Вълшебната планина

Пристигане

Един обикновен млад човек се бе упътил посред лято от Хамбург, родния си град, за курорта Давос в кантона Граубюнден. Той отиваше на гости за три седмици.

Но пътят от Хамбург дотам, горе, е дълъг; собствено твърде дълъг по отношение на едно толкова кратко пребиваване. Той води през много чужди страни, нагоре и надолу, слиза от високата южногерманска равнина към бреговете на Боденското езеро, оттам с параход по скокливите му вълни, а после над бездни, които по-рано са минавали за неизбродни.

Оттук пътят, който се е движил със замах по прави линии, се разпокъсва. Има спирки и забавяния. При селището Роршах, на швейцарска територия, отново се поема с железница, но на първо време се стига само до Ландкварт, малка алпийска станция, където трябва да се смени влакът. Човек се качва в теснолинейно влакче, след като дълго е пристъпвал от крак на крак всред ветровита и непривлекателна местност, и от момента, когато мъничката, но очевидно необикновено мощна машина потегля, настъпва истински чудноватата част на пътешествието — стръмно и тежко изкачване, което сякаш няма край. Тъй като станцията Ландкварт се намира на сравнително умерена височина; сега обаче няма шега: пътят води през диви, потискащи скали към високите планини.

Ханс Касторп — това е името на младия мъж — се намираше в малкото, тапицирано в сиво купе сам със своята ръчна чанта от крокодилска кожа, подарък от вуйчо му, консула Тинапел, който го бе отгледал (нека набърже споменем още сега и това име), със зимния си балтон, който се поклащаше на закачалката, и свитото в каишки пътническо одеяло; той седеше до сваления прозорец и тъй като следобедът все повече и повече захладяваше, изнеженото мамино синче бе вдигнало яката на модното, широко и подплатено с коприна лятно пардесю. До него, на седалката, лежеше една броширана книга, озаглавена „Ocean steamships“1, с която бе се занимавал от време на време в началото на пътешествието си; сега обаче тя лежеше изоставена, докато долитащият дъх на тежко пъшкащия локомотив зацапваше нейната обложка със сажди.

Два дни път отдалечават човека — а особено младия човек, който още не е пуснал дълбоки корени в живота — от ежедневието му, от всичко, което е смятал за свои задължения, интереси, грижи и надежди: много повече, отколкото би могъл да си представи, когато файтонът го е карал към гарата. Пространството, което на валма, на валма се наслагва между него и родната му леха, крие в себе си сили, които обикновено смятаме за присъщи на времето; пространството час по час предизвиква вътрешни промени, които много приличат на промените от времето, но в известен смисъл ги превишават. И пространството носи забрава, но върши това, като изтръгва човешката личност от нейните връзки и я поставя в едно свободно и първично състояние — дори педанта и еснафа то превръща на бърза ръка в някакъв скитник. Времето, казват, било питие на забвението, но и чуждинският въздух е такова питие, чието действие може да не е толкова дълбоко, но затова пък е много по-бързо.

Тъй се случи и с Ханс Касторп. Той не бе възнамерявал да се отнесе особено сериозно към това пътуване, нито пък да се приспособява вътрешно към него. Намерението му всъщност бе час по-скоро да се отърве от него, защото така трябваше, след което да се върне съвсем непроменен, такъв, какъвто бе тръгнал, и да продължи живота си от същото място, където за момента бе принуден да го преустанови. До вчера той бе погълнат от своите обикновени размисли, занимаваха го най-скорошните събития, неговите изпити и непосредствено предстоящото, постъпването му на работа при „Тундер и Вилмс“ (корабостроителница, машино— и котлостроителен завод), и той се бе отнесъл към идващите три седмици с всичкото нетърпение, на което бе способен характерът му. Сега обаче му се стори, че обстоятелствата изискват цялото му внимание и че не бива да гледа на тях през пръсти. Това въздигане до области, чийто въздух никога не бе вдъхвал и където, както знаеше, царят съвсем непривични, особено трудни и оскъдни условия за живот — това въздигане почна да го вълнува, да го изпълва с известно безпокойство. Родината и порядъкът не само бяха останали далеко назад, главното бе, че те лежаха безкрайно дълбоко под него, а той още се възкачваше все по-нагоре. Увиснал между тях и неизвестното, Касторп се запитваше как ли ще му бъде там горе. Може би беше неразумно и недопустимо, че той, роден и свикнал да диша само на няколко метра над морското равнище, внезапно се бе намерил накрай света, без да бе прекарал поне няколко дена на някое място с по-умерена височина? Искаше му се да е вече стигнал, тъй като смяташе, че щом бъде веднъж горе, ще може да живее както навсякъде, а не както сега, когато катеренето го караше да си спомня в какви непривични сфери се намира. Той погледна навън: влакът се виеше през тесния проход; виждаха се предните вагони, виждаше се и машината, която с усилие бълваше кафяви, зелени и черни пушечни кълба, които се разнасяха. Води бушуваха в дълбините отдясно; вляво между скалните блокове тъмни смърчове се извисяваха към сивото като камънака небе. Редяха се тунели, където бе тъмно като в рог, а когато отново светваше, се откриваха обширни долини със селища в дълбините. Долините се затваряха, следваха нови проходи със снежни преспи в пропастите и пукнатините. Имаше престои на мизерни гарички — крайни станции, които влакът напускаше в противоположна посока, а това объркваше човека, защото вече не знаеше накъде пътува и дълго се лъжеше за посоките на света. В далечината, към която човек се стремеше, се разкриваха великолепни гледки на един свещено фантасмагоричен свят от накамарени един връз друг високопланински върхове, но скоро благоговейният поглед ги загубваше поради криволиците на пътя. Ханс Касторп се сети, че е оставил под себе си зоната на широколистните дървета, ако не се лъжеше, сигурно и зоната на пойните птички, и тази мисъл за настъпването на някакъв край, на някаква оскъдица го накара, обзет от леко виене на свят и подигане, да закрие с ръка очите си за една-две секунди. Мина му. Той видя, че изкачването бе стигнало своя край, че високият проход е преодолян. Сега влакът по-спокойно напредваше по валога.

