Вълшебната планина

За кръщелната купа и за дядото с двойствения образ

Ханс Касторп бе запазил само бледи спомени за своя истински родителски дом; баща си и майка си той почти не познаваше. Те бяха умрели наскоро един след друг — между неговата пета и седма година, отначало майка му, съвършено изненадващо и в очакване да роди — от запушване на кръвоносен съд вследствие възпаление на вени, емболия, както доктор Хайдекинд бе установил, която мигновено бе парализирала сърцето — тя тъкмо се бе разсмяла, както си седеше в леглото, и сякаш от смях падна върху възглавницата, а всъщност бе сторила това, защото бе умряла. На Ханс Херман Касторп, бащата, не му бе лесно да разбере това и тъй като бе дълбоко привързан към жена си, а и не бе някоя силна натура, не можа да преодолее нещастието. Оттогава духът му беше смутен и угнетен; в своето вцепенение той допусна някои грешки в търговията, така че фирмата „Касторп и син“ претърпя значителни загуби; през втората пролет при посещението на един хамбар на ветровитото пристанище той хвана пневмония и тъй като покъртеното му сърце не можа да издържи високата температура, той, въпреки всичките грижи, които д-р Хайдекинд положи, умря за пет дни и при голямо стечение на съгражданите си последва жена си в Касторповата семейна гробница, която имаше хубаво местоположение в гробището „Света Катерина“ с изглед към ботаническата градина. Баща му, сенаторът, го надживя, макар и за съвсем кратко време, и през това време, докато и той умря — между впрочем също така от пневмония, и то след големи борби и мъчения, защото, за разлика от сина си, Ханс Лоренц Касторп бе трудна за поваляне личност, която здраво се бе вкоренила в живота, — та през това време, само година и половина, осиротелият Ханс Касторп прекара в къщата на дядо си, която бе построена на Еспланадата в началото на миналия век на тясно място по вкуса на северния класицизъм; къщата бе боядисана в мрачна, издържаща на атмосферните влияния боя и имаше полуколони от двете страни на входната врата, до която се стигаше по пет стъпала; имаше още два етажа над високия партер, където прозорците стигаха до пода и бяха препречени от железни решетки, леярска изработка.

Тук се намираха само представителни помещения, включително и светлата трапезария с гипсови украшения, чиито три прозореца с виненочервени завеси гледаха към задната градинка и където дядото и внукът в течение на осемнадесет месеца всеки ден в четири часа обядваха сами; прислужваше им старият Фите, който имаше обеци и сребърни копчета на фрака си и носеше към този фрак съвсем същата батистена вратовръзка като господаря му и по съвсем същия начин криеше избръснатата си брадичка в нея; дядото му говореше на ти и на долнонемски диалект; не за да се шегува — той нямаше чувство за хумор, — а напълно де делово, както изобщо говореше с хора от народа, работници в хамбарите, пощенски куриери, файтонджии и прислужници. Ханс Касторп обичаше да слуша това наречие особено когато Фите при сервирането отляво се навеждаше чак до дясното ухо на господаря си и му отговаряше; сенаторът чуваше значително по-добре с дясното ухо, отколкото с лявото. Старецът разбираше, кимаше и продължаваше да яде, изпънат между високото облегало на стола от махагон и масата, като почти не се навеждаше над чинията, а внукът, седнал насреща му, наблюдаваше мълчаливо, с дълбоко и несъзнателно внимание, пестеливите отмерени движения, с които хубавите, бели, сухи, остарели ръце на дядото с издутите, заострени нокти и зеления герб на пръстена на десния показалец наслагваха върху вилицата хапка от месо, зеленчук и картофи и с леко насрещно навеждане на главата я докарваха до устата. Ханс Касторп поглеждаше своите собствени, още непохватни ръце и чувстваше, че в тях се крие възможността някога и той да държи и поднася като дядо си ножа и вилицата.

Друг въпрос беше дали той някога ще стигне дотам да крие брадичката си в такава вратовръзка, която изпълваше доста голямото свободно пространство, оставено от коравата яка с остри краища, които докосваха чак бузите. Понеже за това трябваше да бъде стар като дядо си, а днес освен него и стария Фите надлъж и нашир никой не носеше вече такива връзки и яки. Това бе жалко, защото на малкия Ханс Касторп много се харесваше как дядото подпира брадичката си върху високата снежнобяла връзка; в спомените му, когато вече бе порасъл, това продължаваше извънредно да му харесва: имаше нещо в него, което цялото му същество издъно одобряваше.

След като се наядяха и сгъваха, навиваха и натикваха в сребърните халки салфетките си — една работа, с която Ханс Касторп тогава трудно се справяше, защото салфетките бяха големи колкото малки покривки за маса, — сенаторът ставаше от стола си, който Фите издърпваше зад него, и с провлечени крачки се упътваше към „кабинета“ отсреща, за да си вземе пура, а понякога и внукът отиваше с него. Този „кабинет“ се бе получил, защото бяха направили трапезарията с три прозореца, които заемаха цялата ширина на къщата, поради което не бе останало място за три салона, колкото обикновено имаха този тип къщи, а само за два; единият от тях обаче, който бе разположен отдясно на трапезарията и имаше само един прозорец към улицата, би се получил несъразмерно дълбок. За да намалят дълбочината му, бяха отделили около четвъртина част от дължината му — именно „кабинета“, едно тясно помещение с горно осветление, мрачно и обзаведено само с малко вещи — една етажерка, върху която стоеше ковчежето с пурите на сенатора, една игрална маса, чието чекмедже бе пълно с разни привлекателни неща; карти за игра на вист, жетони, малки плочици за маркиране със сгъваеми краища, една плоча с калеми за писане, книжни цигарлъци за пури и други подобни; накрай един стъклен шкаф от палисандрово дърво в ъгъла, зад чиито стъкла бяха опънати завески от жълта коприна.

