторията или „лабото“, както обикновено казваха, се откриваше и установяваше категорията на пациентите, носители на бацили: числото на Гафки, от което всичко зависеше, се определяше по това дали в изследваната проба се намират само единични бацили, или гъмжат безброй. Отброеното число очертаваше напълно достоверно изгледите за оздравяване на съответния му носител и по него не бе трудно да се определи количеството на месеците или годините, които някой трябваше да прекара тук — като се почне от половингодишното посещение „на крак“, та до присъдата „до живот“, която, изчислена по време, често пъти не траеше кой знае колко много. И тъй Йоахим се възмущаваше от скалата на Гафки, той открито се отказваше да вярва в нейния авторитет — не съвсем открито, не тъкмо пред началствата, но пред братовчед си и дори на трапезата.

— До гуша ми дойде, няма вече да им позволявам да се подиграват с мене — казваше той високо и кръвта се изкачваше в бронзираното му лице. — Преди четиринайсет дни имах Гафки № 2, една дреболия, най-добри перспективи, а днес № 9, цяло гъмжило, и дума не може да става за равнината. Сам дяволът не би могъл да разбере какво става с мен, та това е просто нетърпимо. Горе на Шатцалп лежи един мъж, гръцки селянин, изпратили го от Аркадия, изпратил го някакъв агент — безнадежден случай, галопираща туберкулоза, всеки ден го очакват да умре, а тоя мъж никога в живота си не е имал бацили в храчките си. В замяна на това дебелият белгиец, когото изписаха здрав, когато дойдох, имаше Гафки № 9, бацилите така си гъмжаха у него, а при това имаше само една съвсем малка каверна. Много здраве има от мене тоя Гафки! Слагам край, заминавам си в къщи, пък ако ще и да умра!

Тъй говореше Йоахим и всички бяха болезнено слисани, виждайки тоя кротък, улегнал млад човек да се бунтува. При заплахата на Йоахим, че ще захвърли всичко и ще замине за равнината, Ханс Касторп неволно се сети за известни изявления, които бе чул на френски от трето лице. Но той замълча; нима трябваше да изтъква пред братовчед си като образец собственото си търпение, както правеше госпожа Щьор; тя наистина назидаваше Йоахим да не роптае богохулно, а да се потопи в смирение и да вземе пример от нейното постоянство, което тя проявява тук горе, та с твърда воля се отказва да се разпорежда и домакинства в дома си в Канщат, за да възвърне някога на мъжа си в свое лице една напълно и окончателно оздравяла съпруга. Не, това Ханс Касторп все пак не искаше да стори, пък и от времето на карнавала му беше съвестно по отношение на Йоахим; съвестта му казваше, че трябва да вижда нещо като измяна, бягство и изневяра в това, за което не говореха, но което Йоахим несъмнено знаеше: става дума за две кръгли кафяви очи, една доста необоснована охота за смях и един портокалов парфюм, на чиито въздействия бе изложен по пет пъти на ден, но строго и прилично свеждаше пред тях очи към чинията си… Дори и в неохотата, с която Йоахим посрещаше неговото търсене на истината чрез отвлечени разсъждения и възгледите му върху „времето“, Ханс Касторп смяташе, че долавя нещо от това военно благочиние, което съдържаше един упрек към съвестта му. Що се отнася до долината, тая дълбоко заснежена долина, на която Ханс Касторп също така задаваше от своя превъзходен стол свръхсетивните си въпроси, то нейните зъбери, купени, склонове и кафяво-зелено-червеникави гори стояха занемели във времето, обгърнати от тихо протичащото земно време, ту светещи върху тъмната небесна синева, ту обвити от мъгли, ту искрящи като диаманти всред очарованието на лунната нощ, ту заруменени по височините от залязващото слънце — но винаги в сняг, от шест незапаметени, само мярнали се и отминали месеца насам; всички пациенти заявяваха, че не могат вече да гледат снега, той ги отвращавал, за техните изисквания в това отношение стигало и лятото, но всеки божи ден тия снежни маси, снежни купчини, снежни възглавници, заснежени склонове… това превишавало силите на човека, това било убийствено за духа и чувствата. И те носеха цветни очила — зелени, жълти и червени — сигурно и за да си щадят очите, но повече заради сърцето.

Долината и върховете покрити със сняг вече от шест месеца насам? Не, от седем! Времето крачи напред, докато разказваме — нашето време, което посвещаваме на това повествование, но също така напредва и далече отминаващото време на Ханс Касторп и неговите другари по съдба там горе всред снеговете и то докарва промени. Всичко бе на път много скоро да се осъществи, както за яд на Сетембрини бе предрекъл на бърза ръка Ханс Касторп по карнавала на връщане от курорта: не че лятното слънцестоене се бе изправило вече на прага, но Великденът бе минал през долината, април напредваше, провиждаше се Света троица, скоро щеше да пукне пролетта, снегът щеше да се стопи; не всичкият сняг — на юг, по върховете, и на север, в цепнатините на скалите по Ретиконската планинска верига, имаше вечен сняг, да не говорим за другия сняг, който всеки месец щеше да вали, но нямаше да се задържа; ала претъркулването на годината безусловно вещаеше решителни промени в недалечно бъдеще, тъй като от онази карнавална нощ, когато Ханс Касторп бе заел от госпожа Шоша един молив, бе й върнал същия по-късно и бе пожелал в замяна на това да получи за спомен нещо, което оттогава носеше в джоба си, бяха изминали шест седмици — двойно повече, отколкото Ханс Касторп в началото бе възнамерявал да остане тук горе.

И действително шест седмици изтекоха от оная вечер, когато Ханс Касторп се бе запознал с Клавдия Шоша и се бе прибрал в стаята си много по-късно от изпълнителния Йоахим; шест седмици от следващия ден, който бе донесъл заминаването на госпожа Шоша, нейното поредно, неокончателно заминаване за Дагестан, далече на изток отвъд Кавказ. Че това заминаване има само неокончателен характер, че е само временно, че госпожа Шоша възнамерява да се върне, неопределено кога, но че иска и даже трябва да се върне — за всичко това Ханс Касторп притежаваше непосредствени устни уверения, които бяха дадени не в описания вече диалог на чужд език, а по-късно, в едно оставено от нас безмълвно междувремие, през което ние прекъснахме течението на нашия свързан с времето разказ и оставихме да се разпорежда само то, чистото време. Във всеки случай младият човек бе получил тези уверения и утешителни обещания, преди да се върне в стая № 34; тъй като на следващия ден той вече не размени нито дума с госпожа Шоша, почти не можа да я види, съзря я само два пъти отдалече: на обяд, когато тя, облечена в синя сукнена пола и бяла вълнена жилетка, още веднъж затръшна вратата и пристигна със своята приятна плавна походка, при което сърцето му заби в гърлото и само строгото наблюдение от страна на госпожица Енгелхард му попречи да закрие лицето си с ръце — и после, следобед в три часа, при нейното отпътуване, на което всъщност не бе присъствал, а само бе го проследил от един прозорец на коридора, който гледаше към изхода.

Действието бе се развило така, както Ханс Касторп на няколко пъти вече през престоя си тук горе го бе видял да се развива: шейната или колата спираше на рампата, кочияшът и слугата привързваха куфарите; пред портала се събираха обитателите на санаториума приятели на този, който, оздравял, или не, се връщаше в равнината, за да живее или да умре, или пък такива, които само бягаха от режима, за да не изпуснат впечатленията от събитието; явяваше се един господин в сюртук, от администрацията, понякога даже и лекарите, а после излизаше заминаващият, който, крайно оживен за момента от предстоящото приключение, най-често със сияещо лице благосклонно поздравяваше събраните наоколо му любопитни… Този път излизащата бе госпожа Шоша — усмихната, натоварена с цветя, с дълго, рошаво, обточено с кожички пътническо манто и голяма шапка, следвана от господин Булигин, съотечественикът й с хлътналите гърди, който щеше да я изпрати донякъде си. И тя изглеждаше радостно възбудена, както бе всеки отпътуващ — само поради промяната на живота, съвсем независимо от това дали той заминава с лекарско разрешение или на свой риск и с неспокойна съвест прекъсва престоя си само от отчаяна досада. Бузите й бяха зачервени, тя постоянно бъбреше, вероятно на руски, докато й завиваха коленете с кожено покривало… Явили се бяха не само съотечествениците и сътрапезниците на госпожа Шоша, а и многобройни други гости; доктор Кроковски, юнашки засмян, бе лъснал жълти зъби над брадата си, пристигнаха още цветя, пралелята бе донесла конфитюр или както казваше, „конфитюрче“, тоест руски мармалад, там бяха и учителката, и манхаймецът, който бе застанал малко по-настрана, взирайки се унило насам-натам, докато мрачните, изпълнени със страдание очи най-сетне се плъзнаха нагоре по постройката, където съзряха Ханс Касторп на прозореца на коридора и останаха приковани там… Придворният съветник Беренс не бе се показал; той очевидно се бе вече простил с пътничката при други обстоятелства, насаме… После конете потеглиха под виковете и ръкомаханията на събраните; сега, когато поради тръгването ма шейната госпожа Шоша бе принудена да се облегне назад върху тапицерията, косите й очи, усмихнати, още веднъж пробягнаха по фасадата на санаториума „Бергхоф“ и за частица от секундата се спряха върху лицето на Ханс Касторп… Той бледен изтича до стаята си и излезе на лоджията, за да зърне оттам още един път шейната, която със звънтене се плъзгаше надолу по пътя към селото; после се тръшна на стола си и извади от вътрешния си джоб паметния дар, залога, който този път не се състоеше от кафявочервени моливни обрезки, а от една плочка с тънка рамка, стъклена плочка, която трябваше да се вдигне срещу светлината, за да се открие нещо върху нея — вътрешният портрет на Клавдия, който беше без лице, но показваше деликатните кости на гръдния й кош и органите там, заобиколени призрачно от меките, светли форми на плътта…

Колко пъти той бе го разглеждал и притискал до устните си — през времето, което бе изтекло оттогава, носейки промени със себе си! То бе донесло например привикването към един живот тук горе при далечното, пространствено отсъствие на Клавдия Шоша, донесло го бе по-скоро, отколкото би могъл да си помисли човек: пък и тукашното време бе особено пригодено, бе организирано, с цел да донася привикване, макар и само едно привикване към обстоятелството, че човек не привиква. Нямаше го вече дрънчащото затръшване в началото на петте пребогати менюта и нямаше вече да се чуе; госпожа Шоша затръшваше сега вратата другаде, на ужасно разстояние оттук — една лична нейна манифестация, която бе свързана с битието и болестта й както времето с телата в пространството: може би това беше нейната болест и нищо друго… Но макар и да беше невидимо отсъстваща тя беше в същото време и невидимо присъстваща за съзнанието на Ханс Касторп — добрият дух на това място, който той бе опознал и притежавал в един лош час, в един час на сладостно изстъпление — към тоя дух не прилягаше никоя спокойна песенчица от равнината и той носеше неговия вътрешен силует в своето сърце, толкова силно претоварено от девет месеца насам.

В оня час неговата трепкаща уста бе мълвяла в изстъпление полузадавено и полунесъзнателно на чужд и матерен език сума неща: предположения, луди проекти и твърди намерения, които с пълно право не получиха никакво одобрение — например, че ще придружи добрия дух отвъд Кавказ, ще отпътува след него, ще го очаква на първото местопребиваване, което едно волно хрумване на добрия дух ще си избере, за да не се раздели никога вече от него, и други подобни безотговорности. Това, което претенциозният млад човек бе отнесъл от оня час на голямото приключение, бе само този силуетен залог и приближаващата се до категорията на вероятното възможност госпожа Шоша да се върне тук за четвърти престой — по-рано или по-късно, според както вече разпореди болестта, която засега й бе върнала свободата. Но дали по-рано или по-късно Ханс Касторп — така бе повтарял той при сбогуването — тогава безусловно щял „отдавна да бъде много далече“. Пренебрежителният смисъл на това пророчество щеше да бъде още по-тежък за понасяне, ако не можеше да се помисли, че някои неща се предсказват не за да се сбъднат, а за да не се сбъднат — именно по смисъла на заклинанието. Този вид прорицатели се подиграват на бъдещето, като му казват как ще се представи то, за да го е срам да се представи действително така. И ако по това време на съобщения от нас разговор и вън от него добрият дух бе нарекъл него, Ханс Касторп, един „joli bourgeois an petit endroit humide“91, което бе нещо като превод на израза на Сетембрини за „грижовното дете на живота“, то питаше се коя съставка на тази смесица в неговото същество щеше да се окаже по-силна: буржоата или другото… Освен това добрият дух не бе взел пред вид, че сам той многократно бе заминавал и се връщал и че Ханс Касторп също би могъл да се върне в подходящия момент — макар че той, разбира се, стоеше все още тук горе само за това, за да не се наложи едно връщане: това бе, както при толкова много люде, изричният смисъл на неговия престой.

Едно шеговито предсказание от карнавалната вечер беше се сбъднало: Ханс Касторп бе получил лоша температурна крива, стръмно назъбена, която бе начертал с чувство на тържество; тогава кривата се беше изкачила и след малко понижение бе се задържала трайно над обичайната, досега равна линия като някакво леко накъдрено високо плато. Това беше една свръхтемпература, чиято височина и упоритост по думите на придворния съветник никак не съответстваше на локалната находка.

— Явно, приятелче, интоксикиран сте повече, отколкото давахте вид — каза той. — Е, нека пристъпим към инжекции! Това ще ви подейства добре. След три-четири месеца ще бъдете като риба във вода, доколкото зависи от долуподписания.

Ето как Ханс Касторп трябваше да се явява в лабораторията долу два пъти седмично, в сряда и събота, веднага след сутрешната разходка, за да получи своята инжекция.

Инжекциите правеха двамата лекари, ту единият, ту другият, но придворният съветник бе виртуоз, той вкарваше лекарството с един замах едновременно с пробождането. Между впрочем не го беше грижа къде вкарва иглата, така че болката понякога бе дяволска, а мястото оставаше дълго време възпалено и втвърдено. Освен това инжекцията силно атакуваше целия организъм, разтърсваше нервната система като при голямо спортно напрежение — свидетелство за криещата се в нея сила, която се проявяваше и в това, че непосредствено, за момента, дори повишаваше температурата: тъй бе предрекъл придворният съветник и тъй стана — закономерно и без да имаше нещо нередно в предвиденото явление. Процедурата бързо свършваше, след като човек бе стигнал веднъж до реда си; докато се обърнеше, противоотровата вече бе под кожата на мишницата или бедрото му. Няколко пъти обаче, когато придворният съветник бе в добро, непомрачено от тютюна настроение, покрай инжекцията се завързваше кратък разговор, който Ханс Касторп успяваше да поведе приблизително както следва:

— Все още си спомням с удоволствие за приятния час, господин придворен съветник, когато миналата година, през есента, така се случи, че пихме кафе у вас. Едва вчера или може би малко по-отдавна, припомних на братовчед си за това…

— Гафки седем — каза придворният съветник. — Последен резултат. Тоя момък не ще и не ще да се дезинтоксикира. И при това напоследък както никога досега ме врънка и тормози, защото иска да си върви, и дрънка сабята си, детински му работи. Дига врява за своите пет малки тримесечия, сякаш са векове, които залудо е пропуснал. Иска да си върви така или иначе — и на вас ли казва същото? Трябва малко да му биете на съвестта, по ваша инициатива, и то с настойчивост! Тоя приятел ще го загубите, ако преждевременно се нагълта с вашата благотворна мъгла, тук горе вдясно. Такъв един ветрогон не се нуждае от голямо количество сиво вещество, но вие като по-улегнал, като цивилен човек с буржоазно възпитание, би трябвало да му напълните главата, преди да стори някоя глупост.

— Това и правя, господин придворен съветник отвърна Ханс Касторп, ала не се отказа да направлява разговора. — Често му говоря, когато се опълчва по този начин, и смятам, че ще се вразуми. Но примерите, които имаме пред очите си, не винаги са най-добрите, това именно вреди. Постоянно се случва да си заминават пациенти — заминават за равнината на своя глава и без изрично разрешение, но празнуват, сякаш се касае до истинско заминаване, и това действа изкусително върху по-слаби характери. Например неотдавна… кой ли беше заминал неотдавна? Една дама от „добрата руска маса“, мадам Шоша. За Дагестан, както разправяха. Е, Дагестан, не му зная климата, в края на краищата ще да е по-малко неблагоприятен, отколкото горе, при морето. Но в нашия смисъл там е равнина, макар че географски погледнато, може да е и планинско място, не съм толкова осведомен. Как ще живее неизлекуван човек там, където не се познават основни понятия и където никой не знае какъв е нашият ред тук горе и как стои въпросът с лежането и меренето? Между впрочем тя и без това смята да се върне, така разбрах случайно — как изобщо стана дума за нея? Да, тогава ви срещнахме в парка, господин придворен съветник, ако си спомняте, тоест вие ни срещнахте, тъй като ние бяхме седнали на една скамейка, още си спомням на коя, мога точно да ви определя скамейката, на която седяхме и пушехме. Искам да кажа, пушех аз, тъй като не мога да разбера защо, но братовчед ми не пуши. Вие също тъкмо пушехте и ние взаимно си разменихме по една пура от нашите марки, както току-що се сетих — вашата бразилска пура много ми допадна, но към нея човек трябва да се отнася като към млади коне, тъй смятам, иначе може да се случи премеждие както с вас, когато поради двете импортни пури сте щели да слезете с изпъчени гърди от сцената — но краят все пак е бил добър, та можем да се посмеем. Между впрочем неотдавна пак си изписах от Бремен няколкостотин парчета „Мария Манчини“, много съм привикнал към тази марка, във всяко отношение ми е приятна. Само че доста чувствително поскъпват поради митото и пощенските разноски и ако следния път ми постановите по-значителен срок, ще стигна дотам, че накрай ще се преклоня пред някой тукашен бурен — по витрините се виждат доста хубави неща. А после ни разрешихте да видим картините ви, като днес си спомням, голямо удоволствие ни доставихте — направо загубих и ума и дума, само как рисувате с блажни бои, аз никога не бих се решил на такова нещо. Тогава видяхме и портрета на госпожа Шоша с отлично нарисуваната кожа — мога да кажа, че останах възхитен. Тогава още не познавах модела, но бях го виждал, само по име го знаех. По-късно, непосредствено преди нейното последно заминаване, аз и лично се запознах с нея.

— Нима! — отвърна придворният съветник по същия начин, ако ни е позволено да се върнем назад, както бе отвърнал, когато Ханс Касторп му бе разправил преди първия преглед, че между другото има и малко температура. А после нищо повече не каза.

— Да, точно така, запознах се — потвърди Ханс Касторп. — От опит знаем, че тук запознанствата не стават лесно, но с госпожа Шоша в последния момент се яви сгода и работите се наредиха; разговаряйки, ние се… — Ханс Касторп пое въздух между зъбите. Бяха му направили инжекцията. — Ффф! — издиша той обратно. — Това сигурно бе някой твърде важен нерв, дето го улучихте, господин придворен съветник. О, да-да, адски ме заболя. Благодаря, с малко масаж ще се оправи… Разговаряйки, ние доста се сближихме.

— Така ли? Е? — попита придворният съветник. Той попита, кимайки с глава, като човек, който очаква един много похвален отговор и от собствен опит влага във въпроса веднага и потвърждението на очакваната похвала.

— Допускам, че моят френски малко е куцал — измъкна се Ханс Касторп. — Че и отде в края на краищата да го знам. Но тъкмо когато дотрябва, това и онова хрумва на човека, така че доста добре се разбрахме.

— Вярвам. Е? — повтори придворният съветник своята подкана. И от себе си добави: — Не е лошо, а?

Застанал с разкрачени нозе и лакти, Ханс Касторп си закопчаваше яката на ризата с поглед към потона.

— Туй в края на краищата не е нещо ново — каза той. — В един курорт седмици наред живеят двама души или две семейства под един и същ покрив и спазват дистанция. Един ден се запознават, искрено си допадат един другиму, ала в същото време се оказва, че единият се готви да замине. Това за съжаление се случва, мога да си представя. А тогава човек иска поне връзка някаква да запази в тоя живот, да разменя новини, тоест по пощата. Но госпожа Шоша…

— Аха, тя май че не иска — засмя се добродушно придворният съветник.

— Не, и дума не даде да се издума. И на вас ли не драсва някога по един-два реда оттам, дето живее?

— Ами, пазил ме бог! — отговори Беренс. — Дори на ум не й иде. Първо, защото я мързи и, второ — как да пише? Руски не мога да чета — говоря завалено, когато няма как иначе, но и дума не мога да прочета. А и тя не може. По френски и съвременен високонемски това котенце мяука най-приятно, но за писане тя би срещнала най-големите затруднения. Правописът, драги приятелю! Не, с това трябва да се примирим, момчето ми. Пък и тя винаги се връща, от време на време. Въпрос на техника, на темперамент, както казват. Един заминава веднъж-дваж и всеки път трябва да се върне, а друг направо си остава толкова дълго, че никога вече не става нужда да се върне. Ако вашият братовчед замине сега, кажете му само, че лесно може да се случи да видите тук тържественото му завръщане.

— Но, господин придворен съветник, колко време смятате, че аз…

— Че вие? Че той! Че той няма да изкара долу толкова време, колкото е прекарал тук. Това смята моята чистосърдечна личност и това е моето поръчение до вас за него, ако желаете да бъдете така любезен.

Горе-долу сигурно така е протекъл този разговор, майсторски направляван от Ханс Касторп, макар и резултатът да бе никакъв или най-много двусмислен. Защото по отношение на това колко време трябва да остане човек, за да дочака връщането на един отпътувал преждевременно пациент, той бе двусмислен, а по отношение на заминалата дама — равен на нула. Ханс Касторп щеше да остане без известия от нея, докато ги делеше тайната на пространството и времето; тя нямаше да пише, а и нему не щеше да се представи случай да стори това… А като размисляше добре, защо между впрочем би трябвало работите да се докарат иначе? Не беше ли от негова страна съвсем буржоазна и педантична представата, че трябва да си пишат, докато на времето му се струваше, че и един разговор помежду им не само не е необходим, но дори не е желателен. А бе ли „говорил“ той с нея в смисъла на образования Запад, когато бяха заедно през карнавалната вечер, или по-скоро бе бърборил сънен и на чужд език по не особено цивилизован начин? За какво, значи, да пише сега на книга за писма или илюстровани картички като тези, които изпраща понякога в равнината до дома, за да ги осведоми относно колебливите резултати от изследванията? Не беше ли права Клавдия да се чувства незадължена към писане по силата на свободата, която й даваше болестта? Говорене, писане — едно всъщност типично хуманистично-републиканско занимание, занимание за господин Брунето Латини, който написал книгата за добродетелите и пороците и който придал изисканост на флорентинците, научил ги как да говорят и как да владеят изкуството да управляват своята република по правилата на политиката…

При това мислите на Ханс Касторп се спряха върху Лодовико Сетембрини и той се изчерви, както се бе изчервил тогава, когато писателят неочаквано бе влязъл в болничната стая и тутакси бе запалил лампата. Та Ханс Касторп би могъл също така, макар и само за предизвикателство и заяждане, да зададе на Сетембрини своите въпроси, отнасящи се до трансцендентни загадки, без да очаква отговор на тях от хуманиста, чиито стремежи се отнасяха до земните интереси на живота. Но от карнавалното празненство насам и откак Сетембрини се бе бурно оттеглил от салона с пианото, между Ханс Касторп и италианеца се бе установило едно отчуждение, което се дължеше на нечистата съвест у единия и на дълбокото педагогическо разстройство у другия; по тая причина двамата се отбягваха и седмици наред не бяха разменили нито дума помежду си. Бе ли още Ханс Касторп „грижовно дете на живота“ в очите на Сетембрини? Не, този, който търсеше морала в разума и добродетелта, сигурно бе дигнал ръце от него… И Ханс Касторп прояви упорство към господин Сетембрини; когато двамата се срещнеха, той смръщваше вежди и извръщаше устни, докато тъмният бляскав поглед на господин Сетембрини се спираше върху него с ням упрек. Въпреки това упорството веднага се разнесе, когато литераторът след седмици, както казахме, за пръв път отново го заговори, макар и само мимоходом и във формата на един митологически намек, за чието разбиране се искаше западно образование. Това стана след вечерята; те се срещнаха пред стъклената врата, която вече не се затръшваше. Като надмина младия мъж и с предварително намерение веднага пак да го остави, Сетембрини каза:

— Е, инженере, вкусен ли беше нарът?

Ханс Касторп се усмихна зарадван и смутен.

— Тоест… Какво искате да кажете, господин Сетембрини? Нар ли? Ами че нямаше нарове… Аз никога в живота си не съм… Не, пил съм веднъж наров сок със сода. Имаше много сладникав вкус.

Вече преминал, италианецът извърна глава назад и натъртено каза:

— Богове и смъртни са посещавали понякога царството на сенките и са намирали пътя назад. Но хората от подземното царство знаят, че който веднъж е вкусил от плодовете на тяхната земя, им остава обречен.

И той отмина в своите вечни светлокарирани панталони и остави зад гърба си Ханс Касторп, който трябваше да остане „прикован“ от толкова многозначителност, пък и донякъде така си беше, ако и сърдито развеселен от такова недопустимо предположение, да измърмори под носа си:

— Латини, Кардучи, кучето му сучи, остави ме на мира!

Въпреки това той бе щастливо развълнуван от това първо заговаряне, защото мимо трофея — зловещия подарък, който носеше до сърцето си — той бе привързан към Сетембрини, отдаваше голямо значение на неговото битие и мисълта да бъде напълно и завинаги отхвърлен и забравен от него все пак би била по-тежка и по-страшна за душата му, отколкото чувствата на момчето, от което вече не се интересуват в училище и което е вкусило от предимствата на позора както господин Албин… Ала от своя страна той не се решаваше да заговори човека, който остави да изтекат нови седмици, докато отново се приближи до своя „грижовен“ питомец.

Това се случи, когато Великден се дотърколи върху прииждащите в един вечно монотонен ритъм вълни на времето и бе отпразнуван в „Бергхоф“, както грижливо празнуваха там всички етапи и врязове, за да избягнат едно неразчленено еднообразие. При първата закуска всеки гост намери до прибора си букетче теменуги, при втората закуска всеки получи по едно боядисано яйце, а празничната обедна трапеза бе украсена със зайчета от захар и шоколад.

— Пътували ли сте с параход, tenente92, или вие, инженере? — попита господин Сетембрини, когато след обеда пристъпи със своята клечка за зъби към братовчедите в хола… Като болшинството гости те днес съкратиха лежането с четвърт час и бяха поседнали тук на чашка кафе с коняк. — Тези зайчета и тези боядисани яйца ми припомнят живота върху голям кораб при пуст хоризонт сред солената пустош в течение на цели седмици — при условия, чиито съвършени удобства ни карат да забравим само повърхностно колко страхотни са те, докато мисълта за тях гризе като таен ужас в дълбините на съзнанието ни… Откривам отново духа, който благочестиво отбелязва празниците на terra ferma93 на борда на един такъв Ноев ковчег. Това е възпоминанието за нещо извън нашия свят, сантиментално припомняне на календара… На сушата днес е Великден, нали? На сушата днес празнуват рождения ден на царя… това правим и ние, доколкото можем; и ние сме хора… Не е ли така?

Братовчедите се съгласиха. Наистина, така е. Трогнат от заговарянето и пришпорен от нечистата си съвест, Ханс Касторп високопарно похвали изказването, намери го духовито, превъзходно и художествено, с всички сили се постара да угоди на италианеца. Действително комфортът на един океански параход само повърхностно, както господин Сетембрини толкова пластично се изразил, кара да се забравят условията и тяхната рискованост и ако му е позволено да добави нещо от себе си, в този съвършен комфорт се съдържа известно леконравие и предизвикателство, нещо подобно на това, което в древността са наричали hybris94 (от угодничество той прибягна дори към цитати от древността), или нещо като „Аз съм царят на Вавилон!“, с една дума, нещо богохулно. От друга страна обаче, луксът и комфортът на борда инволвират (той рече действително „инволвират!“) и един голям триумф на човешкия дух и човешката чест, като се носят и дързостно утвърждават върху солената пяна на вълните — сякаш човекът стъпва върху шията на бесните сили и стихии, а това инволвира победата на човешката цивилизация над хаоса, ако може да употреби този израз на своя глава…

Господин Сетембрини внимателно го изслуша с кръстосани ръце и нозе, при което деликатно си поглаждаше завитите мустачки с клечката за зъби.

— Забележително е — каза той. — Човек не прави нито едно съсредоточено изказване от по-общ характер, без напълно да се издаде, без да вложи в него цялото свое „аз“, без да изложи в някаква притча основната тема и предвечната проблема на своя живот. Така се случи току-що с вас, инженере. Това, което казахте, действително извираше из недрата на вашата личност, като същевременно изрази по поетичен начин настоящото състояние на вашата личност: то все още се намира във фазата на експеримента…

— Placet experiri! — каза Ханс Касторп с италианско „с“, като кимна и се засмя.

— Sicuro95… ако в случая се касае до достойната за уважение страст за опознаване на света, а не до безпътство. Вие споменахте за hybris, послужихте си с този израз. Но една hybris на разума против тъмните сили е висша човечност, когато тя предизвиква отмъщението на завистливите богове, per esempio96, когато луксозният Ноев ковчег претърпи крушение и потъне в дълбините, това ще бъде гибел с чест. И делото на Прометей беше hybris — неговите страдания върху скалата в Скития са за нас истинско великомъченичество. В замяна на това как стои въпросът с другата hybris, с гибелта при сводническия експеримент със силите на противоразума, с ненавистта към човешкия род? Това чест ли е? Може ли в това да има чест? Si o no!97

Ханс Касторп си разбъркваше чашката, въпреки че нищо вече нямаше в нея.

— Инженере, инженере — каза италианецът, кимайки с глава, а неговите черни очи замислено се бяха вторачили в една точка, — не се ли страхувате от вихрушката във втория кръг на ада, която разтърсва и премята съгрешилите в плътта, нещастниците, които са пожертвали разума заради похотта? Gran Dio98, като си помисля как ще се развявате насам-натам, как ще се премятате презглава, иде ми да рухна от скръб, както рухва един труп…

Те се разсмяха, радостни, че се шегува и говори като поет. Но Сетембрини добави:

— Когато пихме вино през карнавалната вечер, вие си спомняте, инженере, един вид се сбогувахте с мене, така е, така е, то приличаше много на сбогуване. Сега пък идва моят ред. Тъй както ме гледате, господа, аз съм на път да се простя с вас. Напускам този дом.

Двамата безкрайно се учудиха.

— Не е възможно! Вие само се шегувате! — извика Ханс Касторп, както и при друг случай вече бе извикал. Той се бе уплашил също както тогава. Но и Сетембрини отговори.

— Съвсем не. Така е, както ви казвам. А между впрочем тази новина не ви намира неподготвени. Бях ви заявил: в момента, когато загубя надежда, че в обозримо време ще мога да се върна в света на труда, аз ще си вдигна шатрите оттук и ще се установя за постоянно някъде в селото. Е, какво искате — този момент настъпи. Не мога да оздравея, това е несъмнено. Мога да живуркам, но само тук. Присъдата, окончателната присъда гласи: до живот — обяви ми я с присъщото му добро настроение придворният съветник Беренс. Е добре, аз ще си тегля изводите. Наех си квартира, на път съм да пренеса там своето незначително земно имущество, своите литературни средства за производство… Не е далече, тук е, в селото, положително ще се срещаме, аз няма да ви изгубя из погледа си, но като досегашен съжител имам честта да се сбогувам с вас.

Това беше великденското съобщение на Сетембрини. Братовчедите останаха извънредно развълнувани от него. Надълго и нашироко, многократно, те бяха разговаряли с литератора за неговото решение: как той лично ще продължава да спазва режима и как ще вземе със себе си и ще продължи огромния енциклопедически труд, с който се беше наел — обзор върху всичките белетристични шедьоври от гледна точка на конфликтите, породени от страдания, и тяхното изкореняване; бяха говорили и за неговата бъдеща квартира у някой „бакалин“, както се бе изразил Сетембрини. Бакалинът, разказваше той, бил отдал под наем горния етаж от дома си на един чех — дамски крояч, който от своя страна приемал пренаематели… Тези разговори бяха вече отдавнашни. Времето бе напреднало и бе предизвикало не една промяна. Сетембрини наистина не живееше вече в Интернационалния санаториум „Бергхоф“, а у Лукачек, дамския шивач — вече от няколко седмици насам. Той бе напуснал санаториума не в шейна, а пешком, в къс, жълт балтон, който бе обточен с малки кожички около яката и маншетите; придружавал го бе един човек, дошъл да откара с количка литературния и земния ръчен багаж на писателя; изпращачите бяха видели как Сетембрини си тръгна, въртейки бастуна си, след като още на портала бе ощипал с опакото на два пръста бузата на една от прислужничките… Април, както казахме, бе отминал в голямата си част, на три четвърти, в сянката на миналото, но естествено още цареше дълбока зима, в стаята имаше сутрин едва шест градуса над нулата; вън бе минус девет градуса, ако се оставеше мастилницата в лоджията, мастилото замръзваше през нощта на ледена буца като парче от черни каменни въглища. Но пролетта наближаваше, това се знаеше; денем, когато грееше слънцето, понякога се долавяше във въздуха едно тихо, съвсем слабо предвестие за нея; периодът на топенето на снеговете стоеше на прага, а с него бяха свързани промените, които неудържимо настъпваха в „Бергхоф“ — не можеше да ги удържи дори и авторитетът, живото слово на придворния съветник, който — по стаите и в трапезарията, при всеки преглед, при всяка визитация, при всяко ядене — се бореше против популярния предразсъдък спрямо топенето на снеговете.

Със спортисти ли има работа, питаше той, или с болни, с пациенти? За какво им е дотрябвал, за бога сняг, замръзнал сняг? Топенето на снеговете било уж неблагоприятно време! Не, то било най-благоприятното! Доказано било, че по това време в долината имало относително по-малко болни на легло, отколкото когато и да е друг път през годината. В този сезон навсякъде по света времето било по-опасно за гръдоболни, отколкото тук. Който имал искрица разум, щял да издържи и да използва закаляващото въздействие на тукашните условия. След това щял да стане ненараним от какъвто и да е удар, неуязвим от който и да е климат по света, при условие само, че е изчакал своето пълно излекуване — и тъй нататък. Но придворният съветник можеше да си приказва — предубеждението против топенето на снеговете бе здраво заседнало в главите, курортът се изпразваше; много бе възможно, че наближаващата пролет вече бе попъплила по телата и караше уседналите люде да стават неспокойни и да търсят промяна — във всеки случай „черните“ и „фалшивите“ отпътувания обезпокоително се умножиха и в санаториума „Бергхоф“. Госпожа Заломон от Амстердам например — въпреки удоволствието, което й доставяха прегледите и свързаното с тях показване на най-фино дантелено бельо — окончателно си замина по „черен и фалшив“ начин, без каквото и да е разрешение, и не защото бе по-добре, а защото ставаше все по-зле. Началото на нейния престой тук горе се губеше далече зад пристигането на Ханс Касторп; повече от година бе изтекла, откак бе дошла със съвсем леко увреждане, за което й бяха присъдили три месеца. След четири месеца я увериха, че след месец „сигурно ще бъде здрава“, а шест седмици по-късно не можеше изобщо да се говори за оздравяване: трябвало, казаха й, да остане поне още четири месеца. Така бе продължило и нали тук не беше нито каторга, нито сибирска мина — ето че госпожа Заломон остана и излагаше на показ най-финото си долно облекло. Тъй като обаче при последния преглед преди топенето на снеговете бе получила една добавка от пет месеца — заради свирене вляво горе и несъмнени неблагоприятни тонове по-долу от лявата подмишница, търпението й се изчерпа и тя си замина дома, за Амстердам, един град на влага и течения, замина си, протестирайки, проклинайки и селото, и курорта, и прочутия въздух, и интернационалния хотел „Бергхоф“, и лекарите.

Разумна ли беше тази постъпка? Придворният съветник Беренс вдигаше рамене и ръце, които на сваляне плесваше о бедрата си. Най-късно наесен, казваше той, госпожа Заломон отново щяла да се завърне тук — но тогава завинаги. Дали ще излезе прав? Ще видим, ние още за доста дълго земно време сме свързани с това забавно място. Но случаят на госпожа Заломон далече не беше единственият от този вид. Времето носеше промени — то винаги бе вършило това, но по-постепенно, не така очебийно. В трапезарията личаха празни места, празни места и на седемте маси, както на „добрата руска маса“, така и на „лошата“, както на надлъжните маси, така и на напречните. Не може да се каже, че това би дало една надеждна картина за движението в санаториума; както по всяко време, бяха пристигнали и нови пациенти; стаите, изглежда, бяха заети, но там се касаеше до гости, чиято свобода бе ограничена поради финалното им състояние. В трапезарията, както казахме, доста хора липсваха благодарение на това, че все още разполагаха с известна свобода; други пък си заминаха по един особено дълбок и изчерпателен начин като например д-р Блуменкол, който умря. Лицето му все по-подчертано бе добивало израз, сякаш че има в устата си нещо с лош вкус; после той дълго се залежа и сетне умря — никой не можа да каже точно кога; с всичката обичайна внимателност и тактичност бяха се справили с него. Празно място. До празното място седеше госпожа Щьор и се ужасяваше от него. Затова се премести от другата страна на младия Цимсен, на мястото на мис Робинсън, която бяха изписали като здрава, срещу учителката, лявата съседка на Ханс Касторп, която твърдо бе останала на поста си. Понастоящем тя седеше съвсем сама на тази страна на масата, останалите три места бяха свободни. Студентът Расмусен, който от ден на ден бе ставал по-глупав и по-отпуснат, бе на легло и минаваше за умиращ; пралелята бе заминала със своята племенница и Маруся — ние казваме „заминала“, тъй както всички казваха, защото връщането й в близко бъдеще бе в кърпа вързано. Наесен те пак щяха да дойдат — можеше ли това да се нарече заминаване? Нима щеше да остане много време до лятното слънцестоене, след като веднъж минеше Света Троица, която стоеше пред вратата; после щеше да дойде най-дългият ден, а оттам почваше бързото надолнище към зимата — с една дума, пралелята и Маруся бяха почти вече отново тук и това беше добре, защото вечно засмяната Маруся в никой случай не бе излекувана и дезинтоксикирана; учителката бе подочула нещо за туберкулозни тумори, които кафявооката Маруся имала в своите закръглени гърди и които неведнъж вече трябвало да се оперират. Когато учителката разправяше това, Ханс Касторп хвърли бегъл поглед върху наведения над чинията Йоахим, по чието лице бяха избили петна. Веселата пралеля бе дала на своите сътрапезници, тоест на братовчедите, на учителката и на госпожа Щьор, прощална вечеря в ресторанта — една гощавка с хайвер, шампанско и ликьори, при която Йоахим се бе държал крайно мълчаливо, бе се бе се обаждал само откъслечно с почти беззвучен глас, така че пралелята в своето човеколюбие му бе вдъхнала кураж и дори, потъпвайки законите на цивилизованите нрави, бе му говорила на „ти“. „Няма никакво значение, бащице, недей да се тровиш, ами пий, яж и разговаряй, ние скоро ще се върнем — бе казала тя. — Хайде всички да похапнем, да пийнем и да си побъбрем, пък мъката нека си е мъка, бог ще докара есента, преди да се усетим, прецени сам дали имаш основание да тъгуваш.“ На другата сутрин тя бе раздала разноцветни кутии с „лакомства“ почти на всички хранещи се в трапезарията и после замина „за малко“ с двете млади момичета.

А Йоахим, какво стана с него? Бе ли той освободен и облекчен оттогава, или душата му страдаше от тежкото лишение, предизвикано от полуопразнената маса? Имаше ли връзка със заминаването на Маруся неговото необичайно и бунтовно нетърпение, неговата заплаха, че ще си иде на своя глава, ако продължат да го водят за носа? Или пък фактът, че той засега все още не беше си тръгнал, а се вслуша във венцехваленията на придворния съветник относно топенето на снеговете, се дължеше на друг факт — на това, че високогърдестата Маруся не бе заминала окончателно, а само временно и че след пет от най-малките деления на тукашното време тя щеше отново да пристигне? Ах, в случая всичко му се бе струпало наведнъж — едното бе равностойно на другото: Ханс Касторп можеше да си представи това, без никога да бе говорил с Йоахим по този въпрос, тъй като той се въздържаше също така строго, както Йоахим отбягваше да произнесе името на една друга заминала „за малко“.

Междувременно обаче на масата на Сетембрини, на мястото на италианеца — кой седеше там отскоро, в компанията на гости от Холандия, чийто апетит бе толкова огромен, че всеки от тях си поръчваше преди супата, в началото на обеда от пет блюда, още по три яйца на очи? Туй беше Антон Карлович Ферге, този, който бе изпитал адското приключение на плеврошока! Да, господин Ферге бе станал от легло; и без пневмоторакс неговото състояние се бе подобрило дотам, че той прекарваше по-голямата част от деня на крак и облечен и се явяваше редовно на храна със своите добродушно бухнати мустаци и добродушната адамова ябълка. Братовчедите си побъбряха понякога с него в трапезарията и хола, а и на задължителните разходи го срещаха от време на време, когато се представеше случай; те изпитваха сърдечно разположение към този скромен търпеливец, който заявяваше, че от по-възвишени работи нищо не разбира и след тази забележка извънредно приятно разказваше за производството на галоши и за далечните области на руската империя, за Самара и Грузия, докато през мъглата джапаха из водната снежна киша.

А пътищата сега наистина бяха почти непроходими, бяха се напълно разкашкали и мъглите се стелеха върху тях. Вярно, придворният съветник казваше, че не се касаело до мъгли, а до облаци, но по преценката на Ханс Касторп това бяха празнословици. Пролетта водеше тежка битка, която щеше да трае цели месеци, чак до средата на юни, при стотина сурови, зимни поврати. Още през март, когато грееше слънце, едва можеше да се издържа от горещина на балкона и в лежащия стол въпреки лекото облекло и слънчобрана; имаше дами, които още тогава го удариха на лято и още при първата закуска се явиха в муселинени рокли. Те до известна степен бяха извинени от особеностите на климата тук горе, който благоприятстваше за бъркотията, като премяташе насам-натам сезоните, но в тяхната дързост се съдържаше голямо късогледство и липса на фантазия — оная глупост на еднодневки, които не могат да си представят, че всичко може отново да се обърне; в нея имаше и повече от всичко жажда за разнообразие и едно нетърпение, което искаше да погълне времето: календарът показваше март, това значеше пролет, то бе почти лято и дамите извадиха муселинените рокли, за да се покажат с тях, преди да настъпи есента. А тя, тъй да се каже, настъпваше. През април се заредиха мрачни, влажно-студени дни, които обърнаха проливните дъждове на сняг, изви се вихрушка с нов сняг. В лоджията пръстите се вкочаняваха, двете одеяла от камилска вълна отново излязоха на линия, насмалко и на кожения чувал щеше да дойде редът; администрацията се реши да пусне отоплението и всеки се оплакваше, че с измама са му отнели пролетта. Към края на месеца навсякъде имаше дълбок сняг, но после се появи южнякът, предсказан и предугаден от опитни и чувствителни гости: както госпожа Щьор, така и госпожица Леви с лицето в цвят на слонова кост, а също и вдовицата Хесенфелд единодушно го усетиха още преди да се бе появило и най-малкото облаче на юг, над върха на Гранитберг. Госпожа Хесенфелд тутакси го удари на истеричен плач, госпожица Леви остана да пази леглото, а госпожа Щьор, опърничаво озъбена, ежечасно оповестяваше суеверните си опасения, че ще я сполети кръвоизлив, тъй като се говореше, че южнякът благоприятства и дори предизвиква кръвоизливите. Цареше невероятна топлина, отоплението угасна, през нощта оставяха балконските врати отворени и въпреки това сутрин в стаята имаше единадесет градуса; снегът бързо се топеше, той доби цвят на лед, стана порест и на дупки, степваше се, където беше натрупан накуп, сякаш в земята се завираше. Навсякъде се просмукваше, процеждаше, протичаше, в гората прокапваше и се строполяваше от дърветата; изчезнаха накамарените край пътищата купчини, белите килими по ливадите, ако и снежните маси да бяха твърде огромни, за да изчезнат толкова скоро. Имаше чудновати явления, пролетни изненади по време на задължителните разходки в долината — приказни, невиждани. Ширнали се бяха едни ливади — на задния фон се извисяваше конусът на Шварцхорн, още напълно покрит със сняг, а вдясно от него също така изцяло заснеженият глетчер Скалета; в местността с купите сено все още имаше сняг, макар че покривката бе изтъняла и излиняла, тук-таме я прекъсваха грапави, черни извишения на почвата, сухата трева навсякъде я бе надупчила. Но както нашите пешеходци откриха, заснежаването на тази ливада не бе равномерно — в далечината, към гористите склонове, то бе по-плътно, а на предния план, пред очите на природоизпитателите, изсушената и обезцветената от зимата трева бе само напръскана, поръсена, нашарена със сняг… Те пристъпиха да погледат по-отблизо, наведоха се удивени — това не беше сняг, това бяха цветя, снежни цветя, сняг от цветя, и нискостеблени малки чашки, бели и синьо-бели, това бяха минзухари, кой да им се надява, милиони минзухари, поникнали върху просмуканата почва на ливадите — тъй нагъсто, че човек като нищо можеше да ги вземе за сняг, с който те по-нататък действително неусетно се сливаха.

Те се разсмяха на заблудата си, разсмяха се от радост за чудото пред очите им, това мило, плахо, подражаващо приспособяване на органичния живот, който за пръв път отново се осмеляваше да излезе навън. Те набраха цветя, разглеждаха и изследваха нежните чашковидни форми, втъкнаха си по едно в петелките, занесоха и в къщи, поставиха ги във водни чаши в стаите си; тъй като неорганичното вцепенение на долината бе траяло дълго време — дълго, макар и нескучно време.

Но върху снега от цветя падна истински сняг, същата съдба постигна и сините планински звънчета, и жълтите и червени иглики, които се появиха след тях. Да, трудно бе за пролетта да си пробие път и да надделее над тукашната зима! Десет пъти я отхвърляха, докато можа да се затвърди тук горе — до следното нахлуване на зимата с нейните бели вихри, вледеняващи ветрове и парни отопления. В началото на май (защото настъпи вече и месец май, докато разправяхме за снежните цветя), в началото на май бе жива мъка да се напише дори само една пощенска картичка до равнината, тъй боляха пръстите от суровата ноемврийска влага, а петте и половина широколистни дървета наоколо бяха голи като дърветата долу през януари. Дни наред продължи дъждът, цяла седмица се ля като из ведро и без примирителните свойства на тукашните лежащи столове щеше да бъде извънредно тежко да се прекарват по толкова часове в почивка на открито с мокро, вцепенено лице, при тия кълбести мъгли. Дъждът обаче, за който става дума, тайно си беше пролетен и все повече и повече, колкото времето минаваше, той се разкриваше като такъв. Под неговите струи се разтопи почти всичкият сняг, нямаше вече бяло, само тук-таме се мяркаше по някое ледено сиво петно и сега ливадите наистина се раззелениха!

Каква свежа благодат за очите — зеленината на ливадите след безкрайната белота! Имаше и друга зеленина, която далече превъзхождаше по нежност и чаровна мекота зеленината на поникналата трева. Това бяха новите иглени снопчета на листвениците — при задължителните разходки Ханс Касторп рядко не се поддаваше на изкушението да ги помилва с ръка и да си погали бузата о тях, тъй неотразимо чаровни бяха те в своята мекота и свежест.

— Човек би могъл да стане ботаник — каза веднъж младият мъж на придружителя си, — той наистина и действително може да се увлече в тази наука само поради удоволствието от възраждането на природата след една зима като нашата тук горе. Та това, дето го виждаш, човече, там по склона, е тинтява, а това тук са някакъв вид малки жълти теменужки, които не са ми познати. Тука пък имаме лютичета, те и долу не изглеждат другояче, от семейството ранункулацеи, уплътнени, както забелязвам, едно особено очарователно растение, между впрочем двуполово, ето, виждаш сума тичинки и известно число яйчници, един андроцей и един гинецей, доколкото съм запомнил. Струва ми се сигурно, че ще си поръчам някоя и друга ботаническа книга, за да се осведомя малко по-добре за този отрасъл на живота и знанието. Да-да, колко пъстър само става светът!

— Още по-хубаво ще бъде през юни — каза Йоахим. — Ливадният цъфтеж тук е прочут. Но аз все пак не вярвам, че ще го дочакам… Ти май от Кроковски се повлия, дето искаш да изучаваш ботаниката, а?

Кроковски? Какво искаше да каже? А, така, той спомена това, защото наскоро, при една от своите лекции, д-р Кроковски се бе проявил като ботаник. Защото положително ще сбърка този, който си помисли, че предизвиканите от времето промени бяха успели да отменят лекциите на д-р Кроковски! Той си ги изнасяше както досега през седмица, в сюртук, макар и не вече в сандали, които носеше само лете и, значи, скоро пак щеше да подноси — всеки втори понеделник в трапезарията, както тогава, когато Ханс Касторп, оплескан с кръв, бе закъснял — то бе през неговите първи дни тук. Три четвърти година аналитикът бе говорил за любов и болест и никога много наведнъж; на малки порции, в половин до три четвърт часови беседи той бе излагал своите съкровища от познания и мисли и всеки оставаше с впечатлението, че никога не ще му се наложи да свърши, че това би могло да продължи винаги и навеки. Това бе нещо като полумесечна „Хиляда и една нощ“, която от лекция на лекция се провлачваше до безкрайност и сигурно имаше свойството като приказките на Шехерезада да задоволи един любопитен владетел и да го възпре от насилия. По своята безбрежност темата на д-р Кроковски напомняше за енциклопедията на страданията, начинанието на което Сетембрини бе подарил сътрудничеството си, а колко пригодна се бе оказала тази тема за вариации, пролича от факта, че напоследък лекторът бе говорил даже за ботаника, по-точно: за гъби… Между впрочем той бе изменил може би малко предмета; сега по-скоро ставаше дума за любов и смърт, което даваше повод за много преценки, отчасти с нежно поетичен, отчасти обаче с неумолимо научен облик. Във връзка с това, значи, ученият бе стигнал със своя провлечен източен изговор и със своето нетрептящо лингвално „р“ до ботаниката, тоест до гъбите — тези пищни и фантастични създания на сянката и на органичния живот, месести по природа, много близки до животинското царство; в техния строеж се намираха продукти на животинската обмяна на веществата — белтъци, гликоген, значи, животинска скорбяла. И д-р Кроковски бе говорил за една гъба, известна още от класическата древност заради своята форма и приписваните й сили — един вид смрадлика, в чието латинско название се мъдреше прилагателното „impudicus“99 и чиято форма напомняше любовта, но миризмата й напомняше смъртта. Тъй като гъбата impudicus разпространяваше една поразителна миризма на леш, когато от камбановидната й шапчица прокапваше зеленикавата лепкава слуз, която я покриваше и бе носителка на спорите. Но необразованите люде и до днес смятали тази гъба за афродизиак.

Е, на дамите малко множко им дойде, намери прокурорът Параван, който, морално укрепен от пропагандата на придворния съветник, бе превъзмогнал времето на топенето на снега. А и госпожа Щьор, която също така с характер бе издържала и смело се бе опълчила срещу всяко изкушение за „черно“ отпътуване, каза на масата, че днес Кроковски бил много „обскурен“ със своята класическа гъба. „Обскурен“ — бе казала клетата и опозори болестта си с още една неизразима простотия. Ханс Касторп обаче се учуди на това, че Йоахим намекна за д-р Кроковски и неговата ботаника, тъй като всъщност помежду им бе ставало дума толкова малко за аналитика, колкото за личността на Клавдия Шоша или за Маруся — те не го споменаваха, предпочитаха да отминават с мълчание съществованието и дейността му. Сега обаче Йоахим бе споменал асистента — с озлобен тон, както между впрочем крайно озлобено бе прозвучала забележката му, че няма намерение да дочака пълното разцъфтяване на ливадите. Изглеждаше, че най-сетне и добрият Йоахим бе на път да загуби равновесието си; при говоренето гласът му трепереше от раздразнение, това съвсем не беше благодушието и разсъдливостта на стария Йоахим. Портокаловият парфюм ли му липсваше? Подбивът с числото на Гафки ли го докарваше до отчаяние? Не можеше ли сам със себе си да се спогоди дали ще дочака есента тук, или ще отпътува на своя глава?

В действителност имаше още нещо друго, поради което гласът на Йоахим раздразнено трепереше и поради което бе споменал неотдавнашната ботаническа лекция с един почти подигравателен тон. За това нещо Ханс Касторп нищо не знаеше или по-точно не знаеше, че Йоахим знае за него, тъй като самият той, този безпътник, това грижовно дете на живота и педагогиката, напълно бе осведомен за него. С една дума, Йоахим бе открил някои хитрини на братовчед си, неволно го бе подслушал при едно предателство, подобно на това, което той виновно бе извършил през карнавалната вечер — една нова изневяра, обострена от несъмнено доказаното обстоятелство, че я върши постоянно.

Към вечно еднообразния ритъм на протичащото време, към установеното нескучно разчленение на нормалния ден, който поразително, до объркване, приличаше на всички останали, който бе еднакъв с тях, бе някаква замряла вечност, така че трудно можеше да се разбере как смогва да донесе промени — към непоклатимия всекидневен ред, значи, спадаше, както всеки си спомня, и обиколката на д-р Кроковски между три и половина и четири часа след обед — по всичките стаи, тоест по всичките балкони, от един лежащ стол до следния. Колко пъти се бе възобновявал нормалният ден на „Бергхоф“ оттогава, когато поставеният в хоризонтално положение Ханс Касторп се бе ядосвал, задето асистентът описва кръг около него и не му обръща внимание! Отдавна вече гостът се бе превърнал в другар — д-р Кроковски дори често го заговаряше с това име при своите контролни визитации и ако тая войнишка дума, чиято буква „р“ той произнасяше с еднократно прилепване на езика към предната част на небцето, отвратително отиваше на лицето му (както Ханс Касторп бе обсъдил пред Йоахим), то същата не прилягаше зле на неговия набит вид и на мъжествено веселото му държане, което подканваше към радостно доверие, но естествено до известна степен се подронваше от обрамчената в черно бледност на лицето му — в нея по всяко време имаше нещо съмнително.

— Е, другарю, как сте, какво става? — казваше д-р Кроковски, който идваше от двойката варвари-руси и пристъпваше откъм главата на легналия със скръстени ръце Ханс Касторп; заговореният по този бодър начин всеки ден отново се усмихваше на отвратителния поздрав, докато разглеждаше жълтите зъби на доктора, които се показваха между мустаците и брадата му. — Добре ли си починахте? — продължаваше благосклонно д-р Кроковски. — Спадаща крива? Днес възходяща? Е, няма значение, до сватбата все ще се оправи. Поздравявам ви. — И с тази дума, която също така звучеше отвратително, защото я произнасяше „поздливявам“, той вече продължаваше нататък, към Йоахим — касаеше се до една обиколка, до един кратък поглед дали всичко е наред и нищо повече.

Но естествено понякога д-р Кроковски се забавяше по-дълго, заставаше, широкоплещест и винаги мъжествено усмихнат, и се разговаряше с „другаря“ за това и онова, за времето, за отпътували и пристигнали, за настроението на пациента си, че и за личните му работи, за произхода и перспективите му, докато кажеше „поздливявам ви“ и отминеше; а Ханс Касторп, скръстил за разнообразие ръце зад главата си, му отговаряше, също усмихнат, на всичките тези въпроси — с едно пронизващо чувство на отвращение, точно така, но все пак му отговаряше. Те разговаряха приглушено — макар че стъклената преградка не разделяше напълно лоджиите, Йоахим не можеше да разбере водещия се у съседа му разговор, а и ни най-малко не се опитваше. Но той чуваше как братовчед му става от лежащия стол и влиза с д-р Кроковски в стаята вероятно за да му покаже температурния график, а там сигурно разговорът продължаваше някое и друго време, като се съди по закъснението, с което асистентът пристигаше по вътрешния път при Йоахим. За какво разговаряха другарите? Йоахим не питаше, но ако някой измежду нас не вземеше пример от него и поставеше въпроса, би трябвало изобщо да изтъкнем колко предмети и поводи за духовна обмяна съществуват между мъже и другари, чиито мирогледи носят идеалистичен отпечатък и от които единият по пътя на образованието си е стигнал до това да смята материята като грехопадение за духа, като негов зъл дразнител и заглушител, докато другият, като лекар, е свикнал да подчертава вторичния характер на органичното заболяване. Колко много неща, смятаме ние, можеха да се обсъждат и обменят върху материята като недостойно израждане на нематериалното, върху живота като безсрамие на материята, върху болестта като развратна форма на живота! Тук можеше, във връзка с текущите лекции, да стане дума за любовта като болестотворна сила, за трансцендентната същина на признаците, за „стари“ и „пресни“ огнища, за прозирането на Несъзнателното, за благодатта на разчленението на душата, за обратната трансформация на симптома — та нима знаем ние, които изказваме само предположения и догадки във връзка с едно евентуално подхвърляне на въпроса, нима знаем ние за какво можеха да разговарят помежду си д-р Кроковски и младият Ханс Касторп!

Между впрочем те вече не се разговаряха, това бе отминало, само известно време, няколко седмици наред беше така; напоследък д-р Кроковски се задържаше при този пациент не повече, отколкото при всички останали. „Е, другарю?“ и „Поздливявам ви“, с това най-често се ограничаваше сега визитацията. В замяна на това Йоахим бе направил друго откритие, именно това, което чувстваше като предателство от страна на Ханс Касторп, а направил го бе напълно неволно, неговата войнишка доверчивост ни най-малко не бе го накарала да се впуска в разузнаване, в това може да ни се вярва. Съвсем просто го бяха дигнали една сряда от първото режимно лежане, бяха го повикали долу в сутерена, за да го претегли масажистът — и тогава, значи, той видя това. Слизаше по стълбището, безупречно застланото с линолеум стълбище с поглед към амбулаторията, от двете страни на която бяха разположени двата аналитични кабинета, вляво органичният, а вдясно психичният с визитната карта на д-р Кроковски на вратата — за там се слизаше по още едно стъпало. Но по средата на стълбището Йоахим се спря, защото тъкмо в този момент Ханс Касторп излезе след инжекцията от амбулаторията. Той затвори с двете си ръце вратата, от която бързо бе излязъл, и без да се оглежда, се извърна надясно, към вратата с прикрепената с кабарчета визитна картичка, която той достигна с няколко леко пружиниращи напред крачки. Той почука, понаведе се при чукането и приближи ухо към хлопащия пръст. И тъй като от килията прокънтя баритоновото „Влез вътре!“ на нейния обитател — с екзотичното небно „р“ и един завален „ъ“, Йоахим видя братовчед си да изчезва в полумрака на аналитичната бърлога на д-р Кроковски.

Още някой

Дълги дни, най-дългите, ако говорим деловито и с оглед на техните слънчеви часове, тъй като астрономическото разтегляне не можеше да въздейства на тяхната забавност — нито що се отнася до всеки един от тях поотделно, нито що се отнася до равномерния им бяг. От пролетното равноденствие бяха изминали почти три месеца, бе дошло лятното слънцестоене. Но тук горе при нас естествената година сдържано следваше календара: едва сега, едва тези дни бе настъпила окончателно пролетта, една пролет още без каквато и да е лятна тегота, пролет с рядък въздух, лека и ухаеща, със сребриста, лъчиста небесна синева и по детски нашарени цъфнали ливади.

Ханс Касторп намери по склоновете същите цветя, каквито на времето — последните — Йоахим любезно бе поставил в стаята му за добре дошъл: бял равнец и звънчета; това бе един знак за него, че годината си се превърта. Но какъв ли не органичен живот трептеше измежду младата изумрудена трева на ливадите, по склоновете и в долината — във вид на звезда, чашка и камбанка или в неправилна форма тоя живот изпълваше слънчевия въздух със сухо ухание: цели маси свиларки и диви теменуги, парички, маргаритки, жълта и червена иглика, много по-красива и по-едра, отколкото Ханс Касторп си спомняше да е виждал някога в равнината, доколкото долу бе обръщал внимание на такива неща; имаше и кимащи планински звънчета, сини, пурпурни и розови, чиито камбанки сякаш бяха с мигли — само тук се срещаха такива.

Той береше от тия миловидни цветя, носеше букети в къщи — със сериозни намерения, не толкова за украса на стаята си, колкото за строго научна обработка, според както си бе наумил. Беше се снабдил с цветарски принадлежности, един учебник по обща ботаника, едно удобно малко лизгарче за изваждане на растенията, един хербарий, една силна лупа; и с тия работи се занимаваше младият човек в своята лоджия — отново лятно облечен, в един от костюмите, които на времето бе донесъл със себе си — също признак за претърколването на годината.

Свежи цветя стояха в много водни чаши по мебелните плоскости във вътрешната стая и върху масичката за лампата до превъзходния лежащ стол. Цветя, полуувехнали, вече клюмнали, но все още със сок, се търкаляха разпръснати върху парапета и пода на лоджията, докато други, разпрострени между листове попивателна хартия, които изсмукваха влагата им, лежаха под преса от камъни, за да може Ханс Касторп да ги налепи сплеснати и сухи с книжни лепенки в албума си. Той лежеше с прегънати колене, като дори ги бе кръстосал едно въз друго, и докато гърбът на отвореното и положено наопаки върху гърдите му ръководство образуваше било на покрив, той държеше дебелия шлифован кръг на увеличителното стъкло между своите прости, сини очи и един цвят, чието венче бе отчасти отстранил с ножа си, за да може по-добре да изследва плодното легло, и който зад силната леща набъбваше до някакво приказно, месесто образувание. Там прашниците изсипваха от върха на филаментите своя жълт прашец, от овариума стърчеше наръбеното стълбче на близалцето и ако го срежеше човек, можеше да се наблюдава нежният канал, през който зрънцата и мехурчетата на цветния прашец се увличаха от захарнист ексудат до яйчниковата кухина. Ханс Касторп броеше, проверяваше и сравняваше; той изследваше строежа и положението на чашковите и цветните листца, на мъжките и женските полови органи, съпоставяше това, което виждаше, със схематичните и естествените изображения, със задоволство установяваше правилността в строежа на познатите му растения и се зае да определя такива, които не знаеше да назове, по системата на Линей за раздел, група, ред, вид, фамилия и род. Тъй като разполагаше с много време, удадоха му се някои успехи в ботаническата систематика въз основа на сравнителната морфология. В хербариума под изсушеното растение той написваше калиграфски латинското име, което хуманистическата наука му бе приложила по галантен начин, записваше и неговите характерни свойства и показваше това на добрия Йоахим, който се чудеше.

Вечер той наблюдаваше звездите. У него беше се събудил интерес към годишния цикъл, макар че бе преживял вече двадесетина обиколки около слънцето, без някога да се бе позаинтересувал за подобни работи. Ако ние самите неволно си послужихме с изрази като „пролетно равноденствие“, това сторихме в неговия дух и с оглед на настоящото му състояние. Тъй като от този вид бяха термините, които напоследък обичаше да подхвърля, а неговите познания и в тази област караха Йоахим да се учудва.