Часът бе осем — денят още не си отиваше. В дъното на пейзажа се появи езеро; водите му бяха сиви, черни борови гори се издигаха край бреговете му по околовръстните възвишения, а по-нагоре се разреждаха, губеха се и се оголваше замъглен камънак. Спряха на малка станция, беше селото Давос, както Ханс чу да извикват навън, много скоро вече щеше да стигне до целта. Но изведнъж долови до себе си гласа на Йоахим Цимсен, спокойния хамбургски глас на братовчед си, който казваше: „Здравей, я да слизаш вече!“, а като погледна навън, видя на перона под прозореца самия Йоахим в кафяв реглан, съвсем гологлав, изглеждащ толкова здрав като никога в живота си. Той се засмя и повтори:

— Я излизай, не се стеснявай!

— Ама аз не съм още стигнал — каза Ханс Касторп смутен и все още седнал.

— Напротив, стигнал си. Това е селото. Оттук е по-близо за санаториума. Взел съм кола. Я си подай нещата.

И Ханс Касторп, засмян, смутен от възбудата на пристигането и срещата, му подаде чантата и зимното си палто, връзката с одеялото, бастуна и чадъра, а накрай и книгата „Ocean steamships“. После премина през тесния коридор и скочи на перона за, тъй да се каже, вече личното поздравяване с братовчеда, което се извърши без изблик на чувства като между люде с хладен и затворен нрав. Странно е да се каже, но те от край време бяха избягвали да се наричат по име, само и само да не покажат прекалена сърдечна топлота. А тъй като нямаше как да си говорят на презиме, ограничаваха се с едно „ти“. Това бе вкоренен навик между братовчедите.

Един човек в ливрея, със златообшита фуражка, гледаше как двамата — младият Цимсен във военен стоеж — набързо и малко смутени си стиснаха ръцете, а после пристъпи, за да помоли Ханс Касторп за багажната му разписка; той се оказа портиерът на интернационалния санаториум „Бергхоф“ и предложи да вземе големия куфар на госта от гарата „Курорт Давос“, докато господата направо заминат с колата за вечеря. Човекът накуцваше очебийно и затова първото, което Ханс Касторп запита Йоахим Цимсен, бе:

— Ветеран от войната ли е? Защо куца толкоз?

— Ами! — отвърна Йоахим малко горчиво. — Ветеран от войната! Болестта му е в коляното или по-скоро е била, защото са му извадили капачката.

Ханс Касторп побърза да се опомни.

— А, така ли! — каза той, като вдигна глава, вървейки, и бегло се огледа. — Но ти не можеш да ме заблудиш, че още имаш нещо. Изглеждаш, като че ли вече са те произвели и току-що се връщаш от маневри. — И той изгледа отстрани братовчеда си.

Йоахим бе по-висок и по-широкоплещест от него — въплъщение на младежка сила и сякаш създаден да носи униформа. Той беше от онзи твърде мургав тип, който нерядко се среща между русите люде на родния му край, а лицето му, и без това тъмнокожо, бе станало от загара почти бронзово. Със своите големи черни очи и тъмните мустачки над пълните, добре изрязани устни той би бил направо красив, ако нямаше щръкнали уши. Те бяха неговата единствена грижа и мъка до един известен момент на живота му. Сега той имаше други грижи. Ханс Касторп продължи:

— Нали ще се върнеш заедно с мене? Наистина не виждам пречки.

— Заедно с тебе ли? — попита братовчедът и извърна към него своите големи очи, които винаги си бяха кротки, но през тия пет месеца бяха добили малко уморен дори тъжен израз. — А кога?

— Е, след три седмици.

