Вълшебната планина

Вечната супа и внезапно просветление

Тук предстои едно явление, на което разказвачът сам с облекчение ще се позачуди, за да не се чуди прекалено много на свой ред читателят. Докато нашият отчет за първите три седмици от престоя на Ханс Касторп при онези тук горе (двадесет и един летни дни, колкото трябваше да престои тук по човешки предвиждания) погълна пространство и време, чиито размери напълно отговарят на нашите полупризнати очаквания, то преодоляването на следните три седмици от неговия престой на това място едва ли ще изисква толкова редове, думи и моменти, колкото коли, часове и цели надници отнеха първите: както ще видим, тези три седмици светкавично ще отминат и ще бъдат погребани.

Това би могло да ни зачуди; и все пак то е в реда на нещата и съответства на законите за разказването и слушането. Защото, съгласно този ред и тези закони, за нас времето ще бъде точно толкова дълго или кратко, нашето преживяване ще се разпростре или съкрати точно толкова, колкото за героя на нашия разказ Ханс Касторп, който по такъв неочакван начин бе засегнат от съдбата; освен това ще бъде полезно, с оглед на тайната на времето, да подготвим читателя и за съвсем други чудеса и феномени, отколкото току-що споменатите — феномени, с които ще се срещнем в неговата компания. Засега е достатъчно всеки да си спомни колко бързо отминава една поредица от дни, дори от „дълги“ дни, които човек прекарва като болен в леглото си: денят, който се повтаря, е все един и същ; но тъй като е все един и същ, в действителност не е много правилно да говорим за „повтаряне“, би трябвало да става дума за еднообразие, за едно спряло на място настояще или за вечността; на обед ти донасят супата, както вчера са ти я донесли и утре ще ти я донесат. И в същия миг нещо те обвява — ти не знаеш как и откъде; завива ти се свят, като гледаш донесената ти супа, формите на времената се премрежват, преливат една в друга, а това, което ти се открива като истинска форма на битието, е едно застинало настояще, през което вечно ти носят супа. Би било твърде парадоксално да говорим за скука във връзка с вечността; а парадокси искаме да отбягваме, особено в съвместния живот с този герой.

Ханс Касторп, значи, бе на легло от събота следобед насам, защото така бе наредил придворният съветник Беренс, върховен авторитет в света, който ни обгражда. Облечен в нощница е монограм върху горното джобче, скръстил ръце зад главата си, той лежеше в своето чисто бяло легло — смъртното ложе на американката, а вероятно и на много други хора — и гледаше със своите обикновени, помътени от хремата сини очи към потона на стаята, размишлявайки за особеното положение, в което бе изпаднал. При това не бива да предполагаме, че очите му, ако я нямаше хремата, щяха да виждат ясно, чисто и определено, защото у него, вътре, колкото и просто да бе всичко, съвсем не изглеждаше така — там всичко в действителност бе помътено, объркано, неясно, полуискрено и съмнително. Докато си лежеше, той ту усещаше да се надига в гърдите му един бесен триумфиращ смях, а сърцето му запираше и се свиваше от някаква досега непозната болка на необуздана радост и надежда, ту пребледняваше от уплах и страх и не сърцето му, а сякаш сама съвестта му се блъскаше о ребрата му в бързолетен такт.

През първия ден Йоахим го бе оставил съвсем на мира и отбягваше всякакви забележки. Той влиза внимателно на няколко пъти в стаята, кимваше на братовчед си и от учтивост го питаше дали има нужда от нещо. Между впрочем той с облекчение забеляза неохотата на Ханс Касторп да разговаря, неохота, която и той споделяше и дори смяташе, че в случая неговото положение е още по-неприятно.

Но в неделя преди обед, на връщане от утринната разходка, която както по-преди бе направил сам, той не отложи повече разговора с братовчед си относно непосредствено най-необходимото. Изправи се до леглото му и каза с въздишка:

— М-да, няма какво да се прави, трябва да предприемем нещо. Нали те очакват в къщи.

— Не още — отговори Ханс Касторп.

— Не още, но през следните дни, в сряда или четвъртък.

— Е — каза Ханс Касторп, — те изобщо не ме очакват за някой определен ден. Имат си и друга работа, освен да чакат и да броят дните до връщането ми. Като пристигна, ще ме видят и чичо Тинапел ще каже: „Върна ли се?“, а чичо Джеймс ще каже: „Е, хубаво ли беше?“ Ако ли пък не пристигна, доста време ще мине, докато забележат отсъствието ми, в това можеш да бъдеш сигурен. След някое и друго време естествено ще трябва да ги уведомим…

— Не можеш да си представиш — каза Йоахим и отново въздъхна — колко неприятна ми е цялата работа. Какво ще стане сега? Аз, разбира се, се чувствам, така да се каже, отговорен. Идваш ми на гости, аз те въвеждам тук, а ето че заседна и никой не знае кога ще се отървеш, за да постъпиш на работа. Съгласи се, че това за мен е безкрайно мъчително.

— Чакай малко! — каза Ханс Касторп, без да отмахне ръцете от тила си. — Защо си се разтревожил толкова? Та това е безсмислица. Дойдох ли тук, за да те посетя? Да, но на първо място, за да си почина, както ми бе предписал Хайдекинд. Е, и сега излиза, че съм имал нужда от много по-дълга почивка, отколкото той, а и всички ние сме предполагали. Сигурно не съм първият, който е смятал да направи тук едно посещение на бърза ръка, но после е излязло другояче. Спомни си например за втория син на мадам „Tous-les-deux“ и колко по-тежък се е оказал неговият случай — аз не знам дали още е жив, може да са го изнесли някой път, докато сме били в трапезарията. Вярно, изненадан съм от това, че съм малко нещо болен — трябва първо да свикна да се чувствам като пациент и като един от вас всичките, а не да се смятам за гост както досега. Но, от друга страна, не съм чак толкова изненадан, защото всъщност никога не съм се радвал на особено прекрасно здраве, а като си помисля колко рано са починали родителите ми — отде би се намерило това прекрасно здраве у мен? Няма какво да се залъгваме, нали така, че и ти си малко по-засегнат, макар и да си почти оздравял, ето защо може да си имаме семейно предразположение, поне Беренс подхвърли нещо подобно. Във всеки случай аз си лежа тук от вчера и си премислям как винаги съм се чувствал и какво е било отношението ми към всичко, искам да кажа, към живота и неговите изисквания. Известна сериозност и известна антипатия към люде здравеняци и шумни от край време са си в природата ми — нали скоро си говорехме за това и как понякога ми се е искало да стана духовник — от интерес към опечаляващи и назидателни неща, знаеш, такава една черна плащеница със сребърен кръст отгоре или R. I. P… Requiscat in pace27… това всъщност са най-хубавите думи, те ми са много по-симпатични от „Многая лета“, което в действителност е само едно надвикване. Всичко това, мисля, е само защото и аз съм засегнат, защото от край време съм някак свикнал с болестта — ето, сега то излиза наяве. Но щом като работите стоят така, мога да се смятам за щастлив, че дойдох тук горе и ме прегледаха; ти наистина няма за какво да се упрекваш. Нали и ти чу: ако бях продължил да карам така долу в равнината, може би на бърза ръка целият ми бял дроб щеше да отиде по дяволите.

— То не се знае! — каза Йоахим. — Там е работата, че това никак не може да се знае! Имал си по-рано огнища, на които никой не е обърнал внимание и които от само себе си са заздравели, така че днес са ти останали само няколко безобидни притъпления. Възможно е и сегашният ти възпален участък да бе преминал по същия начин, ако случайно не бе дошъл тук горе при мен, нищо не се знае!

— Точно така, нищо не се знае — отвърна Ханс Касторп. — И затова нямаме право да си представяме най-лошото, например във връзка с престоя ми за лечение тук. Ти казваш: никой не знае кога ще се откача оттук и кога ще постъпя в корабостроителницата, но ти го казваш в песимистичен смисъл, а това намирам за прибързано именно защото нищо още не се знае. Беренс не определи срок, той е положителен човек и не си играе на предсказания. Пък и още не са ме гледали на рентген, нито имаме снимки, едва след това ще се установи обективно истинското ми състояние; кой знае дали тогава ще излезе наяве нещо по-значително, дали още преди това няма да ми спадне температурата и да ви кажа сбогом. Според мен не бива преждевременно да надуваме работите и да разправяме на нашите у дома някакви страхотни истории. Достатъчно е сега да напишем — аз мога сам да пиша ей с тая автоматична писалка, ако малко поседна, — че имам силна простуда и температура, че съм на легло и за момента не мога да пътувам. Останалото само ще се нареди.

— Добре, нека засега постъпим така. А за другите неща — можем и да почакаме.

— Какви други неща?

— Не бъди толкоз разсеян! С твоето каютно куфарче можеш да изкараш само три седмици. Ти имаш нужда от бельо, горно и долно, от зимни дрехи, от други обувки. Пък и пари трябва да ти пратят.

— Ако — каза Ханс Касторп, — ако ми стане нужда от всичко това.

— Добре, нека изчакаме. Но ние би трябвало — каза Йоахим и взе да се разхожда из стаята, — ние би трябвало да не се поддаваме на илюзии! Доста отдавна съм тук, та всичко ми е ясно. Щом Беренс казва, че има изострено дишане и хрипове… Но естествено нека видим какво ще стане.

Така се разбраха засега и на първо време встъпиха в правата си седмичните и двуседмичните промени на обикновения ден — и в настоящото си състояние Ханс Касторп получаваше своя дял от тях, ако не чрез непосредствено участие, то чрез това, което му докладваше Йоахим, когато го посещаваше и присядаше за четвърт час на кревата му.

Таблата, върху която в неделя сутринта му донесоха закуската, бе украсена с цветя в една вазичка, а и не бяха забравили да му изпратят от сладкишите, които днес сервираха в трапезарията. По-късно градината и терасата се оживиха — почнал бе с много „тра-ра“ и носови кларнетни извивки двуседмичният неделен концерт, който Йоахим дойде да слуша, при братовчед си: той седна вън на балкона, докато Ханс Касторп, полуседнал в леглото си, наклонил глава и зареял нанякъде своя нежно замечтан поглед, се вслушваше през отворената врата в долитащите отдолу съзвучия, спомняйки си с неволно повдигане на рамене за брътвежите на Сетембрини относно „политическата неблагонадеждност“ на музиката.

Освен това, както вече казахме, Йоахим му докладваше за случките и събитията през тези дни; Ханс Касторп го заразпитва дали неделята се е отличавала с празнични тоалети, дали е имало дантелени пеньоари или нещо подобно (но за дантелени пеньоари времето бе твърде студено), дали следобед е имало излети с коли (наистина имаше такива: дружеството „Половин дроб“ бе заминало in corpore28 за Клавадел), а в понеделник, когато Йоахим мина да го види след лекцията на д-р Кроковски и бързаше да иде да си легне, Ханс Касторп попита как е минала лекцията. На Йоахим не му се говореше и не му се искаше да разправя за лекцията — те и миналия път не бяха говорили за нея. Но Ханс Касторп настоя да научи подробности.

— Лежа и плащам пълна такса — каза той. — И аз искам да се ползвам от това, което се предлага тук. — Той си спомни за понеделника преди две седмици, за разходката, която бе направил на своя глава и която му бе подействала толкова зле, и изказа твърдото предположение, че именно тая разходка е революционизирала физиката му и е накарала да избухне дремещата болест. — Но как само говорят хората тук — извика той, — хората от народа! С достойнство и тържествено, звучи почти като поезия. „Е, жив и здрав да си и благодаря ти!“ повтори той, като наподобяваше изговора на дърваря. — Чух това в гората и няма да го забравя до края на живота си. Такива неща по-късно се свързват с други впечатления или възпоминания, знаеш, и ти звучат в ушите, докато си жив… А Краковски пак ли говори за „любов“? — попита той и при тази дума направи гримаса.

— Естествено — каза Йоахим. — За какво друго. Нали това му е темата.

— А какво разправи днес той?

— А, нищо особено. Нали от миналия път знаеш как се изразява.

— Но какво ново ви каза?

— Нищо ново… Днес ни сервира чиста химия — неохотно се съгласи Йоахим да поразкаже това-онова. Д-р Кроковски им казал, че при „любовта“ ставало някакво отравяне — едно самоотравяне на организма. Едно още непознато вещество, находящо се в тялото, се разпадало и продуктите на това разпадане действали упоително върху центровете на гръбначния мозък, ставало нещо подобно както при редовното вкарване на външни отровни вещества като морфин или кокаин.

— И тогава бузките поруменяват! — каза Ханс Касторп. — Я виж ти, ами че това е интересно. Какво ли не знае този човек… Здравата се е натъпкал с наука. Почакай само, току ще го видиш някой ден, че е открил това непознато вещество, което се намира в организма, и ето го, че почва да произвежда разтворимите отрови, които действат упоително върху центровете, тогава ще може да упойва хората по съвсем особен начин. Може би някога то да е било познато. Като го слуша човек, ще си помисли, че има нещо вярно в приказките за любовно биле и други такива неща, за които става дума в легендите… Отиваш ли си вече?

— Да — каза Йоахим, — трябва непременно да полежа малко. От вчера имам възходяща крива. Твоята работа май че ми повлия.

Така мина неделята, понеделникът. След вечерта и сутринта настъпи третия ден на Ханс Касторп в „леговището“, един вторник — ден без забележителности. Ала това бе денят на неговото пристигане тук горе. Вече три седмици Ханс Касторп бе в санаториума и той се видя принуден да напише писмо до дома, за да уведоми чичовците си бегло за положението на работите в момента. Напъхал зад гърба си пуховицата, той написа на бланка от санаториума, че въпреки намеренията му отпътуването оттук ще се забави. Той е на легло поради простуда с температура, а придворният съветник Беренс, какъвто си е крайно съвестен, очевидни не е погледнал през пръсти на заболяването, което смята, че е във връзка с неговото общо състояние. Защото го още при първата им среща главният лекар го е намерил крайно анемичен — изглежда, че в края на краищата специалистите не смятат за достатъчен срока, който той, Ханс Касторп, си беше дал за почивка. За останалото щял да пише следния път. „Така е добре — помисли Ханс Касторп. — Няма нито една излишна дума, а на всеки случай ще послужи за известно време“. Писмото бе предадено на портиера, който не го пусна в кутията, а направо го изпрати с първия редовен влак.

След това нашият приключенец сметна работите за поуредени и заживя от ден за ден с успокоено сърце, макар и измъчван от кашлицата и задушаван от хремата: обикновеният муден бе винаги един и същ — нито забавен, нито скучен поради това, че бе накъсан многократно на дребни части и имаше някаква установена монотонност. Сутрин след енергично почукване влизаше масажистът, един як индивид на име Турнхер, със запретнати ръкави на ризата, жилести ръце и гъргорещ, силно заекващ говор; той назоваваше Ханс Касторп, както и останалите пациенти, с номера на стаята и го изтриваше със спирт. Скоро след неговото излизане се появяваше готов и облечен Йоахим, за да каже добро утро, да попита братовчед си за температурата му от седем часа и да съобщи своята. Докато той закусваше долу, Ханс Касторп, опрян на пуховицата си, правеше същото с апетит, какъвто човек придобива при ново стечение на обстоятелствата, без да се смущава много от припряно деловития пристъп на лекарите, които по това време бяха вече минали през трапезарията и тръгваха да обикалят в бърз ход стаите на лежащо болните и умиращите. С уста, пълна с конфитюр, той оповестяваше, че е спал „хубаво“, поглеждаше над ръба на чашата си към придворния съветник, който облягаше пестници върху масата в средата и бързо преглеждаше лежащата там температурна таблица; после с безразлично протяжен тон казваше довиждане на излизащите лекари и запалваше цигара, а додето се сети, че Йоахим бе излязъл, ето че и той се връщаше вече от сутрешната си разходка. После пак се разговаряха за това онова и времето до втората закуска (Йоахим отиваше да полежи) бе толкова кратко, че не би доскучало дори на истински празноглавец и скудоумец, камо ли на Ханс Касторп, който имаше да предъвква сума впечатления от първите три седмици тук, да премисля своето сегашно положение и какво ли ще стане занапред — подвързаните в два дебели тома списания от библиотеката на санаториума, които лежаха на нощната му маса, така и не му дотрябваха.

Също така минаваше и времето, през което Йоахим за втори път излизаше до курорта Давос — един нищо и никакъв час. После той пак се обаждаше на Ханс Касторп и му разправяше това-онова, което бе му направило впечатление по време на разходката, заставаше до леглото или присядаше за момент, след което се оттегляше за режима на лежането. А колко траеше той — пак само един нищожен час! Докато си скръстиш ръцете зад главата, докато се позагледаш в потона и попремислиш нещо, ето че прокънтява гонгът, който призовава да се приготвят за обеда всички, които не са лежащо-болни или умиращи.

Йоахим отиваше, а пристигаше „обедната супа“ — какво ограничено и символично наименование за това, което пристигаше! Защото на Ханс Касторп не бе предписана диетична храна — а и защо да му предписват такава? Диетична храна, малко храна съвсем не бе подходяща за неговото състояние. Той лежеше и плащаше пълна такса и това, което му донасяха през тоя замръзнал във вечността час, не бе никаква „обедна супа“, а истинският обед на „Бергхоф“ с шестте му блюда без каквито и да са съкращения и с всичките му подробности: в делник — изобилен, в неделя — някакво тържествено парадно гала-угощение, приготвено от европейския майстор-готвач в една кухня като на луксозен хотел. Прислужницата, на която бе възложено да сервира на лежащо-болните, му донасяше обеда под никелирани похлупаци и в апетитни тиганчета; тя избутваше над леглото плота на болничната маса, която му бяха дали — същинско еднокрако чудо на уравновесена конструкция — и Ханс Касторп се хранеше на нея като сина на шивача от „вълшебната масичка“.

Едва се нахранваше, и вече Йоахим се връщаше; докато той се прибереше на своя балкон и тишината на главния режим прилегнеше над санаториума, ставаше два и половина. Не точно, може би ставаше само два и четвърт. Но такива излишни четвъртинки не влизат в сметката, закръглените часове ги поглъщат между другото — така става при пътешествия, при продължително пътуване с влак, а също и когато човек се намира в пусто състояние на очакване, когато всеки негов стремеж, целият му живот се съсредоточава в убиването и отхвърлянето на времето. Дето е два и четвърт, там е и два и половина, защо пък, боже мой, да не е и три, ето я къде е тройката. Тридесетте минути са само едно встъпление към кръглия час от три до четири и набърже се стопяват: тъй се постъпва при такива случаи. И ето че времетраенето на главния режим също се съкратяваше на един час, който към своя край биваше смален, подрязан и сякаш апострофиран. Апострофът бе д-р Кроковски.

Да, при своята самостоятелна следобедна обиколка д-р Кроковски не описваше вече дъга около Ханс Касторп, който бе влязъл вече в разписанието, не беше вече само някакъв интервал или хиатус, станал бе пациент, търсеха го, не го отминаваха — нещо, което от край време бе го изпълвало с потайна и лека, ала ежедневно изпитвана досада. За първи път д-р Кроковски се появи в стаята в понеделник — казваме „появи се“, защото това е точната дума за странното и малко страшно впечатление, което Ханс Касторп тогава не можа да преодолее. Той бе потънал в някаква полудрямка, когато стреснат забеляза, че асистентът се намира в стаята, без да бе влязъл през вратата — дошъл бе през отворената балконска врата. Той обикновено не минаваше по коридора, а по външните лоджии и така бе предизвикал представата, че е дошъл по въздуха. Във всеки случай той се бе изправил до леглото на Ханс Касторп — черен и бледен, широкоплещест и набит, — той, апострофът на часа, а зъбите му се жлътнаха в мъжествена усмивка посред разчесаната му брада.

— Вие, струва ми се, сте изненадан, че ме виждате, господин Касторп — каза той с баритонална мекота, провлечено, сигурно малко превзето и с едно екзотично небно „р“, което не търкаляше, а произвеждаше само с еднократно допиране на езика досами предните горни зъби, — но аз изпълнявам само един приятен дълг, когато идвам да видя как сте. Вашето отношение към нас навлезе в нова фаза, изведнъж от гост станахте другар… (Думата „другар“ малко изплаши Ханс Касторп.) — Кой би помислил това — дружески се усмихна д-р Кроковски, — кой би помислил това оная вечер, когато за първи път имах удоволствието да ви поздравя, а вие отвърнахте на моето погрешно становище — тогава то бе погрешно, — че сте напълно здрав. Помня, че тогава изразих нещо като съмнение, но уверявам ви, че не това исках да кажа. Не желая да се представям за по-прозорлив, отколкото съм, тогава не мислех за възпален участък, друго исках да река — в по-общ, философски смисъл, аз тогава само дадох израз на съмнението си, че думите „човек“ и „пълно здраве“ могат изобщо да се покриват. И днес още, дори след като минахте на преглед, аз не мога, за разлика от уважаемия ми шеф — такъв съм си, — не мога да смятам този възпален участък за нещо от първостепенен интерес. — И той леко докосна рамото на Ханс Касторп с върха на пръста си. — Той за мен е от второстепенно значение… Органичното винаги е второстепенно…

Ханс Касторп трепна.

— Така че в моите очи вашият катар е само едно третостепенно явление — съвсем небрежно додаде д-р Кроковски. — Как е той? Режимът на легло сигурно скоро ще допринесе за минаването му. Колко премерихте днес?

От този момент посещението на асистента доби характера на безобидна контролна визитация, неизменно такова беше то и през следващите дни и седмици: д-р Кроковски идваше през балкона в четири часа без четвърт или малко по-рано, мъжествено весело поздравяваше болния, поставяше най-обикновените лекарски въпроси, повеждаше кратък разговор с повече лични отсенки, дружески се шегуваше — и макар че всичко това предизвикваше известно двоумене, човек най-сетне свиква и на двоуменето, щом като то не надхвърля определени граници; така Ханс Касторп скоро нямаше вече никакви възражения против редовната поява на д-р Кроковски, която явно принадлежеше към установения нормален ден и апострофираше часа на най-дългото режимно лежане.

Часът биваше, значи, четири, когато асистентът отново излизаше на балкона — вече настъпваше късният следобед! Изведнъж, додето се обърне човек, следобедът преваляше и без преход накланяше към привечер: докато долу в трапезарията и горе в стая 34 изпият чая си, наближаваше 5 часът, а докато Йоахим се върнеше от третата си предписана разходка и се обадеше на братовчед си, ето че вече клонеше към 6 часа, така че лежането до вечерята, ако закръгляме при пресмятането, нямаше да продължи повече от час — един противник, който лесно може да се надвие, ако човек има в главата си мисли, а освен това върху нощното си шкафче цял orbis pictus.29

Йоахим казваше довиждане и слизаше да вечеря. Донасяха яденето. Долината се изпълваше със сенки, а докато Ханс Касторп ядеше, в бялата стая чувствително притъмняваше. Когато свършеше, той се облягаше на пуховицата пред своята вълшебна масичка с вече празните блюда и се вглеждаше в бързо припадащия здрач — един здрач, който трудно можеше да се различи от вчерашния, завчерашния или от здрача през миналата седмица. Настъпваше вечерта, след като току-що бе било утрин. Раздробеният ден, който изкуствено бе направен нескучен, буквално се трошеше и разпиляваше в ръцете му, както с весело учудване или най-много с малко замисляне забелязваше; на неговите години човек не се ужасяваше от такива работи. Струваше му се само, че „все още“ наблюдава.

Трябва да бяха минали десет или дванадесет дни, откак Ханс Касторп бе на легло, когато по това време някой почука на вратата му — по времето, когато Йоахим не беше се още върнал от вечерята и следвечерното събиране; Ханс Касторп с въпросителен тон извика „влез!“ и на прага се появи Лодовико Сетембрини, при което стаята мигом се изпълни с ослепителна светлина. Защото първото нещо, което още преди да затвори вратата, направи посетителят, бе да запали потонното осветление на стаята, което — отразено от белоснежния потон и мебелите — изведнъж преизпълни стаята с трептяща яснота.

Италианецът беше единственият от гостите на санаториума, за когото Ханс Касторп през тия дни изрично и поименно бе запитвал Йоахим. Йоахим и без това го осведомяваше по десет пъти на ден — всякога, когато присядаше за десетина минути на леглото или се изправяше пред братовчед си — за дребните случки и колебания в ежедневния живот на заведението и доколкото Ханс Касторп задаваше въпроси, те бяха от общ и безличен характер. Любопитството на изолирания се ограничаваше в това да знае дали са пристигнали нови гости и дали някой от познатите му по лице си е заминал; при това изглежда, че оставаше доволен, дето имаше само новопристигнали. Бе дошъл един „нов“ — млад човек със зеленикаво и хлътнало лице; поставили го бяха на масата вдясно от тяхната, където седяха госпожица Леви с лицето от слонова кост и госпожица Илтис. Е, Ханс Касторп ще има време да го поразгледа. Значи, никой не бе заминал? Йоахим лаконично казваше „не“, като свеждаше поглед. Но той бе принуден многократно да отговаря на същия въпрос, всъщност през ден. Въпреки че в края на краищата беше опитал, с известно нетърпение в гласа си, веднъж за винаги да отговори и бе казал, че доколкото знае, никой няма скоро да отпътува — оттук изобщо не се заминава така лесно.

Що се отнася до Сетембрини, Ханс Касторп бе питал лично за него и бе искал да узнае какво е „казал за цялата история“. За коя история? „За това, дето съм на легло и са ме изкарали болен.“ Сетембрини действително бе казал нещо, макар и съвсем накратко. Още в деня, когато Ханс Касторп изчезна, той бе запитал Йоахим какво става с братовчед му, при което явно бе очаквал да чуе, че Ханс Касторп е заминал. На обясненията на Йоахим той бе отвърнал само с две италиански думи — първо бе казал: „ecco“, а после „poveretto“, тоест „втасахме я“ и „клетичкият“ — не бе необходимо да знае човек повече италиански от двамата братовчеди, за да разбере смисъла на двата израза. „Как така «poveretto»? — бе запитал Ханс Касторп. — И той е заседнал тук горе със своята литература, която се състои от хуманизъм и политика, и едва ли може да бъде полезен на живота и земните работи. Няма защо да ме съжалява толкова снизходително, аз все пак ще се върна преди него в равнината.“ И тъй, сега господин Сетембрини застана посред блесналата в миг стая — Ханс Касторп, който се бе опрял на лакът и се бе извърнал към вратата, замижа и се изчерви, като го позна. Както винаги Сетембрини бе облечен в своето дебело сако с големите ревери, с пооръфана яка и карираните панталони. Понеже идваше от ядене, той стискаше по обичая си клечка за зъби между устните. Крайчецът на устата му под красивата извивка на мустака беше изпънат в познатата тънка, прозаична и критична усмивка.

— Добър вечер, инженере! Може ли да ви види човек? Ако да, за тая цел е необходима светлина, простете моето своеволие — каза той, като със замах изнесе малката си ръка нагоре към лампата на потона. — Вие размишлявахте, не исках да ви безпокоя, боже упази! Напълно разбирам една наклонност към размисъл във вашия случай, а за разговори и без това имате братовчед си. Както виждате, напълно си давам сметка, че съм излишен. Въпреки това, нали живеем толкова близо един до друг, човек се привързва към човека — духовно, сърдечно… Цяла седмица вече не се вестявате. Бях почнал наистина да смятам, че сте заминали, когато видях мястото ви в магерницата празно. От лейтенанта разбрах, че не е така, хм, разбрах, че се касае до нещо по-малко добро, ако това не звучи неучтиво… С една дума, как сте? Какво правите? Как се чувствате? Надявам се, че не сте много покрусен?

— Вие ли сте, господин Сетембрини! Много мило. Ха, ха, „магерница“, а? Ето че пак измислихте нова шега. Вземете стола, моля. Никак не ме безпокоите. Аз си лежах и размишлявах, не, „размишлявах“ е много силно казано. Просто ме мързеше да запаля лампата. Много благодаря, субективно съм добре, чувствам се горе-долу нормално. От лежането хремата ми почти изчезна, но, както ми казаха, тя била вторично явление. Но температурата все още не е както трябва, ту 37,5, ту 37,7, тук тези дни все още не е настъпила някаква промяна.

— Редовно ли си мерите температурата?

— Да, по шест пъти на ден, както всички вие тук горе. Ха, ха, прощавайте, но още ме е смях, дето нарекохте нашата трапезария „магерница“. Нали така викат по манастирите? Вярно, че тук има нещо общо — никога не съм виждал манастир, но така си го представям. А и „правилата“ зная вече наизуст и съвсем точно ги спазвам.

— Като истински монах. Може да се каже, че сте изкарали послушничеството и сте дали обет. Моите тържествени поздравления. Пък и вече казвате „нашата трапезария“. Между впрочем — без да искам да засегна мъжкото ви достойнство — вие май повече ми приличате на млада калугерица, отколкото на калугер — на една току-що подстригана, невинна Христова невеста с големи пожертвователни очи. На времето съм наблюдавал понякога такива агънца и винаги не без… не без известна сантименталност. Ах, да, да, вашият братовчед всичко ми разказа. Отидохте, значи, в последния момент на преглед…

— Тъй като имах температура. Моля ви се, господин Сетембрини, с такъв катар щях долу, в равнината, да се обърна към нашия лекар. А тук, дето, така да се каже, сме до извора, където имаме на разположение двама специалисти, би било просто смешно…

— Разбира се, разбира се. А температурата сте мерили, преди да ви накарат. Всъщност още от началото ви бяха препоръчали това. Сестрата Милендонк ли ви пробута термометъра?

— Пробута? Тъй като имах нужда, купих от нея един.

— Разбирам. Безупречна търговска сделка. А колко месеца ви трупна шефът?… Боже мой, та аз вече съм ви задавал този въпрос! Спомняте ли си? Току-що бяхте пристигнали. Тогава отговорихте толкова бодро…

— Естествено, че си спомням, господин Сетембрини. Много нови неща преживях оттогава, но това си спомням, сякаш е било днес. Още тогава се показахте толкова забавен и изкарахте придворния съветник Беренс цял архидявол… Радамес… Не, почакайте, то беше май нещо друго…

— Радамант? Може да съм го нарекъл между другото така. Не помня всичко, което от време на време ми ражда главата.

— Радамант, така беше! Минос и Радамант! И за Кардучи ни разправихте тогава…

— Ако обичате, драги приятелю, нека оставим него настрана. В този миг това име прави твърде странно впечатление във вашата уста.

— Добре, добре — засмя се Ханс Касторп. — И все пак чрез вас научих сума работи за него. Да, тогава нищо не подозирах и ви отговорих, че съм дошъл за три седмици, друго и не знаех. Току-що госпожица Клефелд ми бе подсвирнала със своя пневмоторакс за поздрав, затова бях малко объркан. Но още тогава усещах, че горя, защото въздухът тук не е от полза само против болестта, той е от полза и за болестта, понякога я кара да избухне и това в края на краищата е необходимо, ако искаме да настъпи оздравяване.

— Подкупваща хипотеза. А разказа ли ви придворният съветник Беренс за рускинята от немски произход, която бе за пет месеца тук миналата година, не, по-миналата година? Не? Би трябвало да стори това. Приятна дама, полунемкиня, полурускиня, омъжена, млада майка. Тя пристигна тук нейде от изтока, беше лимфатична и малокръвна, сигурно имаше и нещо по-сериозно. Добре, изкарва тя един месец тук и се оплаква, че не е добре. Само търпение! Минава втори месец и тя непрекъснато настоява, че не е по-добре, а по-зле. Уверяват я, че не тя, а единствено лекарят може да прецени как е, тя само може да каже как се чувства — а това има малко значение. От дроба й са доволни. Добре, тя мълчи, лекува се и всяка седмица губи от теглото си. На четвъртия месец припада при прегледа. Няма нищо, уверява Беренс; дробът й напълно го задоволява. Когато обаче на петия месец вече не може да ходи, тя пише на мъжа си и Беренс получава писмо от него, а върху плика с енергичен почерк написано „лично“ и „бързо“, аз сам го видях. Да, казва най-сетне Беренс и вдига рамене, както проличава, изглежда, че тукашният климат не й понася. Жената бе извън себе си. Трябвало по-рано да й каже — викаше тя, — още отначало усещала това, сега съвсем се била разболяла!… Да се надяваме, че се е съвзела при мъжа си там, на изток.

— Отлично! Вие разказвате толкова хубаво, господин Сетембрини, всяка ваша дума е направо пластична. Често съм се смял насаме на историята за онази госпожица, която се къпела в езерото и на която дали „нямата сестра“. Какви ли ги няма. Човек се учи, докато е жив. Впрочем моят случай е още съвсем неопределен. Придворният съветник казва, че бил открил у мене някаква дреболия — аз сам чух какъв звук издаваха при аускултацията старите места, дето съм бил болен по-рано, без да зная, а чувало се тук някъде и едно ново, прясно място — впрочем „прясно“ звучи малко странно за такива случаи. Но засега имаме само акустични констатации; действителна диагностична сигурност ще получим едва когато стана и ме прегледат и снемат на рентген. Тогава ще знаем със сигурност какво е положението.

— Така ли мислите? А знаете ли, че понякога фотоплаката показва петна, които се смятат за каверна, а всъщност са само сенки, докато понякога там, където има нещо, тя не показва никакви петна! Тук имаше един млад нумизматик, който дигаше температура; по тази причина видяха несъмнени каверни върху фотоплаката. Казваха, че дори ги били чули! Лекуваха го от туберкулоза, а той взе, че умря. Аутопсията показа, че дробът му е бил напълно здрав и че е умрял от някакви коки.

— Е, слушайте, господин Сетембрини, какво говорите за аутопсия! Смятам, че дотам не съм още стигнал.

— Инженере, вие сте шегобиец.

— А вие пък сте, право да ви кажа, един изпечен критик и циник! Не вярвате дори на точните науки. При вас плаката показа ли петна?

— Да, няколко.

— А действително ли сте малко болен?

— Да, за съжаление съм доста болен — отвърна Сетембрини и наведе глава.

Настъпи пауза, през която той се поокашля. Ханс Касторп погледна от леглото към накарания да млъкне гост. Стори му се, че с двата свои съвсем прости въпроса е опровергал и накарал да замлъкне всичко, дори и републиката, и красивия стил. От своя страна той нищо не предприе, за да съживи разговора.

След някое и друго време Сетембрини, усмихнат, отново се изправи.

— Е, разкажете, инженере — каза той, — как възприеха вашите близки новината?

— Коя новина? За отложеното ми връщане ли? Моите близки, знаете, се състоят от трима чичовци, един прачичо и двамата му синове, които чувствам по-скоро като братовчеди. Други близки нямам, много рано съм останал кръгъл сирак. Как са я възприели те? Те почти нищо не знаят още, нищо повече от това, което знам аз. Отначало, когато се залежах, им писах, че имам силна простуда и не мога да пътувам. А вчера, когато работата взе да се проточва, пак им писах и им казах, че придворният съветник Беренс покрай катара е обърнал внимание на гърдите ми и настоява да продължа престоя си, докато положението се уясни. Тая новина те са посрещнали съвсем спокойно.

— А вашата служба? Нали казвахте, че имате намерение да постъпите на практика някъде?

— Да, като стажант. Помолих нашите да ме извинят в корабостроителницата. Не смятайте, че там са изпаднали в отчаяние поради тази причина. Те сума време могат да карат и без стажант.

— Много добре! От тая страна, значи, всичко е наред. Флегматичност по цялата линия. Във вашия край хората изобщо са флегматични, нали? Но също и енергични!