— Дядо — престрашаваше се малкият Ханс Касторп да каже в кабинета, като се вдигаше на пръсти, за да стигне по-близо до ухото на дядо си, — покажи ми, моля ти се, кръщелната купа.

И дядото, който и без това вече запретваше полата на дългия, мек сюртук и изтегляше връзката ключове от джоба си, отключваше стъкления шкаф, от който се носеше едно особено приятно и странно за момчето ухание. Вътре се пазеха различни неупотребяеми и затова толкова привлекателни неща: два тумбести сребърни свещника, един строшен барометър с фигурна дърворезба, албум с дагеротипии, касетка за ликьори от кедрово дърво, един малък турчин, корав на пипане под пъстрите копринени дрехи, с часовников механизъм, който някога го е карал да се разхожда по масата, но отдавна бе повреден, старинен корабен модел, а най-отдолу дори и капан за плъхове. Старецът обаче взимаше от средния рафт една много потъмняла сребърна купа, която стоеше върху също така сребърна табла, и показваше на момчето двете, като ги отделяше една от друга и ги обръщаше в ръцете си с обяснения, които често преди това бе давал.

Купата и таблата отначало не са били комплект, както можеше да се види и както малкият отново научаваше; обаче, казваше дядото, от стотина години насам, именно след купуването на купата, те се употребявали заедно. Купата беше красива, с проста и благородна форма, както е отговаряло на строгия вкус през първите години на миналия век. Гладка и солидна, тя почиваше на кръгла основа, а отвътре бе позлатена, но златото бе вече избледняло от времето и просветваше в жълтеникав цвят. Като единствено украшение венец от рози и назъбени листенца обикаляше горния й край. Що се отнася до таблата, нейната далеко по-почтена възраст можеше да се разчете от вътрешната й страна. „Хиляда шестстотин и петдесет“ беше написано там с преплетени цифри и най-различни претрупани гравировки, изпълнени в „модерния“ за него време маниер, окръжаваха цифрата с произволни, пищни извивки, гербове и арабески, които представляваха ту звезди, ту цветя. На гърба обаче се намираха пунктирани с различни почерци имената на главите на семействата, които в течение на времето са били собственици на таблата: имаше вече седем, придружени от датата на наследяването, и старецът с бялата вратовръзка един по един ги сочеше с показалеца, на който бе пръстенът му. Тук бе името на бащата, на дядото и на прадядото, а после сричката „пра“ се удвояваше, утрояваше, учетворяваше в устата на разказвача и момчето с понаведена встрани глава, със замислени или само замечтано втренчени очи и благоговейно отпусната уста се ослушваше в това пра-пра-пра-пра — този тъмен гробовен звук, който напомняше за тлението на времето, но едновременно с това бе израз на благочестиво съхранената връзка между настоящето, неговия собствен живот и дълбоката отколешност и упражняваше съвсем особено влияние върху него, което се отпечатваше и върху лицето му. Струваше му се, че при този звук вдъхва хладен, плесенясал въздух, въздуха на черквата „Света Катерина“ или на Михаиловата крипта, усеща дъха на места, където човек, свалил шапка, със страхопочитание пристъпва леко приведен напред, без да докосва с токовете си земята, струваше му се, че чува уединената, умиротворена тишина на тези кънтящи помещения; при звука на тази неясна сричка църковни възприятия се смесваха с възприятията от смъртта и разказа и всичко това имаше някакво благотворно въздействие върху момчето; може би тъкмо заради тази сричка, за да я чуе и преповтаря, то бе помолило да му разрешат пак да поразгледа кръщелната купа.

После дядото поставяше съда върху таблата и накарваше малкия да погледне в изгладения, тънко позлатен отвор, който блестеше под горното осветление на стаята.

— Скоро ще станат осем години — казваше той, — откак те държахме отгоре и водата, с която те кръщаваха, се събираше вътре… Клисарят Ласен от „Свети Яков“ наливаше водата в шепата на нашия мил пастор Бугенхаген, която от твоя перчем се стичаше тук в купата. Ние я бяхме стоплили, за да не се стреснеш и разплачеш, но ти не плака, а напротив: преди това бе се разкряскал, та Бугенхаген едва можа да каже словото си, но като дойде ред на водата, ти притихна и то, нека се надяваме, бе от уважение към светото тайнство. Тия дни ще станат четиридесет и четири години, откакто покойният ти баща бе кръщелник и водата се стичаше от главата му тук вътре. Това бе тук, в тая къща, дома на родителите му, оттатък в салона, пред средния прозорец, а го кръсти старият пастор Йезекиил, същият, когото на млади години французите насмалко щели да разстрелят, защото държал проповеди против техните грабежи и палежи; и той отдавна, отдавна вече е на небето. А преди седемдесет и пет години са кръстили мене, също така в салона, и са държали главата ми над купата, която сега виждаш на таблата, и свещеникът е произнасял същите думи, както при тебе и при баща ти и също така топлата бистра водица се е стичала в златната купа от косата ми (тя не е била повече тогава, отколкото сега).

Малкият вдигаше поглед към тясното старческо лице на дядо си, което отново бе сведено към купата, сякаш към оня отколе отлетял миг, за който ставаше дума; той усети да го овладява едно и по-преди вече изпитвано чувство: странното, ту унасящо, ту тревожно усещане за нещо, което притегля без само да помръдва от мястото си, което постоянно се мени и връща отново към своята страхотна еднообразност — едно усещане, което му бе познато от предишни случаи и което очакваше и желаеше да долови; отчасти и затова пожелаваше да му покажат купата, която се предаваше по наследство.