— А, така ли? Ти вече мислено си тръгваш обратно за дома — отвърна Йоахим. — Но почакай, току-що си дошъл. За нас тук горе три седмици, разбира се, почти нищо не представляват, но за тебе, който си на гости и ще прекараш изобщо само три седмици, за тебе това е сума време. Ти най-напред се аклиматизирай, то не е толкова лесно, ще видиш. А пък и климатът не е единственото необикновено при нас. Ще видиш тук много нови работи, чакай малко. А това, дето го казваш за мене „след три седмици у дома“, няма да е чак толкова скоро, вие там долу така си представяте нещата. Вярно е, почернял съм, но това е главно от снежното изгаряне и няма голямо значение, каквото и да казва Беренс, а при последния генерален преглед той каза, че тая работа доста сигурно ще трае още половин година.

— Половин година? Да не си луд? — извика Ханс Касторп. Пред сградата на станцията, която не бе нищо повече от един навес, те седнаха в жълтия кабриолет, който ги чакаше на каменистия площад, и докато двата кафяви коня потегляха, Ханс Касторп възмутено се въртеше върху коравата седалка. — Половин година? Че ти си вече почти половин година тука! Човек няма толкова време…

— Да, време — каза Йоахим и многократно кимна с глава пред себе си, без да обръща внимание на справедливото негодувание на своя братовчед. — Тия тук си играят с хорското време, няма да повярваш. За тях три седмици са като един ден. Ще видиш. Всичко ще разбереш — продължи той и добави: — Тук човек изменя своите понятия.

Ханс Касторп непрестанно го разглеждаше отстрани.

— Но ти великолепно си се поправил — каза той, клатейки глава.

— Да, така ли смяташ? — отвърна Йоахим. — Нали? И аз мисля така! — каза той и се поизправи на седалката, но скоро отново се отпусна ниско назад. — По-добре съм — обясни той, — но не съм още оздравял. Вляво горе, дето се чуваше хъркане, сега кънти само тъпо, но долу е още твърде тъпо, а освен това има хрипове и във второто междуребрено пространство.

— Колко учен си станал — подхвърли Ханс Касторп.

— Да, пазил ме бог от такава ученост. С удоволствие бих я закачил на пирона на службата — отвърна Йоахим. — Но още имам храчки — додаде той с пренебрежително, но енергично вдигане на рамене, което никак не му отиваше, и показа на братовчед си нещо, което бе изтеглил наполовина от външния джоб на пардесюто си откъм неговата страна, а после веднага го скри отново: едно плоско, малко тумбесто шише от синьо стъкло с метална капачка. — Повечето от нас тук горе имат такова — каза той. — То си има и име при нас, прякор, весела работа. Местността ли оглеждаш?

Това и правеше Ханс Касторп и рече:

— Великолепна!

— Намираш ли? — попита Йоахим.

Те бяха тръгнали в посока на долината по неравномерно застроената улица, успоредна на линията, после бяха завили наляво, бяха пресекли тесния релсов път и една рекичка и сега бавно се мъкнеха по върлия път към гористите склонове, натам, дето току-що блеснаха първите светлини на една продълговата сграда с куполовидна кула; тя бе построена всред ливадите на ниско, издадено напред плато, бе обърната към югоизток, а осеяната с балконски лоджии фасада я правеше мека, просветнала, прилична отдалече на гъба. Бърже си здрачаваше. Слабата вечерна заря, която за малко бе оживила равномерно покритото небе, вече бе избледняла и в природата цареше онова безцветно, бездушно и печално преходно състояние, което непосредствено предшества пълното настъпване на нощта. Населената продълговата и леко извита долина навсякъде почна да просветва — на дъното, а и тук-таме по склоновете — особено на десния, който бе издаден и по който терасовидно се издигаха постройки. Вляво, през ливадите, се възкачваха по склона пътеки и се губеха всред безучастната тъмнота на иглолистните гори. В далечните планински кулиси, отзад към изхода, дето долината се стесняваше, се сивееха и синееха каменни маси. И тъй като се бе появил вятър, почувства се вечерният хлад.

— Не, искрено казано, не го намирам толкова грандиозно — каза Ханс Касторп. — Къде ти са глетчерите и фирновите полета, къде ти са могъщите планински колоси? Тия насреща не ми се виждат толкова високи.

— Напротив, високи са — отвърна Йоахим. — Тук почти навсякъде виждаш граничната линия на горите, тя се откроява очебийно остро, боровете свършват, а с тях свършва всичко, остават скалите, както можеш да забележиш. Там, вдясно от Шварцхорн, ей този връх, имаш дори цял глетчер, виждаш ли го да се синее? Не е голям, но си е глетчер като глетчер, истински, глетчерът Скалета. Пиц Михел и Тинценхорн, ей там зад преслапа, оттук не можеш да ги видиш, цялата година са покрити със снегове.

— Вечни снегове — подхвърли Ханс Касторп.