— Сега слънцето наближава да влезе в знака на Рака — почваше той при някоя разходка, — ясно ли ти е? Това е първият летен знак на зодиака, разбираш ли? Движим се през Лъва и Девицата към есенната повратна точка, към равноденствието в края на септември, когато местоположението на слънцето отново ще съвпадне с небесния екватор, както неотдавна през март, когато слънцето навлезе в знака на Овена.

— Това не съм забелязал — каза кисело Йоахим. — Какви ли ги разправяш такива едни? Знак на Овена? Зодиак?

— Точно така, зодиакът. Прастарите небесни знаци — Скорпион, Стрелец, Козирог, Водолей и тъй нататък, как да не се интересува човек за тях! Те са дванадесет, това поне ще знаеш, по три за всяко годишно време, възходящи и низходящи, кръгът на съзвездията, през които странства слънцето — според мен нещо грандиозно! Представи си, открили са ги в един египетски храм като потонна фреска — и то в храм на Афродита, недалече от Тива. И халдейците са ги познавали — халдейците, моля ти се, този стар народ от маги, арабско-семитски, с дълбоки познания в областта на астрологията и прорицанието. И те са изследвали небесния пояс, в който се движат планетите, разделили са го според дванадесетте знака на съзвездията, dodekatemoria, така както са стигнали чак до нас. Това е грандиозно. Това е човечеството!

— Вече казваш „човечество“ като Сетембрини.

— Да, като него или малко по-другояче. Трябва да го приемем такова, каквото е, но все пак то е грандиозно нещо. С голяма симпатия мисля за халдейците, когато си лежа и гледам планетите, които те също са познавали, тъй като не всички са познавали, колкото и умни да са били. Но тези, които не са познавали, не мога да видя и аз, ами че Уран е открит с телескоп едва напоследък, преди сто и двадесет години.

— Напоследък?

— „Напоследък“ казвам, ако позволиш, в сравнение с трите хиляди години дотогава. Но когато си лежа и разглеждам планетите, трите хиляди години също стават „неотдавна“ и аз мисля с добро чувство за халдейците, които също са ги гледали и посвоему са си обяснявали всичко, и това е то, човечеството.

— Е, добре, та ти имаш грандиозни проекти в главата си!

— Ти казваш „грандиозни“, а пък аз казвам „задушевни“ — който както иска да ги нарича. Но когато слънцето навлезе в съзвездието Везни, след около три месеца, дните ще са се смалили дотолкова, че денят и нощта ще бъдат равни и ще продължат да се смаляват до към Коледа, това ти е известно. Но обърни, моля ти се, внимание на това, че докато слънцето преминава през зимните знаци — Козирог, Водолей и Риба, — дните отново почват да растат! Тъй като тогава отново ще настъпи началото на пролетта, за трихиляден път от времето на халдейците, и дните ще продължат да растат през годината, докато отново настъпи началото на лятото.

— Естествено.

— Не, това е една ойленшпигелска дяволия! През зимата дните растат и когато дойде най-дългият, 21 юни, началото на лятото, отново почва надолнището, те отново се скъсяват и тръгваме към зимата. Ти наричаш това „естествено“, но като оставим настрана, че това е естествено, може здравата да се уплашим и трескаво да затърсим място, където да се хванем. Сякаш сам Ойленшпигел е нагласил работите така, че в началото на зимата всъщност да почва пролетта, а в началото на лятото всъщност — есента… Та нас ни водят за носа, подмамват ни да вървим в кръг с перспективата за нещо, което вече пак е повратна точка… Повратна точка в кръга. Защото кръгът се състои от много неразтегливи повратни точки, завоят е неизмерим, посоката няма времетраене и вечността не е „напред, напред“, а „кръжене, кръжене“.

— Престани!

— Лятно слънцестоене! — каза Ханс Касторп. — Лятно слънцестоене! Огньове в планината, около буйните пламъци на които се извиват хора! Не съм виждал това никога, но съм чувал, че така постъпват първични люде, така празнуват първата нощ на лятото, с която почва есента, пладнето и билото на годината, отдето тя тръгва надолу — играят, обикалят и ликуват. За какво ликуват те в своята първичност — можеш ли да разбереш това? За какво са толкова лудешки весели? Дали защото почва слизането към мрака или може би защото досега пътят е бил възходящ и сега настъпва повратът, нощта на лятното слънцестоене, връхната точка, тъгата всред лудешкото веселие? Казвам ти го, както е, с думите, които ми текват. Меланхолно веселие и весела меланхолия карат тия самобитни люде да ликуват и да играят около пламъците, вършат това от позитивно отчаяние, ако искаш да кажем така, в чест на ойленшпигелската дяволия на кръга и на вечността без времетраене на посоката, дяволията, при която всичко се повтаря.

— Не искам да кажа така — промърмори Йоахим, — моля ти се не го стоварвай върху мен. Ама ти с дълги и широки работи се занимаваш вечер, когато си полегнеш.

— Хм, не ще отрека, че твоите занимания с руската граматика са по-полезни. Ти май че скоро ще владееш напълно този език. А това, драги приятелю, сигур ще ти създаде големи предимства, ако има война, опазил ни бог.

— Опазил ни? Говориш като цивилен. Войната е необходима. Без войни светът скоро би прогнил, е казал Молтке.

— Да, светът има такова предразположение. И трябва да ти призная — подзе Ханс Касторп и тъкмо искаше да се върне на халдейците, които също са водили война и завладели Вавилония, макар че са били семити и, значи, почти евреи — когато братовчедите едновременно забелязаха, че двама господа, които вървяха току пред тях, извърнаха глави назад, смутени в собствения си разговор.

Бяха на шосето, между казиното и хотел „Бедведере“, на връщане към селото Давос. Долината се простираше в празнична одежда, в нежни, светли и весели багри. Въздухът бе чудесен. Една симфония от ведрите ухания на цветята по ливадите изпълваше чистата, суха, ярко огрята от слънцето атмосфера.

Те познаха Лодовико Сетембрини заедно с някакъв чужд човек, но той сякаш не ги позна или не пожела да се срещне с тях, защото бърже отново извърна глава и жестикулирайки, се задълбочи в разговора със своя придружител, при което дори се опита да ускори крачките си. Разбира се, когато братовчедите го застигнаха отдясно и живо го поздравиха с поклон, той се показа до немай-къде изненадан, но с едно „виж ти!“ и „дявол да го вземе!“ се опита пак да спре и да остави двамата да го надминат; това те не разбраха, тоест не забелязаха, защото не видяха в него някакъв разумен смисъл. Напротив — зарадвани, че отново го срещат след дълга раздяла, спряха до него и му разтърсиха ръката, като го запитаха как е и с учтиво очакване погледнаха към неговия другар. Тъй те го принудиха да стори това, което очевидно би предпочел да не стори, което обаче на тях им се струваше най-естественото и най-допустимото нещо на света: да ги представи на непознатия; така и стана, докато те ту тръгваха, ту наполовина спираха — със свързващи ръкомахания и весели слова Сетембрини запозна господата, които си подадоха ръце пред гърдите му.

Разбира се, че непознатият, който трябва да беше на годините на Сетембрини, е неговият съквартирант на име Нафта, другият пренаемател на Лукачек, дамския шивач, доколкото младите хора разбраха. Той бе дребен, сух мъж, гладко избръснат, а грозотата му бе толкова заострена и, човек би казал, разяждаща, че братовчедите направо се учудиха. Всичко у него бе заострено, гърбавият нос, който доминираше в лицето му, тясно слепнатата уста, дебелите шлифовани стъкла на очилата, между впрочем от лека направа, които носеше пред светлосивите си очи, и дори мълчанието, което спази и от което можеше да се предположи, че речта му щеше да бъде заострена и последователна. Той бе гологлав, както и трябваше, и без палто; при това бе много добре облечен: неговият тъмносин костюм от каша с бели райета сочеше добра, умерено модна кройка, както установи опитният светски поглед на братовчедите; те между впрочем пресрещнаха един също такъв, измерващ ги от горе до долу поглед от негова, на малкия Нафта, страна. Ако Лодовико Сетембрини не умееше да носи с толкова грация и достойнство своето развласено сако и карираните панталони, неговата фигура щеше неизгодно да контрастира с финия му другар. Но това още по-малко се получаваше, тъй като панталоните бяха съвсем скоро гладени, така че на пръв поглед можеха да минат почти за нови — без съмнение дело на неговия хазяин, както мимоходом си помислиха младите хора. Но ако по качеството и по светската кройка на облеклото грозният Нафта се доближаваше повече до братовчедите, отколкото до своя съквартирант, то не само по-напредналите години го нареждаха на страната на Сетембрини срещу младежите, но и решително нещо друго, което най-подходящо можеше да се отнесе към цвета на лицата на двете двойки, защото едните бяха с кафяв и червен загар от слънцето, другите обаче — бледи; бронзираното лице на Йоахим в течение на зимата още повече бе потъмняло, а лицето на Ханс Касторп пламтеше в розовочервен цвят под русата прическа; италианската бледност на Сетембрини, която много благородно отиваше на черните му мустаци, не бе придобила нищо от слънчевите лъчи, а неговият другар, макар и русокос — косата му между впрочем бе пепеляворуса, металнобезцветна, и той я носеше гладко вчесана назад, от изпъкналото чело до тила, — също така имаше матово бледия тен на брюнетните раси. Двама от четиримата носеха бастуни — Ханс Касторп и Сетембрини, тъй като Йоахим не носеше такъв поради войнишки съображения, а Нафта веднага след като свърши представянето, отново скръсти ръце на гърба си. Те бяха малки и нежни, краката му също бяха деликатни, между впрочем това отговаряше на фигурата му. Това, че изглеждаше простуден и кашляше по някакъв хилав, немощен начин, не им направи впечатление.

Сетембрини веднага преодоля с елегантност оня мимолетен пристъп на смущение и разстроеност от срещата с младите хора. Той се показа в най-добро настроение и с шеговита забележка запозна тримата — например Нафта представи като „princeps scholasticcrum“100. Веселието, каза той, „с блясък се било възцарило в залата на гърдите му“, както се бил изразил Аретино, и това било заслуга на пролетта, една пролет, която му се нравела. Господата знаели, че той намира доста много недостатъци на света тук горе, толкова често вече си бил изливал пред тях душата по този въпрос. Но слава на високопланинската пролет! — тя могла временно да го примири с всичките ужаси на тези сфери. У нея липсвали всички смущаващи и дразнещи елементи на пролетта в равнината. Никакъв кипеж в дълбините! Никакви влажни ухания, никакви задушни изпарения! А само яснота, сухота, ведрина и сурова красота. Това му било по сърце, било великолепно!

Те вървяха в нестройна редица, един до друг и четиримата, доколкото бе възможно, но ту Сетембрини, който държеше десния фланг, трябваше да мине върху платното, когато се разминаваха с идващите на среща им хора, ту фронтът им се разпадаше за момент поради изоставянето и отклоняването на някого от тях, например на Нафта, който бе отляво, или на Ханс Касторп, който вървеше между хуманиста и братовчеда Йоахим. Нафта се изсмя с един приглушен от хремата глас, който при говорене напомняше за звука, издаван от пукната чиния при почукване с кокалчето на пръста. Посочвайки с глава встрани към италианеца, той каза с провлечен акцент:

— Чуйте волтерианеца, рационалиста. Хвали при родата, защото и при най-благоприятни възможности не смущава човека с мистични изпарения, а спазва класическа сухота. Как се казваше влага на латински?

— Humor — извика Сетембрини през лявото си рамо. — Хуморът в наблюдението на природата от страна на нашия професор се състои в това, че той, като света Катарина Сиенска, когато види червени иглики, мисли за раните Христови.

Нафта отвърна:

— Това би било по-скоро остроумно, отколкото хумористично. Но то все пак би значело да се внесе дух в природата. Тя има нужда от малко дух.

— Природата — каза Сетембрини с принизен глас и не говореше през рамо, а сякаш на рамото си — съвсем не се нуждае от вашия дух. Тя сама е дух.

— Не ви ли е скучно с тоя ваш монизъм?

— Аха, вие, значи, признавате, че от жажда за удоволствие разединявате враждебно света, разтрогвате бога от природата.

— Интересно е, че наричате жажда за удоволствие това, което имам на ум, когато казвам страсти и дух.

— Като се помисли, че вие, който си служите с такива големи думи за такива леконравни потребности, понякога ме наричате сметкаджия!

— Вие продължавате да твърдите, че духът означава леконравие. Но той не е крив, че по начало е дуалистичен. Дуализмът, антитезата, това е движещият, страстният, диалектичният, остроумният принцип. Дух е да виждаш света във враждебно разцепление. Всеки монизъм е скучен. Solet Aristoteles quaerere pugnam.101

— Аристотел? Аристотел всели действителността на общите идеи у индивидите. Това е пантеизъм.

— Погрешно. Придадете ли на индивидите субстанциален характер, представите ли си същността на нещата извън общото и като отделно явление, както Тома и Банавентура постъпиха в качеството си на привърженици на Аристотел, вие ще сте освободили света от всяко единство с най-висша идея, той ще бъде извън бога, а бог ще бъде трансцендентален. Това е класическо средновековие, господине.

— Класическо средновековие е една възхитителна комбинация на думи!

— Моля за извинение, но аз прилагам понятието „класически“ там, където е на място, тоест винаги, където една идея стига до своя връх. Класическата древност не винаги е била класическа. Откривам у вас едно неблагоразположение към… свободното разместване на категориите към абсолютното. Вие не желаете също и абсолютния дух. Вие желаете духа, това да бъде демократичният прогрес.

— Надявам се, че сме единодушни в убеждението, че колкото и да е абсолютен, духът никога няма да стане застъпник на реакцията.

— Все пак той винаги е застъпник на свободата!

— Все пак ли? Свободата е законът на любовта към човека, не нихилизъм и злоба.

— От които очевидно се боите.

Сетембрини вдигна ръка над главата си. Препирнята се прекрати. Йоахим учудено поглеждаше ту единия, ту другия, докато Ханс Касторп с вдигнати вежди си гледаше в пътя. Нафта бе говорил остро и неоспоримо, макар че всъщност той се бе застъпвал за по-голяма свобода. Особено неприятен бе неговият начин да противоречи с едно „погрешно!“, при буквата „ш“ да издава устните си напред и после да свива уста. Сетембрини отчасти му бе противоречил весело, отчасти бе влагал и една дружелюбна топлинка в думите си, например там, дето бе призовавал към единство по някои основни възгледи. Сега, докато Нафта мълчеше, той почна да разправя на братовчедите битието на чуждия им човек, с което отговори на потребността от пояснения, която предполагаше у тях след словопрението му с Нафта. Той го остави да говори, без да прояви интерес към това. Бил преподавател по стари езици на горните класове във Фридерицианума, обясни Сетембрини, като по италиански маниер изтъкна колкото може повече ранга на представения. Съдбата му била еднаква с неговата, на Сетембрини, съдба. Доведен тук горе преди пет години от здравословното си състояние, той бил принуден да се убеди, че му се налага дълъг престой, напуснал санаториума и се установил частно у Лукачек, дамския шивач. Гимназията и курорта разумно си осигурила за преподавател този изтъкнат латинист, възпитаник на едно орденско училище (както Сетембрини малко неопределено спомена), който можел да й служи за украшение… С една дума, Сетембрини немалко въздигна грозника Нафта, макар че току-що бе имал с него нещо като абстрактен спор и макар че това крамолно пререкание веднага щеше да продължи.

Защото Сетембрини се зае сега да даде някои сведения за братовчедите, при което между впрочем излезе наяве, че той и по-рано му бе разказвал за тях. Този е, значи, младият инженер с трите седмици, у когото придворният съветник открил възпален участък, каза той, а този тук е надеждата на пруската военщина лейтенант Цимсен. И той заговори за вътрешния бунт у Йоахим и за плановете му да си замине, за да добави, че несъмнено биха засегнали инженера, ако и нему не припишеха същото нетърпение да се върне на работата си.

Нафта направи гримаса. Той каза:

— Красноречив настойник си имат господата. Не се съмнявам, че той правилно тълкува вашите мисли и желания. Работа, работа — моля ви се, той ей сега ще ме назове враг на човечеството, един inimicus humahae naturae, ако дръзна да напомня за времена, когато съвсем не би постигнал с тази фанфара обичайния ефект, за времена, когато противоположното на неговия идеал е било на несравнимо по-голяма почит. Бернар дьо Клерво например е застъпвал друга градация на съвършенството, каквото господин Лодовико дори не е сънувал. Неговото най-долно съсловие се намира в „мелницата“, второто — на „нивата“, а третото — не слушайте, Сетембрини — почива в своето „ложе“. Мелницата е символ на световния живот — не е зле избран. Нивата означава душата на световния човек, която е под въздействието на проповедника и духовния учител. Тази степен е вече по-достойна. В леглото обаче…

— Достатъчно! Знаем! — извика Сетембрини. — Господа, той сега ще ви занимае със смисъла и употребата на безпътното легло.

— Не знаех, че сте превзето благонравен, Лодовико. Като ви гледа човек как намигвате на момичетата… Къде остана езическата непринуденост? Леглото, значи, е място за съвокуплението на любящия с обекта на любовта му и като символ — съзерцателното уединение от света и творението, целящо съединението с бога.

— Тфу! Andate, andate!102 — почти разплакан се отбрани италианецът. Но после Сетембрини продължи с достойнство:

— А, не, аз съм европеец, западняк. Вашата градация е чист ориент. Изтокът ненавижда деятелността. Лао Дзъ учи, че бездействието е по-полезно от всяко нещо между небето и земята. Ако всичките люде престанат да действат, щяло да зацари съвършено спокойствие и щастие на земята. Ето го вашето съединение.

— Я виж ти. А западната мистика? А квиетизмът, който може да се похвали с привърженици като един Фенелон, и който учи, че всяко действане е погрешно, тъй като бог иска единствен да действа и ако ти искаш да действаш, ще значи, че го обиждаш? Цитирам противопозициите на Молинос. Все пак изглежда, че духовната възможност да се намери спасение в спокойствието има всеобщо разпространение всред човечеството.

Тук се обади Ханс Касторп. Със смелостта на наивността той се намеси в разговора и заяви, гледайки в пространството:

— Съзерцание, уединение. Има нещо в тях, интересно е да се слуша. Та ние тук горе, може да се каже, живеем в доста голямо уединение. На височина пет хиляди фута си лежим на нашите столове, които са крайно удобни, поглеждаме надолу към света и творението и се отдаваме на размисли. Като си помисля и ако трябва да говоря истината, леглото, тоест лежащият стол, за някакви десет месеца повече ме тикна напред и ме наведе на повече мисли, отколкото мелницата в равнината за цели години, това не мога да отрека.

Сетембрини го изгледа с черните си, печално блестящи очи.

— Инженере — каза той сподавено, — инженере! — И той хвана Ханс Касторп за мишницата и го задържа малко назад, сякаш искаше да му поговори зад гърба на останалите. — Колко често съм ви казвал, че човек трябва да знае какво представлява и да си дава сметка какво му приляга! Каузата на западняка, въпреки всички предложения, е разумът, анализът, действието и напредъкът, а не леглото на ленивеца-монах.

Нафта бе слушал. Той заговори назад:

— На монаха! На монасите се дължи културата на европейската земя! На тях се дължи, че Германия, Франция и Италия не са покрити с непроходими лесове и тресавища, а ни дават жито, плодове и вино! Монасите, господине, са работили на общо основание…

— Ebbè, е тогава?

— Моля ви се. Трудът на религиозния човек не е бил нито самоцел, тоест упоително средство, нито пък смисълът му се е състоял в облагоприятстване на развитието на света или в постигането на икономически изгоди. Той е бил чисто аскетическо упражнение, част от покаятелната дисциплина, средство за спасение. Той е имал — позволете ми да изтъкна това — напълно несоциален характер. Той е бил непомрачен религиозен егоизъм.

— Много съм ви благодарен за разяснението и се радвам да видя, че благодатта на труда се е утвърдила и против волята на човека.

— Да, против неговите намерения. Ние тук не забелязваме нещо маловажно, а разликата между полезното и хуманното.

— Аз пък забелязвам с досада, че вие отново застъпвате разделението на света.

— Съжалявам, че съм си навлякъл вашето неблаговоление, но човек трябва да разпределя и подрежда нещата и да поддържа свободна от нечисти съставки идеята за homo dei103. Вие италианците сте изнамерили сарафлъка и банките, дано бог ви прости това. Но англичаните измислиха икономическото учение за обществото, а това човешкият гений никога няма да им прости.

— А, геният на човечеството бе жив и у големите мислители-икономисти на тия острови!… Вие искахте да кажете нещо, инженере?

Ханс Касторп отрече, но въпреки това каза — а Нафта, както и Сетембрини, го заслушаха с известна напрегнатост:

— Вие, господин Нафта, би трябвало следователно да харесвате професията на братовчед ми и да сте съгласен с неговото нетърпение да й се отдаде… Аз съм цивилен човек до мозъка на костите, братовчед ми често ме упреква за това. Не съм дори служил, явно съм чедо на мира и дори понякога съм си помислял, че като нищо бих могъл да стана и духовник — питайте братовчед ми, неведнъж съм му казвал такива неща. Но като не обръщам внимание на моите лични склонности — а може би, точно погледнато, съвсем няма нужда да не им обръщам внимание, — намирам у себе си голямо разбиране и симпатия към военното съсловие. Случаят тук е дяволски сериозен, „аскетически“, ако искате — преди малко бяхте така любезен да си послужите с този израз, — това съсловие винаги трябва да си дава сметка, че ще има работа със смъртта — с която и духовното съсловие се занимава, — та и с какво друго, ако не с нея. Затова и войнишкото съсловие има тази bienseance104, тази йерархия, това послушание и испанската чест, ако мога така да се изразя; горе-долу все едно дали човек носи униформена корава яка или колосано плисирано жабо, това се свежда към едно и също, към „аскетичното“, както преди малко толкова забележително се изразихте… Не знам дали ми се удава да ви изложа хода на мислите си…

— Напълно, напълно — каза Нафта и хвърли поглед към Сетембрини, който си въртеше бастуна и разглеждаше небето.

— И затова смятам — продължи Ханс Касторп, — че наклонностите на братовчед ми трябва да ви са симпатични след всичко, което казахте. В случая не мисля за „трон и олтар“ и за такива съчетания, с които много хора, просто привързани към реда, благонамерени хора, понякога оправдават връзките между едното и другото. Мисля за това, че трудът на войнишкото съсловие, тоест службата — в този случай говорят за служба — съвсем не се полага заради икономически изгоди и няма никакви връзки с „икономическото учение за обществото“, както вие се изразихте, затова и англичаните имат само малко войници, неколцина за Индия и неколцина за дома, за паради…

— Няма смисъл да продължавате, инженере — прекъсна го Сетембрини. — Войнишкото съществование — казвам това, без да искам да засегна нашия лейтенант — духовно е под всяка критика, тъй като то е чисто формално, то по начало е лишено от съдържание, основният тип на войника е наемникът, който се е оставял да го завербуват за една или друга кауза — с една дума, съществувал е войникът на испанската контрареформация, войникът на революционните войски, Наполеоновият войник, Гарибалдиевият войник, пруският. Готов съм да говоря за войника, ако знам за какво се бие!

— Обстоятелството, че той се бие — настави Нафта, — представлява все пак едно осезаемо свойство на неговото съсловие, нека му признаем това. Възможно е това свойство да е достатъчно, за да престане въпросното съсловие да бъде „духовно под всяка критика“, но то го поставя в една сфера, недостъпна за погледа на буржоазното жизнеутвърждаване.

— Всичко, което благоволявате да наречете буржоазно жизнеутвърждаване — отвърна Сетембрини с предната част на устните си, докато ъглите на устата му строго се изопнаха под извитите мустаци, а шията му по съвсем особен начин, косо и на тласъци, се измъкна от яката му, — винаги ще бъде готово да се застъпи по всеки възможен начин за идеите на разума и нравствеността и за тяхното законно влияние върху млади, колебаещи се души.

Последва мълчание. Младите хора слисани гледаха в земята. След няколко крачки Сетембрини, който отново бе привел в естествено положение главата и шията си, каза:

— Не бива да се чудите, този господин и аз често се караме, но това става между приятели и въз основа на известно добро разбирателство.

Олекна им. Господин Сетембрини бе постъпил рицарски и хуманно. Ала Йоахим, който имаше добри намерения и смяташе да мине към по-безобиден разговор, въпреки това каза, сякаш се намираше под нечий натиск и принуда и като че против волята си:

— Случайно говорехме за войната, братовчед ми и аз, преди малко, когато вървяхме зад вас.

— Чух — отговори Нафта. — Аз долових тази дума и се огледах. Политиканствате ли? Световното положение ли обсъждате?

— О, не — засмя се Ханс Касторп. — А и отде накъде да се занимаваме с него. За братовчед ми от професионална гледна точка не би подхождало да се занимава с политика, а аз доброволно съм се отказал, нищо не разбирам от нея. Откакто съм тук, дори вестник не съм взел в ръката си…

Както и по-рано веднъж, Сетембрини намери това достойно за порицание. Той веднага се прояви като напълно осведомен по общите линии и ги прецени одобрително, доколкото нещата показваха едно развитие, благоприятно за цивилизацията. Демократичната идея напредвала. Той заяви, че притежава поверителни сведения, според които младотурското движение току-що било завършило приготовленията си за преврат и основни реформи. Турция като национална и конституционна държава — какъв триумф за човечеството.

— Либерализиране на исляма — взе го на подбив Нафта. — Превъзходно. Просветен фанатизъм — много добре. Между впрочем това засяга вас — обърна се той към Йоахим. — Ако Абдул Хамид падне, ще се свърши с вашето влияние в Турция и Англия ще се настани там като протектор… Трябва напълно сериозно да се отнесете към връзките и информациите на нашия Сетембрини — обърна се той към двамата братовчеди, но това прозвуча дръзко, защото изглеждаше, че ги смята за склонни да не се отнасят сериозно към Сетембрини. — Той познава национал-революционните движения. В родината му поддържат добри връзки с английския Балкански комитет. Но какво ще стане с Ревалските споразумения, ако на вашите младотурци им провърви? Едуард Седми няма да може вече да гарантира на русите свободното преминаване през Дарданелите, а пък в случай че Австрия въпреки това се съвземе за активна балканска политика, то…

— Вие само катастрофи предсказвате! — отби удара Сетембрини. — Николай обича мира. Нему дължим Хагските конференции, които представляват морални факти от първостепенно значение.

— Е, след своето малко злополучие в Ориента Русия все още се нуждае от известен отдих!

— Тфу, господине. Не би трябвало да се подигравате с мечтите на човечеството за усъвършенстване на обществото. Народът, който тури крак на тези стремежи, сам ще се подложи на морална прокуда.

— За какво друго е политиката, ако не да създаде възможност на единия и другия за морално опозоряване!

— Вие сте привърженик на пангерманизма?

Нафта сви рамене, които не бяха съвсем равномерни. Той май че беше и малко крив — в добавка към общата си грозота. Той не сметна за нужно да отговори. Сетембрини отсъди:

— Във всеки случай това, което казвате, е цинично. Във великодушните усилия на демокрацията да се наложи в света вие не желаете да видите нищо друго освен политическо хитруване…

— Вие, изглежда, искате да видя там идеализъм или дори религиозност? Касае се до последните немощни движения на остатъка от инстинкта за самосъхранение, с който още разполага една обречена световна система. Катастрофата трябва неминуемо да настъпи, тя идва по всички пътища и по всички начини. Вземете британското държавническо изкуство. Потребността на Англия да си осигури индийския гласис е законна. А последствията? Едуард знае не по-зле от вас и от мене, че властниците в Петербург трябва да възстановят престижа си след манджурския неуспех и че едно отклонение на революцията им е необходимо като насъщния хляб. Въпреки това той — сигурно защото е принуден — насочва към Европа руския стремеж за разширение, събужда задрямалите съперничества между Петербург и Виена…

— Ах, Виена! Вие се безпокоите за това препятствие по пътя на света, сигурно защото виждате в прогнилата империя, чиято столица е Виена, мумията на Свещената римска империя на германската нация.

— А у вас откривам русофилство, сигурно от хуманистична симпатия към цезаропапизма.

— Господине, демокрацията може да очаква дори от Кремъл повече — отколкото от Хофбург, и срам е за страната на Лутер и Гутенберг…

— То освен това вероятно е и глупост. Но и тази глупост е инструмент на фаталността…

— Ах, не ми говорете за тая фаталност! Човешкият разум трябва само да поиска да бъде по-силен от фаталността и да бъде по-силен.

— Иска се винаги само съдбата. Капиталистическа Европа си иска своята.

— Човек вярва в приближаването на войната, ако не я мрази достатъчно.

— Вашата омраза е напълно безпочвена, ако не я насочите на първо място към държавата.

— Националната държава е принципът на земния живот, който вие желаете да отдадете на дявола. Но направете нациите свободни и равни, защитете слабите и малките от потисничество, създайте справедливост, създайте национални граници…

— Границата на Бренер, знам. Ликвидацията на Австрия. Бих искал да знам как мислите да постигнете това без война!

— Аз пък наистина много бих искал да знам дали някога съм осъждал националната война.

— Ако слушам добре…

— Не, трябва да призная това на господин Сетембрини — намеси се Ханс Касторп в спора, който бе следил, докато, ходейки, наблюдаваше с наклонена глава ту единия, ту другия от говорещите. — Братовчед ми и аз многократно сме имали удоволствието да разговаряме с него по тия и други подобни неща, тоест естествено ние се ограничавахме да го слушаме как развива становищата си и как изяснява всичко. Ето защо мога да потвърдя, а и братовчед ми ще си спомни за това, че господин Сетембрини неведнъж е говорил с въодушевление за принципа на движението, на бунта и на световното усъвършенстване, който сам по себе си не е някой особено миротворен принцип, така поне смятам, и че ни е говорил за трудностите, които този принцип трябва да преодолее, преди да се установи всеобщата щастлива световна република. Това бяха неговите думи, макар че те естествено бяха много по-пластични и по-литературни от моите, от само себе си се разбира. Което обаче съвсем точно зная и си спомням буквално, защото като закоравял цивилен направо се уплаших от него, това е, дето ни каза, че този ден ще настъпи, понесен ако не от гълъбови крака, то от орлови криле, (уплашиха ме орловите криле, както си спомням) и че Виена трябва да бъде улучена в главата, ако искаме да отворим пътя на щастието. Не може, значи, да се твърди, че господин Сетембрини е отричал изобщо войната. Прав ли съм, господин Сетембрини?

— Приблизително — подхвърли италианецът е отвърната глава, като въртеше бастуна си.

— Зле — изсмя се грозно Нафта. — Ето че собственият ви ученик сам ви приписва войнолюбиви наклонности. Assument pennas ut aguilae105…

— Дори Волтер е поддържал цивилизационната война и е препоръчвал на Фридрих Втори една война против турците.

— Вместо това той се съюзи с тях, хе-хе. Ами световната република! Отказвам се да питам какво ще стане с принципа на движението и бунта, когато се установи щастието и единството. В този момент бунтът ще бъде вече престъпление…

— Вие много добре знаете, а и тези млади господа знаят, че се отнася до прогреса на човечеството, който се предполага като безкраен.

— Всяко движение обаче е кръгообразно — каза Ханс Касторп. — В пространството и във времето, това учат законите за съхранение на масата и за периодичността. Братовчед ми и аз преди малко тъкмо за това разговаряхме. А може ли да става дума за прогрес при едно затворено движение без права посока? Когато съм полегнал вечер и наблюдавам зодиака, тоест половината, която се вижда, и като си помисля за древните мъдри народи…

— Не би трябвало да умувате и да мечтаете, инженере — прекъсна го Сетембрини, — а решително да се доверите на инстинктите на вашата възраст и на вашата раса, които трябва да ви подтикнат към деятелност. И вашите познания по естествена история трябва да ви приобщят към идеята за прогреса. Вие виждате как в неизмерими периоди от време животът се развива напред и нагоре от инфузорията до човека, вие не можете да се съмнявате, че пред човека стоят открити още безкрайни възможности за усъвършенстване. Ако пък се хванете за математиката, ще проследите вашия цикъл от съвършенство към съвършенство и ще се подкрепите с ученията на нашия осемнадесети век, според който човек първоначално е бил добър, щастлив и съвършен, а само обществените заблуждения са го обезобразили и осакатили според тези учения и по пътя на критичната работа върху обществения строеж той отново трябва да стане добър, щастлив и съвършен, ще стане…

— Господин Сетембрини пропусна да добави — намеси се Нафта, — че идилията на Русо е едно хитроумно изопачаване на черковната доктрина за някогашното състояние на човека — без държава и без грехове, за неговата първоначална пряка връзка с бога като негово чадо, към което състояние трябва да се върне. Възстановяването на божествената държава след унищожението на всички земни форми лежи обаче в предели, където се докосват земята и небето, сетивното и свръхсетивното, спасението е трансцендентно, а що се отнася до вашата капиталистическа световна република, драги докторе, много странно е, когато ви чува човек да говорите в тоя контекст за „инстинкт“. Инстинктивният елемент е напълно на страната на националния и сам бог е вложил у човека естествения инстинкт, който е подтикнал народите да се отделят един от друг в отделни държави. Войната…

— Войната — извика Сетембрини, — дори войната е била принудена да служи на прогреса, както ще признаете, ако си спомните за някои събития от вашата любима епоха, искам да кажа: за кръстоносните походи! Тези цивилизационни войни са поощрили по най-щастлив начин връзките между народите в икономическата и търговската област и са обединили под знака на една идея западното човечество.

— Много търпимост проявявате по отношение на идеята. Толкова по-учтиво искам да ви поправя, че освен оживлението на връзките, които предизвикаха, кръстоносните походи съвсем не допринесоха за едно международно равновесие, а, напротив: научиха народите да се различават един от друг и много насърчиха развитието на идеята за национална държава.

— Много правилно, доколкото става дума за отношението на народите към попщината. Да! Тогава почна да се укрепва чувството за честта на националната държава срещу дръзките клерикални претенции…

— А забележете, че това, което наричате дръзки клерикални претенции, не е нищо друго освен идеята за човешкото единство под знака на духа!

— Познаваме този дух и благодарим.

— Ясно е, че вашата националистическа мания ненавижда космополитизма на черквата. Бих искал обаче да знам как смятате да свържете с това отвращението от войната. Вашият клонящ към античното култ към държавата трябва да ви направи застъпник на позитивното право и като такъв…

— До правото ли стигнахме? В международното право, господине, живее идеята за естественото право и всечовешкия разум.

— Хм, вашето международно право пак не е нищо друго освен едно изопачаване от страна на Русо на ius divinum106, което няма нищо общо нито с природата, нито с разума, а почива върху откровението…

— Да не спорим за понятията, професоре! Наричайте безпрепятствено ius divinum това, което аз почитам като естествено и международно право. Главното е да се издигне над позитивните права на националната държава едно право по-висше, общопризнато, което да осъществи разрешаването на спорни въпроси от общ интерес посредством арбитражни съдилища.

— Посредством арбитражни съдилища! Като чуя тази дума! Посредством един буржоазен арбитражен съд, който ще решава въпросите на живота, ще установява волята божия и ще предопределя историята! Добре, толкова за гълъбовите крака. А къде остават орловите криле?

— Буржоазното благонравие…

— Хе, буржоазното благонравие не знае какво иска! Викат за борба против намалението на раждаемостта, настояват за поевтиняване на разноските за отглеждане на децата и за професионалната подготовка. А при това човек се задушава всред навалицата и всички професии са така претъпкани, че борбата около копанята поставя в сянка ужасите на всички досегашни войни. Свободни места и градове-градини! Закаляване на расата! А защо ни е закаляване, щом като цивилизацията и прогресът изискват да няма вече война? Войната би била средство против всичко и за всичко. За закаляването и дори против намалението на раждаемостта.

— Шегувате се. Това вече не е сериозно. Нашият разговор се разпада, и то в един подходящ момент. Стигнахме — каза Сетембрини и с бастуна си посочи на братовчедите скромната къщурка, пред която бяха спрели. Тя се намираше почти на края на селото — на пътя, от който я разделяше само една тясна градинка. От своите оголени корени се издигаше кучешко грозде, обкръжаваше входната врата и протягаше извита в дъга и прилепнала о зида ръка към партерния прозорец вдясно, който представляваше малка дюкянска витрина. Партерът бил на бакалина, обясни Сетембрини. Квартирата на Нафта се намирала на първия етаж до шивачницата, а сам той живеел на тавана. Имал там едно спокойно ателие…

С изненадващо подчертана любезност Нафта изрази надежда, че след тая им среща ще има и други.

— Елате ни на гости — каза той. — Бих рекъл: елате ми на гости, ако д-р Сетембрини нямаше по-стари права върху вашето приятелство. Елате, когато искате, щом като имате настроение за една малка беседа. Аз ценя обмяната на мнения с младежта, пък и може би не съм съвсем без педагогическа опитност… Щом като нашият майстор на катедрата (той посочи към Сетембрини) иска да запази за буржоазния хуманизъм всички добри разположения и призвания, ще трябва да го оборим. До скоро виждане, значи.

Сетембрини взе да го увърта. Имало трудности, каза той. Дните на лейтенанта тук горе били вече преброени, а пък инженерът сигурно щял да спазва още по-усърдно режима, за да може в скоро време да го последва долу в равнината.

Младите хора се съгласиха отначало с единия, после с другия. Те бяха приели поканата на Нафта с поклон, а в следния миг с глава и рамене признаха забележките на Сетембрини за правилни. Така всичко остана открито.

— Как го нарича той? — попита Йоахим, когато се възкачваха по виещия се път към „Бергхоф“.

— Чух нещо като „майстор на катедрата“ — каза Ханс Касторп — и тъкмо за това си мислех и аз. Трябва да има някакъв такъв виц; пък и странни прозвища са си прикачили. Сетембрини нарече Нафта „princeps Scholasticorum“ — и то не беше лошо. Схоластиците, това бяха май учените люде на Средновековието, догматически философи, ако искаш. Пък и на няколко пъти стана дума за Средновековието — при което се сетих как Сетембрини още първия ден каза, че тук при нас много неща му се стрували средновековни: стана дума за това покрай Адриатика фон Милендонк, покрай името й… А той как ти се хареса?

— Малкият ли? Не особено. Доста работи каза, които ми се харесаха. Арбитражните съдилища, разбира се, са чисто лицемерие. Но той самият по-малко ми се хареса, човекът може да е казал много добри работи, но каква полза, ако сам е някаква съмнителна личност. А че той е съмнителен, не ще можеш да отречеш. Само историята с „мястото за съвъкуплението“ вече бе напълно съмнителна. При това той има еврейски нос, я го поразгледай малко! Такава смачкана фигура винаги имат само семитите. Сериозно ли смяташ да посетиш тоя човек?

— Разбира се, че ще го посетим! — заяви Ханс Касторп. — Това, дето ти се вижда смачкан, се дължи само на твоята военщина. Но и халдейците са имали такива носове, а са били дяволски осведомени, и то не само в областта на окултните науки. У Нафта също се крие нещо от окултните науки, той не малко ме интересува. Не ще взема да твърдя, че вече съм го прозрял, но ако по-често се срещаме с него, може би ще го разберем какво представлява и съвсем не смятам за изключено при този случай и ние да поумнеем малко.

— Ах, човече, ти все поумняваш тук горе с тая твоя биология и ботаника и с твоите неудържими повратни точки. А с „времето“ почна да се занимаваш още първия ден. Но ние сме тук, за да оздравяваме, а не за да поумняваме — да оздравеем напълно, за да ни пуснат най-сетне на свобода и да се върнем в равнината, изписани като здрави!

— Само в планината вирей свободата! — изпя лекомислено Ханс Касторп. — Ти най-напред ми кажи какво е свободата — продължи той вече без песен, — нали Нафта и Сетембрини току-що спореха по този въпрос и не постигнаха съгласие. „Свободата е законът за любовта към човека“ — казва Сетембрини и това напомня за неговия дядо, за карбонара. Но колкото и храбър да е бил карбонарът, колкото и храбър да е сам нашият Сетембрини…

— Да, той нещо помръкна, когато стана дума за лична храброст.

— … Аз все пак смятам, че той се бои от някои работи, от които дребният Нафта не се бои, разбираш ли, и че неговата свобода и храброст са малко нещо превземки. Смяташ ли, че той би имал смелост de se perdre et meme de se laisser deperir?107

— Какво почна пък по френски да ми приказваш?

— Ей така… Та атмосферата тук е толкова интернационална. Не знам кому това би се повече понравило: на Сетембрини ли, заради неговата буржоазна световна република, или на Нафта, заради неговия йерархичен космополис. Много внимавах, както виждаш, но работата не ми стана ясна, напротив, още повече се обърках от приказките им.

— Винаги е така. Многото приказки и мнения само объркване докарват. Казват ти, не е важно какво мнение има този или онзи, а дали е мъж на място. Най-добре е човек изобщо да няма мнение, а да си гледа службата.

— Е, да, ти, като ландскнехт и чисто формална личност, можеш да говориш така. С мене е друго, аз съм цивилен човек и се чувствам някак си отговорен. Вълнувам се, когато виждам такова объркване: как единият проповядва интернационалната световна република и по начало ненавижда войната, при това обаче е такъв патриот, че на всяка цена държи за граница по Бренер и за тая цел иска да води някаква цивилизаторска война, и как другият смята държавата за дяволска работа и ти опява за някакво всеобщо обединение на хоризонта, а в следния момент защищава правото на естествения инстинкт и взема на подбив мирните конференции. Непременно трябва да идем, за да ги проумеем. Вярно, ти казваш, че тук няма какво да поумняваме, а трябва да оздравяваме. Но тия неща, човече, би трябвало да се поддават на обединение, ако пък не смяташ така, ти се опитваш да разделяш света на две, а един такъв опит винаги е голяма грешка, вземи си добра бележка от това.

За Божията държава и недоброто спасение

Ханс Касторп определяше в своята лоджия едно растение, което сега, когато бе настъпило астрономическото лято и дните бяха почнали да се скъсяват, се бе появило в изобилие на много места: кандилка или aquilegia, един вид ранункулацея, който растеше като храст с дълги стебла, със сини и виолетови, понякога и червено-кафяви цветове и широкоплощни листа като зеле. Растението се срещаше тук-таме, но най-много вирееше в тихата падина, където преди почти една година го бе видял за първи път — там, в уединената, оросявана от буйни потоци гориста клисура, дето бе завършила тогава неговата своеволна, необмислена и злополучна разходка; това място той и сега посещаваше от време на време.

Дотам съвсем не бе толкова далече, ако човек не тръгнеше така въодушевено, както той на времето. Достатъчно бе да се изкачи до мястото за финиша на състезанията с шейни малко нагоре по склона, за да излезе на гористия път, чиито дървени мостове пресичаха спускащата се от Шатцалп писта за бобслей; по този път се стигаше за двадесет минути до живописното място — без заобикалки, оперни арии и задъхани спирки; когато поради режимни задължения, поради преглед, рентгенова снимка, кръвна проба, инжекция или премерване на теглото Йоахим не можеше да се отдели от санаториума, Ханс Касторп отиваше там при ясно време след втората закуска, понякога даже и след първата; той използваше също и часовете между чая и вечерята, за да посети любимото си място, да поседи на пейката, дето го бе изненадало на времето силното кръвотечение от носа, да послуша с наклонена глава ромоленето на потока и да наблюдава наоколо си завършения пейзаж, както и купищата от синя кандилка, която сега пак цъфтеше в тоя кът.

Само за това ли идваше? Не, той сядаше там, за да остане сам, за да се отдаде на спомените си, да прехвърли впечатленията и приключенията на толкова месеци и всичко да премисли. Те бяха много и различни — пък и не бе лесно да се подредят, тъй като често му се струваха преплетени и преливащи едно в друго, така че едва можеше да се отдели осезателно от онова, което бе само плод на размисъл, сън или представа. Но те всички бяха от авантюристично естество — до такава степен, че сърцето му, лабилно, както бе още от първия ден тук горе и както си бе останало оттогава, примираше и се блъскаше, когато помислеше за тях. Или може би сърцето му толкова странно се стряскаше само от трезвия размисъл, че тук, дето на времето бе изпаднал в състояние на притъпена жизненост и му се бе явил въплътен Пшибислав Хипе, всичко цъфтеше не все още, а отново, и че „трите седмици“ наскоро щяха да се превърнат в една кръгла година.

Между впрочем тук, на скамейката до потока, кръв от носа му вече не рукваше, това бе преминало. Неговата аклиматизация, която Йоахим още от началото му бе определил като трудна и която действително се бе оказала такава, бе напреднала, трябваше след единадесет месеца да я считат за завършена и едва ли можеше да се очаква по-нататъшно развитие. Химизмът на стомаха му се бе урегулирал и приспособил, „Мария Манчини“ му се услаждаше, нервите на изсъхналите му лигавици отдавна вече отново долавяха букета на това изделие, което не бе скъпо и което той с някакво чувство на благоговение продължаваше да изписва от Бремен, когато запасите му привършваха — макар че по витрините на интернационалния курорт се препоръчваха твърде привлекателни артикули. Не представляваше ли „Мария“ някакъв вид връзка между него, отнесения, и равнината, старата му родина? Не поддържаше и не запазваше ли тя една подобна връзка по-добре от, да речем, пощенските картички, които той от време на време изпращаше до чичовците си долу през все по-големи интервали, колкото повече той свикваше с тукашните понятия за едно разпореждане с времето с по-широка ръка? За да им окаже внимание, той пишеше най-често на илюстровани картички с хубави изгледи на долината в сняг или в лятна премяна, а на тях имаше място само колкото бе необходимо, за да извести на роднините най-новата лекарска преценка, резултата от някой месечен или генерален преглед, тоест например да им съобщи, че акустично и оптично може да се отбележи несъмнено подобрение, но че все още не е дезинтоксикиран и че малката температура, която все още вдига, идва от малките, все още съществуващи огнища, но че те — огнищата — положително ще изчезнат безследно, ако прояви търпение, за да не става после нужда пак да се връща тук. Той можеше да бъде сигурен, че от него нито искаха, нито очакваха по-големи писмовни постижения от тези; сферата, към която се обръщаше, не бе хуманистично-разговорлива; отговорите, които получаваше, също така бяха бедни откъм словоизлияния. Те най-често придружаваха паричните суми за издръжка, които идваха от дома — лихвите от бащиното му наследство, които толкова изгодно разменяше в тукашни пари, така че никога не беше ги изразходвал, когато пристигнеше нова пратка, — и се ограничаваха в няколко машинописни реда с подписа на Джеймс Тинапел, поздрави и пожелания за добро здраве от прачичото, а понякога и от мореплавателя Петер.

Инжекциите, тъй съобщаваше Ханс Касторп на близките си, придворният съветник напоследък прекъснал. Не понасяли на този млад пациент, причинявали му главоболие и умора, намалявали му апетита и теглото, отначало повишили температурата му, а после не я накарали да спадне. Тя продължаваше субективно да гори върху розовото му лице като едно предупреждение, че за тази издънка на низината и на нейната влажна, дружелюбна метеорология аклиматизацията се състои главно в привикването с мисълта, че човек не привиква — между впрочем и сам Радамант не бе привикнал, защото бузите му постоянно се синееха. „Някои никога не привикват“ — бе казал още в началото Йоахим и случаят на Ханс Касторп, изглежда, беше такъв. Защото и треперенето на главата, което бе почнало да го безпокои наскоро след пристигането му тук горе, не бе преминало, а неизбежно се появяваше при ходене, при разговор, че дори и тук горе на осеяното със сини цветове място за размисли върху комплекса на неговите приключения, така че изпълненото с достойнство подпиране на брадата му бе станало една почти постоянна привичка; когато, по примера на Ханс Лоренц Касторп, си подпираше брадата, той не пропускаше да си спомни потайно за правата колосана яка на стареца, тази временна форма на парадното накъдрено жабо, за бледозлатната кръгла кръщелна купа, за благочестивите срички „пра-пра-пра“ и други подобни връзки, които напоследък го караха да премисля комплекса на своя живот.

Пшибислав Хипе вече не му се явяваше въплътен, както преди единадесет месеца. Неговата аклиматизация бе завършена, той нямаше вече видения, не лягаше със замряло тяло на скамейката, докато неговото „аз“ пребиваваше в някакво отдалечено настояще — нямаше вече такива случаи. Когато този спомен се явяваше пред очите му, яснотата и животът се държаха в нормални, здрави граници, а във връзка с това Ханс Касторп измъкваше от вътрешния джоб стъкления подарък, който пазеше в подплатен плик, пъхнат в портфейла: една плочка, която изглеждаше огледално черна, непрозрачна, когато я държеше човек успоредно със земята, а дигнеше ли я към светлината, тя посветляваше и показваше хуманистични неща — прозрачния образ на човешко тяло, ребра, контурите на сърце, дъгата на диафрагмата и меховете на белите дробове, към тях и костите на ключицата и ръката — всичко това заобиколено от бледа, мъглява обвивка, от плътта, която Ханс Касторп през карнавалната седмица противоразумно бе опитал. Чудно ли е тогава, че сърцето му замираше и стремглаво избързваше, когато разглеждаше подаръка и после си припомняше и премисляше „всичко“ — опрян на грубо изработеното облегало на пейката, кръстосал ръце, склонил глава към рамото, докато ручеят си ромолеше, а кандилката се синееше насреща му?

Висшата форма на органичния живот, човешката фигура, се възправяше пред него както в онази мразовита звездна нощ по време на научните му занимания и нейното вътрешно съзерцание бе свързано за младия Ханс Касторп с куп въпроси и различия, с които добрият Йоахим сигурно не бе длъжен да се занимава, не към които сам като цивилен човек бе почнал да се чувства задължен, макар че в равнината и той никога не би ги забелязал; но тук бе другояче, тук, където от съзерцателното уединение на една височина от пет хиляди фута погледът се спускаше към света и творението и където човек се позамисляше — може би и поради предизвиканото от разтворими отрови активиране на тялото, което караше лицето да пламти в суха жар. Той мислеше за Сетембрини във връзка с оная представа за шарманкаджията-педагог, чийто баща бе дошъл на белия свят в Елада и който тълкуваше любовта като висша форма на политиката, бунта и красноречието, след като бе положил пред олтара на човечеството копието на гражданина; мислеше и за другаря Кроковски, и за това, което от известно време той вършеше с него в затъмнената стая, сещаше се за двойния облик на анализа и доколко той е полезен за прогреса, от една страна, доколко, от друга, е сроден с гроба и подозрителната му анатомия. Той си представяше образите на двамата дядовци един до друг и един срещу друг — бунтовника и верноподаника, — които се носеха в черно по различни причини, и преценяваше достойнствата им; освен това сам със себе си разискваше по такива сложни комплекси като форма и свобода, дух и тяло, чест и позор, време и вечност — а при мисълта, че кандилката отново цъфти и годината се превърта, го връхлиташе един краткотраен, но бурен шемет.

Той си имаше една странна дума за това свое отговорно мисловно занимание в живописния кът на уединението си: наричаше го „управляване“ — употребяваше тази шеговита момчешка дума, този детски израз като за някакво забавление, което обичаше, макар че то бе свързано със страхове, шемет и многократно сърцебиене и караше лицето му да запламтява извън всяка мярка. Той не намираше за непристойно, че усилието, свързано с това занимание, го принуждава да подпира брадичката си; защото това държане сигурно съответстваше на достойнството, което „управляването“ му вдъхваше пред витаещия насреща му образ.

„Homo dei“ бе нарекъл грозният Нафта този образ, когато го бранеше от английската социология. Чудно ли е тогава, че заради своята „цивилна“ отговорност и в интереса на своето „управление“ Ханс Касторп сметна за целесъобразно едно посещение у малкия? На Сетембрини това не щеше да се понрави — Ханс Касторп бе достатъчно хитър и тънкокож, за да го разбере. Още първата им среща бе неприятна за хуманиста, очевидно се постара да я осуети в желанието си да защити педагогично младите хора от едно познанство с Нафта, и то особено него самия — тъй си бе казало дяволитото грижовно дете на живота; макар че лично той се срещаше и се впускаше в прения с него. Такива са възпитателите. На себе си разрешават интересни работи, смятайки се „узрели“ за тях; на младежта обаче забраняват същите и искат от нея да не се чувства „узряла“ за интересното. Цяло щастие е, че шарманкаджията изобщо не смяташе сериозно да забранява нещо на младия Ханс Касторп и че не бе се дори и опитвал в тая насока. Грижовният питомец трябваше само да прикрие своята тънка кожа и да се прави на наивен, за да не му попречи нищо да се отзове дружелюбно на поканата на дребния Нафта, което и направи заедно с Йоахим, който, ще не ще, го придружи — няколко дена след първата среща, един неделен следобед, след главното режимно лежане.

Пътят от „Бергхоф“ до къщурката и обрамчената с кучешко грозде портичка им отне само няколко минути. Те влязоха, оставиха от дясната си страна входа за бакалницата и се изкачиха по тясното кафяво стълбище, което ги изведе до една врата на първия етаж; до звънеца имаше табелка само с името на Лукачек, дамския шивач. Отвори им невръстно момче в нещо като ливрея — в сако на райета и гамаши, — един малък прислужник, ниско остриган и червенобузест. Те го попитаха за господин професор Нафта и тъй като нямаха визитни картички, отчетливо му казаха имената си, които той — изпускайки званието — каза, че ще съобщи на господин Нафта. Вратата срещу входа бе отворена и позволяваше да се види шивачницата, където въпреки празника Лукачек бе седнал с подвити нозе върху масата и шиеше. Той бе блед и плешив; под свръхголемия му клюмнал нос висяха с вкиснат израз мустаците покрай устата му.

— Добър ден! — пожела Ханс Касторп.

— Здрасти — отвърна шивачът на диалект, въпреки че швейцарският изговор не подхождаше нито на името, нито на външността му и прозвуча малко фалшиво и странно.

— Трудите ли се? — настави Ханс Касторп и кимна. — Нали е неделя…

— Бърза работа — отвърна Лукачек накратко и продължи да шие.

— Трябва да е нещо фино — предположи Ханс Касторп, — което скоро ще дотрябва за някой прием или нещо подобно?

Шивачът остави за момент въпроса без отговор, откъсна със зъби конец и го вдяна. После кимна.

— Хубаво ли ще бъде? — продължи да пита Ханс Касторп. — Ще му турите ли ръкави?

— Ръкави ли, да, то е за една стара жена — отвърна Лукачек със силен чешки акцент. Връщането на малкия прислужник прекъсна водения през вратата разговор. Господин Нафта ги моли да заповядат, съобщи той и отвори пред младите една врата две-три крачки по-нататък, вдясно, при което се наложи да повдигне и една двойна завеса. Нафта, застанал в обувки с връзки върху мъхавозелен килим, посрещна влезлите.

Двамата братовчеди бяха изненадани от лукса на работния кабинет с двата прозореца, в който бяха пристъпили, те дори бяха заслепени от изненада, защото бедността на къщурката, на стълбището, на мизерния коридор съвсем не ги бе подготвила и затова придаваше чрез контрастно въздействие нещо приказно на елегантната наредба у Нафта, нещо, което тя едва ли притежаваше, а и в очите на Ханс Касторп и Йоахим Цимсен не би могла да притежава. Все пак тя беше фина, дори блестяща, и то така, че въпреки бюрото и шкафовете с книги всъщност бе загубила кабинетния си характер. У нея имаше премного коприна, виненочервена, пурпурночервена коприна: завесите, които прикриваха лошите врати, бяха копринени, такива бяха и горните завеси на прозорците, такава бе и тапицировката на групата мебели, които бяха разположени срещу втората врата, до по-тясната стена, покрита почти изцяло от един гоблен. Барокови кресла с малко тапицировка и върху облегалките за ръцете бяха групирани около една кръгла маса с метални украшения, зад която стоеше канапе в същия стил с възглавници от копринен плюш. Шкафовете с книги заемаха свободните части от стените до двете врати. Те, както и бюрото, което по-скоро представляваше писалищна маса-шкаф с извита ролетка и бе сместено между прозорците, бяха изработени от махагон и имаха стъклени врати, зад които бе опъната зелена коприна. Но в ъгъла, вляво от групата с канапето, можеше да се види едно произведение на изкуството, голяма оцветена дървена скулптура върху тапицирана в червено подставка — една скръбна Богородица над тялото Христово, нещо дълбоко ужасяващо, нещо примитивно и действено до гротеска: пребрадената божия майка със сключени вежди и жално изкривена отворена уста, а на скута й Страдалецът — фигура с наивно сбъркани пропорции и рязко изработена анатомия, която свидетелстваше за невежество; клюмналата глава увенчана с тръни, лицето и членовете опетнени и оросени с кръв, около раната в ребрата и дупките от гвоздеите на ръцете и краката тежки, съсирени капки кръв. Този експонат естествено придаваше един особен акцент на копринената стая. Между впрочем и тапетите, които можеха да се видят над шкафовете и по стената с прозорците, очевидно бяха дело на наемателя: надлъжните черти по тях бяха от същия зелен цвят, както мекият килим, който бе разстлан върху червената тапицировка на пода. Само за ниския таван не бе било възможно да се стори нещо особено. Той бе гол и пропукан. Но там висеше един малък венециански полилей. Прозорците бяха закрити от кремави завеси, които стигаха до пода.

— Ето ни, че пристигнахме за една беседа! — каза Ханс Касторп, докато очите му се спираха повече върху благочестивата страхотия в ъгъла, отколкото върху обитателя на изненадващата стая, който поблагодари, задето братовчедите си бяха удържали думата. С приканващи движения на малката си десница той поиска да ги упъти към копринените кресла, но Ханс Касторп тръгна като омагьосан направо към дървената група и застана пред кея с подпрени върху хълбоците ръце и наклонена встрани глава. — Какво имате тука! — каза той тихо. — Ами че това е ужасно хубаво. Къде се е чуло и видяло такова страдание? Нещо старо, разбира се?

— Четиринадесети век — отговори Нафта. — Вероятно от рейнски произход. Направи ли ви впечатление?

— Огромно — каза Ханс Касторп. — Това в никой случай не може да не направи впечатление на зрителя. Не бих помислил, че нещо може едновременно да бъде толкова грозно, прощавайте, и толкова красиво.

— Произведенията на един свят на душата и на чувството — продължи Нафта — са винаги грозни от красота и красиви от грозота, това е по правило. Касае се до духовна красота, не до плътска, която е абсолютно глупава. Между другото тя е и абстрактна — добави той. — Красотата на тялото е абстрактна. Действителна е само вътрешната, красотата на религиозния израз.

— Заслужавате благодарност за това правилно разграничаване и определяне — каза Ханс Касторп. — Четиринадесето? — увери сам себе си той. — Хиляда триста и толкова? Да, това е Средновековието, както го описват в книгите, донякъде откривам в тая скулптура представата, която придобих през последно време за Средновековието. Аз всъщност нищо не разбирах от тия работи, нали съм човек на техническия прогрес, доколкото изобщо може да става дума за мене. Но тук горе по различни пътища представата за Средновековието ми стана по-близка. По него време още не е съществувала икономическата социология, това е ясно. А как ли се е казвал скулпторът?

Нафта вдигна рамене.

— Какво значение има това? — каза той. — Не би трябвало да задаваме този въпрос, тъй както и тогава, когато е била създадена творбата, не са го задавали. Тя няма за автор някой си бог знае колко индивидуален господин, тя е анонимна и всеобща. Тя между впрочем е много напреднало Средновековие, готика, signum mortificationis108. Тук не ще намерите вече нищо от щаденето и разкрасяването, които през романската епоха са се смятали за задължителни при изобразяването на Разпнатия, никаква царска корона, никакъв величествен триумф над света и мъченическата смърт. Всичко е една радикална манифестация на страданието и слабостта на плътта. Едва готическият вкус е действително песимистично-аскетичен. Вие сигур не познавате съчинението на Инокентий Трети „De miseria humanae conditionis“109 — едно крайно остроумно литературно произведение. То е от края на дванадесетия век, но едва това изкуство дава илюстрациите към него.

— Господин Нафта — каза Ханс Касторп след една въздишка, — интересува ме всяка дума от това, което изтъквате. Казахте „signum mortificationis“. Ще го запомня. По-рано казахте нещо за „анонимно и всеобщо“, върху което, изглежда, също си заслужава да се позамисли човек. За съжаление правилно допускате, че не познавам съчинението на папата — предполагам, че Инокентий Трети е бил папа. Правилно ли съм разбрал, че това съчинение е и аскетично, и остроумно? Трябва да призная: никога не съм си представял, че тия неща могат да вървят ръка за ръка, но като се вгледам, става ми ясно; разбира се, един трактат върху човешката мизерия предлага възможност и за остроумие — за сметка на плътта. Може ли да се намери това съчинение? Като се понапрегна с моя латински, може би ще ми се удаде да го прочета.

— Притежавам книгата — каза Нафта, като посочи с глава към един от шкафовете. — Тя е на ваше разположение. Но няма ли да поседнем? От канапето също ще виждате скулптурата. Ето че ни носят и закуската…

Мъничкият прислужник внесе чая и с него едно хубаво, обковано със сребро панерче, в което имаше нарязан кейк. А зад него, през отворената врата, кой влезе с крилати стъпки, фина усмивка, едно „по дяволите!“ и едно „accidenti“110? Това бе господин Сетембрини, който живееше на горния етаж и бе пристигнал, за да прави компания на господата. През своето прозорче, каза той, видял братовчедите да идват и на бърза ръка дописал една страница за енциклопедията, която тъкмо бил започнал, за да може да се самопокани и той. Нямаше нищо неестествено в идването му. Неговото старо познанство с двамата обитатели на „Бергхоф“ му даваше това право, а и общуването и размяната на мнения с Нафта очевидно бяха твърде оживени въпреки дълбоките противоречия помежду им, така че домакинът направо и без изненада го поздрави като близък. Това не попречи на Ханс Касторп да получи много ясно едно двойнствено впечатление от идването му. Първо, тъй почувства той, господин Сетембрини бе пристигнал, за да не остави него и Йоахим, или всъщност и вкратце него, насаме с грозния дребничък Нафта, а чрез своето присъствие да постави една педагогическа противотежест; и, второ, ясно пролича, че той няма нищо против да се възползва от случая и да смени за малко престоя на своя таван с престоя във фината копринена стая на Нафта и да изпие един изискано сервиран чай: преди да посегне, той си потърка жълтеникавите ръце, обрасли с черни косми по малкия пръст и протежението, и похапна с несъмнено, изразено с похвала удоволствие от кейка, чиито тънки, бухнали филийки бяха прошарени с шоколадени жилки.