— О, да, също и енергични, да-да, много енергични — каза Ханс Касторп. Сега, от далечината, той изпитателно погледна към живота в родния край и намери, че събеседникът му правилно го е охарактеризирал. Флегматични и енергични, май че са си такива.

— Е — продължи Сетембрини, — ако останете по-дълго, сигурно ще ни се удаде случай да се запознаем тук горе с вашия чичо — искам да кажа, с вашия прачичо. Той непременно ще прескочи насам, за да ви навести.

— Изключено! — викна Ханс Касторп. — За нищо на света! И десет коня не могат да го изтеглят дотук. Чичо ми е апоплектичен тип, знаете, той почти няма врат. Не, той се нуждае от прилично атмосферно налягане, тук ще пострада повече и от вашата дама от източните страни, всичките дяволи ще го прихванат.

— Разочарован съм. Апоплектичен, значи? Каква полза от флегматичността и енергията… Вашият чичо трябва да е богат? И вие ли сте богат? Хората във вашия край богати ли са?

Ханс Касторп се усмихна на писателското обобщение, а после отново, както бе полегнал, се взря в далечината, към родната сфера, от която се бе откъснал. Той си припомни това-онова, опита се да прецени нещата неутрално, което му се и отдаде, защото разстоянието го окуражаваше. Той отговори:

— Някои са богати, някои — не. Толкова по-зле за тях. Аз ли? Аз не съм милионер, но това, което имам, е сигурно, прави ме независим, стига ми да живея. Мен оставете настрана. Ако бяхте казали „там хората трябва да са богати“, щях веднага да ви потвърдя това. Защото нека приемем, че някой не е богат или е престанал да бъде богат… Тежко и горко му тогава! „Оня ли? Има ли оня още пари?“ — питат… Дословно така и с точно такъв израз на лицето; често пъти съм слушал това и забелязвам, че добре съм го запомнил. Трябва, значи, да ми се е виждало странно, макар че бях свикнал да го чувам — иначе нямаше да го запомня така добре. На вас как ви се струва? Аз например не вярвам, че вие, като homo humanus, бихте се чувствали добре у нас; дори аз, който съм роден там, съм намирал, както сега забелязвам, много неща за безобразни, макар че не са засягали мене лично. Който не сервира най-добрите, най-скъпите вина на вечерите си, той гости няма вече да види, а дъщерите му ще останат стари моми. Такива са хората. Тъй както съм полегнал и наблюдавал отдалече нещата, те ми се струват безобразни. С какви изрази си послужихте вие? Флегматични? И енергични! Добре, но що значи това? Това значи твърди, студени. А що значи твърди и студени? Това значи жестоки. Жестока е атмосферата долу, безмилостна. Когато човек лежи и наблюдава нещата отдалече, може да се ужаси.

Сетембрини го слушаше и кимаше. Той продължи да кима и след като Ханс Касторп бе изчерпал цялата си критика и престана да говори. После пое въздух и рече:

— Не искам да разкрасявам особените форми, чрез които се изявява естествената жестокост всред вашето общество. И все пак упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек. Вие там, на самото място, не бихте го направили от страх да не би да станете сам пред себе си смешен. Вие с право сте го предоставяли на дезертьорите от живота. Това, че сега го правите, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал да расте, защото този, който свикне да отправя упреци, може много лесно да бъде загубен за живота, за онази форма на живот, за която е бил роден. Знаете ли, инженере, какво значи да бъде човек „загубен за живота“. Аз знам, аз всеки ден виждам това тук. Най-късно след половин година младият човек, който идва тук (а които идват тук, са почти винаги млади хора), няма никаква друга мисъл в главата си освен флирт и температура. И най-късно след една година няма да може вече да разбира никого, а ще възприема всеки друг като „жесток“ или по-добре казано, като пълен с недостатъци невежа. Вие обичате истории — моля, заповядайте. Бих могъл да ви разправя за един син и съпруг, който прекара тук единадесет месеца и когото познавах. Той, струва ми се, беше малко по-възрастен от вас, дори доста по-възрастен. За опит го изписаха с подобрение и той се върна дома в обятията на близките си; там нямаше чичовци, имаше само майка и съпруга. По цял ден лежал с термометър в уста и само това знаел. „Това вие не можете да разберете — казвал той. — Трябва човек да е поживял там горе, за да знае какво трябва. Тук долу ви липсват основните понятия.“ Карал така, докато майка му решила: „Върни се пак горе. От тебе вече нищо не става.“ И той се качи пак горе. Върна се у дома си; нали знаете, че хората, след като поживеят тук, почват да смятат санаториума за свой дом. Беше се съвсем отчуждил от младата си жена — липсвали й „основните понятия“ — и тя се отказа от него. Тя бе разбрала, че той ще намери у дома си другарка с хармониращи „основни понятия“ и ще остане там.

Ханс Касторп бе слушал само с едното ухо. Погледът му се бе рейнал нанейде под ярката светлина на бялата стая, сякаш гледаше в далнината. Той се засмя със закъснение и каза:

— „Дом“ ли нарече той санаториума? Това е наистина малко сантиментално, както и вие казвате. А истории знаете безчет. Аз току-що се бях позамислил върху това, което си говорихме за твърдостта и жестокостта, напоследък тия неща често ми са минавали през главата. Вижте, човек трябва да притежава доста дебела кожа, за да може по природа да е напълно съгласен с начина на мислене на хората там долу в равнината, с въпроси като: „Има ли оня още пари?“ и физиономията, която правят при този израз. Това никога не ми се е струвало естествено, макар че не съм някакъв homo humanus — сега забелязвам, че то винаги ми е правило впечатление. Може би не ми се е виждало естествено, защото тогава още, несъзнателно, съм бил предразположен към болести — старите места сам чух, а Беренс май че намери някаква нова дреболия у мене. Вярно, изненадах се, но всъщност не се учудих извънредно много. Никога не съм се чувствал здрав като камък, а и родителите ми са умрели много рано — аз от дете съм кръгъл сирак, знаете ли…

Господин Сетембрини описа с глава, рамене и ръце една обща мимика, която весело и учтиво онагледи въпроса: „Е, та? Какво по-нататък?“

— Нали сте писател — каза Ханс Касторп, — литератор, трябва да ви са ясни тези неща и да се съгласите, че при такива обстоятелства човек не може да има закоравял характер и да намира за съвсем естествена жестокостта на хората — на обикновените хора, знаете, тези, които ходят насам-натам, печелят пари и тъпчат търбусите си… Не знам дали правилно съм…

Сетембрини се поклони.

— Искате да кажете — поясни той, — че ранният и многократен допир със смъртта предизвиква една основна насоченост на характера, която прави човека раздразнителен и чувствителен към коравосърдечието и суровостта на лекомисления светски живот, нека кажем: към неговия цинизъм.

— Точно така! — извика Ханс Касторп с искрен възторг. — Безупречно изразено до кратката върху „и“ — то, господин Сетембрини! Със смъртта… Аз си знаех, че вие като литератор…

Сетембрини протегна ръка към него, като същевременно наклони глава встрани и затвори очи — една много красива и деликатна мимика на възпиране и молба да го дослушат. Той застина няколко секунди в това положение — дори и след като Ханс Касторп отдавна бе замълчал и с известно смущение очакваше да види какво ще последва. Най-сетне той отново отвори черните си очи — очи на латернаджия — и заговори:

— Позволете. Позволете ми, инженере, да ви кажа и убедя, че единственият здрав, благороден и — изрично искам да прибавя и това — единственият религиозен начин да вземем отношение към смъртта е да я разберем и почувстваме като съставка и принадлежност, като свещено предусловие на живота, а не да я делим духовно от него, не да я поставяме в противоречие с него, нито пък по най-отвратителен начин да я използваме срещу него — това би било тъкмо обратното на здраво, благородно, разумно и религиозно отношение. В древността украсяваха саркофазите със символи на живота и оплождането, даже и с цинични символи — древната религиозност често е смятала свещеното и циничното за едно и също. Тези люде знаеха да почитат смъртта. Смъртта е достойна за уважение като люлка на живота, като лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, тя става призрак, гримаса и дори нещо още по-лошо. Защото смъртта като самостоятелна духовна сила е една крайно безплътна сила, чието развратяващо могъщество без съмнение е твърде голямо, но също така несъмнено е това, че симпатиите към нея водят до най-страхотните заблуди на човешкия дух.

Тук Сетембрини замълча. Той спря при този общ израз и най-категорично завърши. Той бе съвсем сериозен; не бе говорил, за да се забавлява, не благоволил да даде на събеседника си възможност за продължаване или за противоречие, а към края на изложението понижи гласа си и постави точка. Той седеше със затворена уста, със скръстени ръце в скута, кръстосал обутите в карирани панталони нозе и лекичко полюляваше във въздуха единия си крак, като строго го наблюдаваше.

Ето защо и Ханс Касторп замълча. Облегнат върху пуховицата си, той извърна глава към стената и леко почукваше с върховете на пръстите си върху одеялото. Той имаше чувството, че са го поучавали, посмъмрили и дори че са му се скарали; в мълчанието му се криеше голяма доза детско упорство. Паузата трая доста дълго.

Накрай господин Сетембрини отново вдигна глава и усмихнат каза:

— Сигурно си спомняте, инженере, че вече сме водили един подобен диспут, може дори да се каже — същия? Разговаряхме тогава — струва ми се, по време на една разходка — върху болест и глупост, съчетанието на които вие смятахте за парадокс, и то от уважение към болестта. Аз нарекох това уважение мрачна приумица, която принизява човешките размисли, и за мое удоволствие вие сякаш бяхте доста склонен да обърнете малко внимание на протеста ми. Ние говорихме също за неутралността и за духовната безпътица на младежта, за свободата й да избира, за наклонността й да подлага на проверка различните гледища; стана дума и за това, че не бива и не трябва още да смятаме тези опити за окончателна и сериозна система от възгледи за живота. Искате ли — и господин Сетембрини усмихнат се наведе напред върху стола си, краката му бяха стъпили един до друг върху пода, ръцете му бяха притиснати между коленете, главата му също бе малко косо издадена напред, — искате ли да ми разрешите — додаде той и гласът му издаваше леко вълнение — и занапред да ви помагам малко при вашите упражнения и експерименти и да ви поправям, ако ви заплаши опасност от гибелен застой?

— Но разбира се, господин Сетембрини! — Ханс Касторп побърза да се откаже от своето смутено и малко вироглаво отречение, да прекрати почукването върху одеялото и да се извърне към госта си с припряна приветливост. — Това е даже извънредно любезно от ваша страна. Аз наистина се питам дали… Искам да кажа, дали заслужавам…

— Съвсем sine pecunia — процитира господин Сетембрини, като стана. — Няма да се оставим да ни скубят.

Те се разсмяха. Някой отвори външната двойна врата, а в следния миг щракна бравата и на втората. Беше Йоахим, който се връщаше от вечерната забава. Като видя италианеца, и той се изчерви, както се бе изчервил по-рано Ханс Касторп: загорялата мургавост на лицето му потъмня с един нюанс.

— А, ти имаш гост — каза той. — Колко приятно за тебе. Мене ме задържаха. Насилиха ме да изиграя една партия бридж — бридж наричат това за пред хората — додаде той и поклати глава, — а всъщност беше съвсем друго нещо. Спечелих пет марки…

— Дано само не се поддадеш на този порок — каза Ханс Касторп. — Хм, хм. В това време господин Сетембрини много хубаво ме разсея… не, не това исках да кажа. Така може да се говори за вашия фалшив бридж, а господин Сетембрини истински ми запълни времето… Като почтен човек би трябвало с ръце и нозе да драскам, за да се измъкна оттук — особено след като почнахте да играете и фалшив бридж. Но почти бих пожелал температурата ми безкрайно дълго време да не спадне и да се залежа тук, за да слушам още много пъти господин Сетембрини и да черпя помощ от разговорите с него… Накрай ще ми дадат една „няма сестра“, за да не хитрувам.

— Повтарям, инженере, че сте шегобиец — каза италианецът. Той се прости с най-приятна церемониалност. Като остана сам с братовчед си, Ханс Касторп дълбоко пое дъх.

— Какъв педагог! — каза той. — Педагог-хуманист, трябва да признаем това. Постоянно ти въздейства и те насочва ту с истории, ту в абстрактни форми. А и за какви ли не работи влиза в разговор с него човек — никога не съм и помислял, че бих могъл да говоря за тях, камо ли пък да ги разбирам. Ако ли пък го бях срещнал долу, в равнината, също не бих могъл да ги разбера — добави той.

По това време Йоахим оставаше за малко при него; той жертваше половин, три четвърти час от вечерния режим. Понякога играеха шах върху масичката за ядене — Йоахим беше донесъл една игра отдолу. После той излизаше с целия си багаж и термометър в уста на балкона си, а и Ханс Касторп си премерваше температурата за последен път, докато по-близка или по-далечна лека музика се носеше откъм притъмнялата долина. В десет часа режимът приключваше; чуваше се Йоахим, чуваше се двойката от „лошата руска маса“. И Ханс Касторп се обръщаше настрана в очакване на съня.

Нощта бе по-трудната половина на деня, тъй като Ханс Касторп често се будеше и нерядко лежеше по цели часове буден било защото го разсънваше не съвсем нормалната температура на кръвта му, било защото неговият понастоящем напълно хоризонтален начин на живот потискаше у него желанието и предразположението за сън. Затова пък часовете на дрямка се оживяваха от разнообразни и пълни с живот сънища, на които той можеше да се отдава после — докато лежеше буден. Ако многократното разчленяване и разделяне на деня допринасяше той да не е скучен, през нощта разводнената монотонност на редящите се едни след друг часове действаше в същата насока. А когато утрото наближеше, забавно бе да се наблюдава постепенното разсъмване и открояването на стаята, напъкването и разбулването на вещите, да се гледа как денят вънка се разпалва в мрачно тлееща или весела жарава; и докато се усети, ето че отново настъпваше моментът, когато енергичното почукване на масажиста обявяваше началото на дневната програма.

Ханс Касторп не бе взел календар за из пътя и за това не винаги бе сигурен в датата. От време на време той се осведомяваше от братовчед си, който сам не бе уверен всякога в числото на месеца. Все пак неделите, особено втората, тази с концерта през всеки четиринадесет дни, даваха известни опорни точки и едно бе положително; в края на краищата септември бе напреднал, стигнал бе до средата. Откакто бяха турили Ханс Касторп на легло, вън в долината мрачното и студено време, което дотогава преобладаваше, бе отстъпило пред неизброима поредица, цяла серия летни дни, така че Йоахим всяка сутрин се явяваше в бели панталони при братовчед си, който не можеше да потисне едно оправдано съжаление — съжаляваше душата му, съжаляваха младите му мускули, — задето губи такова прекрасно време. Той даже един път тихичко нарече „цяло безобразие“ това, че изпуска по този начин хубавото време, но после за свое успокоение добави, че и свободен да беше, пак не би могъл да го използва повече от сега, тъй като от опит знаеше, че зле понася по-големите разходки. Пък и широко отворената балконска врата му даваше възможност да се поогрее и той на яркия светлик там вънка.

Но към края на наложеното му уединение времето отново се промени. Изведнъж падна мъгла и застудя, долината се забули в суграшица, а стаята се изпълни от сухото дихание на парното отопление. Така беше и през деня, когато при утринната визитация на лекарите Ханс Касторп напомни на придворния съветник, че лежи вече три седмици и помоли за разрешение да стане.

— Хайде де, нима изминаха? — каза Беренс. — Я да видим; действително вярно е. Боже мой, как текат дните ни. Но междувременно няма около вас някоя особена промяна. Какво, вчера сте имали нормална температура? Да, до меренето в шест часа следобед. Е, Касторп, тогава и аз няма да бъда такъв и ще ви върна на човешкото общество. Станете и се разхождайте, човече! Естествено с мярка и граници. Тия дни ще ви снемем на портрет; отвътре. Отбележете си! — каза той на излизане на д-р Кроковски, като насочи през рамо грамадния си палец към Ханс Касторп и погледна бледния асистент със своите кървясали, сълзящи очи… И Ханс Касторп излезе от „бърлогата“.

Вдигнал яката на палтото си, нахлузил галоши, той за първи път отново придружи братовчед си до пейката край улея и обратно, а по пътя подхвърли въпроса колко ли време още щеше да го остави на легло придворният съветник, ако не беше му обадил, че срокът е изтекъл. А Йоахим го погледна унило, отвори уста сякаш за едно безнадеждно „ах“ и направи един жест на необозримост.

„Боже мой, виждам!“

Измина цяла седмица, докато повикаха чрез старшата сестра Милендонк Ханс Касторп в рентгеновата лаборатория. Той не искаше да бъде настойчив. Хората в санаториума „Бергхоф“ бяха заети, очевидно и лекари, и служители бяха отрупани с работа. През последните дни бяха дошли нови гости: двама руски студенти с гъсти коси и затворени черни рубашки, под които не се провиждаше никакво бельо; съпружеска двойка холандци, които настаниха на масата на Сетембрини; един гърбав мексиканец, чиито страшни пристъпи на задух ужасяваха сътрапезниците му: в такива случаи той се вкопчваше в съседа си — все едно дали бе мъж или жена — и желязната хватка на дългите му ръце го стягаше като в менгеме, всявайки страх и ужас у викащия за помощ, който напразно се съпротивляваше. С една дума, трапезарията бе почти напълно заета, макар че зимният сезон почваше едва през октомври. А случаят на Ханс Касторп не бе от най-тежките, неговата болест едва ли му даваше право да претендира за особено внимание. Колкото и глупава и проста да бе, госпожа Щьор например бе много по-сериозно болна от него, да не говорим за д-р Блуменкол. Човек би трябвало да не притежава никакво чувство за йерархия и дистанция, за да не проявява в случаи като Ханс Касторповия скромна сдържаност, още повече, че такова едно становище отговаряше на духа на заведението. Тук не обръщаха особено внимание на леко болните, това той често бе чувал при разговор. Говореха с пренебрежение за тях — такива бяха тукашните мащаби, — гледаха ги отвисоко; такова бе отношението не само на по-тежко или най-тежко болните, а и на тези, които бяха „леки“. При това те естествено се отнасяха пренебрежително и към самите себе си, но спасяваха самоуважението си, като се подчиняваха на мащаба. Това е човешко. „А, онзи ли! — можеха те да казват един за друг. — Нищо му няма на него, той надали има и право да стои тук. Даже и каверна няма…“ Такъв беше духът — своего рода аристократичен, и Ханс Касторп му отдаваше чест с вроденото си уважение към всеки закон и всяка наредба. Казват: каквато страната, такива обичаите. Пътешествениците, които се подсмиват на обичаите и мащабите на далия им гостоприемство народ, са слабокултурни: много и различни са свойствата, които предизвикват уважение. Даже и към Йоахим Ханс проявяваше известно уважение и внимание — не само защото братовчед му бе по-отдавнашен и му служеше като наставник и водач в тукашния свят, но и защото той безспорно представляваше „по-тежък“ случай. И тъй както стояха работите, ставаше ясно защо всеки бе склонен да извлече възможно повече от собствения си случай, да го надуе, за да се причисли към аристокрацията или да се приближи до нея. И Ханс Касторп, когато го запитваха на масата, казваше някое и друго деление в повече от действително измерената температура и не можеше да не се почувства поласкан, когато го заплашваха с пръст, сякаш бе някой изпечен хитрец. Но дори и когато преувеличаваше малко, той всъщност все пак си оставаше лице от по-ниска степен, затова подобаващото му държане сигурно трябваше да се отличава с търпение и въздържаност.

Той отново бе възприел програмата на първите три седмици, този вече познат му монотонен и точно разпределен живот рамо до рамо с Йоахим и още от първия ден всичко тръгна като по вода, сякаш никакво прекъсване не бе имало. И действително прекъсването ясно заличено; той още при първата си поява на масата ясно усети това. Вярно, Йоахим, който особено и старателно спазваше по-забележителните дати, се бе погрижил да украси с няколко цветя мястото на братовчед си. Но поздравът на сътрапезниците му не бе тържествен, малко се различаваше от друг път, когато раздялата не бе траяла цели три седмици, а само три часа: не толкова от равнодушие към неговата несложна и симпатична личност, не и защото тези хора бяха прекалено заети със себе си и със своята интересна физика, колкото затова, че нямаха усет за протеклото време. И Ханс Касторп без труд се приспособи към тях, тъй като сам седеше на мястото си между учителката и мис Робинсън, сякаш едва вчера бе станал от него.

Щом като човек на собствената си маса не можеше да направи впечатление с факта, че е турил край на уединението си, какво повече би могъл да очаква от просторната трапезария? Там буквално никой не му обърна внимание — с изключение на Сетембрини, който след края на обеда пристъпи към него, за да го поздрави шеговито и приятелски. Ханс Касторп естествено би могъл да изтъкне още едно изключение, което ние трябва да поставим под въпрос. Той си внуши, че Клавдия Шоша е забелязала появата му — още при влизането си, както винаги със закъснение и затръшване на стъклената врата; тесните й очи се бяха спрели върху му и той ги посрещна с погледа си, а едва бе седнала, когато още веднъж го погледна усмихната през рамо — усмихната както преди три седмици, преди той да отиде на преглед. И това бе неприкрит и безцеремонен жест — безцеремонен към него и всички останали сътрапезници, — че той не знаеше дали да се възхити, или да го сметне за израз на пренебрежение и да се разсърди. Всеки случай сърцето му се бе свило под този поглед, който по един в неговите очи възмутителен и опияняващ начин бе отрекъл и опровергал, факта, че те двамата не са официално запознати; то, сърцето му, болезнено се бе свило още когато стъклената врата издрънча, тъй като със затаен дъх бе очаквал този миг.

Нека допълнително споменем, че вътрешните връзки на Ханс Касторп с пациентката от „добрата руска маса“ бяха отбелязали голям напредък през времето на неговото уединение; средно високата личност с гъвкавата походка и киргизките очи изпълваше неговите чувства и неговия смирен дух — с една дума, той бе влюбен (нека употребим тази дума, макар че е дума „отдолу“, от равнината, която би могла да създаде впечатление, че песенчицата „Колко чудно ме обвява“ би могла тук някак си да намери приложение). Когато се събуждаше рано, той виждаше образа й да витае всред колебливо разбулващата се стая, а също и вечер, когато се вглеждаше в сгъстяващия се здрач (и в оня миг, когато Сетембрини влезе и стаята изведнъж светна, същият образ ясно се бе очертал насреща му и това бе причината, поради която се бе изчервил при вида на хуманиста); през часовете на разчленения ден той бе мислил за нейната уста, за нейните скули, за нейните очи, цветът, формата, разположението на които пронизваха душата му, за попревития й гръб, за начина, по който държеше главата си, за прешлена всред задната изрезка на блузата й, за проблясващите под тънкия газ мишници — и ако премълчахме, че това беше средството, благодарение на което часовете му толкова лесно преминаваха, то бе, защото със симпатия гледахме на неспокойната съвест, която се намесваше в ужасяващото щастие от тези картини и образи. Да, ужас и потрес бяха свързани с това — надежда, радост и безимен страх, които клоняха към неизвестност, безграничност и пълна авантюра и понякога толкова внезапно стягаха сърцето на младия човек — сърцето в същинския и физическия смисъл, — че той слагаше едната си ръка върху него, вдигаше другата към челото (като козирка над очите) и прошепваше:

— Боже мой!

Защото зад челото се криеха размисли и полуразмисли, които всъщност придаваха на картините и образите една безпределена сладост и които се отнасяха до небрежността и безцеремонността на мадам Шоша, до боледуването й, до изтъкването и подчертаването на ценното тяло поради болестта, до въплътяването на цялата й същност чрез болестта, същата болест, която Ханс Касторп — съгласно лекарската диагноза — споделяше с нея. Зад челото си той разбра авантюристичната свобода, с която госпожа Шоша не обръщаше внимание на факта, че не са запознати, а се оглеждаше и усмихваше, сякаш не принадлежат към обществото, сякаш не бе дори необходимо те двамата да си говорят… и именно това бе, което го стресна: по същия начин го бе стреснал и Йоахим, когато при лекарския преглед набърже бе прехвърлил изпитателния си поглед от голия му гръден кош към очите му — с разликата, че тогава причина за неговото стряскане бяха съчувствие и загриженост, сега обаче причините бяха съвсем други.

И тъй животът в „Бергхоф“ отново тръгна по своя равномерен ход. Този щедър и добре устроен живот върху тясна сцена; в очакване на рентгеновата снимка Ханс Касторп продължи да споделя с добряка Йоахим ежедневието, като всеки час правеше същото, каквото и той — и това съседство сигурно бе добро за младия мъж. Защото, макар и да бе само съседство на двама болни, в него имаше много военно благоприличие, което, разбира се, без да си дава сметка за това, бе на път да се задоволи със спазването на болничния режим, така че режимът взе да заменя изпълнението на дълга там долу, в равнината, и се яви като някаква подхвърлена му професия — Ханс Касторп не бе толкова глупав, че да не разбере положението. Но той добре чувстваше обуздаващото, задържащото въздействие на това съседство върху нрава му на цивилен човек — може би дори съседството, примерът и надзираването от страна на Йоахим му пречеха да предприеме нещо слепешката. Защото той добре виждаше как славният Йоахим страда от една връхлитаща върху му портокалова атмосфера, всред която имаше две кръгли кафяви очи, един малък рубин, някаква голяма, почти неоправдана охота за смях и едни външно добре оформени гърди — разумът и почтеността, с които Йоахим се държеше настрана от тази атмосфера и я отбягваше, обхванаха и Ханс Касторп, налагаха му известна дисциплина и ред и му пречеха, тъй да се каже, да „заеме един молив“ от теснооката — нещо, което по собствения си опит бе напълно готов да стори, ако не беше дисциплиниращото съседство, Йоахим никога не говореше за вечно засмяната Маруся, ето защо и Ханс Касторп не си позволи да говори с него за Клавдия Шоша. Това той си наваксваше, като потайно разговаряше с учителката от дясната му страна на масата, при което дразнеше старата мома с нейната слабост към гъвкавата рускиня, караше я да се черви, а през това време сам имитираше изпълненото с достойнство подпиране на брадата у стария Касторп. Освен това той я караше да разбере нещо ново и интересно за личния живот на мадам Шоша, за нейния произход, за мъжа й, за възрастта, за характера на болестта й. Искаше да знае дали има деца. Не, не, няма деца. Защо й са деца на жена като нея? Вероятно й бе строго забранено да ражда, а, от друга страна: какво щеше да излезе от тия деца? Ханс Касторп трябваше да се съгласи с това. В края на краищата и късно е вече за нея, предположи той с насилена деловитост. Понякога профилът на госпожа Шоша му се виждал почти вече малко изострен. Дали не е прехвърлила тридесетте? Госпожицата енергично се възпротиви. Клавдия на тридесет години? Най-много може да е на двадесет и осем. А за профила тя забрани на съседа си и дума да продума. Профилът на Клавдия бил деликатен, младежки, изпълнен със сладост, макар че бил интересен профил, а не като на някоя здрава гъска. И за наказание госпожица Енгелхард добави без пауза, че един мъж често посещава госпожа Шоша; идвал й на гости един неин съотечественик, който живеел в курорта: тя го приемала следобед в стаята си.

Ударът улучи. Лицето на Ханс Касторп се изкриви въпреки всичките му усилия, измъчени бяха и изразите като „не може да бъде“ и „виж ти, виж ти“, с които се опита да пресрещне новината. Неспособен да погледне през пръсти на съществуването на този съотечественик, както отначало искаше да покаже, той с разтреперани устни постоянно се връщаше на тази тема. Млад човек ли? Млад и представителен според това, което чула, отвърна учителката, защото собствени наблюдения нямала. Дали е болен? Най-много леко! Да се надяваме, каза Ханс Касторп подигравателно, че носи повече бельо, отколкото съотечествениците му на „лошата руска маса“ — нещо, което все още за наказание, госпожица Енгелхард каза, че гарантира. Тогава той призна, че случаят го интересува и сериозно й възложи да разбере какво представлява този интимен съотечественик. Но вместо да му донесе новини за него, тя след няколко дена му съобщи нещо съвсем ново.

Бе узнала, че рисуват портрета на Клавдия Шоша и запита Ханс Касторп дали и той е чул нещо подобно. Ако ли не, нека въпреки това бъде сигурен: тя го е научила от най-достоверен източник. От дълго време госпожа Шоша позирала някому за портрета си — и то кому? На придворния съветник! На придворния съветник Беренс, който по тази причина почти всеки ден се вижда с нея в своята частна квартира.

Тази новина засегна Ханс Касторп още повече от предишната. Той почна често да се шегува насила. Е да, известно е, че придворният съветник рисува с маслени бои — какво иска учителката, то не е забранено, тоест всекиму е разрешено. Значи, в квартирата на вдовеца Беренс? Дано поне госпожица фон Милендонк присъства на сеансите. Тя едва ли ще има време. „И Беренс няма повече време от нея“ — каза Ханс Касторп строго. Но макар че с това сякаш бе направено едно окончателно изявление по този въпрос, на Ханс Касторп и през ум не му мина да го приключи, а се впусна да разпитва за други подробности: за портрета, формата му и дали рисуват само главата, или правят портрет до коленете; също и за часа на сеансите — а пък госпожица Енгелхард не можеше да му предложи никакви подробности и бе принудена да го утеши с обещания за нови издирвания.

След научаването на тази новина Ханс Касторп си премери 37,7. Посетителите, които приемаше госпожа Шоша, много повече го тревожеха и му причиняваха по-голяма болка от посещенията, които тя правеше. Частният и личен живот на госпожа Шоша бе почнал да му причинява болка и безпокойство сам за себе си и независимо от неговото съдържание, а колко повече трябваше да се изостри всичко, след като до ушите му почнаха да достигат двусмислици върху това съдържание! Вярно, възможно бе, общо погледнато, отношенията между руснака и неговата съотечественичка да бяха от делови и безобиден характер; но от известно време насам Ханс Касторп бе склонен да смята деловитост и безобидност за празни приказки тъй както не можеше и да си наложи, не можеше да се убеди, че живописта представлява нещо по-друго и отношенията между един приказващ сопнато вдовец и една млада жена с тесни очи и тиха стъпка. Вкусът, който придворният съветник бе показал при избора на модела си, твърде много отговаряше на собствения му вкус, за да може Ханс Касторп да вярва на деловитост, при което съвсем малка подкрепа му носеше представата за сините бузи на д-р Беренс и изпъкналите му очи с червени жилки. Едно наблюдение, което той през тези дни сам и случайно направи, му подейства по друг начин, макар че повторно се касаеше до потвърждение на вкуса му. На масата на госпожа Заломон и лакомия ученик с очилата, която бе поставена напреки и вляво от масата на братовчедите до сами стъклената странична врата, имаше един болен, от Манхайм, както бе чул Ханс Касторп, тридесетинагодишен, с оредели коси, наядени зъби и плах говор — същият, който понякога вечер посвирваше на пиано, и то най-често „Сватбеният марш“ от „Сън в лятна нощ“. Казваха, че бил много набожен, нещо, което по понятни причини нерядко се срещаше тук горе. Всяка неделя посещавал черковната служба долу в „курорта“, а по време на режимното лежане четял религиозни книги, книги с изобразен потир или палмови клончета върху корицата. Та този приятел, както един ден Ханс Касторп забеляза, отправяше погледите си натам, дето и той сам гледаше — очите му следяха гъвкавата мадам Шоша, и то по един плах и същевременно натрапчив начин, в който имаше нещо почти кучешко. След като Ханс Касторп веднъж бе забелязал това, не можеше да не го установи повторно и многократно. Той виждаше младия човек вечер в стаята за игра между гостите, мрачен, погълнат от образа на грациозната, макар и болнава жена, която седеше на канапето в малкия салон и разговаряше с Тамара (така се казваше момичето с веселия нрав и гъстата като пълна коса), с д-р Блуменкол и господина с хлътналите гърди и увисналите рамене от нейната маса; виждаше го да се извръща, да се оттегля и отново бавно да поглежда през рамо към нея с извъртени встрани очни ябълки и жално придръпната горна устна. Той го виждаше да си пуска боята и да не вдига поглед, но после все пак да вдига очи и жадно да се взира към вратата, която се затръшваше, докато госпожа Шоша гъвкаво се придвижваше към мястото си. Освен това той често виждаше как горкичкият след ядене заставаше между изхода и „добрата руска маса“, та госпожа Шоша, която не му обръщаше внимание да мине край него, за да я погълне отблизо с очите си, които бяха препълнени с печал.

И това откритие, значи, немалко измъчваше Ханс Касторп, макар че горчивата жажда в погледа на манхаймеца не бе в състояние да го обезпокои така, както частните отношения на Клавдия Шоша с придворния съветник Беренс — един човек, който толкова го превъзхождаше по възраст, лични качества и обществено положение. Клавдия никак не се интересуваше от манхаймеца — ако имаше такова нещо, той, както бе вътрешно наострен, щеше да го долови, така че това, което се бе впило в душата му, не бе противният шип на ревността. Но той изпитваше всички усещания, които опиянението и страстта изпитват, когато забележат във външния свят също такива чувства, които представляват най-странната смесица от отвращение и сродство. Не е възможно всичко да обгледаме и анализираме, ако искаме да вървим напред. Във всеки случай много му се събра на горкия Ханс Касторп — трябваше да понесе и наблюденията върху манхаймеца.

Тъй преминаха осемте дена до рентгеновия преглед на Ханс Касторп. Той не знаеше, че ще трябва толкова да чака, но че те бяха вече преминали, разбра, когато една сутрин при първата закуска старшата сестра му поръча да дойде следобед в лабораторията (тя пак имаше ечемик, не можеше да бъде същият, очевидно това безобидно, но обезобразяващо страдание бе в природата й). Ханс Касторп трябваше да се яви заедно с братовчед си половин час преди чая; защото в случая щяха да правят снимка и на Йоахим — последната сигур вече се смяташе за стара. И така те днес съкратиха големия следобеден режим с тридесет минути и точно в три часа и половина слязоха по каменното стълбище в несъщинския сутерен и седнаха в малката чакалня, която разделяше рентгена от стаята за прегледи — Йоахим, комуто нищо ново не предстоеше, напълно спокоен, Ханс Касторп в известно трескаво очакване, защото никога още не бяха хвърляли поглед върху неговия вътрешен органичен живот. Те не бяха сами, когато влязоха, неколцина вече седяха там с оръфани илюстровани списания върху коленете и чакаха: един юначина швед, който седеше в трапезарията на масата на Сетембрини и за когото разправяха, че при пристигането му през април бил толкова болен, та едва се съгласили да го приемат; сега бил наддал 40 килограма и скоро щели да го изпишат като напълно здрав; после една жена от „лошата руска маса“, самата тя хилава, със своето още по-хилаво, дългоносо и грозно момче на име Саша. Тези хора, значи, чакаха по-отдавна от братовчедите; те очевидно имаха предимство в реда на повикването — в рентгена, изглежда, имаше някакво закъснение и сигурно чаят им щеше да изстине. В лабораторията работеха. Чуваше се гласът на придворния съветник, който даваше някакво нареждане. Бе три и половина часът или малко по-късно, когато вратата се отвори — един рентгенов лаборант, който работеше тук долу, я отвори, — и едва тогава пуснаха да влезе щастливият юначина швед: очевидно предшестващият бе излязъл от друга врата. Сега работата тръгна по-бързо. Само след десет минути чуха как напълно оздравяващият швед, тази жива реклама за курорта и заведението, с твърда стъпка се отдалечава по коридора; пуснаха да влезе руската майка със своя Саша. Отново, както вече при влизането на шведа, Ханс Касторп забеляза, че в рентгена цари полумрак, тоест изкуствена полусветлина — точно както в аналитичния кабинет на д-р Кроковски. Прозорците бяха закрити, пътят на дневната светлина бе препречен и само няколко електрически лампи горяха. Но докато влизаха Саша и майка му, докато Ханс Касторп ги следеше с поглед — в същия момент, значи, се отвори вратата откъм коридора и следният пациент пристъпи в чакалнята — подранил, защото рентгенът работеше със закъснение; това бе мадам Шоша.