Когато по-късно младият човек се самоизследваше, той намираше, че образът на дядо му се бе отпечатал у него много по-дълбоко, по-ясно и по-отчетливо, отколкото образите на родителите му; това може би почиваше на симпатия и особено физическо сродство, тъй като внукът приличаше на дядото, доколкото, разбира се, едно момче, което мирише на мляко, може да си прилича с един избледнял и схванат седемдесетгодишен старец. Във всеки случай за стареца беше отличително това, че той без съмнение бе характерният образ, колоритната личност в семейството.

Погледнато от обществена гледна точка, времето за същността и волеизявленията на Ханс Лоренц Касторп бе отминало дълго преди кончината му. Той бе господар християнин, член на реформираната община, с дълбоко чувство за традиционното, толкова упорито държащ за аристократичното стесняване на обществените кръгове, които участват в управлението, че можеше да живее през четиринадесетия век, когато занаятчиите почваха да си завоюват места и гласове в градския съвет въпреки упоритата съпротива на старите свободни патриции; с новото той мъчно се примиряваше. Неговата дейност бе съвпаднала с десетилетия на бурен възход и най-различни промени, десетилетия на напредък с бързи крачки, които често поставяха високи изисквания към обществената пожертвователност и смелост. Той обаче, старият Касторп, види бог, с нищо не бе допринесъл за общоизвестните блестящи победи на духа на новото време. Той бе държал много повече на старите институции и на бащините обичаи, отколкото на главоломните разширения на пристанището и на безбожните шарлатански приказки за големия град, бе възпирал и потушавал навсякъде, където му се бе удавало, и ако зависеше от него, и днес управлението би изглеждало идилично и в старофранконски стил, както по негово време в собствената му кантора.

Такъв бе в очите на гражданите образът на стария, приживе и по-късно, и макар че малкият Ханс Касторп нищо не разбираше от държавните работи, неговите безмълвно наблюдаващи и затова безкритични детски очи правеха в общи черти същите наблюдения — живи наблюдения, които впрочем и по-късно, като осъзнати образи в спомените, бяха запазили напълно своя враждебен към думи и анализи чисто положителен характер. Както вече казахме, тук играеше роля и симпатията, тази тясна връзка и душевно сродство, което прескача през едно поколение и не представлява никаква рядкост. Децата и внуците наблюдават, за да се възхищават, а възхищават се, за да усвоят и усъвършенстват това, което по наследство предварително е вложено у тях.

Сенаторът Касторп бе сух и висок. Годините бяха попревили гърба и врата му, но той се стремеше да уравновеси прегърбеността си с излъчване, при което устата му, чиито устни вече не почиваха върху зъби, а направо върху голите венци (протезата той слагаше само когато се хранеше), с мъчително достойнство се придърпваше надолу и именно затова, както и като средство против появилата се несигурност; на главата, бе стигнал до изпълнения с достойнство стегнат стоеж с подпряна върху връзката брадичка, който толкова се нравеше на малкия Ханс Касторп.

Той обичаше и си служеше с кутията си за енфие — една продълговата кутия от черупка на костенурка, отвътре позлатена — и поради това употребяваше червени носни кърпи, краищата на които обикновено висяха от задния джоб на сюртука му. Ако това беше една малко смешна слабост във външния му вид, тя създаваше впечатление на някаква старческа свобода, на небрежност, каквато възрастта допуска или съзнателно и с лека ирония, или в достопочтена несъзнателност; всеки случай тя бе единствената слабост, която детският изострен поглед на Ханс Касторп бе забелязал във външността на дядото. За седемгодишното момче, а и после, когато порасна, в спомените му, всекидневният образ на неговия дядо не бе същинският му и истинският. В действителност той изглеждаше много по-добре и по-истински от обикновено — такъв, какъвто си беше на един портрет в естествена големина, който по-рано висеше в приемната на родителите му, а после заедно с малкия Ханс Касторп се бе преселил на Еспланадата, където бе заел място над канапето от червена коприна в салона.

Той показваше Ханс Лоренц Касторп в неговото официално облекло като член на градския съвет — това сериозно и дори благочестиво одеяние от един отзвучал век, което първенците на една община, изпълнени същевременно с тежест и дързост, бяха пренесли през годините и запазили и в тържествени случаи обличаха, за да свържат церемониално миналото с настоящето и настоящето с миналото и да изтъкнат вечната взаимозависимост на нещата и достопочтената сигурност на начина на действията си. Там сенаторът Касторп бе представен в пълен ръст, стъпил върху червеникава настилка пред колони и готически арки. Той беше с прибрана брадичка и отпусната уста, а сините, замислени очи с торбички отдолу гледаха в далечината; облечен бе в черна мантия, която стигаше до под коленете и приличаше на расо, отпред отворена, а по яката и краищата, богато обточена с кожички. Изпод широките, високо бухнали и галонирани ръкави, се подаваха други по-тесни, от просто сукно и дантелени маншети, които покриваха ръцете до кокалчетата на пръстите. Тънките старчески крака бяха обути в черни копринени чорапи и обувки със сребърни токи. Около врата му имаше широка колосана и много накъдрена яка, отпред прилегнала, а от страните вдигната нагоре; под нея пак върху жилетката висеше плисирано батистено жабо. Под мишница той държеше старовремска островърха и широкопола шапка.