Разговорът продължи да се върти все около скулптурната група, тъй като Ханс Касторп не откъсваше нито погледа, нито думите си от този предмет, при което се обърна към Сетембрини и се опита да постави и него в критичен контакт с творбата — а пък отвращението на хуманиста към това украшение на стаята можеше достатъчно ясно да се разбере от израза на лицето му, с който той се извърна към него: защото бе седнал с гръб към оня ъгъл. Достатъчно учтив, за да не каже всичко, което мислеше, той се ограничи с едно оспорване на съразмерността на правилните телесни форми на групата — нарушения на жизнената правда, които ни най-малко не го трогвали, защото не се дължали на праисторическо безсилие, а на зла воля, на един в основата си враждебен принцип — с което Нафта ехидно се съгласи. Точно така, и дума не можело да става за техническа несръчност. Касаело се до съзнателна еманципация на духа от природата, презрението към която се изразявало религиозно в едно отричане на каквото и да е смирение пред нея. Ала когато Сетембрини обяви за човешка заблуда пренебрегването на природата и нейното изучаване, когато с високопарни слова се опълчи срещу абсурдната безформеност, на която слугували Средновековието и подражаващите му епохи, когато запревъзнася гръко-римското наследство, класицизма, формата, красотата, разума и изпълненото с благочестие към природата веселие като единствени предопределени да облагодетелстват делото на човечеството, Ханс Касторп се намеси и запита как да се съгласува с всичко това един Плотин, за когото можело да се докаже, че се е срамувал от тялото си, и с Волтер, който се възбунтувал срещу скандалното земетресение в Лисабон. Абсурд? Това било също абсурдно, но ако човек премислел добре, щял, според него, сигурно да определи абсурдното като духовно почтено, а абсурдната вражда на готическото изкуство към природата била в края на краищата също така почтена, както и поведението на Плотин и Волтер, защото в нея се изявявала същата еманципация от съдбата и факта, същата несломима гордост, която да не се прекланя пред тая глупава стихия, тоест пред природата…

Нафта избухна в смях, който прозвуча като пукната чиния и завърши с кашлица. Сетембрини каза рицарски:

— Ощетявате домакина ни, като сте толкова остроумен и по този начин се оказвате неблагодарен за този превъзходен сладкиш. Разбирате ли изобщо нещо от благодарност? При което предпоставям, че благодарността се състои в това да се употребяват правилно получените подаръци…

Тъй като Ханс Касторп се засрами, той любезно добави:

— Вие сте известен шегобиец, инженере. Вашият маниер да се закачате приятелски с доброто в никой случай не ме кара да се съмнявам в любовта ви към него. Вие, разбира се, знаете, че може да се нарече почтено само онова опълчване на духа срещу природата, което взима присърце достойнството и красотата на човека, а не онова, което даже когато не цели неговото деградиране и унижение, във всеки случай докарва и едното, и другото. Вие знаете също какви нечовешки ужаси, каква кръвожадна нетърпимост докара епохата, на която дължи съществуването си това произведение на изкуството. Достатъчно е само да ви припомня отвратителния тип на един съдия на еретиците, например кървавата фигура на един Конрад Марбургски и неговата долна попска ярост срещу всичко, което се е противопоставяло на господството на свръхестественото. Вие в никой случай не ще можете да признаете меча и кладата като атрибути на любовта към човека…

— В служба на тая любов — пресече го Нафта — е работила машинарията, с която Конвентът е прочиствал света от лоши граждани. Всички черковни наказания — и кладата, и отлъчването — са били налагани, за да се спаси душата от вечното осъждане, нещо, което не може да се каже за якобинците. Позволявам си да забележа, че всяко правосъдие с изтезания и смъртни присъди, което не произтича от вяра в някакъв задгробен живот, е една животинска безсмислица. А що се отнася до унижението на човека, историята на това унижение точно съвпада с буржоазния дух. Възраждането, Просвещението, естествените и икономическите науки на деветнадесетия век не са пропуснали да проповядват нищо, ама действително нищичко, което що-годе е могло да подсили това унижение, като се почне от новата астрономия, която превърна в една малка незначителна планета центъра на вселената, светлейшата арена, където бог и дявол се бореха за притежанието на силно желаното и от двамата създание; по този начин засега се тури край на възвишеното космическо положение на човека, върху което между впрочем почиваше цялата астрология.

— Засега? — Тъй както бе запитал дебнешком, Сетембрини сам доби вид на някой съдия над еретици и инквизитор, който чака подследствения да се заплете в нещо несъмнено наказуемо.

— Точно така. За няколкостотин години — потвърди хладно Нафта. — И в това отношение, ако всичко не ни мами, предстои едно почетно спасение на схоластиката, то вече е в пълен ход. Коперник ще бъде бит от Птоломей. Хелиоцентрическата теза среща най-сетне един духовен отпор, чиито начинания вероятно ще стигнат до целта. Науката ще се види философски принудена да издигне земята до онова достойнство, което черковната догма искаше да й запази.

— Как? Как? Духовен отпор? Ще се види философски принудена? От какъв вид е този волунтаризъм, който се лее из устата ви? Ами безусловните изследвания? Чистото познание? Истината, господине, която е толкова тясно преплетена със свободата, и свързаните в кръвно родство с нея свидетели, които искате да изкарате оскърбители на земята, напротив, навеки ще красят тази планета!

Господин Сетембрини имаше един неотразим начин да пита. Той седеше високо изправен и сипеше град от достопочтени слова върху малкия Нафта; накрай той мощно повиши гласа си — в тона му прозвуча колко е сигурен, че отговорът на противника му може да бъде само едно посрамено мълчание. Докато говореше, той държеше между пръстите си едно парче кейк, но сега го постави отново в чинията, тъй като след тия въпроси нямаше как да си отхапе.

Нафта отвърна с неприятно спокойствие:

— Добри приятелю, чисто познание няма. Правилността на църковната наука, която може да се резюмира в Августиновото изречение „вярвам, за да позная“, е абсолютно неоспорима. Вярата е органът на познанието, а интелектът е вторичен. Вашата безусловна наука е някакъв мит. По правило има налице една вяра, един светоглед, една идея, вкратце — една воля, и задачата на разума е да установи същата, да я докаже. Винаги и във всички случаи работата се свежда до quod erat demonstrandum111. Понятието „доказателство“ вече съдържа, взето психологически, силен волунтаристичен елемент. Великите схоластици на дванадесетия и тринадесетия век бяха единни в убеждението, че във философията не може да бъде вярно нищо, което е неправилно според богословието. Ако искате, нека оставим богословието настрана, но човечество, което не признава, че в естествените науки не може да бъде вярно нищо, което пред философията е неправилно, не е човечество. Аргументацията на католическата църква против Галилей се свеждаше до това, че неговите постановки са философски абсурдни. По-съкрушителна аргументация няма.

— Де, де, аргументите на нашия беден, велик Галилей се оказаха по-състоятелни! Не, дайте да говорим сериозно, професоре! Отговорете ми пред тези двама внимателни люде на въпроса: вярвате ли в една истина, в обективната, научна истина, стремежът към която е върховният закон на всяка нравственост, истина, чиито победи над авторитета бележат славната история на човешкия дух?!

Ханс Касторп и Йоахим извърнаха глава от Сетембрини към Нафта, първият по-бързо от втория. Нафта отговори:

— Такава победа не е възможна, тъй като авторитетът е човекът, неговият интерес, неговото достойнство, неговото спасение; между авторитета и истината не може да има противоречия. Те се покриват.

— Според това истината ще бъде…

— Истина е, което помага на човека. В него е резюмирана природата, всред цялата природа само той е сътворен и цялата природа съществува само за него. Той е мярката на всяко нещо и неговото спасение е критерият за истината. Едно теоретично познание, на което липсва практическото отношение към идеята за спасение на човека, е толкова неинтересно, че се налага да му се отрече всяка истинна стойност, да не се възприема. Християнските векове бяха напълно единодушни върху това, че естествените науки нямат значимост за човека. Лактанций, когото Константин Велики избрал за учител на сина си, направо попитал какво блаженство ще изпита, ако знае къде извира Нил и какво бръщолевят физиците за небето. А да видя как бихте му отговорили! Ако са предпочитали Платоновата философия пред всяка друга, то е било, защото тя не се занимава с познанието на природата, а с познанието на бога. Мога да ви уверя: човечеството е на път да се върне към тази гледна точка и да се съгласи, че задачата на истинската наука не е да търчи по неспасителни познания, а принципно да изключва вредното или дори това, което само е незначително в идейно отношение, и с една дума, да манифестира инстинкта, мярката, избора. Детинско е да се мисли, че църквата е бранила мрака срещу светлината. Тя трикратно добре е постъпила, когато е обявявала за наказуем всеки „безусловен“ стремеж към познанието на нещата, тоест оня стремеж, който няма пред вид духовното, който се е отърсил от целта да се постигне спасение; това, което е завлякло човека в мрака и ще го завлече още по-дълбоко, са по-скоро „безусловните“, афилософските естествени науки.

— Проповядвате един прагматизъм — отвърна Сетембрини, — който трябва само да приложите в политиката, за да стане явна цялата му зловредност. Добро, вярно и справедливо е това, което е полезно на държавата. Нейното благополучие, нейното достойнство, нейното могъщество са критерият за нравственото. Хубаво! Така се отваря широко вратата за всяко престъпление, след което идете да търсите човешката правда, индивидуалната справедливост, демокрацията…

— Предлагам малко логика — отби удара Нафта. — Или Птоломей и схоластиката имат право и светът има край във времето и пространството. Тогава божеството е трансцендентно, антагонизмът между бога и света остава налице и човекът също е дуалистично същество: проблемът на душата му се състои в противоречието между сетивното и свръхсетивното и всичко, що се отнася до обществото, е далеч по-второстепенно. Само този индивидуализъм мога да призная за последователен. Или пък вашите ренесансови астрономи са открили истината и космосът е безкраен. Тогава няма свръхсетивен свят, няма дуализъм; отвъдният свят е погълнат от земния, антагонизмът между бога и природата отпада и тъй като в този случай човешката личност не е вече полесражение на две враждебни начала, а е хармонична, единна, вътрешночовешкият конфликт остава да съществува само като конфликт на личните и обществени интереси и смисълът на държавата става, нещо чисто езическо, закон на нравствеността. Едното или другото.

— Протестирам! — извика Сетембрини, като с протегната ръка подложи чашата си на домакина. — Протестирам срещу инсинуацията, че модерната държава е равнозначна с някакво дяволско робство на индивида! Протестирам на трето място, и то срещу объркващата алтернатива между прусащина и готическа реакция, пред която искате да ни поставите! Демокрацията няма друг смисъл освен индивидуалистичната коректура на всеки държавен абсолютизъм. Истината и справедливостта са най-блестящата украса на личната нравственост; в случай на конфликт с държавните интереси те биха могли дори да придобият вид на противодържавни сили, докато всъщност имат пред вид по-висшето, нека кажем: свръхземното благополучие на държавата. Възраждането като извор на боготворенето на държавата! Каква лъжлива логика! Постиженията — казвам с етимологичен акцент: постиженията на Възраждането и Просвещението, господине, се наричат личност, човешко право, свобода!

Слушателите поеха дъх, защото бяха спрели да дишат при дългата реплика на Сетембрини. Ханс Касторп не можа да се стърпи и удари с ръката си по масата, макар и сдържано. „Блестящо!“ — процеди той през зъби, а и Йоахим прояви силно задоволство, въпреки че бе споменато нещо против прусащината. Но после и двамата се извърнаха към бития събеседник — Ханс Касторп тъй ревностно, че подпря лакът върху масата, а брадата върху ръката си, горе-долу както при рисуването на прасето, и напрегнато, съвсем отблизо, се вгледа в лицето на господин Нафта.

Той седеше мълчалив и наострен; мършавите ръце почиваха на скута му. И каза:

— Постарах се да внеса логика в нашия разговор, а вие ми отговаряте с високопарности. Известно ми бе горе-долу, че Възраждането е донесло това, което наричат либерализъм, индивидуализъм, хуманистична буржоазия, но вашите „етимологични акценти“ не ме трогват, защото „боренето“, героичното време на вашите идеали е отдавна отминало, тези идеали са мъртви, те в най-добрия случай днес изживяват последните си часове и нозете на тия, които ще ги изнесат, са вече пред вратата. Вие се наричате, ако се не лъжа, революционер. Но ако вярвате, че резултатът на бъдещите революции ще бъде свобода, много се лъжете. За петстотин години принципът на свободата е преизпълнен и надживян. Една педагогика, която и днес още се смята за дъщеря на Възраждането и съзира своите образователни средства в критиката, освобождението и отглеждането на човешкото „аз“, в разрушаването на абсолютно определени форми на живота, такава една педагогия може да регистрира някои моментни реторични успехи, но за просветения нейната изостаналост ще бъде извън всяко съмнение. Всички истински възпитателни организации от край време са знаели какво само може действително да бъде от значение винаги, при всяка педагогия: абсолютната заповед, желязната спойка, дисциплината, жертвоготовността, отказът от собственото „аз“, насилието над личността. Накрай, едно безсърдечно неразбиране на младежта е да се вярва, че тя намира някакво удоволствие в свободата. Нейното най-голямо удоволствие е послушанието.

Йоахим се изправи на мястото си. Ханс Касторп се изчерви. Господин Сетембрини възбудено взе да навива хубавите си мустаци.

— Не! — продължи Нафта. — Не освобождението и процъфтяването на въпросното „аз“ са тайната и повелята на времето. Това, което му трябва, което то иска и което то ще си създаде, това е… терорът.

Последната дума той бе изговорил по-тихо от всичко предшестващо, без да помръдне; само очилата му проблеснаха за миг. Тримата, които го слушаха, се бяха свили, също и Сетембрини, който обаче скоро се усмихна и се съвзе.

— А може ли да се осведомим — попита той — кого или какво — виждате, че цял съм се превърнал на въпрос, просто не зная как да ви запитам, — кого или какво си представяте като носител на този — с неохота повтарям думата, — на този терор?

Нафта седеше притихнал, наострен и наелектризиран. Той каза:

— Заповядайте. Смятам, че няма да сгреша, ако предпоставя нашето съгласие, допускайки едно праисторическо състояние на човечеството, състояние без държава и насилие, състояние на непосредствено родство с бога, когато не е имало нито господство, нито слугуване, нито закон, нито наказание, никаква неправда, никаква плътска връзка, никакви класови различия, никаква работа, никаква собственост, а равенство, братство, нравствено съвършенство.

— Много добре. Съгласен съм — заяви Сетембрини. — Съгласен съм с изключение на точката за плътската връзка, която очевидно е съществувала във всички времена, тъй като човек е едно високоорганизирано гръбначно и не може както други същества по друг начин…

— Както обичате. Аз установих нашето принципно съгласие, що се отнася до първоначалното райско състояние на директна връзка с бога и липса на правосъдие, състояние, което загубихме поради грехопадението. Смятам, че може да продължим ръка за ръка и по-нататък този път донякъде, приемайки държавата като последица на един обществен договор, който държи сметка за греха и е сключен за защита срещу неправдата; в тоя договор съзираме произхода на господарската власт.

— Benissimo!112 — извика Сетембрини. — Обществен договор… това е Просвещението, това е Русо. Не бих помислил…

— Моля ви се. Тук нашите пътища се разделят. От факта, че всяко господство и всяка власт първоначално са били у народа и че той е прехвърлил на държавата, на княза своето законодателно право и цялата своя власт, вашата школа преди всичко вади заключение за революционното право на народа по отношение на царската власт. В замяна на това ние…

„«Ние». — помисли Ханс Касторп напрегнат. — Кои са тези «ние». Трябва непременно после да попитам Сетембрини за кои «ние» говори той.“

— Ние от наша страна — продължи Нафта, — може би не по-малко революционни от вас, от край време преди всичко сме вадили заключението за първенството на църквата пред светската държава. Защото, ако небожественият произход на държавата не е написан на челото й, достатъчно би било да споменем само този исторически факт, че тя води началото си от волята на народа, а не като църквата от волята божия, за да я определим ако не направо като учреждение на злото, то във всеки случай поне като следствие на крайна нужда и на греховното несъвършенство.

— Държавата, господине…

— Знам какво мислите за националната държава. „Над всичко любовта към отечеството и неутолимата жажда за слава.“ Това е от Вергилий. Вие го коригирате посредством малко либерален идеализъм и това е демокрацията, но вашето принципно отношение към държавата си остава напълно незасегнато. Че нейната душа са парите, това очевидно не ви тревожи. Нима искате да ме опровергавате? Древният свят бе капиталистически, защото се прекланяше пред държавата. Християнското Средновековие ясно прозря иманентния капитализъм на светската държава. „Парите ще бъдат император“ — това е едно предсказание от единадесетия век. Отричате ли, че то буквално се е изпълнило и че по този начин дяволът е превзел напълно света?

— Драги приятелю, думата имате вие. Горя от нетърпение да се запозная с великия непознат, носителя на ужаса.

— Рисковано любопитство от страна на глашатая на една обществена класа, класа—носител на тази свобода, която съсипа света. Мога в краен случай да се откажа от вашата реплика, тъй като ми е известна политическата идеология на буржоазията. Нейната цел е демократичната империя, самопревишаването на националния държавен принцип до универсалност, до световната държава. Владетелят на тази империя? Ние го знаем. Вашата утопия е отвратителна и въпреки това… ние отново се срещаме на този пункт. Защото нашата капиталистическа световна република има нещо трансцендентно, световната държава действително е трансцендентността на светската държава и ние сме единодушни в убеждението, че на съвършеното първоначално състояние на човечеството ще трябва да отговаря едно съвършено крайно състояние, което е нейде далече на хоризонта. От дните на Григорий Велики, основател на божията държава, църквата е смятала за своя задача да върне човека под ръководството на бога. Претенцията на папата за господство не е била издигната заради самата нея, а защото неговата наместническа диктатура е била средство и път към спасителната цел, преходна форма от езическата държава към царството небесно. Вие разказахте на тия учащи се тук за кървавите деяния на църквата, за нейната наказваща нетърпимост — съвсем неразумно, защото ревността към бога естествено не може да бъде пацифистичен, а и Григорий е казал следните слова: „Проклет да бъде човекът, който въздържа меча си от кръв!“ Че властта е зла, това ние знаем. Но дуализмът на добро и зло, на задгробен и земен свят, на дух и власт трябва, за да дойде царството небесно, временно да отстъпи пред един принцип, който обединява аскетизма и господството. Това е, което наричам необходимостта на терора.

— Носителя! Носителя!

— Вие питате? Нима вашето манчестърство е пропуснало да отбележи едно социално учение, което означава преодоляването на икономизма и чиито принципи и цели напълно съвпадат с принципите и целите на божията държава? Църковните отци са определили „мое“ и „твое“ като гибелни думи, а частната собственост като противозаконно присвояване и кражба. Те са отхвърляли притежанието на имоти, защото според божественото естествено право земята е обща за всички човеци и затова дава плодовете си за общо ползване от всички. Те са учели, че само алчността, една последица от грехопадението, застъпва правата за притежание и е създала отделната, лична собственост. Те са били достатъчно хуманни, достатъчно антитърговци, за да нарекат стопанската дейност изобщо опасност за спасението на душата, тоест за човечеството. Те са ненавиждали парите и паричните сделки и са наричали капиталистическото богатство гориво за адския огън. Основният икономически закон, според който цената е резултат от съотношението между предлагане и търсене, те са презирали от дън душа и сърце, а използването на конюнктурата са проклели като цинична експлоатация на бедственото положение на ближния. В техните очи е имало една още по-безбожна експлоатация: експлоатацията на времето, безчинството да се събира премия върху простото протичане на времето, става дума за лихвата, чрез която се злоупотребява с една всеобща божия институция, с времето, в полза на единия и във вреда на другия.

— Benissimo! — извика Ханс Касторп, като от ревност си послужи с одобрителната формула на господин Сетембрини. — Времето… Една всеобща божия институция… Това е извънредно важно!…

— Точно така — продължи Нафта. — Тези човешки духове са смятали за гнусна идеята, че парите могат самостоятелно да се умножават, свели са към понятието „лихвоимство“ всички сделки с лихва и спекулация и са заявили, че всеки богаташ е или крадец, или наследник на крадец. Те са отишли и по-далеч. Смятали са, както Тома Аквински, търговията изобщо, чистата търговска сделка, купуването и продаването с прибирането на печалба като позорно занятие, щом като не е имало преработка, подобрение на стопанското благо. Те не са били склонни да оценяват много високо труда, защото той е една етична категория, не религиозна, и се полага в служба на живота, не на бога. И когато са се занимавали само с живота и икономиката, те са изисквали продуктивният труд да бъде предпоставка за икономическа изгода и мерило за почтеност. Достоен за уважение според тях е земеделецът, не индустриалецът. Защото те са искали производството да се нагажда според нуждите и са ненавиждали масовата продукция на стоки. Е добре, всички тези икономически принципи и мерила възкръсват сега, след вековното затрупване, в съвременното движение на комунизма. Сходството е пълно чак до смисъла на претенцията за господство, което интернационалният труд предявява на интернационалното търговско и спекулантско съсловие — световния пролетариат, който днес противопоставя на буржоазно-капиталистическото разтление хуманизма и критериите на божията държава. Диктатурата на пролетариата, тази политико-икономическа повеля на времето, няма пред вид господството заради самото него и навеки, а едно временно анулиране на противоречието между духа и властта под знака на кръста, едно преодоляване на света посредством световното господство, един преход, една трансцендентност, една империя. Пролетариатът е взел в ръцете си делото на Григорий, наследил е неговата ревност към бога и той не повече от него ще може да възпре ръката си пред кръвопролитието. Неговата задача е ужасът — заради благото на света и за постигането на спасителната цел, на бездържавната и безкласовата синовност божия.

Тъй завърши Нафта своята безпощадна реч. Малкото събрание мълчеше. Младите хора погледнаха към господин Сетембрини. Негов ред беше да вземе някакво становище. Той рече:

— Удивително. Аз наистина признавам своя потрес, не очаквах това. Roma locuta113. И как… и как проговори Рим! Той направи пред очите ни едно йератическо салтомортале — ако тук има противоречие в прилагателното, той го е „временно анулирал“, ах, да! Повтарям: това е удивително. Смятате ли възраженията за мислими, професоре, възраженията от гледна точка на последователността? Вие преди малко се постарахте да ни накарате да разберем един християнски индивидуализъм, почиващ върху двоякостта на бога и света, и да ни докажете неговото превъзходство над всяка политически обусловена нравственост. Няколко минути по-късно вие докарвате социализма до диктатура и ужаси. Как да се съгласуват тия неща?

— Противоположностите — каза Нафта — могат да се съгласуват. Не се съгласува само половинчатото и посредственото. Вашият индивидуализъм, както вече си позволих да забележа, е една половинчатост, една концесия. Той коригира вашата езическа идея за държавна нравственост посредством малко християнство, малко „право на индивида“, малко тъй наречена свобода, това е всичко. В замяна на това един индивидуализъм, който изхожда от космическото, от астрологическото значение на индивидуалната душа, един не социален, но религиозен индивидуализъм, който не схваща човешкото като противоречие между „аз“ и обществото, а като противоречие между „аз“ и бога, между плътта и духа — един такъв индивидуализъм много добре се съгласува с най-обвързващата общност…

— Той е анонимен и всеобщ — каза Ханс Касторп.

Сетембрини го изгледа учуден до немай-къде.

— Млъкнете, инженере! — заповяда той със строгост, която трябваше да мине за сметка на нервността и напрежението му. — Учете се, но не произвеждайте!… Това е един отговор — каза той, като отново се извърна към Нафта. — Той малко ме утешава, но все пак е отговор. Да погледнем всички последици право в очите… С индустрията християнският комунизъм отрича техниката, машината, прогреса. С това, което наричате лихвоимство, с парите и паричните сделки, които в класическата древност далече повече са се ценели от земеделието, той отрича свободата. Защото е ясно, просто избожда очите, че по този начин, както през Средновековието, всички частни и обществени отношения се свързват със земята, също и — не ми е много лесно да го изговоря, — също и личността. Може ли само земята да изхранва човека, то само тя е, която дава свободата. Ако не притежават земя, занаятчиите и селяните, колкото и да се смятат за достопочтени, са крепостни на тоя, който притежава такава. И действително дори голяма част от градовете се състоеше от крепостни чак до късното Средновековие. През време на разговорите вие споменахте на два-три пъти и нещо за човешкото достойнство. А същевременно застъпвате един икономически морал, който лишава от свобода и достойнство човешката личност.

— По въпроса за достойнството и недостойнството — възрази Нафта — може да се говори. Засега бих останал доволен, ако тези зависимости ви дадат повод да не схващате свободата толкова като някакъв красив жест, а като проблема. Вие констатирате, че в своята красота и човещина християнският икономически морал създава крепостници. В замяна на това аз констатирам, че каузата на свободата, каузата на градовете, както по-конкретно можем да се изразим — че тази кауза, колкото и да е морална, е исторически свързана с най-човешкото израждане на икономическия морал с всичките страхотии на съвременното лихвоимство и спекулантство, със сатанинското господство на парата, на сделката.

— Принуждавате ме да изтъкна, че не се криете зад двусмислици и антиномии, а ясно и недвусмислено се обявявате за привърженик на най-черната реакция!

— Първата крачка към истинската свобода и хуманност ще направим, ако отърсим от себе си жалкия страх от понятието „реакция“.

— Е, достатъчно — заяви господин Сетембрини с леко разтреперан глас, като отмести чашата и чинията, които между впрочем бяха празни, и стана от коприненото канапе. — Достатъчно е за днес, достатъчно е за един ден, както ми се струва. Професоре, благодарим за апетитната закуска и за твърде духовития разговор. Режимът зове моите приятели от санаториума, а искам, преди да си тръгнат, да им покажа моята килия горе. Елате, господа! Addio, padre!114

Сега той бе нарекъл Нафта дори „padre“. Ханс Касторп отбеляза това с вдигнати вежди. Никой не се възпротиви на това, че Сетембрини накара братовчедите да си тръгнат, че разполагаше с тях и че нито дума не пророни да запита дали случайно и Нафта не желае да се присъедини към тях. Младите хора си взеха сбогом, също благодарейки, и получиха покана отново да дойдат. Те тръгнаха с италианеца, а на изпроводяк Ханс Касторп получи заемообразно книгата „De miseria humanae conditionis“, един прогнил подвързан том. Киселият и небръснат Лукачек все още седеше на масата, наведен над роклята за старата жена, когато те минаха край неговата отворена врата, за да стигнат до стръмната като катаряга стълба към таванския етаж. То между впрочем и точно погледнато, не бе никакъв етаж. Озоваха се направо на тавана с дялани греди под шиндите, където владееше някаква лятна атмосфера на хамбар и мирис на топло дърво. Но на тавана имаше две стаички и в тях живееше републиканският капиталист, те служеха на белетриста, сътрудник на „Енциклопедията на страданията“, за работен кабинет и спалня. Той весело ги показа на младите си приятели, нарече апартаментчето изолирано и уютно, за да им подскаже подходящите думи, които да им послужат за похвала — и от това те единодушно се възползваха. Било чудесно — изолирано и уютно, точно както той казал. Те хвърлиха поглед в малката спалня, където пред тясното и късо легло бе постлан малък излинял килим, и отново свърнаха към работното помещение, което също така бе оскъдно обзаведено, но се отличаваше с някакъв параден и даже смразяващ ред. Тромави, старомодни столове със седалки от плетена слама, четири на брой, бяха симетрично разположени покрай вратите, а и диванът бе също прилепен до стената, така че кръглата маса със зелена покривка стоеше усамотена посред стаята; върху нея, като прозаично украшение или за освежаване, бе поставено стъкло за вода, захлупено с обърната наопаки чаша. Книги, подвързани и броширани, се опираха косо една с друга върху малка полица на стената, а до отвореното прозорче се мъдреше един висок изящно изработен пулт с наклонен плот, пред който имаше на пода малко, дебело парче кече, едва колкото да стъпи човек върху него. Ханс Касторп застана един миг за проба там — до работното място на господин Сетембрини, където за енциклопедически цели и от гледището на човешките страдания се обработваше художествената литература; той подпря лакти върху скосения плот и отсече, че тук човек действително се чувства изолирано и уютно. Тъй, каза той, трябва да е стоял на времето в Падуа бащата на Лодовико пред своя пулт със своя дълъг, фин нос… и разбра, че е застанал наистина пред пулта на починалия учен, че също и столовете, и масата, и дори стъклото за вода са били негово притежание, а и нещо повече: сламените столове били собственост още на дядото карбонар, те били украсявали стените на адвокатското му бюро в Милано. Това бе внушително. Физиономията на столовете доби нещо политически подмолно в очите на младите хора, В Йоахим стана от стола си, където, нищо неподозиращ, се бе разположил с кръстосани нозе, недоверчиво го изгледа и вече не седна върху му. Ханс Касторп обаче, застанал до пулта на Сетембрини-старши, се позамисли как ли работи тук синът, съчетавайки политиката на дядото, хуманизма на бащата и белетристиката. После и тримата излязоха. Писателят бе предложил на братовчедите да ги изпрати.

По пътя те отначало мълчаха, но мълчанието им бе посветено на Нафта, а Ханс Касторп можеше да почака: той бе сигурен, че Сетембрини ще заговори за съквартиранта си, че дори именно с тази цел бе тръгнал за тях. Той не се измами. След като пое дъх сякаш за да се затича, италианецът почна:

— Господа… искам да ви предвардя.

Тъй като той остави да настъпи пауза, Ханс Касторп, разбира се, с престорено учудване запита:

— От какво?

Той би могъл поне да запита: „От кого?“, но се изрази безлично, за да манифестира своята невинност, докато даже и Йоахим добре знаеше за какво става дума.

— От личността, чиито гости току-що бяхме — отвърна Сетембрини — и с която ви запознах мимо желанието и намерението си. Вие знаете, случаят така пожела и аз нямах друг изход, но аз нося отговорността и тя много ми тежи. Мой дълг е да предвардя вашата младост от духовната опасност, която я грози при контакта с този човек, и между другото да ви помоля да държите връзките си с него в разумни граници.

Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата.

— Е, без съмнение — каза Ханс Касторп. Май че не всичко било напълно в ред около този Нафта, пък и приказките му понякога звучали малко странно; той направо създавал впечатление, като че ли иска да вярва, че слънцето се върти около земята. Но в края на краищата как те, братовчедите, биха се сетили, че е неразумно да поддържат контакт с един негов, на Сетембрини, приятел? Нека кажел той сам: чрез него те се били запознали с Нафта, били ги срещнали заедно, той се разхождал с него, слизал непринудено да пие чай в стаята му; всичко това доказвало…

— Сигурно, инженере, сигурно. — Гласът на Сетембрини прозвуча меко, примирено и въпреки това леко трепереше. — Така може да ми се отговори, затова и вие ми отговаряте така. Добре, аз съм готов да се оправдая. Живея с този господин под един покрив, срещите са неизбежни, една дума поражда друга, запознаваме се. Господин Нафта е умна глава — това е рядко. Той е мисловна натура — аз също. Нека ме осъди, който иска, но аз използвам възможността да кръстосам шпагата на идеята си с един все пак равностоен противник. Жива душа нямам около себе си… С една дума, вярно е, че отивам у него, той идва у мене, разхождаме се заедно. Спорим. Спорим до кърви, почти всеки ден, но признавам, че противоположността и враждебността на неговите идеи още повече ме примамват да се срещаме него. Необходимо ми е триенето. Убежденията не живеят, ако не им се представи случай да се борят… при това моите убеждения са укрепнали. Как бихте могли да твърдите същото за себе си — вие, лейтенанте, или дори вие, инженере? Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, вас ви грози опасността да увредите духа и душата си под въздействието на тези колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания.

— Аха — каза Ханс Касторп. Вярно било, че двамата, братовчед му и той, са повече или по-малко застрашени натури. Той разбирал, касаело се до историята за грижовните чеда на живота. Но, от друга страна, можело да се цитира Петрарка и неговият девиз, господин Сетембрини го знаел, а и във всеки случай напълно си заслужавало да се чуе каквото излагал Нафта: човек трябвало да бъде справедлив, това за комунистическото време, за чието изтичане никой не бивало да получи премия, било отлично; после много му било интересно да чуе някои неща за педагогиката, които без Нафта никога нямало да стигнат до ушите му…

Господин Сетембрини стисна устни, поради което Ханс Касторп побърза да добави, че сам той естествено се въздържал да вземе страна и становище, но все пак смятал, че заслужава да се чуе това, което Нафта казал за насладите на младежта.

— Но най-напред ми обяснете сега само едно нещо! — продължи той. — Този господин Нафта, казвам „този господин“, за да намекна, че съвсем не му симпатизирам безусловно, а, напротив, вътрешно съм крайно сдържан…

— При което добре постъпвате! — извика Сетембрини благодарно.

— … та този господин наговори сума работи против парите, душата на държавата, както се изрази, и против собствеността, защото тя била кражба, с една дума, против капиталистическото богатство, за което, струва ми се, каза, че било горивото за огъня на преизподнята… Така приблизително се изрази той веднъж, ако не се лъжа, и изпя какви ли не хвалебствия на средновековната забрана на лихвата. А при това… той сам… Прощавайте, но той трябва да е… Ами човек остава крайно изненадан, когато влезе у него. Всичката тази коприна…

— Е, да — усмихна се Сетембрини, — това е едно характерно направление на вкуса.

— … тези хубави стари мебели — продължаваше да си спомня Ханс Касторп, — скулптурната група от четиринадесетия век… венецианският полилей… малкият паж с ливреята… А и шоколаден кейк имаше колкото щеш… Той трябва лично…

— Господин Нафта — отвърна Сетембрини — е лично толкова малко капиталист, колкото съм и аз.

— Но? — попита Ханс Касторп. — Във вашето изказване, господин Сетембрини, липсва едно „но“.

— Е добре, ония там не оставят да търпи нужда никого от своите.

— Кои „ония там“.

— Отците.

— Кои отци?

— Но, инженере, става дума за йезуитите.

Настъпи пауза. Братовчедите бяха изумени до немай-къде. Ханс Касторп извика:

— Какво, тоя човек, да го вземат дяволите, е йезуит?!

— Отгатнахте — каза Сетембрини язвително.

— Не, никога в живота си не бих… Кой да му се надява! Затова, значи, го титулувахте „padre“.

— Преувеличих малко, от учтивост — отвърна Сетембрини. — Господин Нафта не е отец. Болестта е причина, задето не е стигнал засега дотам. Но той е изкарал послушничеството и е дал първия обет. Болестта го е принудила да прекъсне философските си занимания. После е служил няколко години като префект в един институт на ордена, тоест надзирател, наставник и гуверньор на младите питомци. Това е отговаряло на педагогическите му наклонности. Тук също може да им се отдава, защото преподава латински в гимназията „Фридерицианум“. От пет години е тук. Не е вече сигурен дали и кога ще може да напусне това място. Но той принадлежи към ордена и дори да не бе в толкова тесни връзки с него, пак нищо нямаше да му липсва. Казах ви, че той лично е беден, искам да кажа безимотен. Естествено това е предписание. Но орденът разполага с несметни богатства и се грижи за своите хора, както видяхте.

— Гръм и мълния! — промърмори Ханс Касторп. — А пък аз изобщо нищо не съм знаел и си мислех, че такива работи вече няма в действителност! Йезуит. Аха, така!… Но кажете ми едно: щом като ония там толкова добре го снабдяват и обезпечават, защо, за бога, живее тогава… Разбира се, не искам да ви засягам квартирата, господин Сетембрини, вие чудесно сте се настанили у Лукачек, толкова приятно изолирано и освен това уютно. Искам обаче да кажа: ако Нафта рине парите с лопата, нека се изразя по народному, защо не си намери друго жилище, по-представително, с приличен вход и големи стаи, някой изискан дом? Има нещо потайно, авантюристично, тъй както се е сврял в тая дупка с всичката коприна…

Сетембрини сви рамене.

— Сигурно се е ръководил — каза той — от съображения на такт и вкус. Допускам, че облекчава антикапиталистическата си съвест, като обитава стаите на един бедняк, а се обезщетява посредством начина, по който ги обитава. Тук трябва да има пръст и дискретността. Човек не разтръбява пред всички колко добре се грижи дяволът отзад за него. Закрива се зад някоя съвсем невзрачна фасада, а вътре се отдава на своя копринен попски вкус.

— Извънредно забележително! — каза Ханс Касторп. — Признавам, че за мен това е съвсем ново и направо ме развълнува. Не, ние наистина ви дължим благодарност, господин Сетембрини, за това запознанство. Ще повярвате ли, че ние много пъти още ще го посетим? Това е сигурно. Такъв контакт разширява хоризонта в съвсем неочаквани размери и ни запознава с един свят, за чието съществуване и понятие не сме имали. Истински йезуит! А когато казвам „истински“, сам си давам ключовата дума за това, което ми минава през главата и което все пак искам да забележа. Питам: истински ли е той? Знам, ще кажете: какво истинско може да има у човек, когото дяволът снабдява по задни пътища. Аз обаче искам друго да кажа, въпросът ми се свежда до: истински ли е той като йезуит — това ми минава през главата. Та той изприказва един куп неща — вие знаете какво имам пред вид — за съвременния комунизъм и за ревността към бога у пролетариата, който не бива да въздържа ръката си от кръвопролитие, накратко — неща, за които няма какво да кажа повече, но нашият дядо с гражданското копие е бил невинно агънце в сравнение с тоя, прощавайте за израза. Бива ли така? Съгласни ли са с него началниците му? Съвпадат ли такива изказвания с римската доктрина, за която орденът събужда интерес по целия свят, доколкото знам? Не е ли това — как му викаха — ерес, отклонение, некоректност? Ей това на ме занимава във връзка с Нафта и бих искал да чуя какво мислите Вие.

Сетембрини се усмихна.

— Много просто. Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа — иначе не бих търсил неговото общество — и като такъв се стреми към нови комбинации, приспособявания, връзки, съвременни промени. Вие видяхте, че и аз останах изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не бе се разкривал пред мене. Аз използвах импулса, който видимо му даде вашето присъствие, за да го подсторя да си каже последната дума в някои отношения. Тая дума се оказа доста странна, доста отвратителна…

— Да-да, но защо не е станал отец? Той отдавна е навършил предписаната възраст.

— Нали ви казах, че засега болестта го е възпрепятствала.

— Добре, но щом като той е на първо място йезуит и на второ човек на духа, на комбинациите, не смятате ли, че второто, допълнителното, е във връзка с болестта му?

— Какво искате да кажете?

— Не-не, господин Сетембрини. Искам само да кажа: той има някакъв възпален участък, който му е попречил да стане отец. Но и неговите комбинации биха му попречили и затова комбинациите и възпаленият участък са едно. Той посвоему е също някакво грижовно дете на живота, един joli jesuite с една petite tache humide.

Бяха стигнали до санаториума. На площадката пред дома те се поспряха за момент, преди да се разделят — стояха така на малка група, докато няколко пациенти, които висяха пред портала, ги гледаха как разговарят. Господин Сетембрини каза:

— Нека отново повторя, млади мои приятели, предупреждавам ви. Не мога да ви попреча да укрепите едно вече сключено запознанство, щом като ви подтиква любопитството. Но въоръжете с недоверие сърцето и духа си, никога не оставайте без критична съпротива. Ще ви охарактеризирам този човек с една дума. Той е сластолюбец.

Лицата на братовчедите се удължиха. После Ханс Касторп попита:

— Един… какъв? Но позволете, той е член на ордена. Там се дават известни обети, доколкото знам, а освен това той е толкова смачкан и хилав…

— Глупости говорите, инженере — отвърна господин Сетембрини. — Това няма нищо общо с хилавостта, а що се отнася до обетите, те се дават и под резерва. Аз обаче говорех в един по-широк и по-духовен смисъл, за който смятах, че в края на краищата трябва да намеря разбиране у вас. Спомняте ли си още как един ден ви посетих във вашата стая, то беше отдавна, ужасно отдавна, току-що ви бяха приели и вие пазехте леглото…

— Разбира се! Вие пристигнахте в здрача и запалихте лампата, спомням си като днес…

— Добре, тогава се завърза разговор помежду ни, както, слава богу, често ни се случва — на по-възвишени теми. Мисля дори, че говорихме за смъртта и живота, за достойнствата на смъртта, доколкото тя е условие и принадлежност на живота, и за гротескността, в която тя изпада, когато духът по един отвратителен начин я изолира като принцип. Господа! — продължи господин Сетембрини, като пристъпи досами двамата млади хора, разпъна към тях като вилка палеца и средния пръст на лявата си ръка сякаш за да ги обедини във внимание, и назидателно издигна показалеца на десницата си. — Запомнете добре, че духът е суверенен, неговата воля е свободна, той определя нравствения мир. Изолира ли той дуалистично смъртта, тя наистина и фактически се превръща чрез тази духовна воля в самостоятелна, враждебна на живота сила, разбирате ли ме, в антагонистичен принцип, във велико изкушение и нейното царство е царството на сластолюбието. Вие ще запитате: защо на сластолюбието? Отговарям ви: защото тя разлага и избавя, защото тя е избавлението, но не избавление от злото, а едно зло избавление. Тя разлага нравите и нравствеността, избавя от дисциплината и благоприличието, дава свобода за сластолюбие. Ако ви казвам да се пазите от този човек, с когото толкова неохотно ви запознах, ако искам от вас трижди да препашете сърцата си с критика при връзките и разговорите с него, това върша, защото всичките негови идеи имат сластолюбив характер, защото те стоят под закрилата на смъртта — до немай-къде развратна сила, както ви казах тогава, инженере; добре си спомням израза, аз всякога запомням силните и сполучливи фрази, които съм имал случай да кажа, — под закрилата на една насочена против благонравието, напредъка, труда и живота сила, и най-благородният дълг на един възпитател е да брани младите души от нейния сатанински полъх.

Човек не можеше да говори по-добре от Сетембрини, по-ясно и по-завършено. Ханс Касторп и Йоахим Цимсен му благодариха най-учтиво за това, което бяха чули, сбогуваха се и се изкачиха към портала на „Бергхоф“, а господин Сетембрини се върна при своя хуманистичен пулт, като подмина копринената килия на господин Нафта.

Това беше първото посещение на братовчедите у Нафта, чието протичане ние тук разказахме. Оттогава последваха две или три други, едното дори в отсъствието на господин Сетембрини; и те доставиха на младия Ханс Касторп материал за размишления, когато седеше на своето уединено място всред сините цветове и „управляваше“, докато пред духовния му взор се възправяше фантастичната фигура, наречена „homo dei“.

Избухване и още нещо много неприятно

Тъй дойде август и през първите негови дни щастливо се промъкна годишнината от пристигането на нашия герой тук горе. Добре, че отмина — младият Ханс Касторп я бе очаквал с малко неприятно чувство. Така бе по правило. Годишнината от пристигането не се ползваше със симпатии, навършилите година или повече години не мислеха за нея и докато иначе не оставаше неизползван нито един предлог за празнуване и чукане на чаши, докато към общите и големи акценти в годишния ритъм и пулс прибавяха много частни и извънкалендарни, докато рождени дни, генерални прегледи, предстоящи самоволни или редовни отпътувания и други подобни случаи се отпразнуваха в ресторанта с угощения и пукот на тапи, то на този паметен ден не посвещаваха нищо освен мълчание, пускаха го да отмине, накрай действително забравяха да му обърнат внимание и основателно разчитаха, че и другите не ще се занимават много-много с него. Не че не държаха на разчленение — наблюдаваха календара, цикъла, външното периодическо повтаряне. Но работа на краткосрочните и новаците бе да мерят и броят времето, което за индивида се свързваше с пространството тук горе — личното и индивидуално време; уседналите ценяха в тая насока неизмеримото, нехайното, вечното, тоест деня, който винаги бе един и същ, и единият тактично предполагаше у другия желанието, което сам имаше. Всички биха сметнали за крайно неуместно и брутално, ако някой кажеше някому, че днес навършва три години тук — такова нещо не се случваше. Дори госпожа Щьор, колкото и недостатъци да имаше иначе, беше тактична и деликатна по този въпрос, тя никога не би допуснала такова провинение. Вярно, болестта й и температурата, която дигаше, бяха свързани с голяма простотия. Съвсем неотдавна на масата тя бе говорила за „афектацията“ на своите белодробни върхове, а когато бе станало дума за някакви исторически работи, бе заявила, че историческите дати са нейният „Поликратов пръстен“, което също бе предизвикало у околните известно вцепенение. Но в никой случай не можеше да се очаква от нея, че през февруари тя би могла да напомни на младия Цимсен за неговия юбилей, макар че вероятно бе мислила за това, тъй като нейната бедна глава бе претъпкана с ненужни дати и неща и тя обичаше да държи сметка на другите, но обичаят й стягаше юздите.

Така беше и с годишнината на Ханс Касторп. Тя май че опита, докато ядяха, веднъж да му намигне многозначително, ала той пресрещна тоя знак с отсъстващ поглед и тя набърже се сви в черупката си. И Йоахим нищо не каза на братовчед си, въпреки че сигурно помнеше датата, на която бе посрещнал на станцията в селото госта си. Но Йоахим, който по природа не бе много склонен към разговори, далече не толкова, колкото Ханс Касторп поне тук горе бе станал, да не поменаваме за някои техни познати хуманисти и буквояди — та Йоахим в последно време бе потънал в едно особено и очебийно мълчание, той се изразяваше вече само едносрично, но лицето му сочеше, че нещо работи у него. Ясно бе, че за него други представи се свързваха със станцията село, а не посрещане и пристигане… Той поддържаше оживена кореспонденция с равнината. У него зрееха решения. Приготовленията, които бе предприел, се приближаваха до своя край. Юли премина топъл и ясен. Но с началото на новия месец настъпи лошо време, мрачно и влажно, лапавица, която се превърна в истински снеговалеж; това продължи до края на месеца, та и до септември, като от време на време се появяваше и по един разкошен летен ден. Отначало стаите бяха още топли от предшестващия летен период; вътре имаше десет градуса, това минаваше за приятно. Но после бързо застудяваше все повече и повече; пациентите се зарадваха на снега, който покри долината, защото неговото присъствие — единствено то, ниската температура сама по себе си щеше да остане без последствие — накара администрацията да пусне отоплението, отначало само в трапезарията, а после и в стаите; когато след режимното лежане на балкона човек се измъкваше от двете одеяла и влизаше в стаята, той можеше да посгрее влажните си помръзнали ръце върху съживените радиатори, чийто сух полъх естествено караше бузите още повече да горят.

Зимата ли беше това? Сетивата не можеха да се отърват от усещането за зимен студ и хората се оплакваха, че с измама им отнели лятото, въпреки че, подпомогнати от естествени и изкуствени обстоятелства, сами го бяха оставили да се изплъзне, разхищавайки както вътрешно, така и външно времето. Разумът настояваше, че ще последват още хубави есенни дни, че може би ще се появят в цели поредици, и то в такъв топъл разкош, поради който не ще бъде прекалена чест за тях, ако ги нарекат летни; при условие, разбира се, че хората не ще помислят за скорошния им край и за по-ниската вече обиколка на слънцето. Ала въздействието върху настроението, което видът на зимния пейзаж вънка упражняваше, бе по-силно от такива утешения. Хората заставаха пред затворената балконска врата и гледаха с отврата към виелицата навън; и Йоахим бе застанал така, когато със сподавен глас каза:

— Пак ли ще захване?

Ханс Касторп, зад него в стаята, отвърна:

— Би било малко рано, то не може да бъде окончателно, макар че без съмнение си придава ужасна важност. Ако зимата се състои от мрак, сняг, студ и топли радиатори, тя пак е настъпила, това не може да се отрече. Ако ли пък си помислим, че съвсем неотдавна сме имали зима и че снегът току-що се е стопил — всеки случай така ни се струва, нали, сякаш току-що се е пукнала пролетта, — тогава може за момент и да ни прилошее, признавам. Това е опасно за човешката жизнерадост — нека ти обясня какво искам да кажа. Искам да кажа, че светът нормално е уреден тъй, както отговаря на потребностите на човека и на неговата жизнерадост, това трябва да му се признае. Не искам да се впускам много далече и да кажа, че порядъкът в природата е съгласуван с нашите потребности — например величината на земята, времето, което й е потребно за една обиколка около себе си и около слънцето, редуването на дневните и годишните времена, космическият ритъм, ако искаш, — това сигурно би било дръзко и просташко, би представлявало телеология, както казват философите. Но работата чисто и просто е такава, че нашите потребности и общите, фундаменталните природни факти, слава богу, са в хармония помежду си — казвам слава богу, защото тук действително има повод да се благодари на бога — и когато в равнината настъпи лятото или зимата, тогава миналото лято и миналата зима са преминали толкова отдавна, колкото да ни бъдат отново нови и добре дошли, а върху това почива жизнерадостта. При нас тук горе обаче този ред и тази хармония са нарушени, първо, защото тук всъщност няма истински годишни времена, както сам веднъж забеляза, а само летни и зимни дни в разбъркана поредица и, второ, защото изобщо никакво време не е това, което изкарваме тук, така че новата зима, когато дойде, съвсем не е нова, а си е пак старата; и с това може да се обясни досадата, с която гледаш през прозореца.

— Много благодаря — каза Йоахим. — А сега, след като намери обяснението, сигурно си толкова доволен, че между другото почваш да си доволен от цялата история, макар че тя… Не! — извика Йоахим. — Край! — додаде той. — Свинщина. Цялата история е една ужасна, отвратителна свинщина и ако ти за себе си… Аз… — И той с бързи крачки напусна стаята, гневно притегли вратата зад себе си и ако не всичко мамеше, в неговите хубави, кротки очи имаше сълзи.

Другият остана слисан. Той не бе се отнасял много сериозно към някои решения на братовчед си, докато те се свеждаха само до велегласни изявления. Но сега, когато върху лицето му само мълчаливо се открояваше вътрешната борба, когато той взе да се държи, както току-що се бе държал, Ханс Касторп се уплаши, защото разбра, че този военен бе човек, който ще премине към действие — уплаши се дори до пребледняване, и то за двамата, за себе си и за него. „Fort possible qu’il aille mourir“115, помисли той и тъй като това сигурно бе едно сведение от трета ръка намеси се още и мъката на старо, никога неугаснало подозрение, докато в същото време той мислеше: „Възможно ли е той да ме остави тук горе сам — мене, който дойдох изключително за да го посетя?! — И добави: — Та това би било безумно и ужасно; толкова безумно и ужасно, че усещам как лицето ми изстива и сърцето ми почва да се блъска съвсем без ред, защото, ако остана сам тук горе — а това ще сторя, ако той замине, да замина с него, е абсолютно изключено, — тогава, да — ето че сърцето ми съвсем замря, — тогава ще остана на веки веков, защото самичък никога, ама наистина никога не ще найда пътя за равнината…“

Дотук за страхливите размисли на Ханс Касторп. Още същия следобед трябваше да му стане ясно как ще се развият работите: Йоахим се обясни, заровете паднаха, настъпил бе час за удар и решения.

След чая те слязоха в светлия сутерен за месечния преглед. Беше началото на септември. При влизането си в изпълнения със сух полъх лекарски кабинет те завариха д-р Кроковски на бюрото му, докато придворният съветник с твърде посиняло лице и кръстосани ръце се облягаше на стената; в едната си ръка държеше слушалката, с която се почукваше по рамото. Той се прозина към потона.

— Здравейте, деца! — каза той изнурено, а след това пролича едно отпаднало настроение, меланхолия и пълна резигнация. Вероятно беше пушил. Той имаше и служебни неприятности, за които братовчедите бяха вече чули, вътрешни събития от отдавна известен характер: едно младо момиче на име Ами Ньолтинг, което постъпило за пръв път през есента на по-миналата година, било изписано като здраво след девет месеца, през август; преди да изтече септември, то пак пристигнало, защото у дома „не се чувствало добре“, през февруари отново установили, че всички хрипове са изчезнали, и го върнали в равнината, но от средата на юли то пак си заело мястото на масата на госпожа Илтис — тази Ами я хванали в един часа през нощта в стаята й с един пациент на име Полипраксиос, същия грък, който по карнавала заслужено бе предизвикал фурор с добре оформените си крака — млад химик, чийто баща притежавал заводи за боя в Пирея; открила ги една обезумяла от ревност приятелка, която стигнала до стаята по същия път както Полипраксиос — през балконите; разкъсвана от болка и ярост от видяното, тя надала ужасен вик, събрала целия санаториум и разгласила като с барабан цялата история. Беренс бе подписал паспорта и на тримата — на атинянина, на Ами Ньолтинг и на приятелката й, която от пламенност бе изложила собствената си чест; сега той тъкмо се бе разправял за тая неприятна работа с асистента си, при когото между впрочем и Ами, и предателката се бяха лекували частно. И докато преглеждаше братовчедите, Беренс продължи да се изказва в меланхоличен и примирен тон по тоя повод; тъй като той бе такъв опитен майстор на аускултацията, че можеше едновременно да преслушва вътрешността на един човек, да говори за нещо друго и да диктува на асистента си това, което чул.

— Да-да, gentlemen, тази проклета libido116! — каза той. — Вие естествено още изпитвате удоволствие при тази работа, на вас ви е все едно. — Весикулярно. — Но като шеф на това заведение, до гуша ми е дошло, това можете — притъпление, — това можете да ми вярвате. Какво съм аз крив, че туберкулозата е свързана с особени желания — леко изострено дишане. Не аз съм го наредил така, но докато се обърнеш, току-виж, станал си сводник — леко притъпление тук под лявата мишница. Имаме анализ, имаме дискусия и… наздраве! Колкото повече тази тайфа дискутира, толкова по-похотлива става. Аз препоръчвам математиката. — Тук е по-добре, хриповете ги няма. — Заниманието с математиката, казвам аз, е най-доброто средство против сладострастието. Прокурорът Параван, който бе здраво потънал, се нахвърли върху нея — сега се занимава с квадратурата на кръга и чувства голямо облекчение. Но болшинството са твърде тъпи и мързеливи, да пази бог от такива. — Весикулярно. — Вижте, аз много добре знам, че тук съвсем не е толкова трудно за младите хора да се провалят и пропаднат и по-рано се опитвах понякога да се боря против разврата. Но после ми се случваше някой брат или годеник да ме запита право в лицето какво собствено ми влиза това в работата. Оттогава съм само лекар — слаби хрипове вдясно горе.

Той бе свършил с Йоахим, пъхна слушалката в джоба на престилката и с грамадната си левица потърка двете очи, както имаше обичай да прави, когато се „отнасяше“ и го налягаше меланхолия. Наполовина механически и навремени прозявайки се поради лошото си настроение, той каза своя урок:

— Е, Цимсен, горе главата. Все още всичко не е така, както го пише в учебника по физиология, куца още тук-там, а и с Гафки още не сте се оправили напълно, даже сте покачили един номер от скалата в сравнение с последния път — сега имате шест, но само не изпадайте в мирова скръб за това. Когато дойдохте тук, бяхте по-болен, това мога писмено да ви потвърдя, и ако потърпите още пет-шест месечини — знаете ли, че едно време са казвали „месечина“, а не „месец“. Всъщност било е много по-благозвучно. Решил съм да казвам вече само „месечина“.

— Господин придворен съветник — подхвана Йоахим. Той бе застанал, гол до кръста, в положение „мирно“ с изпъчени гърди и прибрани токове, а по лицето му бяха избили петна както на времето, когато при един определен случай Ханс Касторп за първи път бе забелязал, че по този начин пребледняват силно загорелите от слънцето.

— Ако — продължаваше Беренс според както се бе засилил, — ако още горе-долу половин годинка дисциплинирано се подложите на тукашната режимна дисциплина, вашата работа ще бъде наред, тогава ще можете да завоювате Цариград, от изблик на сили ще можете да станете главнокомандуващ на които щете военни сили…

Кой го знае какво още щеше да набръщолеви в своето помрачение, ако не бе се объркал от непоколебимото държане на Йоахим, от неговото несъмнено решение да говори, и то да говори смело.

— Господин придворен съветник — каза младият мъж, — позволете да доложа, че съм взел решение да пътувам.

— Виж ти. Търговски пътник ли ще ставате? Аз пък мислех, че като оздравеете, ще станете военен.

— Не, аз трябва сега да отпътувам, господин придворен съветник, до една седмица.

— Я кажете, добре ли чувам? Вие дигате ръце, искате да избягате? Знаете ли, че това е дезертьорство?

— Не, аз не схващам работите така, господин придворен съветник. Трябва да вървя в полка.

— Макар и да ви казвам, че след половин година положително ще ви изпиша, но че преди половин година не мога да ви изпиша?

Стойката на Йоахим ставаше все по-служебна. Той прибра корема си и каза отривисто и натъртено:

— Повече от година и половина съм тук, господин придворен съветник. Не мога да чакам повече. Вие отначало ми казахте: едно тримесечие. После моето лечение биваше продължавано с по тримесечие и шестмесечие, а все още не съм оздравял.

— Аз ли съм крив?

— Не, господин придворен съветник. Но повече не мога да чакам. Ако искам да не изпусна влака окончателно, не мога да изчакам тук горе пълното си оздравяване. Трябва да сляза в равнината. Ще ми трябва още малко време за екипировка и други приготовления.

— В съгласие със семейството си ли предприемате това?

— Майка ми е съгласна. Всичко е уговорено. На първи октомври постъпвам като офицерски кандидат в седемдесет и шести полк.

— Поемате ли риска? — попита Беренс и го погледна със зачервените си очи.

— Тъй вярно, господин придворен съветник — отвърна Йоахим с трепкащи устни.

— Е, тогава добре, Цимсен. — Придворният съветник измени израза на лицето си, отпусна тяло и изобщо отстъпи. — Добре, Цимсен. Стой свободно! Заминете с бога напред. Виждам, че знаете какво искате; вие се нагърбвате с цялата работа и което си е право, е право: тя е ваша работа, а не моя, от момента, когато се нагърбвате с нея. Вие заминавате без гаранция, аз не отговарям за нищо. Но, дай боже, може и съвсем добре да мине. Та професията, на която се отдавате, се упражнява повече на открито. Напълно възможно е, че ще ви понесе и ще се измъкнете.

— Тъй вярно, господин придворен съветник.

— Е, ами вие, млади човече от цивилния свят? Май че и вие искате да вървите с него?

Сега бе ред на Ханс Касторп да отговаря. Той бе застанал също толкова бледен, както преди година при прегледа, който бе предизвикал постъпването му като болен, застанал бе на същото място както тогава и пак можеше ясно да се види пулсирането на сърцето му под ребрата. Той каза:

— Смятам да се съобразя с вашата присъда, господин придворен съветник.

— Моята присъда. Хубаво! — И той го претегли за мишницата към себе си, послуша, почука. Не диктуваше. Всичко мина доста бърже. Когато свърши, той каза:

— Можете да си заминете.

Ханс Касторп заекна:

— Тоест… как така? Нима съм здрав?

— Да, вие сте здрав. За участъка вляво горе вече не заслужава и да се приказва. Вашата температура не отговаря на участъка. Отде идва, не мога да ви кажа. Допускам, че тя няма никакво значение. Според мен можете да си заминете.

— Но… господин придворен съветник… може би в момента говорите не съвсем сериозно?

— Не съвсем сериозно ли? Как така? Какво си мислите? Между другото, какво изобщо си мислите за мене, искам да зная! За какъв ме смятате? За притежател на публичен дом ли?

Той неочаквано бе избухнал. От прилив на горещина сините бузи на придворния съветник бяха станали тъмновиолетови, единият крайчец на устната му с мустачките още повече се бе придръпнал, та се провидяха страничните горни зъби, той вече навиваше врат напред като бик, очите му, сълзливи и кървясали, изпъкнаха.

— Това не позволявам! — извика той. — Първо, аз изобщо не съм никакъв притежател! Аз тук съм служащ! Аз съм лекар! Аз съм само лекар, разбирате ли ме?! Не съм сводник! Не съм някакъв синьор Аморозо по Толедо в красивия Неапол, добре ли ме разбирате? Аз съм служител на страдащото човечество! И ако сте си създали друго мнение за моята личност, можете и двамата да вървите по дяволите, да се провалите в дън земя или да пукнете, според както благоволите да си изберете! На добър ви час!

С дълги и широки крачки Беренс излезе през вратата, тая врата, която водеше в преддверието на рентгеновия кабинет и която той затръшна след себе си.

С изпитващ поглед братовчедите бърже се обърнаха към д-р Кроковски, който обаче се престори, че е задълбочен и потънал в книжата си. На стълбището Ханс Касторп каза:

— Ама това беше ужасно. Виждал ли си го друг път такъв?

— Не, такъв още не. Така ги превзема началствата по някой път. Единствено правилно е да запазиш безупречен стоеж, докато трае това. Той естествено бе раздразнен от историята на Полипраксиос и Ами Ньолтинг. Но видя ли — продължи Йоахим и можеше да се види как радостта, че е извоювал правото си, го обзема и стяга гърдите му, — видя ли как се предаде и капитулира, когато разбра, че решението ми е сериозно. Решителност само трябва да покаже човек, само да не допусне да го атакуват. Сега имам, тъй да се каже, разрешение — той сам каза, че вероятно ще изплувам — и след две седмици заминаваме… след три седмици съм в полка — поправи се той, като остави Ханс Касторп вън от играта и ограничи само върху собствената си личност своето разтреперано от радост изявление.

Ханс Касторп мълчеше. Той нищо не каза за Йоахимовото „разрешение“, нито пък за своето, за което във всеки случай можеше да се поприказва. Приготви се за режимното лежане, пъхна термометъра в устата си, с кратки, сигурни движения се омота в двете одеяла от камилска вълна, тъй като бе напълно усвоил това изкуство съгласно осветената практика, за която и понятие си нямаха в равнината; после във вид на истински валяк се просна върху своя превъзходен лежащ стол всред студената следобедна влага на ранната есен. Дъждовните облаци бяха ниско надвиснали, долу бяха свалили измисленото знаме, върху мокрите клонки на сребристата ела имаше остатъци от сняг. Откъм долната тераса за лежане, отдето преди години за първи път бе достигнал до ухото му гласът на господин Албин, се носеше някакъв тих разговор, докато пръстите и лицето му се вцепеняваха от студа и влагата. Той бе свикнал на това и се изпълни с благодарност към тукашния начин на живот, който му се струваше единствено възможен и който благосклонно му позволяваше да си лежи на завет и да премисля всички неща.

Бе решено: Йоахим щеше да замине. Радамант го бе пуснал — не по правилата, не като здрав, но все пак го бе пуснал с половин уста въз основа и в признание на твърдостта му. Той щеше да отпътува, да се спусне с теснолинейката до Ландкварт, до Романсхорн, щеше да прекоси огромното бездънно езеро, по което според стихотворението препуска ездачът, и цяла Германия, та до дома. Той щеше да живее там, в света на равнината, между хора, които и понятие си нямат как трябва да се живее, които нищо не знаят за термометъра, за изкуството да се завива човек, за кожени чували, за трикратните разходки през деня, за… трудно бе да се каже, трудно бе да се изброи всичко, за което ония долу нищо не знаят, но представата, че Йоахим, след като бе прекарал тук горе една година и половина, ще трябва да живее между невежи — тази представа, която засягаше само Йоахим и само отдалече, един вид за опит, и него, Ханс Касторп, така го смути, че той затвори очи и направи с ръка едно отбранително движение. „Невъзможно, невъзможно“ — прошепна той.