Клавдия Шоша изведнъж се намери в стаичката; Ханс Касторп я позна с широко отворени очи, при което ясно усети как кръвта се отля от лицето му и долната му челюст увисна, та устата му всеки миг можеше да зейне. Клавдия бе влязла така между другото, така изневиделица — тя изведнъж се намери задно с братовчедите в тясното помещение, след като само преди миг нея я нямаше там. Йоахим бърже вдигна поглед към Ханс Касторп и после не само сведе очи, но и взе от масата илюстрования вестник, който току-що бе оставил, и скри лицето си зад него. Ханс Касторп не намери сили и решимост да стори същото. След като отначало пребледня, той се изчерви, а сърцето му биеше ли, биеше. Госпожа Шоша седна близо до вратата към лабораторията в едно ниско кръгло кресло с малки, сякаш закърнели облегалки за ръцете, облегна се, кръстоса леко крак върху крак и зарея поглед в пространството, при което нейните Пшибиславови очи изглеждаха малко кривогледи, защото нервно ги поотклоняваше, усетила, че я наблюдават. Тя бе облечена в бял пуловер и синя пола, а в ръката си държеше книга, както изглежда, заета от библиотеката, докато почукваше леко с крака си, който почиваше върху пода.

След минута и половина тя промени положението си, огледа се, стана с вид, сякаш не знае какво да прави и към кого да се обърне — и почна да говори. Тя попита нещо, отправи въпрос към Йоахим, макар че той изглеждаше потънал в илюстрования си вестник, докато Ханс Касторп седеше незает — учленяваше думи с устата си и издаваше глас из своето бяло гърло: не беше дълбокият, съдържащ малка острота, приятно пресипнал глас, който Ханс Касторп познаваше — отколе познаваше и дори един път бе чул съвсем отблизо: тогава, когато с този глас му бе казано, лично нему: „На драго сърце. Само че след часа непременно да ми го върнеш.“ Все пак тогава изговорът бе по-гладък и по-определен; сега думите излизаха малко провлечени и повалени, говорещата нямаше естествено право върху тях, тя само ги даваше заемообразно, както Ханс Касторп вече на няколко пъти я беше чувал да прави — с някакво чувство на превъзходство, което обаче бе обградено със смирено възхищение. Госпожа Шоша бе пъхнала едната ръка в джоба на жилетката си, а с другата придържаше косите си в тила; тя запита:

— Прощавайте, кой час ви е определен?

И Йоахим хвърли бърз поглед към братовчед си, прибра, както бе седнал, петите и отговори:

— Три и половина.

Тя продължи:

— На мен четири без четвърт. Какво става? Наближава четири часът. Май че току-що влезе някой?

— Да, двама души — отговори Йоахим. — Те бяха преди нас наред. Рентгенът има закъснение. Изглежда, всичко се измества с половин час назад.

— Неприятно — каза тя и нервно оправи косата си.

— Доста — отвърна Йоахим. — И ние чакаме вече половин час.

Ето те двамата се разговаряха и Ханс Касторп ги слушаше като насън. Това, че Йоахим говореше с госпожа Шоша, бе почти същото, сякаш сам той бе говорил с нея — но същевременно беше и нещо съвършено друго. Думата „доста“ бе обидила Ханс Касторп, тя му се стори дръзка или поне изненадващо равнодушна с оглед на обстоятелствата. Но в края на краищата Йоахим можеше да говори така, той изобщо можеше да говори с нея и може би малко му се надуваше с това свое предизвикателно „доста“ — горе-долу тъй, както той сам си бе дал важност пред Йоахим и Сетембрини, когато му бе зададен въпросът колко време смята да остане и той бе отговорил „три седмици“. Тя бе заприказвала Йоахим, макар че той бе вдигнал вестника пред лицето си — сигурно защото бе по-отдавна тук, защото по-отдавна го познаваше, но също и по друга причина: отношението помежду им бе благонравно, можеха да разговарят с членоразделна реч, помежду им не цареше нищо диво, дълбоко, страшно и тайнствено. Ако тука чакаше с тях една брюнетка с рубинов пръстен и портокалов парфюм, то думата щеше да има Ханс Касторп, той щеше да каже „доста“ — седнал независим и с чиста съвест насреща й. „Разбира се, доста неприятно, уважаема госпожице!“ — щеше да каже и може би щеше да измъкне със замах кърпата от вътрешния джоб на сакото си, за да се изсекне. „Моля, имайте търпение. И нашето положение не е по-добро.“ А Йоахим щеше да се чуди на лекото му сърце, но вероятно без сериозно да иска да бъде на негово място. Не, и Ханс Касторп не ревнуваше при създаденото положение, макар че Йоахим можа да се поразговори с госпожа Шоша. Той бе съгласен с това, че тя се бе обърнала към него; като постъпи така, тя се бе съобразила с обстоятелствата, показвайки, че си дава сметка за тях… Сърцето му биеше като чук. След нехайното отношение, което Йоахим показа към своята съпациентка и в което Ханс Касторп долови една лека враждебност към нея — враждебност, която мимо вълнението му го накара да се усмихне, — Клавдия се опита да се поразтъпче из стаята, но мястото беше тясно и тя също взе от масата едно илюстровано списание и се върна на креслото със закърнелите облегалки. Ханс Касторп седеше и я гледаше, подпрял брадата си като дядото, с което му заприлича поразително смешно. Тъй като госпожа Шоша отново бе преметнала крак върху крак, коляното й, че дори и цялата тънка линия на крака й се очертаваше под синята сукнена пола. Тя имаше само среден ръст — в очите на Ханс Касторп много приятен и правилен ръст, — но бе сравнително дългокрака, а в ханша беше широка. Тя не се бе облегнала, а седеше приведена със скръстени ръце върху преметнатия отгоре крак; гърбът и плещите й бяха извити напред, така че изпъкваха прешлените на врата й и под прилепналата дреха почти се очертаваше гръбнакът; гърдите й, не толкова високи и пищни като на Маруся, но малки и момински, сега бяха притиснати една о друга от двете страни. Изведнъж Ханс Касторп се сети, че тя чакаше да я видят на рентген. Придворният съветник я рисуваше, изобразяваше външния й лик с масло и бои върху платното. Сега обаче той щеше да отправи в полумрака към нея лъчи, които щяха да му открият вътрешностите на тялото й. И докато Ханс Касторп си мислеше това, лицето му целомъдрено помръкна и той отвърна глава в един порив на дискретност и благонравие, който смяташе за подходящ при тая своя представа.

Тримата не останаха дълго време в чакалнята. Изглежда, че вътре претупаха набърже Саша и майка му — сигурно бързаха да нагонят закъснението. Този път лаборантът в бяла престилка отвори вратата, Йоахим, ставайки, хвърли вестника върху масата и Ханс Касторп го последва към вратата макар и не без вътрешно колебание. Налегнаха го рицарски помисли и изкушението все пак да се обърне по учтив начин към госпожа Шоша и да й отстъпи реда си; може би дори и по френски, ако някак се наредеше така; той бърже затърси думи, опита се да образува изречение. Но не знаеше дали подобна учтивост бе уместна тук, дали определеният ред не стоеше над всяко рицарство. Йоахим сигурно знаеше какво трябва и не понечи да отстъпи реда си на дамата, колкото и развълнувано и настоятелно да го гледаше братовчед му; ето защо Ханс Касторп влезе след него в лабораторията, като мина покрай все още приведената госпожа Шоша, която само бегло вдигна глава.

Той бе твърде смутен от това, което остави зад себе си, от приключенията през последните десет минути, за да може веднага, още с влизането си в рентгена, вътрешно да превключи. В изкуствения полумрак не видя нищо или само някакви общи очертания. Той чуваше приятно сподавения глас на госпожа Шоша, с който бе казала: „Какво става?… Май че току-що влезе някой… Неприятно…“, и от тембъра на този глас сладостни тръпки пробягнаха по гърба му. Той видя коляното й да се очертава под сукнената пола, видя вратните й прешлени под късите червеникаворуси коси, които висяха свободно, защото не бяха хванати в плитките — и повторно го побиха тръпки. Видя придворния съветник Беренс, застанал с гръб към влизащите пред нещо като шкаф, може би вграден в стената, дето разглеждаше някаква възчерна плака, с ръка, протегната към матовата плафониера. Минавайки край него, братовчедите влязоха по-навътре в помещението, а лаборантът ги изпревари, за да подготви необходимото за техния преглед. Тук се долавяше една особена миризма. Сякаш застоял озон изпълваше атмосферата. Шкафът се издаваше между закритите с черни завеси прозорци и разделяше лабораторията на две нееднакви половини. Виждаха се физически апарати, вдлъбнати лещи, командни табла, изправени измерителни инструменти, нещо като голяма фотокамера на релси, стъклени диапозитиви, които бяха закачени един до друг по стените — човек не знаеше дали се намира в някакво фотографско ателие, в тъмна стаичка или в работилницата на някой изобретател и магьосник на техниката.

Йоахим веднага започна да се съблича до кръста. Лаборантът, млад, набит и червенобузест местен жител в бяла престилка, накара Ханс Касторп да стори същото. Прегледите не отнемали много време, ей сега щял да дойде и неговият ред… Докато Ханс Касторп си събличаше жилетката, Беренс дойде от малкото отделение, дето беше застанал, в по-голямото.

— Хало! — каза той. — Ето ги и нашите Диоскури! Касторп и Полукс… Моля болезнените стонове да се потискат! Почакайте, ей сега ще ви провидим и двамата. Струва ми се, Касторп, че се боите да ни покажете вътрешния си мир. Не се безпокойте, тук всичко става по правилата на естетиката. Ето, видяхте ли моята частна галерия?

И той дръпна за ръкава Ханс Касторп до пред редиците тъмни стъкла, зад които бе щракнал осветлението. Стъклата станаха светли; снимките излязоха наяве. Ханс Касторп видя човешки членове: ръце, крака, колянови капачки, бедра и пищяли, мишници и тазови части. Но закръглените живи форми на тези фрагменти бяха с призрачни и мъгляви очертания; като някаква мъгла е бледен зрак те обграждаха неопределено своето рязко, ясно до най-малките подробности ядро — скелета.

— Много интересно — каза Ханс Касторп.

— Вярно, че е интересно — отвърна придворният съветник. — Полезно нагледно обучение за млади хора. Рентгенова анатомия, разбирате ли, триумфът на новите времена. Това е женска мишница, ще познаете по грациозността. Ей с това нещо те прегръщат в любовни минути. — И той се засмя, при което горната му устна със засуканите мустачки се придръпва откъм едната страна.

Ханс Касторп се извърна встрани — натам, гдето приготвяха Йоахим за вътрешна снимка.

Това ставаше пред шкафа, гдето бе стоял отначало придворният съветник. Йоахим беше седнал на нещо като обущарско столче пред някаква плоча, към която бе притиснал гърдите си, а освен това я бе обгърнал с ръцете си; лаборантът оправяше положението му, сякаш месеше тесто: натисна още по-напред раменете на Йоахим и като масажист намести гърба му. След това отиде зад камерата, наведе се, широко разкрачен като фотограф, за да провери какво вижда, изрази задоволството си и като отстъпи, каза на Йоахим да поеме дълбоко въздух и да не го издишва, докато трае снимката. Извитият гръб на Йоахим се изду и остана в това положение. В този момент лаборантът бе сторил потребното на командното табло. В продължение на две секунди влязоха в действие страшни сили, които бяха необходими, за да проникнат през материята, ток с хиляди волта, стотици хиляди, Ханс Касторп горе-долу си спомняше. Едва укротени за поставената им задача, тия сили се опитаха да избият по странични пътища. Разредки изгърмяха като изстрели. Измерителният апарат изпращя в синьо. Дълги светкавици със съскане пробягнаха по стените. Отнякъде погледна тихо и заплашително една червена светлина, една стъкленица зад гърба на Йоахим сякаш се изпълни със зелена течност. После всичко се успокои, светлините изчезнаха и Йоахим с въздишка изпусна поетия въздух. Снимката бе направена.

— Следният подсъдим! — каза Беренс и мушна Ханс Касторп с лакътя си. — Само да не симулирате умора! Един екземпляр ще получите гратис, Касторп. Така ще можете да прожектирате на стената пред деца и внуци тайната на вашите гърди.

Йоахим бе отстъпил; техникът смени плаката. Придворният съветник Беренс лично упъти новака как да седне и какво да прави.

— Прегърнете! — каза той. — Прегърнете плочата. Ако искате, представете си, че прегръщате нещо друго. И здраво притискайте гърдите, сякаш изпитвате кой знае какво щастие при това. Точно така. Вдишване! Задръж! — изкомандва той. — Че усмихнете се де!

Ханс Касторп чакаше, премигвайки, дробът му бе пълен с въздух. Зад него избухна буря, тя изсъска, изтрака, прогърмя и отмина. Обективът бе погледнал вътре в него.

Той слезе от столчето объркан и зашеметен от това, което бе станало с него, макар с нищо да не бе усетил „проникването“.

— Смелчага — каза придворният съветник. — Сега пък сами да видим.

Йоахим, който си знаеше вече урока, бе отстъпил по-нататък и бе застанал близо до изходната врата пред някакъв статив; зад гърба му бе сложният апарат и едни до половина пълен с вода стъклен балон с изпарителна тръбичка; пред него, на височина до гърдите, висеше екран в рамка, който се движеше нагоре и надолу по шнурове на ролки. Вляво, посред командно табло и инструменти, имаше лампа с червен абажур. Придворният съветник, възседнал едно столче пред висящия екран, я запали. Плафониерата загасна, само рубиновата лампа осветяваше сцената. После Беренс се пресегна набърже, за да изгаси и нея, и пълен мрак забули помещението.

— Първо трябва да свикнат очите — чу се да говори придворният съветник в мрачината. — Трябва да ни се разширят зениците като на котките, за да видим това, което искаме да видим. Сигурно ще разберете, че не бихме могли да гледаме току-така с нашите обикновени дневни очи. За тая цел трябва най-напред да си избием от главата светлия ден с неговите веселички картини.

— От само себе си се разбира — каза Ханс Касторп; той стоеше зад плещите на придворния съветник и си затвори очите, защото бе съвсем безразлично дали да ги държи отворени, или не — толкова пълен бе мракът. — Първо трябва да си измием очите с малко тъмнина, за да видим тия неща, това ми е напълно ясно. Смятам дори, че добре и правилно постъпваме, като преди това се малко съсредоточим, тъй да се каже, в безмълвна молитва. Застанал съм със затворени очи и имам някакво приятно чувство, че ми се доспива. Но на какво мирише тук?

— На кислород — каза придворният съветник. — Кислород е това, което усещате във въздуха, атмосферен продукт на стайната буря, разбирате ли… Отворете си очите! — каза той. — Сега почва заклинанието. — Ханс Касторп бърже се подчини.

Чу се превключването на някаква ръчка. Един двигател бе пуснат в ход, той гневно засвири високо, но ръчката отново превключи и го обузда до по-спокойни обороти. Подът равномерно потрепваше. Една длъгнеста, отвесна червена светлинка погледна с безмълвна заплаха. Някъде изпращя светкавица. И бавно, като прозорец, който се изпълва с млечна светлина, изплува из мрачината бледият четириъгълен екран, пред който Беренс бе възседнал разкрачен своето обущарско столче — пестниците си бе опрял върху бедрата, а чипият му нос бе опрян о екрана, който позволяваше да се види органическият вътрешен мир на човека.

— Виждате ли, младежо? — запита той.

Ханс Касторп се наведе през рамото му, но преди това мигом вдигна глава натам, дето трябваше да бъдат очите на Йоахим, които сигурно гледаха хрисимо и унило, както тогава, при прегледа, и запита:

— Нали позволяваш?

— Моля-моля — отвърна Йоахим либерално от своята мрачина.

Подът потрепваше, отприщените сили пращяха и ръмжаха, а Ханс Касторп, наведен, се взираше в оголения скелет на Йоахим Цимсен. Гръдната кост се сливаше с гръбнака в някакъв тъмен възлест стълбец. Предните ребра се преплитаха със задните, които изглеждаха по-бледи. Горе се отклоняваха в две страни ключиците и в меката светлинна обвивка на плътта се открояваше остро скелетът на раменните кости и началото на мишечната кост. В гръдния кош бе светло, но все пак можеха да се различат жилки, тъмни петна — някаква възчерна плетеница.

— Ясна картина — каза придворният съветник. — Ето ви един прилично мършав милитаризиран младеж. Имал съм работа с шкембета — непроницаеми, почти нищо не може да се разпознае. Още не са открили лъчи, които да проникват през такъв пласт сланина… Това тук е чиста работа. Виждате ли диафрагмата? — каза той и посочи с пръст тъмната дъга, която се вдигаше и спускаше в долната част на прозореца. — Виждате ли гърбицата тук отляво, възвишенията? Това е плевритът, който е прекарал на петнадесет години. Дълбоко дишай! — изкомандва той. — По-дълбоко! Казвам дълбоко! — И диафрагмата на Йоахим затрепера, заиздига се колкото можеше, в горните части на дроба се забеляза просветване, но придворният съветник не бе доволен. — Недостатъчно — каза той. — Виждате ли хилусните жлези? Виждате ли срастванията? Виждате ли каверните тук? Ето отде идат отровите, които го замайват.

Но вниманието на Ханс Касторп бе привлечено от нещо торбовидно, нещо като безформено животинче, което тъмнееше зад средния стълбец, и то повече в дясната половина, гледана откъм зрителите — нещо, което равномерно се разпускаше и свиваше приблизително като медуза, която се движи.

— Виждате ли сърцето му? — попита придворният съветник, като още веднъж дигна от бедрото си огромната ръка и с показалеца посочи пулсиращия възел… Велики боже, това, което Ханс Касторп виждаше, бе сърцето, честното сърце на Йоахим!

— Виждам сърцето ти! — каза той със сподавен глас.

— Моля, моля — отвърна отново Йоахим и вероятно там горе в тъмнината примерно се усмихваше. Но придворният съветник им заповяда да мълчат и да не си разменят сантименталности. Той изследваше петната и линиите, черната плетеница в гръдния кош, но и неговият съпричастник в наблюдението не се уморяваше да разглежда Йоахим такъв, какъвто щеше да лежи в гроба, този гол скелет и това нямо предупреждение. Овладя го благоговение и ужас.

— Да-да, да-да, виждам — повтори той на няколко пъти. — Боже мой, виждам!

Бяха му разправяли за една жена, отдавна починала роднина по Тинапелова линия; тя била удостоена или наказана с едно тежко дарование, което понасяла със смирение; състояло се в това, че хората, които скоро щели да умрат, се явявали пред очите й като скелети. Сега Ханс Касторп виждаше така добряка Йоахим, макар и с помощта на уредите на физикооптическата наука, ето защо това не предвещаваше нищо и си бе в реда на нещата, пък и беше поискал изричното съгласие на Йоахим. Все пак той сега разбра тъжната съдба на лелята ясновидка. Силно развълнуван от всичко, което видя, или всъщност от обстоятелството, че го видя, той почувства да го жилят тайни съмнения дали всичко е в реда на нещата, съмнения за позволеността на едно такова взиране в мрака, изпълнен с толкова трептения; и разяждащото удоволствие от разбулването на тайнствеността се смеси в гърдите му с чувства на покъртеност и благочестие. Но няколко минути по-късно той сам застана на позорния стълб всред гръмотевиците, докато Йоахим, придобил отново плътския си образ, се обличаше. Придворният съветник пак се вгледа в млечния екран, този път във вътрешностите на Ханс Касторп, и от полугласните му забележки, откъслечни ругатни и други приказки изглеждаше, че находките отговаряха на очакванията му. След това той любезно разреши на пациента да разгледа собствената си ръка пред екрана, защото Ханс Касторп много настойчиво го бе помолил. И Ханс Касторп видя това, което трябваше да очаква да види, но което всъщност не е отредено да се види — а и той никога не бе си помислял, че ще му бъде отредено да види себе си в собствения си гроб. Това, което силите на разложението по-късно щяха да сторят, той видя изпреварено от силите на светлината — плътта, в която се движеше, бе разрушена, унищожена, превърната в някаква невзрачна мъгла, а всред нея се виждаше с всичките си подробности скелетът на дясната му ръка; чер и неплътно надянат върху първия прешлен на безименния пръст, личеше завещаният от дядото пръстен с печат — една твърде земна вещ, с която човек кичи плътта си, плътта, предопределена да изчезне и да освободи украшението, за да премине то върху друга плът и да я кичи известно време. С очите на лелята ясновидка, очи, проникващи и предвиждащи, той наблюдаваше една позната част на своето тяло и за първи път в живота си проумя, че ще умре. В това време лицето му придоби онзи израз, който вземаше, когато слуша музика — тъповат, унесен и набожен, с наклонена глава към рамото и полуотворена уста. Придворният съветник каза:

— Призрачно, нали? Да, не може да се отрече известна доза свръхестественост.

И после обузда силите. Подът престана да трепери, светлинните явления изчезнаха, магическият прозорец отново потъна в мрак. Плафониерата светна. И докато и Ханс Касторп си навличаше дрехите, Беренс даде на младите хора някои сведения за своите наблюдения, като държеше сметка за техните познания на неспециалисти. Що се отнася лично до Ханс Касторп, то оптическата находка бе потвърдила напълно акустичната — напълно тъй, както изискваше честта на науката. Виждали се и старите огнища, и новите, а от бронхите доста навътре в дроба се простирали „повесма“ — „повесма с възелчета“. Ханс Касторп сам можел да провери това на диапозитива, който скоро щели да му дадат, както вече бе казано. Значи, спокойствие, търпение, мъжество, да си мерят температурата, да ядат, да лежат, да изчакват и да пият чай. Те си тръгнаха. Ханс Касторп, който вървеше след Йоахим, на излизане погледна през рамо назад. Лаборантът бе отворил фугата врата и госпожа Шоша пристъпи в лабораторията.

Свобода

Как всъщност виждаше младият Ханс Касторп нещата? Дали седемте седмици, които доказано и несъмнено бе изкарал при тия тук горе, му се струваха само седем дена? Или, напротив, имаше чувството, че много по-отдавна, отколкото отговаряше на действителността, живее тук? Той се запитваше сам — вътрешно, а и в друга форма, — разпитваше Йоахим, но не можа да стигне до някакво решение. Сигурно и едното, и другото бе вярно: като се оглеждаше назад, прекараното тук време му се струваше едновременно необикновено кратко и необикновено дълго — само действителното времетраене не можеше да определи, ако, разбира се, допуснем, че времето изобщо е естествено явление и че може да бъде свързано с понятието за действителността.

Във всеки случай октомври стоеше пред вратата, той всеки ден можеше да настъпи. Ханс Касторп лесно можеше да пресметне дните, а и разговорите на съпациенти, които слушаше, му напомняха за това.

— Знаете ли, че след пет дена пак иде първо число? — чу той Хермине Клефелд да казва на двама млади господа от компанията си — на студента Расмусен и на младежа с дебелите устни, който се казваше Гензер. Бяха застанали след обяда между масите всред изпаренията от ястията и разговаряха, защото не им се отиваше още да легнат.

— Първи октомври, видях го на календара в администрацията. Втори път го посрещам тук, в тая градина на удоволствията. Няма що, лятото отмина, доколкото имаше лято; и то ни измами, както ни измами изобщо и напълно животът. — И тя въздъхна с половината си дроб, като поклати глава и вдигна премрежените си от глупост очи към потона. — По-весело, Расмусен! — добави тя и тупна другаря си по отпуснатото рамо. — Я разкажете някой виц!

— Знам само няколко — отвърна Расмусен и китките му увиснаха пред гърдите като перки, — но не ми идват на ум, винаги съм толкова уморен.

— И куче — процеди Гензер през зъби, — и куче не би живяло при тези или подобни условия. — И те се разсмяха, вдигайки рамене.

Но и Сетембрини бе застанал до тях със своята клечка за зъби между устните и на излизане каза на Ханс Касторп:

— Не им вярвайте, инженере, не им вярвайте никога, когато ругаят! Всички без изключение ругаят, макар че тук се чувстват като у дома си. Лентяйстват, пък претендират за съчувствие, смятат, че имат основание да бъдат огорчени, цинични! „В тая градина на удоволствията!“ — да не би случайно да не е градина на удоволствията? Казват ви, че е такава, и то в най-двусмисленото значение на думата! „Измами ни — казва тази жена, — измами ни животът в тази градина на удоволствията.“ Но пуснете я да слезе в равнината, и животът й там долу няма да остави място за никакви съмнения, че прави всичко възможно час по-скоро да дойде отново тук горе. Ах, да, иронията! Пазете се от виреещата тук ирония, инженере! Пазете се изобщо от това умонастроение! Там, където иронията не е прямо и класическо средство на красноречието, където макар и за миг престава да бъде разбираема за здравия разум, тя създава безпътица, явява се като препятствие за цивилизацията, като нечиста любовчица със застоя, тъпоглавието, порока. Тъй като атмосферата, всред която живеем, очевидно е твърде благоприятна за растежа на този блатен вид, смея да се надявам или трябва да се боя, че ме разбирате.

Действително думите на италианеца бяха такива, каквито само преди седем седмица Ханс Касторп би сметнал в равнината за пустозвън, но престоят му тук горе бе направил духа му възприемчив за тях в смисъл на интелектуално разбирателство, макар и не без друго в смисъл на симпатия, което може би щеше да бъде от още по-голямо значение. В дълбините на душата си Ханс Касторп се радваше, че Сетембрини и сега, след всичко, което бе станало, продължаваше да говори с него по същия начин, продължаваше да го поучава, да го предупреждава и да се стреми да му влияе, но неговата възприемчивост бе нараснала дотам, че той подлагаше на преценка думите му и се пазеше, поне до известна степен, да се съгласява с тях. „Виж го ти него — мислеше той, — говори за иронията, както бе говорил за музиката, остава само да я нарече «политически неблагонадеждна», да речем, от този момент, когато ще престане да бъде «прямо и класическо» средство за поучение. Пък и каква ще е тази ирония, която «макар и за миг не престава да бъде разбираема», каква ще е тази ирония, питам се, за бога, аз, но няма да се разприказвам. Суха, даскалска ирония би било това.“ Толкова неблагодарна е младежта, която се образова. Приема подаръци, а после им намира недостатъци.

Все пак много авантюристично му се стори да изрази несъгласието си с думи. Той се ограничи само с някои възражения против преценките на Сетембрини за Хермине Клефелд, които му се сториха несправедливи или поради специални причини искаше да ги сметне за такива.

— Но госпожицата е болна! — каза той. — Тя наистина действително е тежко болна и има пълното основание да бъде отчаяна! Какво всъщност искате от нея?

— Болестта и отчаянието — каза Сетембрини — често пъти са само форми на безпътицата.

„А Леопарди — помисли Ханс Касторп, — който се бил отчаял даже в науката и прогреса? Ами сам той, господин учителят? Нали и той е болен и все за това поменава; Кардучи не би му се зарадвал много.“ А гласно добави:

— Бива ви. Госпожицата е с единия крак в гроба и това наричате безпътица! Би трябвало да се уточните. Ако ми кажехте: „Болестта понякога е последица на безпътицата“, щяхте да бъдете по-убедителен.

— Много убедителен — прекъсна го Сетембрини. — Честна дума, доволен ли щяхте да бъдете, ако бях спрял там?

— Или, ако кажехте: „Болестта понякога служи като предлог на безпътицата“, и това бих приел.

— Grazie tanto.

— Но болестта като форма на безпътицата? Това значи: не произлязла от безпътицата, а сама безпътица? Че това е парадокс!

— О, моля ви, инженере, не ми приписвайте, каквото не съм казвал. Презирам парадоксите, ненавиждам ги. Всичките ми забележки относно иронията важат и за парадокса плюс още нещо. Парадоксът е отровното цвете на квиетизма, измамен проблясък на загниващия дух, най-голямата безпътица от всички! Между впрочем констатирам, че пак вземате болестта под своя защита…

— Не, но това, което казвате, ме интересува. То поразително напомня за някои неща от понеделничните лекции на доктор Кроковски. И той смята органичното заболяване за вторично явление.

— Не напълно чист идеалист.

— Какво имате против него?

— Тъкмо това.

— Лошо мнение ли имате за анализа?

— Не всеки ден. Много лошо и много добро, ту едното, ту другото, инженере.

— Как да ви разбирам?

— Анализът е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, добро, доколкото разтърсва глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи, добро, когато освобождава, очовечава и помага на поробените да узреят за свободата. Той е лошо, много лошо нещо, когато възпрепятства делата, когато е неспособен да изгради живота, а само подяда корените му. Анализът може да бъде и доста неапетитно нещо, неапетитно като смъртта, към която може би и принадлежи — сроден с гроба и неговата съмнителна анатомия.

„Добре ревеш, лъве“ — неволно си помисли Ханс Касторп както обикновено, когато господин Сетембрини се проявеше като педагог. Но той каза само:

— Тия дни се позанимахме със светлинна анатомия в приземието. Беренс употреби този термин, когато ни преглеждаше на рентгена.

— А, и през тази станция ли минахте вече? Е, и?

— Видях скелета на ръката си — каза Ханс Касторп, като се постара да възстанови впечатленията, които бе получил тогава. — Виждали ли сте вашия?

— Не, ни най-малко не се интересувам за скелета си. А резултатът от прегледа?

— Той видя повесма, повесма с възли.

— Дявол и половина.

— И по-рано вече един път нарекохте така придворния съветник Беренс. Какво искате да кажете с това?

— Бъдете уверен, че изразът е добре подбран.

— Не, вие сте несправедлив, господин Сетембрини. Признавам, че този човек си има слабости. Начинът, по който говори, почва да ме дразни; в него има нещо изнасилено особено като си спомним, че е изпитал голямото нещастие да загуби тук горе жена си. Но в края на краищата той е един заслужил и достоен за уважение човек, един благодетел за страдащите! Неотдавна го срещнах, когато излизаше от операция — резекция на ребра, въпрос на живот и смърт. Направи ми голямо впечатление, като го видях да излиза от своята тежка, полезна работа, която той толкова добре владее. Още бе съвсем разгорещен и си запали за награда една пура. Аз му завидях.

— Много хубаво от ваша страна. А на колко ви осъди?

— Не ми каза никакъв определен срок.

— И то не е лошо. Да лягаме, значи, инженере. Да заемем позициите си.

Те се разделиха пред №34.

— Е, вървете си на покрива, господин Сетембрини. Трябва да е по-весело да лежи човек в компания, отколкото сам. Забавлявате ли се? Има ли интересни хора, с които да споделяте режима?

— Ами, само партяни и скити.

— Искате да кажете руси?

— И рускини — каза господин Сетембрини и устата му се придръпна в ъгъла. — Сбогом, инженере!

Това бе изречено с натъртване, нямаше съмнение. Ханс Касторп смутен пристъпи в стаята. Знаеше ли Сетембрини какво му бе положението? Той вероятно педагогически го бе следил и бе проследил пътищата, накъдето се насочваха очите му. Ханс Касторп бе сърдит на италианеца, а и на себе си, защото, без да се усети, бе предизвикал това унижаване. Докато събираше писмените си принадлежности, за да ги вземе навън — никакво време за двоумене вече нямаше: писмото до дома, третото, трябваше да се напише, — той продължи да се ядосва, измърмори някоя и друга дума по адрес на този ветрогонец и дървен философ, който се бъркаше в работи, дето никак не го засягат, а сам вика „тра-ла-ла“ на момичетата по улиците; вече никак не му се пишеше — със своите подмятания този латернаджия бе покрусил настроението му да пише писма. Но, тъй или иначе, трябваха му зимни дрехи, пари, бельо, обувки — с една дума, всичко, каквото би взел, ако би знаел, че не заминава за три летни седмици, а… а за един още неопределен срок, който във всеки случай щеше да закачи от зимата, който може би, според тукашните понятия и схващания за време, щеше дори да я включи. Това именно трябваше, поне като възможност, да се съобщи дома. Този път не можеше вече да клинчи, трябваше да каже истината на ония там долу и да не мами вече нито себе си, нито тях…

В този дух той написа писмото, като спазваше оная техника, която на няколко пъти бе забелязал у Йоахим: в лежащия стол, с автоматичната писалка и папката върху вдигнатите колене. Писмото написа върху бланка на заведението, каквито имаше цял куп в чекмеджето на масата, до Джеймс Тинапел, който му бе най-близък от тримата вуйчовци, и го помоли да уведоми консула. Той говори за една досадна случка, за опасения, които са се оправдали, за лекарите, според които било необходимо да прекара горе част от зимата, а може би и цялата, тъй като случаи като неговия били често пъти по-упорити от други, които почвали с голям шум, и важното било да се вземат солидни мерки и веднъж за винаги да се пресекат възможностите за повторение. От тази гледна точка, казваше той, цяло щастие и благополучие било, дето тъкмо сега се бе случил тук горе и бе принуден да се подложи на преглед; иначе сигурно дълго време още нямаше да е ясно състоянието му и по-късно може би по много по-осезателен начин щеше да го научи. Що се отнася до предполагаемото времетраене на лечението, да не се чудят, че той вероятно ще изгуби цялата зима тук и едва ли ще се върне в равнината по-рано от Йоахим. Тук понятията за време били други — не тия, които важали за бани и курорти; месецът бил, така да се каже, най-малката единица време и поединично никаква роля не играел…

Бе хладно, той пишеше със зачервени ръце; облякъл бе пардесю и се бе завил с едно одеяло. По някой път вдигаше глава от хартията, която се изпълваше с разумни и убедителни изрази, и хвърляше поглед към познатия му пейзаж, който почти вече не забелязваше — тази продълговата долина с кулисата от върхове в дъното, която днес бе стъклено-бледа, светлият, гъсто населен валог, който на моменти проблясваше на слънцето, и склоновете, покрити отчасти със сурови гори, отчасти с ливади, отдето се чуваха звънците на кравите. Той пишеше с растяща лекота и вече не разбираше как е могъл да се бои от това писмо. Докато пишеше, схвана, че изложението му бе от ясно по-ясно и че близките му естествено ще го разберат напълно. Един млад човек от неговата класа и положение правеше за себе си нещо, което бе разумно, ползваше се от удобствата, създадени за равните нему. Така и трябваше. И да беше се върнал дома, пак щяха да го изпратят тук горе, ако им обяснеше положението. Той помоли да му изпратят каквото трябваше. Накрай помоли и да му изпращат редовно необходимите пари — 800 марки месечно стигали за всичко.

Той се подписа. И това бе сторено! Това трето писмо до в къщи бе обширно, то стигаше и престигаше — не според техните понятия за време, а според понятията, които владееха тук горе; то укрепваше свободата на Ханс Касторп. Тази дума той употреби, макар и не изрично, макар че не бе съчетал и на ум сричките й, но я почувства в най-широк смисъл, както бе свикнал от тукашния си престой — смисъл, нямащ почти нищо общо със смисъла, който Сетембрини придаваше на тази дума, — и една вече позната вълна на страх и възбуда го обзе, от която гърдите му се разтрепераха и дълбоко поеха дъх.