— Да, вечни снегове, щом искаш. Не, не, всичко си е от високо по-високо. Ала не забравяй, че и ние самите сме ужасно високо. Хиляда и шестстотин метра над морето. При това положение възвишенията не личат толкова.

— Ама и едно катерене беше! Да ти кажа, окото ми се уплаши. Хиляда и шестстотин метра! Че това са приблизително пет хиляди фута, като ги обърнеш. През живота си не съм се качвал толкова нависоко. — И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж — нищо повече. В него нямаше нито ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поемаше, но на душата нищо не казваше. — Великолепен — забеляза той учтиво.

— Да, тоя въздух е наистина прочут. Впрочем местността не се представя тази вечер много добре. Понякога изглежда по-хубава, особено при сняг. Но скоро се насищаш да я гледаш. Ние тук горе, повярвай ми, неизказано много сме й се наситили — каза Йоахим и устата му се изкриви в един израз на отвращение, който изглеждаше прекален и неовладян и който пак не му отиваше.

— Как особено говориш — каза Ханс Касторп.

— Особено ли говоря? — попита Йоахим с известна загриженост и се извърна към братовчед си.

— Не, не, прощавай, на мене само тъй ми се стори за момент! — побърза Ханс Касторп да каже. Но той мислеше за израза „ние тук горе“, който Йоахим бе употребил за трети или четвърти път и който някак си му се бе сторил мъчителен и странен.

— Нашият санаториум се намира по-високо от селището, както виждаш — продължи Йоахим. — Петдесет метра. В проспекта пише „сто“, но са само петдесет. Но на най-високо е издигнат санаториумът „Щатцалп“, там отвъд, оттук не се вижда. Те са принудени през зимата да свалят своите мъртъвци със спортни шейни, защото тогава пътищата са непроходими.

— Мъртъвците ли? Аха! И тая си я бива! — извика Ханс Касторп. И изведнъж го напуши смях, силен, неудържим смях, който разтърси гърдите му и изкриви в малко болезнена гримаса леко вцепененото му от хладния вятър лице. — Със спортна шейна! И това ми разказваш с такова невъзмутимо спокойствие? Голям циник си станал за тия пет месеца!

— Никакъв циник — отвърна Йоахим и вдигна рамене. — Я го виж ти! Та на мъртъвците им е все едно… Между впрочем не е изключено тук у нас човек и циник да стане. Беренс сам е стар циник, славен чудак между другото, бивш студент от корпорациите и, както изглежда, блестящ хирург, сигур ще ти хареса. Освен това имаме Кроковски, асистента, една много умна глава. В проспекта особено се набляга на неговата дейност. Той именно разчленява душите на пациентите.

— Какво прави? Разчленява душите ли? Та това е отвратително! — извика Ханс Касторп и отново го обзе веселието. Той не можа да го преодолее, на всичко отгоре сега се прибави и това разчленяване на душата и той така се разсмя, че сълзи рукнаха изпод ръката му, с която, приведен напред, бе позакрил очите си. Йоахим също се разсмя от сърце, изглежда, това му подейства добре и по този начин младите хора в най-добро настроение слязоха от колата, която накрая ходом ги бе докарала до стръмната, виеща се като лента алея пред портала на интернационалния санаториум „Бергхоф“.

№ 34

Веднага вдясно, между пътната врата и антрето, се намираше портиерската ложа; оттам излезе насреща им един прислужник от френски тип, който бе чел вестник до телефона и бе облечен също в сива ливрея като накуцващия човек от гарата; той ги поведе през ярко осветения хол, вляво от който имаше салони. Ханс Касторп пътем погледна натам и видя, че са празни.

— Къде ли са гостите? — попита той, а братовчед му отвърна:

— В лежащо положение. Днес имам отпуск, защото исках да те посрещна. Иначе и аз след вечерята лежа на балкона.

Малко оставаше Ханс Касторп отново да го напуши на смях.

— Какво, посред нощ и в мъгла на балкона ли лежите? — попита той с несигурен глас.

— Да, така е предписано. От осем до десет. Но ела де, виж си стаята и си измий ръцете.

Те се качиха на асансьора, който бе обслужван от французина. Докато се издигаха нагоре, Ханс Касторп си изтри очите.

— Съвсем съм разбит и изтощен от смях — каза той и задиша през устата. — Толкова щуротии ми наприказва… А това за разчленяването на душата бе вече съвсем прекалено, много ми стана. Пък и сигурно съм малко отпаднал от пътуването. И на тебе ли ти са така студени краката? А в същото време лицето ми пари, неприятна работа. Веднага ли ще хапнем? Струва ми се, че съм гладен. При вас тук кухнята добра ли е?