Портретът бе превъзходен, нарисуван от бележит художник в стила на старите майстори, както го изискваше и моделът, и събуждаше у зрителя различни испански, холандски и средновековни представи. Малкият Ханс Касторп често го бе разглеждал, естествено не с очите на познавач, но с някакво по-широко и дори проникновено разбиране; и макар че бе видял дядо си така, както го представяше портретът, само веднъж, и то съвсем бегло — когато тръгваше за някакво тържество в градския съвет, — той не можеше, както вече казахме, да не чувства този картинен образ като истински, същински, затова другият, ежедневният дядо, му се струваше, тъй да се каже, някакъв дядо заместител, набърже и доста несъвършено нагласен. Защото отклоненията и странностите в неговия всекидневен образ очевидно се дължаха на някаква несъвършена, дори може би несръчна нагласа, която не бе успяла да прикрие съвсем някои остатъци и загатвания за неговата неподправена и истинска личност. Така високата колосана яка и огромната бяла вратовръзка бяха старомодни, но невъзможно бе да се приложи това определение за онова достойно за удивление нещо — испанската накъдрена яка, на което те можеха да бъдат само заместители. Същото бе с необичайния заоблен цилиндър, който дядо му носеше на улицата, все пак той повече отговаряше на широкополата шапка от портрета, и с дългия сюртук с надиплените поли, чийто първообраз според малкия Ханс Касторп в действителност бе обшитото с кожички расо.

Ето защо той от сърце бе съгласен, че дядо му трябва да блести в своя истински и съвършен образ, когато един ден дойде време да се сбогува с него. Това стана в трапезарията, дето толкова често бяха седели на масата един срещу друг; по средата, върху отрупаната от всички страни с венци катафалка, лежеше в обкован със сребро ковчег Ханс Лоренц Касторп. Той бе изкарал една битка с пневмонията, бе се борил дълго и упорито, макар че, както изглежда, само временно себе приспособил към земния живот, а сега лежеше в своето парадно ложе, не се знаеше дали като победител или като победен, но всеки случай със строго успокоено, силно изменено и изострено от борбата лице; долната част на тялото му бе завита с покривка, върху която лежеше палмово клонче; главата му бе повдигната от копринената възглавничка, та брадичката му хубаво почиваше върху извитата част на почетната накъдрена яка; бяха втикнали един кръст от слонова кост в ръцете му, наполовина закрити от дантелените маншети, чиито пръсти, въпреки изкусното, уж естествено нагласяне, говореха за студ и безжизненост; изглеждаше, като че със спуснати клепачи се е вгледал в кръста.

В началото на последното боледуване на дядото Ханс Касторп го бе виждал много пъти, но после, към края, му спестиха гледката на борбата, която се водеше главно нощем. Боледуването той усети само косвено, от потиснатата атмосфера в къщи, от зачервените очи на Фите и от идването и отиването на доктопитец резултатът обаче, пред който се намери изправен в трапезарията, можеше да се обобщи така: дядото заместител сега бе тържествено въздигнат, за да приеме своя истински и подобаващ му образ — един резултат, който си струваше да бъде одобрен, макар че старият Фите плачеше и непрекъснато клатеше глава, макар че и сам Ханс Касторп плачеше, както бе плакал за своята внезапно починала майка и за своя баща, който също така бе лежал безмълвен и чужд.

Защото за трети път вече в толкова кратко време и на толкова ранни години смъртта въздействаше върху духа и чувствата — особено върху чувствата — на младия Ханс Касторп; гледката и впечатленията не му бяха нови, а отдавна добре познати, и както при първите два пъти, така и сега, а и дори в по-голяма степен, то имаше напълно спокойно и сигурно държание, ако и с естествената покрусеност. Незапознат с практическото значение на събитията за неговия живот, а и по детски равнодушен към тях, с доверие, че, така или иначе, околните ще се погрижат за него, той се бе държал пред ковчезите също по детски студено, а третия път и с особеното хладнокръвно внимание на дете, изпреварило годините си, което вече има опита на чувствата и познанието; той плачеше по-скоро покъртен и заразен от другите, а не поради някакъв себепонятен вътрешен отклик. През трите или четирите месеца, откак се бе поминал баща му, той бе забравил смъртта; сега си бе спомнил за нея и всичките впечатления оттогава ясно, едновременно и проникновено отново се възстановиха със своята несравнима особеност.

Ако анализираме и изкажем с думи тия впечатления, те биха изглеждали приблизително така. В смъртта имаше нещо благочестиво, чувствено и тъжно красиво, това ще рече, нещо религиозно, а същевременно и нещо друго, напълно противоположно, нещо твърде физическо, твърде материално, което не би могло да мине нито като красиво, нито като чувствено, нито като благочестиво, нито дори като тъжно. Тържествено религиозното впечатление се утвърждаваше от разкошната катафалка, от изобилието на цветя и от палмовите клончета, които, както е известно, говорят за небесен мир; освен това, дори още по-ясно, го утвърждаваше кръстът между безжизнените пръсти на някогашния дядо, благославящият спасител от Торвалдсен, който стоеше до ковчега откъм главата, и високите свещници от двете страни, които в случая също така бяха придобили някакъв черковен характер. Всичките тези приготовления очевидно имаха своя точен и добър смисъл, подчертавайки, че сега дядото завинаги е приел своя същински и истински образ. Освен това, както малкият Ханс Касторп бе забелязал, макар и да не си го признаваше с думи, всичко това, а особено изобилието на цветята, и то главно на туберози, имаше още един смисъл и една напълно земна цел: да разхубави, да накара да се забрави или изобщо да не се усети другият облик на смъртта, който не бе нито красив, нито печален, а по-скоро почти неприличен, някакъв груб физически образ.