От писането кръвта бе нахлула в главата му, бузите му горяха. Той взе Меркурий от масичката и си премери температурата, сякаш за да се възползва от сгодата. Меркурий се покачи на 37,8.

„Виждате ли?“ — помисли Ханс Касторп. И той прибави в постскриптум: „Писмото все пак ме умори. Премерих 37,8. Виждам, че засега трябва да пазя пълно спокойствие. Трябва да ме извините, ако пиша по-рядко.“ После легна и дигна ръката си към небето с дланта навън — тъй, както я бе държал зад екрана. Но небесният зрак не промени живата й форма, материята, от която бе направена, стана дори по-тъмна и по-непроницаема от светлината и само нейните най-външни очертания станаха червеникаво прозрачни. Това беше живата ръка, която бе свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея — не онзи чужд скелет, който бе съзрял в екрана; аналитичната яма, която тогава бе видял открита, отново се бе затворила.

Приумиците на Меркурий

Октомври настъпи, както обикновено настъпват нови месеци — по един сам по себе си напълно скромен и безшумен начин, без знамения и огнени клади, — тихичко се присламчи и леко би се изплъзнал от вниманието, ако то не бе нащрек. Времето в действителност няма раздели, няма бури или тръбни звуци при почването на нов месец или нова година и дори при настъпването на нов век само ние, хората, гърмим и бием камбаните.

В случая на Ханс Касторп първият ден на октомври приличаше досущ на последния ден на септември; той бе също така студен и неприветлив, а и следващите дни бяха такива. За режимното лежане бяха необходими и зимният балтон, и двете одеяла от камилска вълна — не само вечер, но и през деня; пръстите, с които човек държеше книгата, бяха влажни и вкочанели, макар че бузите бяха сухи и горяха; голямо бе изкушението за Йоахим да изнесе кожения чувал; той се отказа само за да не се изнежи много рано.

Но няколко дни по-късно — вече между началото и средата на месеца, всичко се промени и едно закъсняло лято настъпи с такъв разкош, че бе за чудо и приказ. Ненапразно Ханс Касторп бе чувал да хвалят октомври по тия места; цели две седмици и половина едно разкошно небе се разстилаше над върхове и долини, всеки нов ден донасяше по-чиста синева, а слънцето жареше с такава неочаквана сила, че хората бяха принудени отново да извадят най-леките летни дрехи, муселинени рокли и ленени панталони, които вече бяха захвърлени; дори големият брезентов чадър без дръжка, който се закрепваше на лежащия стол посредством едно остроумно устройство — една планка с много отвори, — не предлагаше около пладне достатъчно защита от жарещото слънце.

— Добре, че позакачих и аз от хубавото време — каза Ханс Касторп на братовчед си. — Напоследък понякога беше толкова мизерно, че сега сякаш е минала зимата и идва пак лято.

Той имаше право. Малко белези сочеха истинското състояние на нещата, но и те бяха незначителни. Като не се смятат няколкото засадени явора, които едва вегетираха долу в курорта и отдавна най-малодушно бяха оставили листата си да окапят, нямаше тук други широколистни дървета, които да слагат върху пейзажа отпечатъка на сезона; само хибридната алпийска елша с меките игли, които сменя като листа, стърчеше в есенната си голота. Останалата дървесна украса на местността, нискостеблена или високостеблена, се състоеше от вечнозелени иглолистни видове, издръжливи на зимата, чиито снежни бури си бушуваха тук, с незначителни ограничения, почти през цялата година; само един многократно степенуван ръждивочервеникав тон по върхарите на дърветата сочеше превалянето на годината въпреки пламналото като през лято небе. При едно по-внимателно вглеждане човек, разбира се, виждаше, че и ливадните цветя имат, макар и тихичко, думата по въпроса. Нямаше го приличния на орхидея салеп, нямаше я и храстовидната кандилка — при пристигането на Ханс Касторп те още красяха склоновете; нямаше ги и дивите карамфили. Виждаха се само тинтявата и есенните минзухари, които говореха за известна свежест в повърхностно нагрятата атмосфера — за един хлад, който внезапно би могъл да прониже костите на почиващия, макар и външно почти изгарящ човек, както студените тръпки побиват лежащия с висока температура.

Следователно Ханс Касторп не спазваше вътрешно онзи ред, с който загриженият за протичането на времето човек наблюдава неговия бяг, разделя го на късове, които назовава и брои. Той не бе обърнал внимание на безшумното настъпване на десетия месец; засягаше го само чувственото — слънчевият пек със скрития в него и под него свеж мраз, — едно възприятие, което му бе ново в тая му интензивност и което предизвика едно кулинарно сравнение: той си спомни какво бе казал на Йоахим относно един „omeletie en surprise“30, със сладолед под горещите разбити яйца. Той често казваше такива неща, казваше ги бърже, плавно, с развълнуван глас като човек, който мръзне, и когато кожата му гори, а бе и мълчалив, за да не кажем: вглъбен в себе си, защото неговото внимание бе отправено навън, но все към една точка, останалото, хора и предмети, се губеше в мъгла, една мъгла, извираща из мозъка на Ханс Касторп, която придворният съветник Беренс и д-р Кроковски несъмнено биха сметнали за продукт на разтворимите отрови; тъй мислеше и Ханс Касторп, но тази констатация не му създаде възможност, нито пък предизвика и най-малкото желание да се отърве от замайването.

Защото се касаеше до едно замайване, което се самозадоволява и за което няма нищо по-нежелателно и по-неприятно от отрезвението. То се бори и срещу потискащи впечатления, не ги допуска, за да се запази непокътнато. Ханс Касторп знаеше, а и по-рано сам бе споменавал, че погледната в профил, госпожа Шоша губи, чертите й се изострят, не изглежда вече много млада. Последствието? Той избягваше да я гледа в профил, буквално затваряше очи, когато случайно отблизо или отдалеч тя се обръщаше така към него; болеше го. Защо? Неговият разум с радост би трябвало да се възползва от случая, за да се прояви! Но какво може да иска човек… Той пребледня от възхищение, когато през тия слънчеви дни Клавдия веднъж се яви на втората закуска пак в белия дантелен пеньоар, който носеше при топло време и който толкова много я разкрасяваше; яви се със закъснение, затръшна вратата, усмихна се и като вдигна леко ръцете си на нееднаква височина, мина във фронт през залата, за да се представи. Но той не изпадна във възхищение поради това, че тя изглеждаше толкова привлекателна, колкото от обстоятелството, че имаше какво да го възхити, че имаше какво да сгъсти сладката мъглица в главата му, да оправдае и подхрани опиянението, от което не искаше да се отърве.

Един експерт, който би мислел като Лодовико Сетембрини, направо би нарекъл подобна липса на добра воля безпътица или „една форма на безпътицата“. Ханс Касторп понякога мислеше за литераторските изявления върху „болест и отчаяние“, които бе направил Сетембрини и които той не бе разбрал или се бе престорил, че не разбира. Той разглеждаше Клавдия Шоша, отпуснатия й гръб, издадената напред глава; гледаше я как постоянно идва с голямо закъснение в трапезарията — без причина и извинение, само поради безредие и липса на дисциплинираща енергия; поради същите основни недостатъци я виждаше да затръшва зад себе си всяка врата, през която влизаше или излизаше, да търкаля хлебни топчета и понякога да гризе кожичките около ноктите си… и едно безмълвно прозрение го обзе: ако тя бе болна — а тя бе болна, почти безнадеждно болна, тъй като толкова дълго и толкова пъти е била принудена да живее тук, — нейната болест, ако не напълно, то до голяма степен е от морално естество и наистина, както бе казал Сетембрини, не тя е причина за „отпуснатостта й“, нито пък е следствие от нея, а само едно и също нещо. Той си спомни пренебрежителната гримаса на Сетембрини, когато бе споменал за „партяните и скитите“, с които трябвало да лежи на терасата — една гримаса на естествено и непосредствено, а не тепърва обосноваемо пренебрежение и неодобрение; това бе напълно ясно за Ханс Касторп още от времето, когато седеше много изправен на трапезата, когато от сърце ненавиждаше затръшнати врати и не бе изкушаван да си гризе ноктите (ако не за друго, то защото си имаше „Мария Манчини“.) тогава той много се възмущаваше от невъзпитаното държание на госпожа Шоша и не можеше да потисне у себе си едно чувство на превъзходство, когато чуеше теснооката чужденка да се мъчи на майчиния му език.

Въз основа на вътрешното състояние Ханс Касторп се бе отдал сега почти напълно на такива чувства и много го бе яд на италианеца, задето се големееше и говореше за „партяни и скити“. Поне да бе имал пред вид хората от „лошата руска маса“, където седяха студентите с гъстите коси и невидимото бельо, които безспирно се препираха на своя неразбираем език, очевидно не знаейки друг, и чийто мекотел характер приличаше на гръден кош без ребра, какъвто неотдавна придворният съветник Беренс бе описал. Вярно бе, че обичаите на тези хора можеха да възбудят чувства на крайна резервираност у един хуманист. Те ядяха с нож и по неописуем начин замърсяваха тоалета. Сетембрини твърдеше, че един от тази компания, медик в последните семестри, не знаел нито дума по латински, например не знаел какво значи вакуум, а като се има пред вид ежедневният опит на Ханс Касторп, госпожа Щьор вероятно не лъжеше, когато разправяше на масата, че съпрузите от №32 приемали масажиста, когато сутрин идвал за фрикция, както си били заедно в леглото.

Нека всичко това да бе вярно, все пак ненапразно съществуваше очевидното подразделение на „добро“ и „лошо“ и Ханс Касторп сам се уверяваше, че стигаше само едно вдигане на рамене в отговор на някакъв си пропагандист на републиката и красивия стил, който надменно и трезво — именно трезво, макар че и той беше трескав и замаян — събираше под едно и също название „партяни и скити“ хората от двете различни маси. Какво искаше да каже с това онзи, младият Ханс Касторп разбираше напълно, бе почнал да разбира и връзките между болестта на госпожа Шоша и нейната „небрежност“. Но работите се докараха така, че той веднъж каза на Йоахим:

— Отначало човек започва с негодувание и се отдръпва, а после изведнъж „се намесва нещо съвсем друго“, което „няма нищо общо с оценките“ и… край на строгите нрави, човек вече не се поддава на педагогически въздействия от републиканско или ораторско естество.

Но какво е това, питаме ние, вероятно така би запитал и Лодовико Сетембрини, какво е това съмнително събитие, което парализира и изключва способността на човека да преценява, което му отнема правото на критика или, по-точно казано, го кара с безумна радост да се откаже от едно свое право? Не питаме за името, защото всеки го знае. Ние се интересуваме за неговото морално естество и, да си признаем, не очакваме някой особено оптимистичен отговор. В случая на Ханс Касторп това естество се прояви така: той не само престана да съди, но почна и да прави опити с начина на живот, който го бе пленил. Той опита да види как е, когато човек седи на масата с превит гръб, и намери, че то облекчава много тазовите мускули. Освен това той опита да не затваря внимателно след себе си вратата, през която минава, а да я остави да се затръшне; и то се оказа удобно и подходящо — и бе също като онова вдигане на рамене, с което Йоахим го бе посрещнал на гарата и което после толкова често бе наблюдавал при тия тук горе.

Просто казано, нашият пътешественик бе влюбен до уши в Клавдия Шоша — ние пак употребяваме тази дума, защото мислим, че сме сторили потребното, за да няма недоразумения. Същината на неговата влюбеност не се покриваше с приятно сантименталната меланхолия в духа на онази песенчица. Касаеше се по-скоро до една доста рискована и неустойчива разновидност на същото заслепение, някаква смесица от студ и горещина като състояние на трескав човек или като октомврийски ден в по-висока сфера; липсваше само едно въодушевяващо средство, което да свърже раздалечените й съставки. От една страна, въпросната разновидност се отнасяше с някаква непосредственост, от която младият мъж пребледняваше и лицето му се сгърчваше, към коляното на госпожа Шоша, към линията на крака й, към гърба й, към вратните й прешлени и към мишниците й, които притискаха малките й гърди — с една дума, към нейното тяло, нейното отпуснато тяло, страшно много подчертано и изтъкнато от болестта, която го бе направила да изглежда още по-плътско. От друга страна, тя бе нещо крайно летливо и разтегливо, една мисъл, не, блян, страшният и безгранично привлекателен блян на един млад мъж, който бе получил в отговор на определени, макар и несъзнателно зададени въпроси пълно мълчание. Както всеки, и ние също си запазваме правото да имаме наши, частни мисли при протичащия тук разказ и изказваме предположението, че Ханс Касторп не би прекрачил първоначалния срок за престой при тези тук горе дори само до достигнатата в настоящия момент точка, ако неговата проста душа бе получила из дълбините на времето едно що-годе задоволително обяснение за смисъла и целта на жизненото поприще.

Между впрочем неговата влюбеност му причиняваше всичките болки и му доставяше всичките радости, които това състояние навсякъде и при всички обстоятелства носи със себе си. Болката е пронизваща; тя съдържа един унизителен елемент като всяка болка и предизвиква такова разтърсване на нервната система, че спира дъха и от нея могат да избликнат горчиви сълзи в очите и на възрастен мъж. За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че и радостите бяха многобройни и макар че възникваха по незначителни поводи, те не бяха по-малко настойчиви от болките. Почти всеки момент на деня в „Бергхоф“ можеше да ги създаде. Например Ханс Касторп понечва да влезе в трапезарията, но забелязва зад себе си обекта на своите мечти. Резултатът предварително е ясен и възможно прост, но е вътрешно възхитителен също така до сълзотворно въздействие. Очите им се срещат отблизо, неговите и нейните, сивозелените, които го омагьосват до мозъка на костите със своята леко азиатска форма и очертания. Той загубва и ума и дума, но и без да мисли, отстъпва встрани, за да й освободи пътя през вратата. С една полуусмивка и едно полугласно „мерси“ тя се възползва от неговото най-обикновено, учтиво предложение, задминава го и влиза. Облъхнат от миналата покрай него жена, той застава, побъркан от щастието на срещата и от това, че една дума от нейната уста, именно „мерси“, е била отправена непосредствено и лично до него. Той влиза след нея; олюлявайки се, стига до масата си вдясно и докато се отпуска на стола си, може да види, че отсреща Клавдия, също сядайки, се извръща към него — с израз, замислен от срещата на вратата, както му се струва. О невероятно приключение! О радост, триумф и безгранично ликуване! Не, това опиянение на фантастично задоволство Ханс Касторп не би изпитал при вида на някоя здрава гъска, долу в равнината, на която, както в оная песенчица, би „подарил сърцето си“ по начин разрешен, спокоен и многообещаващ. С трескава веселост той поздравява учителката, която всичко е видяла и се е изчервила под мъха си, след което отрупва мис Робинсън с английски фрази, толкова безсмислени, че старата госпожица, която и понятие си няма от екстаз, се дърпа назад и го измерва с погледи, изпълнени със страх.

Друг път, при вечеря, лъчите на залязващото ясно слънце падат върху „добрата руска маса“. Завесите пред вратите и прозорците към верандата са притеглени, но някъде е останала зирка, през която червеният лъч — хладен, но ослепителен — намира пътя си и попада точно над главата на госпожа Шоша; тя разговаря вдясно със своя съотечественик с хлътналите гърди и си пази сянка с ръка. Това е една неприятност, но далече не тежка; никой не й обръща внимание, сама засегнатата дори и не забелязва неудобството. Но Ханс Касторп го вижда от другия край на салона — известно време той само наблюдава: проверява положението, проследява пътя на лъча, установява къде е точното му попадение. Ето го — аркадния прозорец отзад вдясно, в ъгъла между едната врата към верандата и „лошата руска маса“, на доста голямо разстояние от мястото на госпожа Шоша и на също толкова разстояние от мястото на Ханс Касторп. И той взема решение. Без дума да каже, става, преминава със салфетка в ръка салона на̀преко между масите, придръпва добре една връз друга кремавите завеси, с един поглед през рамо се уверява, че лъчът е изгонен и госпожа Шоша е освободена — и като събира всичкото си равнодушие, тръгва към масата си. Един внимателен млад човек, който е сторил потребното, защото никому не е дошло на ум да направи това. Почти никой не бе обърнал внимание на неговата интервенция, но госпожа Шоша веднага бе почувствала облекчение и се бе извърнала — тя остана в същото положение, докато Ханс Касторп достигна мястото си и на сядане погледна към нея; тя му се отблагодари с една приветлива, учудена усмивка, всъщност не кимна, а само изнесе главата си напред. Той отвърна с поклон. Сърцето му бе замряло, то сякаш изобщо не биеше. Едва по-късно, когато всичко бе преминало, то почна да бие като чук и едва тогава той забеляза, че Йоахим мълчаливо бе впил поглед в чинията си… пак по-късно му стана ясно, че госпожа Щьор бе мушнала д-р Блуменкол в ребрата и сега със сподавен смях търсеше да срещне съучастнически погледи на тяхната или по другите маси…

Ние описваме ежедневие, но ежедневието става особено, ако вирее на особена почва. Имаше напрежения и благодатни разрешения помежду им — или ако не помежду им (защото оставяме открит въпроса доколко мадам Шоша бе засегната), то във фантазията и чувствата на Ханс Касторп. През тия хубави дни повечето болни излизаха през трапезарията на терасата, за да поседят на групички четвърт час на слънце. Положението и картината бяха същите, както при концертите на духовата музика, които се устройваха през неделя, Младите хора — съвършено бездейни, преситени от месни блюда и сладкиши, всичките леко трескави бъбреха, закачаха се, флиртуваха. Госпожа Заломон и Амстердам най-често седеше до парапета, от едната страна я притискаше с коленете си бърнестият Гензер, от другата й страна — шведът исполин, който бе напълно оздравял, но бе продължил престоя си за още някое време. Госпожа Илтис, изглежда, бе вдовица, защото напоследък около нея се навърташе един „годеник“, който между впрочем бе меланхолична и невзрачна личност; присъствието на „годеника“ не й пречеше същевременно да приема благосклонно ухажванията на капитан Миклозич, един мъж с орлов нос, напомадени мустаци, издути гърди и застрашителни очи. Там имаше и дами от терасата за лежане от различни националности, а между тях и нови фигури, явили се едва след първи октомври, на които имената Ханс Касторп почти не знаеше, размесени с кавалери от типа на господин Албин; седемнадесетгодишни младежи с монокъл; един млад очилат холандец с розово лице, крайно пристрастен единствено към размяната на пощенски марки; някакви гърци, напомадени, с бадемови очи, които имаха обичай да посягат към дамите на трапезата; две контета, близки приятели, които бяха кръстени „Макс и Мориц“ и минаваха за големи покорители на женските сърца… Гърбавият мексиканец, който поради незнанието на застъпените тук езици бе добил физиономията на глух човек, непрекъснато правеше фотоснимки, като мъкнеше със смешна пъргавина статива си от единия край на терасата до другия. Явяваше се и придворният съветник, за да изпълни номера с връзките за обувки. А някъде всред тълпата се криеше самотен набожният манхаймец и неговите очи потайно насочваха своята бездънна печал към известна посока за отвращение на Ханс Касторп.

За да се върнем на „напреженията и разрешенията“, ще упоменем един такъв случай. Веднъж Ханс Касторп, седнал на един лакиран градински стол, разговаряше с Йоахим, когото насила бе принудил да излезе до пред сградата, докато в това време госпожа Шоша пушеше до парапета цигари със своите сътрапезници. Той говореше за нея, за да го чуе тя. А тя му бе обърнала гръб… Вижда се, че имаме пред вид един отделен случай. Разговорът с братовчеда не бе достатъчен за афектираната словоохотливост на Ханс Касторп, той нарочно сключи едно запознанство — с кого? Запозна се с Хермине Клефелд — уж случайно заприказва младата дама, представи себе си и Йоахим поименно и притегли един лакиран стол и за нея, за да може той, когато са вече трима, по-ярко да блесне. Дали помни, попита я той, как дяволски го бе уплашила при първата им среща на една утринна разходка. Да, него бе поздравила тя тъй сърцеосвежително със своето свистене. И бе постигнала целта си, той доброволно признава това, чувствал се като ударен с кривак в главата, нека пита братовчед му. Ха, ха, да свири със своя пневмоторакс и да плаши безобидни екскурзианти! Това нещо той нарича безбожна игра, греховна злоупотреба — нарича го открито и със справедлив гняв… И докато Йоахим, съзнавайки своята роля на оръдие, седеше със сведени очи, а и госпожица Клефелд за свое огорчение постепенно разбра по невиждащите и блуждаещи погледи на Ханс Касторп, че служи само като средство за целта, Ханс Касторп се превземаше, кипреше се и съчиняваше фрази с благозвучен глас, докато наистина постигна това, че госпожа Шоша се извърна към фрапантно говорещия и го погледна в лицето — но само за миг. Защото нещата по-нататък се сложиха така: нейните Пшибиславови очи бърже пробягнаха по неговата седнала с кръстосани крака фигура и с един израз на толкова преднамерено равнодушие, че приличаше на презрение, се спряха за малко върху жълтата му обувка — след което се оттеглиха флегматично и може би с усмивка в своите дълбини.

Тежък, нещастен случай! Ханс Касторп продължи да приказва трескаво още някое и друго време; после, когато вътрешно си даде сметка за погледа върху обувката, той онемя почти посред думата и потъна в горест. Госпожица Клефелд, скучаеща и обидена, си отиде. Не без раздразнение в гласа си Йоахим каза, че сега вече могат да легнат. И един покрусен човек му отвърна с пребледнели устни, че е съгласен.

Цели два дена Ханс Касторп жестоко страда от тая преживелица, защото междувременно не се случи нищо, което да бъде балсам за парещата му рана. Защо този поглед? Защо, за бога, това нейно презрение? Да не би да гледаше на него като на някой здрав мухльо от долу, чиято възприемчивост клони само към безобидни неща? Като на някой, така да се каже, нищ духом от равнината, един обикновен момък, който се разхожда, смее се, пълни си търбуха и печели пари — един образцов ученик на живота, който нищо друго не познава освен скучните представи на честта? Нима той бе някакъв лекомислен приходящ за три седмици, който няма нищо общо с нейната сфера; не бе ли дал обет въз основа на един възпален участък, не бе ли приет и влязъл в строя на тези тук горе с два месеца и нещо на гърба си и не бе ли се качил още снощи Меркурий на 37,8… Но тъкмо това допринасяше страданието му да е пълно. Меркурий не се качваше вече! Ужасното униние на тези дни предизвика едно охлаждане, отрезвяване и отпускане в природата на Ханс Касторп, което за негов горчив срам се прояви в ниска, почти нормална температура — ужасно бе за него да установи, че собствената мъка и печал нищо друго не му докара освен едно по-нататъшно отдалечаване от битието и личността на Клавдия.

Третият ден донесе сладкото спасение, донесе го още отрано. Бе чудна есенна утрин, слънчева и свежа — ливадите бяха сякаш покрити със сивосребристо було. Слънцето и нащърбената луна бяха застанали едновременно на почти еднакви височини на чистото небе. Поради хубавото време братовчедите бяха станали малко по-рано от обикновено, за да продължат малко извън предписанието разходката, като навлязат по горския път, където бяха скамейката и водният улей. Йоахим, чиято крива показваше едно радостно снижение, бе предложил това освежително прекрачване на правилника и Ханс Касторп не бе се възпротивил.

— Ние сме вече оздравели — бе казал той, — без температура и без отрови, почти узрели за равнината. Защо да не припнем като жребчета.

И като се подпираха на бастуните си, те тръгнаха — гологлави, защото, откак бе дал обет, Ханс Касторп също се бе приспособил в името божие към господстващия тук навик да се ходи без шапка, колкото и сигурен да бе отначало в своето държане и становище към този обичай. Но не бяха още преминали стръмната част на червеникавия път, бяха стигнали горе-долу до мястото, където дробосвирещият взвод бе посрещнал новака, когато забелязаха на известни разстояние пред себе си бавно да се изкачва госпожа Шоша — госпожа Шоша в бяло, с бял пуловер, бяла пола от трико и дори с бели обувки; червеникавата й коса проблясваше на утринното слънце. По-точно казано: позна я Ханс Касторп; Йоахим схвана положението едва след като доби някакво неприятно чувство, че го теглят и дърпат — чувство, предизвикано от подканящия към бързане ход, с който изведнъж бе тръгнал неговият другар, след като преди това бе внезапно забавил крачките си и почти бе спрял. Тази гоненица се стори на Йоахим недопустима и скандална; той бърже почна да се задъхва, позадави го кашлица. Но целеустремения Ханс Касторп, чиито органи, изглежда, работеха великолепно, малко го бе грижа; и тъй като Йоахим разбра какво става, само сключи мълком вежди и тръгна в крак, защото не бе възможно да остави братовчед си да върви сам напред.

Хубавото утро оживяваше младия Ханс Касторп. Неговите душевни сили тайно си бяха починали през депресията и пред духа му проблесна увереността, че е дошъл моментът, когато магията, която тегнеше върху му, ще бъде разтурена. Ето защо той пое напред, увличайки запъхтения и противящ се Йоахим, и преди чупката на пътя, там, дето той ставаше равен и тръгваше вдясно по гористия склон, те почти стигнаха госпожа Шоша. Тогава Ханс Касторп отново забави стъпката си, защото не искаше да изпълни намерението си в едно объркано от напрежението състояние. И ето — отвъд чупката на пътя, между откоса и стръмния склон, помежду ръждиво обагрените смърчове, които пропускаха през клоните си слънчевите лъчи, работите се докараха така чудесно, че Ханс Касторп изпревари вляво от Йоахим миловидната пациентка, мина с мъжествена стъпка покрай нея и в момента, когато се намираше от дясната й страна, я поздрави почтително (защо пък почтително) с един гологлав поклон и едно полугласно добро утро и получи отговор от нея: с любезно, далече не учудено кимане на глава тя поблагодари, също каза добро утро на неговия език, при което очите й се усмихнаха — и това го изпълни с блаженство, то бе нещо съвсем различно от погледа към обувката му, бе щастлив случай и едно безпримерно, почти невъобразимо обръщане на нещата към добро, към най-добро — беше спасението.

С крилати стъпки, заслепен от безпаметна радост за това, че бе получил поздрав, дума, усмивка, Ханс Касторп избърза пред изнасиления Йоахим, който не го и погледна, а мълком се взираше надолу по склона. Ханс Касторп много добре знаеше, че бе извършил лудория, доста необуздана, и нещо като предателство и подлост в Йоахимовите очи. Е, да речем, не бе искал молив от съвършено непознат човек — напротив, щеше да бъде почти груба постъпка, ако беше минал надут и без поздрав край дама, с която от месеци живеят под един и същи покрив; и не бе ли неотдавна Клавдия влязла дори в разговор с тях? Затова Йоахим трябваше да си мълчи. Но Ханс Касторп добре разбра по коя причина почтеният Йоахим още мълчеше и вървеше с отвърната глава, докато той бе безподобно и безпътно щастлив от успешния номер. Едва ли би могъл да бъде по-щастлив например някой човек от равнината, който по един разрешен, перспективен и в основата си приятен начин е „подарил сърцето си“ на някоя здрава гъсчица и е имал голям успех при това — не, оня човек не би могъл да бъде тъй щастлив, както бе той от малкото, което в сгоден час си бе откраднал и осигурил… Затова след някое и друго време той силно тупна братовчед си по рамото и каза:

— Хало, какво става с тебе? Какво хубаво време! После ще слезем към казиното, там вероятно ще има музика, помисли си само. Може би ще свирят: „Тук до сърцето си ще пазя цветеца от онази сутрин“ от „Кармен“. Какво ти се е случило?

— Нищо — каза Йоахим. — Но ти ми се виждаш много разгорещен, боя се, че е настъпил краят на твоето спадане.

Действително беше настъпил краят. Позорното понижение на Ханс Касторповата природа бе преодоляно от поздрава, който бе разменил с Клавдия Шоша, и, точно взето, това съзнание го изпълваше със задоволство. Да, Йоахим бе прав: Меркурий отново се покачваше. Когато след разходката Ханс Касторп провери температурата си, тя бе кръгло 38 градуса.

Енциклопедия

Ако известни подмятания на господин Сетембрини бяха ядосали Ханс Касторп, той нямаше защо да им се чуди и нямаше право да обвинява хуманиста в мания за педагогически издирвания. И слепецът би забелязал какво е положението; той самият не предприемаше нищо, за да го прикрие — известно великодушие и една благородна простота му пречеха да забулва в тайна нещата, в което все пак — и то в негова полза, ако искаме — той се различаваше от влюбения от Манхайм с рядката коса и провлечената походка. Ние напомняме и повтаряме, че на състоянието, в което той се намираше, по правило са присъщи стремежът и подтикът да се откровеничи, едно влечение към изповед и признания, някакво сляпо пристрастие към самия себе си и мания да се изпълва света със себе си — нещо толкова по-странно за нас трезвомислещите, колкото по-малко смисъл, разум и надежда има в цялата работа. Трудно е да се каже какво правят всъщност такива хора, че веднага се издават; изглежда, няма нищо в тяхното действие или бездействие, което да не ги издава — особено в общество, за което една разсъдлива глава бе забелязала, че има само две неща в ума си: първо, температура и, второ, пак температура, тоест например въпроса кой обезщетява госпожа генералната консулша Вурмбранд от Виена за непостоянството на капитан Миклозич — дали напълно оздравелият исполин швед или прокурорът Параван от Дортмунд, или пък и двамата едновременно. Защото връзката, която месеци наред бе свързвала прокурора и госпожа Заломон от Амстердам, бе прекъсната по взаимно съгласие и госпожа Заломон, следвайки повелята на възрастта си, се бе насочила към по-млади поколения и бе прибрала под крилете си бърнестия Гензер от масата на госпожица Клефелд или както госпожа Щьор в малко канцеларски стил, но не без образност казваше, си го бе „прикомандировала“ — всичко това бе сигурно и известно, така че прокурорът имаше свободен избор било да се бие с шведа, било да се спогоди с него.

И тъй тези процеси, които бяха в ход всред обществото на „Бергхоф“ и особено между трескавата младеж и при които очевидно играеха значителна роля балконските коридори (между стъклените разделителни стенички и перилата) — тези процеси занимаваха всички тук, те бяха главна съставка на тукашната атмосфера; но и това не е достатъчно, за да се изрази всичко, което витаеше тук. Ханс Касторп имаше особеното впечатление, че съществува един основен въпрос, на който по целия свят се придава и на истина, и на шега една доста голяма важност, но тук този въпрос бе придружен от едно подчертаване на тоналност, стойност и значимост, той придобиваше тежест, която го правеше толкова нов, че цялата работа се явяваше в напълно нова, ако не ужасна, то поне ужасяваща със своята новост светлина. Като излагаме това, изменяме израза на лицата си и забелязваме, че ако досега сме говорили за въпросните отношения с лек и шеговит тон, то е станало по същите тайнствени причини, по които толкова често става, без това да доказва само по себе си лекотата или забавността на цялата работа; а за сферата, всред която се намираме, това наистина важи още повече, отколкото другаде. Ханс Касторп бе смятал, че достатъчно разбира този често третиран шеговито основен въпрос и сигурно е имал право да смята така. Сега той разбра, че долу в равнината понятията му по въпроса са били съвсем повърхностни, че всъщност е бил най-простодушен невежа, докато тук личният опит, чието естество ние многократно се опитахме да обрисуваме, личният опит, който в известни моменти изтръгваше вика „Боже мой!“, му даде възможност вътрешно да открие и разбере възходящия акцент на Небивалото, Авантюристичното и Безименното, който бе присъщ общо на бялата работа и на всеки един. Естествено и тук се шегуваха. Но това ставаше по един неподходящ начин, който бе съпроводен от тракане на зъби и задух, та напълно ясно проличаваше прозрачното було върху прикритата или по-право върху неволята, която бе невъзможно да се прикрие. Ханс Касторп си спомни как Йоахим побледня на петна, когато за пръв и последен път по невинно закачливия начин на долината бе довел разговора до плътните форми на Маруся. Той си спомни и за хладната бледност, която бе покрила собственото му лице, когато бе освободил госпожа Шоша от падащите върху й слънчеви лъчи — спомни си и как преди и след това при различни случаи бе я забелязвал върху чужди лица, обикновено върху две едновременно, например върху лицето на госпожа Заломон и на младия Гензер през оня ден, когато онова, което госпожа Щьор толкова картинно бе определила, бе почнало помежду им. Той си спомняше, казваме, за това и разбираше, че при тези обстоятелства не само би било много трудно да не се „издаде“, но че и само малка полза би имало от усилия в тази насока. С други думи: сигурно не само великодушието и чистосърдечието са играли някаква роля, но и известно насърчение от страна на атмосферата, за да го бе малко грижа да обуздава чувствата си и да прикрива състоянието си.

Ханс Касторп би намерил и би се възползвал от много повече случаи да изяви великодушно и необуздано чувствата си пред хората, ако Йоахим още от началото не бе изтъкнал трудността да се сключват тук запознанства; тази трудност произтичаше главно от това, че в обществото на болните братовчедите образуваха, така да се каже, отделна партия, изолирана миниатюрна група и че военният Йоахим за нищо друго не мислеше освен за бързо оздравяване и по принцип не одобряваше по-тесния контакт и връзките с другарите по съдба. Все пак една вечер Йоахим го завари в салона, застанал между Хермине Клефелд, нейните двама кавалери по маса Гензер и Расмусен и младежа с монокъла и дългия нокът; с очи, които не криеха своя необичаен блясък, и с развълнуван глас той държеше една импровизирана реч върху особените, чуждоземни черти на лицето на госпожа Шоша, докато неговите слушатели се споглеждаха, спобутваха се и се подхилваха.

Това бе мъчително за Йоахим, но виновникът за тази веселост не се засягаше от разкриването на състоянието му, той сигурно смяташе, че ако то остане незабелязано и потайно, няма да му се признаят правата. Той можеше да бъде уверен, че всички ще го разберат. Със злорадството, което съпровождаше всичко това, той се примиряваше за сметка на останалото. Не само от тяхната маса, но в края на краищата и от други, съседни, хората го поглеждаха, за да се забавляват от пребледняването и изчервяването му, когато в началото на храненето стъклената врата се затръшваше, но и от това той беше доволен, защото неговото предизвикващо внимание опиянение получаваше одобрение и потвърждение отвън, което можеше да подпомогне каузата му, да окуражи личните му неопределени и неразумни надежди — а то дори го ощастливяваше. Стигна се дотам, че хората буквално се събираха, за да гледат заслепения. Това ставаше например след ядене, на терасата или в неделя следобед пред портиерската ложа, когато болните получаваха там пощата си, която този ден не се разпределяше по стаите. Мнозина знаеха, че насреща им стои един много пиян и здравата натряскан човек, който нищо не може да скрие; тук се навъртаха например госпожа Щьор, госпожица Енгелхард, госпожица Клефелд с приятелката си с тапирското лице, неизлечимият господин Албин, младият човек с дългия нокът и още неколцина от пациентите — стояха с отпуснати уста и подсмърчащи носове и го наблюдаваха, а той гледаше в една определена посока, загубен, страстно усмихнат, с оня плам върху бузите, който още на първата вечер след пристигането му го бе обжарил, с блясъка в очите, който бе запалила още кашлицата на спортния ездач…

Всъщност добре стори Сетембрини, че при тия обстоятелства пристъпи към Ханс Касторп, за да завърже разговор с него и за да го попита как е; но съмнително е дали младият човек можа да оцени с благодарност човеколюбивата свобода от предразсъдъци, която лежеше в дъното на тази постъпка. Трябва да беше във вестибюла, през един неделен следобед. Хората се трупаха пред портиера и протягаха ръце за пощата си. И Йоахим бе там, напред. Братовчед му бе останал по-назад и в описаното вече състояние се мъчеше да привлече един поглед на Клавдия Шоша, която стоеше наблизо със своите сътрапезници в очакване да се поразпръсне навалицата пред ложата. През този час пациентите се размесваха едни с други, това бе часът на удобните случаи, по тази причина обичан и желан от младия Ханс Касторп. Преди една седмица той бе дошъл в много близко съприкосновение с мадам Шоша, така че тя го бе дори малко блъснала и с кратко кимане му бе казала „pardon“ — а той, благодарение на едно трескаво присъствие на духа, което благославяше, бе смогнал да отговори: „Pas de quoi, madame!“31.