А тъй като това бе невъзможно, той щеше, значи, да остане да живее сам и без Йоахим тук горе? Да. Колко време? Докато Беренс го изпише като оздравял, и то сериозно, не тъй като днес. Но, първо, това бе дата, за чието определяне човек можеше само да разсече въздуха с един жест на необозримост, както Йоахим бе сторил веднъж по някакъв повод, и, второ: щеше ли тогава Невъзможното Да е станало по-възможно? По-скоро напротив. А трябваше лоялно все пак да признае, че му бяха подали ръка, сега, когато може би Невъзможното не бе чак толкова невъзможно, както по-късно щеше да стане — сега, когато Йоахимовото самоволно заминаване щеше да му бъде подкрепа и пътеводител към равнината, пътя за където той сам навеки не би намерил. Как би го накарала педагогическата педагогика да поеме ръката и да приеме водачеството, ако хуманистичната педагогика узнаеше за случая! Ала господин Сетембрини бе само един представител — на неща и сили, които заслужаваше да изслуша човек, не непременно, но не само тях; така бе и с Йоахим. Той бе военен — е, добре! Той щеше да замине — почти в този момент, когато трябваше да се върне високогърдестата Маруся (както бе известно, тя се връщаше на първи октомври), докато за него, за цивилното лице Ханс Касторп, заминаването, чисто и просто казано, изглеждаше невъзможно, тъй като трябваше да изчака Клавдия Шоша, за чието връщане още нищичко не се знаеше. „Аз не схващам работите така“ — бе казал Йоахим, когато Радамант бе споменал нещо за дезертьорство, което по отношение на Йоахим бе само една празна приказка от страна на помрачения придворен съветник. Но за него, цивилното лице, нещата стояха все пак малко по-иначе. За него (да, съвсем без съмнение това бе така; за да може да преработи от чувствата си тази решителна мисъл, той бе легнал днес вън на студа и влагата) — за него би било истинско дезертьорство, ако използваше случая и заминеше самоволно или полусамоволно за равнината, дезертьорство от много отговорности, които тук горе бяха произлезли от съзерцанието на фантастичния образ, наречен homo dei, предателство към тежки и изгарящи „управителски“ задължения, които надвишаваха естествените му сили, но приказно го ощастливяваха, когато им се отдадеше на балкона или там, при синия цъфтеж.

Той дръпна термометъра от устата си толкова припряно, както само един път: след първата употреба, когато старшата сестра току-що му бе продала този деликатен инструмент, и го погледна със същата жадност както тогава. Меркурий здравата се бе изкачил, той показваше тридесет и осем и почти и девет.

Ханс Касторп отхвърли одеялата, скочи на крака и бърже влезе в стаята, отиде до вратата към коридора и се върна. После отново в хоризонтално положение, той тихо повика Йоахим и го запита за кривата му.

— Аз вече не меря — обади се Йоахим иззад стъклената стена.

— Е, аз имам времус — каза Ханс Касторп, слагайки окончание по примера на госпожа Щьор, която наричаше шампанското „шампус“. На това Йоахим отговори с мълчание.

Той и по-късно нищо не рече, нито през тоя ден, нито през следващите, не поразпита за плановете и решенията на братовчед си, които, при наличността на един срок, трябваше сами да си проличат: чрез действия или бездействия; и те си проличаха — чрез бездействието. Той, изглежда, бе станал привърженик на квиетизма, искаше му се да вярва, че действието би трябвало да обижда бога, който единствен има право на него. Във всеки случай активността на Ханс Касторп се ограничи през тези дни с едно посещение при Беренс, един разговор, за който Йоахим знаеше и можеше на пръсти да изброи протичането и резултата му. Братовчед му беше заявил, че си позволява да сметне за по-важни многократните предупреждения на господин придворния съветник, съгласно които ще трябва да излекува тук основно болестта си, за да не става никога нужда да се връща, отколкото прибързаните думи на една раздразнена минута; той имал тридесет и седем и осем, не можел да се чувства изписан по правилата и ако неотдавнашното изявление на придворния съветник не трябвало да се разбере като изгонване, за каквато мярка той, говорителят, не смятал, че е дал повод, то бил решил, след спокойно размисляне и в съзнателно противоречие с Йоахим Цимсен, да остане още тук и да дочака пълното си оздравяване. На което придворният съветник бе отговорил почти дословно: „Bon117 и хубаво!“ и „Без обида, моля!“ и това значело да говори човек разумно и: той още отначало видял, че Ханс Касторп има повече талант за пациент, отколкото оня отстъпник и смелчага. И тъй нататък.

Така, според приблизително точната калкулация на Йоахим, се беше развил разговорът и затова той нищо не каза, а само мълчаливо установи, че Ханс Касторп не се присъединява към неговите подготвителни мерки за отпътуването. Но колко много бе зает добрият Йоахим със своите собствени работи! Той наистина не можеше вече да се грижи за съдбата и престоя на братовчед си. Буря бушуваше в гърдите му — можем да си представим. Може би добре бе, че вече не си мереше температурата, а бе строшил инструмента си, уж като го бил изпуснал. Меренето можеше да покаже заблуждаващи резултати — той бе тъй ужасно възбуден, ту тъмно пламнал, ту блед от радост и нетърпение. Той не можеше вече да лежи; по цял ден се разхождаше напред-назад из стаята си, както чуваше Ханс Касторп: през всичките часове, четири пъти дневно, когато в „Бергхоф“ господстваше хоризонталното положение. Година и половина! А сега надолу, към равнината, в къщи, сега наистина щеше да постъпи в полка, макар и само с половин разрешение! Това не бе някаква дреболия, откъдето и да го погледне човек — Ханс Касторп разбираше чувствата на неуморно сновящия свой братовчед. Изкарал бе тук осемнадесет месеца, пълния цикъл на годината и цяла половина отгоре, свикнал бе, нагодил се бе към релсите на тукашния ред, към този непоклатим жизнен път, който той бе изпитал през седем пъти по седемдесет дни при всякакви приливи и отливи — а сега заминаваше за дома, за чужбина, там, при невежите! Какви ли не трудности в аклиматизацията го очакваха! И за чудене ли беше, дето силната възбуда на Йоахим не се състоеше само от радост, но и от страх, от болката на раздялата с толкова много навици, която го караше да обикаля стаята?… За Маруся и да не говорим.

Но радостта надделя. Тя изпълваше сърцето и устата на добрия Йоахим; той говореше за себе си; не го занимаваше бъдещето на братовчед му. Той разправяше как всичко ще бъде ново и свежо — животът, самият той, времето, всеки ден, всеки час. Той пак щял да има солидно време, бавно протичащи, пълноценни години. Той говореше за майка си, лелята на Ханс Касторп госпожа Цимсен, която имаше също такива кротки, черви очи като Йоахим и която той от идването си тука не бе виждал, защото тя, също като сина си залъгвана от месец на месец, от полугодие на полугодие, нито веднъж не бе решила да го посети. Той говореше с въодушевена усмивка за войнишката клетва, която сега вече скоро щял да положи — произнасяли я при тържествена обстановка пред знамето, лично нему, на знамето, я давали.

— Хайде де? — попита Ханс Касторп. — Сериозно? На пръта? На този парцал?

Да, точно така; а в артилерията на оръдието, символично. Та това са екзалтирани обичаи, каза Ханс Касторп, може ли така да се нарекат, което Йоахим гордо и щастливо потвърди с глава.

Той се разсипваше от приготовления, уреди си сметката в администрацията, няколко дни преди определената от него дата почна да си събира багажа. Сам опакова зимните и летните дрехи и заръча на слугата да му ушие в денк от зебло кожения чувал и одеялата: щели може би да му послужат някога при маневри. После почна да се сбогува. Направи прощална визита на Нафта и Сетембрини — сам, защото братовчед му не се присъедини към него, а и след това не го запита какво е казал и как се е изразил Сетембрини за предстоящото отпътуване на Йоахим и непредстоящото на Ханс Касторп: дали е рекъл „виж ти“ или „така, така“, или едното и другото, или пък само „poveretto“118, защото това трябва да му беше безразлично.

После дойде навечерието на заминаването, когато Йоахим за последен път изпълни цялата дневна програма — всяко слизане за храна, всяко режимно лежане, всяка разходка — и се сбогува с лекарите и старшата сестра. Настъпи най-сетне и самото утро; на закуската Йоахим се яви с парещи очи и ледени ръце, защото цяла нощ не бе мигнал, почти нищо не хапна, а когато джуджето му съобщи, че багажът е качен, той скочи нервно от масата, за да се прости със сътрапезниците си. При сбогуването госпожа Щьор, каквато си беше проста, лесно се заля в безсолни сълзи, а веднага след това поклати глава зад гърба на Йоахим и показа на учителката една кисела физиономия, като завъртя насам-натам ръка с разперени пръсти — един свръхпросташки знак на скептицизъм във връзка със самоволното заминаване на Йоахим и неговото здравословно състояние. Ханс Касторп забеляза това, докато набърже допиваше прав чашата си, за да последва по петите братовчед си. Трябваше още да се раздават пари за почерпки, да се приемат във вестибюла поздравленията на представителя на администрацията. Както винаги се насъбраха пациенти да видят заминаването: госпожа Илтис със „стерилета“, Леви с лицето в цвят слонова кост, разгулният Попов с годеницата си. Те размахваха кърпички, докато колата заскърца надолу със спънато задно колело. Йоахим бе получил рози. Той носеше шапка на главата си. Ханс Касторп не.

Утрото беше разкошно, първото слънчево утро след дълго мрачно време. Върховете Шиахорн, Грюне Тюрме и купенът над селото се очертаваха върху синевата като неизменни емблеми и Йоахим бе спрял своя поглед върху тях. Почти жалко било, каза Ханс Касторп, дето тъкмо за отпътуването се случило такова хубаво време. Имало нещо ехидно в това, тъй като едно неприветливо последно впечатление винаги облекчавало раздялата. На което Йоахим отвърна: от облекчение той нямал нужда, а времето било само за полско учение, тъкмо такова щяло да му трябва долу. Иначе те малко говориха. Тъй както се бяха докарали работите за всеки от тях и помежду им, нямаше естествено нищо особено за казване. А и пред тях на капрата до кочияша седеше хромият.

Седнали нависоко, блъскани върху твърдите седалки на кабриолета, те оставиха зад себе си потока и теснолинейния път и минаха по неравномерно застроената улица, успоредна на железния път, и спряха на каменистия площад пред гарата на селото, която не представляваше нещо много повече от един навес. Ханс Касторп с уплах отново разпозна всичко. От пристигането си при настъпването на мрачината преди тринадесет месеца той не бе виждал тая сграда.

— Нали тук пристигнах — каза той съвсем без нужда, а Йоахим отвърна само:

— Да, точно така — и плати на кочияша.

Хромият трогателно се погрижи за всичко — за билета, за багажа. Те стояха един до друг на перона до миниатюрния влак, пред малкото, тапицирано в сиво купе, където Йоахим си бе запазил място с палтото, едно навито, пристегнато с каишка одеяло и розите.

— Е, върви да положиш мечтаната клетва! — каза Ханс Касторп, а Йоахим отвърна:

— Това ще сторя.

Какво още? Предадоха си един другиму последни поздрави — поздрави за ония там долу и тия тук горе. После Ханс Касторп се залови да рисува с бастуна си по асфалта. Когато извикаха за качване, той се сепна, погледна Йоахим, а Йоахим — него. Ръкуваха се. Ханс Касторп се усмихна неопределено; очите на братовчед му бяха сериозни и тъжно настойчиви.

— Ханс! — каза той. Всемогъщи боже, изпадал ли е някога някой на земята в толкова неловко положение? Той се обърна към Ханс Касторп с малкото му име. Не с „ти“ или с „човече“, както открай време бе казвал, а мимо всяка сдържаност и в един изблик, поставящ човека в неудобно положение, го бе нарекъл с малкото му име. — Ханс — каза той и припряно, уплашено стисна ръката на братовчед си, който забеляза, че от неспане, пътна треска и смущение главата на Йоахим трепери както неговата при „управляване“, — Ханс — каза той настойчиво, — ела си скоро и ти!

После скочи върху стъпалото. Вратата се затръшна, чу се свирка, вагоните се удариха един о друг, малкият локомотив потегли, влакът тръгна. Заминаващият размаха през прозореца шапката си, оставащият — ръката си. Със смутено сърце той постоя още дълго сам. После бавно пое пътя назад, пътя, по който го бе довел Йоахим преди година и нещо.

Отбито нападение

Колелото се въртеше. Стрелката напредваше. Салепът и кандилката бяха прецъфтели, дивият карамфил също. Тъмносините звезди на тинтявата и есенният минзухар, блед и отровен, се показаха отново всред влажната трева, а над горите почна да се червенее. Есенното равноденствие бе отминало, наближаваше голяма задушница, а и Коледни заговезни, най-късият ден и коледните празници. Но все още се редуваха хубави октомврийски дни — дни от вида на този, в който братовчедите бяха разгледали маслените картини на придворния съветник.

Откак бе заминал Йоахим, Ханс Касторп не седеше вече на масата на госпожа Щьор, на починалия междувременно доктор Блуменкол и на Маруся, която бе задушавала в ухаещата на портокал кърпичка безпричинната си веселост. Там сега седяха нови гости, напълно чужди. А нашият приятел, който караше третия месец от втората си година, бе получил от администрацията друго място, на една съседна маса, която стоеше напреки на досегашната, между нея и „добрата руска маса“, по-близо до лявата врата към верандата, с една дума, на масата на Сетембрини. Да, сега на осиротялото място на Сетембрини седеше Ханс Касторп — на тясната страна срещу докторското място, което бе свободно, и на седемте маси за посещенията на придворния съветник и неговия помощник.

Там горе, вляво от медицинския президиум, се бе скупчил върху няколко възглавници гърбавият любител-фотограф от Мексико, чийто израз на лицето бе като на глухоням поради езиковото му уединение; до него седеше възстарата госпожица от Седмоградско, която — както вече и господин Сетембрини се бе оплаквал — искаше да накара цял свят да се интересува за зет й, макар че никой нищо не знаеше за този човек, нито пък искаше да знае. Тя имаше бастунче с дръжка от тулско сребро, което й служеше при режимните разходки и което слагаше напреки върху тила си, когато в определени часове на деня човек можеше да я види до перилата на балкона й как разтяга плоските си като чинии гърди в хигиенно дълбоко дишане. Насреща й седеше един чех, когото наричаха господин Венцел, защото никой не умееше да произнесе презимето му. На времето господин Сетембрини се бе опитвал понякога да изговори заплетената поредица от съгласни, която съставяше това име — сигурно не с искрено усилие, а само за да изпробва на шега аристократичната безпомощност на своята латинска култура пред тоя див гъсталак от букви. Въпреки че бе тлъст като язовец и проявяваше една дори за тук горе удивителна охота за ядене, чехът от четири години насам уверяваше, че ще трябва да умре. При вечерните събирания той понякога дрънкаше на една украсена с лента мандолина песни от своята родина и разказваше за своето стопанство, където сума хубави момичета работели по нивите със захарно цвекло. Вече по-близо до Ханс Касторп следваха от двете страни на масата господин и госпожа Магнус, пивоварската съпружеска двойка от Хале. Тъжна атмосфера обкръжаваше тази двойка, защото двамата съпрузи губеха важни за живота обменни продукти, господин Магнус захар, а госпожа Магнус пък белтъци. Настроението им, особено това на бледната госпожа Магнус, сякаш не криеше нито искрица надежда: от нея се излъчваше духовна пустота като полъх от зимник и едва ли не още по-подчертано от простата госпожа Щьор тя представляваше онова съчетание на болест и глупост, от което Ханс Касторп бе вътрешно шокиран и бе порицан за това от господин Сетембрини. Господин Магнус бе с по-жив дух и по-разговорлив, макар и само по начин, който по-преди бе предизвикал литературната нетърпимост на Сетембрини. При това той бе склонен към избухвания и често враждебно се сблъскваше с господин Венцел по политически и други поводи. Тъй като го озлобяваха политическите аспирации на чеха, който на всичко отгоре бе привърженик на антиалкохолизма и се бе изразил отрицателно от нравствена гледна точка за занятието на пивоваря, в замяна на което господин Магнус застъпи със зачервено лице санитарната неоспоримост на питието, с което тъй тясно бяха свързани интересите му. При такива случаи господин Сетембрини по-рано бе действал примирително с хумора си, но Ханс Касторп, който бе на неговото място, се смяташе за доста несръчен и не можеше да претендира за достатъчен авторитет, за да го замести.

Само с двама сътрапезници го свързваха по-лични отношения: единият от тях бе К. А. Ферге от Петербург, негов съсед отляво, този добродушен страдалец, който разказваше изпод шубрака на червено-кафявите си мустаци за производството на галоши и за далечни страни, за полярния кръг, за вечната зима на Нордкап и с когото Ханс Касторп навремени даже излизаше на режимна разходка. А другият, който се присъединяваше като трети към тях, всеки път, когато се случеше сгода, и който седеше на горния край на масата срещу гърбавия мексиканец, бе редкокосият манхаймец с лошите зъби, Везал на име и по занятие търговец, същият, чиито очи винаги с такава печална жажда се бяха приковавали о грациозната фигура на госпожа Шоша и който от карнавалната нощ насам търсеше приятелството на Ханс Касторп.

Това той вършеше с упоритост и смирение, с една гледаща отдолу нагоре преданост, която съдържаше много отвратителни и ужасни неща за засегнатия, тъй като той разбираше сложния й смисъл, но си налагаше да я възприема човешки. Спокойно гледаше, защото знаеше, че едно леко смръщване на веждите бе достатъчно чувствителният нещастник да се свие и отдръпне стреснат, той търпеше сервилното държане на Везал, който използваше всеки случай да му се поклони и да му се подмаже, допускаше дори понякога той да му носи пардесюто при разходката — с някаква благочестива съсредоточеност го носеше преметнато през ръка — търпеше най-сетне разговора с манхаймеца, който беше неясен. Везал душа даваше да подхвърля въпроси като този дали има смисъл и разум да се обясни човек в любов на една жена, която той обича, но която нищо не иска да знае за него — безнадеждното признание в любов, как го преценяват господата? Що се отнасяло до него, той извънредно високо го ценял, бил на мнение, че това било свързано с безкрайно щастие. Защото ако актът на признанието предизвиквал голямо отвращение и криел много самоунижение, то същият създавал за момента пълна близост с жадувания предмет на любовта, карал го да стане съпричастник на тайната, на стихията на собствената страст и ако естествено това означавало край на всичко, все пак загубата навеки многократно се изплащала с един миг на отчаяно блаженство, тъй като признанието означавало насилие и колкото по-голяма била съпротивата на погнусата, толкова по-сладко… Тук лицето на Ханс Касторп помръкна, което принуди Везал да се стъписа, но това се дължеше по-скоро на присъствието на благодушния Ферге, който често бе изтъквал, че нищо не отбира от по-възвишени и по-сложни работи, отколкото на някакво съдийско-нравствено важничене от страна на нашия герой. Пък и ние винаги еднакво сме се пазили да не го представим нито по-добър, нито по-лош, затова нека се знае, че когато една вечер бедният Везал на четири очи с бледи думи му се примоли да подели с него, за бога, някои подробности за преживяванията и опита си от втората част на карнавалната нощ, Ханс Касторп със спокойна доброта изпълни желанието му, без в тази сцена да имаше някакъв низък, лекомислен примес, както може би си мисли читателят. Въпреки това ние имаме основания да изключим и него, и себе си от тази история; ще добавим само, че Везал след това с удвоена преданост носеше пардесюто на любезния Ханс Касторп.

Толкова за новите сътрапезници на Ханс. Мястото от дясната му страна бе свободно — само временно бе заето, само няколко дни от един пришълец, какъвто бе той на времето, от един посетител роднина, гост от равнината и пратеник оттам, както би могло да се каже, с една дума, от Хансовия чичо Джеймс Тинапел.

Странно бе това, че изведнъж до него седеше един представител и вестител от дома, който носеше в тъканта на английския си костюм още свежа атмосферата на стария, потънал в забвение предишен живот, на един дълбоко вкоренен „висш свят“. Но това се очакваше. Отдавна Ханс Касторп предвиждаше една подобна атака от равнината и дори съвсем точно имаше пред вид и лицето, което щеше да се заеме с разузнаването — а това не бе никак трудно; тъй като Петер, мореплавателят, не бе много пригоден за тази работа, а за прачичото Тинапел се знаеше, че и десет коня не биха могли да го довлекат до тия места, където условията на въздушното налягане можеха всячески да му навредят. Не, на Джеймс щеше да се падне по поръчение на семейството да види какво става с пропадналия племенник, който отдавна вече му се надяваше. Но откакто Йоахим се беше върнал сам и бе осведомил кръга на роднините за положението тук, бе дошъл и даже преминал редът на атаката, така че Ханс Касторп ни най-малко не се изненада, когато само някакви две седмици след заминаването на Йоахим портиерът му предаде телеграма, която се оказа известие за скорошното пристигане на Джеймс Тинапел, както още преди отварянето можеше да се предположи. Той имал работа в Швейцария и решил да използва случая да се изкачи до Ханс. Да го чакали в другиден.

„Добре — помисли Ханс Касторп. — Хубаво“ — помисли той. И даже вътрешно добави нещо като „моля, моля!“. „Ти и понятие си нямаш“ — обърна се той мислено към тръгналия за насам. С една дума, той посрещна съобщението с голямо спокойствие, между впрочем го предаде и на придворния съветник Беренс, и на администрацията — стаята на Йоахим бе още свободна — и на третия ден, по времето на собственото си някогашно пристигане, значи, към осем часа вечерта (беше вече тъмно), замина за гарата на селото със същото твърдо возило, с което бе изпратил Йоахим, за да посрещне пратеника на равнината, който бе дошъл на проверка.

Червен като киновар, без шапка, само по сако, той застана на края на перона, когато влакчето довтаса, и се намери под прозореца на своя роднина, когото подкани да слезе — вече бил пристигнал. Консулът Тинапел — той бе вицеконсул, помагаше на стария много дейно и в тази почетна длъжност — бе премръзнал, сгушен в зимния си балтон, тъй като октомврийската вечер бе порядъчно студена, малко не стигаше, за да се проясни напълно времето и навсякъде да помръзне, което сигурно щеше да стане сутринта; той слезе от купето с изненадана веселост, която изрази с малко сухите, много цивилизовани форми на фин северозападен германец и господин, поздрави племенника си с подчертан израз на задоволство от добрия му вид, видя, че хромият го освободи от всяка грижа за багажа и вън се намести с Ханс Касторп върху високата и твърда седалка на колата. Под богато осеяното със звезди небе те потеглиха и Ханс Касторп, извърнал глава назад и вдигнал показалец, заобяснява на чичото-братовчед небесните ширини, със слова и жестове определяше ту това, ту онова съзвездие и наричаше по име планети — докато гостът, съсредоточен повече върху личността на своя придружител, отколкото върху космоса, си казваше, че е възможно и не е чак толкова налудничаво сега, тук и веднага да се разправя за звездите, но че имаше достатъчно други, по-неотложни работи. Той попита Ханс Касторп откога е толкова добре запознат със света там горе; отговори му се, че това е печалба от задължителното вечерно лежане на балкона през пролетта, лятото, зимата и есента. Как? Той лежи нощем на балкона? О, да. И консулът ще лежи. Няма да има друг избор.

— Сигурно, раз-бира се — каза Джеймс Тинапел отзивчиво и малко подплашен. Неговият роднина говореше спокойно и монотонно. Той седеше до него без шапка, без балтон в клонящия към мраз хлад на есенната вечер.

— Тебе май никак не ти е студено? — попита го Джеймс, тъй като самият той трепереше под дебелото един пръст сукно на балтона си, а в изговора му имаше нещо и припряно, и сковано, защото зъбите му проявяваха склонност да затракат.

— На нас не ни е студено — отвърна Ханс Касторп спокойно и отривисто.

Консулът не спря да го разглежда отстрана. Ханс Касторп не се осведоми за роднините и познатите в къщи. Поздравите оттам, които Джеймс му предаде, също и поздравите на Йоахим, който вече служеше в полка, той прие със спокойна благодарност, без да се занимае повече с обстоятелствата в родния град. Обезпокоен от нещо неопределено, което не можеше да си обясни дали изхожда от племенника или води произхода си от него самия и физическото му състояние от пътя, Джеймс Тинапел се оглеждаше, без да може много нещо да забележи от пейзажа на високопланинската долина и дълбоко пое въздух, който при издишането обяви за разкошен. Естествено, отговори другият, ненапразно тоя въздух е прочут нашир и надлъж. Той имал силни свойства. Въпреки че ускорявал общото горене, организмът успявал да набере белтъчини. Тоя въздух можел да лекува болести, които всеки човек носи латентно у себе си, но на първо време здравата ги насърчавал благодарение на един общ органичен подтик и импулс ги докарвал, така да се каже, до празничен изблик. Пардон, но как така празничен? — Точно така. Дали гостът не е забелязал, че в разразяването на една болест има нещо празнично, че то представлява един вид увеселение за тялото.

— Сигурно, раз-бира се — припряно отвърна с неовладяна долна челюст чичото и после съобщи, че може да остане осем дни, тоест една седмица, значи, седем дни, а може би и само шест. Тъй като, както вече бил казал, намирал вида на Ханс Касторп извънредно добър и укрепнал благодарение на лечението, което надвишило с времетраенето си всички очаквания, той смятал, че племенникът ще се върне заедно с него у дома.

— Де, де, да не се изсипваме чак толкова — каза Ханс Касторп.

Чичо Джеймс приказвал точно като някой отдолу. Да се поогледал малко най-напред тук горе, да свикнел с тукашния живот и тогава щял да промени схващанията си. Въпросът бил да се получи пълно излекуване, именно това било решителното — без остатък — и неотдавна Беренс му трупнал още половин година. Тук чичото го заговори с „момчето ми“ и попита дали е полудял.

— Нима си напълно полудял? — попита той. Ханс бил изкарал вече една ваканция от пет тримесечия, а сега пък и още две на туй отгоре! Никой, виждал и всемогъщият бог, нямал толкова време за губене! Тогава Ханс Касторп спокойно и отривисто се изсмя с лице към звездите. Да, време! Що се отнасяло тъкмо до него, до човешкото време. Джеймс трябвало най-напред да ревизира досегашните си понятия, преди да заговори на тая тема тук горе.

Още утре щял да каже в интерес на Ханс една-две сериозни думи на тоя господин придворен съветник! — закани се Тинапел.

— Направи това! — каза Ханс Касторп. — Той ще ти се хареса. Интересен характер, едновременно юначага и меланхолик. — А после посочи към светлините на санаториума „Шатцалп“ и разказа мимоходом за мъртъвците, които свличали по пистата за бобслей.

Господата вечеряха заедно в ресторанта на „Бергхоф“, след като Ханс Касторп бе въвел госта в Йоахимовата стая и го остави да се освежи малко. Стаята била опушена с Н₂СО, каза Ханс Касторп — толкова основно, сякаш бившият й обитател не бил чисто и просто заминал без разрешение, а напуснал по съвсем друг начин — не чрез exodus119, а чрез exitus120. А тъй като чичото запита за смисъла на реченото, племенникът обясни:

— Жаргон — каза той. — Начин на изразяване. Йоахим дезертира — избяга при знамето; и това се случва. Но побързай, за да свариш още топла храна!

И ето ги, че седяха един срещу друг в приятно отопления ресторант, на поиздигнато място. Джуджето пъргаво им прислужваше и Джеймс поръча бутилка бургундско, която донесоха, положена в кошче. Те се чукнаха и лека жар се разля по жилите им. По-младият заговори за живота тук горе през разните годишни времена, за някои фигури в трапезарията, за пневмоторакса, чиято същност обясни, като си послужи със случая на добродушния Ферге и се разпростря върху неимоверната природа на плеврошока, не забрави и трите разноцветни безсъзнания, в които бил изпаднал господин Ферге, мирисната халюцинация, която играела роля при шока, и смеха, в който избухнал, когато щял да умре. Само той поддържаше разговора. Джеймс ядеше и пиеше здравата, както бе свикнал, и на туй отгоре с апетит, изострен от пътя и промяната на въздуха. Все пак той навремени прекъсваше яденето — седеше с уста пълна с храна, която забравяше да сдъвче, поставяше в тъп ъгъл върху чинията ножа и вилицата и се вторачваше в Ханс Касторп, сякаш без сам да си дава сметка за това и без другият да го бе почувствал. Върху покритите с оредяла руса коса слепоочия на консула Тинапел се очертаваха изпъкнали жили.

За домашни работи не стана дума, нито пък за лично семейни, за градски или за служебни; не стана дума и за фирмата, „Тундер & Вилмс“, корабостроителница, машинна фабрика и котлостроителница, която все още очакваше постъпването на младия стажант, което естествено бе толкова малко нейно единствено занимание, че възникваше въпросът дали изобщо вече го очакваше. През време на пътуването в колата, а и после Джеймс Тинапел бе засегнал тези теми, но те отпаднаха и замряха, отблъснати от спокойното, определено и непритворно равнодушие на Ханс Касторп — от някаква недостъпност и неуязвимост, които напомняха неговата нечувствителност към есенния вечерен хлад, думите му: „На нас не ни е студено“ може би бяха причина, дето чичо му понякога толкова втренчено се взираше в него. Разговорът засегна и старшата сестра, лекарите, лекциите на д-р Кроковски — така се бе паднало, че Джеймс щеше да присъства на една от тях, ако останеше осем дни. Кой каза на племенника, че чичото има желание да посети лекцията? Никой. Той предположи това с толкова спокойна сигурност го предпостави като решено, че дори само мисълта за едно неявяване трябваше да се появи в някаква неестествена светлина и чичото се опита да отклони всяко подозрение с едно: „сигурно, раз-бира се“, сякаш за миг през главата му бе минало нещо невъзможно. Това именно бе силата, която господин Тинапел неопределено, но неотразимо усещаше, и тъкмо тя го караше да разглежда племенника си — сега между впрочем с отворена уста, тъй като дихателният път през носа му се бе затворил, макар че, доколкото знаеше, консулът нямаше хрема. Той слушаше своя роднина да му говори за болестта, която тук представляваше общия професионален интерес на всички, и за предразположенията към нея; за скромния, но упорит случай на Ханс Касторп; за дразненето, което бацилите упражняват върху тъкановите клетки на трахейните разклонения и на алвеолите, за образуването на туберкули и производството на разтворими упойващи отрови, за разпадането на клетките и за съсирващия процес, при който възниквал въпросът дали се стига до оздравителен застой посредством калцираща петрификация и зарастване на съединителните тъкани, или процесът се разраства в по-големи възпалителни участъци, разяжда наоколо по-големи пространства и разрушава органа. Той чу за бясно ускорената, галопираща форма на този процес, която за няколко месеца и дори недели довежда до exitus, чу за пневмотомията и голямото професионално майсторство на придворния съветник, за белодробната резекция, каквато утре или в най-скоро време ще направят на една новопристигнала, до неотдавна пленителна шотландка, която страдала от белодробна гангрена, белодробна некроза, така че у нея се бил загнездил някакъв чернозеленикав смрад и по цял ден й давали да вдишва пулверизирана карболова киселина, за да не загуби ума си от отвращение към самата себе си — и изведнъж така се случи, че консулът, съвсем неочаквано и за най-голям негов срам, избухна. Той прихна да се смее, естествено веднага ужасен се опомни и овладя, закашля се и по всеки начин се опита да заличи това, което тъй безсмислено бе допуснал; същевременно между впрочем за свое успокоение, което криеше в себе си ново безпокойство, консулът установи, че Ханс Касторп не обърна никакво внимание на злополуката, която не можеше да не е забелязал, а я отмина с нехайност, която се характеризираше не като тактичност, внимателност, учтивост, а като чисто равнодушие и недосегаемост, като търпимост от страхотна величина, сякаш отдавна се бе отучил да се чуди на такива случаи, но било защото консулът пожела допълнително да наметне булото на малко разум и смисъл върху веселото си избухване, било по някакви други съображения, но той изведнъж се впусна в един мъжки и клубен разговор; както си му бяха изпъкнали жилите на главата, започна да разправя за една тъй наречена шансонетка, една певачка, жена и половина, която се подвизавала по това време в Санкт Паули и държала в напрежение мъжкия свят в родната република със своя темперамент и чар, които описа на братовчед си. При тези описания езикът му малко се преплиташе, но той нямаше защо да се тревожи, тъй като неудивляващата се търпимост на събеседника му очевидно се разпростираше и върху това явление. Все пак необикновената умора от пътешествието, която го бе налегнала, постепенно толкова се изяви, че той към десет и половина часа вече настоя да се разотидат и вътрешно съвсем не бе възхитен, когато се срещнаха в хола с многократно споменавания д-р Кроковски, който бе седнал да чете вестник край една от вратите към салоните и с когото го запозна племенникът. На мъжественото весело обръщение на доктора той почти с нищо друго не намери да отговори, освен с едно „сигурно, раз-бира се“ и се зарадва, когато племенникът напусна Йоахимовата дезинфекцирана стая и през балкона влезе в своята, след като му каза, че ще го вземе сутринта в осем часа за закуска. После консулът се стовари в леглото на дезертьора с обичайната леканощна цигара в уста и на косъм щеше да предизвика пожар, защото на два пъти го обори сън, докато все още държеше между устните си тлеещата угарка.

Джеймс Тинапел, когото Ханс Касторп наричаше ту чичо Джеймс, ту просто само Джеймс, беше един дългокрак господин на около четиридесет години, облечен в английски платове и бельо като цвят, с канареножълта, пооредяла коса, близкостоящи сини очи, подстригани, наполовина избръснати мустаци и крайно добре гледани ръце. Съпруг и баща от няколко години насам, той — без да бе принуден за това да напусне обширната вила на стария консул на Харвестехудер Вег — се проявяваше в къщи като един твърде енергичен, съобразителен и независимо от своята елегантност студен делови бизнесмен; жена му принадлежеше към неговия обществен кръг — също така цивилизована и фина, със същия тих, бърз и подчертано учтив начин на изказване; когато обаче попаднеше в сфера на чужди нрави, на път, например в южните предели на страната, консулът възприемаше известна припряна предупредителност, една учтива, прибързана готовност да се самоотрече, която в никой случай не се дължеше на някаква несигурност в собствената култура, но, напротив — на увереността в нейната пълна затвореност и на желанието да коригира своята аристократична обусловеност и да не прояви никакво учудване дори всред такива форми на живот, които му се струваха невероятни. „Естествено точно така, раз-бира се!“ — бързаше той да каже, за да не помисли някой, че е наистина фин, но ограничен. Естествено той бе дошъл сега тук с една определена делова мисия, дошъл бе със задачата и намерението енергично да се намеси, да „изтръгне“ (както вътрешно се изразяваше) мудния млад роднина и да го прибере дома, но все пак си даваше сметка, че оперира на чужда територия — още в първия момент той осезателно бе засегнат от предчувствието, че се намира като гост всред един свят и една атмосфера на нрави, които не само не отстъпваха по затворена самоувереност на неговия собствен мир, но и дори го надминаваха, така че деловитата му енергия веднага се намери в много сериозно вътрешно противоречие с неговата благовъзпитаност, тъй като самочувствието на тукашната среда се оказа направо потискащо.

Това именно бе предвидил Ханс Касторп, когато вътрешно бе отговорил на консуловата телеграма с едно невъзмутимо „моля-моля!“. Но не бива да си мислим, че съзнателно бе използвал нравствената сила на околната среда против чичо си. Твърде отдавна той бе станал вече нейна частица и не си послужи с нея против нападателя, а обратно, така че всичко се разви с деловита простота — от момента, когато някакъв неопределен полъх от личността на племенника бе навял у консула предчувствието за безперспективността на начинанието му, до края и изхода, които неволно предизвикаха у Ханс Касторп една естествена, тъмна усмивка.

На първото утро, след закуската, при която уседналият пансионер запозна гостенина с цвета на сътрапезниците, Тинапел разбра от придворния съветник Беренс, който, едър и многоцветен, следван от чернобледия асистент, доплува до трапезарията, за да подхвърли бегло своя реторичен утринен въпрос: „Хубаво ли спахте?“ — разбра, казваме, от придворния съветник, че не само е имал блестящото и велико хрумване да дойде тук горе да се повиди със своя усамотен племенник, но че е постъпил много добре и в свой собствен интерес, защото очевидно е напълно анемичен. Анемичен, той, Тинапел? И как още, каза Беренс и с показалеца си придръпна надолу единия му долен клепач. В най-висша степен! — каза той. Господин чичото щял да постъпи направо разумно, ако за няколко седмици се поизтегне на балкона и изобщо във всички подробности се води по примера на своя роднина. При неговото състояние нищо по-разумно не можел да стори човек, освен да поживее някое и друго време както при лека tuberculosis pulmonum, която между впрочем винаги била налице. „Естествено, раз-бира се!“ — побърза да каже консулът и някое и друго време с усърдна учтивост и отворена уста проследи издадения тил на отплуващия придворен съветник, докато племенникът му нехайно и безчувствено стоеше до него. После отидоха на разходка до пейката при водния улей — съгласно предписанието, — след което Джеймс Тинапел изкара първия си режимен час на лежане под ръководството на Ханс Касторп, който му зае едно от своите одеяла от камилска вълна (консулът си носеше едно от дома, а на племенника му стигаше напълно и едно, като се има пред вид хубавото есенно време); хватка по хватка опитният пациент му показа изкуството на омотаването и дори, след като консулът бе омотан и изгладен като мумия, отново го разви, за да повтори ученикът вече сам, подпомогнат от необходимите съвети, установената процедура, след което го научи как да закрепва ленения слънчобран и как да го наглася към слънцето.

Консулът остроумничеше. Духът на равнината още вирееше у него и той се подиграваше на това, което го учеха, както се бе вече подиграл на отмерената разходка след закуската. Но когато видя спокойната недоумяваща усмивка, с която племенникът пресрещна шегите му, усмивка, която обрисуваше цялата стегната самоувереност на тукашните нрави, той се уплаши за своята бизнесменска енергия и припряно реши да предизвика веднага, час по-скоро, още този следобед, решителния разговор с придворния съветник относно положението на племенника си — докато още разполагаше със собствен дух и сили от равнината, тъй като усещаше, че тия сили чезнат, че духът на това място и неговата собствена благовъзпитаност са сключили един опасен вражески съюз против тях.

Освен това той почувства, че придворният съветник съвсем ненужно му бе препоръчал да се приспособи заради анемията си към навиците на болните тук горе: това се наложи от само себе си, изглежда, не съществуваше никаква друга мислима алтернатива; за един благовъзпитан човек като него отначало не бе възможно да различи дали — благодарение на спокойствието и недосегаемата самоувереност на Ханс Касторп — това само тъй изглеждаше, или действително и безусловно нищо друго не бе възможно и мислимо. Нищо не можеше да бъде по-убедително от факта, че след първото режимно лежане последва изобилната втора закуска, която убедително предизвика разходката до курорта — а после Ханс Касторп отново пови чичо си. Пови го, това бе точният израз. Той го постави да лежи под есенното слънце на стол, чиито удобства бяха безспорни и дори предостойни за възхвала, постави го да лежи, както и сам легна, докато гръмогласният гонг ги призова на обед в кръга на пациентите, който се оказа първокласен, съвършен и толкова изобилен, че последвалото главно режимно лежане бе нещо повече от един чисто външен ритуал, не, то се наложи като вътрешна необходимост и по абсолютно лично убеждение. Тъй продължи денят до колосалната вечеря и до събирането в салона със забавните оптически уреди — просто нищичко не можеше да се възрази против една дневна програма, която тъй кротко се налагаше със своята себепонятност и която не би създала поводи за възражения дори ако критичните способности на консула не бяха в състояние, което той не искаше да нарече направо призляване, то обаче бе досадна съставка от умора и възбуда, придружени от едновременни усещания на горещина и студ.

За предизвикване на очаквания с безпокойство разговор бяха тръгнали по служебния път: Ханс Касторп се бе обърнал към масажиста, който предаде молбата му на старшата сестра; по този случай консул Тинапел се запозна по един особен начин с нея: тя се появи на балкона, където го завари да лежи, повит като безпомощен пеленак, и със своите чуждоземни маниери постави на голямо изпитание неговата благовъзпитаност. Уважаемият „неин човек“, тъй разбра той, трябвало да бъде любезен и да потърпи няколко дни, придворният съветник бил зает, операции, генерални прегледи, давали преднина на страдащите люде, съгласно християнските принципи, а след като той уж бил здрав, трябвало да свикне с това, че тук не представлява номер едно и че ще му се наложи да потърпи и почака. Друго било, ако случайно искал генерален преглед — нещо, което не щяло да учуди нея, сестра Адриатика, нека само я погледнел, така, око в око, неговият поглед бил малко помътен и блуждаещ, тъй както го гледала да лежи, не изглеждал, общо взето, много по-различно от човек не съвсем в изправност, не съвсем чист, дано правилно я разберял — и да кажел за какво се отнася неговото искане: за преглед ли или за частен разговор — За второто, раз-бира се, за частен разговор! — увери я все още лежащият консул. — Тогава можел да почака, докато го повикат. За частни разговори придворният съветник рядко имал време.

С една дума, всичко потръгна иначе, а не както си бе представял консулът — пък и разговорът със старшата сестра нанесе сериозен удар върху неговото равновесие. Твърде благовъзпитан, за да каже неучтиво на племенника си, чието невъзмутимо спокойствие недвусмислено говореше за единодушието му с порядките тук горе, колко отблъскваща му се е сторила тази жена, той само внимателно почука на вратата му и го запита дали намира старшата сестра за много оригинална дама — след един бегъл изпитателен поглед в пространството Ханс Касторп се съгласи горе-долу с него и го запита на свой ред дали госпожица Милендонк е успяла да му продаде термометър. „На мене ли, не. Това в нейния бранш ли е?“ — отвърна чичото… Но лошото бе, че изразът на племенника му бе недвусмислен ако се бе случило и това, за което бе запитал, той пак не би се учудил. „На нас не ни е студено“ — казваше този израз. Но консулът мръзнеше, той постоянно мръзнеше с пламнала глава и си помисли, че ако старшата сестра действително му бе предложила термометър, положително щеше да го откаже, но че това в края на краищата нямаше да бъде правилно, защото не е прилично да ползва чужд термометър, например този на племенника си.

Тъй протекоха няколко дни, четири или пет. Животът на пратеника се движеше върху релсите, които му бяха поставили — немислимо изглеждаше, че може да се движи извън тях. Консулът си имаше свои преживелици, събираше впечатления — нека не го проследяваме повече в тази област. Един ден той вдигна в стаята на Ханс Касторп някаква черна стъклена плочка, която стоеше на скрина подпряна върху миниатюрен, изрязан от дърво триножник, между други дребни лични предмети, с които собственикът бе украсил разтребеното си жилище; вдигна я срещу светлината и тя се оказа някакъв фотографски негатив.

— Какво е пък това? — запита чичото, докато я разглеждаше… Можеше да пита, колкото си иска! Портретът бе без глава, той представляваше скелет на горната част на човешки труп в мъглявата обвивка на плътта — между впрочем женски торс, както пролича.

— Това ли? Един сувенир — отвърна Ханс Касторп. След което чичото каза едно „пардон“, остави портрета върху триножника и бързо се отдалечи от него. Това само като един пример за неговите преживелици и впечатления през тия четири или пет дни. Той посети и една от конференциите на д-р Кроковски, тъй като бе немислимо да не отиде. Що се отнася до молбата му за частен разговор с придворния съветник Беренс, на шестия ден желанието му се изпълни. Повикаха го и след закуската той слезе в сутерена, решен да поговори сериозно с този човек във връзка с племенника си и неговото разточителство на време.

Когато отново се качи, той със спаднал глас попита:

— Де се е чуло и видяло такова нещо?!

Но беше явно, че Ханс Касторп положително е чувал и виждал такова нещо и че от това пак няма да му е студено; ето защо консулът замълча и на не особено любопитния въпрос на племенника си отвърна само с едно „нищо, нищо“, но от него час у госта се забеляза нов навик: той взе да поглежда косо някъде нагоре, със смръщени вежди и заострени устни, след което бърже извръщаше глава и отправяше така описания поглед в противоположна посока… Да не би пък срещата с Беренс да бе протекла не така, както си бе представял консулът? Да не би пък да бе станало дума не само за Ханс Касторп, а и за самия него, за Джеймс Тинапел, така че разговорът бе загубил своя частен характер? Държането му даваше повод за такива разсъждения. Консулът се показваше силно развеселен, бъбреше много, безпричинно се смееше и забиваше пестник в слабините на племенника си с възгласа: „Хало, стари приятелю!“ Но очите му взеха да се насочват и към по-определени предмети — било на трапезата, било при режимните разходки и вечерните събирания.

Отначало консулът не бе обърнал особено внимание на някоя си госпожа Редиш, съпруга на полски индустриалец, която седеше на масата на временно отсъстващата госпожа Заломон и лакомия ученик с кръглите очила; и действително тя бе само една дама като всичките от терасата за лежане, между впрочем набитичка и закръгленичка брюнетка, не съвсем млада, вече малко посивяла, но с грациозна двойна брадичка и живи кафяви очи. И помисъл не можеше да има, че тя по цивилизованост би могла да се мери с госпожа консулшата Тинапел долу в равнината. Ала в неделя, след вечерята, в хола, благодарение на една деколтирана черна рокля с пайети, която тя носеше, консулът направи откритието, че госпожа Редиш притежава гърди, матовобели, силно притиснати една о друга женски гърди, рязката помежду които се виждаше почти додолу, и това откритие разтърси и възхити този зрял и фин мъж до дъното на душата му — сякаш кой знае какво ново, неподозирано, невъобразимо нещо му се бе случило. Той се постара да се запознае с госпожа Редиш, завърза дълъг разговор с нея, отначало прав, а после и седнал, и с песен на уста се прибра за спане. На следния ден госпожа Редиш не носеше вече черна рокля с пайети, прелестите й бяха забулени, но консулът си знаеше, каквото знаеше, и не изневери на своите впечатления. Той причакваше тази дама по време на разходките, за да тръгне редом с нея, заговаряше я, извърнат и приведен към нея по един особен, сърдечен и очарователен начин, на трапезата вдигаше чаша насреща й за наздравица, която тя му връщаше, а при усмивката й проблясваха златните капсули, с които бяха облечени голяма част от зъбите й; в разговор с племенника си той я обявяваше чисто и просто за „божествена жена“, след което отново почваше да си пее. Всичко това Ханс Касторп посрещаше със спокойно търпение, с вид, сякаш че тъй трябваше да бъде. Но то едва ли бе от естество да укрепи авторитета на по-стария роднина, а и зле се съгласуваше с мисията на консула.

Обедът, при който той поздрави госпожа Редиш с вдигната чаша, и то на два пъти: при рибеното рагу и после при десерта, беше същият, в който придворният съветник Беренс бе взел участие на масата на Ханс Касторп и неговия гост — нали той сядаше всеки път поред на една от седемте маси, където челното място бе винаги резервирано за него. Сключил огромните си ръце пред чинията, той седеше със своите позасукани мустачки между господин Везал и гърбавия мексиканец, с когото говореше по испански — тъй като той владееше всички езици, също и турски, и унгарски, — и със своите сини, подпухнали, кървясали очи наблюдаваше как консулът Тинапел поздравява отвъд госпожа Редиш с чаша бордо. После, по време на яденето, той изнесе една малка лекция, подсторен от Джеймс, който през цялата дълга маса ни в клин, ни в ръкав му постави въпроса какво става, когато човек изтлява. Господин придворният съветник бил изучавал телесните работи, тялото влизало изрично в неговия бранш, той бил, така да се каже, един вид цар в тая област, ако човек можел да се изрази така, ето защо нека поразкажел какво става, когато тялото почне да се разлага!

— Преди всичко ви се пуква търбухът — почна придворният съветник, наведен над сключените си ръце с подпрени лакти. — Лежите си вие върху талаша и дървените стърготини, а газовете, разбирате ли, почват да ви разпъват отвътре, здравата ви надуват, както хъшлаците напомпват жаби понякога — вие в края на краищата се превръщате в истински балон, а после тумбакът не може да издържи налягането и се пуква. Прас, и изведнъж ви олеква, с вас се случва същото, както с Юда Искариотски, когато е паднал от клона, вие се изсипвате. Мда, а после ставате всъщност отново годен за доброто общество. Ако получите домашен отпуск, бихте могли да посетите вашите опечалени близки, без да ги шокирате. Това ще значи, че сте се измирисали. Излезете ли след това на въздух, ще бъдете отново съвсем прилични господа — като гражданите на Палермо, които висят в подземията на капуцинския орден пред Порта Нуова. Сухи и елегантни висят те там и се ползват с всеобщо уважение. Всичко зависи от това дали човек се е измирисал.

— Ама раз-бира се! — каза консулът. — Крайно ви благодаря. — А на следната утрин изчезна.

Нямаше го, заминал бе с най-ранното влакче надолу към равнината — естествено не без да си бе уредил работите: кой би помислил нещо друго! Платил си бе сметката, внесъл бе хонорара за извършения преглед, тихомълком, без нито дума да каже на своя роднина, си бе стегнал двата ръчни куфара — това вероятно бе станало вечерта или призори, когато всички още са спали — и когато Ханс Касторп влезе по времето на първата закуска в стаята на чичото, я намери опразнена.

Той застана на прага с опрени на хълбоците ръце и каза: „Тъй, тъй.“ Тук неговите черти трепнаха в някаква тъжна усмивка. „А, така“ — добави после той и кимна. Ето че някой си е плюл на петите. Презглава, с безмълвна привързаност, сякаш е трябвало да се възползва от един миг, когато е намерил сили да вземе решение, и за нищо на света не е искал да го пропусне, той си е нахвърлил партакешите в куфара и духнал: сам, непридружен, не след изпълнение на почетната си мисия, но безкрайно доволен, че и сам се е измъкнал, този добряк и беглец към знамето на равнината, този чичо Джеймс. Е, на добър му час!

Ханс Касторп никому не даде да забележи, че нищо не е знаел за предстоящото отпътуване на своя роднина — никому, дори и на хромия, който бе изпратил консула до гарата. Той получи една картичка от Боденското езеро със съдържание: Джеймс бил получил телеграма, с която го викали по неотложна работа в равнината. Не искал да безпокои племенника си. Учтива лъжа. „Приятно прекарване и занапред!“ Това подигравка ли бе? Тогава тя бе много изнасилена, защото на чичото съвсем не му е било до подигравка и шеги, когато е заминавал стремглаво — напротив, той е разбирал, вътрешно, картинно, пребледнял от ужас е разбирал, че ако сега, след едноседмичния престой тук горе, се върне в равнината, там долу доста време ще му се вижда напълно погрешно, неестествено и непозволено това, дето след закуската не излиза на задължителна разходка, нито пък че после не се омотава съгласно ритуала, за да се просне хоризонтално на чист въздух, а направо си отива в кантората. И тази ужасяваща констатация е била непосредствената причина за неговото бягство.

Тъй приключи опитът на равнината да прибере изпуснатия Ханс Касторп. Младият мъж не се самозалъгваше: пълният неуспех, който той бе предвидил, имаше решително значение за отношението му към онези там долу. За равнината той се изрази в едно вдигане на рамене и окончателно отписване, на него обаче той донесе съвършената свобода, от която сърцето му най-сетне бе престанало да изтръпва.

Operationes spirituales121

Лео Нафта произхождаше от едно малко селище близо до галицийско-волинската граница. Баща му, за когото говореше с уважение, очевидно поради чувството, че в края на краищата достатъчно е надрасъл своя първоначален свят, за да може да съди благосклонно за него, беше там шохет, ритуален колач на добитък — и колко много се различаваше тази професия от професията на християнския месар, който бе занаятчия и търговец. Не такъв бе бащата на Лео. Той беше служебно лице, и то духовно служебно лице. Сам равинът бе проверил благочестивата му сръчност и го бе упълномощил да убива подлежащия на клане добитък съгласно Мойсеевия закон и според предписанията на Талмуда; Илия Нафта, чиито очи по описанието на сина излъчваше звезден зрак и били изпълнени с тиха задушевност, бе възприел една свещеническа осанка, някаква тържественост, която напомняше, че в старо време убиването на определения за клане добитък действително е било работа на жреца. Когато Лео — или Лейб, както го наричаха в детството му — бе допускан на двора да гледа как баща му изпълнява своята ритуална служба с помощта на един як момък евреин с атлетично телосложение, пред когото дребничкият Илия с русата закръглена брада изглеждаше още по-деликатен и крехък, как замахва с големия шахотов нож и го забива дълбоко в областта на вратния прешлен, докато прислужникът събира бликналата димяща кръв в бързо напълващи се съдове, той възприемаше това зрелище с оня детски поглед, който вниква през сетивния във вътрешния свят и който трябва да е бил особено присъщ на сина на звездоокия Илия. Той знаеше, че месарите християни са задължени да зашеметяват с удар на топуз или брадва добичето, преди да го умъртвят, и че това предписание им бе дадено, за да се избегне мъчението на животното и жестокостта; в замяна баща му, макар и много по-деликатен и по-мъдър от онези дръвници, пък и звездоок като никой от тях, изпълняваше закона, като нанасяше на божията твар смъртния удар при пълно съзнание и оставяше да изтича кръвта й, докато рухне на земята. Момчето Лейб намираше, че методът на недодяланите гоими е плод на простимо мирско добродушие, но че така далеч не се оказва същата почит на Твореца, както с тържественото немилосърдие в обичая на баща му, и тъй у него представата за благочестие се свърза с представата за жестокост, както се свърза във фантазията му видът и миризмата на бликаща кръв с идеята за нещо свещено и духовно. Тъй като той добре виждаше, че баща му не бе избрал своето кърваво занятие поради бруталния вкус, който може би намираха у него яките момци християни и дори собственият му прислужник евреин, а заради духовното у него, заради деликатното си телосложение и звездните очи.

И наистина Илия Нафта бе мислител и мечтател, един изследовател не само на Тората, но и критик на Писанията, който се препираше с равина във връзка с техните твърдения и нерядко влизаше в свада с него. В околността, и то не само неговите единоверци, го смятаха за нещо особено, за човек, който повече знае от другите — отчасти поради неговото благочестие, от части обаче и поради причини от друг вид, които може би бяха и малко нечестиви, но във всеки случай не спадаха към обикновения порядък. Той имаше в себе си нещо сектантско, нередно, смятаха го за божи угодник, Баал-Шем или Задиг, за някакъв знахар, особено след като веднъж действително бе излекувал една жена от тежка екзема и някакво дете от гърчове, и то с кръв и заклинания. Но тъкмо този ореол на едно до известна степен дръзко благочестие, при което играеше роля кървавият полъх на занаята му, стана причина за неговата гибел. Защото по време на някакъв народен смут и погром, предизвикан от неизяснената смърт на две християнчета, Илия загуби живота си по най-ужасен начин: намериха го разпънат на кръст и закован с гвоздеи о вратата на пламтящата му къща, след което жена му, макар туберкулозна и болна на легло, грабна момчето Лейб и другите си четири деца и всички побягнаха от тия места с вдигнати към небето ръце, с викове и ридания.

Благодарение на предвидливостта на Илия покрусеното семейство не бе останало съвсем без средства, отдъхнаха си в едно градче във Форарлберг, където госпожа Нафта си намери работа в памучна предачница; там тя работи, доколкото и докогато имаше сили, а през това време по-големите деца посещаваха първоначалното училище. Но ако това, което в духовно отношение предлагаше поменатото заведение, изглеждаше достатъчно за състоянието и потребностите на Леовите братя и сестри, то далеч не достигаше за него самия, най-големия от тях. От майка си той бе наследил зародиша на гръдната болест, от баща си обаче, освен деликатното телосложение, една извънмерна интелигентност, духовни дарби, които още отрано се съчетаваха с инстинктивна високомерност, повишено честолюбие, изгарящ стремеж към по-изискани форми на съществуване и го караха страстно да желае да се издигне над сферата на своя произход. Независимо от училището четиринадесет-петнадесетгодишният младеж бе усъвършенствал духа си по стихиен и нетърпелив начин, бе подхранвал своята интелигентност посредством книги, които съумяваше да си набави. Той мислеше и казваше неща, които принуждаваха болнавата му майка да свива косо глава между раменете и да вдига нагоре измършавелите си ръце. Неговата природа и неговите отговори привлякоха върху му вниманието на местния равин, един набожен и учен човек, който го взе за частен ученик и задоволяваше влечението му към формалното с уроци по еврейски и класически езици, а влечението му към логичното — с напътствия в математиката. Ала добрият човек пожъна черна неблагодарност: колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше, че е откърмил змия на гърдите си. Както на времето Илия Нафта и неговият равин, така и сега: двамата не се разбираха, между учител и ученик възникваха религиозни и философски търкания, които постоянно се изостряха; какви ли не мъки трябваше да понася почтеният книжник от духовното вироглавство, от манията за критика и съмнение, от духа на отрицание, от рязката диалектика на младия Лео. На всичко отгоре Леовото остроумничене и духовно подстрекателство получиха напоследък и един революционен отпечатък: познанството със сина на един социалдемократ, член на Имперския съвет, а после и със самия герой на масите, бе повело духа му по политически пътеки, бе дало на страстта му към логиката една социалкритична насока; неговите речи караха да настръхват косите на добряка талмудист, който държеше на собствената си лоялност, и нанесоха последния удар на разбирателството между учител и ученик. С една дума, работите стигнаха дотам, че Нафта бе изпъден от наставника си, чийто кабинет остана затворен завинаги за него, и то тъкмо по времето, когато майка му, Рахил Нафта, лежеше на смъртно легло.

Но по това време пък, непосредствено след смъртта на майката, Лео се запозна с отец Унтерпертингер. Шестнадесетгодишният младеж седеше самотен на една скамейка всред парковите насаждения на тъй наречения Маргаретенкопф, един хълм на запад от градчето и до брега на реката Ил, отдето се откриваше приятна гледка към долината на Рейн — седеше там, потънал в мрачни и горчиви размисли върху съдбата и бъдещето си, когато един излязъл на разходка член на учителското тяло на йезуитския пансион, наречен „Зорница“, се разположи до него, постави редом шапката си, кръстоса крак връз крак под расото си на мирски свещеник и след като почете малко в молитвослова си, завърза разговор, който протече много оживено и се оказа решителен за съдбата на Лео. Йезуитът, врял и кипял човек, благовъзпитан, педагог по призвание, познавач и ловец на человеци, наостри уши при първите иронични, ясно разчленени изрази, с които сиромашкото еврейче отговаряше на неговите въпроси. Полъхна го някаква изострена, изтерзана духовност; той наблегна повече и се сблъска с познания и една гъвкава изящност на мисленето, която още повече изненадваше поради дрипавата външност на младия човек. Заговориха за Маркс, с чийто „Капитал“ Лео Нафта се бе запознал от някакво евтино издание, а оттам стана дума за Хегел, от когото или върху когото той също така бе чел достатъчно, за да може да каже някои характерни неща. Дали от общата му склонност към парадоксите или от учтив предумисъл — но той нарече Хегел „католически“ мислител; на усмихнатия въпрос на отеца как може да се обоснове това, след като Хегел, като пруски държавен философ, всъщност трябва да минава за протестант, той отговори: тъкмо думата „държавен философ“ потвърждавала, че неговото твърдение за католицизма на Хегел е право — в религиозен, макар и естествено не в църковно-догматичен смисъл. Тъй като (този съюз Нафта особено много обичаше; той добиваше нещо победоносно и неумолимо в неговата уста, а очите му светваха зад очилата всеки път, когато можеше да го вмести), тъй като понятието за политическия елемент било психологически свързано с понятието за католическия елемент, двата елемента образували една категория, която обемала всичко обективно, действено, активно, реализиращо, всичко, което влияе отвътре навън. Срещу нея стояла пиетистическа, произлязлата от мистиката, протестантската сфера. В йезуитството, прибави той, ставала очевидна политически педагогичната същина на католицизма; този орден винаги бил считал за своя област политиката и педагогиката. И той спомена накрай Гьоте, който имал корените си у пиетизма и бил сигурно протестант, но имал и здрава католическа жилка по силата на своя обективизъм и своето учение за активността. Той бил защитавал тайната изповед, а като възпитател бил почти йезуит.

Може би Нафта бе изложил тези неща, защото така вярваше или пък защото ги намираше за остроумни; може би бе говорил по угодата на своя слушател като бедняк, който трябва да се подмазва и точно преценява как може да си помогне и как да си навреди: отецът по-малко се бе интересувал за тяхната истинска стойност, отколкото за общата благоразумност, която те разкриваха; разговорът продължи и скоро личните работи на Лео станаха достояние на йезуита; срещата завърши, като Унтерпертингер покани Лео да го посети в пансиона.

Така Лео можа да пристъпи в Stella matutina122; в неговите представи атмосферата на това заведение бе на високо научно и обществено равнище и отдавна дразнеше копнежите му; и нещо повече: работите така се бяха докарали, че му се падна нов учител и благодетел, много по-склонен от предишния да го цени и насърчава, един наставник, чиято добрина, хладна по природа, почиваше върху жизнен опит и в чиято среда той страстно копнееше да попадне. Както много интелигентни евреи Нафта беше по инстинкт едновременно и революционер, и аристократ; социалист — и същевременно обладан от мечтата да води един живот горд и изискан, изключителен и закономерен. Първото изказване, което бе предизвикано от присъствието на един католически богослов, бе — макар че излезе чисто аналитично-сравнително — любовно признание към римската църква, която той възприемаше като една сила същевременно изискана и духовна, тоест антиматериална, антидействителна и антисветска, значи, революционна. И това преклонение бе естествено, то идеше от дън душата му, тъй като — както сам обясняваше — благодарение на своята насоченост към земни и делови работи, благодарение на своя социализъм, на своята политическа духовност еврейството стояло по-близо до католическата сфера, било несравнено по-сродно с нея, отколкото протестантизмът със своя стремеж към вглъбяване и мистична субективност; ето защо преминаването на един евреин към католическата църква било свързано несъмнено с един по-непринуден процес, отколкото ако се касаело до протестант.

Осиротял и изоставен, скаран с пастира на своята досегашна религиозна община, при това изпълнен с желание за една по-чиста жизнена атмосфера, за начин на живот, който заслужаваха неговите дарования, Нафта, който отдавна бе навършил законната възраст за взимане на решения, толкова гореше от нетърпение да премине към новата религия, че неговият „откривател“ не трябваше да положи никакви усилия, за да спечели за своето вероизповедание тази душа или по-скоро тази необикновена глава. Още преди да бе покръстен, Лео намери по настояване на отеца временен подслон в „Зорницата“, където се погрижиха и за тялото, и за душата му. Той се премести там, като с най-голямо душевно спокойствие, с нечувствителността на един духовен аристократ предостави невръстните си братя и сестри на обществената благотворителност и на една участ, която отговаряше на по-малките им дарования.

Мястото и земите на възпитателното заведение бяха обширни, както и сградите, в които можеха да се поберат около четиристотин питомци. Комплексът обхващаше гори и пасища, пет-шест игрища, селскостопански постройки, обори за стотици крави. Институтът бе едновременно пансион, спортна академия, школа за учени и храм на музите, тъй като постоянно имаше театър и музика. Животът тук бе и господарски, и манастирски. Със своята дисциплина и елегантност, със своята приятна умереност, със своята духовност и добра отхрана, с точността на разнообразната дневна програма той гъделичкаше най-съкровените инстинкти на Лео, който бе свръхщастлив. Получаваше превъзходни ястия и една обширна магерница, където мълчанието бе задължително както и по коридорите на заведението и където един млад наставник, седнал на висока катедра посред помещението, им четеше на висок глас, докато се хранеха. Той пламтеше от ревност при учението и въпреки малко слабите си гърди правеше всичко, за да е наравно с другите следобед при игрите и спорта, благоговението, с което всеки делник изслушваше ранната литургия и с което участваше в неделя в тържествената служба, трябваше да възрадва отците-педагози. Неговото държане в обществото ги задоволяваше не по-малко. В празнични дни, следобед, след закуската с кейк и вино той излизаше на разходка в строй, облечен в сиво-зелена униформа, с права колосана яка, с широки кантове на панталоните и кепе.