Всичко това правеше мъртвия дядо да изглежда толкова чужд, той дори не приличаше на истинския му дядо, а на голяма восъчна кукла, с която смъртта го бе подменила и около която се разиграваха сега всичките тези набожни и почетни церемонии. Този, който лежеше тук или по-точно: това, което лежеше тук, не бе, значи, дядото, а само една обвивка, която, както Ханс Касторп знаеше, не бе от восък, а от някаква своя собствена материя, само от материя; това именно бе неприлично и почти вече не печално — печално само дотолкова, доколкото могат да бъдат печални нещата, които имат нещо общо с тялото, и то само с него. Малкият Ханс Касторп разглеждаше жълтата като восък, гладка и твърда като сирене материя, от която се състоеше смъртният образ в естествен ръст — лицето и ръцете на някогашния дядо. Една муха се бе спуснала върху неподвижното чело и почна да движи насам-натам хоботчето си. Старият Фите внимателно я прогони, като гледаше да не докосне челото; лицето му се бе помрачило от уважение, сякаш не бива и не желае да знае какво прави — с един израз на благопристойност, който очевидно се дължеше на факта, че дядото е само тяло и нищо повече, но мухата направи един-единствен широк кръг и отново кацна на пръстите на дядото, близо до кръста от слонова кост. Докато това ставаше, на Ханс Касторп се стори, че долавя по-ясно от преди онази позната му и от по-рано тънка, но съвсем особена упорита миризма, която за негов срам му напомняше за съученик, който страдаше от някаква неприятна болест, та всички го отбягваха; явно бе, че предназначението на туберозите бе с уханието си да сподавят онази миризма, но това, въпреки тяхното изобилие и подреденост, не бе им се отдало.

Той на няколко пъти застана пред трупа: един път сам със стария Фите, втори път с брата на баба си търговеца на вина Тинапел и с двамата си чичовци Джеймс и Петер, и третия път, когато група празнично облечени пристанищни работници бяха застанали за малко пред отворения ковчег, за да се простят с бившия шеф на фирмата „Касторп и син“. Сетне се състоя погребението, при което трапезарията бе изпълнена с хора и пастор Бугенхаген от черквата „Свети Михаил“, същият, който бе кръстил Ханс Касторп, с испанска накъдрена яка около врата, държа надгробното си слово; после в първия файтон зад погребалната кола, след който следваха много, много други, той води един твърде любезен разговор с малкия Ханс Касторп, а после и този период от живота му завърши и Ханс Касторп смени дома и околната среда — това му бе за втори път в неговия млад живот.

У Тинапелови и за нравственото самочувствие НА Ханс Касторп

Това не му бе във вреда, защото той се премести в дома на консула Тинапел, който му стана настойник; там нищо не му липсваше нито лично нему, нито що се отнасяше до защитата на интересите му, за които още нищо не знаеше. Защото консулът Тинапел, вуйчо на покойната му майка, управляваше наследството на Касторпови, той разпродаде недвижимите имоти, зае се и с ликвидацията на фирмата „Касторп и син, Импорт—Експорт“ и успя да набере към четиристотин хиляди марки — наследството на Ханс Касторп, което консулът Тинапел вложи в напълно гарантирани, сигурни ценни книжа, като, независимо от роднинските чувства, си взимаше в началото на всяко тримесечие полагаемите му се два процента от лихвите.

Тинапеловата къща беше разположена в дъното на една градина на „Харвестехудер Вег“ и гледаше към морава, от която и най-малкият плевел се изкореняваше, към обществени розови насаждения, а после към реката. Всяка сутрин, макар че притежаваше хубава кола, консулът отиваше пеш до кантората си в стария град, за да се пораздвижи малко, тъй като понякога страдаше от приливи на кръв в главата, и се връщаше в пет часа, след което Тинапелови обядваха по всичките правила. Той беше човек с тежест, носеше най-хубави английски платове, воднисто-сините очи изпъкваха зад златните му очила, имаше цветущ нос, сива моряшка брада и пламтящ брилянт върху късия малък пръст на лявата си ръка. Жена му отдавна бе умряла. Той имаше двама сина, Петер и Джеймс; единият от тях служеше във флота и рядко идваше в къщи, а другият работеше във винарската фирма на баща си, която бе определен да наследи. От дълги години домакинството се водеше от Шален, дъщерята на един златар от Алтона, която носеше бели колосани рюшове около кръглите си като валяци китки. Тя имаше грижата обедната и вечерна трапеза да бъде богато снабдена със студени закуски, скариди и сьомга, змиорка, пушени гъши гърди и доматен сос към ростбифа; тя зорко надзираваше прислужниците надничари, когато у консула Тинапел имаше мъжка вечеря, и доколкото можеше, заместваше майката на малкия Ханс Касторп.

Ханс Касторп порасна при ужасно време, всред вятър и влага, порасна, ако може така да се каже, облечен в жълта мушама, и се чувстваше, изобщо погледнато, много бодър. Вярно, още отначало си беше доста малокръвен, това казваше и д-р Хайдекинд и бе наредил всеки ден на третата закуска, след училище, да му се дава пълна чаша портер — както е известно, едно питие с големи достойнства, на което доктор Хайдекинд приписваше кръвообразуващо влияние и което успокояваше жизнените му сили по начин, който му се нравеше, и действаше благотворно на навика му да „дреме“, според израза на вуйчо му Тинапел, тоест да си мечтае с отпусната уста и без определена мисъл, с поглед, вперен в пространството. Иначе беше здрав и в ред, добър играч на тенис и гребец, макар че предпочиташе вместо да тегли греблата, да прекарва неделните си вечери при музика и чаша добро питие на терасата със саловете в Уленхорст и да гледа осветените лодки, между които по разноцветните отблясъци на водната шир се плъзгаха лебеди; чуеха ли го да говори невъзмутимо, разбираемо, малко глухо и монотонно, с леки следи от диалект или пък ако го погледнеха какъвто си беше: рус, приличен, с добре оформена, някак странно изваяна глава, у която унаследеното и несъзнателно високомерие се проявяваше във вид на известна студена ленивост, то никой не можеше да се усъмни, че този Ханс Касторп е неподправен и порядъчен продукт на тукашната почва и блестящо отговаря на мястото си — в това и той самият, ако бе седнал да се изучава, нито за миг не би се усъмнил.