Колко щедър е животът, мислеше той, че всяка неделя следобед със сигурност разпределят пощата във вестибюла! Може да се каже, че той бе изконсумирал седмицата, като бе чакал да се върне същият час след седем дни, а „чакане“ значи „избързване“, значи да възприемаш времето и настоящето не като подарък, а само като препятствие, да отричаш и унищожаваш тяхната вътрешна стойност и мислено да ги прескачаш. Чакането, казват, било скучно. Но то същевременно или даже само по себе си минава много бързо, защото поглъща маси от време, без да ги изживява или използва. Би могло да се каже, че този, който нищо друго не прави, освен да чака, прилича на лапач, чийто храносмилателен апарат масово пропуска ястията, без да преработва техните хранителни полезни съставки. Би могло да се продължи в тая насока и да се каже: както несмляната храна не засилва човека, така и прекараното в чакане време не го състарява. Разбира се, чисто и свободно от примеси чакане на практика не съществува.

Значи, седмицата бе погълната и следобедният час на неделната поща бе отново встъпил в правата си — все едно, че беше все още този от миналата седмица. Той продължаваше да бъде възбудителен, представяше сгода, съдържаше и предлагаше всяка минута възможности за един светски контакт с госпожа Шоша — възможности, от които сърцето на Ханс Касторп се свиваше и лудо забиваше, но той не ги превръщаше в действителност. Тук пречеха задръжки, които бяха отчасти от военен, отчасти от цивилен характер: те бяха във връзка отчасти с присъствието на почтения Йоахим и със собствената чест и чувство за дълг на Ханс Касторп, отчасти с чувството, че светски контакт с Клавдия Шоша, благонравни връзки, при които ще си говорят на „вие“, ще има поклони и дори приказване на френски език, не бяха нужни, не бяха желателни, не бяха подходящи… Той стоеше и я гледаше да говори, смеейки се, също както на времето Пшибислав Хипе бе се смял и говорил в училищния двор; при това устата й доста широко се отваряше, а над скулите косо разположените й сиво-зелени очи се присвиваха в тесни зирки. Това съвсем не беше „хубаво“, но то бе, каквото бе, и при влюбения човек естетическата разумна преценка толкова малко валидна, колкото и моралната.

— И вие ли очаквате послания, инженере?

Тъй можеше да говори само един натрапник. Ханс Касторп трепна и се извърна към господин Сетембрини, който стоеше усмихнат насреща му. Това бе изисканата човеколюбива усмивка, с която бе поздравил за първи път новодошлия — на времето, при пейката до водния улей, и Ханс Касторп се засрами също както тогава, когато я бе видял. Но колкото и често да бе се опитвал да отпъди насън „латернаджията“, защото „пречи тук“, все пак будният човек е по-добър от сънуващия и той отново посрещна тази усмивка не само посрамен и отрезвен, но и с благодарното чувство, че му е потребна. Той каза:

— Боже мой, послания, господин Сетембрини. Да не съм някакъв посланик! Може би ще има някоя пощенска картичка за едного от нас. Братовчед ми тъкмо проверява.

— Куцият дявол там отпред вече ми предаде моята малка кореспонденция — каза Сетембрини и се потупа по страничния джоб на неизменното си сако от мъхест плат. — Интересни неща, неща от литературно и социално значение, не отричам това. Касае се до особено енциклопедично издание на един хуманитарен институт, който ми прави честта да ме счита за свой сътрудник… С една дума, красива работа. — Господин Сетембрини се прекъсна. — А вашите работи? — запита той. — Как стоят те? Докъде стигнахте например с процеса на аклиматизацията? Вие не сте от толкова отдавна в нашата среда, та да е слязъл вече от дневния ред този въпрос.

— Благодаря, господин Сетембрини; все още срещам трудности. Не изключвам възможността, че и до последния ден ще бъде така. Още като пристигнах, моят братовчед ми каза, че мнозина никога не свикват. Но човек свиква с това, че не може да свикне.

— Заплетен процес — засмя се италианецът. — Особен начин за добиване на тукашно гражданство. Естествено младежта е на всичко способна. Тя не свиква, но пуска корени.

— Пък и в края на краищата това тук не е някой сибирски рудник.

— Не. О, вие предпочитате източни сравнения. Напълно понятно. Азия ни поглъща. Накъдето и да погледне човек, все татарски лица. — И господин Сетембрини дискретно хвърли поглед през рамо. — Чингис хан — каза той, — искрящи очи на степни вълци, сняг и водка, бич, Шлюселбург и християнство. Би трябвало тук във вестибюла да издигнат олтар на Атина Палада — за отбрана. Виждате ли, там един такъв Иван Иванович без бельо е влязъл в спор с прокурора Параван. Всеки бърза да изпревари другия за пощата си. Не зная кой е прав, но някакво чувство ми казва, че прокурорът е под закрилата на богинята. Той си е магаре, но поне латински разбира.

Ханс Касторп се разсмя — нещо, което господин Сетембрини никога не правеше. Човек не можеше да си го представи да се смее сърдечно; той не преминаваше границата на едно фино и сухо придръпване на ъгъла на устата си. Той се нагледа на смеещия се млад мъж и после попита:

— А диапозитива получихте ли го?

— Получих го! — важно заяви Ханс Касторп. — Доста отдавна. Ето го. — И той бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— А, вие го носите в портфейла си. Така да се каже, като легитимация, паспорт или членска карта. Много добре. Я да видя!

И господин Сетембрини вдигна срещу светлината малката обрамчена с черна хартиена лента стъклена плака, като я задържаше между палеца и показалеца на лявата си ръка — един често виждан, твърде обичаен жест тук горе. Докато той проверяваше траурната снимка, лицето му с черните бадемови очи се изкриви в лека гримаса — не можа да се разбере ясно дали това бе, за да вижда по-добре, или по други причини.

— Да, да — каза той най-сетне. — Ето ви легитимацията, много ви благодаря.

И той подаде стъклото на притежателя му, подаде му го отстрани, някак си през рамо и с отвърнато лице — Видяхте ли повесмата? — попита Ханс Касторп. — А възелчетата?

— Вие знаете — отвърна провлечено Сетембрини какво мисля за стойността на тези продукти тук. Вие знаете също, че вътрешните петна и затъмнения в най-голямата си част са физиологични. Виждал съм стотина снимки, които изглеждаха приблизително като вашата и до известна степен даваха възможност на наблюдателя сам да реши дали представляват „легитимации“, или не. Говоря като профан, но все пак като дългогодишен профан.

— Вашата собствена легитимация по-зле ли изглежда?

— Да, малко по-зле. Между впрочем на мене ми е известно, че нашите господари и учители не изграждат диагноза изключително върху тази играчка. Значи, вие сега възнамерявате да презимувате тук при нас?

— Да, боже мой… Почвам да свиквам с мисълта, че ще сляза долу едва с братовчед си.

— Тоест вие свиквате с това, че не… Много остроумно го формулирахте. Надявам се, че сте получили вещите си — топли дрехи, солидни обувки?

— Всичко. Всичко е в пълен ред, господин Сетембрини. Аз осведомих роднините си и нашата икономка ми изпрати всичко с голяма бързина. Сега мога да издържа.

— Това ме успокоява. Но чакайте, имате нужда от чувал, кожен чувал — насмалко щяхме да го забравим! Това късно лято е измамно; за един час може да настъпи дълбока зима. Тук ще прекарате най-студените месеци…

— Да, чувалът — каза Хапе Касторп; — той спада към принадлежностите. Вече ми мина през главата, че ще трябва, братовчед ми и аз, да слезем до курорта и да купим един чувал. Това нещо после никога не ще ми дотрябва, но в края на краищата струва си да го взема за тия четири до шест месеца.

— Струва си, струва си, инженере — каза господин Сетембрини тихо, като пристъпи по-близо до младия човек. — Не знаете ли, че е ужасно това, дето така си играете с месеците? Ужасно, защото е неестествено, чуждо на вашата природа и почива само върху възприемчивостта на годините ви. Ах, тази преголяма възприемчивост на младежта! Тя довежда до отчаяние възпитателите, защото преди всичко е готова да се поддаде на злото. Не говорете според това какъв вятър вее, млади човече, а каквото подобава на вашия европейски начин на живот! Във въздуха тук има преди всичко нещо азиатско — неслучайно има такова гъмжило от московско-монголски типове. Тези хора — и господин Сетембрини посочи с брадичка през рамото зад себе си, — не се ориентирайте вътрешно по тях, не се оставяйте да ви заразят с техните понятия, а, напротив: опълчете своята природа, своята по-висша природа срещу тяхната и почитайте като светиня това, което по природа и произход е светиня за вас, сина на Запада, на божествения Запад, сина на цивилизацията — например времето! Това прахосничество, варварската щедрост, разхищението на времето е азиатски стил — може би поради тази причина чедата на Изтока се чувстват толкова добре тук. Никога ли не сте забелязали, че когато един русин казва „четири часа“, то не значи повече, отколкото ако някой от нас каже „един час“. Лесно е да се помисли, че безгрижието на тези люде по отношение на времето е във връзка със стихийната просторност на страната им. Където има много място, там има и много време — нали казват, че те са народът, който има време и може да чака. Ние европейците не можем. Имаме толкова малко време, колкото е малко пространството, с което разполага нашият благороден и изтънчено разчленен континент, ние сме принудени внимателно да стопанисваме и едното, и другото, да ги използваме, да ги използваме, инженере. Вземете нашите големи градове като символ, тези центрове и фокуси на цивилизацията, тези смесителни котли на мисълта! В същата степен, при която теренът там поскъпва и става невъзможно разхищението му, в същата степен, забележете това, и времето там става все по-ценно. Carpe diem!32 Това е казал един жител на голям град. Времето е божи дар, даден на човека, за да го използва — за да го използва, инженере, в служба на човешкия прогрес.

Дори двете последни думи, колкото и да създаваха трудности за неговия средиземноморски език, господин Сетембрини бе произнесъл по приятен начин, ясно, благозвучно и, може да се каже, пластично. Ханс Касторп отговори само с краткия, схванат и смутен поклон на ученик, който приема изпълнено с укор поучение. Какво трябваше да отговори? Тази частна лекция, която господин Сетембрини му бе изнесъл тайно, а гръб към всички останали и почти шепнешком, имаше твърде делови, съвсем не светски, съвсем не разговорен характер, така че тактът не разрешаваше да се изкаже дори само едно одобрение. На учител не се отговаря: „Добре го казахте.“ Ханс Касторп по-преди бе постъпвал така, за да запази до известна степен социалното равновесие между двамата, но никога досега хуманистът не бе говорил толкова настойчиво, възпитателно. Единствената възможност бе да приеме наставленията — смутен като ученик от толкова много нравоучение.

Между впрочем можеше да се забележи, че мислите продължаваха своя ход и след като господин Сетембрини бе замлъкнал. Той все още стоеше току пред самия Ханс Касторп, та го караше дори малко да се навежда назад, и черните му очи, невиждащи и замислени, фиксираха лицето на младия човек.

— Вие страдате, инженере! — продължи той. — Вие страдате като човек, който е объркал пътя — кой не би го забелязал? Но и вашето отношение към страданието би трябвало да бъде европейско отношение, не източно; Изтокът изпраща толкова много хора тук, на това място, защото е мекушав и предразположен към болести… Със състрадание и неизмеримо търпение, по този начин посреща той страданието. Но това не може, не бива да бъде нашият, не бива да бъде вашият начин!… Говорехте за моята кореспонденция… Вижте, ето… или по-добре елате с мен! Тук е невъзможно… Ще се оттеглим, дайте да влезем ей там. Ще ви открия неща, които… Елате!

И като се извърна, той изведе Ханс Касторп от вестибюла и го въведе в най-близката до портала от общите стаи, която бе наредена като читалня и стая за писане и сега бе празна. Тя бе с дъбови ламперии под светлите сводове, в нея имаше книжни шкафове, една обкръжена от столове и покрита със защипнати в рамки вестници маса по средата и писмени маси в сводестите ниши на прозорците. Господин Сетембрини пристъпи до един от прозорците, Ханс Касторп го последва. Вратата остана отворена.

— Тези книжа — каза италианецът, като на бърза ръка измъкна от издутия джоб на развласеното си сако една пачка книжа, огромен, вече отворен плик и прелисти пред очите на Ханс Касторп съдържанието му: различни печатни коли и едно писмо, — тези книжа носят на френски език печата на Международния съюз за организация на прогреса. Изпращат ми ги от Лугано, където се намира един от клоновете на съюза. Вие ме питате за неговите принципи, за неговите цели? Ще ви ги кажа с две думи. Съюзът за организация на прогреса извежда от еволюционната теория на Дарвин философския възглед, че най-съкровената естествена нужда на човечеството е неговото самоусъвършенстване. От това тя вади заключението, че всеки, който иска да задоволи тази естествена нужда, е длъжен дейно да сътрудничи на човешкия прогрес. Мнозина се отзоваха на нейния призив; значителен е броят на членовете й във Франция, Италия, Испания, Турция и даже в Германия. И аз имам честта да съм вписан в съюзните регистри. Изработена е научна програма за реформи в голям стил, която в момента обхваща всички възможности за усъвършенстване на човешкия организъм. Проучва се проблемът за здравето на нашата раса, изпитват се всички методи за борба срещу израждането, които без съмнение са едно плачевно явление — спътник на растящата индустриализация. Освен това съюзът се занимава с учредяване на народни университети, преодоляване на класовите борби чрез всички социални подобрения, които се препоръчват за тази цел, а също и с избягването на борбите между народите, на войната изобщо, чрез развитието на международното право. Виждате, че усилията на съюза се отличават с великодушие и разнообразие. Много интернационални списания отразяват неговата дейност — месечни списания, които дават съобщения на три-четири световни езика за прогресивното развитие на културното човечество. В различни страни са организирани многобройни местни групи, чиято задача е чрез дискусионни вечери и неделни тържества да просвещават и поучават в духа на човешкия идеал за прогреса. Преди всичко съюзът се стреми да представи своите материали на прогресивните политически партии на всички страни… Следите ли думите ми, инженере?

— Абсолютно! — отвърна Ханс Касторп енергично и припряно.

При тия свои думи той имаше чувството на човек, който се е подхлъзнал и едва се държи на краката си, Господин Сетембрини изглеждаше задоволен.

— Допускам, че представите, които получавате сега, са нови, изненадващи за вас?

— Да, трябва да призная, че за първи път слушам нещо относно тези… тези стремежи.

— Де да бяхте — продължи тихо Сетембрини, — де да бяхте чули по-рано нещо за тях! Но може би и сега не е много късно. Та тези книжа… Искате да знаете до какво се отнасят… Слушайте по-нататък! Тази пролет бе свикано общо събрание на съюза в Барселона — знаете, че този град се слави с особени заслуги за прогресивните политически идеи. Конгресът е заседавал цяла седмица, имало е банкети, тържества. Боже мой, и аз исках да отида, имах съкровено желание да взема участие в разискванията. Но този негодник придворният съветник не ме пусна, заплаши ме със смърт — и, какво искате, аз се уплаших от смъртта и не заминах. Както можете да си представите, бях отчаян от номера, който ми изигра моето слабо здраве. Няма нищо по-болезнено от това да усещаме как нашият органичен, нашият животински дял ни пречи да служим на разума. Затова пък още по-голямо е задоволството ми от полученото известие на бюрото в Лугано… Любопитствате за съдържанието? Вярвам, вярвам! Няколко бегли информации… Съюзът за организация на прогреса, като има пред вид истината, че задачата му се състои в това да осъществи щастието на човечеството, с други думи: да се бори чрез целесъобразна социална дейност против човешките страдания и накрай напълно да ги премахне… като има освен това пред вид, че тази върховна задача може да се разреши само с помощта на социалните науки, чиято крайна цел е съвършената държава — та съюзът е взел в Барселона решение да отпечата едно многотомно издание, което ще носи заглавието „Социология на страданията“ и в което ще бъдат обработени в точна и изчерпателна систематика човешките страдания по всички свои родове и класове. Ще възразите: каква полза от класове, родове, системи! Отговарям ви: без подреждане и класиране няма овладяване, а истински опасният противник е непознатият. Трябва да изведем човешкия род от примитивните стадии на страха и на търпеливото затъпяване и да го насочим към фазата на целеосъзната дейност. Трябва да му разясним, че въздействията отпадат, когато сме отстранили причините им, и че почти всички страдания на индивида са болести на социалния организъм. Добре! Това е намерението на „Социологичната патология“. Тя, значи, ще изброи и опише в своите двадесетина тома в речников формат всички случаи на човешките страдания, които човек може да си представи — от най-личните и най-интимните до големите групови конфликти, до страданията, които произхождат от класовите вражди и международните стълкновения, тя, накъсо казано, ще посочи химическите елементи, от чието многократно смесване и съединяване се получава всяко човешко страдание; този многотомник ще има за пътеводна нишка достойнството и щастието на човечеството и за всеки отделен случай ще посочва средствата и мероприятията, които му се струват подходящи за отстранение на причините за страданието. Призвани специалисти от цвета на европейските учени, лекари, икономисти и психолози, ще си разпределят съставянето на тази енциклопедия на страданията, а главната редакция в Лозана ще бъде събирателният басейн, където ще се стичат статиите. Вие ме питате с очи каква ще бъде моята роля при всичко това? Оставете ме да се доизкажа! Този голям сборник няма да пренебрегне и художествената литература, доколкото тя има за предмет човешкото страдание. За това е предвиден отделен том, който ще съдържа — за утеха и назидание на страдащите — сбито изложение и анализ на всички шедьоври на световната литература, които засягат разни конфликти; и… тази е задачата, която възлагат с ей това писмо пред вас на вашия най-покорен слуга.

— Какво говорите, господин Сетембрини! Но позволете ми сърдечно да ви поздравя. Това е великолепна задача; тя сякаш е създадена специално за вас. Нито за миг не се учудвам, че съюзът се е сетил за вас. Кой знае колко се радвате, че можете да окажете помощ за изкореняването на човешките страдания!

— Касае се до една огромна работа — каза замислен господин Сетембрини, — която изисква голяма съобразителност и много четене. При това — добави той, докато погледът му сякаш се губеше в многообразието на задачата, — при това художествената литература всъщност почти по правило си поставя за предмет страданието и даже второстепенни и третостепенни творби на големи майстори се занимават по един или друг начин с него. Все едно или толкова по-добре! Колкото и обширна да е задачата, тя във всеки случай е такава, че при нужда бих могъл и на това проклето място да се справя с нея, ако и да се надявам, че не ще бъда принуден тук да я завърша. Не можем същото — продължи той, като пристъпи още по-близо до Ханс Касторп и сподави гласа си до шепот, — не можем същото да кажем за задълженията, с които природата ви натоварва, инженере! Това именно целях да ви кажа, за това исках да ви предупредя. Знаете колко се възхищавам от професията ви, но тъй като се касае до свързана с практиката професия, а не с духовното, вие за разлика от мене можете да я упражнявате само долу, в света. Само в равнината можете да бъдете европеец, да се борите по вашему със страданието, да подпомагате прогреса, да използвате времето. Аз ви разказах за падналата ми се задача само за да ви опомня, за да ви свестя, за да оправя понятията ви, които очевидно почват да се объркват под влиянието на атмосферата. Увещавам ви: стегнете се! Бъдете горд и не се погубвайте по чуждоземни работи! Избягайте от това блато, от този остров на Цирцея — не можете да се мерите с Одисей, за да пребивавате безнаказано тук. Ще пролазите, вече се спускате върху предните си крайници, скоро ще почнете и да грухтите — пазете се!

При своите тихи предупреждения хуманистът настойчиво бе клатил глава. Той замълча със сведени очи и смръщени вежди. Невъзможно бе да му се отговори шеговито или уклончиво, както бе свикнал да прави Ханс Касторп и както и сега за миг бе помислил за възможно. И той стоеше със спуснати клепачи. После вдигна рамене и също така тихо промълви:

— Какво да правя?

— Каквото ви казах.

— Тоест да замина?

Господин Сетембрини замълча.

— Искахте да кажете, че трябва да замина за дома?

— Това ви посъветвах още първата вечер, инженере!

— Да, и тогава бях свободен да го сторя, макар че смятах за неразумно да се предам само защото тукашният въздух не ми понасяше съвсем. Но оттогава положението доста се промени. Междувременно се явих на преглед, след който придворният съветник Беренс недвусмислено ми каза, че не си заслужава да отпътувам, че скоро пак би трябвало да се върна тук и че ако продължавам да живея както досега, додето се обърна, целият ми бял дроб ще отиде по дяволите.

— Знам, сега си имате легитимация в джоба.

— Да, казвате това тъй иронично… естествено с истинската ирония, оная, дето нито за миг не е непонятна, а се явява като истинско класическо средство на ораторското изкуство — виждате, че съм запомнил думите ви. Но можете ли да поемете отговорността и да ме посъветвате да се върна дома след тази снимка, след резултата от рентгеновия преглед и след диагнозата на придворния съветник?

Господин Сетембрини се поколеба колкото един миг. После се изправи, дигна черните си очи, които твърдо насочи към Ханс Касторп, и отговори с интонация, която не бе лишена от известна театралност и ефектност:

— Да, инженере. Поемам отговорността.

Но сега и Ханс Касторп се бе стегнал. Бе прибрал петите си и изгледа господин Сетембрини също така прямо. Този път имаше битка. Ханс Касторп се държеше юнашки. Влияния отблизко само го „подкрепяха“. Тук имаше един педагог, а там вънка една жена с тесни очи. Той дори не се извини за това, което каза; не прибави: „Моля не ми се сърдете.“ Той отговори:

— Тогава сте по-предпазлив за себе си, отколкото за други хора! Вие не сте престъпили лекарската забрана и не сте отишли на прогресивния конгрес в Барцелона. Уплашили сте се от смъртта и сте останали тук.

Той несъмнено наруши до известна степен позата на господин Сетембрини. Той не съвсем без мъка се усмихна и каза:

— Оценявам находчивия отговор, макар че вашата логика не е далече от софизма. Отвратително ми е да се впускам в един от обичайните тук ужасни спорове, иначе бих ви отвърнал, че съм значително по-болен от вас — за съжаление действително толкова болен, че само по един изкуствен начин и с малко самозалъгване храня надеждата за излизане от това място и връщане в долния свят. В оня момент, когато се окаже съвсем непристойно да я поддържам, ще обърна гръб на това заведение и ще наема за остатъка от дните си една частна квартира нейде в долината. Ще бъде печално, но тъй като моята работна сфера е най-свободната и най-духовната, това няма да ми попречи до последния си дъх да служа на каузата на човечеството и да давам отпор на болестта. Вече ви обърнах внимание върху разликата, която съществува помежду ни в това отношение. Инженере, вие не сте човекът, който ще утвърди тук по-добрата си част, разбрах го още при първата ни среща. Вие ме упреквате, че не съм заминал за Барселона. Подчиних се на забраната, за да не се унищожа преждевременно. Но го сторих под най-строга резерва, под най-гордия и болезнения протест на духа ми против диктата на окаяното ми тяло. Дали и у вас е жив този протест, докато спазвате предписанията на тукашните власти, или с прекалена готовност се подчинявате на тялото и на неговите зли наклонности?…

— Какво имате против тялото? — прекъсна го бърже Ханс Касторп и го погледна със своите широко отворени сини очи, бялото на които бе замрежено от червени жилки. Свят му се зави от тая дързост и това си му личеше. „За какво говоря — помисли той. — Ужасно става. Но щом като веднъж съм на бойна нога с него, докато е възможно, няма да му оставям последната дума. Естествено той ще надделее, но няма нищо, аз все пак ще имам полза от това. Ще го подразня.“ И той допълни своето възражение: — Нали сте хуманист? Как може да се отнасяте неприязнено към тялото? Сетембрини се усмихна — този път непринудено и самоуверено.

— Какво имате против анализа? — процитира той с глава, облегната върху рамото. — Как може да се отнасяте неприязнено към анализа? Вие винаги ще ме намерите готов да ви отговарям, инженере — каза той с поклон — един церемониален жест към пода, — особено ако вашите възражения са духовни. Вие не отбивате удари без елегантност. Хуманист… разбира се, че съм такъв. Никога не ще ме изобличите в аскетични наклонности. Потвърждавам, че ценя и обичам тялото, както не отричам, че ценя и обичам формата, красотата, свободата, веселието и удоволствието, тъй както представлявам „света“, интересите на живота срещу сантименталното бягство от света, тъй както браня класицизма от романтиката. Смятам, че становището ми е недвусмислено. Но има една сила, един принцип, комуто принадлежи моето върховно утвърждение, моята върховна и последна почит и любов, и тази сила, този принцип е духът. Колкото и да ме отвращава онази съмнителна измислица и фантасмагория, която противопоставя „душата“ на тялото, все пак в антитезата тяло — дух тялото представлява злото, дяволското начало, тъй като тялото е природата, а природата — като противоположност на духа, на разума, повтарям това! — е зла: мистична и зла. „Вие сте хуманист!“ Наистина съм, защото съм приятел на човека, какъвто е бил Прометей; влюбен съм в човечеството и неговата аристокрация. Тази аристокрация обаче е тъждествена с духа, с разума и затова съвсем напразно ще ме упреквате в християнски обскурантизъм…

Ханс Касторп махна с ръка в знак на отричане.

— … съвсем напразно — настоя Сетембрини — ще ме упреквате, когато хуманистично-аристократическата гордост някой път ще учи, че зависимостта на духа от тялото, от природата трябва да се смята за унижение, за обида. Знаете ли, че има едно предание, според което великият Плотин се е срамувал, задето е имал тяло? — попита Сетембрини и съвсем сериозно изчака отговора; Ханс Касторп бе принуден да признае, че за първи път чува това. — Порфирий го предава. Абсурдно изказване, ако искате. Но именно абсурдното е духовно и почтено и всъщност нищо не може да бъде по-окаяно от изтъкването на абсурдност тогава, когато духът се стреми да защити достойнствата си против природата, когато отказва да отстъпи пред нея… Чували ли сте за земетресението в Лисабон?

— Не… Земетресение ли? Тук не чета вестници…

— Не се разбрахме. Между впрочем много печално е — и типично за това място, — дето тук избягвате да четете вестници. Но ние не се разбрахме, природното бедствие, за което говоря, не е скорошно, то се е случило преди сто и петдесетина години…

— А, така ли? Почакайте… вярно! Чел съм, че нея нощ в спалнята си във Ваймар Гьоте казал на прислужника си…

— А, не за това исках да ви говоря — прекъсна го Сетембрини, като затвори очи и разтърси във въздуха малката си мургава ръка. — Между другото вие обърквате катастрофите. Имате на ум земетресението в Месина. Аз говоря за бедствието, което сполетя Лисабон през 1755 година.

— Прощавайте.

— Е добре, Волтер се опълчи срещу него.

— Тоест… как? Опълчи се?

— Той се разбунтува, да. Той не се примири с бруталната съдба и събитието, отказа да отстъпи. Той издигна протест в името на духа и разума против това скандално безобразие на природата, което взе в жертва три четвърти от един цветущ град и живота на хиляди люде… Вие се чудите? Вие се усмихвате? Можете да се чудите, но що се отнася до усмивката, позволявам си да ви направя забележка! Волтер постъпи като истински потомък на ония древни гали, които замеряха небето със стрелите си… Виждате ли, инженере, ето ви враждата на духа към природата, неговото гордо недоверие към нея, неговото сърцато настояване за право да я критикува — нея и нейната зла, безразсъдна сила. Защото тя е сила, а само този, който робее, той възприема силата, примирява се с нея… вземете си добра бележка, вътрешно се примирява с нея. Ето ви, значи, оня хуманизъм, който не се оплита в противоречия, не се връща към християнското лицемерие, когато то, лицемерието, благоволи да съзира в тялото злото, вражеското начало. Противоречието, което смятате, че виждате, всъщност винаги е същото. „Какво имате против анализа?“ Нищо… когато той застъпва каузата на назиданието, на освобождението и на прогреса. Всичко… когато от него лъха отвратителен гробовен мирис. Въпросът за тялото не стои другояче. Трябва да ценим и защищаваме тялото, когато се касае до неговата еманципация и красота, до свободата на чувствата, до щастието, до удоволствието. Трябва да го презираме, доколкото то като принцип на гравитацията и инерцията възпира движението към светлината, доколкото то застъпва дори принципа на болестта и смъртта, доколкото специфичният негов дух е духът на объркването, духът на тлението, на похотта и на срама…

Застанал съвсем близо до Ханс Касторп, Сетембрини произнесе последните думи почти беззвучно и много бързо, за да свърши по-скоро. Ханс Касторп щеше да бъде деблокиран: Йоахим пристъпи в читалнята с две пощенски картички в ръка, речта на литератора секна и ловкостта, с която изразите му преминаха в лек, светски тон, произведе нужния ефект върху ученика му — ако можехме да наречем така Ханс Касторп.

— Ето ви и вас, лейтенанте! Сигур сте търсили братовчед си — прощавайте! Бяхме се впуснали с него в разговор… ако не се лъжа, изкарахме дори един малък спор. Братовчед ви не е лош събеседник, когато реши, става съвсем не безопасен противник в словопренията.

Humaniora

Ханс Касторп и Йоахим Цимсен седяха в бели панталони и сини сака след обеда в градината. Беше още един от ония благословени октомврийски дни — ден едновременно горещ и лек, празничен и суров; небето се синееше в тъмен, южен цвят над долината; във валога пасищата, прорязани от пътища и осеяни с къщурки, още весело се зеленееха, а откъм неравно залесените склонове се чуваха звънците на кравите — този тенекиено спокоен, простодушно музикален звук, който ясно и безпрепятствено се носеше из тихия, рядък, ненаситен въздух и задълбочаваше празничното настроение, което обикновено цари над високите места.

Братовчедите седяха на една скамейка в дъното на градината пред кръг от млади ели. Това място се намираше в северозападния край на заградената площадка, която се извисяваше на петнадесет метра над долината и се намираше в подножието на терена на санаториума „Бергхоф“. Двамата мълчаха. Ханс Касторп пушеше. Той се сърдеше вътрешно на Йоахим, защото не бе пожелал след обеда да останат с другите на верандата, а против желанието и волята му го бе замъкнал в затънтената градина, преди да легнат съгласно режима. Тази постъпка на Йоахим бе тиранична. Те, строго погледнато, не бяха сиамски близнаци. Можеха да се разделят, ако наклонностите им не съвпадаха. Ами че Ханс Касторп не бе тук, за да прави компания на Йоахим, а сам беше пациент. Ето защо се цупеше и можеше да се цупи, колкото си иска, тъй като бе запалил една „Мария Манчини“. Пъхнал бе ръце в страничните джобове на сакото си, изпънал бе пред себе си обутите в кафяви обувки крака, държейки между устните си дългата матовосива пура, която висеше малко встрани и се намираше още в първия стадий на изгарянето, тоест пушачът не бе още отърсил пепелта от тъпия и връх, и след обилния обед се наслаждаваше на аромата й, който отново бе почнал напълно да усеща. Ако и неговото свикване тук да се състоеше само в свикване с несвикването, очевидно химизмът на стомаха и нервите на сухата му и предразположена към кръвоизливи лигавица се бяха най-сетне приспособили: незабележимо и без да може да се проследи напредъкът, с течение на дните — тези шестдесет и пет или седемдесет дни — отново се бе възстановило неговото органично задоволство от изрядно произведеното възбудително или упойващо средство от растителен произход. Той се радваше на възвърнатото удоволствие. Моралното удовлетворение увеличаваше физическата наслада. Докато бе на легло, той бе спестил част от донесените двеста бройки — останали му бяха доста. Но заедно с бельото и зимните дрехи той бе поръчал на Шален да му изпрати и петстотин бройки от бременската марка, за да се запаси. Получил ги бе в красиви лакирани кутии, отгоре с глобус, много медали и една украсена с развети знамена и злато изложбена палата.

Както си седяха, ето че от другия край на градината се зададе придворният съветник Беренс. Той бе се явил днес на обеда в трапезарията; седнал бе на масата на госпожа Заломон и отдалече можеха да се видят огромните му, сключени пред чинията ръце. После сигурно бе поостанал на терасата, водил бе някой и друг частен разговор, вероятно бе показал номера с връзките за обувки — за някого, който още не бе го видял. Сега той се носеше по чакълестата пътека без лекарска престилка, в сюртук на дребни карета, килнал бомбето си назад, тикнал и той в устата си пура, която бе много черна и от която поемаше плътни, белезникави облаци дим. Главата му, лицето му със синкавите разгорещени бузи, чипият нос, сините очи и завитите мустачки бяха малки в сравнение с дългата, леко приведена и по-сгърбена фигура и с обема на ръцете и краката му. Той бе изнервен, видимо се стресна, като видя братовчедите, и дори малко се посмути, защото трябваше да пристъпи направо до тях. Поздрави ги по обичайния си начин, весел и с обичайната си фразеология, с едно: „Виж ти, виж ти, Тимотей!“ и благопожелания за обмяната им, като настоя да останат седнали, тъй като те бяха понечили да станат на крака в негова чест.

— Оставете, оставете. Недейте да се церемоните с един обикновен човек като мене. Не ми се полага най-вече защото сте пациенти, и единият, и другият. Няма нужда. Нямам нищо против положението, каквото е в момента.

И той застана пред тях с пурата между показалеца и средния пръст на огромната си десница.

— Услажда ли ви се тоя бурен, Касторп? Я да видя — аз съм познавач и любител. Пепелта е добра: каква е тази мургавичка красавица?

— „Мария Манчини“, Postre de Banquett33 от Бремен, господин придворен съветник. Евтина, почти нищо не струва, деветнадесет пфенига в бездефектен цвят, а иначе има един букет, какъвто обикновено не се среща за тая цена. Суматра-Хавана, горният лист е в пясъчен цвят, както виждате. Много съм свикнал с нея. Средно силен харман и много ароматична, но не дразни езика. Тя обича да й се оставя пепелта по-дълго време, аз я отърсвам най-много на два пъти. Естествено има си и капризи, но контролът при производството трябва да е много взискателен, защото „Мария“ е много надеждна в своите качества и има напълно равномерно теглене. Мога ли да ви предложа една?

— Благодаря, дайте да направим размяна. — И те измъкнаха своите табакери.

— Тази е расова — каза придворният съветник, като подаде своята марка. — Има темперамент, знаете, сочна и силна. „Санкт-Феликс-Бразил“, от край време все на такъв характер съм държал. Истински разсейва грижите, пари като ракия, а особено на свършване има нещо поразяващо. Препоръчва се малко сдържаност при връзките с нея, човек не може да пали една от друга, това надвишава силите му. По по-добре веднъж един порядъчен залък, отколкото по цял ден водни пари…

Те превъртаха разменените подаръци между пръстите си деловито, като познавачи, изпитваха тези въздълги тела, които като че ли имаха нещо органическо, живо със своите коси, успоредни ребра, останали като проветряващи ръбове от свиването, със своите изпъкнали жилки, които сякаш пулсираха, с малките неравности по кожата си, с играта на светлината по техните плоскости и ръбове. Ханс Касторп каза приблизително същото:

— Такава пура има живот. Тя диша по всички правила. У нас веднъж ми хрумна да затворя една „Мария“ херметически в тенекиена кутия, за да я предпазя от влагата. Ще повярвате ли, че тя умря? Загина и свърши за седмица — остана само един бездушен труп.