Благодарно възхищение го изпълваше от снизхождението, с което посрещаха неговия произход, неговото неотдавнашно покръстване и изобщо неговите лични работи. Никой, изглежда, не знаеше, че бе приет безплатно в заведението. Наредбите отклоняваха вниманието на другарите му от факта, че той нямаше семейни връзки и отечество. Получаването на пакети с хранителни продукти и лакомства бе изобщо забранено. Каквото въпреки това пристигаше, се разпределяше и Лео получаваше своя дял. Космополитизмът на заведението възпрепятстваше всяко очебийно изпъкване на расовите му черти. Тук имаше млади южняци, португалски южноамериканци, които повече приличаха на евреи от него, и така не ставаше и дума за такава класификация. Етиопският принц, който бе постъпил едновременно с Нафта, бе дори един истински къдрав негърски тип, но при това много изискан.

В класа по реторика Лео прояви желание да следва богословие и ако случайно го сметнат за достоен, да постъпи някога в ордена. Благодарение на това прехвърлиха стипендията му от „втория пансион“, където таксите и животът бяха по-скромни, в „първия пансион“. Сега вече на трапезата му прислужваха сервитьори, а съседи по спални помещения му бяха от едната страна един силезийски граф фон Харбювал и Шамаре, от другата — един маркиз ди Рангони-Сантакроче от Модена. Той завърши блестящо и смени, верен на решението си, пансионския живот в института с живота в школата за послушници в съседния Тизис — живот, изпълнен със служебно смирение, мълчаливо подчинение и религиозни упражнения, които му донесоха духовните наслади на ранните фанатични концепции.

Междувременно обаче здравето му страдаше — и то по-малко непосредствено, от строгостите на послушническия живот, където не липсваше необходимото освежаване, колкото изотвътре. Практическите упражнения, на които той беше обект, отговаряха по своята мъдрост и остроумност на неговите лични заложби и същевременно ги развиваха. При духовните дейности, които изпълваха дните и част от нощите му, при всичките тези изпитвания на съвестта, съзерцания, размисли и проникновения той със страстна, озлобена заядливост се заплиташе в хиляди трудности, противоречия и спорове. Той предизвикваше отчаянието — но същевременно и големите надежди на своя наставник по духовните упражнения, комуто всеки ден превръщаше живота в ад със своята диалектична ярост и със своя отказ да разбира по-просто нещата.

— Ad haec quid tu?123 — питаше той, а стъклата на очилата му искряха… И поставеният натясно отец нямаше друг избор, освен да го призовава към молитва, за да постигне мир на душата си — „ut in aliquem gradum quietis in anima perveniat“. Но този „мир“, доколкото го постигаха, се състоеше в едно пълно притъпяване на личния живот, в превръщането на послушника в прост инструмент, в някакъв гробищен духовен покой, чиито зловещи външни белези брат Нафта бе наблюдавал върху не една физиономия с опустял поглед наоколо си; дотам обаче той никога не би успял да стигне освен по пътя на физическата разруха.

За духовната издигнатост на началниците му можеше да се съди по това, че възраженията и оплакванията му не се отразиха върху доброто им мнение за него. Сам провинциалният шеф на ордена го извика при себе си в края на двегодишното му послушничество, разговори се с него, разреши да го приемат в ордена; и младият схоластик, който бе посветен в четирите първоначални степени — вратар, иподякон, четец и заклинател на дявола, — който бе дал „простите“ обети и вече окончателно принадлежеше към Обществото, замина за Фалкенбург в Холандия, за да следва в тамошния колегиум по богословските науки.

Той бе тогава двадесетгодишен, а три години по-късно, под влиянието на опасния за него климат и духовното напрежение, унаследеното страдание напредна дотам, че всеки по-нататъшен престой носеше опасност за живота му. Един кръвоизлив, който бе получил, разтревожи началниците му и след като той седмици наред се намираше между живота и смъртта, те го върнаха, горе-долу закърпен, в изходния му пункт. В същото възпитателно заведение, където сам бе учил, му намериха работа като наставник, настойник на пансионерите и преподавател по хуманитарни науки и философия. Един такъв стаж и без това се предписваше от наредбите, само че след някоя и друга година учителите обикновено се връщаха в колегиума, за да довършат и продължат седемгодишния богословски курс. Това обаче Нафта не можа да стори. Той постоянно беше болнав; лекарят и началниците прецениха, че на първо време за него най-добре ще бъде да остане на служба там, където въздухът беше здрав и имаше възможност да се занимава със земеделие. Той възприе първото по-високо посвещение, получи правото да чете апостола в неделя при тържествената литургия — право, което между впрочем той не упражняваше, първо, защото бе съвсем немузикален и, второ, защото пресекливият му глас не бе много пригоден за черковно пеене. Но повече от поддякон той не можа да стане — до дякон не стигна, камо ли пък до свещеник, а тъй като кръвоизливът се повтори и температурата не искаше да спадне, той се засели тук горе за едно по-продължително лечение на орденски разноски, което продължаваше вече шеста година — едва ли вече като лечение, защото в края на краищата престоят му тук, на височина с разреден въздух, се наложи като безусловна необходимост за живота му, поразкрасен от малко преподавателска дейност, по латински, в местната климатическа гимназия…

Тези неща заедно с повече подробности Ханс Касторп узна от разговори лично с Нафта, когато го посещаваше в копринената му килия — сам или пък придружен от своите сътрапезници Ферге и Везал, които бе запознал с него, или когато го срещаше на разходка и се връщаха заедно до селото — узна ги между другото, на откъси и във форма на по-свързани разкази; те му се струваха забележителни, и не само това: той поощряваше и Ферге, и Везал също да ги приемат като забележителни, което те и правеха — първият с ограничителната забележка, че всичко по-висше е недостъпно за него (тъй като само преживяването на плеврошока го бе издигнало над неговата крайна човешка непретенциозност), вторият с видимо удоволствие от щастливата кариера на един отначало потискан човек, която, разбира се, бе стигнала до застой и изглеждаше, че ще бъде погубена от болестта — и дърветата растат нависоко, но до небето не стигат.

Що се отнася до Ханс Касторп, той съжаляваше за този застой и с гордост и грижа си спомняше за честния Йоахим, който с героично усилие бе разкъсал яката мрежа на Радамантовите приказки и бе избягал при своето знаме, о чийто прът, в представите на Ханс Касторп, той се бе вкопчил, вдигнал три пръста на десницата си в клетва за вярност. И Нафта се бе клел на знаме, и него бяха приели под едно знаме, както сам се изразяваше, когато обясняваше на Ханс Касторп същността на своя орден, но при тия негови отклонения и комбинации той очевидно бе по-малко верен на своето знаме, отколкото Йоахим — и все пак, когато слушаше разказите на доскорошния или бъдещ йезуит, Ханс Касторп, този цивилист, това чедо на мира, виждаше как укрепва убеждението му, че всеки един от двамата би трябвало да харесва и разбира като близко и сродно както призванието, така и занятието на другия. Тъй като това бяха военни призвания, и то в повече от един смисъл: в смисъла на „аскетството“, на чинопочитанието, на послушанието и на испанската чест. Испанската чест господстваше в ордена на Нафта, който произхождаше от Испания и чийто правилник за духовни упражнения, един вид предшественик на правилника, който прусакът Фридрих бе издал за своята пехота, бе съставен първоначално на испански език, затова и Нафта често си служеше с испански изрази при своите разкази и поучения. Така той говореше за „dos banderas“, за двете знамена, около които се събираха войските за великия поход: адското и духовното; първото във Вавилонската равнина, където Луцифер играеше ролята на „caudillo“124 или главатар, второто в околностите на Ерусалим, където командваше Христос, като „capitan general“ на всички добри люде…

Не бе ли заведението „Зорница“ истинска кадетска школа, чиито питомци, разпределени по „дивизии“, се учеха с чест на духовно-военно благонравие — едно съчетание между „правата колосана яка“ и „испанския къдрав околовратник“, ако можеше така да се изрази човек? Идеята за честта и отличието, която играеше такава блестяща роля в съсловието на Йоахим — колко ясно, мислеше Ханс Касторп, бе подчертана тя и в съсловието на Нафта, където поради болестта той за съжаление не е можал да се издигне! Ако човек го слушаше, орденът бе съставен от множество крайно честолюбиви офицери, които бяха въодушевени само от една мисъл — как да се отличат в службата. („Insignes esse“ — казваха на латински.) Според учението и канона на основоположника и първия генерал, испанеца Лойола, те вършеха повече, служеха много по-блестящо, отколкото всички ония, които действаха само съгласно здравия си разум. Те всъщност извършваха своето дело „ех supererogatione“, свръхзадълженията, като оказваха съпротива не само на бунтуващата се плът („Rebellioni carnis“), което в края на краищата бе работа на всеки посредствено здрав човешки разсъдък, но воюваха против всяка склонност към страсти, против всяка проява на любов към себе си или към света, против неща, които обикновено бяха позволени. Тъй като да се воюва срещу противника, „agere contra“, значи да се напада, бе по-важно и по-почетно, отколкото само да се отбранява човек („Resistere“). Врагът трябва да се омаломощи и разбие! — тъй пишеше в полевия устав и неговият съставител, испанецът Лойола, бе съвсем на един ум с „capitan general“ на Йоахим, прусака Фридрих, и неговите бойни правила: „Атака, атака!“ — „Врагът се гони до дупка!“ — „Ataquez done toujours!“125

Светът на Нафта имаше нещо общо със света на Йоахим и то бе отношението към кръвта заедно с аксиомата, че човек не бива да се въздържа от кръвопролитие: тук именно тия два свята, ордени и съсловия бяха напълно съгласни; за едно чедо на мира бе много интересно да чуе разказите на Нафта за войнстващи монашески типове на Средновековието, които — изтощени от аскетизъм, изпълнени с жажда за духовна власт — съвсем не са гледали да се въздържат от кръвта, за да установят божията държава, световното господство на свръхестественото начало; за бранници-тамплиери, които са смятали смъртта в битка против неверниците за по-достойна от смъртта в леглото и не са смятали за престъпление, а за най-велика слава да бъдат убити или да убиват заради Христа. Добре бе, когато Сетембрини го нямаше при тия изказвания! Иначе той се проявяваше само като обезпокояващ хората шарманкаджия и тръбеше за мир — макар че ставаше дума и за свещената национална и цивилизаторска война срещу Виена, която той ни най-малко не отричаше, докато пък Нафта посрещаше с подбив и презрение именно тази негова страст и слабост. Поне когато италианецът се запалваше от такива чувства, той, Нафта, му противопоставяше световната християнска гражданска общност, като ту не искаше никоя страна да приеме за отечество, ту приемаше всички страни и рязко цитираше един генерал на ордена на име Никел, който бил казал, че любовта към отечеството била „чума и сигурна смърт за християнската любов“.

Понятно бе: заради аскетизма Нафта наричаше чума любовта към отечеството — тъй като какво ли не подразбираше той под тази дума, какво ли не според него противоречеше на аскетизма и царството божие! Не само привързаността към семейството и родината, но и привързаността към здравето и живота: заради нея именно той упрекваше хуманиста, когато го чуеше да тръби за мир и щастие; той го заяждаше за любовта му към плътта, „amor carnalis“, за любовта му към земните удобства, „commodorum corporis“, и право в лицето му наричаше супербуржоазен атеизъм придаването и на най-малката стойност на живота и здравето.

Тъй стигнаха до голямата беседа върху здраве и болест, която се разви от тия разногласия един ден, току преди Коледа, по време на една разходка по снега до курорта и назад; всички взеха участие в него: Сетембрини, Нафта, Ханс Касторп, Ферге и Везал — всички с лека температура, омаяни и възбудени от ходенето и говоренето при високопланинския студ, до един предразположени към треска — все едно дали вземаха дейно участие като Нафта и Сетембрини, или повече възприемаха казаното и придружаваха разговора само с кратки забележки; всички бяха така запалени, че често се забравяха, заставаха на място и образуваха една много заета, жестикулираща и препираща се група, не обръщайки внимание на хората, препречвайки им пътя, принуждавайки ги да описват кръг около тях и също да спират, да се ослушват и с учудване да дават ухо на дългите и широки аргументации.

Всъщност диспутът бе почнал във връзка с Карен Карщед, клетата Карен с пукнатите върхове на пръстите, която неотдавна бе умряла. Ханс Касторп нищо не бе узнал за внезапното влошаване на положението й, нито пък за смъртта й; иначе той на драго сърце и от другарство щеше да отиде на погребението — нали веднъж бе признал, че има изобщо слабост към погребения. Но обичайната за това селище дискретност стана причина той твърде късно да научи за нейната кончина и за това, че вече е заела окончателно хоризонтално положение в градината на амурчето с накривената снежна шапка. Requiem aeternam… Той посвети на нейната памет няколко любезни думи, което даде повод на Сетембрини да се изкаже подигравателно за Хансовата благотворителна дейност, за неговите посещения у Лайла Гернгрос, деловития Ротбайн, препълнената Цимерман, сина-самохвалко на „tous-les-deux“ и измъчената Наталие фон Малинкрод, като не пропусна да спомене и цветята, с които инженерът бе засвидетелствал своето благоговение пред тая безнадеждна и смешна сган. На това Ханс Касторп забеляза, че получателите на неговите подаръци, с привременното изключение на госпожа фон Малинкрод и момчето Теди, съвсем наистина са умрели, а Сетембрини го запита дали това ги прави по-достойни за уважение. Но все пак има нещо, възрази Ханс Касторп, което може да се нарече християнски поклон пред хорската неволя. Сетембрини не можа да го постави на място, защото Нафта започна да разказва за благочестиви изстъпления на любовта, които е имало през Средновековието, за удивителни случаи на фанатизъм и прехлас при гледането на болни: царски дъщери целували вонящите рани на прокажени, сами нарочно се заразявали от тяхната болест и наричали рози струпеите, които излизали по тялото им; други пък изпивали водата, с която промивали гнойни рани, след което заявявали, че никога нищо не им се било услаждало повече.

Сетембрини се престори, че ще повърне. Подигало му се, каза той, не толкова от физическата отвратителност на тези картини и представи, колкото от чудовищното заблуждение, което явствало от такова схващане за дейна любов към човека. И той се изправи, отново доби своята приветлива осанка, като заразказва за съвременните напредничави форми на здравеопазването, за победоносното отблъскване на епидемиите и противопостави на онези ужаси хигиената, социалните реформи и развитието на медицинските науки.

От тези достопочтени буржоазни начинания, отвърна Нафта, малка щяла да бъде ползата за столетията, които току-що бил имал пред вид; и то за двете категории — както за болните и нещастните, тъй и за здравите и щастливите, които не толкова от състрадание, а заради спасението на душата си са проявявали своето милосърдие. При една успешна социална реформа първата категория щяла да бъде лишена от най-важното свое средство за оправдание, а втората щяла да се чувства изгонена от своята свещена позиция. Затова съхранението на бедността и болестта било в интереса и на двете категории и това схващане щяло да бъде възможно дотогава, докогато щяло да бъде възможно поддържането на чисто религиозното становище.

Нечисто становище, заяви Сетембрини, и едно глупаво схващане, за чието оборване почти не си струвало да се унижава. Тъй като идеята за „свещената позиция“, както и това, което инженерът несамостоятелно казал за „християнския поклон пред хорската неволя“, било мошеничество, почивало върху измама, погрешно вживяване и върху една психологична грешка. Състраданието, което здравият проявява към болния и което издига до страхопочитание, защото не може да си представи как евентуално той би понесъл такива страдания — това състрадание било във висша степен пресилено, то съвсем не се отнасяло до болния и било резултат на грешка в мисленето и фантазията: здравият приписвал на болния своя собствен начин да преживява нещата и си представял, че болният не се различава от един здрав човек, който понася мъките на неговата болест — а това било напълно погрешно. Болният си бил болен с природата и модифицирания начин за преживяване, присъщи на болен човек; болестта така прекроявала човека, че да можели взаимно да се погаждат; имало сетивни притъпления, отпадания, благословени естествени наркотични състояния, духовни и нравствени приспособления и облекчения на природата, които здравият наивно забравял да тури в сметката. Най-добрият пример била гръдоболната паплач тук горе със своето лекомислие, своята глупост и разпуснатост, с отсъствието на добра воля за оздравяване. Накратко, ако милосърдният, почтителният здрав човек сам паднел болен и престанел да бъде здрав, той щял да види, че болестта е действително едно особено състояние, но далече не някакво почтено, и че с прекалена сериозност се е отнасял към нея.

Тук се опълчи Антон Карлович Ферге и защити плеврошока от извращения и неуважение. Как, какво, прекалена сериозност към плеврошока? Много благодаря и моля ви се! Неговата голяма адамова ябълка и добродушните мустаци се заиздигаха и заспускаха и той забрани каквото и да е пренебрежение към това, което бе изкарал на времето. Той бил само един обикновен човек, застрахователен агент и всички по-възвишени неща му били недостъпни — дори този разговор далече надхвърлял хоризонта му. Но ако господин Сетембрини искал да включи например и плеврошока в това, що бил казал — този адски гъдел с вонята на сяра и трите цветни безсъзнания, — той имал много здраве и много да извинявал. Тъй като тук и дума не можело да става за сетивни притъпления, благословени естествени наркози и грешки на фантазията, а това било най-голямата и най-безобразната свинщина под слънцето и който не го е изпитал като него, не може и представа да има за тая мизерия…

— Е да, е да! — каза Сетембрини. Колапсът на господин Ферге ставал все по-великолепен, колкото повече време минавало, откак го бил изпитал, и току-виж, че почнал да го носи като нимб на светия около главата си. Той, Сетембрини, не уважавал много болните, които искат да им се чудят хората. Сам той бил болен, и не леко, но без да се превземал; той бил по-скоро склонен да се срамува от това. Между впрочем той говорел безлично, философски; това, което бил споменал за разликата в природата и преживяванията на болния и здравия, почивало на солидна основа, нека господата си помислели само за душевните болести, за халюцинациите например. Ако някой от сегашните му другари, например инженерът или господин Везал, довечера видел всред полумрака в някой ъгъл на стаята починалия си баща, който го поглежда и заговаря, това щяло да бъде просто нещо ужасно за въпросния господин, едно във висша степен разтърсващо и объркващо преживяване, което щяло да го накара да се усъмни в сетивата и разсъдъка си, час по-скоро да напусне стаята и да потърси помощта на лекар-невролог. Нима не било така? Но веселото тук било, че такова нещо изобщо не можело да се случи на господата, тъй като били душевно здрави. Ако обаче им се случело, те не щели да бъдат здрави, а болни и не щели да реагират като здрави, тоест да се ужасят и побегнат, а щели да приемат видението като нещо съвсем в реда на нещата и щели да завържат разговор с него, както обикновено правели халюциниращите; в мисълта, че това предизвиква у халюциниращия един здрав ужас, се криела именно грешката на фантазията, която допускал здравият човек.

Господин Сетембрини разправяше много забавно и пластично за бащата в ъгъла. Всички непринудено се разсмяха, също и Ферге, макар че бе огорчен от подценяването на неговото адско приключение. От своя страна господин Сетембрини се възползва от възбуденото настроение, за да дообясни и застъпи становището за непочтеността на всички халюциниращи и изобщо на всички pazzi126: тези хора, каза той, си позволявали съвсем неоснователно какво ли не и сигурно много често били в състояние да обуздават своята лудост, както сам той имал случай да наблюдава при някои свои посещения в нервни клиники. Защото, когато лекар или външен посетител застанел на прага, халюциниращият най-често спирал да говори и жестикулира, докато се смятал за наблюдаван, за да му отпусне след това отново края. Защото в много случаи лудостта несъмнено е едно отпускане — тя служи за убежище от тежка скръб и за предпазна мярка на една слаба природа срещу непоносими удари на съдбата, които такъв човек не се решава да понесе с бистър разсъдък. Дотук, така да се каже, може всеки да стигне и той, Сетембрини, само със своя поглед бил докарвал поне временно до просветление не един луд, като противопоставял на неговите приумици едно държане на неумолим разум…

Нафта подигравателно се смееше, докато Ханс Касторп уверяваше господин Сетембрини, че е готов да му вярва напълно. Като си го представел как се усмихва под мустак и изпълнен с неотразим разум, се взира в слабоумния, добре разбирал как клетият е трябвало да се стегне и да даде път на едно прояснение, макар че естествено е считал появата на Сетембрини за крайно нежелателно безпокойство… Но и Нафта познаваше такива лудници, той си спомни за едно посещение в „отделението за буйните“ на една такава клиника и там му се били представили сцени и картини, пред които, боже мой, едва ли щяло да има полза от разумния поглед и дисциплиниращото въздействие на господин Сетембрини: сцени като у Данте, гротескни картини на ужас и страдание — голи, луди, клечащи във вани с вода, във всичките пози на душевен страх и вцепенение от ужас, някои вайкащи се на висок глас, други изригващи с вдигнати ръце и раззинати уста един смях, в който били размесени всички елементи на преизподнята…

— Аха — каза господин Ферге и си позволи да напомни за собствения си смях, който се бил изтръгнал от него при задушаването.

… И накратко, неумолимата педагогика на господин Сетембрини можела да си стегне багажа пред физиономиите от „отделението за буйните“, върху които по-скоро религиозното страхопочитание би упражнило едно човечно влияние, отколкото надменното морализиране чрез разума, което нашият високопросветен слънчев рицар и Соломонов викарий благоволявал да противопостави на безумието.

Ханс Касторп нямаше време да се занимава с титлите, които Нафта отново прикачи на Сетембрини. Той бегло реши при пръв удобен случай да разследва до дъно тази работа. В момента обаче развитието на разговора съвсем бе погълнало вниманието му; защото Нафта тъкмо изтъкваше с острота общите тенденции, които карали хуманиста да отдава по начало всяка чест и поклонение на здравето и по възможност да смалява и лишава от достойнства болестта — в което становище, разбира се, се изявявала една забележителна и почти похвална саможертва, тъй като Сетембрини сам бил болен. Ала неговото поведение, което въпреки необикновеното достойнство не било лишено от грешки, идвало в резултат на уважението и благоговението пред тялото, което щяло да бъде оправдано само ако тялото се намирало в своето дадено му от бога първоначално състояние вместо в състоянието на унижението — in statu degradationis. Тялото било създадено безсмъртно, но неговата природа се покварила вследствие на първородния грях и то било овладяно от развала и отвратителност, станало смъртно и тленно, нищо друго не представлявало освен затвор и наказателна тъмница за душата и било годно единствено да предизвиква чувство на свян и смущение, pudoris et confusion is sensum, както бил казал свети Игнатий.

На това чувство, обади се Ханс Касторп, както е известно, и хуманистът Плотин бил дал израз. Но господин Сетембрини, вдигнал ръка високо над главата си, го призова да не обърква становищата и по-добре да се придържа към положението на възприемане.

Междувременно Нафта изведе страхопочитанието, което християнското Средновековие е хранело към бедите, сполетели тялото, от положителното отношение на религията към физическото страдание. Тъй като струпеите на тялото са правели очевидно не само неговото падение, но са отговаряли и на отровната поквара на душата по начин, предизвикващ назидателно и духовно задоволство — докато цветущото тяло е било едно заблуждаващо и обидно за съвестта явление, от което най-правилно е било да се отречем посредством дълбоко унижение пред неговата тленност. Quis me liberabit de corpore mortis hujus? Кой ще ме освободи от тялото на тази смърт? Това е бил гласът на духа, който от край време е бил истинският глас на човечеството.

Не, това е бил един помрачен глас — според развълнувано изказаното мнение на господин Сетембрини, — гласът на един свят, който още не е бил огрян от слънцето на разума и човещината. Да, макар че духът му носел отрова за физическата му личност, той го бил запазил достатъчно здрав и незаразен, за да можел по красив начин да отстои каузата на тялото срещу паписта Нафта и да се посмее на душата. Той отиде дотам, че представи тялото като истински храм на бога, на което Нафта заяви, че тази паяжина не е нищо друго освен една завеса между нас и вечността, което пък от своя страна предизвика Сетембрини веднъж за винаги да му забрани употребата на думата „човечество“ — и така нататък.

С вкочанени от студа лица, гологлави, обути в шушони от гумиран плат, те ту стъпваха върху посипаната с пепел снежна покривка, която се стелеше върху тротоара, ту разравяха с крака рохкавия сняг върху платното; Сетембрини бе в зимна полушубка, на която яката и обърнатите кожени маншети изглеждаха окраставели поради проскубаните места, но той съумяваше да я носи с елегантност, Нафта бе в черно, дълго и закопчано догоре палто, което бе подплатено с кожа, но навън нищо не се виждаше; двамата спореха върху тези принципи с най-голяма лична заинтересованост, при което често се случваше, че не се обръщаха един към друг, а към Ханс Касторп, пред когото говорещият излагаше и застъпваше становището си, като само с глава или палец посочваше противника си. Те го бяха взели помежду си, а той, извъртайки глава насам-натам, се съгласяваше ту с единия, ту с другия или, застанал на място, привел косо назад горната част на трупа си, жестикулираше с ръка в подплатена ръкавица от шевро, за да подчертае нещо собствено, и то, разбира се, съвсем непонятно, докато Ферге и Везал обикаляха около тримата, ту вървяха пред тях, ту зад тях или пък тръгваха редом, докато уличното движение отново разкъсваше редицата.

Под влиянието на вмятаните забележки дебатите преминаха върху по-съществени предмети, засегнаха набърже и при нарастващо участие всички проблеми на кремацията, на телесните наказания, на изтезанията и на смъртното наказание. Фердинанд Везал изкара на сцената боя като наказание и тази тема добре му отиваше, както намери Ханс Касторп. Не бе за чудене, че господин Сетембрини се позова на човешкото достойнство и с високопарни думи се изказа против тази дивашка система както в педагогиката, така и в правораздаването — докато също така не бе изненада, а само поразяваше със своята мрачна дързост това, че Нафта се застъпи за боя с пръчки. Според него абсурдно било да се бръщолеви тук за човешко достойнство, защото нашето истинско достойнство почивало върху духа, а не върху плътта, и тъй като човешката душа била извън мярка склонна да изсмуква от тялото своята жизненост, то болките, които причиняваме на тялото, били едно наистина препоръчително средство, което ще й вгорчи удоволствието от страстите и същевременно ще я прогони обратно от тялото към духа, който по този начин отново ще влезе в господството си. Да се гледа на наказанието с бой като на нещо особено позорно, било съвсем глупав предразсъдък. Света Елисавета била бита до кръв от своя изповедник Конрад фон Марбург, благодарение на което „нейната душица“, както било казано в житието й, била „възнесена“ до „третото небе“, а тя самата набила с пръчки една бедна старица, на която й се приспало тъкмо преди изповед. Нима човек можел сериозно да нарече варварски и нечовешки самобичуванията, на които са се подлагали принадлежащите към някои ордени и секти, както и изобщо някои по-задълбочени личности, за да укрепят у себе си духовния принцип? Поради своята непоклатимост вярата ставала само по-комична, тъй че законната отмяна на боя в страни, които се смятали за благородни, представлявала истински прогрес.

Е, каза Ханс Касторп, все пак трябвало абсолютно да се признае, че в противоречието между плътта и духа плътта несъмнено въплътявала, ха-ха, значи, въплътявала, злото, дяволското начало — дотолкова, доколкото плътта била природа — разбира се, природа, и това не било лошо — и доколкото в своето противоречие с духа природата несъмнено била скарана с разума — мистично скарана, можело така да каже човек, ако поемел риск въз основа на своето образование и своите познания. Застъпил вече това становище, той трябвало да приеме последователно едно съответно отношение към тялото — да признае за целесъобразни такива дисциплинарни средства, които — нека пак сме поемели риска — можели да се определят като мистично скарани с него. Може би и господин Сетембрини, ако тогава, когато немощта на тялото му го била възпрепятствала да замине за конгреса на прогреса в Барселона, имал до себе си една света Елисавета…

Всички се разсмяха и тъй като хуманистът щеше да кипне, Ханс Касторп набързо заразказва за бой, който сам на времето бил изтърпял: в долните класове на неговата гимназия си служели понякога с това наказание, имало там ездачески нагайки, ала учителите не вдигали ръка върху него поради съображения от обществен характер, затова пък един по-як негов съученик, голям нехранимайко, го набил веднъж с гъвкавата нагайка — по бедрата и обутите само в чорапи прасци; болката била позорна, безобразна, незабравима, избило го на срамотно хълцане, рукнали сълзи на ярост и унизителна мъка — нека му простял любезният господин Везал тази дума127, — а освен това Ханс Касторп бил чел някъде, че в затворите и най-закоравелите убийци хленчели като дечица, когато ги наказвали с бой.

Докато господин Сетембрини покри лицето си с двете ръце, които бяха в много охлузгани кожени ръкавици, Нафта с държавническа хладина попита как иначе биха могли да се обуздаят закоравели престъпници освен посредством вериги и тояги, които между впрочем напълно отговаряли на стила на един затвор; хуманният затвор бил естетична половинчатост, компромис, и господин Сетембрини, колкото и красноречив оратор да бил, всъщност нищо не разбирал от красота. Що се отнасяло до педагогиката и до тези, които искали да изключат от нея телесните наказания, тяхното понятие за човешко достойнство според Нафта се кореняло в либералния индивидуализъм на буржоазната хуманитарна епоха, в един просветен абсолютизъм на собственото „аз“, който бил на път да отмре и да стори място на издигащи се нови, по-малко мекушави социални идеи, идеи на връзка и подчинение, на принуда и послушание, които не можели да минат без свещена жестокост и които щели да ни накарат да гледаме с други очи как бива наказван трупът.

— Оттук названието „трупно послушание“. — присмя се Сетембрини; а тъй като Нафта подхвърли, че след като бог, за да накаже греха, бил предал нашето тяло на ужасно, позорно тление, не било в края на краищата някакво капитално престъпление, ако същото това тяло по някой път понесе и бой — и тъй мигновено се отвори дума за изгарянето на труповете.

Сетембрини възвеличи кремацията. Можело да се предотврати онова позорно тление, каза той весело. По съображения на целесъобразност и по други, идеални подбуди човечеството било на път да се справи с него. И той заяви, че бил участник в подготовката на един международен конгрес за кремация, който щял да се състои вероятно в Швеция. Запланувано било да се изложи един образцов крематориум, съоръжен съгласно целия досегашен опит в тая област, заедно със зала за урните, и това щяло да доведе до редица нови подтици и поощрения. Каква допотопна и отживяла процедура било погребването на мъртъвците, като се имат пред вид съвременните условия! Разрастването на градовете! Изтласкването на гробищата към покрайнините! Цените на местата! Накърняването на атмосферата на погребенията посредством наложилата се употреба на модерни транспортни средства! Господин Сетембрини бе готов с трезви, сполучливи забележки. Той се пошегува с фигурата на превития одве вдовец, който всекидневно шества до гроба на скъпата покойница, за да влиза там в диалог с нея. Тази идилична личност трябвало преди всичко да разполага с излишъци от най-ценното нещо в живота — времето, а между впрочем голямото оживление на едни модерни централни гробища сигурно щяло да поизпари атавистичното му сантиментално блаженство. Унищожението на трупа посредством огън и жар — каква чиста, хигиенична и достойна, каква героична представа в сравнение с обичая да се предоставя този труп на окаяното саморазложение и на асимилацията от низши живи същества! Тъй като огънят поглъщал ония съставки на тялото, които били изобщо непостоянни, които още приживе били подложени на обмяната на веществата; другите съставки обаче, които най-малко участвали в този поток и които почти без промяна придружавали човека през зрялата му възраст, образували пепелта и събирайки нея, живите прибирали онова, което било нетленно у починалия.

— Много хубаво — каза Нафта, о, това било много, много мило. Нетленната част на човека, пепелта. Ах, разбира се, Нафта възнамерявал да задържи човечеството на неговото ирационално становище към биологическите факти, той бранел примитивното религиозно стъпало, където смъртта е била страхотия, обвеяна от толкова тайнствени ужаси, че е било забранено да се отправи един ясен, разумен поглед към този феномен. Какво варварство! Ужасът пред смъртта бил унаследен от епохи на най-ниска култура, когато смъртта по правило е била насилствена и страхотиите, които действително са я придружавали, за дълги времена били останали свързани в чувствата на хората с мисълта за нея. Ала благодарение на развитието на общата наука за хигиената и на укрепването на личната сигурност все повече и повече естествената смърт ставала обикновено явление; мисълта за вечен покой след съответно изчерпване на силите почнала да се струва на модерния човек-труженик далече не толкова ужасяваща, а, напротив — нормална и желателна. Не, смъртта не била нито някакво страшилище, нито някаква мистерия, тя била едно недвусмислено, разумно, физиологически необходимо и добре дошло явление и който се занимавал с нея повече, отколкото й се полага, ограбвал живота. Ето защо било запланувано да пристроят към въпросния крематориум и залата с урните, към „залата на смъртта“, една „зала на живота“, в която щели да съчетаят архитектура, живопис, скулптура, музика и поезия, за да отвлекат мислите на живите от преживяването на смъртта, от затъпяващата скръб и от напразните вопли и ги насочат към благата на живота…

— Бърже-бърже! — взе го на подбив Нафта. — За да не би опелото да продължи прекалено дълго, да не би да надделее набожното смирение пред един факт, без който, разбира се, не би имало нито помен от архитектура, живопис, скулптура, музика и поезия.

— Той дезертира към знамето — замечтано каза Ханс Касторп.

— Неразбираемостта на вашите думи, инженере — отвърна му Сетембрини, — ги прави само по-достойни за порицание. Преживяването на смъртта трябва в края на краищата да бъде преживяване на живота, иначе то ще бъде само едно привидение.

Ще поставят ли неприлични символи в „залата на живота“ както върху някои антични саркофази? — попита сериозно Ханс Касторп.

На всеки случай щяло да има с какво да си оплакне очите човек, заяви Нафта. Един класицистичен вкус щял да представи в мрамор и с блажни бои тялото, грешното тяло, което спасяват от тление; това не трябвало никого да учудва, тъй като от прекалена нежност не разрешават дори да му се налагат наказания…

Тук се намеси Везал с темата за изтезанията; пък тя му и отговаряше на лицето. Какво мислят господата за следствието посредством изтезания? Той, Фердинанд, винаги използвал при търговските си пътувания случая да разгледа в старите културни огнища онези потулени кътища, където на времето прилагали този метод за изпитване на съвестта. Той познавал килиите за изтезание в Нюрнберг, в Регенсбург, разгледал ги внимателно, с цел да се поучи. Там, разбира се, съвсем неделикатно били третирали тялото заради душата — по какви ли не остроумни начини. Вкарат ти крушата и разчекнатата уста — прочутата круша, която сама по себе си вече не е някое лакомство — и цялата работа се развива всред пълна тишина…

— Porcheria128 — измърмори Сетембрини.

Ферге каза, че отдавал полагащото се почитание на крушата и на цялата приглушена процедура. Но дори и тогава не били могли да измислят нещо по-ужасно от опипването на плеврата.

Това били направили, за да му върнат здравето.

Не по-малко било оправдано едно временно коравосърдечие, когато се касаело до някоя закоравяла душа и до погазена правда. Освен това изтезанието се било явило като резултат на целесъобразен напредък.

Нафта сигурно не бил съвсем на себе си.

Напротив, умът му бил почти на място. Господин Сетембрини бил естет и очевидно за момента не му била много ясна средновековната история на правния процес. Тя всъщност била предмет на прогресивна рационализация, и то в такава насока, че постепенно, въз основа на разумни разсъждения, бог бил изключен от правораздаването. Божият съд отпаднал, защото трябвало да забележат, че по-силният побеждава, макар и да не е прав. Люде от рода на Сетембрини, скептици, критици, дошли до това заключение и наложили заместването на старата наивна правна процедура с нова, с инквизиционния процес, който вече не се осланял на божията намеса в полза на истината, а си поставил за цел да се получи от обвиняемия признанието на истината. Никаква присъда без самопризнание — и днес тъй мисли народът: инстинктът е бил силен — веригата на доказателствата може да е била напълно сключена, но осъждането се е смятало за незаконно, ако е липсвало самопризнанието. Как да го предизвикаме? Как да установим истината, без да се облягаме само на едни улики и на едно съмнение? Как да погледнем в сърцето, в мозъка на човек, който я укрива, който я извращава? Ако духът е злонамерен, не остава нищо друго, освен да се обърнем към тялото, с което вече можем да се справим. Изтезанието като средство за постигане на крайно необходимото самопризнание бе продиктувано от разума. Този обаче, който бе пожелал и въвел процеса със самопризнание, не бе никой друг, а господин Сетембрини и, значи, той бе първоизточникът на изтезанието.

Хуманистът помоли господата да не вярват на тези сатанински шеги. Ако всичко се било развило така, както учел господин Нафта, ако наистина разумът е бил откривателят на тия ужаси, това доказвало само колко много тоя разум се е нуждаел във всички времена от подкрепа и просвещение, колко малко поклонниците на първичния инстинкт имали причина да се боят, че някога на земята може прекалено да надделее разумът! Но преждеговорившият сигурно бил сбъркал. Онзи правен ужас не можел да води началото си от разума дори само затова, защото неговата първопричина била вярата в преизподнята. Един поглед из музеите и подземията бил достатъчен: това притискане, разпъване, завинтване и изгаряне очевидно е плод на една детински заслепена фантазия, на желанието за благочестиво подражание на това, което се върши в задгробните предели на вечната мъка. На туй отгоре били смятали, че едва ли не помагат на престъпника. Били приемали, че неговата клета душа се бори за едно самопризнание и че само плътта като принцип на злото се противопоставя на добрата му воля. Така били смятали, че му правят една продиктувана от любовта услуга, когато са сломявали чрез мъчения плътта му. Аскетическо безумие…

Дори и древните римляни постъпвали така.

Римляните ли? Ма che!129

Ами че и те били познавали изтезанието като процесуално средство.

Логично смущение… Ханс Касторп се опита да спаси положението, като самовластно и сякаш призован да ръководи такъв разговор, постави на дневен ред проблема за смъртното наказание. Изтезанието било отменено, макар че следователите все още имали свои начини да сломяват обвиняемите. Но смъртното наказание изглеждало безсмъртно, от него, види се, не могли да се откажат. И най-цивилизованите народи го поддържали. Французите имали много лош опит със своята каторжна система. Хората просто не знаели как на практика да постъпват с известни човекоподобни същества, освен да ги скъсяват с по една глава.

Това не били „човекоподобни същества“, поучи го господин Сетембрини; това били хора като него, инженера, и като самия говорещ — само че слабоволни и жертви на едно несъвършено общество. И той разказа за един закоравял престъпник и многократен убиец, принадлежащ към оня тип, който прокурорите в своите пледоарии обикновено окачествявали като „озверен“, като „звяр в човешки образ“. Този човек бил изписал стените на килията си със стихове. И те съвсем не били лоши, тези стихове — много по-добри от тези, които понякога майсторели някои прокурори.

Това хвърля една особена светлина върху изкуството, каза Нафта. Но иначе в никоя насока не било забележително.

Ханс Касторп бе очаквал, че господин Нафта ще бъде за запазването на смъртното наказание. Нафта, каза той, бил също така революционер, както и господин Сетембрини, само че във възпиращ смисъл, бил революционер на консервацията.

Светът, усмихна се Сетембрини самоуверено, ще върви по пътя си мимо революцията на антихуманния поврат. Господин Нафта щял да предпочете да се отнесе с подозрение към изкуството, отколкото да признае, че то издига в човек и най-пропадналия индивид. С такъв фанатизъм не е възможно да се спечели жадуващата за светлина младеж. Току-що била основана една интернационална лига, чиято цел била законодателната отмяна на смъртното наказание във всички културни страни. Господин Сетембрини имал честта да членува в нея. Мястото за нейния първи конгрес не било още определено, но човечеството имало основания да вярва, че ораторите, които ще се изкажат там, ще бъдат въоръжени с добри аргументи! И той изложи някои аргументи, между тях винаги възможната правна грешка, юридическото убийство, както и надеждата за поправяне, която никога не бивало да изгубваме; даже и „отмъщението е мое“ процитира той, настоя още, че държавата, ако се стреми към облагородяване, а не към насилие, не бивало да отплаща на злото със зло и отхвърли понятието „наказание“, след като, изхождайки от един научен детерминизъм, се бе опълчил и срещу понятието „вина“.

След това „жадуващата за светлина младеж“ трябваше да наблюдава как Нафта, един по един, изви врата на всичките аргументи. Той взе на подбив страха от кръвта и въздигането на живота от страна на човеколюбеца, твърдейки, че това уважение към живота на индивида приляга на неразделните от чадъра си буржоа, но че при най-добрите стихийни обстоятелства, когато излезела на сцената една-едничка идея, която надхвърляла „сигурността“, значи, нещо свръхлично, свръхиндивидуално — и това било единственото достойно нещо за човека, следователно в по-висш смисъл единственото нормално състояние, — във всички времена без всякакви усуквания не само се жертвал индивидуалният живот за по-висшата идея, но и че самият индивид без колебание слагал този свой живот на карта. Филантропията на неговия уважаем опонент, каза той, се стремяла да отнеме всички тежки и смъртно сериозни акценти на живота; тя цели кастрирането на живота, даже и чрез детерминизма на своята тъй наречена наука. Но истината била, че понятието за вината не само се унищожава чрез детерминизма, но посредством него получава даже по-голяма тежест и страхотност.

Това не било лошо. Дали той изисквал от нещастната жертва на обществото да се чувства наистина виновна и по убеждение да се качва на гилотината?

Точно така. Престъпникът бил проникнат от своята вина както от своето собствено „аз“. Тъй като той бил такъв, какъвто е, и нито можел, нито искал да бъде друг, а в това именно се състояла вината му. Господин Нафта прехвърли вината и заслугата от емпиричната сфера в метафизичната. В действията и постъпките господствала, разбира се, детерминацията, тук нямало свобода, но такава имало в битието. Човекът бил такъв, какъвто би искал да бъде и какъвто до неговото унищожение нямало да престане да иска да бъде; той „от душа и сърце“ бил поискал да извърши убийство и следователно не заплаща твърде скъпо това с живота си. Нека да умрял, след като бил изпитал най-върховното удоволствие.

Най-върховното удоволствие?

Най-върховното.

Слушащите прехапаха устни. Ханс Касторп се поокашля. Долната челюст на Везал провисна накриво. Господин Ферге въздъхна. Сетембрини тънко забеляза:

— Виждаме, че има един начин на обобщаване, който дава лична окраска на предмета. Би ли ви сторило удоволствие да убиете?

— Това не е ваша работа. Ако бях обаче сторил това, щях да се изсмея в лицето на хуманитарното невежество, което би искало да ме храни с леща до края на дните ми. Няма никакъв смисъл убиецът да преживее убития. Те двамата, на четири очи, сам-саменички, тъй както само при един друг, сроден случай две същества се намират заедно — едното потърпевшо, другото действащо, — са споделили една тайна, която завинаги ги свързва. Те си принадлежат един другиму.

Сетембрини хладно призна, че у него няма орган за тази мистика на смъртта и убийството и че не чувства липсата му. Нямал нищо против религиозните дарби на господин Нафта — те безсъмнено превъзхождали неговите, той само искал да констатира, че не завижда. Някаква непреодолима потребност за чистота го откланяла от една сфера, където очевидно не само във физическо, но и в душевно отношение господства онова преклонение пред мизерията, за което преди малко станало дума пред експериментиращите младежи, вкратце, от една сфера, където добродетелта, разумът и здравето нямат никаква стойност, в замяна на което порокът и болестта се тачат до немай-къде.

Нафта потвърди, че добродетелта и здравето действително не са религиозно състояние. Голяма крачка напред било, каза той, ако стане ясно, че религията няма нищо общо с разума и нравствеността. Тъй като, прибави той, тя няма нищо общо с живота. Животът почивал върху условия и основи, които отчасти принадлежели към науката за познанието, отчасти към моралната област. Първите се наричали време, пространство, причинност, вторите — нравственост и разум. Всичките тези неща били не само чужди и безразлични за същината на религията, но дори враждебно противоположни, тъй като тъкмо те съставяли живота, така нареченото здраве, тоест архифилистерството и архибуржоазията, а религиозният свят можел да се определи като тяхна абсолютна, и то абсолютно гениална противоположност. Между впрочем той, Нафта, не искал напълно да отрече вероятността тази сфера на живота да притежава свои гении. Имало едно обуржоазяване на живота, чийто монументален наивно простодушен смисъл не можел да се отрече, едно филистерско величие, което можело да се сметне достойно за уважение, стига да се има пред вид, че то — застанало върху важно разкрачени нозе, кръстосало ръце на гърба и изпъчило гърди — означава въплътената нерелигиозност.

Ханс Касторп вдигна ръка, като в училище. Той не искал да засегне нито една от двете страни, но тук очевидно ставало дума за прогреса, за човешкия прогрес, значи, до известна степен и за политиката, за красноречивата република и за цивилизацията на образования Запад и тук той смятал, че разликата, или ако господин Нафта непременно настоявал — антагонизмът между живота и религията се дължал на антагонизма между времето и вечността. Тъй като прогрес можело да има само във времето, във вечността такъв нямало, нямало и нито политика, нито красноречие. Там, така да се каже, човек се отдавал на бога с отпусната назад глава и затворени очи. И това била разликата между религията и нравствеността, нестройно изразено.

Наивността в неговия начин на изразяване, каза Сетембрини, била по-малко тревожна, отколкото страхът му от сблъсъка и увлечението му да прави отстъпки на дявола.

Е, за дявола те доста отдавна се били препирали, господин Сетембрини и той, Ханс Касторп, „O Satana, o ribellione!“ Всъщност на кой дявол бил направил отстъпки? На този с бунта, работата и критиката или на другия? Ставало вече опасно за живота — един дявол вдясно и един вляво, как, да го вземе дяволът, да се оправи човек!

По този начин, каза Нафта, както господин Сетембрини искал да види положението, то не получавало правилно определение. Решителното в неговата представа за света било това, че гледал на бога и на дявола като на две отделни личности или като на два отделни принципа и поставял, между впрочем по строго средновековен образец, „живота“ като обект за борба помежду им. В действителност обаче те били заедно и едновременно противопоставени на живота, на неговото обуржоазяване, на етиката, на разума, на добродетелта — като религиозния принцип, който заедно представлявали.

— Какъв отвратителен буламач — che guazzabuglio proprio storaachevole! — извика Сетембрини. — Добро и зло, светиня и злодеяние, всичко разбъркано! Без преценка! Без воля! Без способността да се отхвърли онова, което е за отхвърляне! Дали господин Нафта знае от какво се отказва, като скупчва пред ушите на младежта бога и дявола и в името на това вулгарно двуединство отрича етичния принцип! Той се отказва от стойността — от всяка представа за стойност — ужасно дори да се каже! Добре, няма, значи, добро и зло, а само нравственото безредие на всемира! Няма го и индивида в своето критическо достойнство, а само всичко поглъщащата и всички изравняваща общност, само мистичната гибел в нея! Индивидът…

Чудесно, господин Сетембрини пак се смята за идеалист! Но за да бъде човек такъв, трябва да познава разликата между нравственост и блаженство, което при този господин илюминат и монист съвсем не е така. Приемем ли глупешката живота като самоцел и не задаваме ли въпроса за смисъл и цели, които го надхвърлят, ще имаме господството на една родова и социална етика, на една нравственост на гръбначните животни, но не индивидуализъм — такъв може да се срещне само в обсега на религиозното и мистичното, в тъй нареченото „нравствено безредие на всемира“. Каква е тя и какво иска да представлява — тази нравственост на господин Сетембрини? Тя е свързана с живота, значи, нищо друго освен полезна, значи, негероична до степен, предизвикваща състрадание. Тя съществува, за да стане чрез нея човек стар и щастлив, богат и здрав и толкоз. Това филистерство на разума и труда той смята за етика. Що се отнася до него, Нафта, той отново си позволява да го определи като мизерно обуржоазяване на живота.

Сетембрини призова към умереност, но собственият му глас бе страстно развълнуван, когато изтъкна като непоносимо това, че господин Нафта постоянно говори за „обуржоазяване на живота“ с един, бог знае защо, аристократично пренебрежителен тон, като че ли обратното — а знае се какво е обратното на живота — би било едва ли не по-благородното!

Нови лозунги и ключови думи! Сега стигнаха до благородството, до въпроса за аристокрацията! Ханс Касторп, свръхразгорещен и изтощен от треска и проблематика, изпълнен с несигурност относно разбираемостта и трескавата дързост на своя начин на изразяване, изповяда с изтръпнали устни, че открай време си е представял смъртта с колосана испанска къдрава яка или поне в, така да се каже, по-неофициална униформа, с висока колосана яка, а живота — с обикновена, малка модерна бяла яка… но сам се стресна от опиянената мечтателност на словото си и обществената му немощ и увери, че не това бил искал да каже. Пък не било ли така, че имало хора, известен тип хора, които човек не можел да си представи мъртви, и то защото имали извънредно просташки изглед! Искал да каже: те изглеждали толкова жизнеспособни, че създавали впечатление, като че никога нямало да умрат, като че не били достойни да бъдат осветени от смъртта.

Господин Сетембрини изрази надеждата, че не се мами, ако смята изказванията на Ханс Касторп направени само за да търсят противоречие. Младият човек щял винаги да го намери готов за духовна съпротива, що се отнасяло до такива подхвърляния. „Жизнеспособни“ — рекъл той. И употребил тази дума в един пренебрежителен, долен смисъл. „Жизнедостойни!“ Тази дума трябвало да постави вместо онази и понятията щели да се подредят правилно и хубаво. „Жизнедостойнство“, и веднага, по пътя на най-лесната и закономерна асоциация, щяла да излезе на преден план идеята „достойнство за любов“, тъй тясно и близко свързана с първата, че би могло да се каже: само това, което наистина е достойно за живот, е наистина достойно и за любов. А двете заедно — достойното за живот и достойното за любов — съставят онова, което се нарича благородно.

Ханс Касторп намери това очарователно и във висша степен забележително. Господин Сетембрини, каза той, го бил напълно спечелил със своята пластична теория. Тъй като, нека казват каквото щат — а нещо можело да се каже: например, че болестта е едно повишено жизнено състояние и, значи, съдържа нещо тържествено, — едно било обаче положително: болестта означава едно свръхподчертаване на телесното, тя прави човека зависим напълно от тялото му и вреди на човешкото достойнство, руши го, като снижава човека до притежанието само на едно тяло. Болестта, значи, била безчовечна.

Болестта била напълно човечна — веднага отвърна Нафта; тъй като да бъдеш човек, значело да бъдеш болен. Без съмнение човекът бил сериозно болен, именно неговата болест го правела на човек, а тези, които искат да го оздравят, не преследвали нищо друго освен неговото обезчовечаване и озверяване; да го принудят да сключи мир с природата, „да го върнат назад към природата“ (след като той никога не е бил естествен) — тези разни регенератори, суровоядци, проповедници на въздушните и слънчевите бани и другите тям подобни пророци, следователно разните следовници на Русо, не се стремят към нищо друго освен към обезчовечаване и озверяване… Човечност? Благородство? Духът бил, който отличавал човека от целия останал органичен живот — това същество, освободило се до висша степен от природата, чувстващо се до висша степен ней противоположно. В духа, следователно в болестта, се кореняло достойнството на човека и неговото благородство: той бил, с една дума, в толкова по-висша степен човек, колкото по-болен бил, и геният на болестта бил по-човешки от гения на здравето. За учудване било, че този, който играе ролята на човеколюбец, си затваря очите пред такива основни за човечеството истини. Господин Сетембрини говорел наляво и надясно за напредъка. Като че ли напредъкът, доколкото такова нещо съществувало, не се дължал единствено на болестта, сиреч на гения, който не бил нищо друго освен болест! Като че ли здравите не били живели по всяко време от постиженията на болестта! Имало било хора, които съзнателно и доброволно се отдавали на болестта и безумието, за да спечелели за човечеството успехи, които се преобръщали в здраве, след като били извоювани посредством лудост — постижения, чието притежание и ползването на плодовете им не били вече обусловени, след онова героично дело, от болест и лудост. Това било истинска кръстна смърт…

„Аха! — помисли си Ханс Касторп. — Какъв си ми ти един непочтен йезуит с твоите комбинации и твоето тълкуване на кръстната смърт! Ясно е вече защо не си станал отец, joli jésuite â la petite tache humide. Хайде, ревни сега, лъве!“ — обърна се той мислено към господин Сетембрини. И този „зарева“, като обяви за фантасмагория, буквоядство и мирова заблуда всичко, което Пафта току-що бе поддържал.

— Кажете де — викна той на своя противник, — кажете де, с всичката отговорност на възпитател, кажете пред ушите на ученолюбивата младеж, че духът е… болест! Така действително ще я спечелите за духа, ще й вдъхнете вяра в него! Обявете, от друга страна, болестта и смъртта за благородни, здравето и живота за вулгарни — това е най-сигурният метод да се насочи питомецът към служба на човечеството. Davvero, е criminoso!130 — И като рицар той се застъпи за благородството на здравето и живота, за благородството, което придава природата и което няма защо да се бои за своя дух. „Образът!“ — каза той, на което Нафта високопарно отвърна: „Словото!“ Но този, който нищо не искаше да знае за словото, каза: „Разумът!“, докато човекът на словото защити „Страстта“. Това не бе много ясно. „Обектът“ — каза единият, а другият — „самостоятелното Аз“. Накрая стана даже дума и за „изкуство“, от едната страна, и за „критика“ — от другата, и всеки случай многократно за „природа“ и „дух“ и за това кое е по-благородно, следователно за „аристократичната проблема“. Но при това нямаше нито ред, нито яснота, нито борческо раздвоение; защото говореха не само един против друг, а и един през друг, спорещите не само си противоречаха взаимно, но и влизаха в противоречие сами със себе си. Сетембрини доволно често бе извиквал на „критиката“ по едно ораторско „да живее!“, а сега бранеше онова, което считаше за противоположно, бранеше „изкуството“ като благородно начало, а докато Нафта неведнъж бе се проявявал като защитник на „естествения инстинкт“ против Сетембрини, който бе очернял природата като „глупава сила“, като прост факт и съдба, пред която не бивало да отстъпват разумът и човешката гордост, сега той застана на пост пред духа и „болестта“, където единствено можели да се намерят благородството и човещината, защото италианецът бе станал застъпник на природата и нейната аристокрация на здравите, независимо от всяка еманципация. Не по-малки неясноти възникнаха около понятията „обект“ и „Аз“ — тук объркването, което впрочем винаги бе едно и също, се оказа най-ужасно и буквално стигнаха дотам, че никой вече не знаеше кой е набожният и кой свободният. Нафта забрани на Сетембрини с остри думи да се нарича „индивидуалист“, тъй като хвърлял противоречието между бога и природата и под въпроса за човека, за вътрешноличностния конфликт, разбирал единствено конфликта между личния и обществения интерес, кълнял се, значи, в една свързана с живота буржоазна нравственост, която приемала живота като самоцел, съвсем негероично търсела ползата и смятала нравствения закон за цел на държавата — докато той, Нафта, знаейки добре, че вътрешночовешката проблема много повече почива върху противоречието между сетивното и свръхсетивното, застъпвал мистичния индивидуализъм и всъщност той бил човекът на свободата и на субекта. Но ако той беше това, как, мислеше Ханс Касторп, стои въпросът с „анонимността и общността“. — за да изтъкне като пример за момента само едно несъответствие. Как стои освен това въпросът с характерното становище, което бе застъпил в своята беседа с отец Унтерпертингер относно „католицизма“ на философа на държавата Хегел, вътрешната връзка между понятията „политически“ и „католически“ и категорията на обективното, която те заедно образуваха? Та нали политиката и възпитанието са били винаги специалното поприще на ордена на Нафта? И то какво възпитание! Господин Сетембрини несъмнено бе един ревностен педагог, ревностен до дразнене и непоносимост; но що се отнася до аскетичната самоунизяваща деловитост, неговите принципи не можеха да издържат съревнование с тия на Нафта. Абсолютна заповед! Желязно обвързване! Насилие! Послушание! Терор! Всичко това невям бе достойно за уважение, но то едва ли държеше сметка за критическото достойнство на отделното същество. То беше военнополевият устав на прусака Фридрих и на испанеца Лойола, устав благочестив и строг до кръв; при което възникваше само един въпрос: как така Нафта бе стигнал всъщност до абсолютната безусловност, след като сам бе признал, че не вярва в никакво чисто познание и непреднамерено изследване, с една дума, не вярва в истината, в обективната, научна истина, стремежът към която бе за Лодовико Сетембрини равнозначен с върховния закон на всяка човешка нравственост. Това бе благочестиво и строго от страна на Сетембрини, а Нафта постъпваше разпуснато и вулгарно, като отнасяше истината до човека и заявяваше, че истина е това, което ползва човека! Не беше ли едно подобно поставяне на истината в зависимост от интереса на човека чисто обуржоазяване на живота и целесъобразно филистерство? Строго погледнато, това не бе желязна деловитост, то съдържаше много по-голяма доза свобода и субективност, отколкото Нафта би искал да признае — макар че, разбира се, беше „политика“ по един начин, който много наподобяваше израза на Сетембрини: свободата е законът на любовта към човека. Това очевидно означаваше едно обвързване на свободата, тъй както Нафта обвързваше истината — към човека. То решително бе повече благочестиво, отколкото свободно, а това бе една разлика, която рискуваше да мине незабелязана при такива прения. Ах, този господин Сетембрини! Ненапразно той бе литератор — внук на политик и син на хуманист. Великодушно загрижен за критиката и еманципацията, той закачаше момичетата на улицата, докато острият дребничък Нафта бе свързан със своите жестоки обети. И все пак Нафта бе почти развратник от много свободомислие, а оня, Сетембрини, бе, ако искаме, един добродетелен глупец. От „абсолютния дух“ Сетембрини се боеше и искаше на всяка цена да ограничи духа в рамките на демократическия прогрес — ужасен от религиозната разблуда на войнолюбеца Нафта, която хвърляше на един куп бога и дявола, светостта и злодейството, гения и болестта и не познаваше нито разумното съждение, нито оценката, нито волята. Тогава кой всъщност правеше човека свободен, кой го правеше благочестив, от какво зависеше истинското положение и истинската държава на човека: дали от потъването във всичко поглъщащата и всичко изравняващата общност, което бе едновременно и разблудно, и аскетично, или от „критичния субект“, при когото взаимно си препречваха пътя вятърничавостта и буржоазната строгост на нравите? Ах, принципите и аспектите постоянно се настъпваха един друг, съвсем не липсваха и вътрешни противоречия — толкова трудно бе за човек с чувство на гражданска отговорност не само да вземе решение между двете противоположности, но дори да ги държи отделени една от друга, чисти, като препарати; ето защо голямо бе изкушението човек да се хвърли с главата надолу в „нравствено неподредения всемир“ на Нафта. Всеобщо бе пресичането и преплитането, голямо бе объркването и Ханс Касторп сякаш виждаше, че спорещите биха били по-малко ожесточени, ако това объркване не угнетяваше толкова душите им при спора.

Бяха се изкачили заедно до „Бергхоф“. После тримата, които живееха там, изпратиха външните обратно до къщурката им и там дълго останаха на снега, докато Нафта и Сетембрини продължиха да се препират — от педагогически съображения, както добре знаеше Ханс Касторп, и за да обработят и просветят жадната за светлина младеж. За господин Ферге всичко това бяха прекалено възвишени работи, както многократно бе дал да се разбере, а Везал прояви малко участие, след като не стана вече дума за бой и изтезания. Ханс Касторп с наведена глава ровеше с бастуна си в снега и обмисляше голямото объркване.

В края на краищата се разделиха. Не можеха вечно да останат тук, а беседата бе безбрежна. Тримата пациенти на „Бергхоф“ се упътиха към дома си, а двамата педагогически съперници трябваше заедно да влязат в къщурката и да се изкачат — единият в копринената си килия, другият в своята стаичка на хуманист със стоящия пулт и шишето вода. А Ханс Касторп излезе на своята балконска лоджия; ушите му бяха изпълнени с глъчката и оръжейния звек на двете войски, които, настъпвайки под своите dos banderas от Ерусалим и Вавилон, се бяха впуснали в суматохата на битката.

Сняг

Пет пъти дневно на седемте маси цареше единодушно недоволство от характера на тазгодишната зима. Осъждаха я, че много зле изпълнява своите задължения като високопланинска зима, че предлага метеорологичните лечебни средства съвсем не в един широк обхват, както обещаваше проспектът, както дългогодишните пациенти бяха свикнали, а новаците си бяха представяли. Отбелязваха честото отсъствие на слънцето, липсваше слънчевото облъчване, този важен лекуващ фактор, без чиято помощ оздравяването несъмнено се забавяше… И каквото и да мислеше господин Сетембрини за искреността, с която гостите на „Бергхоф“ бързаха да оздравеят и да се върнат от „дома“ в равнината, те във всеки случай държаха на своето право, във всеки случай искаха да си изкарат разноските — разноските, които се понасяха от родителите или съпрузите им — и мърмореха при разговорите си на трапезата, в асансьора и в хола. А и администрацията прояви пълно разбиране за своето задължение да подпомогне и обезщети пациентите. Набавен бе един нов апарат за „изкуствено планинско слънце“, тъй като двата налични вече не стигаха за нуждите на ония, които искаха да почернеят по електрически път, което добре отиваше на младите момичета и жените и придаваше на мъжкия свят великолепен спортен и завоевателен изглед въпреки хоризонталния начин на живот. Да, този външен вид носеше плодове; макар и да бяха съвсем наясно относно технико-козметичния произход на тая мъжественост, жените бяха глупави или достатъчно изпечени, доволно податливи на сетивната измама, за да позволят, чисто по женски, на илюзията да ги опиянява и увлича. „Боже мой!“ — каза госпожа Шьонфелд, червенокоса и червеноока пациентка от Берлин, една вечер в хола на някакъв кавалер с дълги крака и хлътнали гърди, който се представяше на картичката си като „aviateur diplome et Enseigne de la Marine allemande“131, имаше пневмоторакс и между впрочем се явяваше на обед в смокинг, а за вечеря сваляше това облекло, твърдейки, че във флота тъй било предписано. „Боже мой! — каза тя, като поглъщаше с очи този «Enseigne». — Как чудно сте загорели от кварцовата лампа! Като ловец на орли изглеждате, дявол такъв!“ — „Почакайте, русалко! — пошепна й той на ухото в асансьора, така че кожата й настръхна. — Ще си платите, задето тъй пагубно ви играят очите!“ И по балконите, покрай стъклените прегради, дяволът и ловецът на орли намери своя път до русалката…

Въпреки това много нещо не достигаше, за да се почувства изкуственото планинско слънце като действителна компенсация за тазгодишния недостиг на истински небесен зрак. Два или три слънчеви дни през месеца — дни, които искряха като диаманти всред дълбоката кадифена синева зад белите върхове и които, разбира се, особено приятно опарваха вратовете и лицата на хората през гъстото було на разнасящите се сиви мъгли, два или три такива дни по на няколко седмици, това бе твърде малко за настроението на хора, чиято съдба оправдаваше извънредните им претенции за утеха; те вътрешно се позоваваха на някакъв пакт, който им гарантираше, срещу отказа от радостите и мъките на равнинното човечество, един макар и безжизнен, но все пак съвсем лек и приятен живот — безгрижен до унищожение на времето и напълно благосклонен. Съмнителна бе ползата за придворния съветник, когато напомняше колко малко прилича дори и при тези обстоятелства съществуването в „Бергхоф“ на пребиванието в каторга или в някой сибирски рудник и какви са, дори и без слънце, предимствата на тукашния въздух, разреден и лек, един почти чист етер от всемира, беден на добри и лоши земни примеси, пред пушеците и изпаренията на равнината: лицата помръкнаха, заредиха се протести и заплашвания със самоволно заминаване, някои от които дори бяха изпълнени въпреки такива примери като неотдавнашното печално завръщане на госпожа Заломон, чийто случай преди това не бе тежък, макар и упорит, а сега благодарение на самоволния й престой във влажния и ветровит Амстердам бе придобил доживотен характер…

Но вместо слънце имаше сняг, сняг навред, толкова извънредно много сняг, колкото Ханс Касторп през целия си живот не бе виждал. Миналата зима в това отношение той добре се бе отсрамил, но неговите тогавашни постижения бяха слаби в сравнение с тазгодишните. Той валеше ден след ден и по цяла нощ, рядък и на гъсти вихрушки, но си валеше. Малкото поддържани пътища изглеждаха изкорубени, с големи, над човешки ръст, странични снежни стени — алабастрови плоскости, които бяха приятни за гледане със своето зърнесто-кристално искрене и служеха на пациентите за писане и рисуване, за предаване на различни съобщения, закачки и подмятания. Но колкото и дълбоко да бяха чистили, снежната постелка помежду стените все още си беше много дебела — това се забелязваше на рехави места и при дупки, където кракът внезапно затъваше горе-долу до коляното: човек трябваше добре да внимава, за да не си строши ненадейно крака. Скамейките бяха изчезнали, потънали; понякога се подаваше част от облегалото изпод белия саван. Долу в курорта уличното ниво бе тъй странно изменено, че магазините в приземията на къщите бяха се превърнали в зимници, до които се слизаше от тротоара по снежни стъпала.