Той вдишваше с дълбоко разбиране, себепонятност и добро задоволство атмосферата на големия морски град, тази влажна атмосфера на колониална търговия и благосъстояние, която бе живителният въздух на неговите деди. Носът му долавяше дъха на вода, въглища и катран, силните миризми на натрупаните колониални стоки, а погледът му следеше по кейовете грамадните въртящи се кранове, които по своето спокойствие, интелигентност и гигантска сила приличаха на опитомени слонове, докато вадеха от утробата на почиващите кораби тонове чували, бали, сандъци, бурета и плетени дамаджани и ги наслагваха в железопътни вагони или по складовете. Той виждаше търговците в жълти мушами, каквато и той носеше, да се стичат по обед в борсата, където знаеше, че винаги е напечено, та нерядко ставаше нужда на бърза ръка да се разпращат покани за някоя голяма вечеря, за да се позакрепи кредитът. Той гледаше (и тук после бяха съсредоточени неговите интереси) гъмжилото по корабостроителниците, гледаше мамонтовите туловища на изтеглените на док кораби на азиатските и африкански линии, високи като кули, с оголени килове и витла, опрени на подпори — цели дънери проснати на сухо като безпомощни чудовища, покрити с пълчища дребни като джуджета работници, които стържеха, чукаха, боядисваха, гледаше в покритите хелинги да стърчат, обвити в димна мъгла, скелетите на новостроящите се кораби и наоколо им инженери с конструкционни чертежи и сметачна линийка в ръка, които дават нарежданията си на работниците — познати лица за Ханс Касторп от младостта му, които събуждаха у него много чувства на принадлежност към уюта на родния град; тези чувства стигаха своята връхна точка, когато в неделя предиобед закусваше с Джеймс Тинапел или своя братовчед Цимсен — Йоахим Цимсен — в Алстеровия павилион пържени филии с пушено месо и чаша старо порто, след което се облягаше назад в стола си и се отдаваше на удоволствието от запалената пура. Той и в това бе естествен, че обичаше да живее добре, и въпреки своята малокръвна, изтънчена външност здраво, от душа и сърце бе сграбил простите наслади на живота като лакомо сукалче майчината гръд.

Свободно и не без достойнство той носеше на плещите си високата цивилизация, която господстващата прослойка на търговската градска демокрация завещава на своите чада. Винаги бе изкъпан като бебе, а дрехите му шиеше оня шивач, който се ползваше с доверието на младите хора от неговата сфера. Шален се грижеше отлично за малкия запас от скъпо бельо, грижливо снабден с монограми, който се съхраняваше в чекмеджетата на английския му шкаф; по времето, когато Ханс Касторп следваше в друг град, той редовно пращаше бельото си за пране и поправки у дома (защото неговата максима бе, че в цяла Германия само в Хамбург знаят да гладят), а едно набръчкване на маншета на красивите му цветни ризи би го изпълнило с голямо неудоволствие. Ръцете му, макар и не особено аристократични по форма, бяха добре гледани и със свежа кожа; красеше ги една платинена халка и наследеният от дядото пръстен с печат; зъбите му, които бяха малко слаби и многократно се разваляха, бяха изкърпени със злато.

Когато стоеше или ходеше, той малко изпъчваше корема си, което не създаваше впечатление за особено стегната стойка; на масата обаче държането му бе превъзходно. Той учтиво извръщаше изправената горна и част на тялото си към съседа си, с когото разговаряше (разбираемо и малко на диалект), а лактите му бяха леко прибрани, докато режеше порция пиле или измъкваше сръчно със специалния прибор късче розово месо от клещите на омара. Първата му нужда след ядене бе купичката за изплакване на пръстите с парфюмирана вода, втората — една руска цигара; тях той купуваше необезмитени, на черно, без да го бе много грижа за мошеничеството. Цигарата предшестваше пурата, една привлекателна бременска марка „Мария Манчини“, за което ще става дума, и чийто ароматични отрови много добре се съчетаваха с отровите на кафето. Ханс Касторп предпазваше своите тютюневи запаси от вредното въздействие на парното отопление, като ги държеше в зимника, където сутрин слизаше, за да си напълни табакерата с една дневна дажба. Той би ял неохотно масло, ако биха му го сервирали на калъп, а не на малки назъбени формички.

Вижда се, че възнамеряваме всичко да кажем, което говори за неговата привлекателност, но ние го преценяваме без прекомерен изблик на чувства и него правим нито по-добър, нито по-лош, отколкото е бил. Ханс Касторп не бе нито гений, нито глупец и ако при характеристиката му отбягваме думата „посредствен“, то става по причини, които нямат нищо общо с неговата интелигентност и едва ли нещо общо с неговата скромна личност, а това правим от уважение пред съдбата му, на която сме склонни да припишем известно свръхлично значение. Главата му се справяше с изискванията на реалната гимназия, без да трябва да се пресилва — но да стори това, той в никой случай и за нищо не би се съгласил: по-малко от страх да не си причини болка, отколкото за това, че не виждаше безусловно някоя причина, или, по-точно казано, някоя безусловна причина; затова може би не желаем да го наречем посредствен, защото той по някакъв начин чувстваше липсата на такива причини.

Човек не живее личния си живот само като индивид, но — съзнателно или несъзнателно — и живота на своята епоха и съвремие; колкото и да считаше за безусловно дадени и себепонятни общите и извънличните условия на своето съществуване, без да му и теква дори да ги подлага на критика, добрият Ханс Касторп, какъвто и наистина си беше, може би чувстваше бегло засегнато нравственото си самочувствие от тяхното несъвършенство. Индивидът може да има пред очите си най-различни цели, намерения, надежди, изгледи, от които черпи импулс за дейност и за свръхусилия; ако обаче извънличното около него, самото време въпреки външната си подвижност се оказва всъщност лишено от надежди и изгледи, ако тайно му се представя безнадеждно, безперспективно и безпомощно, ако на съзнателно или несъзнателно зададения, но, така или иначе, зададен въпрос за крайния, извънличния, безусловния смисъл са всички усилия, на всяка дейност се отговаря с глухо мълчание, то тъкмо когато имаме работа с почтени хора, почти неминуемо ще се появи известно парализиращо въздействие на тези факти, което ще се отрази по душевно-нравствен път и върху физическата и органическа структура на индивида. За да надхвърли мярата на обикновеното постижение, без времето да му даде отговор на въпроса „за какво?“, човек трябва да притежава нравствена самостоятелност и прямота, каквато рядко се среща и е от героично естество, или много здрава жизненост. В случая с Ханс Касторп нямаме нито едното, нито другото, и тъй, макар и в съвсем почтен смисъл, той все пак си бе посредствен.