И те обмениха своя опит за най-добрия начин да се съхраняват пури, особено отвъдокеански. Придворният съветник обичал отвъдокеански пури, той би предпочел да пуши винаги само силни хавански. Но за съжаление не му понасяли — две малки „Хенри Клей“, които му паднали на сърцето веднъж, когато бил на гости, щели, както разправи, на косъм да го закопаят.

— Пуша си ги аз към кафето — каза той, — една след друга, и нищо особено не мисля. Но като ги свършвам, трябва да се запитам какво всъщност става с мене. Всеки случай чувствам се съвсем променен, особен, както никога преди това в живота си. Не бе дребна работа да се домъкна до в къщи, а като се прибирам, още повече се усещам като паднал от круша. Ледени крака, знаете, студена пот къде ли не, лицето бяло като платно, сърцето съвсем объркано, един пулс — ту тънък като нишка и едвам се напипва, ту тумбур-лумбур, хукне, та не спира, разбирате, а мозъкът възбуден до немай-къде… Бях убеден, че се измитам от тоя свят. Казвам „измитам се“, защото точно тази дума ми дойде тогава на ум, нея употребих за характеризиране на състоянието си. В действителност ми беше много весело, все едно, че бях на някакво тържество, макар че изпитвах ужасен страх или по-точно казано, целият бях изтъкан само от страх. Но страхът и веселието не се изключват взаимно, това всеки знае. Момъкът, който за пръв път ще притежава едно момиче, също се страхува, страхува се и момичето, а при това се разтапят от удоволствие. Е, насмалко щях и аз да се разтопя, с разбушувани гърди щях да се измета. Но тая Милендонк ми развали настроението със своята терапия. Ледени компреси, разтриване с четка, една камфорова инжекция — и тъй бях спасен за човечеството.

Седящ в качеството си на пациент, с вид, който свидетелстваше за мисловна дейност, Ханс Касторп вдигна поглед към Беренс, чиито сини, сълзящи очи се изпълниха с влага през време на разказа.

— Вие май че рисувате понякога, господин придворен съветник — каза той внезапно.

Придворният съветник едва ли не отскочи назад.

— Виж ти! Как ви дойде на ума?

— Прощавайте. Случайно бях чул да споменават това. И току-що ми хрумна.

— Е, тогава няма да взема да отричам. Ние всички сме слаби хора. Да, има такова нещо. Anch’io sono pittore34, както е имал обичай да казва онзи испанец.

— Пейзажи? — попита Ханс Касторп отривисто и покровителствено. Обстоятелствата го подведоха към този тон.

— Колкото искате! — отвърна придворният съветник със смутено самохвалство. — Пейзажи, натюрморти, животни… Който е мъж, пред нищо не се спира.

— Но не и портрети?

— Между другото и един портрет ми се падна веднъж да рисувам. Собствения си портрет ли искате да ми поръчате?

— Ха, ха, не. Но много любезно би било, ако господин придворният съветник ни покажеше при случай картините си.

И Йоахим, след като бе изгледал учудено братовчед си, побърза да изтъкне, че това би било много любезно.

Беренс бе възхитен, поласкан до възторг. Той дори се изчерви от удоволствие, а очите му този път сякаш наистина искаха да пролеят сълзите си.

— На драго сърце! — извика той. — С най-голямо удоволствие! Ей сега, в момента, стига да ви е приятно. Елате, вървете с мене, ще ви сваря по едно турско кафе в моята колиба. — И той хвана за ръцете младите хора, издърпа ги от скамейката и ги поведе подръка по чакълестата пътека към жилището си, което, както знаеха, се намираше в близкото северозападно крило на санаториума.

— И аз сам — обясни Ханс Касторп — на времето съм правил някакви опити в това направление.

— Я виж ти! Солидни, с маслени бои?

— Не, не, стигнал съм само до някой и друг акварел. Кога кораб, кога морски пейзаж — детинщина. Но много обичам картини и затова си позволих…

Благодарение на това обяснение Йоахим се успокои до известна степен и проумя изненадващото любопитство на братовчед си — пък и Ханс Касторп повече заради него, отколкото заради придворния съветник се бе позовал на собствените си опити в изкуството. Те пристигнаха: от тая страна нямаше такъв разкошен, украсен от двете страни с фенери портал, както оттатък, на главния вход. Няколко закръглени стъпала водеха до дъбовата външна врата, която придворният съветник отвори с един секретен ключ от голяма връзка. Ръката му при това трепереше; той положително бе изнервен. Влязоха в преддверие, обзаведено като гардеробна, където Беренс окачи бомбето си. Вътре, от късия коридор, който бе отделен от другата част на сградата посредством стъклена врата и от двете страни на който бяха разположени помещенията на малката частна квартира, той извика прислужницата и й поръча кафе. После — с няколко дружелюбни и насърчителни думи — покани гостите си да влязат през една от вратите вдясно.

Няколко мебелирани в банално буржоазен стил помещения, които гледаха напред, към долината, се редяха едно след друго, разделени само с портиери: „старогерманска“ трапезария, всекидневна и работна стая с бюро, над което висяха студентски шапки и кръстосани шпаги, с плътни килими, с библиотека и диван, а после и един кабинет за пушене, който бе обзаведен в „турски“ стил. Навсякъде висяха картини — картините на придворния съветник; учтиви и готови да се възхищават, погледите на влезлите веднага пробягнаха по тях. Покойната съпруга на придворния съветник можеше да се види многократно: в маслени бои, а и на снимка върху бюрото. Тя беше една малко загадъчна, облечена в леки, въздушни дрехи блондинка, чиито ръце бяха сключени върху лявото й рамо — но не крепко, а само тъй, че крайните стави на пръстите едва се преплитаха; очите й бяха или отправени към небето, или дълбоко сведени и скрити под дългите мигли, които косо стърчаха върху клепачите; само направо и към зрителя покойната никога не гледаше. Освен това имаше главно планински пейзажи, върхове, в сняг или борова зеленина, върхове, обвити в мъгли, и върхове, чиито остри и сухи контури се очертаваха, под влиянието на Сегантини, върху тъмносиньото небе. После имаше алпийски пастирски колиби, охранени крави, застанали или полегнали върху слънчеви пасища, една оскубана кокошка, чийто извит врат висеше между разни зеленчуци от ръба на някаква маса, етюди на цветя, на планинци и други мотиви — всичко това бе нарисувано с някакво безгрижно дилетантство с дръзко наплескани бои, които най-често изглеждаха като изстискани направо от тубата върху платното и за които сигурно е трябвало дълго време, докато изсъхнат — при груби грешки това понякога бе от полза.

Разглеждайки картините, братовчедите пристъпваха като на изложба покрай стените, следвани от домакина, който от време на време назоваваше някой от етюдите, но най-често мълчаливо, с гордото притеснение на художник, заедно с гостите с наслада спираше поглед върху собствените си творби. Портретът на Клавдия Шоша висеше на стената с прозорците във всекидневната — Ханс Касторп още при влизането го бе съзрял с бърз поглед, макар че приликата бе много малка. Той нарочно избягна да се спре там, задържа придружаващите го в трапезарията, където се престори, че се възхищава от един етюд в зелено на долината на Серги, със синкави глетчери в дъното, след това се отправи по собствена инициатива най-напред към „турския“ кабинет, който с похвала върху устните също така основно разгледа, и едва тогава заразглежда входната стена на всекидневната, като навремени насърчаваше и Йоахим да изкаже одобрението си. Накрай Ханс Касторп се извърна и запита, стъписан с мярка:

— Та това е едно познато лице?

— Познахте ли я? — се заинтересува Беренс.

— Ами че да, невъзможно е да се измами човек. Това е дамата от „добрата руска маса“ с френското име.

— Вярно, госпожа Шоша. Радвам се, че открихте приликата.

— Поразителна! — излъга Ханс Касторп по-малко от лицемерие, отколкото поради съзнанието, че ако дяволът не бе имал пръст в тая работа, той не би трябвало изобщо да познае модела: точно тъй, както и Йоахим никога не би го познал сега със собствени сили — добрият, надхитреният Йоахим, който едва сега бе прогледнал, след като преди малко Ханс Касторп така го бе заблудил.

— Така-така — каза той тихо и се зае да помага в разглеждането на картината.

Братовчед му бе съумял да се обезщети за това, че не бяха излезли при другите на верандата. Портретът бе бюстов, в полупрофил, малко под естествената величина, деколтиран, с прозрачна драперия около раменете и гърдите; сложен бе в широка, черна рамка с вътрешен отстъп, украсен на края със златна летвичка. Там госпожа Шоша изглеждаше с десет години постара, както обикновено се случва при дилетантски портрети, които искат да бъдат характерни. По лицето имаше премного червено, носът бе жестоко сбъркан, цветът на косата бе несполучлив — прекалено сламен, устата бе изкривена, особеният чар на физиономията не бе видян или не бе изтъкнат — унищожен бе от огрубеното предаване на елементите му, цялата работа бе доста нескопосана, а като портрет имаше много малко сходство със своя обект. Но Ханс Касторп не придирваше толкова за приликата, достатъчна му беше връзката на това платно с личността на госпожа Шоша, портретът трябваше да представлява госпожа Шоша, тя сама бе седяла в тези помещения като модел, това му стигаше и той развълнувано повтори:

— Самата тя, като жива!

— Не казвайте това — отклони придворният съветник. — Ужасно трудна работа беше, не си въобразявам, че съм я свършил както трябва, макар че имахме двадесетина сеанса — пък и как може да се справите с такава заплетена физиономия. Човек си мисли, че лесно може да я сполучи с тия нейни северняшки ябълчни кости и очите като цъфнали резки в козунак. Че и защо пък не? Докараш ли подробностите, проваляш цялото. Истинска скрита картинка. Познавате ли я? Може би по-добре щеше да бъде да не я рисува човек по модел, а по памет. Та познавате ли я?

— Да, не, бегло, както тук се познават хората…

— Е, аз я познавам повече вътрешно, подкожно, разбирате, горе-долу съм осведомен, по известни причини, върху артериалното й кръвно налягане, върху напрежението на тъканите й, върху движението на лимфата й. Повърхностното представя по-големи трудности. Виждали ли сте я как ходи? Каквато е походката, такова е и лицето й. Покрит въглен. Вземете например очите й — не говоря за цвета, който също си има своите коварни изненади, става дума за разположението, за формата. Зирката между клепачите, казвате, е тясна, скосена. Но това само така ви се струва. Мами ви епикантусът, тоест една разновидност, която се среща при някои раси и се състои в това, че при тези хора един излишък от кожа тръгва от основата на носа, минава през горната гънка на клепача и стига до вътрешния ъгъл на окото. Изтеглете кожата към основата на носа и ще получите едно око съвсем като нашите. Пикантна мистификация, значи, между впрочем не много завидна, защото, точно погледнато, епикантусът води началото си от някакво атавистично израждане.

— Тъй, значи, била работата — каза Ханс Касторп. — Не знаех това, но отдавна ме интересува какво представляват очите от този вид.

— Измама и заблуда — натърти придворният съветник. — Нарисувате ли ги просто изкосени и тесни, загубен сте. Трябва да постигнете изкосеността и стеснението, както ги е постигнала природата, да градите илюзия върху илюзията, така да се каже, а за това естествено е необходимо да сте запознат с епикантуса. Знанието изобщо не може да вреди. Погледнете кожата, кожата на тялото тук. Нагледна ли е, или не е толкова нагледна според вашето мнение?

— Извънредно — каза Ханс Касторп, — извънредно нагледно е нарисувана тая кожа. Мисля, че никога не съм срещал толкова добре нарисувана. Струва ти се, че виждаш порите.

И той леко прокара тясната страна на ръката си по деколтето на портрета, което, твърде бяло, контрастираше с прекалената руменина на лицето — като част от тялото, която обикновено не е изложена на светлина, и така, нарочно или неволно, настоятелно се създаваше представа за разголеност: един във всеки случай доста просташки ефект.

Въпреки това похвалата на Ханс Касторп бе оправдана. Проблясващата матова белота на този деликатен, но не слаб бюст, който се губеше в драперията на синкавото було, бе много естествена; очевидно кожата бе нарисувана с чувство, но независимо от известната сладникавост, която се излъчваше от нея, художникът бе съумял да й придаде един вид научна реалност и неподправена жизненост. Той се бе възползвал от грубата тъкан на платното, за да възпроизведе под маслената боя естествените грапавини на кожната повърхност — особено в областта на едва изпъкващите ключици. Не бе забравена една луничка там, дето гръдта почваше да се разделя, а между възвишенията човек като че ли виждаше бледосинкави жилки. Сякаш по тази голота преминаваше лека тръпка на чувствителност под погледа на зрителя или по-смело казано: човек можеше да си представи, че долавя дишането, невидимия жизнен полъх на плътта така, че ако прилепеше устни върху нея, не би усетил миризма на боя и лак, а дъх на човешко тяло. С всичко това ние тук предаваме впечатленията на Ханс Касторп; но колкото и да бе той склонен да възприема такива впечатления, все пак трябва с право да установим, че деколтето на госпожа Шоша бе далече най-забележителното художествено произведение в тази стая.

С ръце в джобовете на панталона придворният съветник Беренс се поклащаше върху токовете и пръстите си, докато заедно с посетителите разглеждаше своята работа.

— Радвам се, драги колега — каза той, — радвам се, че това ви е ясно. Добре е и не може никак да навреди, ако човек е позапознат и с това, което е под епидермиса, ако рисува и невидимото — с други думи: ако има към природата не само чисто лирично отношение, така да се каже, ако например има втора специалност като лекар, физиолог, анатом, и познава кое-що от вътрешностите на човека — това може да бъде от полза, каквото искате казвайте, но тези познания положително създават предимства. В тая кожица тук има наука, можете под микроскоп да изследвате дали е органически вярна. Тук виждате не само подепидермисния и роговия слой на кожата — под него съм имал пред вид дермата с нейните потни и мастни жлези, кръвоносните съдове и порите — а още по-отдолу подкожната мастна тъкан, която със своите многобройни мастни клетки образува, знаете, тапицировката на пленителните женски форми. Онова, което човек знае и си представя, също играе своята роля. То ръководи ръката ви и оказва своето въздействие, уж го няма на платното, а някак си пак е отразено и това създава нагледност.

Ханс Касторп се запали от възторг при този разговор, челото му бе се зачервило, очите му горяха, той не знаеше какво по-напред да отговори, защото имаше много неща за казване. Първо, възнамеряваше, да премести портрета от засенчената стена на друго по-благоприятно място, второ, искаше непременно да продължи разговора за естеството на кожата, който много го интересуваше, просто искаше да се опита да изрази една собствена по-обща и философска мисъл, която също много му тежеше. Докато вече бе хванал картината, за да я откачи, той припряно заговори:

— Точно така, точно така! Много добре, това е важно. Искам да кажа… Тоест господин придворният съветник каза: „Не само в лирично отношение.“ Добре би било, ако освен лиричното — тъй, струва ми се, казахте вие, — освен артистичното отношение има и друго, ако, накратко казано, разглеждаме нещата под друг ъгъл на зрение, например от медицинска гледна точка. Това е абсолютно правилно, прощавайте господин придворен съветник, искам да кажа, че то е толкова абсолютно правилно, защото тук всъщност не се касае до коренно различни условия и гледни точки, а точно погледнато, само до едни и същи — само до разновидности, искам да кажа: до нюанси, искам, значи, да кажа: до вариации на един и същ, на един общ интерес; работата на художника е само част от него и една от неговите изяви, ако смея така да се изразя. Да, прощавайте, ще взема да откача портрета, той тук няма никакво осветление, ще го занеса до канапето отсреща, ще видите дали няма съвсем другояче… Исках да кажа: с какво се занимава медицинската наука? Аз естествено нищо не разбирам от тая наука, но нали тя се занимава с човека. А правото, законодателството и правораздаването? Също с човека. А езикознанието, с което най-често е свързано упражняването на педагогическата професия? А богословието, грижите за душата, пастирството? Всички се занимават с човека, това са само нюанси на един и същ важен и… първостепенен интерес, интереса към човека, това са, с една дума, хуманитарните професии; ако иска човек да ги изучи, трябва като основа и преди всичко да се запознае с древните езици, за формално образование, както казват. Вие може би се учудвате, дето говоря така, та аз съм само един реалист, един техник. Но неотдавна си мислех, като лежах: не е ли отлично, не е ли отлично устроено това, че във всяка хуманитарна професия е прието да се гради върху формалното, знаете, идеята за красивата форма — така се влага нещо благородно и богато в професията, а освен това и малко чувство, малко… учтивост — така интересът добива почти характер на някакво галантно ухажване… Тоест аз вероятно се изразявам неправилно, но човек вижда как духовното и красивото, с други думи: науката и изкуството, се смесват и всъщност винаги са били едно; заниманията с изкуството безусловно принадлежат и към науката, те представляват до известна степен един пети факултет, изкуството не е още нищо друго освен една хуманитарна професия, един нюанс на хуманитарния интерес, доколкото неговата главна тема или грижа е пак човекът, това сигурно ще признаете. Аз съм рисувал само кораби и вода, когато на младини съм се опитвал в това поле, но в моите очи най-привлекателното в изобразителните изкуства е и остава портретът, защото има за предмет непосредствено човека, затова и веднага попитах дали господин придворният съветник работи в тая област… Не би ли висял тук при значително по-благоприятно осветление?

Двамата — и Беренс, и Йоахим — го гледаха да видят дали не се срамува от своите импровизирани бръщолевици. Но Ханс Касторп бе премного запален, за да изпадне в смущение. Той държеше картината до стената над канапето и настоя да му отговорят дали тук няма значително по-добро осветление. В същото време прислужницата донесе на една табла гореща вода, спиртник и чашки за кафе. Придворният съветник ги покани в кабинета и каза:

— Тогава не би трябвало всъщност да се интересувате толкова много от живопис, а по-скоро от скулптура… Да, тук тя би имала естествено повече светлина. Щом смятате, че може да я понесе… От пластика, искам да ви кажа, защото тя най-неподправено и най-изключително се занимава с човека изобщо. Само че да не ни изври водата.

— Много вярно, пластиката — каза Ханс Касторп, докато минаваха в другата стая, и забрави да закачи отново картината или да я остави някъде: той я взе със себе си, носейки я ниско, до крака си. — Вярно, при една гръцка Венера или при някой атлет хуманитарното без съмнение проличава най-ясно; всъщност пластиката е истинското, неподправеното хуманитарно изкуство, ако се поразмисли човек.

— Е, що се отнася до малката Шоша — забеляза придворният съветник, — тя във всеки случай може по-скоро да бъде обект за живопис; и Фидий, и другият с еврейското окончание на името биха си набърчили носа пред този вид физиономия… Ама какво правите, къде сте понесли тази цапотия?

— Недейте, ще я подпра засега на стола си, за момента мястото й съвсем не е лошо. Но гръцките ваятели не са се грижили много за главата, важното за тях е било тялото, тъкмо това може би е било хуманитарното… Та женската скулптура, значи, е мас?

— Мас! — отсече придворният съветник, който бе отворил един шкаф в стената и бе извадил приборите: една цилиндрична турска мелница, джезве с дълга дръжка, двойна кутия за захар и смляно кафе, всичко от месинг. — Палмитин, стеарин, олеин — добави той и насипа от една тенекиена кутия кафеени зърна в мелницата, чиято дръжка почна да върти. — Както виждат господата, аз всичко сам си приготовлявам, още от самото начало, тъй кафето става най-вкусно… А вие какво си мислехте? Че не е мас, а амброзия, а?

— Не, това вече сам знаех. Странно е само да го чуе човек по този начин — каза Ханс Касторп.

Те насядаха в ъгъла между вратата и прозореца около бамбукова табуретка с орнаментирана по ориенталски месингова тепсия, където приборите бяха сместени между разни принадлежности за пушене: Йоахим до Беренс върху отрупаната с копринени възглавници отоманка, Ханс Касторп в едно кожено кресло върху ролки, до което бе подпрял портрета на госпожа Шоша. Кабинетът бе застлан с разноцветен килим. Придворният съветник сложи кафе и захар в джезвето, доля вода и подържа кафявото питие над спиртния пламък, докато възвря. То се разпени в чашките с луковичен орнамент и при сръбването се оказа колкото силно, толкова и сладко.

— Впрочем и вашата — каза Беренс, — и вашата пластика, доколкото можем да си послужим с този израз, естествено е мас, макар и не в същата степен, както при жените. При нас обикновено тлъстините възлизат на една двадесета част от теглото, а при жените на една шестнадесета. Без подкожната тъкан всички щяхме да бъдем само някакви гъби. С годините те изчезват и тогава се получава известно неестетично сбръчкваме. Най-обилни са тлъстините по гърдите, корема и бедрата, с една дума, навсякъде, дето има нещо за сърцето и ръката. И ходилата са тлъсти и скокотливи.

Ханс Касторп превърташе в ръцете си цилиндричната мелница за кафе. Тя беше, както и цялата гарнитура, сигурно по-скоро от индийски или персийски, отколкото от турски произход: това сочеше стилът на излъсканите гравировки в месинга, които се открояваха върху матовата основа. Ханс Касторп заразглежда орнаментиката, без да може отначало да схване какво представлява. Когато разбра, той ненадейно се изчерви.

— Да, да, този прибор е за самотни мъже — каза Беренс. — Знаете, затова го държа заключен. Би могъл да избоде очите на моята примадона. На вас сигурно нищо няма да ви стане. На времето ми го подари една пациентка, египетска принцеса, която ни направи честта да изкара една година при нас. Виждате, шарката всеки път се повтаря. Забавно, нали?

— Да, забележително нещо — отвърна Ханс Касторп. — Е, аз естествено нямам нищо против. Човек може дори да се отнесе сериозно и тържествено към него, ако иска — макар че тогава в края на краищата не му е мястото върху една гарнитура за кафе. В древността са го изобразявали понякога и върху ковчезите. За тях нецензурното и свещеното са били до известна степен едно и също.

— Е, що се отнася до принцесата — каза Беренс, — тя, смятам, бе повече за първото. Между другото имам от нея още и едни много хубави цигари, извънредно фино качество, изваждам ги само при първокласни случаи.

И той извади от шкафа една кутия с ярки пъстри цветове и я поднесе на гостите си. Йоахим отказа, като сбра токовете си. Ханс Касторп се пресегна и запали необикновено голямата и широка, украсена със златно отпечатан сфинкс цигара, която действително бе чудесна.

— Разкажете ни още нещо за кожата, господин придворен съветник — помоли той, — нали ще бъдете така любезен? — Той отново бе взел портрета на госпожа Шоша, поставил го бе върху коляното си и облегнат назад в креслото, го разглеждаше с цигара в уста. — Не специално за подкожната мастна тъкан, вече знаем какво представлява тя. Но изобщо за човешката кожа, която толкова добре умеете да рисувате.

— За кожата ли? Интересувате ли се от физиология?

— Много! Да, винаги в най-висша степен съм се интересувал. Винаги извънредно много ме е интересувало човешкото тяло. По някой път съм се запитвал дали не е трябвало да стана лекар, смятам, че до известна степен то не би ми прилягало зле. Защото, който се интересува от тялото, се интересува и от болестта — дори и от нея, не е ли така? Впрочем това нищо не значи, аз можех и друго да захвана. Можех например да стана и свещеник.

— Хайде де.

— Да, навремени съм си мислел, че така бих бил най-вече в стихията си.

— А защо станахте инженер?

— Случайно. Това, повече или по-малко, се дължеше на външни причини.

— Та за кожата ли? Какво да ви разправя за вашата сетивна обложка? Това е вашият външен мозък, разбирате ли, онтогенетично от съвсем същия произход като апарата за така наречените висши сетивни органи тук горе във вашия череп: централната нервна система, трябва да знаете, е само една лека модификация на външния слой на кожата, а при низшите животни изобщо още няма разлика между централна и периферна нервна система, те получават обонятелни и вкусови усещания посредством кожата, трябва да си представите, че те имат само кожна сетивност — трябва да е доста приятно да сте в тяхното положение. В замяна на това при така високо диференцирани същества като вас и мене честолюбието на кожата се ограничава с гъдела, тя вече е само защитен и предупреждаващ орган, който дяволски зорко бди за всичко, което иска да се приближи до тялото — тя дори поставя на пост опипващи апарати: косата и космите по тялото, които се състоят от вроговени епидермисни клетки и предупреждават още преди нещо да е досегнало самата кожа. Между нас казано, възможно е дори защитната и противодействащата задача на кожата да не се разпростира само върху физиката… Знаете ли как се изчервявате и как побледнявате?

— Смътно.

— Да, и ние, да си признаем, не сме съвсем наясно по този въпрос, особено що се отнася до изчервяването от срам. Процесът не е съвсем изяснен, защото досега не са успели да открият в стените на съдовете разширяващи мускули, които да се раздвижват от вазомоторните нерви. Как набъбва гребенът на петела или на какво се дължат другите привеждани примери за наперване — това е, така да се каже, мистериозно, особено защото се касае до психически въздействия. Допускаме, че съществуват връзки между кората на главния мозък и вазомоторния център в продълговатия мозък. И при известни дразнения, значи — например много ви е срам, — тази връзка и водещите към лицето съдови нерви влизат в действие и тогава кръвоносните съдове там се изпълват и главата става като на пуяк, подпухвате от прилив на кръв и не можете дори да гледате. В замяна на това, при други случаи — бог знае какво ви предстои, може би нещо крайно опасно и красиво — кръвоносните съдове на кожата се свиват и кожата пребледнява, става студена и се сгърчва; тогава от силната емоция заприличвате на труп, впадините на очите ви добиват оловен цвят, а носът ви побелява и се изостря, докато симпатикусът кара сърцето ви здравата да барабани.

— Тъй, значи, става това — каза Ханс Касторп.

— Горе-долу тъй. Знаете, това са реакции. Но тъй като всички реакции и рефлекси по начало имат някаква цел, физиолозите почти предполагат, че и тези явления, придружаващи психическите афекти, са всъщност целесъобразни защитни средства, отбранителни рефлекси на тялото като настръхването на кожата. Знаете ли как получавате гъша кожа?

— Не съвсем.

— Това е един спектакъл на мастните жлези в кожата, които отделят кожната мазнина, един богат на белтъци мазен секрет, знаете, не особено апетитен, но той дава еластичност на кожата, за да не се нагърчи и напука от изсушаване, за да бъде приятна на пипане — не можете да си представите каква би била на пипане човешката кожа без холестериновата смазка. Мастните жлези в кожата притежават малки органични мускули, които могат да изправят жлезите и когато сторят това, вие изпадате в състояние на момчето, върху което принцесата изсипала ведрото с гуляшите, кожата ви става като стъргало; ако ли пък дразненето е по-силно, космите ви настръхват — и косата на главата, и козината по тялото, ставате като бодливо свинче, което се отбранява, и можете да кажете, че са ви полазили студени тръпки.

— О, аз — каза Ханс Касторп, — аз много пъти вече съм усещал това. Даже доста лесно настръхвам при най-различни случаи. Учудва ме само, че това става при толкова различни случаи. Когато някой стърже с калем по стъкло, получавам гъша кожа, а при особено хубава музика — също; когато ме причастяваха за първи път, многократно ме полазваха тръпки, сякаш суграшица се сипеше върху мен и постоянно нещо ме боцкаше под кожата. Наистина странно — какво ли не може да раздвижи тези мускулчета.

— Да — каза Беренс, — дразнението си е дразнение. Тялото пет пари не дава за съдържанието на самото дразнение. Все едно дали е било по причина на гуляшите или по причина на причастието — мастните жлези си се възправят.

— Господин придворен съветник — каза Ханс Касторп и заразглежда портрета върху коленете си, — исках още нещо да кажа. Преди малко споменахте за вътрешни процеси, за лимфообращение и прочие… Как стои този въпрос? Бих искал да чуя нещо повече, например за лимфообращението, вие сте толкова любезен, а много ме интересува.

— Вярвам, вярвам — отвърна Беренс. — Лимфата е най-финото, най-интимното и най-деликатното нещо в човешкия организъм — сигурно имате някакво подобно предположение, щом като питате така. Говорят винаги за кръвта и нейните мистерии и я наричат особен еликсир. Но лимфата е еликсирът на еликсирите, есенцията, знаете, кръвното мляко, една наистина прелестна течност — впрочем тя след обилна на мазнини храна действително прилича на мляко.

И — добре разположен, словоохотлив — той почна да разправя как кръвта, тази червена като театрална мантия течност, която била изготвена от дишането и храносмилането, която била натоварена с отпадъците и съдържа мазнини, белтъчини, желязо, захар и соли, бивала изтласквана при температура тридесет и осем градуса от сърцето през кръвоносните съдове и поддържала навсякъде обмяната на веществата, животинската топлина, с една дума, миличкия живот: тази кръв обаче не стигала непосредствено до клетките, а налягането, под което се намирала тя, процеждало през стените на съдовете един неин екстракт и млечен сок и го изтласквало в тъканите, за да проникне навсякъде, за да изпълни като тъканова течност всяка цепнатинка и да разтяга й опъва еластичната клетъчна тъкан. Това било тъкановото напрежение, тургурът, а тургурът от своя страна имал грижата да върне в лимфатичните съдове лимфата, след като същата достатъчно е промила клетките и е обменила достатъчно вещества с тях; по тези vasa lymphatica лимфата се влива отново в кръвта — дневно по един и половина литър. Той описа провеждащата и всмукваща система на лимфните съдове, разказа за гръдния лимфен проток, който събира лимфата на краката, корема, гърдите, на едната ръка и на едната страна на главата, за деликатни филтрови органи, които се намират на много места по лимфните съдове и които се наричат лимфни възли — по шията, под мишницата, в лакътните стави, в подколянната ямка и на други интимни и деликатни места по тялото.

— Тук могат да се появят отоци — обясни Беренс — и оттук именно бяхме излезли: задебелявания на лимфните възли, да речем, в подколенните ямки и лакътните стави — отоци, подобни на тия при воднянка, тук-таме, — и това винаги си има причината, макар и тя не винаги да е някоя особено красива. В такъв случай понякога императивно се налага съмнение за туберкулозно възпаление на лимфните съдове.

Ханс Касторп мълчеше.

— Да — каза той тихо след една пауза, — така си е, като нищо можеше да излезе един лекар от мене. Гръдният лимфен проток… Лимфата на краката… Много ме интересува… А какво представлява тялото? — бурно избухна той изведнъж. — Какво представлява плътта? Какво представлява тялото на човека? От какво се състои то? Кажете ни това днес, господин придворен съветник! Кажете ни го веднъж за винаги и точно, за да го знаем!

— От вода — отговори Беренс. — Значи, интересувате се и от органична химия? Човешкото тяло се състои в най-голямата си част от вода, от нищо по-добро и от нищо по-лошо, но няма защо да се горещите. Сухото вещество възлиза само на двадесет и пет процента и от тях двадесет процента са обикновен яйчен белтък, протеини, ако искате да се изразим малко по-благородно; към тях се прибавят само още малко мазнини и малко сол, това е горе-долу всичко.

— А яйчният белтък? Какво представлява той?

— Разни елементарни вещества. Въглерод, водород, азот, кислород, сяра. Понякога и фосфор. Но вие проявявате наистина една обширна любознателност. Някои белтъци са свързани още с въглехидрати, тоест с глюкоза и скорбяла. С възрастта плътта става жилава, това е защото в съединителната тъкан се увеличава колагенът, знаете, туткалът, който е най-важната съставка на костите и хрущялите. Какво да ви разправя още? Да, в мускулната плазма имаме един белтък, миозиногена, който при смъртта се съсирва в мускулен фибрин и причинява мъртвешкото вцепенение.

— Така-така, мъртвешкото вцепенение — каза весело Ханс Касторп. — Много добре, много добре. И после идва най-главното изследване, анатомията на гроба.

— Е да, естествено. Между другото много хубаво го казахте. Тогава работата става дълга и широка. Човек, така да се каже, се разпада чрез изтичане. Спомнете си само за големия процент вода! А другите съставки, нали без живот са малотрайни, се разпадат в по-прости, в неорганични съединения благодарение на тлението.

— Тлението, гниенето — каза Ханс Касторп, — нали това е горене, окисляване, доколкото зная.

— Поразително правилно. Оксидация.

— А животът?

— И той. И той, млади момко. И той е оксидация. Животът също е само изгаряне на кислорода в клетъчния белтък, оттам иде хубавата животинска топлина, която у някои е премного повишена. Да-да, животът е умиране, няма какво да го украсяваме толкова — une destruction organique35, както го бе определил на времето един французин със своето вродено лекомислие. На такова и мирише той, животът. Ако той ни се струва друг, преценката ни е повлияна.

— А когато човек се интересува от живота — каза Ханс Касторп, — той се интересува всъщност от смъртта. Не е ли така?

— Е, все пак остава някаква разлика. Животът е това, което при обмяната на материята запазва формата си.

— За какво му е да запазва формата си — каза Ханс Касторп.

— За какво ли? Я слушайте, това, дето го казвате, съвсем не звучи хуманитарно.

— Формата е превземка.

— Днес решително сте много предприемчив. Направо безпътен. Но аз сега излизам от строя — каза придворният съветник. — Хваща ме меланхолия — добави той и постави огромната си ръка върху очите. — Виждате ли, така ме прихваща. Пих с вас кафе, услади ми се и изведнъж ме прихваща меланхолия. Господата ще трябва да ме извинят. Особено съм поласкан и голямо удоволствие ми доставихте, но…

Братовчедите бяха скочили на крака. Те се заупрекваха, че толкова дълго са безпокоили господин придворния съветник… Той възрази и взе да ги успокоява. Ханс Касторп побърза да занесе портрета на госпожа Шоша в съседната стая и да го закачи на мястото му. Те вече не минаха през градината за квартирата си. Беренс ги изведе до съединителната стъклена врата към санаториума. Тилът му сякаш се издаваше повече от обикновено поради настроението, което неочаквано бе го обзело; сълзящите му очи премигваха, а мустачките му, изкривени поради придръпнатия ъгъл на устните, бяха придобили някакъв жалък вид.

Докато минаваха по коридори и стълбища, Ханс Касторп каза:

— Признай, че идеята ми беше добра.

— Така или иначе, едно разнообразие — отвърна Йоахим. — Пък и, трябва да кажа, добре се изпонаговорихте по този случай. Някои работи дори ми се сториха съвсем с краката нагоре. Но крайно време е да полегнем за режима поне за двадесетина минути, до чая. Може би смяташ за превземка, дето държа на това — нали си станал напоследък малко безпътен, но в края на краищата за теб то не е така наложително.

Проучвания

Тъй дойде, каквото трябваше да дойде и за което Ханс Касторп доскоро дори насън не беше помислял зимата настъпи, тукашната зима, която Йоахим вече познаваше, защото предишната беше още по средата, когато бе пристигнал тук, но Ханс Касторп се боеше малко от нея, макар и да бе отлично екипиран. Братовчед му се опита да го успокои.