Те безшумно се движеха по кокосовата пътека на тесния коридор. Кълба от млечно стъкло изпращаха от тавана бледа светлина. Стените, бели, покрити с някаква лакова боя, студено отразяваха светлината. Отнякъде се показа медицинска сестра с бяла касинка и пенсне на носа, което бе прикрепила с шнур зад ухото си. Сигурно беше протестантка, без голяма преданост към професията си, любопитна, безпокоена и тормозена от скука. На две места в коридора, пред номерираните, лакирани в бяло врати, стояха някакви балони, големи тумбести съдове с къси гърла, за чието предназначение Ханс Касторп в първия момент не се сети да попита.

— Ето къде си — каза Йоахим. — Номер тридесет и четири. Отдясно съм ти аз, а вляво има една руска съпружеска двойка, хора малко нещо разпуснати и шумни, трябва да се каже, но нямаше как иначе. Е, какво ще речеш?

Вратата беше двойна, със закачалки между двете врати. Йоахим бе запалил средната лампа и в нейната трепетлива яснота стаята изглеждаше весела и спокойна със своите бели, практични мебели, със също така белите, плътни тапети, които можеха да се мият, с чистата подова настилка от линолеум и ленените завеси, които имаха простичка весела бродерия по съвременен вкус. Балконската врата бе отворена; виждаха се светлините на долината и се чуваше далечна танцова музика. Добрият Йоахим бе поставил цветя в една малка ваза върху скрина — каквито бе могъл да намери сред ливадата: малко бял равнец и няколко камбанки, които сам бе набрал по склона.

— Много мило от твоя страна — каза Ханс Касторп. — Каква приветлива стая! Тук човек с удоволствие ще прекара някоя и друга седмица.

— Завчера тук умря една американка — каза Йоахим. — Беренс веднага сметна, че тя, докато дойдеш, ще свърши и че ти ще можеш да заемеш нейната стая. Годеникът й беше при нея, английски флотски офицер, но не се държеше кой знае колко стегнато. Час по час излизаше на коридора, за да плаче, досущ като малко момченце. А после си мажеше бузите с колдкрем, защото бе се бръснал и сълзите му пареха. Завчера вечерта американката получи още два първокласни кръвоизлива и това я свърши. Още вчера сутринта обаче я изнесоха, след което тук естествено основно изпушиха, с формалин, знаеш ли, много добро било за такива цели.

Ханс Касторп възприе тази история с някаква възбудена разсеяност. Застанал със запретнати ръкави пред големия умивалник, чиито никелирани кранове блестяха на електрическата светлина, той едва хвърли бегъл поглед към чисто застланото легло от бял метал.

— Изпушили са, знаменита работа — заговори той словоохотливо и малко непоследователно, като си миеше и бършеше ръцете. — Да, метилов алдехид, него и най-яката бактерия не може да понесе, H₂CO₂, само че щипе в носа, нали? Разбира се, че най-строгата чистота е първото условие… — Той произнасяше s и t разделено, по хамбургски, докато братовчед му, откакто бе следвал, бе свикнал с по-разпространеното произношение. После продължи с голяма лекота: — Какво исках още да кажа… Вероятно флотският офицер се е бръснел със самобръсначка, така предполагам, а човек много по-лесно се порязва с такова, отколкото с добре наточен бръснач, поне такъв опит имам аз, бръсна се ту по единия, ту по другия начин… А пък възпалената кожа естествено го е боляла от солената вода, така че още от службата сигурно е бил привикнал да употребява колдкрем, нищо лошо не намирам… — И той продължи да разправя, каза, че имал двеста парчета „Мария Манчини“, неговата марка пури, в куфара… Митничарите били много любезни… После предаде различни поздрави от родния град. — Нима тука не отопляват? — викна той изведнъж и изтича до радиатора, за да постави ръцете си върху него.

— Не, нас тук ни държат доста на студено — отвърна Йоахим. — Голямо чудо трябва да стане, за да ги накара да запалят през август централното отопление.

— Август си е август! — каза Ханс Касторп. — Но мене ми е студено! Ужасно ми е студено, особено на тялото, тъй като лицето ми е необикновено пламнало, на, пипни ме да видиш как горя.

Недопустимото предложение да попипат лицето му съвсем не отговаряше на Ханс Касторповата природа и засегна мъчително самия него. А и Йоахим не стори това и само каза:

— То е от въздуха и няма никакво значение.

Самият Беренс по цял ден се разхожда с посинели бузи. Някои никога не привикват. Хайде да вървим, иначе не ще получим нищо за ядене.

Вън отново се мярна късогледата медицинска сестра, която с любопитство ги оглеждаше. Но на първия етаж Ханс Касторп изведнъж се спря, прикован от някакъв безкрайно отвратителен шум, който се чуваше от близко разстояние зад една извивка на коридора, шум не много силен, но толкова подчертано неприятен, че Ханс Касторп направи гримаса и с разширени очи погледна братовчеда си. Беше очевидно кашлица, мъжка кашлица, но кашлица, която не приличаше на никоя друга; Ханс Касторп никога не бе чувал такава, в сравнение с нея всяка друга позната му кашлица бе великолепна, здрава проява на живот — една кашлица без желание и любов, тя не идеше на тласъци, както всяка истинска кашлица, а звучеше като ужасяващо в безсилието си разбъркване на някаква каша от органическо разложение.