Ние тук поговорихме не само за вътрешното поведение на младия човек през училищните му години, но и за следващото време, когато вече си бе избрал гражданска професия. Що се отнася до неговата училищна кариера, той на един-два пъти дори бе принуден да повтаря класа. Общо погледнато обаче му помагаше неговият произход, изтънчеността на нравите, а освен това и една добра, макар и безстрастна, дарба за математика и след като завърши шести гимназиален клас, реши да изкара докрай училището — главно, да кажем истината, защото по този начин продължаваше едно вече привично, колебливо и временно състояние и печелеше време да мисли какъв иска да стане, тъй като Ханс Касторп дълго сам не знаеше, не знаеше дори и в последния клас, и когато най-сетне се реши (доколкото може да става дума за взимане на решение), той добре чувстваше, че като нищо би могъл и другояче да постъпи.

Вярно бе едно: корабите винаги му доставяха удоволствие. Като малко момче той бе изпълвал листовете на своите бележници с рисунки на рибарски гемии, натоварени със зеленчуци платноходки и петмачтови кораби; когато бе на петнадесет години, случи му се да наблюдава от много удобно място в корабостроителницата „Блом & Фос“ как спуснаха на вода новия двувитлов пощенски параход „Ханза“; тогава той нарисува с водни бои една сполучлива картина на стройния параход, точна до най-малките подробности, която консулът Тинапел бе закачил в своята частна кантора; поразвълнуваното море бе предадено в бутилковозелен цвят с голяма любов и вещина и някой си бе казал на консула Тинапел, че тук се крие талант, който може да се изяви като добър маринист — едно мнение, което настойникът спокойно можеше да предаде на младежа, защото Ханс Касторп само се засмя добродушно и нито за миг не се поддаде на въодушевление и налудничави идеи.

— Нямаш много — му казваше понякога консулът Тинапел. — Моите пари ще получат главно Джеймс и Петер, тоест те ще останат в предприятието, а Петер ще получава рента. Това, което имаш, е много добре вложено и ще имаш сигурен приход. Но да живееш от лихви днес, не е толкова проста работа, освен ако притежаваш поне пет пъти повече; ако искаш да представляваш нещо тук в града и да живееш, както си свикнал, ще трябва доста да припечелваш, запомни това, сине мой.

Ханс Касторп запомни това и се огледа за някаква професия, с която да може да пребъде пред себе си и пред хората. Веднъж именно при неделната игра на вист у консула Тинапел старият Вилмс от фирмата „Тундер & Вилмс“ подхвърли, че Ханс Касторп би трябвало да следва корабостроене, отлична идея, и да постъпи после на работа при него, при което щял да го понаглежда; Ханс Касторп възприе тази идея, изпълнен с уважение към своята професия, която, вярно, бе ужасно сложна и уморителна, но затова пък бе превъзходна, важна и забележителна; във всеки случай тя бе много по за предпочитане пред професията на неговия братовчед Цимсен, племенник на покойната му майка, който на всяка цена искаше да стане офицер. При това Йоахим Цимсен не бе много добре с гърдите и Ханс Касторп с леко пренебрежение смяташе, че за него ще е хубаво да избере професия, свързана с дейност на открито и при която дума не може да става за умствен труд или напрежение. Защото към работата той се отнасяше с най-голямо уважение, макар че тя — работата — лесно го изморяваше.

Тук ние се връщаме към нашите загатвания от по-рано, които целяха да изтъкнат предположението, че с течение на времето накърняването на личния живот може да въздейства и върху физическия организъм на човека. Как би могъл Ханс Касторп да не уважава работата? Това би било противоестествено. Тъй както стояха нещата, тя трябваше да бъде в неговите очи безусловно достойна за уважение, освен нея нищо друго достойно за уважение нямаше, тя беше принципът, пред който човек устояваше или не устояваше, беше абсолютът на времето, тя, така да се каже, сама отговаряше за себе си. Неговото уважение към нея, значи, бе от религиозно и, доколкото знаеше, от несъмнено естество. Друг бе въпросът дали я обичаше; това той не можеше, колкото и да я уважаваше, и то поради простата причина, че не му понасяше. Усилената работа опъваше нервите му, тя скоро го изтощаваше и той съвсем откровено си признаваше, че много повече обича свободното, необременено от оловните тежести на усилията време, времето което открито се разпростира пред човека и не е разграфено от препятствия, които трябва да се преодоляват със скърцане на зъби. Това противоречие в неговото отношение към работата се нуждае от разгадаване. Бе ли възможно тялото и духът му — първо духът, а чрез него и тялото — да се отнасят по-охотно и по-устойчиво към работата, ако можеше в дъното на душата си, там, дето сам той не знаеше какво има, да вярва в работата като в безусловна стойност и като в начало, което само си дава отговор на въпросите — да вярва и същевременно да се самоуспокоява? Ето че пак се поставя въпросът за неговата по-голяма или по-малка посредственост, на който не искаме да отговорим определено. Защото ние не се смятаме за венцехвалители на Ханс Касторп и оставяме място за предположението, че в неговия живот просто работата малко пречеше на непомраченото удоволствие от една „Мария Манчини“.