— Не трябва да си я представляваш толкова сурова — каза той, — тя не е чак арктическа. Поради сухия въздух и безветрието човек малко усеща студа. Ако се опаковаш добре, можеш да останеш до късно през нощта на балкона, без да измръзнеш. Това се дължи на температурната инверсия над границата на мъглите, на по-високите места е по-топло, това по-преди не е било много известно. По-студено е по-скоро, когато вали дъжд. Но нали си имаш чувала, а и отопляват по малко, когато няма как иначе.

Между впрочем не можеше да става дума за изненади и насилие — зимата настъпи постепенно, отначало не се различаваше много от някои дни, които и посред лято се бяха случвали. Няколко дена наред бе духал южен вятър, слънцето бе угнетяващо, долината изглеждаше скъсена и стеснена, алпийските кулиси в дъното се бяха приближили и ясно се очертаваха. После се скълбиха облаци, настъпиха от Пиц Михел и Тинценхорн към североизток и над долината притъмня. Заваля силен дъжд. После дъждът стана нечист, сиво-бял — сняг се бе смесил с него, а накрая заваля само сняг, виелици тръгнаха по долината и тъй като това трая доста дълго, и температурата междувременно спадна значително; снегът не можа да се разтопи съвсем, той бе мокър, но не си отиде, долината остана под тънка, влажна, посъдрана бяла покривка, върху която тъмно се открояваха настръхналите иглолистни гори по склоновете; в трапезарията радиаторите едва-едва се стоплиха. Това бе в началото на ноември, около голямата задушница, и не бе нещо ново. И през август бе имало такива дни и хората отдавна бяха отвикнали да смятат снега за привилегия на зимата. Винаги и при всякакво време, макар и само отдалече, снегът бе пред очите им, защото постоянно проблясваха остатъци и следи от него в цепнатините и урвите на скалистата верига Ретикон, която сякаш препречваше входа към долината, а най-далечните планински исполини от юг се извисяваха винаги покрити със сняг. Но и снеговалежът, и застудяването продължиха. Небето виснеше бледосиво и схлупено над долината, от него се заотделяха снежни парцали, които безшумно и неспирно се сипеха с прекалено и лесно обезпокояващо изобилие и от час на час ставаше по-студено. Настъпи едно утро, когато Ханс Касторп отбеляза в стаята си седем градуса, а на другия ден — само пет. Това беше студ, макар и в умерени граници, но студ. Отначало само нощя, после и денем, мразът държеше от сутрин до вечер, при което продължи да вали сняг с малки прекъсвания на четвъртия, на петия и на седмия ден. Натрупа дебел сняг, създаде сума трудности. По пътя до скамейката при водния улей и по шосето към долината бяха прокарали пътеки; но те бяха тесни, нямаше място за разминаване, при среща единият трябваше да отстъпи и потъваше до колене в отхвърления сняг. Каменен валяк, теглен от кон, който един човек водеше за юздата, се търкаляше по цял ден из улиците на курорта долу, а един снегорин върху шейна, жълта и прилична на старофранконско пощенско купе, отхвърляше встрани снежните маси, циркулирайки между курортния квартал и северната част на селището, която наричаха селото. Светът, тесният, висок и изолиран свят на ония тук горе, се представи тапициран, облечен в дебел кожух — нямаше кол или стълб, който да не бе навлякъл бяла качулка; стъпалата към портала на „Бергхоф“ изчезнаха, образували бяха някаква полегата плоскост; тежки и причудливо оформени възглавници бяха стоварени навсякъде върху клоните на смърчовете, тук-таме масата се свличаше, разсипваше се на прах и се разнасяше между стволовете като облак и бяла мъгла. Околните планини бяха заснежени: в по-ниските области покривката бе неравна, по-нагоре обаче, над границата на горите, върховете се белееха в позаоблени форми. Бе тъмно, слънцето прозираше със своя бледен зрак като през було. Но снегът излъчваше едно непряко и меко сияние, една млечна светлина, която правеше света и хората по-хубави, макар че носовете им се червенееха под белите или цветни вълнени шапки.

Настъпването на зимата, най-важният сезон за тези места, господстваше в разговорите на седемте маси на трапезарията. Казваха, че много туристи и спортисти били пристигнали и напълнили хотелите на селото и курорта. Преценяваха падналия сняг на шестдесет сантиметра — идеален от скиорска гледна точка. Усърдно работели на пистата за бобслей, която слизаше по северозападния склон — от Шатцалп към долината; още през идните дни можели да я открият, стига само топлият вятър да не им обърка сметките. Радваха се на здравите, на гостите долу, на живота им, който отново щял да се развихри, на спортните тържества и състезания, които въпреки забраната смятаха да посещават, като се измъкват и бягат от режимното лежане. Ханс Касторп чу за нещо ново — някакво изобретение от северните страни, наречено скиоринг — състезание, при което участниците са на ски и ги теглят коне. За там също смятаха да клинчат… Ставаше дума и за Коледа.

За Коледа! Не, за нея Ханс Касторп още не беше помислял. Лесно му бе да каже и да напише, че въз основа на лекарските констатации ще трябва да прекара зимата с Йоахим тук. Но в това се включваше, както сега излезе, и прекарването на Коледата тук: нещо, което без съмнение смути малко духа му, защото — и не само затова, — защото никога не бе прекарвал тия дни другаде освен у дома си, в лоното на семейството. Е, за бога, трябваше да се примири с това. Той не бе вече дете, Йоахим, изглежда, също не се тревожеше, а беше се примирил без хленчове, та и къде ли не и при какви ли не обстоятелства са посрещали хората Коледа!

Ето защо струваше му се малко прибързано да говори за Коледа, преди да остане месец до нея; имаше цели шест седмици дотогава. В трапезарията обаче прескачаха и поглъщаха тия седмици — една система, с която Ханс Касторп се бе запознал на свой ред, макар и да не бе свикнал да я прилага в толкова дързък стил като по-отдавна дошлите негови другари по съдба. Такива етапи в годишния цикъл като Коледата им се струваха много пригодни като опорни точки и гимнастически уреди, които помагаха бързо да се прескочат с волтижировка празните промеждутъци на времето. Той не би се учудил, ако те сметнеха Коледата за вече отминала и почнеха да говорят за Нова година и карнавала. Но хората от трапезарията на „Бергхоф“ в никой случай не бяха чак толкова лекомислени и вятърничави. Преди Коледата те се спряха за малко — тя им създаваше грижи и главоболия. Съвещаваха се относно колективния подарък, който по създадения в санаториума обичай трябваше да се връчи на Бъдни вечер на шефа, придворния съветник Беренс; бяха почнали да събират и пари. Миналата година му подарили пътнически куфар, според както разправяха тия, които вече повече от година бяха прекарали тук. Този път говореха за нова операционна маса, за молберт, за шуба, за стол-люлка, за някаква слушалка от слонова кост, „и то с инкрустации“, а Сетембрини, като го запитаха, препоръча за подарък енциклопедията „Социология на страданията“, чието излизане било предстоящо, но го подкрепи само един книжар, който отскоро седеше на масата на госпожица Клефелд. Споразумение още не бе постигнато. Трудности срещна и разбирателството с руските пациенти. Дарителите се разцепиха. Московците заявиха, че смятат да направят отделен подарък на Беренс. Дни наред госпожа Щьор проявяваше най-голямо безпокойство за една парична сума — десет франка, която при събирането лекомислено бе заела на госпожа Илтис и която същата бе „забравила“ да й върне. „Забравила“ — интонацията, с която госпожа Щьор обогатяваше тази дума, беше многократно степенувана и преследваше единствената цел да оповести едно дълбоко неверие в някаква разсеяност — разсеяност, която устояла на всички намеци и деликатни напомняния, съвсем не малко на брой, както уверяваше госпожа Щьор. На няколко пъти госпожа Щьор се отказваше от заетите пари и заявяваше, че ги подарявала на госпожа Илтис. „Плащам, значи, за себе си и за нея — казваше тя. — Е добре, не е мой срамът!“ Накрай обаче тя откри изход, съобщи го на своите сътрапезници и до един ги развесели: поискала от „администрацията“ да й броят десетте франка и да ги турят на сметката на госпожа Илтис — по този начин нехайната длъжница бе надхитрена и поне този въпрос бе уреден.

Снегът бе спрял да вали. Небето на места се отвори; сивосинкавите облаци се разделиха и помежду им надникна слънцето, от което пейзажът се оцвети в синкаво. После времето се разведри напълно. Цареше ясен мраз — чист, ненарушим зимен разкош по средата на ноември, а панорамата зад сводовете на лоджията бе великолепна: напудрени гори, омекотени пропасти и една бяла, слънчева долина под сияещо в синьо небе. Особено вечер, когато се появеше почти закръглената луна, светът ставаше чуден, омагьосан. Нашир и надлъж искряха кристали, блестяха диаманти. Извисяваха се горите — много бели и много черни. По-отдалечените от луната краища на небето се простираха тъмни, извезани със звезди. Изострени, точни и наситени, сенките, хвърляни от къщи, дървета и телеграфни стълбове върху блестящата повърхност, изглеждаха по-истински и по-значителни от самите предмети. Няколко часа след залез-слънце температурата спадаше на седем-осем градуса под нулата. Светът изглеждаше омагьосан, ледено избистрен, неговата естествена нечистота бе покрита и един фантастичен, вълшебен смъртен сън го бе вцепенил.

Ханс Касторп оставаше до късно през нощта на лоджията над омагьосаната от зимата долина, много по-дълго от Йоахим, който се прибираше към десет часа или съвсем малко по-късно. Неговият превъзходен лежащ стол с дюшека от три части и тапицираната ролка за главата бе примъкнат до дървения парапет, покрит с дълга снежна възглавница; върху близката бяла масичка гореше електрическа лампа, а до купчина книги стоеше чаша пълномаслено мляко, вечерното мляко, което още в девет часа донасяха направо в стаята на всички пациенти в „Бергхоф“ и в което Ханс Касторп наливаше по малко коняк, за да му стане по-вкусно. Той вече бе насъбрал всички възможни защитни средства против студа — цяла система. До над гърдите се пъхаше в кожения чувал с копчета, който своевременно бе купил от един специализиран магазин в курорта, а около него омотаваше по ритуала двете одеяла от камилска вълна. Освен това навличаше върху зимния си костюм полушубка, на главата слагаше вълнено таке, на краката кечени топлинки и на ръцете ръкавици с дебела подплата, които естествено не можеха да предотвратят измръзването на пръстите.

Това, което го караше да остава толкова дълго навън (след като лошата руска двойка отдавна бе напуснала съседната лоджия), беше сигурно и очарованието на зимната нощ, още повече, че до единайсет часа към него се прибавяше и долитащата откъм долината по-близка и по-далечна музика — на първо място обаче бяха неговата инертност и оживеност, и то и двете едновременно: инертността и физическата му умора, която бе враждебна на всяко движение, и оживеност на духа му, който неуморно се занимаваше с някакви предприети от младия човек нови увлекателни проучвания. Зимата го измъчваше, мразът напрягаше и изтощаваше организма му. Той ядеше много, ползваше се от пребогатото меню в „Бергхоф“, при което след ростбиф с гарнитура поднасяха печена гъска — хранеше се с оня свръхнормален апетит, който тук, както се разбра, през зимата бе нещо по-обичайно дори и отколкото през лятото. Същевременно го бе налегнала сънливост, така че и през деня, и през светлите лунни нощи често заспиваше над книгите, в които се ровеше и за които ще разкажем; след няколко минути на унес той продължаваше изследванията си. Оживените разговори — а той тук повече, отколкото на времето в долината, клонеше към бързо, откровено и дори опасно говорене, — оживените разговори с Йоахим по време на задължителните разходки по снега много го изтощаваха; обземаше го шемет и трепет, някакво чувство на несвяст и опиянение, а главата му пламваше. Неговата крива се бе покачила от настъпването на зимата и придворният съветник Беренс бе споменал нещо за инжекции, които прилагаше при упорита температура и които бяха предписани на една трета от пациентите, включително и на Йоахим. Ханс Касторп обаче мислеше, че повишената му температура положително е във връзка с умствената възбуда и напрежението, които от своя страна също го задържаха на лежащия стол през тия искрящи мразовити нощи.

По терасите за лежане и отделните балкони на международния санаториум „Бергхоф“ се четеше не малко — особено от страна на начинаещите и кратко срочните; тия, които бяха прекарали тук повече месеци или дори години, отдавна се бяха научили и без развлечение или умствени занимания да се справят с времето, да го унищожават; само некадърниците, казваха те, се вкопчват в книгите. На всеки случай достатъчно било човек да има някоя книга върху коленете си или върху масичката, за да се чувства осигурен. На разположение бе библиотеката на санаториума — многоезична, пълна е илюстровани книги и списания, каквито се срещат в зъболекарските чакални, само че много повече. Пациентите си разменяха романи от читалището в курорта. От време на време се появяваше по някоя книга или списание, за които едва ли не се биеха, към които дори и нечетящите вече протягаха ръка с присторена флегматичност. По времето, за което разказваме, една книга с лош печат минаваше от ръка на ръка, която бе озаглавена „Изкуството да се прелъстява“ и бе пусната в обращение от господин Албин. Тя бе преведена много дословно от френски, в превода бе запазен дори и синтаксисът на този език, поради което стилът бе добил маниерност и пикантна елегантност, и излагаше някаква философия на плътска любов и сладострастие в духа на едно светско, жизнерадостно езичество. Госпожа Щьор скоро я прочете и я намери „пленителна“. Госпожа Магнус, същата, която губеше белтъчини, безрезервно се съгласи с нея. Съпругът й, пивоварят, призна, че лично той имал доста полза от прочитането, но съжаляваше, че и госпожа Магнус се е запознала с книгата, тъй като подобни съчинения „разглезвали“ жените и ги учели на неумереност. Това изявление не малко засили ламтежа за тая книга. Между две пристигнали през октомври дами от долната тераса за лежане, госпожа Редиш, съпруга на полски индустриалец, и някоя си Хесенфелд, вдовица от Берлин, се стигна следобед до една много неприятна и всъщност брутална сцена, която Ханс Касторп чу от балкона си; и едната, и другата твърдеше, че по-отдавна е ангажирала книгата; историята завърши с истеричен писък и припадък на една от дамите — може би беше Редиш, може би Хесенфелд, — след което закараха побеснялата в стаята й. Младежта бе пипнала трактата по-рано от средното поколение. Отчасти го изучаваха заедно след вечеря по стаите. Ханс Касторп видя как момъкът с дългия нокът на пръста го предаде на една новодошла и леко болна — Френцхен Оберданк, русичко, сресано на път момиченце, което неотдавна бе доведено тук горе от майка си.

Може би имаше и изключения, може би имаше и такива, които запълваха часовете на режимното лежане с някое сериозно умствено занимание, с полезно учение, било дори само за да запазят връзка с живота в равнината или за да придадат малко тежест и дълбочина на времето — та то да не бъде само едно чисто време и нищо повече. Може би, освен господин Сетембрини със своите стремежи да изкорени страданията и честния Йоахим със своите руски учебници, имаше и по някой друг като тях — ако не между хранещите се в трапезарията, което бе наистина невероятно, то поне между болните на легло и умиращите; Ханс Касторп бе склонен да вярва, че е така. Що се отнася до самия него, той на времето, след като книгата „Ocen steamships“ му бе станала безинтересна, бе заръчал да му изпратят от дома заедно със зимните дрехи и някои специални книги из областта на професията му: технически, научни, корабостроителни. Тези томове обаче лежаха пренебрегнати в полза на други, които спадаха към съвсем друг отрасъл и друга специалност. Касаеше се до книги по анатомия, физиология и биология на различни езици: немски, френски и английски; книжарят от селището ги бе изпратил един ден очевидно защото Ханс Касторп му ги бе поръчал, и то на своя глава, тихомълком, по време на една разходка, която бе предприел до курорта без Йоахим (тъй като същият тъкмо тогава трябваше да иде на инжекция или за проверка на теглото). Йоахим с изненада видя книгите в ръцете на братовчед си. Като научни книги те бяха скъпи; цените им още стояха отбелязани върху вътрешната страна на кориците или върху обложките. Той попита защо Ханс Касторп, след като бе пожелал да чете такива книги, не ги е заел от придворния съветник, който сигурно притежава голям избор подобна литература. Но Ханс Касторп отвърна, че предпочитал да са си негови — съвсем друго било да чете човек собствена книга; пък и обичал да подчертава и прави забележки с молив. Часове наред Йоахим слушаше откъм лоджията на братовчед си как ножът разрязва колите на неподвързаните книги.

Томовете бяха тежки, неудобни за държане; лежейки, Ханс Касторп подпираше долния им край върху гърдите или стомаха си. Тежаха му, но той се примиряваше; с полуотворена уста свличаше погледа си по учените страници, които почти без нужда бяха осветени от лампичката с червения абажур, тъй като в краен случай биха били четливи и на силния лунен зрак; главата му също се свличаше, докато брадичката лягаше върху гърдите — едно положение, при което четящият, преди да вдигне лицето си към следната страница, оставаше известно време потънал в размисли, позадрямал или унесен в полусън. Докато луната изминаваше своя предначертан път над кристално-искрящата високопланинска долина, той задълбочено се занимаваше, четеше за организираната материя, за свойствата на протоплазмата, тази чувствителна субстанция, която оцелява при едно странно равновесие между синтез и разпад, четеше за нейното образуване от първични, но вездесъщи основни форми, ревностно се интересуваше за живота и неговата свещена и нечиста тайна.

Какво бе животът? Не се знаеше. Сам, животът, несъмнено се усещаше, че съществува — щом като се появеше, но и сам той не знаеше какво е. Съзнанието като първична сетивност несъмнено се събуждаше донякъде още при най-низшите, най-неоформените степени на неговата поява, но не бе възможно да се свърже тази първа поява на съзнателни процеси с някоя точка на неговата обща или индивидуална история — например да се обуслови съзнанието от наличието на нервна система. Низшите животински форми нямаха нервна система, камо ли пък главен мозък, но никой не се решаваше да им отрече способността за възприемане на дразнения. Можеше също да се анестезира самият живот, не само определени органи на сетивността, които бе създал той, не само нервите. Човек можеше временно да преустанови сетивността на всяка надарена с живот материя от растителното и животинско царство, можеше да наркотизира с хлороформ, хлоралхидрат или морфин яйцеклетки и сперматозоиди. Съзнанието само по себе си бе, значи, просто една функция на организираната в живот материя, а при по-висше развитие функцията се обръщаше против собствения си носител, почваше да се стреми към разбиране и обясняване на феномена, който бе предизвикала — един изпълнен с надежда и безнадеждност стремеж на живота към себепознание, едно ровене на природата сама в себе си, което в края на краищата е напразно, защото природата не може да се превърне в познание, животът не може сам себе си да подслуша.

Какво бе животът? Никой не знаеше. Никой не знаеше естествената точка, където бе възникнал и припламнал. От тая точка нататък нищо в областта на живота не беше без приемственост или с недобра приемственост, но самият живот изглеждаше възникнал непосредствено. Ако по това можеше да се каже нещо, то бе следното: строежът на живота трябва наистина да е на много високо равнище, след като в целия нежив свят не се среща абсолютно нищо подобно. Между амебата с привидните крачка и гръбначното животно разстоянието бе малко, незначително в сравнение с разстоянието между най-елементарното явление на живот и онази природа, която дори и мъртва да бъде наречена не заслужаваше, тъй като бе неорганична. Защото смъртта бе само логичното отричане на живота, а между живота и безжизнената природа зееше пропаст, която науката напразно се опитваше да прехвърли. Стараеха се да я запълнят с теории, които тя поглъщаше, без това да повлияе на дълбочината и ширината й. За да открият някакво съединително звено, стигнаха до нелепата хипотеза за съществуването на безструктурна жива материя, на неорганизирани организми, които от само себе си се срастват в белтъчния разтвор както кристалът в матерната луга — докато всъщност органическата диференциация продължи да бъде предпоставка и проява на всеки живот и докато не може да се открие живо същество, което да не дължи съществуването си на някакъв родител. Ликуването, с което измъкнаха от най-скритите дълбини на морето първичната протоплазма, завърши със срам. Оказа се, че са смятали гипсови утайки за протоплазма. Но за да не спрат пред някакво чудо — а животът, който бе изграден от същите вещества както неорганичната природа и се разпадаше пак в тях, би бил, без посредствени звена, едно чудо — та, за да не спрат пред чудото, се видяха принудени да повярват в самозараждането, тоест в произхода на органичната материя от неорганичната, което впрочем също така би било едно чудо. Тъй продължиха да измислят междинни степени и преходи, да допускат съществуването на организми, които стоят по-ниско от всички познати досега, от своя страна обаче имат за предшественици още по-първични опити на природата за живот, пробионтите, които никой никога няма да види, защото не ги хваща и най-силно увеличаващият микроскоп; преди тяхната предполагаема проява вероятно се бил извършил синтезът на белтъчните съединения…

Какво, значи, бе животът? Той бе топлина, топлинен продукт на едно запазващо формата си непостоянство, една треска на материята, която придружаваше процеса на безспирен разпад и нов синтез на белтъчни молекули, неустойчиво заплетени и неустойчиво изкусно построени. Той бе битието на това, което всъщност не би могло да има битие, което само със сладостноболезнена мъка се крепеше върху точката на битието в този преплетен и трескав процес на разпад и обновление. Той не бе материален, но не бе и дух. Той беше нещо между двете, един феномен, носен от материята подобно на дъгата върху водопада и подобен на пламъка. Но макар че не беше материален, той бе чувствен до похот и погнуса, идентичен с безсрамието на материята, станала чувствителна и възбудима, той бе развратната форма на битието. Той бе едно тайнствено, но осезаемо раздвижване всред целомъдрения студ на всемира, една похотлива и потулена нечистота: усвояване и отделяне на хранителни вещества, дъх на екскреция на въглероден двуокис и гадни вещества от потаен произход и естество. Той бе буен растеж, разцъфтяване и оформяне на нещо набъбващо и съставено от вода, белтъчини, сол и мазнини — нещо, което бе възможно само поради свръхравновесието на своята неустойчивост и бе ограничено от свои собствени закони за развитие; това нещо наричаха плът, то се идентифицираше с формата, висшия образ, красотата, а всъщност беше олицетворение на чувственост и похот. Защото тази форма и красота не почиваха върху духа — както в произведенията на поезията и музиката, не почиваха и върху някаква неутрална и одухотворена материя, която по невинен начин олицетворява духа, както формата и красотата на изобразителните изкуства. Напротив, те — формата и красотата — бяха носени и образувани от една по неведоми пътища събудена за похот субстанция — органичната, гниеща и вездесъща материя, вонящата плът…

В тая осветена от мъртвата планета мразовита нощ образът на живота се появяваше пред младия Ханс Касторп, който почиваше над искрящата долина със съгрято от кожата и вълната тяло. Този образ блуждаеше някъде в пространството пред него, далечен и въпреки това почти осезаем — човешкото тяло, плътта, матово бяла, със своя собствена миризма, със свои собствени измерения, леплива, ето я и кожата с всичката нечистота и дефектност на своята природа, с петна, палили, пожълтявания, драскотини и рогово-мазолести места, покрити с деликатните пътеки и завитите връхчета на рудиментарното лануго. Той се бе облегнал, отпуснат, изолиран в своята топличка сфера от студа на неодушевеното; главата му бе увенчана от нещо хладно, рогово, пигментирано, което бе продукт на кожата му; ръцете му бяха сключени зад тила; той гледаше изпод спуснатите клепачи с очи, които изглеждаха изкривени поради едно видоизменение на кожата на клепача; устните му бяха полуотворени; подпрял се беше върху единия си крак, така че мускулатурата на носещата бедрена кост силно изпъкваше, докато коляното на стъпилия на пръсти натоварен крак бе в положение на вътрешна флексия. Той бе застанал така, усмихнат, извърнат встрани, грандиозен, а белезникавите лакти бяха опънати напред, изтъквайки чифтовата симетрия на строежа на тялото му: две опорни точки. На излъчващите остра миризма тъмни подмишници отговаряше още по-тъмният мистичен триъгълник на слабините, тъй както червеният епителен отвор на устата отговаряше на очите, а отвесно разтегнатият пъп отговаряше на червеникавите пъпки на гърдите. Командвани от един централен орган и от двигателни нерви, които изхождаха от гръбначния мозък, коремът и гръдният кош се движеха, плевроперитонеалната кухина се свиваше и разпускаше, дъхът, стоплен и овлажнен от лигавицата на дихателния канал, наситен с отпадъчни вещества, излизаше между устните, след като в алвеолите на белия дроб бе отдал в процеса на вътрешното дишане своя кислород на хемоглобина на кръвта. Ханс Касторп разбра, че това тяло живееше в тайнствената пропорция на своите членове, хранени от кръвта, осеяни с преплетени нерви, вени, артерии, капиляри и оросени от лимфа; вътрешният му скелет се състоеше от изпълнени с костен мозък тръбести кости, от плоски, прешленови и коренови кости, които с помощта на калциеви соли и колаген са се укрепили от първоначалната опорна субстанция — първичния гел, за да посят тия членове; имаше още синовия и гладко смазани кухини, сухожилия и хрущяли на ставите, имаше повече от двеста мускули, имаше централни рецептори, които служеха на храненето, дишането, сетивността и възбудимостта, имаше предпазни обвивки, серозни кухини, богати на секреции жлези, имаше една система от тръби и цепнатини, които по сложни пътища съединяваха чрез отвори на тялото вътрешната среда с външния свят; Ханс Касторп разбра, че това тяло, това негово „аз“ е една жива единица от висш разред, далече не вече от вида на ония най-прости същества, които дишат, хранят се и дори мислят с цялата повърхност на тялото си, а построено от безброй такива миниатюрни организации, които произхождат от една-единствена, размножили са се чрез постоянно повтарящо се деление, събрали са се за разни служби в съюзи, изолирали са се, специално са се развили и са създали форми, които са били условие и резултат на техния растеж.

И тъй тялото, което се рисуваше насреща му, това отделно същество и жизнено „аз“, беше едно невъобразимо множество от дишащи и хранещи се индивиди, които — поради органично подчинение и специални задачи — в такава степен бяха загубили своето индивидуално битие, свободата и пряката връзка с живота, толкова бяха се превърнали в анатомични елементи, че службата на едни от тях се ограничаваше единствено в сетивност по отношение на светлина, звук, допир, топлина, други пък можеха само да изменят формата си чрез свиване или да произвеждат сокове, а други бяха едностранно развити за защита, за подкрепа, за транспорт на сокове или за размножение. Имаше и охлабвания при това съединено в едно висше „аз“ многообразие — случаи, когато множеството индивиди бе съединено само по един лек и съмнителен начин в по-висше живо същество. Нашият изследовател Ханс Касторп се замисляше върху появата на клетъчни колонии, той се научи за съществованието на полуорганизми, водораслите, чиито отделни клетки, обвити само в една пихтиена мантия, често се намираха далече една от друга, многоклетъчни образувания, които не биха могли да отговарят на въпроса дали да ги смятат за поселище от отделни индивиди или за единични същества и тяхното изявление странно би се колебаело между „аз“ и „ние“. Тук природата показваше нещо средно между висшия социален съюз на безброй елементарни индивиди за образуване на тъканите и органите на една поставена над тях индивидуалност и свободното единично съществование на тези прости индивиди: многоклетъчният организъм бе само една поява на цикличния процес, в който протичаше животът и който бе кръговратът от едно биологическо създаване до друго. Актът на оплождането, половото съединяване на две клетки, стоеше в началото на изграждането на всеки многоклетъчен индивид, както стоеше в началото на всяка поредица от генерации на отделно живеещи елементарни създания, и водеше отново назад към себе си. Защото този акт продължаваше през много поколения, които не се нуждаеха от него, за да се размножават посредством постоянно повтарящо се деление, докато настъпваше моментът, когато създадените по безполов път наследници се виждаха принудени отново да прибегнат към копулацията и кръгът се затваряше. Така изглеждаше сложната държава на живота, произлязла от съединението на две родителски клетки, колективният живот на много безполово създадени поколения от клетъчни индивиди; нейният растеж зависеше от тяхното размножение и кръгът на биологическото създаване се затваряше, когато се появяваха полови клетки, специално образувани елементи за продължение на рода, които намираха пътя към ново смешение за създаване на живот.

Подпрял един обемист ембриологически том върху диафрагмата си, нашият млад изследовател проследи развитието на организма от този момент, когато сперматозоидът, един от многото, но винаги пръв, се задвижва от камшичените удари на задната си част, удря с главата си пихтиената обвивка на яйцето и се вмъква в зачатъчната пъпка на яйцето, която протоплазмата на яйцеклетката издува насреща му, когато усети неговото приближаване. Никоя шега и измишльотина не е пропуснала природата, когато се е касаело да се устрои развитието на този процес. Имаше животни, при които мъжкото паразитства в червата на женското. Имаше други, при които ръката на оплодителя се вмъква през устата чак до вътрешностите на оплодяемата, за да остави там семената си, след което, нахапан и изплют, избягва на пръсти за заблуда на науката, която на гръцки и латински го е определила като самостоятелно живо същество. Ханс Касторп прочете за крамолата между школите на овисти и анималкулисти; едните поддържали, че яйцето само по себе си е завършена малка жаба, куче или човек, а семето само допринася за неговия растеж, докато другите виждали в сперматозоида, който притежавал глава, ръце и крака, едно предварително оформено живо същество, на което яйцето служело само като основа за изхранване; накрай се спогодили, че яйцеклетката и сперматозоидът са произлезли първоначално от размножителни клетки, които не се различават една от друга и имат еднакви заслуги. Той видя едноклетъчния организъм на оплоденото яйце на път да се превърне чрез прищъпване и деление в многоклетъчен, видя клетките да се събират в първичната пластинка, зародишното мехурче да се вгъва и да образува чашковидна кухина, която да поема дейността по храненето и храносмилането. Това бе личинката, първакът, гаструлата — основната форма на всеки животински вид, основната форма на въплътената красота. Нейните два епителни пласта, външният и вътрешният, сетивният и смилателният, се явяват като първични органи, от които се образуват чрез вгъвания и издавания жлезите, тъканите, сетивните телца и апофизите. Една лента на външната зародишна пластинка задебеляваше, сгъваше се като улей, затваряше се в нервна тръбица и ставаше гръбначен стълб, мозък. И докато феталната лига се превръщаше във влакнеста съединителна тъкан, затвърдяваше в хрущяли, защото пихтиените клетки почваха да произвеждат колаген вместо муцин, той видя, че на някои места съединителнотъканните клетки извличат от междуклетъчната течност калиеви соли и мазнини и се вкостеняват. Ембрионът на човека седеше свит, имаше опашка, по нищо не се различаваше от ембриона на свинята — с грамадна пъпна връв и безформени, неразвити крайници, с лицева цепнатина, легнала върху издутия корем; в очите на една наука, чиято представа за истината бе неласкателна и мрачна, развитието на този ембрион се явяваше като беглото повторение на една зоологическа племенна история. За известно време той имаше хриле като хрущялна риба. Изглеждаше позволено и необходимо, с оглед на стадиите на развитието, които преминаваше ембрионът, да вадим заключение за не особено хуманистичния вид, който е имал завършеният човек на праисторическите времена. Трепкащи мускули са защищавали кожата му от насекоми, същата е била гъсто окосмена, имал е широко разпространена обонятелна лигавица, щръкналите му, подвижни уши са взимали живо участие в мимиката и са се ориентирали към шума много по-умело, отколкото сега. Тогава той е имал разположени отстрани очи, защитени от трети, мигащ, клепач, а третото око, чийто рудимент е хипофизната жлеза, е имало задача да наблюдава въздуха. Този човек е имал освен това много дълга чревна тръба, много кътници и звукови торби на гълтача, които са му служили за реване; мъжките полови жлези са били скрити в коремната кухина.

Анатомията одираше и препарираше за нашия изследовател членовете на човешкото тяло, тя му показваше техните повърхностни и техните вътрешни, задни мускули, сухожилия и връзки — на бедрата, на стъпалото и особено на мишницата и предмишницата, научи го на латинските имена, с които медицината, тази отсенка на хуманистичния дух, ги бе назовала и обозначила по благороден и галантен начин, и го пусна да проникне чак до скелета, чийто строеж му откри нови зрителни пунктове, отдето можеше да се наблюдава единството на всичко човешко и включването на всички дисциплини в него. Защото тук той по най-забележителен начин си спомни за своята същинска — или трябва да кажем: предишна — професия, за научната степен, с която се представи на срещналите го тук горе господин д-р Кроковски и господин Сетембрини. За да научи нещо — все едно какво беше то, — той бе опознал във висши учебни заведения кое-що от статиката, от еластичните подпори, от натоварването на детайлите и от конструкцията като изгодно стопанисване на механическите материали. Детински би било да смятаме, че инженерните науки, правилата на механиката биха могли да намерят приложение в органичната природа, но също толкова малко можеше да се каже, че са изведени оттам. Принципите просто се повтаряха и потвърждаваха. Принципът на кухия цилиндър бе приложен в строежа на дългите тръбести кости по начин, че имаше един точен минимум твърдо вещество, който отговаряше на статичните изисквания. Едно тяло, бе учил Ханс Касторп, което трябва да отговаря на известни изисквания на натиск и опън, може да бъде построено само от пластинки и връзки и ще има същите характеристики както едно плътно тяло от същата материя. Така можеше да се проследи как при създаването на тръбестите кости, едновременно с образуването на компактно вещество по повърхността, вътрешните части, които механически не бяха вече нужни, се превръщаха в мастна тъкан — жълт костен мозък. Бедрената кост бе един кран, при чиято конструкция органичната природа — чрез посоката, която бе дала на костните гредички — бе изпълнила съвсем същите криви на натиск и опън, които Ханс Касторп би трябвало да изобрази графически, ако имаше пред себе си уред със същите натоварвания. Той с удоволствие установи това, защото се видя свързан в три отношения с бедрената кост и изобщо с органичната природа — в лирично, в медицинско и в техническо отношение, — толкова много бе се оживил; и тези три отношения — тъй смяташе той — бяха обединени в човешкото отношение, бяха разновидности на един и същ силен стремеж, бяха отрасли на хуманитарните науки…

При всичко това действията на протоплазмата оставаха съвсем необясними — животът сякаш бе възпрепятстван сам себе си да разбере. Болшинството биохимични процеси бяха не само непознати, но и в тяхната природа бе да се спотулват от наблюденията. Почти нищо не се знаеше за градежа, за състава на единицата живот, която наричаха „клетка“. Каква полза от това да се установят съставните части на мъртвия мускул? Живият мускул не можеше да се изследва химически; дори тези промени, които предизвикваше мъртвешкото вцепенение, бяха достатъчни, за да сведат до нула всяко експериментиране. Никой не разбираше обмяната на веществата, никой не разбираше същината на нервните функции. На какви свойства дължаха някои тела своя вкус? В какво се състоеше различната възбудимост на известни сетивни нерви от излъчващите мирис вещества? Какво беше миризмата изобщо? Специфичната миризма на животни и хора почиваше върху летливостта на вещества, които никой не би могъл да назове. Съставът на секрета, който наричат пот, бе слабо проучен. Жлезите, които го отделяха, произвеждаха миризми, които несъмнено играеха важна роля при бозайниците; значението им за човека също не бе проучено. Физиологичното значение на очевидно важни части на тялото бе забулено в мрак. Можеше да оставим настрана сляпото черво, което бе една мистерия и в което при питомния заек по правило намират едно кашесто съдържание, за което не могат да кажат как ще излезе оттам или как ще се поднови. Но какво да кажем за бялото и сивото вещество на главния мозък, какво да кажем за зрителните хълмове, които са свързани с очния нерв и със сивите отложения на „моста“. Веществото на главния и гръбначния мозък толкова бърже се разлагаше, че нямаше надежда да се изследва някога неговият строеж. Какво прекъсваше дейността на мозъчната кора при заспиване? Какво пречеше на стомаха сам да се смели, явление, което се наблюдава понякога при трупове. Отговаряха: животът; особената съпротивителна сила на живата протоплазма — и сякаш не забелязваха, че дават едно мистично обяснение. Теориите за такова ежедневно явление като повишението на телесната температура си противоречаха. Повишената обмяна на веществата имаше за следствие повишено топлопроизводство. Но защо не се повишаваше компенсационно, както обикновено, и топлоизлъчването? На контракционни състояния на кожата ли се дължеше спирането на потната секреция? Но такива бяха доказани само при студени тръпки, защото иначе кожата бе по-скоро гореща. „Топлинният удар“ характеризираше централната нервна система като първоизточник на причините за повишена обмяна, както и за устройството на кожата, което се задоволяваха да наричат патологично, тъй като не знаеха как другояче да го определят.