— Да — каза Йоахим, — зле изглежда. Австрийски аристократ, знаеш, елегантен мъж, сякаш роден за спортна езда. А сега дотук я е докарал. Но все още ходи насам-натам.

Докато вървяха по пътя си, Ханс Касторп продължи да говори във връзка с кашлицата на спортния ездач.

— Трябва да ме разбереш — подзе той, — аз никога не съм чувал такова нещо, то ми е съвършено ново, естествено ще ми направи впечатление. Има толкова видове кашлица, суха и която се кърти, обикновено казват, че тая, която се кърти, е по-добра, отколкото само да се давиш. Когато на млади години (той каза: „на млади години“) имах ангина, давех се като вълк и всички се зарадваха, когато кашлицата взе да се кърти, още си спомням това. Но такава кашлица като тази не е бивала досега, за мене поне, та това не е вече кашлица на жив човек. Не е суха, а не можеш каза и че се кърти, съвсем не приляга това определение. Струва ти се, че провиждаш човека, виждаш какво има вътре, всичко е пихтия и тиня.

— Е — каза Йоахим, — нали всеки ден я слушам, няма какво да ми я описваш.

— Но Ханс Касторп не можа да се успокои съвсем след, чутата кашлица, той повторно заяви, че можело просто да се погледне във вътрешностите на спортния ездач и когато влязоха в ресторанта, неговите уморени от пътуването очи блестяха възбудено.

В ресторанта

В ресторанта бе светло, красиво и уютно. Той се намираше току вдясно от хола, срещу салоните, и служеше, както Йоахим обясни, главно за новодошлите, за онези, които се хранеха извън редовното време или пък имаха гости. Но там се празнуваха тържествено и рождени дни, и предстоящи изписвания от санаториума, както и благоприятните резултати от генерални прегледи. Понякога ставало много весело в ресторанта, каза Йоахим; сервирали И шампанско. Сега нямаше никого освен една около тридесетгодишна дама, която четеше някаква книга, а в същото време си тананикаше, като със средния пръст на лявата си ръка непрекъснато почукваше върху покривката на масата. Когато младите хора: седнаха, тя смени мястото си, за да бъде с гръб към тях. Плашела се от хора, обясни тихо Йоахим, и се хранела винаги с книга в ресторанта. Казвали, че още като съвсем младо момиче тръгнала по санаториуми за гръдноболни и оттогава не била излизала по белия свят.

— Е, тогава ти с твоите пет месеца си истински новак в сравнение с нея, а и след като отхвърлиш цяла година зад гърба си, пак ще си такъв — каза Ханс Касторп на братовчед си, а Йоахим отговори с онова вдигане на рамене, което по-рано не му бе присъщо, и взе листата за ястията.

Те бяха избрали издигнатата маса до прозореца — най-хубавото място. Седяха до кремавата завеса с лица, озарени от лампата в червен абажур на масата. Ханс Касторп приклопи току-що измитите си ръце и в самодоволно очакване ги потърка една о друга, както му бе навик, когато сядаше да се храни — може би защото неговите прадеди са се молили преди супата. Прислужваше им едно любезно момиче с носов изговор и едро, пращящо от здраве лице, облечено в черна рокля и бяла престилка; на Ханс Касторп му стана много весело, когато разбра, че тук на келнерките викали „салонни прислужници“. Поръчаха и бутилка „Грюо Лароз“, която Ханс Касторп върна, за да я темперират по-добре. Яденето бе превъзходно. Имаше супа от аспержи, пълнени домати, печено с много гарнитури, един особено добре приготвен десерт, различни видове сирене, плодове. Ханс Касторп здравата яде, макар че апетитът му не се оказа толкова голям, колкото смяташе. Но той бе свикнал да яде много дори когато не бе гладен, и то от самоуважение.

Йоахим почти не побутна ястията. Каза, че кухнята му била втръснала, на всички тук горе била дошла до гуша и станало обичай да недоволстват от яденето; та и как иначе, след като киснеш толкова време тук… В замяна на това той пи вино с удоволствие, даже с някаква отдайност, като неколкократно даде израз на своето задоволство, че има някой, с когото може да размени две свестни думи; при това най-грижливо отбягваше каквато и да е прекалена сантименталност.

— Да, чудесно е, дето дойде! — каза той и неговият иначе спокоен глас бе развълнуван. — Мога да каже, че идването ти е цяло събитие за мене. Най-сетне една промяна, искам да кажа, прелом, едно разчленение във вечното безкрайно еднообразие…

— Но тук времето всъщност би трябвало бързо да преминава — рече Ханс Касторп.

— И бързо, и бавно, както искаш — отговори Йоахим. — То изобщо не минава, искам да ти кажа, никакво време не е това, нито пък живот, не, нищо подобно — додаде той, поклащайки глава, и отново се пресегна към чашата.