А върху натрупаните маси продължаваше да вали всеки божи ден, снегът тихо се стелеше при умерен студ, десет, петнадесет градуса, които не пронизваха човека до костите — те малко се усещаха, можеха да бъдат и пет или два, безветрието и сухият въздух им бяха изтръгнали жилото. Сутрин беше много тъмно; закусваха под изкуствената светлина на полилеите в залата с весело оцветените сводове. Вън беше помътеното нищо, един свят като сиво-бял памук, който напираше върху прозорците — непрозрачни от снежната вихрушка и мъглите. Планината бе невидима; най-многото, което понякога прозираше, бе близката борова гора: тя се извисяваше отрупана със сняг, скоро изчезваше всред мътилката, а от време на време някой свръхтовар посипваше с бял прах околната сивота. Към десет часа като слабо осветен дим се подаваше иззад своя връх слънцето, за да внесе в недействителния, неузнаваем пейзаж един матов, призрачен живот, един смътен зрак на чувственост. Но всичко оставаше разтворено в някаква неземна нежност и бледност, нямаше нито една линия, която окото би могло със сигурност да проследи. Контурите на върховете се мержелееха, разливаха се всред мъглите и изпаренията. Огрените бели снежни плоскости, които се простираха редом или едни връз други, мамеха погледа към химеричното. Понякога осветен облак се носеше като валмо дим покрай някой скален откос, без да променя формата си.

По обед слънцето, пробило наполовина, се опитваше да разсее мъглата в синева. Неговият опит бе съвсем безуспешен; но за моменти небето едва-едва засиняваше и малкото светлина бе достатъчна, за да блесне в диаманти странно изменената от приумиците на снега околност. По това време обикновено спираше да вали, сякаш за да позволи една равносметка на постигнатото — изглежда, на тая цел служеха и малобройните разпръснати слънчеви дни, когато виелицата утихваше и дошлата изневиделица небесна жарава се опитваше да поразгони прекрасната и чиста повърхност на масите от нов сняг. Природната картина бе приказна, детинска и смешна. Дебелите, пухкави, сякаш току-що разбухнати възглавници върху клоните на дърветата, гърбавините по земята, под които се криеха храсталаци и камънаци, целият този превзето предрешен пейзаж със своите сгушени и углъбени в себе си фигури представляваше един свят на гномове — смешен наглед и сякаш изваден от книга с приказки. Но ако в близката околност, из която човек трудно се придвижваше, имаше нещо фантастично и дяволито, по-далечният заден план и монументалните заснежени Алпи събуждаха чувства на величие и святост.

Следобед между два и три часа Ханс Касторп лежеше в балконската лоджия, добре опакован, и гледаше над тапицирания парапет към гората и планината; главата му се опираше върху нито много високо, нито много полегато нагласената облегалка на превъзходния лежащ стол. Чернозелената, отрупана със сняг елова гора се катереше по склоновете, а от снега земята помежду дърветата бе мека като възглавница. По-нагоре се издигаше в сиво-бяло скалистата планина с огромни снежни плоскости, които се прекъсваха от единични по-изпъкващи канари; гребеновите линии смътно се мержелееха. Снегът тихо си валеше. Всичко все повече и повече изгубваше очертанията си. Очите, които се губеха в мекотата на нищото, леко се скланяха за дрямка. Тръпки придружаваха момента на заспиването, но после никъде не можеше да се намери по-чист сън от този тук в ледения мраз — сън без сънища, необременен от никакво несъзнателно усещане на органична тежест, тъй като вдишването на разредения, несъдържащ каквито и да са изпарения въздух бе за организма не по-трудно от недишането на мъртвеца. Когато Ханс Касторп се събуждаше, планината биваше напълно изчезнала зад снежната завеса и само откъси от нея — един купенов връх или някоя канара — редуваха с появата си по за няколко минути и отново се скриваха. Тази безшумна, призрачна игра бе извънредно забавна. Човек трябваше много да внимава, ако искаше да издебне тайнствените превръщания на тази фантасмагория на забулванията. Див и величествен, посред мъглите се показваше чист един скалист планински дял, на който нито върхът, нито подножието се виждаха. Но той изчезваше, ако само за минута човек го изпуснеше от погледа си.

Имаше и снежни виелици, при които изобщо не можеше да се стои на балконската лоджия, защото развихрените снежинки нахлуваха и плътно застилаха всичко — и пода, и мебелите. Да, в тая защитена отвсякъде високопланинска долина имаше и бури. Разредената атмосфера се бунтуваше, снежната фъртуна я изпълваше дотам, че човек не можеше да види нищо и на крачка пред себе си. Могъщите пориви на вятъра пречеха на дишането, те бясно тласкаха вихрушката ту встрани, ту отдолу нагоре, от валога към висините, увличаха я в нестроен лудешки танец — това не бе вече снеговалеж, то бе един хаос от бяла мрачина, една страшна стихия, феноменалното изстъпление на отхвърлилата всяка умереност природа, всред която можеха да оцелеят само планинските чинки, пристигнали изведнъж на цели ята.

Въпреки това Ханс Касторп обичаше живота всред снеговете. Той го намираше в много отношения близък до живота на морския бряг: изконното еднообразие на природната картина бе общо за двете сфери; снегът, този дълбок, рохкав, безупречен разпрашен сняг играеше тук напълно ролята на жълто-белия пясък долу; съприкосновението със снега и пясъка бе еднакво чисто, човек изтърсваше от обувките и дрехите си помръзналия сух бял снежец, както долу свободните от всякакъв прах зрънца от камъните и мидите на морското дъно, без да остане следа, и съвсем по същия начин бе трудно ходенето по снега и по дюните, освен ако слънцето разтопеше горната повърхност, та през нощта да хване ледена корица: тогава би могло да се ходи по нея по-леко и по-приятно, отколкото върху паркет — точно тъй леко и приятно, както по измитата, твърда, гладка и пружинираща пясъчна ивица край морския бряг.

Но тази година паднаха и се задържаха такива снежни маси, които твърде стесняваха възможността за движение навън — за всекиго освен за скиорите. Снегорините работеха, но те едва смогваха да очистят криво-ляво най-оживените пътеки и главната улица на курорта; по малкото пътища, които бяха проходими и бърже свършваха с неочистени места, пъплеха здрави и болни, местни жители и гости от интернационалните хотели; господа и дами, които се спускаха с шейни, току се блъскаха о краката на пешеходците; те идваха от склоновете, клатушкаха се и се люшкаха, изпънали крака напред, надаваха предупредителни викове с тон, който сочеше колко много са убедени във важността на своето начинание; слезли веднъж долу, те отново поемаха нагоре, теглейки за връвчицата своята детска шейна-играчка.

Тези разходки бяха дошли до гуша на Ханс Касторп. Той имаше две желания: по-силното от тях бе да бъде сам със своите размисли и „управленчески“ занимания и неговата балконска лоджия би му го изпълнила, макар и повърхностно. Второто желание, свързано с първото, се отнасяше живо до това, да установи един по-интимен и по-свободен контакт със снежната пустиня на планината, към която се бе привързал, а това желание бе неосъществимо, докато го лелееше един невъоръжен и безкрилен пешеходец; тъй като той веднага би потънал до гърди в снега, ако би се опитал да прекрачи очистената част на пътеките, до края на която винаги много бързо се стигаше.

Така Ханс Касторп реши веднъж, през тая втора негова зима тук горе, да си купи ски и да се научи да си служи с тях, доколкото фактически му бе необходимо. Той не беше спортист; подценявайки тялото по убеждение, никога не бе се интересувал от спорта; не се и правеше на спортист като някои от гостите на „Бергхоф“, които, в духа на курортните нрави и модата, се обличаха контешки като спортисти — особено жени като например Хермине Клефелд; макар че недостатъчното дишане постоянно караше да посиняват устните и върха на носа й, тя обичаше да се явява на обед издокарана във вълнени панталони, а след яденето да се перчи неприлично разкрачена върху един плетен стол в хола. Ако Ханс Касторп би поискал от придворния съветник разрешение за това свое разюздано намерение, той непременно би срещнал отказ. На всички тук горе, било в „Бергхоф“, било в други санаториуми, бяха безусловно забранени всякакви спортни занимания, защото привидно тъй леко вдишваната атмосфера и без това предявяваше големи изисквания към сърдечния мускул, а що се отнася лично до Ханс Касторп, неговият духовит израз, че „е привикнал на това, че не привиква“, си бе останал в пълна сила и предразположението му към температура, което Радамант отдаваше на някакъв възпален участък, упорито продължаваше да бъде налице. Та и какво друго му беше необходимо тук горе? Така неговото желание, неговото намерение беше неподобаващо и пълно с противоречия. Но би трябвало и правилно да го разберем. Него не го подтикваше честолюбието да подражава на франтовете-туристи и елегантните спортисти, които, стига да имаше такава парола, със същото важно усърдие биха се отдали на игра с карти в душната стая. Той напълно чувстваше принадлежността си към друга, по-свързана общност, а не към купчината туристи, пък и от едно по-широко и по-ново гледище, въз основа на някакво отчуждаващо достойнство и едно обуздаващо задължение, той смяташе, че не е негова работа да се разхожда само така, както другите, и да се валя в снега като глупец. Той не възнамеряваше да върши лудории, държеше на умереност, и Радамант като нищо би могъл да му разреши това, което си бе наумил. Но тъй като поради правилника за вътрешния ред той все пак би му забранил, Ханс Касторп реши да действа зад гърба му.

Веднъж той между другото разказа на господин Сетембрини за своето намерение. От радост господин Сетембрини насмалко щеше да го прегърне.

— Ами че да, ама разбира се, инженере, за бога, направете това! Никого не питайте и направете това, внушил ви го е вашият ангел-хранител! Направете го веднага, преди да отмине това добро желание. Ще дойда с вас, ще ви придружа до магазина и на бърза ръка заедно ще купим тези благословени принадлежности. И в планината бих ви придружил, бих се пързалял с вас, бих обул крилати обувки като Меркурио, ала не бива… Е, не бива! Бих сторил това, макар и да „не бива“, но аз не мога, аз съм един загубен човек. А пък вие… няма да ви навреди, съвсем не, стига да сте разумен и да не прекалявате. Какво пък, и да ви навреди малко, все пак вашият ангел-хранител е този, който… Нищо повече няма да кажа. Какъв великолепен план! Две години сте тук и все още способен за такова хрумване — да, да, вашият зародиш е добър, няма основания да се отчае човек от Вас. Браво, браво. Ще изиграете вашия княз на призраците там горе, ще купите чифт ски, ще ги изпратите у мен или у Лукачек, или у бакалина долу в нашата къщурка. Оттам ще ги взимате, за да се упражнявате, и ще се пързаляте…

Точно така и стана. Под погледа на господин Сетембрини, който изигра ролята на познавач и критик, макар че понятие си нямаше от спорт, Ханс Касторп купи в един специализиран магазин на главната улица чифт красиви ски от добро ясеново дърво, лакирани в светлокафяво, с хубави кожени пристегалки, а отпред остри и извити нагоре, купи и щеки с железен връх и кръгчета, пожела на всяка цена сам да ги занесе на рамо до квартирата на Сетембрини, където бързо се споразумяха с бакалина относно всекидневното оставяне на ските у него. Запознат от много гледане как да си служи с тях, Ханс Касторп почна самостоятелно всеки ден да се трепе далече от гъмжилото на пистите, на един склон почти без дървета, недалеч от санаториума „Бергхоф“, при което понякога го наблюдаваше от известно разстояние господин Сетембрини, подпрян на бастуна си, кръстосал грациозно крака, извикващ по едно „браво!“ на всеки технически напредък. Работата потръгна добре, докато веднъж Ханс Касторп, спускайки се по почистения извилист път към селото с намерение да остави ските си у бакалина, срещна придворния съветник; Беренс не го позна, въпреки че бе посред бял ден и новакът насмалко щеше да се сблъска с него. Той се обви в облак от дима на пурата си и отмина с тежка стъпка.

Ханс Касторп разбра, че човек бързо усвоява една техника, от която чувства вътрешна нужда. Той нямаше претенции за виртуозност. Каквото му трябваше, научи го без потене и задъхване за няколко дни. Свикна да държи хубаво прибрани краката си и да оставя успоредна следа, пробваше как при спускане да си служи с щеката за управляване, научи се да взима плавно препятствия, малки възвишения на почвата, с разперени ръце, изплаващ като кораб в бурно море, и след двадесетия опит вече не падаше, когато спираше с телемарк при пълна скорост, издал единия крак напред, а другия свил в коляното. Той постепенно разширяваше кръга на своите упражнения. Един ден господин Сетембрини го видя да изчезва всред белезникавата мъгла, през сключените като тръба ръце му викна да се пази и педагогически задоволен, се прибра в къщи.

Хубава бе зимната планина; не хубава по един мек и приятен начин, а тъй както е хубаво Северното море при силен западен вятър. Вярно, без гръмовния екот, а при мъртвешка тишина, но и тук се събуждаха подобни чувства на страхопочитание. Дългите, гъвкави ходила на Ханс Касторп го носеха в какви ли не посоки: по продължение на левия склон към Клавадел или надясно покрай Фрауенкирх и Гларис, зад които призрачно хвърляше сянка масивът Амзелфлу; и в долината на Дишма или зад „Бергхоф“ нагоре в посока към гористия Зехорн, на който само снежният връх се подаваше над границата на горите, или към леса Друзача, зад който се съзираха фантастичните контури на дълбоко заснежената Ретиконска верига. Той се качваше със ските си и по стръмната въжена линия до Шатцалп и без да бърза, се пързаляше там горе на две хиляди метра височина по искрящите наклони, покрити с рохкав сняг, от дето при ясно време се откриваше величествена гледка към пейзажа на неговите приключения.

Той се радваше на своите постижения, пред които недостъпното ставаше достъпно и препятствията почти изчезваха. Те го обгръщаха в желаната, в една възможно пълна самота, която докосваше сърцето му с чувството за нещо съвсем чуждо на човека, за нещо критично. От едната му страна зееше обрасла с елови гори и губеща се в мъгли пропаст, от другата се извисяваха скали, отрупани със снежни маси, които образуваха страхотни сводове и гърбици, циклопски пещери и качулки. Ако спираше неподвижен, за да не чува сам себе си, тишината ставаше безусловна и съвършена, едно омекотено безмълвие, непознато, никога недолавяно, никъде другаде несрещано. Тук нямаше никакъв полъх на вятър, който попе мъничко да раздвижи дърветата, никакво шумолене, никакъв птичи глас. Застанал на място с отворена уста, подпрян върху щеката, склонил глава към рамото, Ханс Касторп се ослушваше в предвечното мълчание, а тихо и непрестанно снегът си валеше, спокойно си падаха снежинките без всякакъв звук.

Не, в този свят на бездънно мълчание нямаше нищо гостоприемно, той приемаше посетителя на негов риск и отговорност, всъщност нито го приемаше, нито го възприемаше, а само по един зловещ невещаещ нищо добро начин търпеше неговото проникване, неговото присъствие; той караше човека да чувства някаква мълчалива, първична заплаха, нещо, което дори не бе враждебно, а по-скоро равнодушно смъртоносно. Чадото на цивилизацията, израсло далеч и отчуждено от дивата природа, е много по-податливо на величието й от нейния суров син, който от ранна възраст зависим от нея, живее в трезва доверчивост с нея. Той почти не познава религиозния страх, с който новакът, вдигнал високо вежди, пристъпва към планината, страх, който дълбоко определя цялото негово сетивно отношение към нея, който поддържа един постоянен благочестив потрес и плаха възбуда в неговата душа.

Навлякъл пуловер с дълги ръкави от камилска вълна, навил на краката си навои, стъпил върху луксозните си ски, Ханс Касторп се смяташе за много смел, докато се ослушваше в предвечната тишина, в мъртвешкото безмълвие на зимната пустиня, а чувството на облекчение, което го обземаше, когато на връщане отново почваха да изплават из мъглата първите човешки жилища, го караше да осъзнае доскорошното си състояние и да разбере, че часове наред някакъв тайнствено свещен ужас бе изпълвал неговата душа. На Зилт той бе заставал на брега срещу силния прибой в бели панталони, сигурен, елегантен и почтителен като пред клетка на лъв, който разчеква ужасната си острозъба паст. После се бе къпал, докато спасителят надуваше една тръба, предупреждавайки тия, които дръзко се опитваха да преодолеят крайбрежните вълни и да влязат навътре, да бъдат по-близо до развълнуваната стихия, и последната вълна се стоварваше върху тила му като лапа на хищник. Оттам младият мъж познаваше възторженото щастие на лекото любовно съприкосновение със сили, които биха унищожили човека с една истинска прегръдка. Но тогава той не познаваше влечението към един по-близък, вдъхновяващ допир със смъртоносната природа, която застрашително се разгръща за истинска прегръдка — той бе едно слабо, макар и въоръжено и доста защитено от цивилизацията човешко същество, което се стремеше да се впусне в страхотната стихия или поне да не бяга от нея, докато допирът не стигне до критичната точка, когато вече не ще може да се удържи в желаните граници, докато вече не се касае до разпенения прибой и лек удар с лапа на хищник, а до вълната и бездънната паст на морето.

С една дума, Ханс Касторп проявяваше смелост тук горе — ако смелостта пред стихиите не означаваше тъпа трезвост в отношението му към тях, а съзнателно отдаване и един предизвикан от симпатия смъртен ужас. — Симпатия? — Но да, Ханс Касторп хранеше симпатия към стихиите в своите тесни гърди на цивилизован човек; тази симпатия имаше връзка и с новото чувство на достойнство, което той осъзна при вида на пързалящите се хорица и което го накара да смята по-дълбоката, по-голямата, по-малко свързаната с хотелски удобства самота на своята балконска лоджия за по-подходяща и по-желателна. Оттам той бе съзерцавал високата, обвита в мъгли планина и танеца на снежната буря и в душата си се бе срамувал от това зяпане иззад бруствера на комфорта. Затова, а не поради спортни превземки се бе научил да кара ски. И ако се чувстваше застрашен всред величието, всред заснежената мъртвешка тишина — а точно това изпитваше там чадото на цивилизацията, — какво от това, той отдавна тук горе бе вкусил с духа и разсъдъка си не по-малко страшни работи. Едно събеседване с Нафта и Сетембрини едва ли можеше да се сметне за незастрашаващо; и то водеше към безпътица и крайни опасности, а когато става дума за симпатия от страна на Ханс Касторп към великата зимна пустиня, то е, защото той, независимо от благочестивия ужас, именно тези предели чувстваше като подходяща арена за узряването на своите мисловни комплекси, за подобаващо местопребивание на човек, който, разбира се, без сам да знае защо, бе обременен с „управленчески“ работи, отнасящи се до положението и държавата на homo dei.

Никой не се намери тук, който да предупреди с тръбата си многознайкото за опасностите освен може би един Сетембрини, когато със събрани на фуния ръце бе се провикнал към заминаващия Ханс Касторп. Но у него имаше смелост и симпатия, той не обърна повече внимание на повика зад гърба си, отколкото на друг един повик, който бе прозвучал подире му при една негова решителна стъпка някога през една карнавална нощ. „Eh, ingegnere, un pô di ragione, sa!“132 „Ах ти, сатана-педагог, с твоите ragione и ribellione — помисли си той. — Между впрочем аз те обичам. Вярно, ти си ветрогон и шарманкаджия, но ми мислиш доброто, повече ми мислиш доброто и по си ми симпатичен от лютия малък йезуит и терорист, испанския изтезател с бляскащите очила, въпреки че почти винаги той е правият, когато се карате… когато педагогично се борите за душата ми, както богът и дяволът за човека през Средновековието…“

Напудрен със сняг до колене, той се докопа до някакви бели висини, където широки колкото един чаршаф тераси се издигаха на стъпала една над друга, все по-високо и по-високо, и краят им не се виждаше; те сякаш наникъде не извеждаха; в горната си част се сливаха с небето, което бе също като тях мъгливо белезникаво, без начало и без край; не се виждаше никакъв връх, никаква хребетова линия; Ханс Касторп се катереше към някакво мъгляво небитие, а тъй като и зад него много скоро се свърши и изчезна от погледа му светът, населената долина на хората, тъй като никакъв звук вече не достигаше оттам до него, то и уединението, и вглъбението му, преди да се усети, станаха толкова пълни, колкото не би могъл дори да си пожелае — пълни до оня ужас, който е предпоставка за смелостта. „Praeterit figura hujus mundi“133 — каза си той на един латински, чийто дух не бе хуманистичен — този израз бе чул от Нафта. Той се спря и се огледа. Надлъж и нашир, никъде нищичко не се виждаше освен съвсем дребни снежинки, които, идейки от белотата горе, се спускаха върху белотата долу, а наоколо му цареше могъщото безмълвие на тишината. Докато погледът му се пречупваше в бялата пустота, която го ослепяваше, той усети да бие сърцето си, което се бе разбързало от изкачването — този мускулен орган, чийто животински образ и чието характерно биене той, може би кощунствайки, бе опознал под пукота и светкавиците на рентгеновия кабинет. И нещо затрогващо го обвя, някаква проста и смирена симпатия към неговото сърце, това човешко сърце с въпроса и загадката му, което си биеше съвсем само всред ледената пустиня.

Той се заизкачва по-нататък, по-нагоре, към небето. Навремени забиваше горния край на щеката си в снега и гледаше как при издърпването й из дупката синя светлина се устремява по нея. Това го забавляваше; той можеше дълго време да застава на едно място, за да предизвиква многократно това малко оптическо явление. Появяваше се своеобразно, нежно планинско и долинно сияние, зеленикавосиньо, ледено бистро и въпреки това с отсенки, тайнствено привлекателно. То му напомни за светлината и цвета на едни тесни очи със съдбоносен поглед, които господин Сетембрини бе определил от хуманистична гледна точка презрително като „татарски зирки“ и „очи на степен вълк“ — за едни рано открити и неминуемо отново намерени очи, за очите на Хипе и Клавдия. „На драго сърце — каза полугласно той всред безмълвието, — само гледай да не го счупиш: il est a visser, tu sais!“134 И духом той чу зад себе си благозвучния призив към благоразумие.

Отстрани вдясно, на известно разстояние се мержелееше гора. Той се отправи натам, за да има пред очите си някаква земна цел вместо белезникавата трансцендентност, и внезапно се спусна надолу, без да бе забелязал ни най-малкия наклон. Ослепяването възпрепятстваше всяко разпознаване на конфигурацията на терена. Не се виждаше нищо; всичко се сливаше пред очите. Съвсем ненадейно някакви препятствия отново го издигнаха. Той се остави на нанадолнището, без да различава с очи степента на наклона.

Привляклата го гора се намираше отвъд падината, в която неусетно бе слязъл. Нейното покрито с рехав сняг дъно бе наклонено в посока към планината, както забеляза, когато премина известно разстояние по него. Тук бе надолнище; страничните откоси ставаха все по-високи; огромната гънка, сякаш някакъв изкорубен път, го поведе към планината. После човките на ските му отново се насочиха нагоре; теренът взе да се издига, скоро вече нямаше никакъв страничен откос за изкачване; разходката без път го изведе отново на открита към небето рудина.

Той видя иглолистната гора встрани, зад и под него, упъти се натам и с бързо спускане стигна до отрупаните със сняг ели, които клиновидно се врязваха в незалесеното пространство като разклонения на някакъв стръмен, обвит в мъгли лес. Под техните клони той, почивайки си, изпуши една цигара, с все още угнетена, напрегната, потисната от странното уединение душа, но горд, че го бе покорил, и смел поради чувството, че е удостоен с права върху тези предели.

Часът бе три след пладне. Той се бе измъкнал веднага след обяда, за да избяга от главното режимно лежане и закуската и за да се върне, преди да се стъмни. Приятно самочувствие го обзе при мисълта, че разполага с няколко часа за скитане на открито всред това великолепие. Той имаше малко шоколад в джоба на брича си и шишенце с порто в джоба на жилетката.

Слънцето бе обвито в толкова гъста мъгла, че мястото му едва се разпознаваше. Долу, към изхода на долината, към тая част от планината, която не се виждаше, облаците и парите бяха още по-тъмни и сякаш напредваха. Всичко сочеше на сняг, на нов неспирен снеговалеж, на истинска фъртуна. И действително малките, безшумни снежинки взеха да се сгъстяват над рудината.

Ханс Касторп пристъпи напред, за да набере върху ръкава си няколко снежинки, които почна да разглежда с опитното око на любител-изследовател. Те на пръв поглед бяха безформени парцалчета, но той неведнъж бе държал такива като тях под своята отлична лупа и добре знаеше от какви деликатни, точни, малки скъпоценности са съставени те — накити, орденски звезди, брилянтови клипсове, каквито и най-съвестният златар не би могъл да изпипа така богато и с такива подробности, — да, всичките тези маси от бяла, лека, пухкава пудра, които тегнеха върху гората, покриваха ширинето и по които го носеха ските му, бяха все пак нещо различно от родния морски пясък, макар да напомняха за него: те се състояха не от каменни зрънца, а от безброй водни частици, сбрани при замръзването в едно съразмерно многообразие от кристали — частици на онова неорганично вещество, същото, което караше да набъбва жизнената плазма, тялото на растенията и човека, и където, между безбройните разкошни, дребни, невидими, непредназначени за човешкото око вълшебни звездички никоя не прилича на другата; тук господстваше един безграничен стремеж към изнамиране на най-различни изменения и най-тънки оформления на винаги същата основна схема, един равностранен и равноъгълен шестогран, но за себе си всяко едно от тия изделия на студа се отличаваше с безславна пропорция и ледена правилност, а именно това бе зловещо, антиорганично и противожизнено; те бяха прекалено правилни, организованата за живот субстанция никога не стигаше до такава правилност; животът се ужасяваше от пълната точност, той я смяташе за смъртоносна, за тайна на самата смърт и на Ханс Касторп му се струваше, че разбира защо древните строители на храмове преднамерено и тайно са допускали отклонения в симетрията на своите поредици от колони.

Той се отблъсна с щеките, плъзна се напред, спусна се по дебелия сняг край гората надолу към мъглата и безцелно, спокойно, ту изкачвайки се, ту слизайки, продължи да обикаля мъртвата местност; пустият, вълнист терен, изсъхналата растителност, която се състоеше от единични, тъмно изпъкващи клекови храсти, границата на хоризонта, очертана от меки възвишения, всичко това поразително приличаше на пейзаж с дюни. Застанал на място, любувайки се на тази прилика, Ханс Касторп кимна с глава; той понасяше с приятно чувство и пламналото си лице, и склонността към треперене, и оная своеобразна и унасяща смесица от възбуда и умора, която усещаше, тъй като всичко това интимно му припомняше сродното въздействие на морския въздух, който също така го стимулираше, а същевременно бе наситен със сънотворни вещества. Той със задоволство възприемаше своята окрилена независимост, своето свободно скитничество. Напреде му не се простираше път, който да го обвързва, зад него нямаше път, по който да се върне тъй, както беше дошъл. Отначало имаше пръти, забити колове и снежни знаци, но той скоро преднамерено се освободи от тяхната опека, защото му спомняха човека с тръбата и му се сториха неподобаващи на неговото вътрешно отношение към великата снежна пустиня.

Зад заснежените скални хълмове, между които се провря, карайки ту надясно, ту наляво, се простираше едно надолнище, после равнина, после голяма планина, чиито тапицирани в бяло урви и проходи изглеждаха толкова достъпни и примамливи! Да, в душата на Ханс Касторп бе дълбоко заседнало обаянието на далнината и висината, на все по-новите разкриващи се самоти и с риск да закъснее, той се стремеше все по-навътре в дивото мълчание, зловещината и несигурността — независимо от това, че неговото вътрешно напрежение и угнетеност се превърнаха в истински страх пред вида на преждевременно настъпващия небесен мрак, който сякаш простираше сиви покривала върху цялата околност. Този страх го накара да осъзнае, че досега вътрешно просто се бе стремил да загуби ориентация и да забрави в коя посока са останали селището и долината и съгласно желанието си бе постигнал това напълно. Той впрочем можеше да си каже, че ако веднага си тръгне и кара все по надолнището, скоро, твърде скоро, ще стигне до долината, макар вероятно далеч от „Бергхоф“, но би се върнал твърде рано, не би използвал добре времето; ако ли пък го изненада снежна виелица, сигурно съвсем няма да намери пътя назад. Затова обаче той се отказа да избяга преждевременно — страхът, неговият искрен страх от стихиите можеше да го гнети колкото си иска. Тази постъпка едва ли бе спортсменска, защото спортсменът се впуска в борба със стихиите само докато се чувства техен господар и майстор, иначе е предпазлив и като по-умен, отстъпва; това, което вълнуваше душата на Ханс Касторп, можеше да се определи само с една дума: предизвикателство. Но каквото и порицание да предизвиква тази дума, дори когато — или особено когато — съответстващото й дръзновено чувство е свързано с толкова искрен страх, все пак при малко човешко размишление може горе-долу да се разбере защо в дълбините на душата на един млад човек и мъж, който години наред е живял като този тук, се набира много нещо — или както Ханс Касторп, инженерът, би казал „акумулира“, — което някой ден се разпилява във вид на едно елементарно, ожесточено, нетърпеливо „хайде де!“ или на едно „виж ти!“, вкратце като предизвикателство и отказ от разумна предпазливост. Така, той се понесе върху своите дълги пантофи, плъзна се надолу по склона и помагайки си с щеките, прекоси следната рудина, на която стоеше недалеч някаква дървена къщурка, сеновал или планинска хижа, с покрив, подсигурен с камъни против вятъра; после се насочи към най-близкия хълм, по чийто гръб елите стърчаха като четина и зад който се подаваха през мъглата накамарени един въз друг високи върхове. Осеяната с единични групи дървета стена пред него беше стръмна, но косо вдясно тя можеше да бъде заобиколена наполовина при умерен наклон и да се отиде зад нея, за да се види какво има по-нататък; с тая изследователска работа се зае Ханс Касторп, след като пред полето с хижата бе се спуснал по една доста дълбока, наклонена отдясно наляво урва.

Той току-що отново бе взел да се изкачва, когато, според както си бе признал, че я очаква, тя, снежната виелица, изведнъж връхлетя, развихри се — с една дума, появила се бе снежната буря, която доста време вече бе му се заканвала, ако може да се говори за „закана“ във връзка със слепи и невежи стихии, които не си поставят за цел нашето унищожение, което все пак би било донякъде утешително, а по най-ужасяващ начин остават напълно равнодушни, ако между другото и това се случи. „А така! — помисли си Ханс Касторп и се спря на място, когато първият порив на вятъра връхлетя върху снежинките и го прониза. — Няма що, добър полъх. Чак до костите стига.“ И наистина този вятър бе от зъл по-зъл; ужасният студ, който действително цареше, към двадесет градуса под нулата, само тогава не се усещаше и изглеждаше по-мек, докато несъдържащият влага въздух бе тих и нераздвижен както обикновено; повееше ли обаче вятър, той се врязваше като нож в живото месо, а когато се случеше както сега — тъй като първият бръснещ повей бе само един предвестник, — не биха стигнали и седем кожуха, за да защитят костите от ледения ужас на студа; Ханс Касторп не носеше седем кожуха, а само една вълнена жилетка, която иначе бе напълно достатъчна и дори му понатежаваше при най-слабото слънце. Между впрочем вятърът го биеше малко отстрани и отзад, така че не бе много препоръчително да се върне и да го пресрещне с гърдите си, тъй като това разсъждение се примеси към неговото упорство и принципното: „Е, та какво!“ — избликнало от душата му, лудият младеж все още се устремяваше напред между по-рядко израсналите ели, за да стигне зад гърба на атакувания хълм.

Това обаче не бе никакво удоволствие, тъй като нищо не се виждаше от танеца на снежинките, които сякаш не падаха на земята и изпълваха целия простор със своето завъртяно на вихрушка гъмжило; налитащите ледени вихри опарваха ушите с остра болка, вцепеняваха крайниците и вкочанясваха пръстите, така че Ханс Касторп вече не знаеше стиска ли още щеките, или не. Снегът се завираше отзад в яката му и стопен, се стичаше по гърба му и се налепи по раменете и десния му хълбок; струваше му се, че ще замръзне тук като снежен човек с пъхната в ръката тояга, и всичката тази непоносимост бе налице при сравнително благоприятни обстоятелства: ако се извърнеше назад, щеше да бъде още по-лошо; и все пак пътят назад се очертаваше като задача, която трябва да се атакува без каквото и да било забавяне.

Ето защо той спря, вдигна сърдито рамене и обърна ските си назад. Насрещният вятър веднага му пресече дъха и той още един път се подложи на неудобната процедура, върна ските си обратно, за да поеме дъх и в по-добро състояние да даде отпор на равнодушния враг. С наведена глава и предпазливо регулирано дишане наистина му се удаде да потегли в обратно направление — изненадан, въпреки лошите очаквания, от трудностите на придвижването, които се дължаха на неговата слепота и недостига на въздух. Той всеки момент биваше принуден да спира, първо, за да поеме въздух, загърбен към бурята, и второ, защото, премигвайки с наведена напред глава, нищо не виждаше поради бялото затъмнение и трябваше да се пази от сблъскване с дървета или прекатурване поради някое препятствие. Снежинките се струяха върху лицето му и замръзваха там, та го вцепеняваха. Те слитаха в устата му, където се разтапяха със слабо воднист вкус, слитаха върху клепачите, които конвулсивно се затваряха, затрупваха очите и му пречеха да гледа — между впрочем гледането би било безполезно, тъй като гъстото забулване на зрителното поле и заслепяването от толкова много белота и без това почти напълно изключваха зрението. Когато се насилеше да погледне, той се взираше в едно бяло, унесено във вихрушка небитие. И само навремени всред това небитие изплуваха призрачни сенки от света на явленията: клеков храст, група ели, бледният силует на сеновала, край който бе минал на отиване.

Той го остави зад себе си, опита се от същата рудина да намери път за връщане. Но път нямаше; въпрос повече на щастие, отколкото на разум бе да се държи една посока, приблизителната посока за дома, тъй като човек най-много можеше да види протегнатата пред очите си ръка, ала не и върховете на ските, но дори и при по-добра видимост пак бяха налице редица обстоятелства, които да затруднят до немай-къде придвижването: отрупаното със сняг лице, бурята като противник, който нарушаваше, пресичаше дишането, възпрепятстваше поемането на въздух, както и издишането, и всеки миг караше задъхания скиор да се отклонява от посоката си — кой би могъл да се движи напред при тази обстановка: Ханс Касторп или друг, по-як от него? — нашият герой спираше, поемаше си дъх, с премигване си отърсваше водата от миглите, очукваше снежната ризница, която се бе образувала върху гърдите му, и смяташе, че само един неразумен човек може да очаква напредване при тези обстоятелства.

И все пак Ханс Касторп напредваше, сиреч: придвижваше се нанякъде. Но не бе ясно дали това бе целесъобразно напредване, едно напредване в правилна посока, и дали не би било по-малко погрешно да остане там, където си беше (което обаче също не изглеждаше възможно и против което говореше дори теоретичната вероятност); всъщност на Ханс Касторп скоро му се стори, че теренът нещо не е в ред, че няма под краката си истинската почва, тоест равната рудина, до която отново бе стигнал с голяма мъка и която бе необходимо да остави сега зад себе си. Равнината се оказа твърде кратка, той пак се изкачваше. Очевидно бурята, която идваше откъм югоизток, откъм изхода на долината, бе го отклонила със своя бесен насрещен порив. От доста време вече той се бе трепал, за да се движи в погрешна посока. Сега, слепешката, обгърнат от вихрушката на бялата нощ, той само по-дълбоко навлизаше в стихията, която равнодушно го заплашваше.

— Това на нищо не прилича! — процеди той през зъби и се спря. Не се изрази по-патетично, ако и за момент да му се стори, че някаква леденостудена ръка посяга към сърцето му, което го накара да се стресне и да обсипе ребрата си с такива бързи удари, както тогава, когато Радамант бе открил възпаленото огнище у него. Тъй като той разбра, че няма право на големи думи и жестове, защото предизвикателството бе излязло от него и всички опасности на положението си бяха за негова собствена сметка. — Не е лошо — каза той и усети, че чертите на лицето му, изразните мускули на физиономията му не се покоряваха вече на душата му и не бяха в състояние нищо да изпишат — нито страх, нито ярост, нито презрение, — тъй като бяха вцепенени. — А сега? Тук косо надолу и оттам нататък все по носа, все направо срещу вятъра. Вярно, по-лесно е да се каже, отколкото да се стори — додаде той, говорейки задъхано и на пресекулки, макар и полугласно, като отново тръгна, — но нещо трябва да стане, не мога да седна и да чакам, защото тогава ще ме затрупат правилните шестоъгълници и Сетембрини, ако тръгне да ме търси със своята тръба, ще ме намери клекнал, с изцъклени очи и накривена шапка от сняг върху главата… — Той забеляза, че приказва сам на себе си, и то по доста странен начин. Ето защо се упрекна, но го стори отново полугласно и изрично, ако и устните му да бяха толкова изтръпнали, че се отказа да си служи с тях и говореше без съгласните, които се образуват с тяхна помощ; това му спомни за един по-раншен случай в живота му, когато бе постъпил по същия начин. — Млъквай, трай и гледай да се измъкнеш — каза той и добави: — Струва ми се, че бълнуваш и главата ти е замаяна, а то е лошо в известно отношение.

Но това, че той бе зле от гледна точка на отърваването си, беше чиста констатация на контролиращия разум и до известна степен на едно чуждо, неучастващо, макар и угрижено лице. Що се отнася до сетивната му страна, той бе много склонен да се предаде на неизвестността, която с увеличаването на умората все повече го потискаше, но си взе бележка за тая склонност и й отдели някои мисли. „Това е видоизмененото преживяване на човек, който попада на буря в планината и вече не може да намери пътя за дома — мислеше той, работейки с щеките, и задъхан измърмори на пресекулки нещо по тоя повод, като от дискретност отбягваше по-ясни изрази. — Който после чуе за това, ще си го представи като нещо ужасно, забравяйки, че болестта — а моето положение е донякъде равнозначно на болест — обработва човека тъй, че да може той да се погажда с нея. Има сетивни притъпления, благодатни естествени наркози, облекчителни мерки на природата, да-да… Но срещу тях трябва да се борим, защото те имат двойно лице, във висша степен са двусмислени; при оценката им всичко зависи от зрителната точка. Те са добронамерени и благотворни, ако не държим да се приберем дома, но са злонамерени и на всяка цена трябва да воюваме против тях, ако изобщо става дума за връщане в къщи, както е в моя случай — нито аз, нито това мое бурно биещо сърце мислим да допуснем да ни затрупа тук някаква идиотски правилна кристалометрия…“

Действително вече беше много отпаднал и по един смътен и трескав начин се бореше против настъпващото смущение на своята сетивност. Той не се уплаши толкова, колкото би трябвало да се уплаши, ако бе здрав, когато забеляза, че отново е излязъл от равния терен: този път очевидно откъм другата страна, там, където рудината се снишаваше. Тъй като се спусна при кос противен вятър и макар че на първо време не би трябвало да върши това, за момента то се оказа най-удобното. „Е, добре — помисли той. — По-долу отново ще хвана посоката.“ И това стори или помисли, че го е сторил, или сам не го вярваше, или — което внушаваше още по-големи опасения — почна да му става безразлично какво върши. Тъй действаха подозрителните пристъпи, с които той само слабо се бореше. Онази смесица от умора и възбуда, която обуславяше добре известното постоянно състояние на пациент, чиято аклиматизация се състоеше в това, че свиква с несвикването, толкова много се бе укрепила и в двете си съставки, че не можеше вече да става дума за благоразумно поведение спрямо пристъпите. Вцепенен и залитащ, той трепереше от опиянение и възбуда също като след някое събеседване с Нафта и Сетембрини, само че несравнимо по-силно; сигурно във връзка с това той взе да разкрасява своята инертност със замаяни реминисценции за такива умозаключения и въпреки презрителното възмущение към затрупването му от правилната хексагоналност промълви под нос нещо пълно със смисъл или безсмислие: чувството за дълг, което искало да го принуди да се бори против съмнителните облекчения, не било нищо друго освен гола етика, тоест мизерно обуржоазяване на живота и нерелигиозно филистерство. Желанието и изкушението да си легне и да почива се прокрадоха в съзнанието му в такава форма, че той си каза: това е като пясъчна буря в пустинята, която принуждава арабина да легне ничком и да хвърли бурнуса върху главата си. Като възражение срещу такава една постъпка той сметна само обстоятелството, че не притежава бурнус и че няма как да хвърли върху главата си някаква вълнена жилетка, макар че не бе дете и по много предания добре знаеше как замръзва човек.

След умерено бързо спускане и малко равнина отново насреща му излезе стръмнина, и то твърде голяма. Това не значеше още, че е погрешил, защото по пътя към долината трябваше да има и нагорнища, а що се отнася до вятъра, нему бе скимнало да се извърти, тъй като сега Ханс Касторп го усещаше откъм гърба си и намери, че това само по себе си заслужава благодарност. Дали бурята го огъваше, или меката, бяла, забулена от дрезгавината на виелицата повърхност на склона пред него упражняваше някаква притегателна сила върху тялото му, така че то само се свеждаше към нея? Стигаше едно-едничко отпускане, ако човек се поддадеше на това притегляне — а изкушението бе твърде голямо, точно толкова голямо, както бе описано в книгите и както бе определено там като типично опасни, което обаче ни най-малко не накърняваше неговата жива настояща сила. То, изкушението, отстояваше собствени права, не желаеше да го класират под общопознати показатели, отказваше идентичност с обичайните случаи, обявяваше се за неповторимо и несравнимо по своята наложителност — без, разбира се, да може да отрече, че бе едно нашепване от определена страна, внушение на някакво същество в испански черни дрехи с белоснежна, накъдрена колосана яка, с идеята и принципната представа за което се свързваше всеки мрак, всяко злъчно йезуитство и човеконенавистничество, всякакъв вид робство, изтезание и побой — нещата, които всяваха ужас у господин Сетембрини, но пред които той само ставаше смешен със своята шарманка и своя ragione135…

Но Ханс Касторп се държа прилично и удържа на изкушението да се отпусне. Той не виждаше нищо, ала се бореше и напредваше — целесъобразно или не, но вършеше каквото можеше и се придвижваше напук на тежките окови, с които ледената буря все по-яко стягаше неговите крайници. Тъй като изкачването му се стори твърде върло, той се отби встрани, без да си дава много сметка, и реши да кара някое и друго време по диагонала. Всеки опит да отлепи присвитите клепачи и да се поогледа изискваше голямо напрежение, чиято изпитана вече безполезност малко насърчаваше да го повтори. Все пак той понякога виждаше по нещо: ели, които образуваха група, поток или ров, който черно се очертаваше върху терена между надвиснали снежни брегове; а когато за разнообразие пътят му веднъж отново го поведе надолу, между впрочем срещу виелицата, той съзря на известно разстояние пред себе си сянката на някаква човешка сграда, сякаш увиснала във въздуха всред бръскащите снежни вихри.

Добре дошла, утешителна гледка! Въпреки всички несгоди той бодро бе докарал работите дотам, че вече дори и човешки сгради се бяха появили — един знак за близостта на обитаваната долина. Може би там имаше хора; може би щяха да го приемат, за да изчака на сушина и на топло края на бурята; ако междувременно пък настъпеше вечерта, те щяха при нужда да му осигурят придружител и водач. Той се насочи към химеричната, често съвсем изчезваща в мрака на виелицата постройка; за да стигне до нея, трябваше да преодолее още една, поглъщаща последните му сили стръмнина и като пристигна, с възмущение, удивление, ужас и чувство на шемет се увери, че след какви ли не заобикалки и с най-почтено напрежение повторно бе покорил познатата хижа, която се оказа сеновал с натрупани против вятъра камъни върху покрива.

Дяволска работа. От вцепенените устни на Ханс Касторп се откъртиха тежки проклятия с изпускане на лабиалните съгласни. Той се поразтъпка за ориентиране около колибата и установи, че този път е стигнал до нея откъм задната й страна, та, значи, по негово пресмятане, е загубил цял час за най-пълна и най-безполезна безсмислица. Но тъй ставаше, тъй бе описано това в книгите. Човек обикаля в кръг, измъчва се, представя си, че напредва, а при това описва някаква голяма, глупава дъга, която извежда пак към своето начало като досадния годишен цикъл. Тъй си блуждае и не може да намери пътя за дома. С известно задоволство, макар и с уплах, Ханс Касторп забеляза, че се повтаря известният феномен, и се тупна по бедрото — от гняв и удивление, че неговият особен, индивидуален настоящ случай толкова точно съвпадаше с общите описания.

Усамотената колиба бе недостъпна, вратата бе заключена, отникъде не можеше да се влезе. Но въпреки това Ханс Касторп реши на първо време да остане тук, тъй като изнесената напред стряха създаваше илюзия за известен подслон, а и самата хижа — до обърнатата към планината стена, където се бе приютил Ханс Касторп — действително предлагаше известна защита против бурята, когато човек облегнеше рамото си на измайсторената от дялани греди стена, тъй като едно облягане с гръб не бе много възможно поради дългите ски. Косо облегнат, той застана там, след като бе забил щеките до себе си в снега, бе вдигнал яката на вълненото си яке и бе пъхнал ръце в джобовете; единият крак му служеше за опора, докато замаяната му глава почиваше със затворени очи, опряна на стената; само навремени той, премигвайки, поглеждаше през рамо към урвата и оттатъшната стръмнина, която понякога бегло можеше да съзре през непрогледното було.

Положението му бе относително удобно. „Тъй мога да изкарам цялата нощ — помисли той, — ако от време на време сменям крака, ако, тъй да се каже, се обръщам на другата страна и естествено, ако междувременно малко се раздвижвам, което е крайно необходимо. Макар че съм вцепенен отвън, вътре съм набрал топлина при движенията, които направих, ето защо екскурзията не бе съвсем безполезна, ако и да се погубих и да се скитах от хижата пак до хижата… «Погубих» — що за израз е това? Той не е в употреба, не е обичаен за това, което ми се случи, съвсем произволно го приложих, защото не ми е много бистра главата; и все пак донякъде тази дума е правилна, както ми се струва… Добре, че мога да издържам, тъй като виелицата и безобразният снеговалеж могат като нищо да продължат до утре сутринта, но стига ми дори и да траят само до мрака, защото нощя опасността от обикаляне в кръг, от погубване, е не по-малка, отколкото при снежна виелица… Трябва да се е вече свечерило, трябва да има към шест часа — колко време само пропилях с това мое обикаляне. Колко ли е часът?“ И той погледна часовника си, макар че не му бе лесно да го измъкне със сгърчените, безчувствени пръсти от джоба си — един златен часовник с монограм върху отскачащия капак, който бодро и съвестно тиктакаше тук всред уединението и пустинята — също като сърцето му, това трогателно човешко сърце всред органичната топлина на гръдния му кош…

Часът беше четири и половина. Дявол да го вземе, горе-долу толкова беше, когато се изви бурята. Нима трябва да повярва, че скитането му е траяло едва четвърт час? „Времето ми се е сторило дълго — помисли той. — Както изглежда, погубването е скучна работа. Но в пет или пет и половина часа се стъмва на общо основание, това е положително. Дали ще спре преди това виелицата — навреме, за да се спася от ново погубване? По тоя случай мога да отпия една глътка порто, за подкрепа.“

Това дилетантско питие той бе пъхнал в джоба си само защото се намираше в плоски шишенца в „Бергхоф“, където го продаваха на туристите; то, разбира се, не бе предназначено за такива, които без разрешение се загубват при сняг и мраз в планината и дочакват в такава обстановка нощта. При по-малко омаломощен разсъдък той би трябвало да си каже, че от гледна точка на връщането това, което иска да глътне, е горе-долу най-вредното; а това той си каза, след като бе отпил няколко глътки, които веднага оказаха въздействие съвсем подобно на кулмбахското пиво, което бе пил при първата си вечеря тук — по времето, когато се бе изложил пред Сетембрини със своите разпуснати, не сдържани приказки за рибни сосове и други такива, пред господин Лодовико, педагога, който с един поглед напътстваше към разум дори и лудите, когато му отпускаха края, и чиято благозвучна тръба Ханс Касторп току-що дочу да оглася простора в знак, че ораторът-възпитател се приближава в усилени преходи, за да спаси от това ужасно положение и да заведе в къщи своя изстрадал питомец, грижовното дете на живота… Това, разбира се, беше пълна безсмислица и се дължеше само на кулмбахското пиво, което бе изпил по недоглеждане. Тъй като, първо, господин Сетембрини нямаше никакъв рог, а само шарманка, която стоеше на един крак върху паважа и чиято плавна мелодия бе придружена от устремени нагоре към къщите човеколюбиви очи; и, второ, той нито забелязваше, нито знаеше какво става, защото не се намираше вече в санаториума „Бергхоф“, а у дамския шивач Лукачек, в своята таванска стаичка с водната гарафа, над копринената килия на Нафта — пък и нямаше нито право, нито възможност да се намеси; толкова малко, колкото през карнавалната нощ, когато Ханс Касторп бе изпаднал в едно също такова объркано и лошо положение — когато бе върнал на болната Клавдия Шоша нейния крейон, своя молив, молива на Пшибислав Хипе… Как стоеше между впрочем въпросът с „положението“. За да се намира човек в едно положение, би трябвало да е полегнал, а не да стои, за да може тази дума да получи не само метафоричен, а своя справедлив и правилен смисъл. Хоризонтално — това бе положението, което се полагаше на един дългогодишен събрат на тия тук горе. Нима той не бе свикнал да лежи навънка при сняг и мраз, както нощем, така и денем? И той понечи да се отпусне, да полегне, когато го прониза прозрението, тъй да се каже, сграбчи го за яката и го задържа прав — прозрението, че и това бръщолевене на ум трябва да се мине само за сметка на кулмбахското пиво, че то се дължи единствено на неговото безлично желание за лежане и спане, описано в книгите като типично опасно, което се стреми да го подведе със софизми и игрословици.

„Тук има някакъв промах — заключи той. — Портото не бе най-подходящото средство, от няколкото глътки главата ми до немай-къде натежа, спадаше чак върху гърдите ми, а в мислите ми има само бъркотия и блудкави остроумия, на които не бива да се доверявам — не само на старите, които отначало ми хрумнаха, но и на по-новите, които съчиних, критикувайки първите, това е нещастието. «Son crayon!» Това значи нейният и в тоя случай не неговият; казва се «son», защото «crayon» е от мъжки род, всичко останало е плоско шегобийство. И с това нещо съм взел да си губя времето! Докато например много по-важно е обстоятелството, че левият ми крак, на който се опирам, е заприличал поразително на дървената стойка на шарманката на Сетембрини, стойката, която той побутва с коляно, за да се придвижи по паважа, когато пристъпва по-близо до прозореца и подлага кадифената си шапка, за да му подхвърли нещо момиченцето отгоре. А при това нещо безлично сякаш с ръце ме дърпа да полегна върху снега. Тук помага само раздвижването. Трябва да се пораздвижа — като наказание за кулмбахското пиво и за да възвърна гъвкавостта на вдървения си крак.“

Той се отблъсна с рамото си. Но щом се откъсна от колибата и направи само една крачка напред, вятърът го пресече като с остра коса и го подкара назад към стената-закрилница. Тя без съмнение бе най-подходящото място за престой, с което той засега трябваше да се примири, при което имаше свободен избор да се облегне, за разнообразие, с лявото рамо и да се подпира върху десния крак, като поразмърдва левия, за да го съживява. „При такова време човек не си напуска дома — помисли си той. — Допуска се умерено разнообразие, но никакъв ламтеж за нововъведения и никаква по-тясна връзка с урагана. Стой мирно и отпусни главата си, щом толкова ти е натежала. Стената е добра, дървените греди, сякаш излъчват някаква топлинка, доколкото тук може да става дума за топлина, дискретната собствена топлинка на дървото, туй невям е по-скоро въпрос на настроение, субективна работа… Ах, колко много дървета! Ах, животворният климат на живите същества! Какво благоухание!…“

Под него, под балкона, на който той като че ли стоеше, се разстилаше парк — обширен, буйно зеленеещ се парк от широколистни дървета, от брястове, чинари, буки, явори, брези; леко се преливаха цветовете на богатата, свежа, бляскава листна украса, леко шумоляха върхарите. Повяваше един приятен, влажен, наситен с балсам от диханието на дърветата ветрец. Топъл дъжд преминаваше на облак, но той бе прозрачен. Изпълненият с бели пръски въздух се провиждаше чак до небесата. Каква прелест! О, роден дъх, благоухание и изобилие на низината, от които отдавна бе лишен! Въздухът бе изпълнен с птичи гласове, изпълнен с грациозно задушевна и сладостна свирня, с чуруликане и гугукане, с трели и хлипания, без да се виждаше никой от певците. Ханс Касторп се усмихна, дишайки с благодарност. Междувременно обаче се разгърнаха нови красоти. Дъждовна дъга се извиси встрани над пейзажа, напълно оформена и ярка — едно съвършено великолепие; цветовете, още влажни, се преливаха един в друг и изтичаха, наситени като маслени бои, върху гъстата бляскава зеленина. Те бяха като музика, като звън на арфа, примесен със звуците на флейти и цигулки. Особено чудни бяха синият и виолетовият цвят. Всичко, сякаш омагьосано, потъваше в тях, преобразяваше се, пак се разгръщаше все по-ново и все по-красиво. Беше същото, както веднъж преди доста години, когато Ханс Касторп има щастието да чуе един световноизвестен певец, един италиански тенор, из чието гърло се разливаше благодатно изкуство и сила върху сърцата на хората. Той бе задържал един висок тон, който още отначало бе красив. Но постепенно, от миг на миг, страстното благозвучие се разгърна, набра още сили, проясни се все по-ярко и по-ярко. Сякаш отпадаха було след було, които до него момент никой не бе забелязал, ето сега се смъкна последното, което — тъй мислеха — бе разкрило върховната, най-чистата светлина, а после още едно, невероятно, най-най-последното, което даде път на такъв изблик на блясък, на такова великолепие до трепет и сълзи, че откъм публиката се надигна глухо ромолене на възхита, което звучеше почти като протест и противоречие, а Ханс Касторп дори изхлипа. Тъй бе сега и с неговия пейзаж, който се преобразяваше, разкриваше се с растящо просветление. Разля се синева… Бляскавите дъждовни була се смъкнаха: пред него се простираше морето — едно море, то бе някакво южно море, най-тъмносиньо, искрящо в сребро, някакъв чудно красив залив; отвореният му край се губеше всред омарата, а другата му половина бе обградена от все по-слабо синеещи се планински вериги; всред залива имаше острови, върху които се издигаха палми, а между кипарисови горички се белееха малки къщурки. О, стига, съвсем незаслужено бе това блаженство, тази светлина, тази дълбока чистота на небето, тази слънчева свежест на водата! Ханс Касторп никога не бе виждал нито това, нито нещо подобно. През своите ваканционни пътешествия той почти нищо не бе закачил от Юга — познаваше суровото бледо море и бе привързан към него с детски, първични чувства, но никога не бе стигал до Средиземното море, до Неапол, до Сицилия или до Гърция. При все това той си го спомняше. Да, колкото и странно да беше, той празнуваше сега един оживял спомен. „Ах, да, така е!“ — викаше нещо в него, сякаш открай време, тайно, без да го сподели дори със самия себе си, бе носил в сърцето си това слънчево щастие; а това „открай време“ бе далечно, безкрайно далечно, както откритото море вляво, там, където нежната теменужна синева на небето се срещаше с него.

Хоризонтът лежеше високо, ширинето сякаш се издигаше, което се дължеше на това, че Ханс Касторп гледаше залива отгоре, от известна височина: планините обхващаха залива със своите покрити с храсталаци поли и стигаха досами морето, простираха се от средата на пейзажа в полукръг дотам, където седеше той, а и по-нататък; крайбрежието, където той се бе отпуснал върху някакви стоплени от слънцето каменни стъпала, бе планинско; пред него теренът се спускаше надолу на каменисти тераси, обрасли с мъх и храсти, до една равна брегова ивица, където между камъш и камънак се криеха синеещи се лимани, малки пристанища, предмория. И тези слънчеви предели, тези достъпни крайбрежни възвишения, тези засмени басейни всред скалите, както и водите около островите, бяха населени нашир и надлъж: хора, слънчеви и морски чеда, се движеха и стояха в покой навсякъде, разсъдливо бодри, красиви млади човеци, тъй приятни за гледане — като ги гледаше цялото сърце на Ханс Касторп се разтвори от любов широко, до болка.

Младежи разкарваха коне, тичаха, хванали юздите, до бягащите в тръс животни, които цвилеха и тръскаха глави; други теглеха на дълга корда вироглавците или ги възсядаха на голо, с боси пети ги сръгваха и ги караха в морето, при което мускулите на гърбовете им играеха на слънцето под златокафявата им кожа, а виковете, които си разменяха или отправяха към животните, звучаха, по кой знае каква причина, очарователно. До едно заливче, което се врязваше дълбоко в сушата и като планинско езеро отразяваше бреговете, танцуваха момичета. Едно от тях седеше, изпружило крака в някаква вдлъбнатина на почвата и вдигнало над тила на възел косите си, които излъчваха особена прелест, като надуваше овчарска свирка и гледаше през разиграните си пръсти своите дружки; а те, облечени в дълги и широки одеяния, се бяха унесли в танец: едни — сами, усмихнати, разперили ръце, други — на двойки, грациозно наклонили една към друга глави; зад гърба на свирачката, който бе бял и дълъг и нежен и поради положението на мишниците — закръглен встрани, седяха или стояха прегърнати други нейни посестрими — спокойно разговарящи се зрителки. По-нататък отбор младежи се упражняваха в стрелба с лък. Блажено и приятно бе да се гледа как по-старите упътват несръчните къдроглавци в опъването на тетивата и прицелването, как се целят заедно с тях и как засмяно подпират залитащия от „ритането“ на лъка, когато избръмчи стрелата. Други ловяха риба. Размахали във въздуха единия крак, те лежаха по корем върху крайбрежните скални плочи, пускаха въдиците си в морето и се разговаряха със седналия до тях другар, който косо изпъваше тялото си, за да хвърли надалеч стръвта. Други пък се бяха заловили да вкарат в морето с теглене, тикане и подпиране една лодка е висок борд, мачта и рея за платното. Деца играеха и се провикваха радостно всред вълните на прибоя. Една млада жена се бе проснала на земята и с едната ръка притегляше над гърдите си своята рокля на цветчета, докато с другата посягаше нагоре към някакъв откъснат с листата плод, който един строен мъж, застанал до главата й, за игра държеше с протегната ръка високо над нея. Някои стояха облегнати в скални ниши, други, кръстосали ръце върху раменете си, натопили за опит пръстите на единия крак във водата, се колебаеха дали да се изкъпят. Двойки се разхождаха по брега — досами ухото на момата бяха устните на момъка, който дружески я водеше. Кози с дълга козина скачаха от плоча на плоча, пазени от млад овчар, който стоеше на някаква височина, турил едната ръка на хълбок, подпрял се с другата на кривака си, нахлупил върху кафените си къдри малка шапка с вдигната отзад периферия.

„Това е очарователно! — от все сърце си каза Ханс Касторп. — Това е извънредно приятно и привлекателно! Колко красиви, здрави, умни и щастливи са те! Да, не само добре сложени, но и по същество разумни и любезни. Това е, което ме трогва и ме кара да ги обичам: духът и чувствата, искам да кажа, които им са присъщи и които са в основата на съвместния им живот.“ — Той имаше пред вид голямата любезност и равномерно разпределеното учтиво внимание във взаимните отношения на слънчевите люде: една лека и прикрита с усмивка почтителност, която те на всяка крачка почти незабележимо и все пак по силата на някаква владееща чувствата им въплътена идея си оказваха един другиму; достойнство и дори някаква строгост, преливаща във веселие, която определяше техните действия и бездействия със своето неизразимо духовно влияние, с една съвсем не мрачна сериозност и с разумно благочестие — ако и не съвсем без церемониал. Тъй като ей там, на объл, обрасъл с мъх камък седеше в кафява рокля, която бе свалена от едното рамо, млада майка и кърмеше детето си. И всеки, който минаваше край нея, я поздравяваше по особен начин, в него бе събрано всичко, което в обикновеното държане на хората тъй изрично се пропуска: младежите се извръщаха към майката, леко, бързо и церемониално кръстосваха ръце пред гърдите, а девойките показваха едно коленопреклонение подобно на черкуващия се, който леко се снишава на минаване пред олтара. Но те многократно живо, весело и сърдечно й кимваха с глава и Ханс Касторп се изпълни с възхищение пред тази смесица от обредно благочестие и весела дружба и пред спокойната благост на майката, която с пръст натискаше гърдата си, за да бозае по-лесно младенецът, вдигаше поглед и с усмивка благодареше за оказаното й уважение. Той не се насищаше да гледа и все пак със свито сърце се питаше дали му е разрешено да гледа, дали като подслушва това слънчево и благонравно щастие, не подлежи на най-голямото наказание, след като му се струваше, че сам той е и неблагороден, и грозен, и крайно недодялан.