Когато му дойде времето, не го повикаха за военна служба. Неговата вътрешна природа бе против службата и съумя да го отърве. А може би допринесе и това, че щабният лекар д-р Ебердинг, който бе между посетителите на „Харвестехудер Вег“, разбра от един разговор с консула Тинапел, че младият Касторп ще се почувства много възпрепятстван в следването си, което току-що бе започнал в друг град, ако бъде принуден да иде войник.

Ханс Касторп бе запазил и вън от родния си град успокояващия навик да пие портер на закуска и така главата му, която и без това работеше бавно и невъзмутимо, взе да се пълни с аналитична геометрия, диференциални уравнения, механика, теория на проекциите и графостатика, той изчисляваше натоварено и ненатоварено предвижване, стабилитет, разпределение на баласта и метацентър, макар че понякога му ставаше много нагорно. Неговите технически чертежи на разрез по шпангоута, по водната линия или по дължината не бяха така добри, както художественото изображение на „Ханза“ в открито море, но там, дето ставаше нужда нагледността да се подчертае не само смислово, а и сетивно — там, дето трябваше да се тушират сенки или разрези да се онагледяват с весели цветни бои, Ханс Касторп надминаваше повечето от състудентите си.

Когато през ваканциите се връщаше в къщи, много чист, много добре облечен, с малки червеникаворуси мустачки на сънливото младо патрицианско лице и очевидно на път към завидно обществено положение, хората, които се занимаваха с общинските работи и бяха добре осведомени за семейните и лични отношения — а това е случаят с почти всички хора в един град-държава със самоуправление, — та неговите съграждани го изглеждаха изпитателно, като се запитваха за каква обществена роля ще израсне младият Касторп. Беше свързан с традиции, името му бе добро и старо и един ден почти сигурно щяха да се съобразяват с неговата личност като политически фактор. Тогава ще бъде член на градския парламент или на президиума и поел почетната длъжност, и той ще носи грижите и суверенитета, ще участва в някой административен сектор, може би в комисията за финансите или за строителството, и неговият глас ще се слуша и ще трябва да се има пред вид. Можеха да любопитстват за коя партия ще се обяви младият Касторп. Външността може и да лъже, но всъщност той изглеждаше така, както не изглежда човек, на когото демократите могат да разчитат, а и приликата с дядото бе неоспорима. Може би ще тръгне по неговите стъпки, ще бъде спирачка, консервативен елемент? Това бе много възможно… но също и обратното. Защото в края на краищата той беше инженер, бъдещ корабостроител, човек на световната търговия и техниката. Та можеше да се случи и така, че да тръгне с радикалите, да се прояви като луда глава, като безбожен разрушител на стари здания и природни красоти, необвързан като евреин и безчувствен към светините като американец, склонен по-скоро безцеремонно да скъса с достопочтените традиции и да хвърли държавата в главоломни експерименти, вместо да изгражда естествените условия — и това можеше да се помисли. Ще заговори ли кръвта му, че благоразумието на тези, пред които заставаше мирно караулната двойка пред градския съвет, е всеобхватно, или ще предпочете да подкрепя опозицията в градския парламент? Любопитството на съгражданите не можеше да прочете отговора на тези въпроси в неговите сини очи под червеникаворусите вежди, а и той, Ханс Касторп, не би могъл още да им отговори.

Когато го срещнахме, тръгнал на път, той бе навършил двадесет и три години. По него време той бе изкарал четири семестъра в Данцингската политехника и още четири — във висшите технически институти в Брауншвайг и Карлсруе — наскоро, без блясък и оркестров туш, но все пак прилично, бе издържал изпитите си и се готвеше да постъпи като инженер-стажант „Тундер & Вилмс“, за да изкара практиката си в тяхната корабостроителница. На това място в неговия път се случи на първо време следният обрат.

За изпитите бе се наложило да работи усилено и непрекъснато и като се прибра дома, той изглеждаше още по-уморен, отколкото отговаряше на типа му. Д-р Хайдекинд му се скарваше всеки път, когато го видеше, и настояваше за промяна на въздуха, но — коренна. Този път нито Нордернай, нито Вик на Фьор щели да свършат работа, казваше той, и ако го питали, щял да предпише на Ханс Касторп да прекара няколко седмици на висока планина, преди да иде в корабостроителницата. Много добре, каза консул Тинапел на своя племенник и питомец, но тогава пътищата им щели да се разделят за това лято, тъй като него, консула Тинапел, и четири коня не можели да завлекат на висока планина. Това не било за него, нуждаел се от свястно въздушно налягане, иначе получавал пристъпи. Нека Ханс Касторп бъде любезен и сам да замине. Да вземе да посети Йоахим Цимсен.

Това бе разумно предложение. Йоахим Цимсен бе болен — болен не като Ханс Касторп, а много по-опасно, сериозно се бяха уплашили. Той открай време бе предразположен към катар и треска, а един ден се беше явил и истински кръвохрак; тогава Йоаким замина презглава за Давос — за негова най-голяма мъка и страдание, тъй като току-що бе стигнал до целта на своите мечти. Той няколко семестъра бе следвал право по искане на близките си, но непреодолимо желание го бе накарало да се прехвърли и бяха го приели като кандидат-офицер. А сега вече повече от пет месеца седеше в Международния санаториум „Бергхоф“ (управител-лекар: придворен съветник д-р Беренс) и скучаеше до смърт, както пишеше в пощенски картички. Щом като Ханс и без това искаше да стори нещичко за себе си, преди да заеме длъжността си при „Тундер & Вилмс“, то напълно естествено бе да замине и той там, за да прави компания на клетия си братовчед — за двете страни това беше най-приятно.

Бе посред лято, когато реши да тръгне. Бяха настъпили последните юлски дни.

Той замина за три седмици.