И Ханс Касторп пиеше, макар че лицето му гореше в огън. Но на тялото му беше все още студено и едно особено радостно и все пак малко мъчително безпокойство се разливаше по членовете му. Думите му се гонеха една друга, той често се бъркаше и с небрежно махване с ръка продължаваше да говори. Впрочем и Йоахим бе в оживено настроение, а разговорът им стана още по-свободен и весел, когато тананикащата дама, която почукваше с пръсти по масата, съвсем неочаквано стана и си отиде. Те жестикулираха с вилиците, докато ядяха, взимаха сериозни изражения с пълни уста, смееха се, кимаха, вдигаха рамене и без да глътнат докрай залъка, отново заговорваха. Йоахим искаше да разбере какво става в Хамбург и доведе разговора до заплануваната регулация на Елба.

— Епохално — каза Ханс Касторп. — Епохално за развитието на нашето корабоплаване, цена няма. В бюджета сме вписали като незабавен еднократен разход петдесет милиона и можеш да си сигурен, че знаем какво вършим.

Между впрочем той, въпреки голямото значение, което отдаваше на регулацията на Елба, отново се отклони от тази тема и поиска от Йоахим да му разкаже още нещо за живота „тук горе“ и за гостите, което Йоахим стори на драго сърце, защото се радваше, че може да се пооблекчи и да разправя. Той трябваше да повтори историята за мъртъвците, които сваляли надолу със спортни шейни, и още веднъж изрично да потвърди, че това е чиста истина. Тъй като смехът отново напуши Ханс Касторп, разсмя се и той, което, изглежда, му достави голямо удоволствие, а после разправи и други смешни неща, за да подхрани необузданото веселие. На неговата маса седяла една дама, казвала се госпожа Щьор, между другото доста болна, жена на някакъв музикант от Канщат — такава простотия не бил виждал в живота си. „Дезинфикция“ казвала тя, и то най-сериозно. Асистента Кроковски наричала пък „фомулус“2. И всичко това трябва да преглъщаш, без да ти трепне лицето. Освен това умирала за клюки, както впрочем повечето тук горе, а за една друга дама, госпожа Илтис, казвала, че носи „стерилет“.

— Да, стерилет казва, цена няма тази смешка!

И както се бяха опънали, полулегнали върху облегалките на столовете си, те така се разсмяха, че телата им се тресяха и двамата почти едновременно се разхълцаха.

Навремени Йоахим се разтъжваше и си спомняше за своята съдба.

— Да, ето ни, че седим тук и се смеем — подзе той с изкривено от болка лице, от време на време прекъсван от разтърсванията на диафрагмата си, — а ни най-малко не може да се предвиди кога ще изляза оттук, защото, когато Беренс каже „половин година“, това е по най-кратката сметка, човек трябва да се готви за повече. Но тежко е, кажи ми ти не е ли тъжно това. Вече бях приет, следния месец можех да се явя на офицерски изпит. А сега се влача тук с термометъра в уста, броя „бисерите“ на тази необразована госпожа Щьор и губя време. В нашата възраст една година играе толкова голяма роля, тя носи за живота долу напредък и сума промени. А аз тука кисна като в блато, като в някоя вмирисана локва, сравнението не е толкова грубо…

На това Ханс Касторп за учудване отговори само с въпрос дали тук може да се получи портер, а когато братовчед му малко удивен го погледна, забеляза го, че заспива, дори че всъщност вече спеше.

— Ама ти спиш! — каза Йоахим. — Ела, време е да си легнем, и за двама ни.

— Никакво време не е — каза Ханс Касторп с надебелен език.

Той все пак тръгна, малко приведен и с вцепенени нозе като човек, когото умората просто тегли към земята, но се стегна, когато на минаване през сега вече матово осветения хол, чу Йоахим да казва:

— Ето къде е седнал Кроковски. Смятам, че трябва набърже да те представя.

Д-р Кроковски седеше на светло пред камината в един от салоните досами отворената плъзгаща се врата и четеше вестник. Той стана, когато младите хора пристъпиха към него, а Йоахим във военен стоеж каза:

— Господин докторе, разрешете моля да ви представя братовчед си Касторп от Хамбург. Той току-що пристигна.

Д-р Кроковски поздрави новия обитател на санаториума с някаква весела, здрава и предразполагаща сърдечност, сякаш искаше да посочи, че когато човек е лице срещу лице с него, всяко смущение е излишно и единствено радостното доверие е тъкмо на място. Той бе около тридесет и пет годишен, широкоплещест, тлъст, значително по-дребен от двамата, които стояха пред него, така че трябваше да държи главата си отметната назад, за да ги гледа в лицата; беше извънредно бледен, с една прозрачна, дори фосфоресцираща бледина, която още повече се подчертаваше от тъмната жар на очите му, от черните му вежди и от доста дългата двуостра брада, в която вече се мяркаха няколко бели нишки. Той носеше двуреден, вече поизтъркан костюм, черни, надупчени като сандали половинки обувки, сиви вълнени чорапи е риза с мека, обърната яка, каквато Ханс Касторп бе виждал само у един фотограф в Данциг и която действително придаваше на личността на д-р Кроковски някакъв артистичен вид. Той се засмя и между мустаците и брадата се жлътнаха зъбите му, после разтърси ръката на младия мъж и каза с баритонов глас и малко провлачен чужд акцент:

— Бъдете добре дошли, господин Касторп! Желая ви бърже да привикнете и да се почувствате добре в нашата среда. При нас като пациент ли идвате, ако мога да си запитам?