Но, изглежда, за такива съмнения нямаше място. Едно хубаво момче, чиято гъста, сресана встрани коса бе надвиснала над челото и падаше върху слепоочието му, бе застанало точно под него с кръстосани на гърдите ръце; то се бе дръпнало настрана от другарите си — не натъжено или дръзко, а просто се бе уединило на спокойствие. И то го забеляза, вдигна поглед нагоре към него и очите му заиграха между съгледвача и картините по брега, следвайки наблюдаващия. Ненадейно обаче то насочи погледа си над него, загледа се нейде назад, в далечината и тутакси от красивото му, строго изрязано, полудетско лице изчезна оная обща за всички усмивка на учтиво братско внимание — без да се бяха смръщили веждите му, физиономията му сякаш стана сериозна, безизразна, недостъпна — в нея се появи някаква мъртвешка затвореност, която вдъхна на едва успокоилия се Ханс Касторп леден ужас, не без примес от неопределено досещане за неговия смисъл.

И той погледна назад… Могъщи колони, без цокъл, награмадени от цилиндрични блокове, в чиито фуги никнеше мъх, се издигаха зад него — колоните на една храмова порта, в подножието на която имаше открито в средата стълбище — там бе седнал Ханс Касторп. С натежало сърце той стана, слезе встрани по стъпалата и през дълбокия вход излезе на постлана с плочи улица, която скоро го изведе до нови пропилеи. Той мина и през тях и ето че пред него се извиси храмът — огромен, сивозеленикав от старина, със стръмен стълбищен цокъл и широк фронтон, който лежеше върху капителите на също такива огромни и сякаш набити, стесняващи се нагоре колони, от които на места се подаваше встрани някой изместен жлебосан кръгъл блок. С мъка, помагайки си дори с ръцете, въздишайки, защото сърцето му все повече се притесняваше, Ханс Касторп се изкатери по високите стъпала и пристъпи в преддверието, където колоните образуваха същинска гора. Тя бе много дълбока, той се зарея из нея също като между стволовете на буките в гората край бледото море, съзнателно отбягвайки средата и пазейки се да не попадне там. Но скоро отново се отклони към средата и се озова пред една скулптурна група, две каменни женски фигури върху подставка, майка и дъщеря, както изглеждаше: едната, седнала, по-стара, по-достойна, блага и божествена, но с изразяващи тъга вежди над беззвездните празни очи, в туника с богати гънки и наметало, с було върху вълнистата коса на матрона, вчесана на път; другата права, майчински обгърната от първата, с кръгло девическо лице, преплела и скрила ръце под гънките на връхното си одеяние.

При разглеждането на статуята сърцето на Ханс Касторп по невнятни причини се изпълни с още повече тегота, страх и предчувствия. Той не се решаваше и все пак бе принуден да избиколи двете фигури и да мине през двойната колонада зад тях: там металната врата на храма зееше разтворена и коленете на клетника се подкосиха от това, което с вцепенение съзря. Две посивели жени, полуголи, със сплъстени коси, с увиснали гърди на вещица и дълги колкото един пръст цицки, бяха се отдали на някаква най-ужасна шетня там вътре между лумналите мангали. Над някаква тава те разкъсваха едно детенце, разкъсваха го с ръце всред страхотната тишина — Ханс Касторп видя нежна руса косица, оплескана с кръв — и поглъщаха цели късове, та крехките кости изпращяваха в техните муцуни и кръвта се стичаше от лигавите им устни. Страхотен леден мраз скова Ханс Касторп. Той искаше да покрие с ръце очите си, ала не можеше. Ето че те, въпреки ужасното си занимание, го забелязаха, размахаха окървавени пестници към него и го запроклинаха безгласно, но с най-долни думи, цинично, и то в народния диалект на Ханс Касторповия роден град. Доповръща му се, доповръща му се както никога досега. Отчаян, той понечи да се откъсне от това място, но се блъсна ребром о колоната зад него… и тъй се намери до своята колиба в снега, полегнал на едната си мишница, върху която бе отпуснал глава, опънал краката, както си бяха със ските; в ушите му все още звучеше отвратителният заядлив шепот, леденият ужас все още го притискаше.

Ала това не бе истинско и същинско пробуждане; той само попремигна, облекчен, че се е отървал от ония вещици, но иначе не му бе нито много ясно, нито пък много важно дали лежи до някаква храмова колона или до някакъв сеновал и той до известна степен продължи да сънува — не вече в картини, а мислено, при това не по-малко дръзновено и объркано.

„Мислех си аз, че всичко е сън — завълнува той. — Един много чаровен и страховит сън. Всъщност през цялото време го знаех и всичко аз сам си създадох — залесения парк и приятната свежест и всичко останало, хубавото и отвратителното, почти предварително го знаех. Но как може човек да знае и да си създаде такова нещо, така да се ощастливи и уплаши? Отде съм взел красивия залив с островите и после самия храм, накъдето ме насочиха погледите на онова мило момче, което бе застанало самичко? Човек не сънува само сънищата на собствената си душа, искам да кажа, човек сънува анонимно и задружно, макар и по свой собствен начин. Великата душа, от която ти си само една частица, сигурно сънува понякога посредством тебе, по твой начин, работи, които тя винаги сънува — своята младост своята надежда, своето щастие, своя мир и… своя кървав пир. Ето че лежа до своята колона и имам в тялото си още истинските остатъци от съня си, вледеняващия ужас от кървавия пир, но също и сърдечната радост от преди, радостта от щастието и смиреното благочестие на белите човеци. Полага ми се, настоявам аз, имам неоспорими права да лежа тук и да сънувам такива работи. Много нещо научих при тия тук горе за безпътицата и разума. С Нафта и Сетембрини пребродих извънредно опасни планини. Зная всичко за човека. Опознах неговата плът и кръв, върнах на болната Клавдия Пшибиславовия молив. Но който опознава тялото, живота, той опознава смъртта. Само че това не е всичко — по-скоро чисто и просто едно начало, ако погледнем педагогически. Трябва да имаме пред вид и другата половина, противоположността. Тъй като всичкият интерес към смъртта и болестта не е нищо друго освен една проява на интереса към живота, както и доказва хуманната медицина, която винаги говори тъй учтиво на латински за живота и неговите болести и е само една отсенка на това, което толкова взимат присърце, което с всичката възможна симпатия наричам със собственото му име: това е грижовното дете на живота, това е човекът, това е неговото положение и неговата държава… Не малко съм го разбрал, много нещо научих от тия тук горе, нали бях довеян тук от равнината, та аз, клетникът, почти се задуших; но сега от подножието на своята колона имам един съвсем не лош обзор… Видях насън положението на човека и на неговата учтиво-разумна и почтителна общност, зад която, в храма, се разиграва отвратителният кървав пир. Дали те, слънчевите хора, бяха толкова учтиви и мили един към друг, имайки мълчаливо пред вид тъкмо онова, ужасното? Ако е така, те са извлекли наистина един тънък и много прозорлив извод! Ще бъда на тяхна страна в душата си и не на страната на Нафта — между впрочем не и на страната на Сетембрини, те и двамата са дърдорковци… Единият е похотлив и злобен, а другият знае само да надува своята призоваваща към разум тръба и си въобразява, че може да отрезви дори лудите — нелепа работа. Филистерство и гола етика, безбожничество, това е едно на ръка. Но не искам да взема страната и на малкия Нафта с неговата религия, която е само един quazzabuglio136 от бог и дявол, от добро и зло — нагласена тъй, че индивидът презглава да се хвърли в нея и изобщо да пропадне в мистиката й. Тия двама педагози! Техният спор и техните противоречия сами по себе си са един quazzabuglio и едно гръмовито сражение, което не може да замае никого, ако има капка свобода в главата си и благочестие в сърцето. Ами техният въпрос за аристокрацията! Ами тяхното благородство! Живот или смърт — болест, здраве — дух и природа. Нима това са противоречия? Аз питам: нима това са въпроси? Не, това не са въпроси, а и въпросът за тяхното благородство не е никакъв въпрос. Безпътицата на смъртта е в живота, без нея не би имало живот, а в средата е мястото на homo dei — по средата между безпътицата и разума, — тъй както и неговата държава е между мистичната общност и несигурния индивидуализъм. Това виждам от моята колона. От това свое място човекът трябва фино галантно и любезно почтително да се отнася към самия себе си — защото само той е благороден, а не противоречията. Човекът е господар на противоречията, те са възникнали чрез него и затова той е по-благороден от тях. По-благороден от тях. По-благороден от смъртта, твърде благороден за нея — това е свободата на главата му. По-благороден от живота, твърде благороден за него — това е благочестието на сърцето му. Ето че съчиних нещо, една фантастична поема за човека. Ще мисля за това. Искам да бъда добър. Не искам да позволя на смъртта да господства над моите мисли! Тъй като в това се състои добротата и любовта към човека, в нищо друго. Смъртта е велика сила. В близост с нея човек сваля шапка и се придвижва на пръсти. Тя носи в знак на достойнство къдравата колосана яка на миналото, а сам човек облича сериозни и черни дрехи в нейна чест. Разумът стои като глупец пред нея, защото той не е нищо друго освен добродетел, докато тя, смъртта, е свобода, безпътица, безформие и похот. Похот, казва моят сън, а не любов. Смърт и любов — това се съгласува зле, съпоставката е фалшива и абсурдна! Против смъртта стои любовта — не разумът, само тя е по-силна от нея. Не разумът, само тя създава добротворни мисли. И формата е само от любов и доброта: форма и нравственост на една разумнолюбезна общност и хубава държава на човеци — с мълчалив поглед към кървавия пир. О, така ясно съм сънувал и добре «управлявал». Ще мисля за това. Ще бъда верен на смъртта в сърцето си, но ясно ще си спомням, че верността към смъртта и миналото е само злоба, мрачна похот и човеконенавистничество, ако тя определя нашето мислене и управляване. Човекът трябва заради добротата и любовта да не допуска смъртта да господства над мислите му… Тъй като с това приключих съня си и стигнах до целта. Отдавна вече съм търсил тези слова: на мястото, където ми се яви Хипе, в балконската лоджия и навсякъде. Това търсене ме докара и всред снеговете на планината. Сега вече ги имам. Моят сън най-недвусмислено ми ги внуши, за да ги знам завинаги. Да, те безкрайно ме възхитиха и напълно ме стоплиха. Сърцето ми бие силно и знае защо. То не бие само по физически причини, не тъй както на трупа продължават да растат ноктите; то бие по чисто човешки причини и особено поради щастливото ми настроение. Тези мои бленувани слова са истинско питие — по-добро от порто и ейл, те протичат из жилите ми като любов и живот, та се отърсват от спането и съновидението, които, естествено много добре зная, са в най-висша степен опасни на моя млад живот… Ставай, ставай! Отвори си очите! Тия крака тук в снега са твоите крайници! Стягай се и ставай! Я виж ти — хубаво време!“

Безкрайно трудно бе да се освободи от връзките, които го бяха омотали и го притискаха о земята, но подтикът, който съумя да си даде, излезе по-силен. Ханс Касторп се обърна на лакът, мъжествено сви колене, подпря се и с голямо физическо усилие се изправи. Той отъпка със ските снега, заудря с ръце по ребрата си и разтърси рамене, като хвърляше възбудени и напрегнати погледи насам-натам и към небето, където се бе показала бледа синева между редките сиво-сини облаци, които бавно се движеха и отбулиха тесния сърп на месеца. Лек здрач. Никаква буря, никакъв снеговалеж. Планинският откос насреща с рошавия от елите гръб можеше напълно и ясно да се види, беше в покой. Сянката стигаше до половината му; горната половина бе осветена в нежнорозов цвят. Какво имаше и какво ставаше със света? Сутрин ли беше? И лежал ли бе цяла нощ в снега, без да замръзне, както пишеше в книгите? Никой от крайниците му не бе пострадал, никой не изпраска, докато се разтъпкваше, разтърсваше и удряше, без де се щади, като същевременно мислено се мъчеше да определи положението си. Ушите, върховете на пръстите на ръцете и краката му бяха безчувствени, но не повече, отколкото често му се бе случвало през зимата при лежането в лоджията. Удаде му се да измъкне часовника си. Той вървеше. Не бе спрял както обикновено, когато забравеше да го навие вечерта. Той не показваше и пет часа — далеч не. Липсваха дванадесет-тринадесет минути до пет. Удивително! Нима можеше да бъде това, нима можеше да е лежал тук в снега само десет минути или малко повече и си е конфабулирал толкова много щастливи и ужасни картини и лудешки смели размисли, през което време хексагоналната поразия се е оттеглила толкова бързо, колкото бе дошла? Защото на два пъти неговите мечти и фантазии бяха стигнали до обрат — единия път от ужас, а втория път от радост. Изглежда, че животът бе добронамерен към своето заблудено грижовно дете…

Но както и да беше, нека беше настъпило утрото или само следобедът (съвсем несъмнено беше все още ранна привечер): във всеки случай нито обстоятелствата, нито личното му състояние пречеха да се плъзне към къщи, а това и стори Ханс Касторп — в широк замах, така да се каже, по въздушната линия, той се спусна към долината, където, като стигна, вече светеха лампите, макар че последните излъчвани от снега зари на дневната светлина напълно му стигнаха за из пътя. Той се смъкна по Бременбюл, покрай гората Матенвалд и в пет и половина се озова в селото, където остави у бакалина спортните си принадлежности, почина си в таванската килия на Сетембрини и му разправи как и нему се бе случило да го изненада снежна фъртуна. Хуманистът бе изплашен до немай-къде. Той дигна ръка над главата си, здравата се накара на отмалелия си гост за неговото опасно лекомислие и незабавно запали пуфкащия спиртник, за да направи кафе, което, макар и силно, не попречи на Ханс Касторп да заспи още на стола.

Високо цивилизованата атмосфера на „Бергхоф“ го обгърна един час по-късно. При вечерята той солидно се наяде. Каквото бе сънувал, бе почнало да избледнява. Каквото бе размислял, още тази вечер вече не проумяваше много ясно.

Като войник и юнак

Ханс Касторп постоянно получаваше кратки новини от братовчед си, отначало добри, въодушевени, после по-малко благоприятни, а накрай такива, които смътно разкрасяваха нещо твърде печално. Поредицата пощенски картички почна с веселото съобщение за постъпването на служба и за въодушевяващата церемония, при която той, както се изрази в своя отговор Ханс Касторп, бил дал обет за бедност, целомъдрие и повиновение. После продължи пак весело: етапите на една гладка, привилегирована кариера, облагоприятствана от страстната любов към призванието и симпатията на началството, бяха отбелязвани заедно с поздравите и благопожеланията. Тъй като Йоахим бе следвал няколко семестъра, не се наложи да посещава Военното училище и го освободиха от службата като портупей-юнкер. По Нова година го произведоха подофицер и той изпрати снимка, на която личаха нашивките му. Във всеки от неговите кратки доклади проблясваше възхитата от духа на чинопочитателната, желязно стегната и все пак жлъчно хумористична, държаща сметка и за човека йерархия, която го бе обгърнала. Имаше анекдоти за романтично обърканото държане на фелдфебела, един навъсен и фанатичен военен, към него, несъвършения млад подчинен, в когото обаче съзираше своя посветен утрешен командир, който фактически вече посещаваше офицерския клуб. Той бе чудат и див. После ставаше дума за допускането до офицерския изпит. В началото на април Йоахим бе лейтенант.

Очевидно нямаше по-щастлив човек — човек, чиято същност и желание за този особен начин на живот да имаха по-чисто начало. С някакво свенливо блаженство той разказваше как, облечен за първи път в своя нов разкош, минал край градския съвет и от известно разстояние махнал на часовоя, който взел за почест, да застане свободно. Той докладваше за дребните неприятности и задоволства на службата, за блестящото, топлещо другарство и за дяволитата привързаност на ординареца си, за смешни случки при ученията и класните занятия, за инспекции и другарски вечери. Също и за живота в обществото — визити, банкети, балове — ставаше понякога дума. За здравето си не поменаваше нищо.

Докъм лятото. После съобщи, че пазел леглото, за съжаление трябвало да се пише болен: катар с температура, въпрос на няколко дни. В началото на юни отново бе застъпил службата, но в средата на месеца отново „бе загазил“, горчиво се оплакваше, че отново „ударил на камък“, и между редовете прозираше страхът, че може би няма да се оправи до големите маневри през август, на които от все сърце се бе радвал. Глупости, през юли той бе здрав и прав, седмици наред, докато на хоризонта се появи един лекарски преглед, който се бил наложил поради проклетите колебания в температурата му и от който много нещо щяло да зависи. После Ханс Касторп дълго време нищо не узна за резултата от този преглед, а когато това стана, известието не дойде от Йоахим — било защото не бе в състояние да пише, или пък защото се срамуваше, — а от майка му — госпожа Цимсен, и то с телеграма. Тя съобщаваше, че лекарите настоятелно препоръчали Йоахим да излезе в няколкоседмичен отпуск. На високопланински климат, по възможност веднага, молба да се ангажират две стаи. Подпис: леля Луизе. Отговор: платен.

Беше в края на юли, когато Ханс Касторп в своята балконска лоджия бегло прехвърли телеграмата, а после много пъти я препрочете. Той леко кимна, не само с глава, а с целия си гръден кош, процеди през зъби: „Тъй, тъй, тъй! Виж ти, виж ти! Йоахим се връща!“ — и изведнъж го обзе някаква радост. Но скоро отново млъкна и си помисли: „Хм, хм, сериозни новини. Голяма беда, няма що. Дявол да го вземе, не изкара много време, и ето го вече узрял за тукашната си родина! И майка му ще пътува с него. — Той каза «майка му», не «леля Луизе». Неговото чувство за родство и семейни връзки незабележимо бе избледняло до отчуждение. — Това утежнява работата. И то тъкмо преди маневрите, за които добрякът толкова се бе запалил! Хи, хи, добра доза безобразие се крие тук, една долна подигравка, това е един антиидеалистичен факт. Тялото взема връх, противи се на душата и й се налага, опозорява фантазьорите, които учат, че то било подчинено на душата. Те, изглежда, не знаят какво говорят, тъй като, ако бяха прави, в случай като този върху душата пада съмнителна светлина. Sapienti sat137, знам какво искам да кажа. Защото въпросът, който аз поставям, е дали не е погрешно, дето ги противопоставят, дали те по-скоро не са от един дол дренки и играят една задкулисна игра — това за тяхно щастие не хрумва на фантазьорите. Добри Йоахиме, кой спъна твоята ревност към военщината и другарската чаша бира! Ти имаше честни намерения — ала какво е честността, питам аз, когато се оказва, че тялото и душата са от един дол дренки? Нима пък е възможно, че не си успял да забравиш известни освежителни ухания, една висока гръд и един безпричинен смях, които те очакват на масата на госпожа Щьор?… Йоахим се връща! — помисли той пак и се затвори в радостта си. — Той се връща в лошо състояние очевидно, но ние ще бъдем отново заедно, няма да живея вече толкова много на своя глава тук горе. Това е добро. Всичко няма да бъде точно както по-рано; та неговата стая е заета: мистрес Макдонълд си кашля там по своя беззвучен начин и естествено пак държи на масичката до себе си или в ръцете си снимката на своя малък син. Но тя е последен стадий и ако стаята не е вече предварително ангажирана, то… Но засега ще се намери друга. Номер 28 е свободна, доколкото знам. Ще ида веднага в администрацията, и то при Беренс. Каква новина — печална, от една страна, и забележителна, от друга, но във всеки случай голяма новина! Ще изчакам поздравяващия другар, който ей сега трябва да мине, защото, както виждам, часът е четири и половина. Смятам да го попитам дали и при този случай ще поддържа становището, че трябва да гледаме на телесното начало като на вторично…“

Още преди чая той се намери в администрацията. Стаята, за която се бе сетил и която бе на неговия коридор, се оказа свободна. И госпожа Цимсен щяха да намерят къде да настанят. Той изтича до Беренс. Намери го в „лабото“ с пура в едната ръка и епруветка с някакво мътно съдържание в другата.

— Господин придворен съветник, знаете ли какво? — почна Ханс Касторп.

— Да, че ядовете нямат край — отвърна специалистът по пневмоторакс. — Например Розенхайм от Утрехт — каза той и посочи с пурата към стъкленицата. — Гафки десет. И ето, пристига фабрикантът Шмиц и гълчи и се оплаква, че Розенхайм се изхрачил на алеята — с Гафки десет. Трябвало да го накастря. Но ако го накастря, ще го прихванат дяволите, защото е безмерно раздразнителен и държи със семейството си цели три стаи. Не мога да го пропъдя, защото ще имам неприятности с генералната дирекция. Ето, виждате в какви конфликти изпада човек всеки миг, колкото и да желае да си гледа мирно и тихо, безпрепятствено работата.

— Глупава история — каза Ханс Касторп с благоразположението на близък и вътрешен човек. — Познавам господата. Шмиц е безкрайно коректен и амбициозен, а Розенхайм е доста небрежен. Може би има налице и други търкания освен по хигиенна линия, тъй поне мисля. Шмиц и Розенхайм и двамата са се сприятелили с доня Перец от Барцелона, от масата на госпожица Клефелд, там сигурно се крие причината. Бих ви предложил евентуално отново да напомните на всички за съответната забрана и между другото да позатваряте едното око.

— Естествено, че го затварям. От много затваряне на очите, току-виж, съм получил блефароспазмус. А вас какво ви води насам?

И Ханс Касторп изтърси своята печална и същевременно забележителна новина.

Придворният съветник ни най-малко не бе изненадан. Той в никой случай не би се изненадал, особено пък след като Ханс Касторп, кога питан, кога непитан, бе го държал в течение за живота на Йоахим и още през май бе сигнализирал, че е на легло.

— Аха — изръмжа Беренс. — Тъй, значи. А какво ви бях казал? Какво ви бях казал дословно, на вас и на него, не десет, а сто пъти? И ето какво излезе. Девет месеца наред той живя по волята си в своето царство небесно. Но не в едно напълно безинтоксикирано царство небесно, без благодат, това той не пожела да повярва на старика Беренс. А човек винаги трябва да вярва на старика Беренс, иначе ще загази и твърде късно ще се осъзнае. Е вярно, направиха го лейтенант, нямам нищо против. Но каква му е ползата? Бог гледа сърцето, не гледа чина и ранга, пред него всички сме голи: и генералът, и редникът… — Той се бе разпалил, поразтърка си очите с огромната лапа, в която държеше пурата, и каза на Ханс Касторп да не му отнема повече времето засега. Сигурно щяло да се намери стаичка за Цимсен, а когато той пристигнел, братовчед му незабавно да го турел на легло. Що се отнасяло до него, до Беренс, той не бил злопаметен към никого, бащинските му обятия били широко разтворени и бил готов да заколи угоеното теле за беглеца.

Ханс Касторп телеграфира. Той заразказва наляво и надясно, че братовчед му се връща, и всички, които познаваха Йоахим, бяха искрено натъжени и искрено възрадвани, защото чистосърдечният, рицарски характер на Йоахим бе спечелил всеобща привързаност и много неизказани преценки и чувства клоняха към заключението, че той е бил най-добрият от всички тук горе. Нямаме никого лично пред вид, но прозираме известно задоволство, което мнозина изпитваха, че Йоахим ще се върне от военното поприще към хоризонталния живот и че този чист човек ще бъде отново един от съпансионерите. Госпожа Щьор, това не остана скрито, веднага се бе отдала на своите размисли; нейните просташки съмнения, с които тя бе сподирила заминаването на Йоахим за равнината, се бяха оказали основателни и тя не се стесняваше да се хвали с тях. „Гнила работа“ — жестикулираше тя. Още в началото била разбрала, че работата е гнила и сега се надявала само на едно — че Цимсен със своето твърдоглавие не я е направил архигнила. („Архигнила“ — казваше тя в своята безгранична простащина.) Колко добре било да бе останал на поста си като нея, която също имала своите интереси в равнината, в Канщат, имала мъж и деца, но умеела да се владее… Никакъв отговор вече не пристигна от Йоахим или госпожа Цимсен Ханс Касторп остана в неведение относно деня и часа на идването им; поради тази причина той не отиде да ги посрещне на гарата, а те направо си пристигнаха на третия ден от телеграмата му и лейтенант Йоахим с възбуден усмех пристъпи до полегналия си братовчед.

Току-що бе почнало вечерното режимно лежане. Докарал ги бе същият влак, с който Ханс Касторп бе пристигнал тук горе преди години, които не бяха нито кратки, нито дълги, а неизмерими по време — до висша степен богати с преживелици и все пак напълно нищожни; и сезонът бе същият, дори с точност: през първите августовски дни. Йоахим, както казахме, пристъпи весело възбуден до Ханс Касторп или по-скоро излезе на балкона през стаята, която с бързи крачки бе прекосил; той го поздрави със смях, дишайки бързо, задавено и на пресекулки. Той бе отново изкарал дългото пътешествие дотук горе, през разни държави, през голямото като море езеро и после по стръмни пътища — и ето че бе застанал тук, сякаш никога не бе отсъствал, докато неговият полуиздигнал се от хоризонталното си положение роднина го посрещна с многократни „хало!“ и „виж ти!“. Цветът му бе свеж, било поради живота на открито, който бе водил, било поради разгорещяването от пътуването. Направо, без да се отбие в стаята си, той бе избързал до номер 34, за да поздрави другаря си от старите дни, които отново бяха се превърнали в настояще, докато майка му се бе заела с тоалета си. Щели да вечерят след десет минути, естествено в ресторанта. Ханс Касторп все щял да може да похапне нещо или поне да изпие глътка вино с тях. И Йоахим го издърпа до номер 28 отсреща, където работите се развиха както на времето, вечерта при пристигането на Ханс Касторп, само че с разменени роли: Йоахим, бъбрейки трескаво, си миеше ръцете на излъскания умивалник, а Ханс Касторп го гледаше — между впрочем учуден и до известна степен разочарован, дето вижда братовчед си в цивилно облекло. Ами че призванието му по нищо не личеше. Той винаги си го бе представял като офицер, в униформа, и изведнъж насреща му стои някакъв си обикновен човек в едноцветен сив костюм. Йоахим се изсмя и го изкара наивен. Ах, не, униформата бил оставил у дома. Въпросът с униформата, нека Ханс Касторп научел и това, бил по-особен. Не всеки локал можел да се посещава в униформа. „А, така ли? Покорно благодаря“ — каза Ханс Касторп. Ала Йоахим, изглежда, не разбра обидния смисъл на неговата забележка, а почна да се осведомява за всички лица и обстоятелства в „Бергхоф“ не само без каквото и да е високомерие, но с всичката подходяща развълнуваност на възвръщенеца. После през балконската врата се появи и госпожа Цимсен, поздрави племенника си в оная форма, която много хора избират при подобни случаи, сякаш бе приятно изненадана да го завари тук — с един израз, който между впрочем печално бе сподавен от умората и тихата скръб, която очевидно се отнасяше до Йоахим, — а после и тримата слязоха долу.

Луизе Цимсен имаше същите красиви, черни и кротки очи като Йоахим. Нейната също така черна, но вече силно прошарена с бяло коса бе прихваната с една почти незабележима тънка мрежица, която поддържаше формата на фризурата й, и това изобщо подхождаше на целия й характер, който бе разсъдлив, любезен, кротък и улегнал и със своята очевидна духовна несложност й придаваше някакво приятно достойнство. Ясно беше, а и Ханс Касторп никак не се учуди, че тя не разбираше и до известна степен не одобряваше бързото дишане на Йоахим и неговото припряно говорене, явления, които по всяка вероятност не отговаряха на поведението му в къщи и по пътя и бяха в противоречие с неговото състояние. Тя не можеше да проумее, не можеше да прозре възприятията на Йоахим, тези бурни възприятия от завръщането, които в момента опиянено надхвърляха всички противоположни усещания и сигурно още повече се възпламеняваха от вдишването на въздуха, нашия несравнимо лек, разреден, разгорещяващ въздух тук горе. „Бедното мое момче“ — мислеше тя, а при това гледаше как бедното момче и братовчед му се отдават на необуздано веселие, съживяват стотина спомена, задават си стотина въпроса и при отговорите смеешком се отпускат назад в столовете си. Многократно тя каза: „Недейте така, деца!“ А това, което накрай каза, трябваше да прозвучи възрадвано, ала излезе изпълнено с недоумение и лек укор: „Йоахим, наистина отдавна не съм те виждала такъв. Изглежда, че трябваше да дойдем тук, за да станеш същият както в деня на производството ти.“ След което естествено дойде и краят на Йоахимовото веселие. Настроението му рязко се промени, той се опомни, умълча се, не хапна нищо от десерта, макар че се касаеше до едно извънредно апетитно шоколадено суфле със сметана (Ханс Касторп, напротив, съвсем не се отказа, ако и да бе минал едва един час от приключването на свръхобилната вечеря), и накрай изобщо не вдигаше поглед очевидно защото имаше сълзи в очите чу.

Това, разбира се, никак не отговаряше на намеренията на госпожа Цимсен. Тя всъщност просто заради добрия тон бе се опитала да ги докара до малко по-умерена сериозност, без да знае, че тук не признават умерени и средни неща, а имат избор само между двете крайности. Като видя сина си така съкрушен, тя едва задържа сълзите си и бе благодарна на своя племенник за неговите усилия отново да оживи дълбоко натъжения си братовчед. Да, що се отнася до личния състав, каза той, Йоахим ще намери много неща променени и обновени, докато други отново са се възстановили през неговото отсъствие и били както по-рано. Пралелята например отдавна се била върнала със своята придружителка. Дамите седели, както на времето, на масата на госпожа Щьор. Маруся пак се смеела много и сърдечно.

Йоахим мълчеше. Затова пък госпожа Цимсен се сети покрай тия думи за една среща и за поздрави, които трябвало да предаде, преди да забрави — среща с една дама, не несимпатична, макар и пътуваща съвсем сама и с прекалено симетрични вежди, която дошла при нея и Йоахим на масата, за да ги поздрави — намирали се в ресторант в Мюнхен, дето прекарали един ден между две нощни пътувания. Бивша съпациентка — нека Йоахим й помогнел да си спомни…

— Госпожа Шоша — каза Йоахим тихо. Тя понастоящем пребивавала в някакъв курорт в Алгау и щяла да прекара есента в Испания. През зимата вероятно щяла да дойде отново тук. Сърдечни поздрави от нея.

Ханс Касторп не бе вече момченце, той умееше да си командва съдовите нерви, които можеха да избледнеят или зачервят лицето му. Той каза:

— А, тя ли е била? Виж ти, значи, отново е напуснала Закавказието? И ще ходи в Испания, а?

Дамата била споменала някакъв курорт в Пиренеите.

— Красива или поне очарователна жена. Приятен глас, приятни движения. Но свободни маниери, небрежна — каза госпожа Цимсен. — Заприказва ни просто като стари приятели, разпитва и разказва, макар че всъщност, както разбрах, Йоахим никога не се бил запознал с нея. Странно.

— Това е Изтокът и болестта — отвърна Ханс Касторп. Не бивало да се пристъпва към нея с мащабите на хуманистичното благонравие, това щяло да бъде неуместно. А сега му минавала през ума мисълта, че госпожа Шоша, значи, възнамерява да замине за Испания. Хм. Испания се намирала от другата страна на хуманистичната златна среда, еднакво далече — не към омекотената, а към заострената страна; там нямало липса на форма, а свръхформа, смъртта като форма, така да се каже, не освобождение чрез смъртта, а смъртна строгост, черна, благородна и кървава инквизиция, колосана къдрава яка, Лойола, Ескориал… Интересно какво ще се хареса на госпожа Шоша в Испания. Там сигурно ще трябва да се откаже от затръшването на врати и може би ще се получи една известна очовечаваща компенсация между двата извънхуманистични лагера. Но може да излезе и нещо крайно злобно терористично, когато Изтокът отиде в Испания…

Не, той не бе се нито изчервил, нито побледнял, но впечатлението, което му направиха неочакваните сведения за госпожа Шоша, се изрази в приказки, в отговор на които можеше да се получи естествено само едно неловко мълчание. Йоахим бе по-малко стреснат; той по-рано знаеше как сече главата на братовчед му тук горе. Но в очите на госпожа Цимсен се бе обрисувало голямо изумление; тя се държеше тъй, като че ли словата на Ханс Касторп съдържаха груби неприличия, и се дигна от трапезата, опитвайки се с тактични думи да замаже реченото. Преди да се разделят, Ханс Касторп предаде нареждането на придворния съветник, според което Йоахим трябвало да остане на легло, докато го повикат за преглед. Останалото само по себе си щяло да се нареди. После тримата роднини си легнаха всеки в своята стая с отворени към свежата високопланинска лятна нощ врати — всеки със своите размисли, които у Ханс Касторп се въртяха на първо място около очакваното след половин година завръщане на госпожа Шоша.

И така клетият Йоахим се бе отново прибрал тук за едно наложило се по съвета на лекарите кратко допълнително лечение. Тази дума за „краткото допълнително лечение“ очевидно бе някаква парола, дадена в равнината, а и тук горе не я промениха. Сам придворният съветник Беренс се съгласи с нея, макар че на първо време веднага трупна на Йоахим четири седмици режим на легло: това било необходимо, за да се оправят най-грубите работи, за да се постигне аклиматизация и за да се регулира донякъде температурният му баланс. Той се въздържа да определи срока на „допълнителното лечение“. Госпожа Цимсен, разумно, разбрано, не в присъствието на Йоахим, предложи есента, например октомври, като срок за изписване и Беренс дотолкова се съгласи с нея, като заяви, че по него време във всеки случай работата ще бъде по-напреднала, отколкото понастоящем. Между впрочем той извънредно много й се хареса. Беренс се отнасяше кавалерски с нея, наричаше я „уважаема госпожо“, като я поглеждаше прямо, предупредително със своите кървясали изпъкнали очи и й говореше с жаргона на корпорираните студенти, та въпреки всичката й горест я разсмиваше. „Знам, че е в най-добри ръце“ — каза тя и седмица след пристигането си замина обратно за Хамбург, тъй като не стана сериозно дума, че Йоахим има нужда от гледане, а освен това той бе и в роднинска компания.

— Значи, бъди доволен: през есента — каза Ханс Касторп, седнал в номер 28 до леглото на братовчед си. — Старият все пак до известна степен се обвърза; можеш да разчиташ на това и да си правиш сметката. Октомври — хубаво време. Тогава някои хора ще заминат за Испания, а ти ще се върнеш при своята bandera и ще се отличиш както подобава…

Всекидневната му задача бе да утешава Йоахим, особено задето се бе наложило да пропусне големите военни игри, които почваха през тези августовски дни — тъй като той не можеше да се примири с тоя факт и направо се презираше заради проклетата слабост, която в последния момент го бе сломила.

— Rebellio carnis138 — каза Ханс Касторп. — Какво можеш да сториш? Тук и най-храбрият офицер нищо не може да стори и дори свети Антоний е изпадал в такова положение. Добър е бог, маневри стават всяка година, а пък и ти познаваш тукашното време! То не е никакво време, ти не си отсъствал достатъчно дълго, за да не можеш съвсем лесно отново да се приспособиш към тукашните темпове, и докато се обърнеш, току-виж, свършило и твоето кратко допълнително лечение.

Все пак освежаването на понятието за времето, което бе изпитал Йоахим благодарение на живота в равнината, бе твърде осезателно, за да не го плашат четирите седмици. Но от всички страни му се притичваха на помощ, за да ги изкара по-леко; симпатията, която навсякъде предизвикваше неговата чистосърдечна натура, се изразяваше в посещения на близки и по-далечни: Сетембрини пристигна, съчувстващ, очарователен, и се обръщаше към Йоахим, когото винаги досега бе наричал „лейтенанте“, с титлата „capitano“. Появи се и Нафта, а и от санаториума взеха да идват постепенно старите познати, използвайки някой свободен от режима четвърт час, за да приседнат до леглото му, да повторят думите за „краткото допълнително лечение“ и да изслушат разказа за живота му долу: дамите Щьор, Леви, Илтис и Клефелд, господата Ферге, Везал и още много други. Някои дори му донасяха цветя. Когато четирите седмици изтекоха, той стана, защото температурата му се бе уталожила достатъчно, за да може да се разхожда, и зае мястото си в трапезарията при братовчед си, между него и съпругата на пивоваря госпожа Магнус, срещу господин Магнус, на ъгловото място, където на времето бе седял чичо Джеймс и където за няколко дни бе се настанила и госпожа Цимсен.

Тъй заживяха младите хора един до друг както едно време; а за да се възстанови напълно старата картина и тъй като мистрес Макдонълд издъхна със снимката на момчето си в ръка, той се сдоби отново със старата си стая, тая до Ханс Касторп, разбира се, след основна дезинфекция с Н2СО. Всъщност Ханс Касторп имаше сега чувството, че не той живее вече до Йоахим, а обратното: Ханс Касторп бе старият пациент, а братовчед му само временно и един вид като гостенин споделяше неговия начин на живот. Защото Йоахим се стараеше твърдо и здраво да има пред вид срока до октомври, макар че известни точки на неговата централна нервна система не желаеха да се приспособят към хуманистичните норми на поведение и възпрепятстваха компенсиращото топлинно излъчване на кожата му.

Те отново почнаха да посещават Сетембрини и Нафта и да излизат на разходка с двамата враждебни съюзници, а когато А. К. Ферге и Фердинанд Везал ги придружаваха, което често се случваше, те ставаха шестима и двамата духовни противници се впускаха в своите безкрайни двубои, от чийто ход ние не бихме се опитали да извлечем нещо цялостно, без да се загубим в безнадеждност и безкрайност, както всеки ден ставаше с тях — пред една внушителна публика, макар че Ханс Касторп смяташе своята клета душа за главен обект на тяхното диалектическо съревнование. От Нафта той бе разбрал, че Сетембрини е франкмасон — което не му направи по-малко впечатление от съобщението на италианеца за йезуитския произход на Нафта и за неговата издръжка. Той отново бе фантастично изненадан да чуе, че наистина още има такова нещо, и усърдно заразпитва терориста за произхода и същината на тази куриозна организация, която след някоя и друга година щяла да отбележи своя двестагодишен юбилей. Докато Сетембрини говореше зад гърба на Нафта за неговата духовна същност с патетично предупреждаващ тон и като за нещо дяволско, Нафта, също зад гърба на Сетембрини, без всякакво усилие взимаше на подбив сферата, която застъпваше противникът му, като изтъкваше, че се касае до нещо старомодно: до едно завчерашно буржоазно просвещение и освобождение на духа, което не е нищо друго освен жалко привидение, но се утешава с карикатурната самоизмама, че все още е проникнато от революционен живот. Той казваше:

— Какво искате, още дядо му е бил carbonaro, по немски значи въглищар. От него е наследил въглищарската вяра в разума, свободата, човешкия напредък и целия прояден сандък на класицизма и буржоазната идеология за добродетелите… Вижте какво, това, което обърква света, е несъответствието, което съществува между бързината на духа и страхотната непохватност, бавност, упоритост и инертност на материята. Трябва да признаем, че това несъответствие би било достатъчно да оправдае всяка липса на интерес към действителното у духа, тъй като по правило ферментите, които предизвикват революциите на действителността, отдавна са му станали отвратителни. Фактически мъртвият дух е по-противен на живия, отколкото някакви си базалти, които поне нямат претенцията да бъдат дух и живот. Такива базалти, останки от някогашни действителности, които духът е изоставил толкова назад от себе си, че отказва изобщо да свързва вече понятието за действителното с тях, упорито се самосъхраняват и чрез своето тъпо и замряло съществуване пречат по един досаден начин на нелепостта да осъзнае колко е нелепа. Говоря изобщо, но вие ще съумеете да извлечете едно полезно приложение относно онова хуманитарно волнодумство, което смята, че все още се намира в героична позиция против господството и авторитета. Ами катастрофите, посредством които то иска да докаже, че е живо, закъснелите и театралните триумфи, които подготвя и мечтае някой ден да отпразнува! Само при мисълта за това живият дух може да се наскучае до смърт, ако не знаеше, че в действителност единствено той ще излезе победител и плодоползвател от тия катастрофи — той, който съчетава в себе си елементите на старото с бъдещето за истинската революция… Как е вашият братовчед, господин Касторп? Вие знаете, че храня големи симпатии към него.

— Благодаря, господин Нафта. Изглежда, всички се отнасят с искрена симпатия към него, той очевидно е славен момък. И господин Сетембрини е изключително привързан към него, макар че естествено не одобрява оня малко мечтателен тероризъм, който е присъщ на призванието му. Но току-що чувам, че господин Сетембрини бил брат, член на масонска ложа. Виж ти каква била работата. Това, трябва да призная, ме кара да се замисля. То поставя неговата личност в нова светлина пред мене и ми разяснява много нещо. А дали понякога поставя краката си под прав ъгъл и придава на ръкостискането си особен характер? Никога не съм забелязал него…

— Добрият наш брат от трета степен — рече Нафта — сигурно е надрасъл тези детинщини. Допускам, че церемониалът на ложите се е приспособил поне горе-долу към трезвия граждански дух на новите времена. Сигурно биха се срамували от едновремешния ритуал като от просташко фокусничене — не без основание, защото в края на краищата действително би било неподходящо да облекат в мистерии атеистичното републиканство. Не зная с какви ужасии са поставили на изпитание твърдостта на господин Сетембрини — дали са го прекарали със завързани очи през някакви коридори и са го оставили да чака в мрачни сводести подземия, преди да го въведат в блесналата от отразени в огледала лампи съюзна зала. Дали са го посвещавали тържествено и пред мъртвешки череп и трисвещник са застрашавали с мечове разголените му гърди. Трябва сам да го поразпитате, но боя се, че ще се окаже малко словоохотлив, защото и да е минала работата много по-еснафски, той във всеки случай е бил принуден да даде обет за мълчание.

— Обет? Мълчание? Значи, все пак…

— Разбира се. Мълчание и послушание.

— Също и послушание. Слушайте, професоре, сега ми се струва, че той съвсем няма основания да се занимава с фантастиката и тероризма в званието на братовчед ми. Мълчание и послушание! Никога не бих помислил, че такъв един чувствителен човек като Сетембрини би могъл да се подчини на такива подчертано испански условия и обети. Във франкмасонството едва ли не долавям нещо военно-йезуитско…

— И правилно долавяте — отвърна Нафта. — Вашата вълшебна рудооткриваща пръчица потрепва и почуква. Идеята за съюза изобщо е неделима и още в корените си е свързана с идеята за безусловното. Следователно тя е терористична, тоест антилиберална. Тя освобождава индивидуалната съвест и в името на абсолютната цел освещава всяко средство, също и кървавото, също и престъплението. Има сведения, че на времето и в масонските ложи братството е било запечатвано символично с кръв. Един съюз никога не е нещо умозрително, а винаги и по същество нещо организирано в абсолютен дух. Вие не знаете, че основоположникът на ордена на илюминатите, който за известно време почти е бил слят с масонството, е бил бивш брат на йезуитския орден?

— Не, това естествено е ново за мене.

— Адам Вайсхаупт е организирал своя хуманитарен таен съюз напълно по образеца на йезуитския орден. Той сам е бил масон, а най-изтъкнатите членове на ложата са били илюминати. Говоря за втората половина на осемнадесетия век, която Сетембрини няма да се поколебае да ви определи като епоха на упадък за неговото общество. В действителност това е епохата на неговия разцвет, както изобщо на всичките тайни общества, епохата, когато франкмасонството стига до един наистина по-висш живот, живот, от който по-късно бива принизено благодарение на хора от типа на нашия приятел на човечеството; по него време той непременно щеше да принадлежи към ония, които са упреквали масонството в йезуитизъм и обскурантизъм.

— А имало ли е основания за това?

— Да… ако искате. Простоватите масони са имали основания. Отнася се до времето, когато нашите бащи са се стремели да изпълнят съюза с католическо-йерархичен живот и когато в Клермон, във Франция, е процъфтявала една йезуитска франкмасонска ложа. По същото време розенкройцерите нахлули в ложите — едно твърде забележително братство, за което си отбележете, че е свързвало чисто рационални политико-обществени цели за усъвършенстване и ощастливяване със своеобразните отношения към тайните науки на Изтока, към индуската и арабската мъдрост и магическото опознаване на природата. Тогава се е извършило преустройството и усъвършенстването на много франкмасонски ложи в смисъла на спазването на точни орденски правила, един подчертано ирационален и тайнствен, магично-алхимистически смисъл, комуто дължат своето съществуване шотландските висши степени на масонството — орденски рицарски степени; тогава прибавили към старото военно степенуване на чирак, калфа и майстор още и степени на велики майстори, които са клонели към свещеноначалието и са били посветени в розенкройцерската тайна наука. Тук се касае за връщане към някои рицарски ордени на Средновековието, особено до тамплиерите, за които знаете, че са давали обет пред Ерусалимския патриарх за бедност, целомъдрие, повиновение. И сега още една от висшите степени на франкмасонската йерархия носи титлата „Велик княз ерусалимски“.

— Ново, всичко ми е съвсем ново, господин Нафта. Разкривам сега някои тайни на нашия Сетембрини… „Велик княз ерусалимски“ не е лошо. При случай и вие би трябвало на шега да го наречете. Той от своя страна неотдавна ви прикачи прозвището „doctor angelicus“139. Трябва да си отмъстите.

— О, има още куп такива важни титли за висшите и тамплиерските степени на строгото свещеноначалие. Имаме един Съвършен майстор, един Рицар на Изтока, един Велик първосвещеник, а тридесет и първата степен се нарича дори Величественият княз на кралското тайнство. Вие забелязвате, че всички тези названия сочат за връзки с източната мистика. Повторната поява на тамплиера сама по себе си не е означавала нищо друго освен създаването на такива връзки, нахлуването на ирационално ферментационно вещество в един свят на идеи за рационално полезно усъвършенстване на обществото. Благодарение на това масонството доби нова привлекателност и нов блясък, което обяснява големия приток на привърженици по него време. То привлече всички елементи, на които бяха дотегнали умуванията на века, неговото хуманно просвещение и просветление и които жадуваха за по-силни жизнени питиета. Успехът на ордена стигна дотам, че филистерите го обвиниха в отчуждаване на мъжете от семейното щастие и женското достойнство.

— Е, слушайте, професоре, тогава трябва да разберем защо господин Сетембрини не обича да си спомня за разцвета на собствения си орден.

— Не, той не обича да си спомня, че е имало времена, когато неговият съюз е привличал върху си цялата антипатия, която обикновено волнодумството, атеизмът, енциклопедическият рационализъм струпваха върху съвкупността от църква, католицизъм, монашество, Средновековие. Чухте, че са упреквали масоните в обскурантизъм…

— Защо? Бих искал по-ясно да разбера как така.

— Ще ви кажа. Строгото свещеноначалие бе равнозначно с едно задълбочаване и разширяване на традициите на ордена, с едно връщане на неговите исторически наченки назад във времето, в света на тайнствата в тъй наречения мрак на Средновековието. Великомайсторските степени на ложите бяха посветени във physica mystica140, носители на магически естествени знания, на първо място велики алхимици…

— Сега трябва с всички сили да се опитам да си спомня какво в общи черти представляваше тая алхимия. Алхимия, това е производство на злато, философски камък, aurum potabile141.

— Да, популярно определено. Ако я определим малко по-научно, ще видим, че тя е пречистване, метаморфоза и облагородяване на веществото, преосъществение, и то към по-висшето, значи, едно възходящо степенуване — този lapis philosophorum142, този мъжко-женски продукт от сяра и меркурий, тази res bina143, двуполовата prima materia144 не е била нищо друго, нищо по-маловажно от принципа на възходящото степенуване, на извисяването посредством външни влияния — магическа педагогика, ако искате.

Ханс Касторп се умълча. Той погледна, премигвайки изкосо нагоре.

— Един символ на алхимистичиа трансмутация — продължи Нафта — е бил преди всичко склепът.

— Гробът ли?

— Да, мястото на тлението. То е олицетворението на цялата херметика, нищо друго освен съсъдът, добре затворената кристална реторта, където веществото е принудено да премине през последното свое превръщане и пречистване.

— „Херметика“ е добре казано, господин Нафта. „Херметично“ — тая дума винаги ми е допадала. Тя е една истинска вълшебна дума с неопределено просторни асоциации. Прощавайте, но винаги при това се сещам за нашите консервни буркани в Хамбург, които икономката ни — тя се казва Шален, без госпожа или госпожица, просто Шален — нарежда по рафтовете в килера си, херметично затворени буркани с плодове и месо и какво ли не още вътре. Те стоят там с години и когато при нужда ги отворят, съдържанието им е съвсем прясно и непокътнато, времето с нищо не може да им навреди и могат да се консумират така, както са. Това, разбира се, не е алхимия и пречистване, то е само съхранение, оттам и названието консерва. Но вълшебното тук се състои в това, че консервата е освободена от въздействието на времето; тя е херметично предпазена от времето, за нея времето не съществува, тя си стои извън него на своята полица. Но стига толкова за консервните буркани. Нищо не излезе от това, което казах. Пардон. Но аз мисля, че искахте още да ме поучавате.

— Само ако желаете. Чиракът трябва да бъде любознателен и безстрашен, за да говорим в стила на нашия предмет. Склепът, гробът е бил винаги главният символ на посвещаването в съюза. Чиракът, стремящият се да бъде допуснат до познанието новак, е трябвало да докаже своята неустрашимост пред неговия ужас, съгласно обичаите на ордена са го въвеждали в гробница и са го оставяли да престои там, след което го е извеждала ръката на непознат брат. Затова са били и преплетените коридори, и мрачните сводести подземия, през които е трябвало да премине послушникът, черпите драперии, с които са били облечени стените на съюзната зала на строгото свещеноначалие — култът на ковчега, който е играл толкова важна роля при церемониала на посвещенията и събранията. Пътят на мистериите и на пречистването е бил обкръжен от опасности, той е водел през смъртни страхове, през царството на тлението и чиракът, неофитът, е бил младеж, който е жадувал за чудесата на живота, за добиването на способност за демонични преживявания, а са го водели предрешени, забулени братя, които са били само сенките на тайнството.

— Много благодаря, професор Нафта. Отлично. Това, значи, била херметическата педагогика. Няма вреда, че съм понаучил и за нея нещо.

— Съвсем не, особено след като се касае до извеждането към крайното, към абсолютното изповядване на свръхсетивното, тоест към целта. Алхимистичното свещеноначалие на ложите е довело до целта мнозина благородни, търсещи духове през по-късните десетилетия — не трябва да го споменавам, защото не може да не сте чули, че чиноначалието на шотландските висши степени е само един сурогат на йерархията, че алхимистичната мъдрост на майстора-масон се осъществява в мистерията на метаморфозата и че тайнственото водителство, на което ложата е подлагала своите питомци, се повтаря точно тъй недвусмислено в средствата на благодатта, както символичният маниеризъм на съюзния церемониал в литургичната и архитектоничната символика на нашата свята католическа църква.

— Тъй, значи.

— Моля ви се, но и това не е още всичко. Позволих си вече да намекна, че произходът на франкмасонството от почтените занаятчийски зидарски еснафи е само едно повърхностно историческо схващане. Едва строгото свещеноначалие му е придало далеч по-дълбоки човешки основи. Тайната на ложите има несъмнена обща връзка с някои мистерии на нашата църква, що се отнася до тържественото премълчаване и свещената разпуснатост на нашите прадеди… Когато става дума за църквата, имам пред вид среднощните вечери на любовта, обредното приемане на тялото и кръвта, а колкото до ложата…

— Един момент. Един момент за малка забележка. И в безпрекословния съюз, към който принадлежи братовчед ми, има тъй наречени вечери на любовта. Той често ми е писал за тях. Естествено, като оставим настрана известно пиянство, всичко там било много прилично, дори по-прилично от студентските събирания…

— А колкото до ложата, там става дума за култа към гробницата и ковчега, на който преди малко ви обърнах вниманието. И в двата случая се касае до една символика на извънредното и крайното, до елементи на оргиастична прарелигиозност, разпуснати среднощни жертвени служби в чест на умирането и зачатието, на смъртта, преобразяването и възкресението… Вие си спомняте, че мистериите на Изида, както и тези в Елевзин, са се извършвали нощем и в мрачни пещери. Е, египетски отгласи е имало и има много в масонството, а между тайните общества се срещали и такива, които са се наричали елевзински дружества. Имало е празненства на ложите, празненства на елевзински мистерии и Афродитини тайнства, при които накрай и жените са влизали в играта — празници на розите, за които намекват трите сини рози върху масонската престилка и които, както изглежда, са се израждали в истински вакханалии…

— Може ли да бъде, какво чувам, професор Нафта! И всичко това е франкмасонство? И с всичко това трябва да свържа в своите представи нашия трезвомислещ господин Сетембрини…

— Бихте постъпили крайно несправедливо! Не, Сетембрини нищо не знае за тия работи. Нали ви казах, че благодарение на такива като него ложите са били отново прочистени от всички елементи на един по-възвишен живот. Бога ми, те се хуманизираха, модернизираха. От своите заблуждения те са се върнали към ползата, към разума и към прогреса, към борба срещу князе и попове, с една дума, към ощастливяването на обществото; там отново разговарят за природа, за добродетели, за умереност и отечество. Допускам: и за сделки. С една дума, ложите са буржоазната мизерия в клубна форма.

— Жалко. Жалко за празненствата на розите. Ще питам Сетембрини дали не знае нещо повече за тях.

— Благородният рицар на ъгломера! — присмя се Нафта. — Трябва да имате пред вид, че съвсем не му е било лесно да го допуснат до строителната площадка за храма на човечеството, защото е беден като църковна мишка, а там не изискват само високо образование, хуманистично образование, моля ви се, ами човек трябва да принадлежи към имотната класа, за да може да внесе доста значителните встъпителни и годишни такси. Образование и имущество — ето ви го буржоата! Ето ви устоите на либералната световна република!

— Точно така — засмя се Ханс Касторп; — ето го нейния същински образ пред очите ни.

— Все пак — додаде Нафта след известна пауза — съветвам ви да не подценявате този човек и неговата кауза, искам, тъй като веднъж заговорихме за тия работи, направо да ви помоля добре да си отваряте очите. Абсурдното още не е равнозначно с невинното. Ограничеността не винаги е безобидна. Тези люде наляха много вода във виното си, което на времето е било огнеискрящо, но идеята на съюза сама по себе си е съхранила достатъчно сила, за да понесе голямо разводняване; тя е съхранила останки от плодотворни тайни и няма съмнение, че ложите имат пръст в световните събития, както и в това, че в този любезен господин Сетембрини трябва да съзираме нещо повече освен него самия, че зад него стоят сили, чийто родственик и емисар е той…

— Емисар ли?

— Ами че да, кръстител, ловец на души.

„А ти чий емисар си?“ — помисли Ханс Касторп и гласно рече:

— Благодаря, професор Нафта. Искрено съм ви задължен за съвета и предупреждението. Знаете ли какво? Ще взема да се кача един етаж по-високо, доколкото изобщо може да се нарече етаж това горе, и ще поопипам почвата при нашия предрешен съюзен брат. Чиракът трябва да бъде любознателен и безстрашен… Естествено и предпазлив… С емисари се налага безусловна предпазливост.

Той можеше спокойно да се обърне към Сетембрини за по-нататъшно поучение, защото италианецът в никой случай нямаше основания да обвини господин Нафта в индискретност — той между впрочем никога не бе се особено старал да държи в тайна принадлежността си към онова хармонично общество. Списанието „Rivista della massoneria italiana“145 лежеше разтворено върху масата му; Ханс Касторп просто не бе го забелязал досега. И когато той, посветен от Нафта, докара разговора до царственото изкуство — така, сякаш връзката на Сетембрини с него бе нещо, върху което никога не бе се съмнявал, той срещна само незначителна въздържаност. Вярно, имаше точки, по които литераторът не се разпростираше, а при тяхното споменаване слепваше устни, с известно предизвикателство, очевидно свързан от ония терористични обети, за които бе говорил Нафта: едно потайничене, което се отнасяше до външната обредност и до неговия ранг в тази забележителна организация. Иначе обаче той дори се оказа извънредно словоохотлив и представи на любопитния си събеседник една значителна картина за разпространение на своята лига, която брояла около двадесет хиляди ложи и сто и петдесет велики ложи по целия свят и дори в такива по-малко цивилизовани страни като Хаити и негърската република Либерия. Освен това той спомена не малко велики имена, чиито носители били на времето масони или и днес били такива, спомена Волтер, Лафайет и Наполеон, Франклин и Уошингтън, Мацини и Гарибалди, от живите дори краля на Англия и освен това редица мъже, в чиито ръце лежели съдбините на европейските държави, членове на правителства и парламенти.

Ханс Касторп изрази уважение, но не и учудване. Тъй било и със студентските корпорации, каза той. И те държали един за друг през целия си живот и добре настанявали хората си, така че трудно можел да напредне в служебната йерархия някой, който не бил на времето корпориран брат. Затова може би не било много целесъобразно от страна на господин Сетембрини, когато се опитвал да изтъкне като ласкателство за ложата принадлежността на разни големци към нея; тъй като можело да се приеме обратното: фактът, че много важни постове са заети от масони, доказвал само могъществото на съюза, който много повече, отколкото господин Сетембрини искал да признае, имал пръст в световните събития.

Сетембрини се усмихна. Той даже си послужи като с ветрило със списанието на италианските масони, което държеше в ръката си. Да не би да искат да му поставят стъпица, запита той. Сигурно смятат да го подмамят към непредпазливи изказвания относно политическия дух на ложите?

— Напразно хитрувате, инженере! Ние се обявяваме за политиката, безрезервно, открито. Ние не обръщаме никакво внимание на лошата слава, която е свързана с това име и понятие — в очите на някои глупци, които се подвизават във вашата страна, почти никъде другаде. Приятелят на човечеството изобщо не може да признае разликата между политичност и аполитичност. Няма никаква аполитичност. Всичко е политика.

— Безусловно?

— Добре ми е известно, че има хора, които смятат за правилно да изтъкват първоначалната аполитична природа на масонската идея. Но тези хора си играят с думи и теглят граници, които отдавна е време да се определят като въображаеми и безсмислени. На първо място поне испанските ложи още от самото си начало се отличаваха с една политическа окраска…

— Мога да си помисля.

— Нищо не можете да си помислите. Не си въобразявайте, че по рождение можете много да размисляте, а гледайте да възприемате и да преработвате — моля ви да сторите това във ваш собствен интерес, в интереса на страната ви и в общоевропейски интерес, което на второ място се старая да ви втълпя. Та на второ място масонската идея никога не е била аполитична, по никое време, тя не би могла да бъде аполитична и дори ако се е смятала за такава, тя се е самоизлъгвала относно своята същина. Какво сме ние? Строители и общи работници на един градеж. Целта на всинца ни е да постигнем най-доброто за общността — основния закон на побратимяването. А кое е най-доброто, какъв е този градеж? Една постройка на обществото по правилата на изкуството, усъвършенстването на човечеството, новият Ерусалим. Може ли тук собствено да става дума за политичност или аполитичност? Общественият проблем, проблемът за съвременното съществуване сам по себе си е политика, целият изтъкан от политика, нищо друго освен политика. Който му се посвети — а не заслужава името човек, който се откаже от това посвещение, — той принадлежи на политиката, на вътрешната, както и на външната, той разбира, че изкуството на свободния зидар е изкуство на управление…

— На управление…

— … и че илюминатистичното масонство е познавало регентската степен…

— Много добре, господин Сетембрини. Изкуство на управление, регентска степен, това ми харесва. Но кажете ми само едно: християни ли сте вие всичките във вашата ложа?

— Perche?146

— Извинете, ще задам въпроса другояче, по-общо и по-просто. Вярвате ли в бога?

— Ще ви отговоря. Защо питате?

— Не желаех току-що да ви изкушавам, но има една библейска история, където някой изкушава господа с някаква римска монета и получава отговор, че трябва да се отдава кесаревото кесарю и божието богу. Струва ми се: този начин на разграничаване изтъква разликата между политичното и аполитичното. Ако има бог, има и тази разлика. Вярват ли франкмасоните в бога?

— Задължих се да ви отговоря. Вие говорите за едно единство, за чието осъществяване се работи, но което, за съжаление на всички добри люде, още не съществува. Световният съюз на франкмасоните не съществува. Осъществи ли се той — а аз повтарям, за това велико дело се работи с възможното тихо усърдие, — без съмнение и неговото религиозно изповедание ще бъде единно и то ще гласи: „Ecrasez l’infame!“147

— Задължително? Не би било веротърпимо.

— Едва ли сте дорасли за проблема на търпимостта, инженере. Все пак запомнете добре, че търпимостта се превръща в престъпление, когато се отнася до злото.

— Бог ли е злото?

— Метафизиката е злото. Тъй като за нищо друго не я бива, освен да приспива усърдието, което трябва да насочим към строежа на обществения храм. И ето как преди едно поколение ложата на Великия Ориент във Франция даде пример, като изличи името на бога от всичките си книжа. Ние италианците последвахме този пример…

— Колко католически!

— Искате да кажете…

— Колко безмерно католически намирам това: да се изличи богът!

— Искате да изтъкнете…

— … нищо особено, господин Сетембрини. Не обръщайте толкова внимание на моите брътвежи. Но в този момент ми се стори, че в атеизма има нещо свръхкатолическо и че изличават бога само заради възможността да бъдат още по-добри католици.

Ако на това отгоре господин Сетембрини остави да настъпи пауза, ясно бе, че го стори единствено от педагогическа сдържаност. Той отговори след подобаващо мълчание:

— Инженере, желанието да смущавам и обиждам вашия протестантизъм е далеч от мен. Ние говорехме за търпимост… Излишно е да подчертавам, че към протестантизма изпитвам нещо повече от търпимост, че се отнасям с най-дълбоко възхищение към него като исторически опонент против задушаването на съвестта. Откритието на книгопечатането и реформацията са и остават двете най-възвишени заслуги, с които Средна Европа е задължила човечеството. Няма съмнение. Ала след всичко, което току-що изтъкнахме, не се съмнявам, че ще ме разберете от една дума, ако подчертая, че това е само едната страна на въпроса и че той има и друга. Протестантизмът съдържа елементи… Самата личност на вашия реформатор е съдържала елементи… Мисля за елементите на блажения покой и на хипнотичното вглъбяване, които не са европейски, които са чужди и враждебни на жизнения закон на този дееспособен континент. Я се взрете малко в този ваш Лутер. Поразгледайте неговите портрети, младежките и по-късните. Що за череп е това, какви скули и какво странно разположение на очите! Приятелю мой, това е Азия! Бих се учудил, ако тук са нямали пръст вендско-славянско-сарматски елементи и ако поради тази причина могъщата фигура — това никой не може да отрече, — могъщата фигура на този мъж не е натегнала съдбоносно върху едното от двете блюда на везните, които застрашително се колебаят във вашата страна — ако той не е хвърлил ужасното си бреме в едното, източното, блюдо, поради което западното и до ден-днешен се надига към небето…

От хуманистичния пулт до прозорчето, където бе стоял дотогава, господин Сетембрини пристъпи към кръглата маса с водната гарафа, за да дойде по-близко до своя ученик, който седеше на леглото без облегало до стената, подпрял лакът на коляното и брада в ръката си.

— Caro! — каза господин Сетембрини. — Caro amiico!148 Предстоят решения от неоценимо значение за щастието и бъдещето на Европа и те ще бъдат отредени на вашата страна, тях ще трябва да вземат в душите си вашите люде. Вашата страна, разположена между Изтока и Запада, ще трябва да се реши окончателно и съзнателно между двете сфери, които се борят за нея. Вие сте млад, вие ще вземете участие в това решение, вие сте призван да му повлияете. Затова нека благословим съдбата, която ви запокити в тия ужасни предели, по същевременно ми създаде възможност — чрез моето толкова неопитно, не толкова безсилно слово да упражня някакво въздействие върху вашата любознателна младост и да й изтъкна отговорността, която тя… която вашата страна носи пред лицето на цивилизацията…

Ханс Касторп седеше, обхванал с пестник брадата си. Той погледна навън през мансардния прозорец, а в простите му сини очи се четеше известно упорство. Той мълчеше.

— Вие мълчите — рече господин Сетембрини развълнуван. — Вие и вашата страна се загръщате в безусловно мълчание, чиято непроницаемост не позволява да се прецени дълбочината му. Вие не обичате словото или не го притежавате, или го тачите по някакъв неприветлив начин — членоразделният свят не знае и не научава какво е отношението ви към него. Приятелю мой, това е опасно. Езикът сам по себе си е цивилизация… Словото, дори най-противоречивото, е тъй обвързващо… А безсловесността уединява. Предполага се, че ще се опитате да разбиете вашето уединение посредством действия. Вие ще накарате братовчеда Джакомо (господин Сетембрини обикновено наричаше Йоахим за удобство Джакомо), ще накарате братовчед си Джакомо да застане пред вашето мълчание „и двама с могъщи удари той ще убие, а другите там ще побегнат…“.

Тъй като Ханс Касторп взе да се смее, усмихна се и господин Сетембрини, за момента задоволен дори от това въздействие на своите изразителни слова.

— Добре, нека се смеем! — каза той. — За веселие винаги ще ме намерите готов. „Смехът е блясъкът на душата“ — казва един древен мъдрец. Пък и отвлякохме се — стигнахме до неща, които, признавам, се отнасят до трудностите, с които се сблъскват нашите подготвителни работи за създаването на масонския световен съюз, трудности, които именно протестантска Европа ни създава. — И господин Сетембрини продължи разгорещено да изяснява идеята за този световен съюз, който водел наченките си от Унгария и чието желано осъществяване било предопределено да сподоби франкмасонството с решително могъщество в световен мащаб. Той мимоходом показа писма по този въпрос, които бил получил от чуждестранни съюзни големци, едно саморъчно послание от швейцарския Велик майстор, — брата Картие ла Тант, от тридесет и трета степен, и обясни плана, според който смятали да обявят есперантото за световен съюзен език. Неговото усърдие го въздигна до сферата на висшата политика, той отправи погледа си насам и нататък и взе да преценява изгледите, които революционно-републиканската мисъл има и неговото собствено отечество, в Испания, в Португалия. Той между другото спомена, че бил в писмена връзка и с личности, които стояли начело на Великата ложа в португалската монархия. Там несъмнено проблемите назрявали за разрешаване. Нека Ханс Касторп си спомнел за него, когато в най-близко време там долу събитията почнели да се развиват с главоломна скорост. Ханс Касторп обеща да стори това.

Нека се знае, че тези масонски разговори, които се развиха поотделно между питомеца и всеки от двамата му наставници, се бяха състояли още по времето преди завръщането на Йоахим тук горе. Прението, за което тепърва ще разправяме, стана вече в присъствието на Йоахим, девет седмици след неговото пристигане, в началото на октомври, и Ханс Касторп запомни тая среща от игла до конец, защото тогава, когато бяха седнали пред казиното в курорта и пиеха нещо разхладително, Йоахим за първи път му създаде тайни тревоги — тревоги поради оплаквания и явления, които обикновено не дават повод за грижи, касаеше се до болка в гърлото и прегракналост: безобидни оплаквания, които обаче се явиха на младия Касторп в някаква странна светлина — в оная светлина, тъй може да се каже, която му се стори да съзира в дълбините на Йоахимовите очи, тези очи, които винаги бяха кротки и големи, но днес, тъкмо едва днес, бяха придобили някакво неопределимо разширение и задълбочаване със замислен и — нека прибавим особената дума — застрашителен вид заедно с онова поменато вече тихо вътрешно просветление, което съвсем погрешно бихме определили, ако кажехме, че то не се бе харесало на Ханс Касторп — напротив, то дори много му се хареса, само че въпреки това му създаваше грижи. И с една дума, за тия впечатления не може да се разказва освен малко объркано, тъй като самото им естество бе такова.

Що се отнася до разговора, до препирнята — естествено една препирня между Нафта и Сетембрини, — това бе отделен въпрос, който стоеше само в случайна връзка с неотдавнашните разправии относно масонството. Освен братовчедите тук бяха и Ферге и Везал, и участието бе всеобщо, макар че не всички бяха дорасли за тоя предмет — господин Ферге например съвсем не. Но един спор, който се води така, като че ли става дума за смърт или живот, ала при това с остроумие и финес, като че ли не става дума за смърт или живот, а само за едно елегантно съревнование — а тъй се развиваха всички спорове между Сетембрини и Нафта, — такъв един спор безусловно и сам по себе си е интересен за слушане, дори за оня, който малко отбира от него и само неясно проумява неговото значение. Дори съвсем непознати, седнали наблизо, се вслушваха с вдигнати вежди в словопренията, увлечени от пламенността и красотата на диалога.

Беше, както казахме, пред казиното, следобед, след чая. Четиримата пансионери от „Бергхоф“ бяха срещнали Сетембрини там, а случайно се бе присъединил и Нафта. Те всички бяха насядали около една метална масичка пред различни разредени със сода питиета, анизет и вермут. Нафта, който бе решил да се навечеря, си бе поръчал вино и кейк, което очевидно му спомняше пансионерските времена; Йоахим разквасваше болното си гърло час по час с естествена лимонада, която бе поръчал силна и кисела, защото стягала и го облекчавала, а Сетембрини пиеше някаква озахарена вода, но през сламка и по такъв деликатно апетитен начин, сякаш всмуква най-скъпоценното разхладително. Той се шегуваше:

— Какво чувам, инженере? Какви слухове достигат до ушите ми? Вашата Беатриче се завръща? Вашата водителка през деветте кръгови сфери на рая? Е, нека се надяваме, че и тогава няма съвсем да пренебрегнете водещата приятелска ръка на вашия Вергилий! Нашият еклесиаст тук ще ви потвърди, че светът на medio evo149 не е комплектен, ако на францисканската мистика липсва познавателният контраполюс на Тома Аквински.

Разсмяха се на толкова много шеговита начетеност, а Ханс Касторп, също засмян, вдигна чашата си с вермут срещу „своя Вергилий“. Едва ли обаче е за вярване всичко това, което се разрази през последвалия час в една безкрайна идейна вражда поради макар и многословното, но всъщност напълно безобидно изказване на господин Сетембрини. Тъй като Нафта, естествено донякъде предизвикан, веднага премина към нападение и се нахвърли върху латинския поет, когото, както бе известно, Сетембрини боготвореше и дори поставяше над Омир, докато Нафта вече многократно се бе отнасял с крайно пренебрежение към него, както и изобщо към латинската поезия — и тъкмо затова и сега се възползва незабавно и злобно от представилия му се случай. Великият Данте бил платил крайно великодушно данък на своето време, каза той, когато се бил отнесъл тъй почтително към този посредствен стихоплетец и му определил толкова голяма роля в своята поема, макар че господин Лодовико придавал на тази роля едно прекалено франкмасонско значение. Какво ли пък представлявал този придворен лауреат и блюдолизец на юлианския дом, този столичен литератор и разкошен вития без искра продуктивност, чиято душа, доколкото бил имал такава, била купена на старо и който не бил никакъв поет, а някакъв французин с августейша перука е дълги къдри!

Господин Сетембрини не се усъмни, че преждеговорившият щял да намери средства и пътища да съгласува презрението си към разцвета на римската цивилизация със своята служба на преподавател по латински. Но било, изглежда, необходимо да му се изтъкне тежкото противоречие, в което с тия преценки изпадал по отношение на любимите си векове, които не само не били презирали Вергилий, а по един примитивен начин били признали величието му, като го превърнали в някакъв велемъдър вълшебник.

Съвсем напусто, отвърна Нафта, господин Сетембрини викал на помощ простодушието на ония отколешни времена, наложилото се простодушие, което все още черпело творчески сили от демонизацията на вече преодолени учения. Между впрочем отците на новата църква не се уморявали да предвардват от лъжите на старите философи и поети, особено загрижени да не се опетняват с пищното красноречие на Вергилий, и днес, когато отново една епоха залязвала и изгрявало пролетарското утро, часът бил действително благоприятен, за да се споделят чувствата им! И за да не останел господин Сетембрини без отговор й по тая точка, нека имал пред вид, че той, говорившият, упражнявал незначителното си гражданско занятие, за което имал добрината да му намекне, с всичката необходима reservatio mentalis150 и че не без ирония се бил включил в едно класическо реторично възпитателно заведение, на което един сангвиник в най-добрия случай би отредил още само няколко десетилетия живот.

— Вие — извика господин Сетембрини, — вие изучавахте с пот и кръв тия стари поети и философи, опитахте се да си присвоите тяхното скъпоценно наследство, както използвахте материала от античните сгради за вашите молитвени домове! Защото добре чувствахте, че със собствените сили на пролетарската си душа не ще смогнете да създадете нови форми в изкуството и се надявахте да победите древността с нейните собствени оръжия. Тъй ще бъде отново, тъй ще бъде завинаги! Вашата недодялана незрелост ще трябва да се поучава от това, към което искате да внушите, у вас самите и у другите, презрение; тъй като без образование не ще устоите пред лицето на човечеството, а има само едно образование: онова, което вие наричате буржоазно и което е човешкото. — Въпрос на десетилетия — краят на хуманистичния възпитателен принцип? Само учтивостта възпря господин Сетембрини да избухне в колкото безгрижен, толкова и подигравателен смях. Една Европа, която умее да пази своето вековечно наследство, с пълно спокойствие щяла да премине към дневния ред на мъдростта на класицизма, без да обръща внимание на пролетарски откровения, в които тук-таме някои благоволявали да изпадат.

Що се отнасяло до дневния ред, подхвърли язвително Нафта, господин Сетембрини, изглежда, не бил достатъчно добре осведомен. На дневен ред стоял именно въпросът, който той, Сетембрини, благоволил да сметне за разрешен: въпросът дали средиземноморската класически-хуманистична традиция е достояние на цялото човечество, следователно човешки-вековечна, или в най-добрия случай е била духовна форма и притежание на една епоха, буржоазно-либералната, и щяла да погине заедно с нея. Разрешаването на този въпрос било задача на историята и във всеки случай било препоръчително за господин Сетембрини да не смята за толкова сигурно, че решението ще бъде в полза на неговия латински консерватизъм.

От страна на дребния Нафта бе особено безсрамие да нарече консерватор господин Сетембрини, този отявлен служител на прогреса. Всички схванаха това по този начин, а с особена горчивина естествено засегнатият, който възбудено се зае да засуква извитите си мустаци и докато търсеше какъв противоудар да нанесе, предостави на врага си време за допълнителни нападки срещу класическия образователен идеал, реторично-литературния дух на европейската училищна и възпитателна система и нейната граматично-формална ипохондрия, която не била нищо друго освен инструмент в интереса на буржоазното класово господство и която отдавна била станала за посмешище в очите на народа. Човек трудно можел да си представи с какъв здрав хумор народът осмива нашите докторски титли, цялото наше производство на образовани мандарини и държавното народно училище, този инструмент на буржоазната класова диктатура, с който се подхранват илюзиите, че народното образование е една разводнена подготовка на учени кадри. Онова образование и възпитание, от което народът се нуждаел за борбата си срещу прогнилата буржоазна империя, той отдавна бил съумял да открие вън от задължителните учебни заведения и чисто и просто било вече публична тайна, че изобщо училищата от сегашния тип, които се били развили от манастирските школи на Средновековието, представлявали смешен, посипан с нафталин анахронизъм, така че никой на тоя свят не дължал вече на училището истинското си образование и свободното, достъпно образование чрез публични лекции, изложби, кина и тъй нататък далече превъзхождало всяко школско преподаване.

Господин Сетембрини му отговори: в смесицата от революция и мракобесие, с която Нафта бил уж угостил слушателите си, преобладавала обскурантическата съставка със съмнителен привкус. Одобрението, което предизвиквала неговата грижа за просвещението на народа, се накърнявало от опасението, че тук по-скоро господства една инстинктивна склонност да се прихлупи народът и светът под мрака на неграмотността.

Нафта се усмихна. Неграмотност! Сетембрини сигурно смятал, че е произнесъл най-страхотната дума, че е показал главата на Горгона, убеден, че всеки задължително ще пребледнее. Той, Нафта, съжалявал, че ще трябва да предизвика разочарование у събеседника си, защото страхът на хуманистите от понятието неграмотност чисто и просто го развеселявал. Човек трябвало да бъде ренесансов литератор, преструванко, италиански стилист от седемнайсетия век, подражател на Марино, клоун на estilo culto151, за да приписва на дисциплините на четмото и писмото такова прекалено възпитателно значение, та да си представлява, че там, където липсват тия знания, трябва да цари духовен мрак. Дали господин Сетембрини си спомнял, че най-големият поет на Средновековието, Волфрам фон Ешенбах, е бил неграмотен? По него време в Германия се е считало за позорно да пращат на училище момче, което не се готвело нарочно да става духовник, и това благородническо-народностно презрение към словесните изкуства винаги е било съществен белег на тогавашната епоха — докато литераторът, този истински син на хуманизма и буржоазията, вярно, знаел да чете и пише, което благородникът, военният и народът не знаели или само зле знаели — но, за бога, освен това той нищо повече не знаел и не разбирал, а все още бил един латинизиран ветрогон, който владеел красноречието и предоставял на почтените люде да се занимават с живота — ето защо и неговата политика не е нищо друго освен ветрогонство, тоест изпълнена с реторика и художествена литература, което на партиен език се нарича радикализъм и демокрация — и тъй нататък, и тъй нататък!

След което дойде ред на господин Сетембрини! Прекалено дръзко, викна той, изтъквал другият своя вкус към разпаленото варварство на известни епохи, като се подигравал на любовта към литературните форми, без които, разбира се, никаква човечност не била възможна и мислима — безспорно никога и навеки веков. Изискаността? Само човеконенавистничеството би могло да нарече човечна безсловесността, тази сурова и няма предметност. Изискаността по-скоро била белег за известен аристократичен лукс, за една generosita152, която се изявява с това, че придава на формата една човешка, независима от съдържанието собствена стойност — култът към красноречието като изкуство заради самото изкуство, това наследство на гръко-римската цивилизация, което хуманистите, тези uomini letterati153, възвърнали според силите си на тъй наречените Латински страни и което било източникът на всеки по-нататъшен и съдържателен идеализъм, също и на политическия идеализъм.

— Да, господине! Това, което искате да очерните като раздяла между словото и живота, не е нищо друго освен едно по-висше единство в короната на красотата и аз не се боя на коя страна ще се определи великодушната младеж в спор, където трябва да се избира между литература и варварство.

Ханс Касторп, чието внимание само наполовина бе привлечено от разговора, защото го занимаваше личността на насрещния воин и застъпник на благородната същина на нещата или по-скоро особеният, нов израз на очите му, се сепна малко, тъй като се чувстваше призован и предизвикан от последните думи на господин Сетембрини, но после придаде същия израз на лицето си както тогава, когато Сетембрини тържествено се бе опитал да го принуди към избор между „Изтока и Запада“ — един израз, пълен с безучастие и упоритост, — и замълча. А те двамата докараха до връхна точка всичко, което се бе оказало необходимо за спора, и ожесточено враждуваха около крайни алтернативи за избор, докато нему му се струваше, че това, което точно може да се определи като човечно или хуманно, трябва да се намира някъде помежду спорните нетърпимости, между красноречивия хуманизъм и безграмотното варварство. Но той не обели зъб, за да не разпали още повече духовете, и се задоволи, загърнат в своето безучастие, да ги гледа как се увличат все повече и повече и взаимно се поощряват да се разпростират надълго и нашироко, след като Сетембрини бе дал повода със своята малка шега за латинеца Вергилий.

Той още не отстъпваше думата, въздигаше я, караше я да триумфира. Той се обяви за бранител на литературния гений, преклони се пред историята на писмеността от момента, когато за първи път човекът, за да осигури траен паметник на знанията и чувствата си, бил издълбал върху камък някакви писмени знаци. Той разказа за египетския бог Тот, с когото бил идентичен тъй нареченият трикратно по-велик Хермес на елинизма и когото почитали като откривател на писмеността, покровител на библиотеките и вдъхновител на всички духовни стремления. Със своето слово той се преклони пред този трисмегист, тоест трикратно по-велик хуманистичен Хермес, майсторът на школите по гимнастика, комуто човечеството дължало великия дар на литературното слово, на състезателната реторика, и по този начин даде повод на Ханс Касторп за една забележка: тогава този египтянин очевидно е бил и политик и в по-голям стил е играл същата роля като господин Брунето Латини, който специално обучил флорентинците и ги научил да говорят, както и на изкуството да ръководят своята република по правилата на политиката — на което Нафта възрази, че господин Сетембрини послъгвал и му предал един доста зализан образ на този Тот-Трисмегистос. Тъй като това било по-скоро едно божество на маймуната, луната и душите, един павиан с лунен сърп на главата си и под името Хермес преди всичко бог на смъртта и мъртъвците: укротителят и водачът на душите, който още по времето на късната античност бил провъзгласен за свръхвълшебник, а през кабалистичното Средновековие станал баща на херметическата алхимия.

Какво, какво? В ковачницата на Хансовите размисли и представи бе настъпила страшна неразбория. Ето я наметнатата със синя мантия смърт като хуманистичен ретор; а погледнеше ли човек малко по-отблизо педагогическия бог на литературата и приятел на човечеството, вместо него се мъдреше някаква маймунска мутра със знака на нощта и магьосничеството на челото… Той махна с ръка, за да се отбрани, а после закри с нея очите си. Ала всред мрака, където се бе спасил от объркването, се разнесе гласът на Сетембрини, който продължи да възхвалява литературата. Не само умозрителните, но и дейните величия във всички епохи били свързани с нея, извика той и спомена Александър, Цезар, Наполеон, назова прусака Фридрих и други герои, дори Ласал и Молтке. Той не възрази, когато Нафта го закара чак в Китай, където господствало най-карикатурното боготворение на азбуката, което някога било достигано, и където човек ставал генерал-фелдмаршал, ако можел да изпише с туш всичките четиридесет хиляди словни знака, което сигурно било напълно по сърцето на един хуманист.

Той, Нафта, този клет присмехулко, много добре знаел, че не се касаело до туширане, а до литературата като импулс на човечеството, до нейния дух, който изобщо представлявал духа — чудото на съчетанието между анализ и форма. Този дух пробудил проникновението във всичко човешко, той предизвикал омаломощаването и унищожението на глупавите стойностни преценки и убеждения, той станал причина за морализирането, облагородяването и усъвършенстването на човешкия род. Създавайки изключителна морална изтънченост и чувствителност, той, без да фанатизира никого, приучил същевременно хората на съмнение, правда и търпимост. Пречистващото, освещаващото въздействие на литературата, унищожението на страстите посредством познанието и словото, литературата като път към разбирателство, опрощение и любов, спасителното могъщество на езика, литературният дух като най-благородната проява изобщо на човешкия дух, литераторът като съвършен човек, като светец — в този блестящ тон се разви апологетичното венцехваление на господин Сетембрини. Ах, но и неговият противник не бе вързан в устата; той съумя да разбие това предълго алилуя с опасни, блестящи възражения, като се обяви за позицията на съхранението и на живота против духа на разложението, който се прикривал зад оная серафимска фарисейщина. Чудотворното съчетание, за което тремолирал господин Сетембрини, добави той сега, не се свеждало до нищо друго освен до измама и фокусничество, тъй като формата, с която литературният дух се перчел, че свързва с принципа на изследването и селективността, била само една привидна и лъжлива форма, а не истинска, развърната, естествена форма, никаква жизнена форма. Вярно, тъй нареченият усъвършенствател на човечеството говорел нещо си за пречистване и освещаване, но в действителност целта му била да се скопи и обезкърви животът; да-да, този дух и неговата ревностна теория осквернявали живота, а който желаел да унищожи страстите, той желаел небитието — чистото небитие, чисто, разбира се, защото фактически „чист“ бил единственият атрибут, който в края на краищата можел да се приложи към небитието. Тук обаче господин Сетембрини, литераторът, се показвал направо такъв, какъвто бил, тоест като човек на прогреса, на либерализма и на буржоазната революция. Защото прогресът бил чист нихилизъм, а либералният буржоа всъщност бил човек на небитието и на дявола, да, той отричал бога, отричал консервативно и позитивно абсолютното, като се кълнял в дяволски антиабсолютното и се смятал за кой знае колко благочестив със своя пацифизъм на смъртта. Той обаче нищо по-малко не бил от благочестив, а бил един архипрестъпник по отношение на живота, пред чиято инквизиция и средновековен таен съд заслужавал да бъде привлечен и изтезаван — и тъй нататък.

Тъй Нафта умело се залавяше за същественото, превръщаше венцехвалението в дяволска работа, а себе си представяше като въплъщение на строго съхраняваната любов, тъй че отново стана направо невъзможно да се различи къде е богът и къде е дяволът, къде е смъртта и къде е животът. Едва ли някой ще се усъмни в твърдението ни, че неговият противник бе мъж на място, за да му даде един заслужен отговор, който бе превъзходен; в замяна на това той получи един не по-малко отличен отговор, след което някое и друго време словопренията продължиха по този начин и разговорът се въртеше все около поменатите вече разисквания. Но Ханс Касторп престана да ги слуша, защото Йоахим междувременно бе казал, че положително бил вдигнал температура от някаква настинка, но не знаел какво да прави, след като тук простудата била нещо съвсем недопустимо. Двамата противници не обърнаха внимание на тая забележка, но Ханс Касторп, както посочихме, бе се загледал с угрижени очи в братовчед си и затова се вдигна заедно с него тъкмо посред една реплика, без да го бе много грижа дали останалата публика, състояща се от Ферге и Везал, ще осигури един достатъчно голям педагогически импулс за продължаване на състезанието.

Пътем те с Йоахим се разбраха, че ще трябва — що се отнася до простудата и гърлобола му — да минат по установения служебен ред — да кажат на масажиста да осведоми старшата сестра, след което сигурно ще се загрижат за болния. Така и сториха. Още същия ден, веднага след вечерята, Адриатика почука на вратата на Йоахим тъкмо когато и Ханс Касторп бе в стаята му, и с креслив глас се осведоми за желанията и оплакванията на младия офицер. „Болка в гърлото? Прегракналост? — повтори тя. — Какви са тия фокуси, мой човек?“ И тя направи опит да го погледне проницателно в очите, при което не у Йоахим бе причината, задето продължителната среща между погледите им не се състоя: нейният поглед не удържа и се отклони. Интересно, но тя винаги държеше на това вглеждане в очите на пациентите, ако и от опит да би трябвало да знае, че не й се удава да проведе това начинание! С помощта на нещо като металическа обувалка, която извади от чантичката на колана си, тя разгледа гърлото на пациента, при което Ханс Касторп трябваше да й свети с лампата от нощната масичка. Докато, изправена на пръсти, се взираше от едната и от другата страна в мъжеца на Йоахим, тя рече:

— Я ми кажете, уважаеми мой човек, задавяли ли сте се някога?

Какъв отговор можеше да се даде на това? В момента, докато още го преглеждаше, изобщо нямаше възможност да отговаря, но и след като бе го оставила, той пак не можа нищо да измисли. Естествено бе се задавял някой и друг път през живота си, при ядене и пиене; но това всекиму се случва и не можеше да има отношение към нейния въпрос. Той каза: „Как така?“ Не можел да си спомни кога му се е случвало последния път подобно нещо.

Е, добре; това било просто някакво хрумване от нейна страна. Той, значи, се бил простудил, каза тя за най-голямо учудване на братовчедите, тъй като иначе думата простуда бе абсолютно недопустима тук, в тоя санаториум. За по-подробно изследване на гърлото щяло евентуално да стане нужда от ларингологическото огледало на придворния съветник. Преди да си отиде, тя остави формаминт и един бинт с мушама за съгреваещ компрес за през нощта; Йоахим приложи и едното, и другото, каза, че почувствал чувствително облекчение от тях и продължи да ги прилага, още повече, че прегракналостта не искаше да се проясни, тя дори още повече се засили през следващите дни, макар че болките в гърлото навремени почти не се обаждаха.

Между впрочем температурата му поради простуда бе чисто внушение. Обективното заключение бе обикновеното — именно това, което заедно с резултатите от прегледите на придворния съветник бе приковало тук славния Йоахим за кратко допълнително лечение, преди отново да може да се затече към своето знаме. Октомврийският срок бе отминал тихомълком. Никой не обели зъб по този въпрос, нито придворният съветник, нито братовчедите помежду си: мълчаливи, със сведени очи, те чисто и просто не го и споменаха. След това, което при месечния преглед Беренс продиктува на своя поспешник-душевед и което показа фотографската плака, бе от ясно по-ясно, че засега би могло да става дума само за някакво съвсем безумно самоволно отпътуване, докато този път работата се свеждаше до едно: да се издържи с желязна самодисциплина на режима тук горе, докато се постигне окончателна закаленост против всяко време там долу — за службата в равнината и за изпълнение на войнишката клетва.

Това бе валидната парола, с която всички мълком се бяха съгласили. Но истината изглеждаше другояче: единият не бе съвсем сигурен, че другият в дълбините на душата си вярва на тази парола, и когато двамата свеждаха очи, то ставаше именно поради това съмнение и никога не ставаше, ако преди това очите им не бяха се срещнали. Това обаче често се случваше след събеседването върху литературата, когато Ханс Касторп за първи път забеляза невижданата дотогава светлина в дъното на Йоахимовите очи, както и своеобразния „застрашителен“ израз в тях. То се случи особено веднъж на трапезата: именно когато прегракналият Йоахим неволно изключително зле се задави и почти не можеше да си поеме дъх. Та тогава, когато Йоахим се давеше зад салфетката си, а госпожа Магнус, неговата съседка, съгласно някаква стара практика го тупаше по гърба, очите им се срещнаха по начин, който смути Ханс Касторп по-ужасно от самата злополука, която естествено всякого можеше да сполети; тогава Йоахим затвори очи и притиснал салфетката до устата си, напусна масата и залата, за да се изкашля вънка на воля.

Усмихнат, ако и още малко бледен, той се върна след десетина минути, промълви някакво извинение за предизвиканото смущение и продължи участието си в свръхобилната вечеря; после никому не дойде на ум да се върне на толкова обикновения инцидент дори само с някоя забележка. Ала когато няколко дни по-късно, този път не при вечерята, а при пищната втора закуска преди обеда, се случи същото, впрочем без да се срещнат очите, поне не очите на братовчедите, защото Ханс Касторп, наведен над чинията си, се хранеше, уж нищо не забелязал — този път, след раздигането на масата, все пак се наложи да се поразговорят за случката и Йоахим се разгълча по адрес на оная проклетница Милендонк, която със своя ни в клин, ни в ръкав зададен въпрос му пуснала една муха, омагьосала го и му внушила тая работа, дявол да я вземе. Да, очевидно се касаело до внушение, каза Ханс Касторп — забавна констатация въпреки цялата неприятност. А Йоахим, след като вече бяха назовали по име цялата работа, посем сега се опълчваше успешно срещу въпросното магьосничество, внимаваше при яденето и не се задавяше повече, отколкото в края на краищата други, неомагьосани люде; това му се случи отново едва след деветдесет дни, но за тоя случай не заслужаваше и да се говори.

И все пак повикаха го при Радамант по никое време и без да му бе дошъл редът. Старшата сестра го бе записала и едва ли бе постъпила глупаво; щом като в санаториума имаше ларингологическо огледало, достатъчно сериозен повод да извадят от шкафа този хитроумно измислен инструмент бе упоритата прегракналост, която понякога по цели часове се израждаше в истинска афония, както и гърлоболът, който винаги се обаждаше, когато Йоахим пропуснеше да омекоти гърлото си със средства, предизвикващи отделяне на слюнка — да не говорим за това, че ако Йоахим сега се задавяше нормално рядко, то се дължеше само на голямата предпазливост, която прилагаше при яденето и която редовно го караше последен да става от масата.

Придворният съветник, значи, дълго време се бе взирал със своето светещо и отразяващо огледало дълбоко в гърлото на Йоахим, след което пациентът, съгласно изричното желание на Ханс Касторп, се озова на балкона му, за да докладва. Процедурата била доста мъчителна и гъделичкаща, съобщи той почти шепнешком, защото тъкмо бе времето за главното режимно лежане и разговорите бяха забранени, и накрай Беренс му издрънкал сума работи за някакъв възпалителен процес и казал, че всеки ден трябвало да му мажат гърлото, още утре щели да почнат да го изгарят, трябвало обаче преди това да приготвят лекарството. Значи, възпалителен процес и изгаряне. Ханс Касторп, чиято глава бе пълна с мисловни асоциации, които стигаха докъде ли не и се разпростираха дори до хромия портиер и до оная дама, която цяла седмица се бе държала за ухото и въпреки това успяха да я успокоят, имаше още някои въпроси на устните си, но се въздържа, а реши да ги зададе между четири очи на придворния съветник и се задоволи да изрази пред Йоахим своето задоволство, че тая неприятна история вече се намирала под съответен контрол и че лично придворният съветник я бил взел в своите ръце. Той бил истински мъжага и щял да се справи с нея. На което Йоахим кимна, без да го погледне, извърна се и премина в своята балконска лоджия.

Какво стана с откровения Йоахим? През последните дни очите му бяха станали тъй несигурни и плахи. Неотдавна старшата сестра Милендонк бе пропаднала, когато се бе опитала да проникне в неговия кротък тъмен поглед, но ако сега отново би опитала щастието си, човек наистина не можеше да бъде сигурен как щяха да се развият работите. Във всеки случай Йоахим отбягваше такива размени на погледи и ако въпреки това очите им се срещаха (защото Ханс Касторп често се вглеждаше в него), никой не се чувстваше от това по-добре. Ханс Касторп остана угрижен на балкона си, подсторван от неотразимото изкушение незабавно да накара шефа да му даде обяснение. Ала това не бе възможно, защото Йоахим щеше да го чуе, че става, така че се наложи едно отлагане, с оглед да се докопа до Беренс в течение на следобеда.

Но такъв случай не се представи. Странно! Не можа и не можа да се случи така, че да хване придворния съветник, и то нито нея вечер, нито през двата последвали дни. Естествено и Йоахим се яви като пречка, защото той нищо не биваше да разбере, но то не стигаше, за да се обясни защо разговорът не можа да се състои и защо Радамант по никой начин не можа да бъде засечен. Ханс Касторп го търсеше и разпитваше за него по целия санаториум, отправяха го ту тук, ту там, където сигурно щял да го намери, но все не го заварваше вече на посоченото място. Беренс се яви на един обед, но бе седнал далеч, на „лошата руска маса“, и изчезна преди десерта. На няколко пъти Ханс Касторп вече смяташе, че го е хванал за пеша, забелязвал го бе спрян на стълбите и по коридорите в разговор с Кроковски, със старшата сестра или някой пациент и го задебваше. Но отклонеше ли за момент поглед, Беренс потъваше вдън земя.

Едва на четвъртия ден той стигна до целта си. От балкона си видя, че следеният дава в парка някакви напътствия на градинаря, отхвърли бързо завивките и изтича надолу. Придворният съветник току-що се бе понесъл с издаден напред врат към квартирата си. Ханс Касторп хукна и дори си позволи да извика, но не го чуха. Накрай, стигнал задъхан, той успя да накара своя човек да спре.

— Какво търсите тука! — нахока го придворният съветник и очите му още повече изпъкнаха. — Трябва ли да ви връчат специален екземпляр от правилника за вътрешния ред? Доколкото знам, сега е време за лежане. Вашата крива и вашата снимка не ви създават някое особено право да играете ролята на свободен барон. Би трябвало тук някъде да поставя за плашило един идол със задача да намушква всички, които между два и четири часа се отдават на разпътствие в парка! Какво искате собствено?

— Господин придворен съветник, трябва на всяка цена да поговоря за минута с вас!

— Отдавна съм забелязал, че ви е влязла такава муха в главата. Ами че вие ме преследвате, сякаш съм някаква жена или бог знае какъв предмет за удоволствие. Какво искате от мене?

— Касае се само до моя братовчед, господин придворен съветник, прощавайте! Сега го мажат… Убеден съм, че с това работата е наред. Нали се отнася до нещо безобидно — само този въпрос си позволявам да ви задам.

— На вас ви се ще всичко да е все безобидно, Касторп, такъв сте си вие. Случва се понякога да не страните и от небезобидни неща, но тогава се отнасяте към тях, като че ли са безобидни и с това смятате, че ставате много приятен пред бога и хората. Вие сте един своего рода страхливец и лицемер, човече, и ако вашият братовчед ви нарича цивилен, това все още е много леко изразено.

— И така да бъде, господин придворен съветник. Естествено слабостите на моя характер са вън от всяко съмнение. Но тъй като именно те са вън от съмнение, аз от три дни насам искам да ви помоля за нещо друго, само за едно…

— Да ви сервирам нещата възможно приятно подсладени и в най-розова светлина! Вие ме безпокоите и ми дотягате, за да укрепя вашето проклето лицемерие, та да спите като невинно агънце, докато други хора бодърстват и ги брули вятърът.

— Но, господин придворен съветник, вие сте извънредно строг към мене. Аз, напротив, исках…

— Да, строгостта е нещо, което ни най-малко не ви приляга. Виж, братовчед ви е друг човек, замесен от съвсем друго тесто. Той знае какво е положението. Знае и мълчи, разбирате ли ме? Той не дърпа хората за пешовете, за да му разправят бабини деветини и безобидни приказчици. Той знаеше какво върши и какво рискува и е един левент, който знае как да се държи и как да си събира устата — чисто мъжко изкуство, но за съжаление неприсъщо на такива двуноги бегълци от неприятностите като вас. Но едно ще ви кажа, Касторп, ако вземете тук да ми разигравате сцени, ако се разпискате, ако се отдадете на цивилните си чувства, веднага ще ви изхвърля. Защото тук трябва да си говорим като мъже, разбирате ли ме?

Ханс Касторп замълча. Той измени цвета си, стана на петна. Беше твърде бакъреночервен, за да пребледнее съвсем. Най-сетне каза с трепкащи устни:

— Благодаря много, господин таен съветник. Сега и на мен работата ми е ясна, защото предполагам, че вие не бихте ми говорили тъй — как да кажа — тъй тържествено, ако положението на Йоахим не беше толкова сериозно. Аз ни най-малко не съм привърженик на сцени и писъци, в това си обвинение не бяхте прав. А стане ли нужда от дискретност, там вече може напълно да разчитате на мен, това смятам, че мога да ви гарантирам.

— Обичате ли братовчед си, Ханс Касторп? — попита придворният съветник, като внезапно хвана ръката на младия човек и го погледна изотдолу със своите сини, беломиглести, кървясали, изпъкнали очи.

— Какво да ви кажа, господин съветник. Толкова близък роднина, такъв добър приятел, пък и другар тук горе. — Ханс Касторп кратко изхлипа и стъпи с единия си крак на пръсти, като изнесе петата навън.

Придворният съветник побърза да пусне ръката му.

— Е, тогава бъдете мил с него тия шест до осем седмици — каза той. — Предоставете се на вашата вродена безобидност, това ще му е най-приятно. А и аз съм тук, и то за да докарам цялата работа до една възможно джентълменска и комфортна развръзка.

— Ларинксът, нали? — каза Касторп, като кимна към придворния съветник.

— Laringea154 — потвърди Беренс. — Бързо развиващо се разрушение. А много лошо е вече и състоянието на трахейната лигавица. Възможно е командните викове по време на службата да са предизвикали там locus minoris resistentiae155. Но винаги трябва да сме готови за такива диверсии. Малко изгледи, момчето ми; всъщност май че съвсем никакви. Естествено ще опитаме всичко, което е добро и струва пари.

— Майката… — каза Ханс Касторп.

— По-късно, по-късно. Има време. Вземете грижата с такт и добър вкус да я подготвите постепенно. А сега си вървете на поста. Той ще забележи отсъствието ви. И сигурно ще му е неприятно, ако узнае, че водим зад гърба му разговор за него.

Йоахим всеки ден отиваше да го мажат. Есента бе хубава, той често се явяваше в бели панталони и синьо сако, закъснял за яденето поради процедурата — спретнат и стегнат, поздравяваше кратко, едновременно и любезно, и мъжествено, молеше да го извинят за закъснението и сядаше пред блюдото си, което сега нарочно приготвяха за него, тъй като поради опасността от задавяне не получаваше обикновената храна: даваха му супи, кълцани меса и каши. Сътрапезниците скоро бяха разбрали положението. Те отвръщаха на поздрава му с подчертана учтивост и топлота, като го наричаха „господин лейтенанте“. Когато го нямаше, те разпитваха Ханс Касторп, а и от другите маси идваха и задаваха въпроси. Госпожа Щьор пристигаше, кършейки ръце, и най-просташки се вайкаше. Ханс Касторп обаче отговаряше само едносрично, не отричаше сериозността на случая, но до известна степен скриваше истината — от чувство за чест и смятайки, че не бива преждевременно да отписват Йоахим.

Те излизаха заедно на разходка, три пъти дневно извървяваха режимното разстояние, което придворният съветник сега най-точно бе предписал на Йоахим, за да не губи напразно сили. Ханс Касторп се движеше вляво от братовчед си — по-рано те вървяха и така, и иначе, както се случеше, но сега Ханс Касторп се държеше предимно вляво. Те не говореха много, казваха си обикновените неща, които бяха във връзка с ежедневието на санаториума, иначе нищо повече. Върху темата, която стоеше помежду им, нямаше какво да се говори, особено когато се касаеше до хора със затворени характери, които само в краен случай се назовават с кръщелните си имена. Въпреки това навремени нещо се надигаше и вълнуваше в гърдите на цивилния човек Ханс Касторп, което напираше да се излее навън. Но това бе невъзможно. Което болезнено бурно се бе награмадило, отново спадаше и той замълчаваше.

Йоахим вървеше с наведена глава до него. Той се взираше надолу, сякаш разглеждаше земята. Странно нещо: той вървеше, спретнат и приличен, поздравяваше срещаните хора по своя рицарски начин, държеше на външността и на добрия тон както винаги — а принадлежеше на земята. Е, ней принадлежим всички, по-рано или по-късно. Но да бъдеш толкова млад, изпълнен с такова добро, радостно желание да служиш под знамето, и да й принадлежиш толкова скоро, това бе горчиво; още по-горчиво и по-непонятно бе това за знаещия, за вървящия до него Ханс Касторп, отколкото за самия обречен на земята, чието прилично премълчано знание всъщност бе от чисто академично естество, отличаваше се за него с незначителен характер на действителност по начало бе по-малко негова работа, отколкото работа на другите. Фактически нашето умиране е повече работа на тия, които ни преживяват, отколкото на нас самите; защото, дали ще можем да го цитираме, или не, все пак словото на оня остроумен мъдрец е в пълна душевна сила: докато нас ни има, смъртта я няма, а когато смъртта я има, нас ни няма; значи, между нас и смъртта не съществува никаква реална връзка и тя е нещо, което изобщо не засяга нас, а невям в краен случай донякъде света и природата — именно поради което всички същества я гледат с голямо спокойствие, равнодушие, безотговорност и егоистична невинност. Много нещо от тази невинности безотговорност Ханс Касторп откри в личността на Йоахим през тия седмици и разбра, че той всъщност знае, но въпреки всичко не му е трудно да спазва прилично мълчание относно това знание, защото неговите вътрешни връзки с него са само хлабави и теоретични, доколкото би станало дума за някаква тяхна практическа стойност; те бяха направлявани и определяни от едно здраво чувство за благоприличие, което еднакво малко допускаше обсъждането на онова знание, колкото и обсъждането на редица други неприлични функции, за които животът си дава сметка, които го дори обуславят, но не пречат да се спазва добрият тон.

Тъй вървяха те и мълчаха относно непристойните работи на живота и природата. Занемели бяха и доскорошните тъй прочувствени и разярени оплаквания на Йоахим, че е пропуснал маневрите и изобщо службата в равнината. Защо обаче вместо това и въпреки цялата му невинност толкова често в неговите кротки очи се появяваше отново изразът на помътена плахост — оная несигурност, която вероятно би докарала победа за старшата сестра, ако държеше още веднъж да повтори опита си? Беше ли затуй, че усещаше очите си уголемени, а бузите хлътнали? Защото това видимо се очертаваше през тия седмици, много повече, отколкото при завръщането му от равнината, и неговият кафяв тен от ден на ден ставаше по-жълтеникав и заприлича на щавена кожа. Сякаш едно обкръжение му бе дало основания за срам и себепрезрение — обкръжението на господин Албин, което за нищо друго не мислеше, освен как да използва безграничните предимства на безсрамието. Пред що и пред кого се откланяше и прикриваше неговият на времето толкова откровен поглед? Колко странен бе този свян пред живота от страна на земната твар, която допълзява до някоя бърлога, за да свърши там — убедена, че не може да очаква вън всред природата никакво внимание и благоговение към страданията и смъртта си, убедена с право, защото ятото на пърхащите с криле птици не само не почита болния си другар, а с ярост и презрение го накълвава, където свари. Но това е обикновената природа и едно умиление на висша човешка любов изпълваше гърдите на Ханс Касторп, когато съзираше в очите на клетия Йоахим тъмния инстинктивен свян. Той вървеше вляво до него, правеше го нарочно; а тъй като Йоахим бе почнал да пристъпва малко несигурно, подкрепяше го, когато трябваше да се изкачат по някоя наклонена ливада — преодоляваше обичайната им затвореност и го обгръщаше с ръката си, че дори и забравяше после някое и друго време да я свали от раменете на Йоахим, докато този малко ядосано се отърсваше от него и казваше:

— Ама слушай, какво значи това? Приличаме на пияни, както сме се понесли.

Но после дойде момент, когато младият Ханс Касторп видя помътения поглед на Йоахим в съвсем друга светлина и това беше, когато Йоахим получи нареждане да пази леглото — в началото на ноември имаше вече дълбок сняг. По него време именно му бе станало твърде тежко да приема дори само кълцаните меса и кашите, защото всяка втора хапка му отиваше в кривото гърло. Налагаше се преминаването към изключително течна храна и същевременно Беренс предписа постоянен режим на легло за пестене на силите. Беше, значи, в навечерието на този нов режим, последната вечер, когато бе още на крака, когато Ханс Касторп го свари — свари го в разговор с Маруся, безпричинно често смеещата се Маруся с портокаловата кърпичка и външно добре оформените гърди. Това бе след вечерята, по времето, когато се събираха долу в салоните. Ханс Касторп се бе задържал в музикалния салон и излезе в хола да потърси Йоахим: там го свари пред кахлената камина до стола на Маруся — тя седеше в един люлеещ се стол — и Йоахим държеше с лявата си ръка облегалката наведена назад, така че Маруся се намираше в лежащо положение и със своите кафяви топчести очи гледаше отдолу нагоре лицето му, което той, говорейки тихо и на пресекулки, бе навел над нейното, докато тя се усмихваше навремени и възбудено пренебрежително вдигаше рамене.

Ханс Касторп побърза да се оттегли, не без да му направи впечатление, че и други съпациенти, както в такива случаи бе обичайно, развеселени наблюдаваха двойката — Йоахим не бе ги забелязал или поне не им обръщаше внимание. Тази гледка: Йоахим, безогледно увлечен в разговор с високогърдестата Маруся, с която толкова дълго се бе хранил на една и съща маса, без да размени нито дума с нея; пред нейната личност и съществуване той винаги бе свеждал очи със строг израз, разумен и почтен, макар че пребледняваше на петна, щом станеше дума за нея — тази гледка потресе Ханс Касторп повече, отколкото който и да е от признаците на омаломощаване, съзрени през тия седмици у братовчеда му. „Да, той е загубен!“ — помисли той и тихичко се разположи на един стол в музикалния салон, за да остави време на Йоахим за удоволствието, което си бе позволил в хола през тази последна вечер.

И тъй оттогава Йоахим зае едно постоянно хоризонтално положение и Ханс Касторп написа за това на Луизе Цимсен, написа й в своя превъзходен лежащ стол: към по-предишните си кратки съобщения сега трябвало да я уведоми, че се било наложило Йоахим да пази леглото и че нищо не бил казал, но от погледа му проличавало неговото желание да види майка си — придворният съветник Беренс изрично подкрепял това неизречено желание. Последното той добави внимателно, но недвусмислено. И така съвсем не бе за чудене, че госпожа Цимсен се възползва от най-бързите транспортни средства, за да стигне час по-скоро при сина си: още на третия ден след отправянето на хуманното тревожно писмо тя пристигна и Ханс Касторп я посрещна с шейна всред снежната виелица на гарата на селото — още преди да се зададе влакчето, той, на перона, придаде подходящия израз на лицето си, тъй че да не стресне прекалено майката от първия момент, но и тя да не прочете при първия си поглед нещо измамно и весело.

Колко ли често такива посрещания е имало вече тук, колко ли често при тия срещи слизащият от влака се е втурвал с настоятелна, боязлива изпитателност към посрещача! Госпожа Цимсен създаваше впечатлението, като че ли бе преминала пътя от Хамбург дотук пешком. С разгорещено лице тя притегли ръката на Ханс Касторп към гърдите си и оглеждайки се някак си плахо, почна да задава припрени и същевременно поверителни въпроси, от които той се измъкна, като й поблагодари, задето е дошла толкова скоро — това било прекрасно и Йоахим ужасно щял да й се зарадва. Да-да, той засега бил на легло, заради течната храна, която естествено упражнявала своето въздействие върху състоянието на силите му. Но тук имало в случай на нужда и други възможности, например изкуствено хранене. Между впрочем тя сама щяла да види.

Тя видя; и редом с нея видя Ханс Касторп. До този момент промените, които през последните седмици се бяха отразили върху Йоахим, не бяха му направили толкова голямо впечатление — младите хора нямат много набит поглед за такива работи. Ала сега, застанал до пристигналата отвън майка, той го наблюдаваше сякаш с нейните очи, като че ли дълго време не бе го виждал, и ясно и недвусмислено забеляза това, което несъмнено и тя бе забелязала, което обаче най-добре от тримата сам Йоахим знаеше, а именно, че бе обречен на смърт. Той задържа ръката на госпожа Цимсен в своята, която бе също така жълта и суха като неговото лице, от което, именно вследствие на отслабването, ушите, тази малка неволя на добрите му години, изглеждаха още по-щръкнали от по-рано, жалко обезобразяваха лицето му, което, независимо от този недостатък и въпреки печата на страданието и израза на сериозност, строгост и дори гордост, който носеше, изглеждаше още по-мъжествено красиво — макар че устните му, с черните мустачки над тях, сега изглеждаха твърде пълни в сравнение със сенчесто хлътналите бузи. Две бръчки се бяха вкопали в жълтеникавата кожа на челото между очите, които, ако и да лежаха дълбоко в кокалестите си глобове, бяха по-красиви и по-големи от всякога и Ханс Касторп им се зарадва. Защото, откакто Йоахим бе паднал на легло, всяко смущение, мрак и несигурност бяха изчезнали от тях — само онази и по-преди забелязана светлина се криеше в техните спокойни, тъмни дълбини, а естествено също и онази „заплаха“. Той не се усмихна, докато държеше ръката на майка си и шепнешком й каза добър ден и добре дошла. И при нейното влизане той дори за миг не бе се усмихнал и тази неподвижност и неизменност на израза му каза всичко.

Луизе Цимсен бе твърда жена. Тя не се развайка при вида на своя славен син. Невъзмутима и стегната като подредената й под едва видимата мрежица коса, флегматична и енергична, както е известно за жените от нейния край, тя се зае лично да гледа Йоахим, подтиквана към майчинска готовност за борба от неговия вид и изпълнена с вярата, че ако нещо може да се спаси, то ще се удаде само на нейната сила и бдителност. Не заради своето удобство, а само за да се спази установената практика, след няколко дни тя се съгласи да наемат сестра да гледа тежко болния. Беше сестра Берта, в действителност Алфреда Шилдкнехт, която се появи с черната си ръчна чанта до леглото на Йоахим, но нито деня, нито нощя ревностната енергия на госпожа Цимсен не й оставяше много работа и сестра Берта разполагаше с достатъчно време, за да стои на коридора и да се озърта, пъхнала зад ухото си лентата на своето пенсне.

Сестрата — протестантка — бе трезва душа. Сама в стаята с Ханс Касторп и болния, който съвсем не бе заспал, а лежеше по гръб с отворени очи, тя изтърси:

— И насън не би ми минало през ума, че ще ми се случи да гледам преди смъртта му едного от вас двамата.

Изплашеният Ханс Касторп е див поглед я заплаши с пестника си, но тя едва ли разбра какво искаше — далеч от мисълта, и то е право, че е необходимо да се щади болният, и твърде делово настроена, за да й мине през ума, че някой, а особено най-близките, може да се самоизмамва относно характера и изхода на този случай.

— Ето — каза тя, като напои с одеколон една носна кърпа и я поднесе под носа на Йоахим, — поразведрете се още малко, господин лейтенанте!

И наистина малко смисъл имаше по него време да заблуждават Йоахим — освен с тонично въздействие, както смяташе госпожа Цимсен, когато със силен, развълнуван глас му говореше за неговото оздравяване. Защото две неща бяха очевидни и неоспорими: първо, че Йоахим с ясно съзнание вървеше към смъртта и, второ, че вършеше това задоволен и в хармония със самия себе си. Едва през последната седмица, в края на ноември, когато се появи и сърдечна слабост, той часове наред се забравяше, обзет от изпълнено с блажени надежди заблуждение относно своето състояние, и говореше за скорошното си завръщане в полка и участието си в големите маневри, които смяташе, че още не са свършили. По същото време обаче придворният съветник Беренс счете за ненужно да създава повече надежди у близките и обяви края за въпрос на часове.

Едно явление толкова печално, колкото и закономерно — тази забравяща и вярваща самозаблуда дори на мъжествени натури по време, когато процесът на разложението се приближава към своята смъртна цел, — закономерно-безлично и надхвърлящо всяко индивидуално съзнание като изкушението да заспи, което овладява замръзващия, и въртенето в кръг на заблудения. Ханс Касторп, комуто мъката и сърдечната болка не пречеха да разгледа феномена по същество, свърза с него непохватни, макар и остроумни наблюдения от един разговор с Нафта и Сетембрини, когато ги осведоми за състоянието на своя роднина, при което Сетембрини му направи остра бележка — Ханс Касторп бе изтъкнал, че трябва да има някаква грешка в обикновено разпространеното мнение, според което философската доверчивост и очакващото добри бъдници упование били израз на здраве, а черногледството и осъждането на света — на болест; защото иначе тъкмо безутешното крайно състояние не би могло да прояви един оптимизъм, в сравнение с чиято грозна розовост предшестващата меланхолия изглеждала като груба и здрава проява на живот. Слава богу, той можа същевременно да разправи на събеседниците си, че Радамант им дал всред безнадеждността една надежда, че въпреки младостта на Йоахим предричал край без мъки.

— Идилична сърдечна афера, уважаема госпожо! — каза той, докато държеше ръката на Луизе Цимсен в своите две големи като лопати лапи, и я погледна изотдолу със своите изпъкнали, сълзящи, кървясали очи. — Доволен съм, много съм доволен, че работата се развива сърдечно и че не ще му се наложи да дочака Глотисовия едем и другите низости; тъй ще ни се спестят редица главоболия. Сърцето бързо отслабва, добре е за него, добре е и за нас, ние по задължение ще предприемем всичко по силите си с нашите камфорови инжекции без изглед, че с това ще проточим работата. Той към края много ще спи и ще има приятни сънища, това смятам, че мога да ви обещая; ако ли пък в края на краищата не спи, ще изкара един кратък, незабележим преход, ще му бъде почти безразлично, имайте го пред вид. Познавам смъртта, аз съм стар неин служител, нея я надценяват, повярвайте ми! Мога да ви кажа, че тя почти нищо не представлява, защото това трепане, което я предшества, няма как да се причисли към смъртта, то си е една напълно жизнена работа и може да изведе до оживяване и до оздравяване. А за смъртта никой, който би се върнал, не би могъл да ви разправи нещо свястно, защото тя не е някакво преживяване. Ние идваме от мрака и отиваме в мрака, помежду има преживявания, ала ние не преживяваме началото и края, раждането и смъртта, те нямат субективен характер, те като процеси спадат напълно към сферата на обективното, това е то.

Такъв бе обичайният начин на придворния съветник да раздава утеха. Да се надяваме, че тя помогна малко на една разбрана жена като госпожа Цимсен, а и неговите уверения почти напълно се потвърдиха. През последните дни омаломощеният Йоахим спеше по цели часове наред и сигурно сънуваше това, което му бе приятно да сънува. Предполагаме, неща от равнината и военната служба, а когато се събудеше и го запитваха как се чувства, той винаги отговаряше, макар и неясно, че е добре и щастлив — макар че вече почти нямаше пулс и накрай изобщо не усещаше убождането на инжекцията — тялото му бе безчувствено, можеха да го горят и разкъсват с щипци, добрият Йоахим нямаше вече нищо да усети.

Все пак, откак майка му бе пристигнала, у него бяха станали големи промени. Тъй като бръсненето го затрудняваше и от десетина дни не беше се бръснал, а брадата му бърже растеше, неговото восъчно лице с кротките очи се оказа обкръжено от черна брада — военна брада, каквато обикновено войниците си пускат на фронта, която между впрочем му стоеше добре и мъжествено, както всички намираха. Да, благодарение на тази брада Йоахим изведнъж се бе превърнал от младеж в зрял мъж, а сигурно и не само благодарение на нея. Той живееше бърже, като развиващ се часовников механизъм, мигом и в галоп минаваше през степените на възрастта, които не бе писано да достигне, когато му дойде времето, и през последните двадесет и четири часа стана истински старец. Сърдечната слабост предизвика такова напрегнато подпухване на лицето му, което създаде у Ханс Касторп впечатлението, че умирането трябва в най-добрия случай да е голямо тегло, макар че Йоахим благодарение на унеса и отслабването си, изглежда, не го усещаше; това подпухване обаче най-ярко се изразяваше в областта около устните и едно изсушаване или енервация на устната кухина видимо бе свързана с него, така че Йоахим фъфлеше при говорене като някакъв съвсем стар човек и между впрочем действително се ядосваше на този недъг: отървял ли се веднъж от това проклето смущение, казваше той, заеквайки, всичко щяло да се оправи.

Какво искаше да каже с „всичко ще се оправи“, не бе много ясно — склонността на неговото състояние към двойнственост изпъкваше очебийно, той вече не един път бе казвал двусмислени работи, изглеждаше, че и знае, и не знае, и веднъж, потресен от чувство на унищожение, заяви с поклащане на глава и известно разкаяние: никога не се е чувствал толкова безкрайно зле.

После държането му стана отблъскващо, строго — непредупредително, дори неучтиво; той не позволяваше вече никакви измислици и разкрасявания, не отговаряше в такива случаи, гледаше напреде си с отчужден поглед. Особено след като Луизе Цимсен повика един млад пастор, който се помоли с Йоахим и който, за разочарование на Ханс Касторп, не носеше къдрава колосана яка, а само бял нагръдник. Йоахимовото държане доби един военно-служебен отпечатък и той почна да изразява желанията си само във формата на кратки команди.

Към шест часа следобед той се отдаде на някакви странни движения: многократно повличаше дясната си ръка, около чиято китка имаше златна гривна, покрай хълбока си надолу по завивката, като на връщане я повдигаше малко и после продължаваше да я влачи като чакла или гребло нагоре към себе си, сякаш притегля и събира нещо накуп.

В седем часа той умря — Алфреда Шилдкнехт се намираше на коридора, само майката и братовчедът бяха вътре. Йоахим бе спаднал ниско в леглото и кратко заповяда да го подпрат по-високо. Докато госпожа Цимсен, обгърнала раменете му, изпълняваше това нареждане, той с известна припряност заяви, че трябва веднага да се напише и изпрати заявление за продължение на отпуската му, и докато изричаше тези думи, „бързият преход“ се осъществи — наблюдаван с благоговение от Ханс Касторп под светлината на малката лампа с червения абажур на масичката. Очите му се прекършиха, несъзнателното напрежение на чертите му изчезна, подпухналите от теглото устни видимо се смалиха, красотата на рано възмъжалата младост се разпростря по занемелия образ на Йоахим и това беше краят.

Тъй като Луизе Цимсен, хлипайки, се бе отвърнала, Ханс Касторп затвори с върха на безименния си пръст клепачите на своя братовчед, който бе престанал да се движи и да диша; скръсти предпазливо и ръцете му върху покривката. После той стана и заплака, сълзите потекоха по бузите му, тия сълзи, които толкова бяха опарвали на това място английския морски офицер — тази бистра течност, която тъй обилно и горчиво изтича навсякъде и всеки час по света, та са нарекли на нейно име земната долина; този алкално-солен продукт на жлезите, който нервното сътресение от пронизителна болка, физическа или душевна, изстисква от нашето тяло. Той знаеше, че тя съдържа и малко муцин и белтъчини.

Придворният съветник пристигна, предупреден от сестра Берта. Още преди половин час той бе тук и бе направил камфорова инжекция; само момента на „бързия преход“ бе пропуснал.

— М-да, тоя се отърва — каза той просто, когато вдигна слушалката си от затихналите гърди на Йоахим. И той стисна ръцете на двамата роднини, като им кимна. След това постоя още малко време заедно с тях до леглото, наблюдавайки неподвижното лице на Йоахим с войнствената брада.

— Знаменит момък, знаменит мъжага — каза той през рамо, като с глава посочи към почиващия, — Пожела да изнасили нещата, знаете — естествено всичко в тая негова служба там долу е било принуда и насилие, — правел е температура и си е гледал службата, без да се огъне нито за миг. Полето на честта, разбирате ли — избяга от нас в полето на честта, изкръшка ни оттук. Но честта, това бе смъртта за него, а смъртта — можете по желание и да обърнете фразата… във всеки случай той накрая каза: „Имам чест да се оттегля.“ Знаменит момък, знаменит мъжага! — И той си отиде, висок и приведен, с изпъкващ тил.

Пренасянето на Йоахим в родния град бе решена работа и санаториумът „Бергхоф“ се погрижи за всичко, което бе необходимо, което подобаваше и бе прието — не се наложи майката и братовчедът и пръст да помръднат. На другия ден, облечен в копринена риза с маншети, отрупан с цветя върху покривката, почиващ всред матовото снежно осветление, Йоахим бе станал още по-красив, отколкото непосредствено след своя „преход“. Всяка следа от напрежение сега бе изчезнала от лицето му; застинал, той се бе втвърдил в най-съвършена, мълчалива форма. Къси къдрици от тъмната му коса падаха върху неподвижното му жълтеникаво чело, което изглеждаше направено от някакъв благороден и съмнителен материал между восък и мрамор, и всред също така къдравата брада се очертаваха пълни и горди устните. На тази глава много би отивал античен шлем, както забелязаха мнозина от посетителите, които бяха дошли да се простят.

Госпожа Щьор се разплака, развълнувана от вида на някогашния Йоахим. „Герой! Истински герой!“ — многократно извика тя и изказа пожелание на гроба му да изсвирят „Еротиката“ на Бетховен.

— Я да мълчите! — изсъска й Сетембрини отстрана. Той и Нафта се бяха намерили едновременно с нея в стаята. Италианецът бе сърдечно съкрушен. С двете си ръце той посочи на присъстващите Йоахим, призовавайки ги да го оплакват. — Un giovanotto tanto simpatico, tanto stimabile!156 — викаше той непрекъснато.

Нафта не се въздържа, макар че се бе съсредоточил, да му каже тихо и язвително, без да го поглежда:

— Радвам се да видя, че освен за свобода и прогрес имате разбиране и за някои по-сериозни работи.

Сетембрини не отвърна на тоя удар. Може би той чувстваше едно временно, създадено от обстоятелствата предимство в позицията на Нафта в сравнение със своята; може би това бе моментното надмощие на противника му, което се бе опитал да уравновеси посредством дълбочината на своята печал и което сега го бе накарало да замълчи — дори и тогава, когато Лео Нафта, използвайки нетрайните преимущества на положението си, крайно нравоучително забеляза:

— Заблуждението на литераторите се състои във вярата, че само духът прави човека благоприличен. По-скоро противоположното е вярно. Само там, където няма дух, има благоприличие.

„Аха — помисли си Ханс Касторп, — и това е някакъв афоризъм като тия на Пития! След като го е изтърсил, човек си слепва устните и за момента е сплашил околните…“

Следобед пристигна металическият ковчег. Заедно с него бе дошъл един човек, който смяташе за своя лична задача прехвърлянето на Йоахим в този импозантен, украсен с халки и лъвски глави сандък; един от съдружниците на ангажираното погребално предприятие, облечен в черно, в някакъв съвсем къс редингот, с венчален пръстен на плебейската си ръка, в чието месо жълтото търкалце, тъй да се каже, бе враснало, месото съвсем го закриваше. Човек бе наклонен да усети, че от редингота му се излъчва трупна миризма, което обаче се дължеше на чист предразсъдък. Но този човек си въобразяваше като специалист, че всичките негови действия следва да се извършат сякаш зад кулисите и само благочестиво парадните резултати да се изложат пред погледите на опечалените — нещо, което направо изпълни с недоверие Ханс Касторп и съвсем не отговаряше на намеренията му. Вярно, той се съгласи госпожа Цимсен да се оттегли, но не се остави да го изкарат навън, а сам се зае да помага: хвана под мишниците фигурата и помогна да я пренесат от леглото до ковчега, където нависоко и тържествено разположиха тленните останки на Йоахим върху покрова и възглавниците с пискюли, между свещници, които санаториумът „Бергхоф“ бе поставил на разположение.

Ала на последния ден настъпи едно явление, което накара Ханс Касторп да се отстрани и освободи от формалностите и да предостави цялата работа на професионалиста, на неугледния застъпник на благоговението. Защото Йоахим, чийто израз досега бе толкова сериозен и достопочтен, беше почнал да се усмихва всред своята войнишка брада и Ханс Касторп не се опита да се самоизлъже, че тази усмивка не е начало на някакво разложение — това изпълни сърцето му с чувството, че трябва да се бърза. Ето защо, слава богу, бе добре, че предстоеше транспортирането и ковчегът трябваше да се захлупи и завинти. Като остави настрана своята вродена сдържаност, Ханс Касторп нежно докосна за прощаване каменно студеното чело на някогашния Йоахим с устните си и въпреки всичкото си недоверие към задкулисния предприемач послушно излезе от стаята заедно с Луизе Цимсен.

Спускаме завесата, за предпоследен път. Но докато тя пада с шумолене, нека духом заедно с останалия тук горе Ханс Касторп да се взрем далече надолу към една влажна, осеяна с кръстове градина в равнината и да се ослушаме: там една сабя проблясква и се спуска надолу, следват кратки команди и три пушечни залпа, три възторжени почетни залпа проехтяват над войнишкия гроб на Йоахим Цимсен, изкопан в прораслата с корени земя.