Трогателно бе да се наблюдава трудът, който Ханс Касторп си даваше, за да се покаже възпитан и да овладее сънливостта си. Яд го беше, че е в такава лоша форма и с мнителното самочувствие на млад човек той виждаше в усмивката и цялото предразполагащо същество на асистента признак на снизходителна подигравка. Той отговори, като спомена за трите седмици, за изпитите си и прибави, че, слава богу, е съвсем здрав.

— Наистина ли? — попита д-р Кроковски, като издаде, сякаш да го подразни, главата си косо напред и разшири усмивката си. — Но тогава вие сте едно твърде достойно за проучване явление. Защото аз още не съм срещал съвсем здрав човек. Какви изпити положихте, ако смея да запитам?

— Аз съм инженер, господин докторе — отвърна Ханс Касторп със скромно достойнство.

— А, инженер! — И същевременно усмивката на д-р Кроковски се оттегли, позагубила за момент своята широта и сърдечност. — Славна работа. И тук нямате намерение да се подлагате на никакво лечение, нито във физическо, нито в душевно отношение?

— Не, хиляди благодарности! — каза Ханс Касторп и насмалко щеше да отстъпи крачка назад.

Тогава усмивката на д-р Кроковски победоносно се появи пак и като отново разтърси ръката на младия мъж, той извика високо:

— Е, тогава спете спокойно, господин Касторп, с пълно съзнание за безупречното си здраве! Приятна почивка и довиждане. — С това той освободи младите хора, седна отново и взе вестника си.

Асансьорът нямаше обслуга, така че те се качиха по стълбите, мълчаливи и малко смутени от срещата с д-р Кроковски. Йоахим придружи Ханс Касторп до номер тридесет и четири, където хромият бе докарал багажа му, и двамата останаха на разговор още четвърт час, докато Ханс Касторп си изваждаше пижамата и тоалетните принадлежности и в същото време бе запалил една лека, обла цигара. До пура днес не стигна, което му се стори странно и съвсем необичайно.

— Изглежда много важен — каза той, като с говоренето изкарваше погълнатия дим. — Бледен като восък. Но слушай, в краката изглежда ужасно. Сиви вълнени чорапи и тези сандали. На края обиден ли остана?

— Той е малко чувствителен — призна Йоахим. — Не трябваше толкова рязко да отклоняваш предложената терапия, особено психическата. Той не е доволен, когато го отбягват. И аз не се ползвам с особените му симпатии, защото не му се доверявам достатъчно. Но от време на време му разказвам по някой сън, за да има какво да разчленява.

— Ето че обидих човека — каза недоволно Ханс Касторп; винаги когато огорчеше някого, той беше недоволен от себе си, а сега и умората с нова сила го налегна. — Лека нощ — додаде той. — Не мога да се държа на краката си.

— В осем часа ще те взема за закуска — каза Йоахим и си тръгна.

Ханс Касторп съвсем набърже свърши с вечерния си тоалет. Щом загаси нощната лампичка, сънят го обори, но после той още веднъж се стресна, като си спомни, че в това легло завчера е умрял човек. „Няма да е било за първи път — каза си той, като че това би могло да го успокои. — Какво пък най-сетне, смъртен одър като смъртен одър.“ И заспа.

Но едва заспал, засънува и сънищата го държаха във властта си почти до сутринта. Присъни му се главно Йоахим Цимсен в някакво странно изкълчено положение върху спортна шейна, която се спускаше по стръмен склон. Той бе фосфоресциращо бледен като д-р Кроковски, а отпред на кормилото седеше спортистът ездач, който имаше някакъв смътен образ като човек, когото само бе чул да кашля. „На нас тук горе всичко ни е безразлично“, каза изкълченият Йоахим, а после не вече ездачът, а сам той почна да кашля така ужасно размазано. От това Ханс Касторп взе да пролива горчиви сълзи и изведнъж се видя, че тича към аптекаря, за да си купи колдкрем. Но на пътя седеше госпожа Илтис с остра муцуна и държеше нещо в ръка, което очевидно трябваше да бъде нейният „стерилет“, но се оказа само една самобръсначка. Това пък разсмя Ханс Касторп и така бе прехвърлян от едно душевно вълнение към друго, докато утринната дрезгавина го пробуди през полуотворената балконска врата.