Но какво значение имаше цялото това незнание в сравнение с безпомощността, в която бяха изпаднали пред явления като паметта или пред оная, другата, по-удивителната памет, която се нарича унаследяване на придобитите белези. Невъзможността дори само да се намекне за механично обяснение на такива действия от страна на клетъчното вещество бе пълна. Сперматозоидът, който предаваше на яйцето безброй видови и индивидуални черти на бащата, се виждаше само под микроскоп, дори най-голямото увеличение го показваше все още като хомогенно тяло и не даваше възможност да се определи произходът му, защото при различните животни изглеждаше досущ еднакъв. Това бяха организационни условия, които ни караха да допуснем, че подробностите около клетката с нищо не се различават от подробностите около по-висшето тяло, в чийто строеж участва тя; че тя следователно също е един по-висшестоящ организъм, който от своя страна също така се състои от живи делими частици, от индивидуални живи единици. Преминаваха принудително от привидно най-малкото към още по-малкото, разлагаха елементарното на поделементи. Нямаше съмнение, че както животинското царство се състоеше от различни видове животни, както животинско-човешкият организъм се състоеше от цял един животински свят от видове клетки, така и организмът на клетката се състоеше от един нов и многообразен животински свят от елементарни живи единици, чиято големина бе далеч под границата на видимото под микроскопа; тези живи единици растяха самостоятелно — самостоятелно според закона, че всяка може да създаде само подобна на себе си, — размножаваха си и колективно служеха на следния по-висш организъм съгласно принципа на разделението на труда.

Това бяха гените, бионластите, биофорите — Ханс Касторп се зарадва, че в тая мразовита нощ се запозна поименно с тях. Оживен, той се запита като как ли ще изглежда при по-добро осветление елементарната им природа. Тъй като бяха носители на живот, трябваше да бъдат организирани, защото животът почиваше върху организацията, ако обаче бяха организирани, те не можеха да бъдат елементарни, тъй като един организъм не е елементарен, той е многообразен. Те бяха живи единици на по-ниско равнище от живата единица на клетката, в чийто органичен строеж участваха. Но ако беше така, те трябваше, макар и да бяха по-малки от всички представи, сами да бъдат „построени“, и то органично — да бъдат „построени“ по реда и организацията на живота; понятието за жива единица бе идентично с понятието за строеж от по-малки, подчинени, тоест от живи единици, организирани за по-висш живот. Докато от делението се получаваха органични единици, които притежават свойствата на живота — способностите за асимилация, растеж и размножение, нему не бяха поставени граници. Докато ставаше дума за живи единици, само неправилно можеше да се говори за елементарни единици, защото понятието „единица“ включваше в себе си до безкрайност съпонятието „подчинена, градивна единица“, елементарен живот значи нещо, което бе живот, но още бе елементарно, не съществуваше.

Но макар и без логично съществование, би трябвало в края на краищата такова нещо по някакъв начин да е налице, защото идеята за самозараждането, тоест за възникването на живота от мъртвата природа, не можеше да се отхвърли и пропастта във външната природа, която напразно се мъчеха да запълнят, тази пропаст между живот и безжизненост, трябваше по някакъв начин да се запълни или прехвърли в дълбините на органическата природа. Някога делението трябваше да доведе до „единици“, които са съставни, но още не са организирани, които посредничат между живот и безжизненост — група от молекули, които служат за прехода между организирания живот и чистата химия. Но стигне ли до химическата молекула, човек се озовава близо до една бездна, която е зейнала много по-мистериозно от пропастта между органична и неорганична природа: до бездната между материалното и нематериалното. Защото молекулата се състои от атоми, а атомът не е дори такава величина, че да може да се нарече извънредно малък. Той е толкова малък, едно толкова миниатюрно, ранно и преходно валмо на нематериалното, което още не е материално, но вече е подобно на материалното, това валмо от енергия, че вече и още едва можем да си го представим като материално, а по-скоро като средна и гранична точка между материалното и нематериалното. Възникна проблемът за едно друго самозараждане, много по-загадъчно и авантюристично от органичното самозараждане — проблемът за самозараждането на веществото от невеществото. И наистина пропастта между материя и нематерия изискваше също така повелително, не, още по-повелително да бъде запълнена, отколкото пропастта между органичната и неорганичната природа. Налагаше се да има една химия на нематериалното, на невеществените съединения, от които възникваше веществото, така както организмите възникваха от неорганични съединения; атомите можеха да представляват пробионтите и монерите на материята — по своята природа веществени, но и още не такива. Но стигнем ли до „не може по-малко“, изгубваме мащаба; „не може по-малко“ изведнъж се оказва равностойно на „ужасно голямо“ и крачката до атома без преувеличение се оказва съдбоносна. Защото в момента на последното деление и намаление на материалното внезапно пред нас се разкрива астрономическият космос!

Атомът бе една заредена с енергия космическа система, всред която се носеха космически тела, обикаляйки около слънцеподобен център, и през чието етерно пространство се движеха с бързината на светлината по ексцентрични траектории комети под влиянието на централното тяло. Това бе само едно сравнение, както бе само сравнение, когато наричахме тялото на многоклетъчното същество „клетъчна държава“. Градът, държавата, организираната по принципа на разделение на труда социална общност, можеше не само да се сравни с органичния живот, тя го повтаряше. Така в недрата на природата се повтаряше с най-далечно отражение и макрокосмическият звезден свят, чиито рояци, купчини, групи и фигури заедно с бледния месец висяха над искрящата от мраза долина и над завития презглава изследовател. Не бе ли разрешено да се мисли, че известни планети на атомната слънчева система — на тези пълчища и млечни пътища от слънчеви системи, които изграждат материята, не бе ли възможно да се мисли, че едно или друго от тези интеркосмически тела се намират в същото състояние, благодарение на което на земята има живот? За един млад изследовател, малко омаян вътрешно и с малко „ненормална“ кожа, който имаше що-годе познания из областта на непозволеното, това не бе някаква безсмислица, а една повелително налагаща се и напълно убедителна спекулация, характеризираща се с логична истина. „Древността“ на космическите звездни тела би била едно несъстоятелно възражение, тъй като мащабът за голямо и малко се е загубил едва тогава, когато е излязъл наяве космическият характер на „най-малките“ веществени частици и когато по същото време са били разклатени понятията за „вън“ и „вътре“. Светът на атома е едно „вън“, както по всяка вероятност планетата, която обитаваме, е една дълбоко „вътре“. Не бе ли мечтаната дързост на един изследовател говорила за „животни на млечния път“ — космически чудовища, на които плътта, костите и мозъкът бяха изградени от слънчеви системи? Ако това бе така, помисли Ханс Касторп, то в момента, когато човек мисли, че е стигнал до края, всичко започва отново! Тогава може би вътре в себе си, в най-съкровените свои глъбини, той, младият Ханс Касторп, лежеше още веднъж, още сто пъти в топли завивки на една балконска лоджия, гледаше осветената от бледата луна мразовита високопланинска нощ и с вкочанели пръсти и пламнало лице проучваше от хуманистична и медицинска гледна точка жизнените процеси.

Патологичната анатомия, един том от която той държеше в кръга на хвърляната от настолната лампа червена светлина, му говореше чрез един текст и илюстрациите към него за същността на обединението на паразитиращите клетки и за инфекциозните тумори. Касаеше се до тъканни форми — и то особено богати тъканни форми, — предизвикани от нахлуването на чужди клетки в един организъм, който се е оказал гостоприемен за тях и им е предложил по някакъв начин — би трябвало да кажем — благоприятни условия за растеж. Не само че паразитът отнемаше храната на окръжаващата го тъкан, но той като всяка клетка обменяше вещества, при което произвеждаше органични съединения, които се оказваха удивително отровни, невъзвратимо гибелни за гостоприемния организъм. Успели бяха да изолират токсините на някои микроорганизми и да ги представят в концентрирано състояние; учудиха се, когато установиха, че и най-малките дози от тия вещества, които просто се числяха към реда на белтъчните съединения, предизвикват най-опасните прояви на отравяне и бърза гибел, ако се вкарат в кръвообращението на едно животно. Външната проява на тази разруха беше едно разрастване на тъканите, патологичен оток — като реакция на клетките към дразненето, предизвикана от заселените помежду им бацили. Образуваха се възли колкото лещено зърно, съставени от клетки с лигавицоподобна тъкан, между които или в които се бяха загнездили бацилите; някои от тях бяха огромни, извънредно богати на протоплазма, изпълнени с много ядра. Този подем обаче довеждаше до разруха, защото ядрата на грамадните клетки почваха да се смаляват и да се разпадат; тяхната протоплазма загиваше поради коагулиране; други части на окръжаващата тъкан попадаха под въздействието на чуждите дразнители; възпалителни процеси се разпростираха и засягаха съседните съдове; привлечени от бедата, пристигаха кръвни телца; смъртоносната коагулация напредваше, а междувременно разтворимите бактериални отрови отдавна бяха упоили нервните центрове, организмът имаше висока температура, гърдите бързо вдишваха и издишваха, всичко, така да се каже, залитайки, вървеше към своето разложение.

Толкова за патологията, науката за болестта, за изтъкването на тялото в страданието — едно изтъкване, което, като изтъкване на физиката, бе същевременно и изтъкване на удоволствието — болестта бе развратната форма на живота. А животът? Беше ли той само едно инфекциозно заболяване на материята — както и това, което наричаме самозараждане на материята, бе може би само болест, растеж поради някакво дразнене на нематериалното? Първоначалната крачка към злото, към удоволствието и към смъртта трябва несъмнено да търсим там, където, предизвикано от гъдела на някаква непозната инфилтрация, се е осъществило онова първо сгъстяване на материята, онзи патологично бурен растеж, който е бил наполовина удоволствие, наполовина защита — най-ранното предварително стъпало към субстанцията, преходът от нематериалното към материалното. Второто самозараждане, зараждането на органичното от неорганичното, е било само едно злокачествено прерастване на физиката към съзнание, тъй както болестта на организма е едно замаяно прерастване и неморално свръхподчертаване на неговия физически елемент — оттук е имало само една стъпка до живота по авантюристичния път на станалия непочтен дух, изпълнен със свян и топлина рефлекс на събудената за сетивност материя, която е била готова да се подчини на своя будител…

Книгите лежаха на купчини върху масичката с лампата, една се търкаляше на земята до лежащия стол върху настилката на лоджията, а тази, която Ханс Касторп последна бе изучавал, лежеше върху корема му и тежеше, много затрудняваше дишането му, но неговата мозъчна кора не бе отправила заповед до съответните мускули да я отстранят. Той бе прочел страницата додолу, брадичката му бе стигнала до гърдите, клепачите му се бяха спуснали върху неговите обикновени сини очи. Той виждаше картината на живота, цветущия строеж на неговите членове, въплътената красота. Тя бе отмахнала ръцете от тила си, а мишниците, които разтвори и на чиято вътрешна страна синкаво се очертаваха под нежната кожа на лакътната става кръвоносните съдове, двете разклонения на големите вени — тия мишници излъчваха неизразима сладост. Тя се склони, наведе се към него, над него, той усети нейното органично ухание, усети сърдечно-върховия удар на сърцето й. Гореща нежност обви врата му и докато, умиращ от удоволствие и ужас, сложи ръцете си върху външната страна на мишниците й, там, дето опънатата над трицепса зърнеста кожа бе блажено прохладна, той усети как върху устните му се впи една влажна целувка.

Мъртвешки танц

Наскоро след Коледа умря спортният ездач… Но преди това изкараха Коледата — с поклащане на глава и малко страх бе очаквал Ханс Касторп тези два дена или даже три, ако прибавим към тях и Бъдни вечер как щяха да ги изкарат тук; но те настъпиха и избледняха като обикновени дни с утрин, обед, вечер и средно време, каквито се бяха случили (навън малко се топеше); не бяха по-други от останалите дни — външно малко украсени и отличени, те използваха отмерения им срок, за да наложат съзнанието за превъзходството си в главите и сърцата на людете, а след това, оставяйки един талог невсекидневни впечатления, се бяха превърнали в близко и далечно минало…

Синът на придворния съветник, наречен Кнут, дойде на гости за ваканцията и живееше при баща си в страничното крило — хубав млад човек, но и на него тилът вече малко нещо се бе поиздал. Присъствието на младия Беренс се чувстваше в атмосферата; дамите проявиха склонност към смях, гиздене и нервност, а разговорите им засягаха срещите с Кнут в парка, в гората или в квартала на курорта. Между впрочем и сам той имаше гости: неколцина негови състуденти бяха пристигнали в долината, шестима или седмина, които живееха в селото, но се хранеха у придворния съветник и на орляк обикаляха околностите. Ханс Касторп ги отбягваше. Той отбягваше тези млади хора и когато бе необходимо, се отклоняваше с Йоахим от пътя им, нямайки желание да се среща с тях. Той принадлежеше към тия тук горе и цял свят го отделяше от ония песнопойци и излетници, които размахваха бастуните си — нито искаше да ги чуе, нито да ги знае. Освен това болшинството от тях, изглежда, бяха северняци, може би и съграждани, а от съграждани най-вече се боеше Ханс Касторп, той често с отвращение си представяше възможността да пристигнат някои хамбургчани в „Бергхоф“, пък и Беренс беше му казал, че тоя град доставя винаги един значителен контингент на заведението му. Може би имаше такива между тежко болните и умиращите, които не бе виждал. Видял бе сам един търговец с хлътнали бузи, който от няколко седмици седеше на масата при госпожа Илтис и който бил от Куксхафен. С оглед на него Ханс Касторп се радваше, дето тук толкова трудно се създават контакти с пациенти от други маси, както и затова, че територията на родния му град е толкова голяма и разделена на сфери. Равнодушното присъствие на този търговец обезсили до голяма степен безпокойствието, което бе възникнало във връзка с евентуалната поява на хамбургчани тук горе.

И тъй, Бъдни вечер наближаваше, един ден той се появи на прага, а на другия ден и настъпи… Имаше още цели шест седмици до него, когато Ханс Касторп се бе учудил, че тук вече говорят за Коледа; като си направи сметката, толкова време, значи, колкото целия първоначален срок на неговия престой тук плюс седмиците, които бе прекарал на легло. Въпреки това първоначалните три седмици бяха твърде много време, както впоследствие се бе сторило на Ханс Касторп, докато същият брой седмици сега означаваше много малко, почти нищо: тия от трапезарията, така му се струваше сега, бяха прави да ги считат за нищо. Шест седмици, даже не толкова, колкото дни има една седмица; та и какво бе това с оглед на следващият въпрос: какво представлява една седмица, един мъничък цикъл от понеделник до неделя и до новия понеделник? Трябваше човек само да се запита за стойността и значението на следната по-малка единица, за да разбере, че няма нещо много да излезе от сбора, чието въздействие на туй отгоре бе положено в същото време и на твърде голямо скратяване, замазване, свиване и унищожение. Какво бе един ден, сметнат, да речем, от момента, когато сме седнали да обядваме, до същия момент след двадесет и четири часа? Нищо — макар че се касаеше до цели двадесет и четири часа. А какво бе един час, прекаран в лежане, в разходка или в ядене — с което почти се изчерпваха възможностите за прекарване на тази единица време? Пак нищо. Но сумирането на нищо бе несериозна работа, като се има пред вид естеството му. Най-сериозна ставаше работата, когато човек стигнеше до най-малкото: онези седем по шестдесет секунди, през които държеше термометъра в устата си, за да може да настави кривата, бяха извънредно жилави и значителни; те се раздуваха до една малка вечност, образуваха седименти от най-голяма здравина в призрачния бяг на голямото време…

Празникът едва ли успя да наруши редовния живот на обитателите на „Бергохоф“. Край дясната тясна стена на трапезарията до „лошата руска маса“, няколко дни преди това бяха възправили една изръстна елха и нейното ухание, което навремени стигаше до хранещите се заедно с миризмата на богатите ястия, предизвикваше някакво замечтаване в очите на някого и другиго от седемте маси. При вечерята на 24 декември елхата се оказа пъстро окичена с гирлянди, стъклени топки, позлатени шишарки, малки ябълки, които висяха в мрежички, и много сладкиши; разноцветните восъчни свещи горяха през време на вечерята, а и по-късно. Казваха, че и в стаите на лежащоболните светели дръвца — всяка стая си имала своето. И пакетите, пристигащи с пощата, бяха много през последните дни. Йоахим Цимсен и Ханс Касторп също получиха пратки от далечния роден град в низините — грижливо опаковани подаръци, които бяха разстлали в стаите си: целесъобразни облекла, вратовръзки, луксозни предмети от кожа и никел, както и много празнични печива, орехи, ябълки и марципан; братовчедите разглеждаха тези запаси с двоумящи се погледи, като се запитваха като кога ли ще настъпи тук моментът да ядат от тях. Икономката Шален бе приготвила пакета за Ханс Касторп, той знаеше това, тя също бе избрала подаръците след делови разговори с вуйчовците. Приложено бе писмо и от Джеймс Тинапел — на дебела частна бланка, по писано на машина. В него вуйчото изпращаше своите поздрави за празника и пожелание за оздравяване наедно с поздравите на правуйчото и от практически съображения бе прибавил още отсега полагащите се за предстоящата Нова година честитки; между впрочем тъй бе постъпил и Ханс Касторп, когато своевременно бе съчинил лежешком своето коледно писмо заедно с клиничния рапорт до консула Тинапел.

Дървото в трапезарията светеше, изпращяваше, ухаеше и държеше будно в главите и сърцата на присъстващите съзнанието за тържествения час. Бяха се облекли празнично, господата носеха вечерни дрехи, по жените личаха накити, които вероятно любещи съпружески ръце бяха им изпратили от страните в равнината. И Клавдия Шоша бе сменила обичайната вълнена блуза с една салонна рокля, която обаче имаше някакъв самоволен или по-скоро национален оттенък: касаеше се до един светъл костюм с везба в селско-руски или пък балкански, може би български основен стил, гарниран със златни пайети, гънките на дрехата придаваха на фигурата някаква необичайна мекота и отлично хармонираха с нейната „татарска физиономия“ и особено с нейните „очи на степен вълк“, както Сетембрини благоволяваше да се изразява. Хората на „добрата руска маса“ бяха много весели, там най-напред гръмна шампанското, което после пиха почти на всички маси. На масата на братовчедите пралелята го поръча за племенницата си и за Маруся, като почерпи и всички останали. Менюто бе подбрано, то завърши със соленки и бонбони; после пиха кафе и ликьори, а от време на време някое клонче на елхата припламваше, изискваше „пожарогасителни“ действия и предизвикваше шумна, прекалена паника. Сетембрини, облечен както винаги, приседна за момент към края на банкета със своята клечка за зъби на масата на братовчедите, позакачи госпожа Щьор и после каза някоя и друга дума за сина на дърводелеца и равина на човечеството, чийто рожден ден днес фиктивно празнуват. Дали той наистина е живял, не е сигурно. Но това, което е било родено тогава и е почнало непрекъснатото си и до днес победно шествие, това било идеята за стойността на отделния човек заедно с идеята за равенството — с една дума, индивидуалистичната демокрация. В този смисъл той изпразни чашата, която му бяха предложили. Госпожа Щьор намери изразите му за „двусмислени и бездушни“. В знак на протест тя стана, а тъй като и без това хората бяха почнали да се придвижват към салоните, нейните сътрапезници последваха примера й.

Празненството тази вечер доби тежест и живот чрез връчването на подаръците на придворния съветник, който бе прескочил за половин час с Кнут и старшата сестра Милендонк. Действието протече в салона с оптическите забавни апарати. Отделния подарък на русите се състоеше от нещо сребърно — едно много голямо кръгло блюдо, в средата на което бе гравиран монограмът на доктора; неговата пълна неизползваемост биеше на очи. На кушетката, която другите пациенти подариха, можеше поне да се лежи, макар че беше още без покривка и възглавници — тапицирана бе само със сукно. Но откъм главата тя можеше да се регулира и Беренс веднага изпробва това нейно удобство, като се просна с ненужната табла под ръка по цялата си дължина отгоре й, затвори очи и захърка като дъскорезна, твърдейки, че е Фафнир със съкровището. Ликуването бе всеобщо. И госпожа Шоша се смя много на това представление, при което очите й се присвиха, а устата се отвори — съвсем по същия начин, тъй намери Ханс Касторп, както на Пшибислав Хипе, когато се смееше.

Веднага след оттеглянето на шефа насядаха около масите за игра. Руската компания зае както винаги малкия салон. Някои пациенти застанаха в трапезарията около коледното дърво, гледаха как догорелите свещици гаснат върху своите малки металически щипки и почопляха от закачените сладкиши. По масите, които вече бяха сложени за първата закуска, седяха усамотени гости, отдалечени един от друг, подпрени по най-различни начини; всеки мълчеше сам със себе си.

Първият коледен ден бе влажен и мъглив. Седели всред облаци, каза Беренс; тук горе мъгла нямало. Но дали облаци или мъгла, във всеки случай влагата се усещаше. Навалелият сняг почна да се топи по повърхността, стана порест и леплив. При задължителното лежане лицето и ръцете много по-болезнено се вкочаняваха, отколкото при мразовито, но слънчево време.

Вечерта денят бе отличен с една музикална продукция — истински концерт със столове на редици и напечатани покани, — специално за тези тук горе в санаториума „Бергхоф“. Това бе певчески концерт, изнесен от една професионална певица, която живееше в селото и даваше уроци; встрани, под деколтето й, висяха два медала, ръцете й приличаха на тояги, а гласът й със своето особено беззвучие красноречиво излагаше печалните причини за нейното заселване тук горе. Тя запя:

Пианистът, който изпълняваше съпровода, бе също местен… Госпожа Шоша седеше на първия ред, но използва паузата, за да се оттегли, така че от него момент нататък Ханс Касторп можеше със спокойно сърце да слуша музиката (така или иначе, това бе музика), като четеше през време на пеенето текста на песните, който бе напечатан върху програмата. Сетембрини седя някое и друго време до него, но и той изчезна, след като забеляза нещо остро, пластично по адрес на тъпото bel canto на местната певица и изрази сатиричното си задоволство, задето и тази вечер всичките са събрани така задушевно и интимно. За да кажем истината, Ханс Касторп почувства облекчение, когато двамата — теснооката и педагогът — си отидоха и той можеше вече свободно да се съсредоточи в песните. Стори му се, че е добре, дето по целия свят, и то при най-особени условия, хората се занимават с музика, вероятно дори и при полярни експедиции.

Вторият коледен ден вече по нищо освен по лекото съзнание за неговото присъствие не се различаваше от един обикновен неделен или даже седмичен ден и когато той премина, коледният празник остана в миналото — или, също така вярно, той отново бе в някакво далечно бъдеще: една година, дванадесет месеца имаше сега отново дотогава, когато неговият цикъл щеше да се изпълни — в края на краищата само седем месеца повече, отколкото вече бе прекарал Ханс Касторп тук.

Но веднага след тазгодишната Коледа, още преди Нова година, умря, значи, спортният ездач. Братовчедите научиха това от Алфреда Шилдкнехт, наричана сестра Берта, болногледачката на бедния Фриц Ротбайн, която поверително им разказа, на коридора за събитието. Ханс Касторп прояви голямо участие: отчасти защото признаците на живот, които даваше ездачът, принадлежаха към първите му тукашни впечатления — към тези, които за пръв път сякаш бяха предизвикали топлинния рефлекс на кожата на лицето му, който от тогава не го и остави, — отчасти от морални, може да се каже: от духовни съображения. Той дълго задържа Йоахим в разговор с милосърдната сестра, която се бе вкопчила о тях, изпълнена с удоволствие от запитванията и отговорите. Чудо било, казваше тя, дето ездачът можал да доживее до празника. Той отдавна се бил проявил като жилава душа, но с какво е дишал напоследък, това за никого не било ясно. От няколко дни насам той се държал единствено с помощта на големи количества кислород: само вчера изконсумирал четиридесет балона, по шест франка единият. Това струвало много пари, както господата можели да пресметнат, а и трябвало да се има пред вид, че съпругата му, в чиито ръце след това издъхнал, оставала съвсем без средства. Йоахим не одобри този разход. Защо тези мъки, това изкуствено и скъпо отлагане при един съвсем безизходен случай? Човекът не бил за упрекване, дето слепешката поглъщал скъпия газ, защото са го били принудили. Но другите трябвало да мислят по-разумно и да го оставят в божието име да следва своя неизбежен път, съвсем независимо от условията или може би именно с оглед на тях. Живите имали също право и тъй нататък. Ханс Касторп настойчиво възрази. Братовчед му говорил за страданието почти като Сетембрини — без уважение и боязън. Ездачът накрай бил умрял, тук нямало място за шега, нищо друго не можели да сторят, освен да се отнасят със сериозност към станалото — на смъртника само чест и почитание, на това държал Ханс Касторп. Той се надявал само, че Беренс не се е развикал в последния момент и не е ругаел безбожнически ездача. Нямаше повод, обясни Шилдкнехт. Вярно, той към края направил един малък опит да се измъкне и й поискал да скочи от леглото, но само една думичка за безсмислието на подобни начинания стигнала, за да се откаже веднъж за винаги от тях.

Ханс Касторп отиде да види починалия. Това той стори от упорство към господстващата система на прикриване, защото презираше егоистичното „не искам да знам нищо, не искам да видя нищо, не искам да чуя нищо“ на другите и желаеше да им се противопостави чрез своето действие. На масата той се опита да завърже разговор около смъртния случай, но срещна равнодушна и толкова упорита съпротива, че се засрами и възмути. Госпожа Щьор стана направо груба. Какво му е хрумнало да говори за такива неща, запита тя, и на кой гвоздей си е закачил възпитанието. Заведеният в санаториума ред грижовно защищавал тях, пациентите от контакта с подобни истории и ето че пристигнал такъв един с жълто около устата си и почва на висок глас да говори за тях, и то при печеното, да, а освен това и в присъствието на д-р Блуменкол, когото всеки ден можело да сполети същото. (Последното с ръка пред устата.) При втори подобен случай тя щяла да се оплаче. Тогава, след като му се скараха, Ханс Касторп взе решение и го изпълни — що се отнася до него, да окаже последна почит на починалия съпациент чрез едно посещение и мълчаливо съсредоточаване пред леглото му, като настоя и Йоахим да стори същото.

Чрез посредничеството на сестра Алфреда те бяха допуснати в стаята на смъртника, която се намираше на първия етаж под техните стаи. Прие ги вдовицата, една малка, разрошена, съсипана от нощни бдения блондинка с кърпа пред устата си, със зачервен нос, облечена в карирано шотландско палто, на което бе вдигнала яката, защото в стаята бе много студено. Отоплението бе изключено, балконската врата — отворена. Младите хора изрекоха приглушено каквото бе необходимо и поканени от едно изпълнено с болка движение на ръката, пристъпиха през стаята към леглото — те вървяха с почтителна, люлееща се напред походка, без да стъпват на токовете си, и застанаха пред ложето на покойния, съсредоточени всеки посвоему: Йоахим войнишки стегнат, леко приведен напред „за почест“, а Ханс Касторп отпуснат и унесен, със скръстени отпред ръце и наклонена върху рамото глава, със същия израз на лицето, както когато слушаше музика. Главата на ездача бе поставена по-високо, така, че тялото, тази длъгнеста постройка, този разновиден, цикличен зародиш на живота, изглеждаше поради издигнатите под покривката крака още по-плоско, почти като дъска. Една цветна гирлянда бе сложена около коленете; от нея стърчеше палмово клонче, което докосваше големите, жълти, костеливи ръце, които бяха скръстени върху хлътналите гърди. Жълто и костеливо бе и лицето с голия череп, гърбавия нос, острите ябълчни кости и гъстите, червеноруси мустаци, които изглеждаха още по-плътни поради сивите хлътвания на бузите с поникналата по тях брада. Очите бяха склопени по някакъв неестествен начин — натиснати, трябваше да си каже Ханс Касторп, не затворени: последна услуга наричаха това, макар че то ставаше повече заради живите, а не заради мъртвеца. Това трябваше да се стори навреме, веднага след смъртта; защото напреднеше ли образуването на миозин в мускулите, то бе вече невъзможно — мъртвецът щеше да лежи с вторачени очи и деликатната представа за „вечния сън“ щеше да пропадне.

Ханс Касторп стоеше край одъра като вещ човек, чувствайки се на само в едно отношение в своята стихия — опитен, но смирен. „Сякаш е заспал“ — каза той от човещина, въпреки че имаше големи различия. И после почна с подобаващо сподавен глас разговор с вдовицата на ездача, осведоми се относно страданието на съпруга й, неговите последни дни и моменти, предстоящия транспорт на тялото до Каринтия; неговите въпроси свидетелстваха за участие и посветеност — отчасти медицинска, отчасти морално-духовна. Вдовицата, със своя провлечен и носов австрийски изговор, хълцайки от време на време, намери за забележително това, дето млади хора са способни да се занимават с чужди скърби, на което Ханс Касторп отговори, че братовчед му и той били също болни, освен това, що се отнася до него самия, той още отрано се бил изправял пред смъртния одър на близки роднини, бил кръгъл сирак, отдавна бил, така да се каже, запознат със смъртта. Каква професия си е избрал, запита тя. Той отговори, че е бил техник. — Бил? — Бил, да, защото междувременно се намесили болестта и един престой тук горе с доста неопределено времетраене, което представлявало един важен прелом и може би някаква повратна точка в живота му, кой можел да знае. (Йоахим го изгледа с изпитателен ужас.) А господин братовчед му? — Той искал да стане военен в равнината, бил офицерски кандидат. — О, каза тя, военният занаят естествено също бил професия, която приучвала към сериозност, войникът трябвало да е готов при известни обстоятелства да влезе в близък допир със смъртта и добре правел, ако отрано привикнел на такива зрелища. Тя отпрати младите хора с благодарност и приветливо самообладание, което трябваше да предизвика почит, като се има пред вид нейното притеснено положение и особено голямата сметка за кислорода, която бе оставил съпругът й. Братовчедите се върнаха на етажа си. Ханс Касторп се показа задоволен от посещението и духът му бе оживен от добитите впечатления.

— Requiescat in pace36 — каза той. — Sit tibi terra levis. Requiem aeternam da ei, Domine.37 Виждаш ли, когато се касае до смъртта или когато говорят на мъртъвци или за мъртъвци, отново влиза в сила латинският, това е официалният език за такива случаи, тогава забелязваш колко особено нещо е смъртта. Но това, че говорят латински в нейна чест, не е хуманистична любезност, езикът за мъртвите не е латинският език на образованите, разбираш ли, а има съвсем друг дух, съвсем противоположен, може да се каже. Това е сакрален латински език, монашески диалект, Средновековие, някакво приглушено, монотонно, подземно песнопение — Сетембрини не би го харесал, то не е за хуманисти, републиканци и педагози като него, то е от друго духовно направление — от другото, което съществува. Намирам, че трябва да сме наясно за различните духовни направления или духовни настроения, както може би по-правилно би трябвало да се изразим, има благочестиво, има и свободно направление. И двете имат своите предимства, но против свободното, направлението на Сетембрини, искам да кажа, имам това, че то сякаш е взело под аренда цялото човешко достойнство — прекалена работа. Другото направлението също така съдържа по свой начин голяма доза човешко достойнство и принуждава към благопристойност, честно поведение и благородна обредност повече дори, отколкото „свободното“, макар че постоянно се занимава с човешката немощ и неустойчивост и допуска мисълта за смъртта и тлението да играе толкова важна роля. Гледал ли си в театъра „Дон Карлос“ и как е било в испанския двор, когато крал Филип влиза, цял в черно, с Ордена на подвръзката и златното руно и бавно вдига шапката си, която изглежда почти като днешните наши бомбета — вдига я така нагоре и казва: „Грандове, сложете си шапките“ или нещо подобно, — това е държание от най-висока степен, трябва да се каже, не може да става дума за отпуснатост или разхайтени нрави, напротив, а и кралицата казва: „В моята Франция беше по-друго“, естествено на нея това й се струва прекалено взискателно и усложнено, тя би предпочела то да бъде по-весело, по-човешко. Но какво значи човешко? Човешко е всичко. Страхът на испанците от бога, тяхното тържествено смирение и строгата им изолация са изпълнени с достойнство разновидности на човещината, така мисля аз, а, от друга страна, с думата „човечно“ може да се покрие всяка разхайтеност и мекушавост, тук ще ми дадеш право.

— Давам ти право — каза Йоахим, — мекушавостта и разпуснатостта не мога и аз да търпя, трябва да има дисциплина.

— Да, това ти казваш като военен и аз признавам, че военните разбират от тия неща. Вдовицата беше съвсем права, когато каза, че вашият занаят е сериозен занаят, тъй като винаги трябва да сте готови за най-сериозна развръзка, за среща със смъртта. Вие си имате униформа, тя е проста, спретната, яката е корава, това ви принуждава към стегнато държание. После си имате йерархическа стълба, имате си чинопочитание и сложни начини за отдаване чест един другиму, това е в испански дух, то е смирение и по начало ми харесва. И у нас, цивилните, в нашите обичаи и нашето държание би трябвало малко повече да господства този дух, бих предпочел да е така, то повече би подобавало. Намирам, че светът и животът изискват повече всички да се носят в черно, с колосани плисирани яки вместо вашите днешни яки и да се държат един към друг сериозно, сдържано и церемониално, мислейки за смъртта — това бих одобрил, то би било морално. Виждаш ли, и това е една самомнителна грешка, на Сетембрини, още една, добре, че в разговора ни стана дума за нея. Той смята, че е взел под аренда не само човешкото достойнство, но и морала — със своята „практична работа за живота“, своите неделни празненства на прогреса (сякаш тъкмо в неделя хората нямат за какво друго да мислят освен за прогреса) и своето систематично изкореняване на страданията; ти между впрочем за тия работи нищо не знаеш, но той ми ги разправи за мое поучение; иска систематично да ги изкорени посредством една енциклопедия. Ами ако тъкмо това ми се струва неморално — какво тогава? На него естествено не ще го кажа, той ще ме натика в дън земя със своя пластичен говор и ще каже: „Предупреждавам ви, инженере!“ Но за мислене, човек може да мисли — сир, дайте свобода на мислите. Искам да ти кажа нещо — приключи той. (Те бяха стигнали до Йоахимовата стая и Йоахим се приготовляваше за лягане.) — Ще ти кажа какво възнамерявам. Живеем тук в непосредствено съседство с умиращи хора, натоварени с най-тежък кръст и мъки, а не само дето се правим, че това никак не ни засяга, но на всичко отгоре ни галят и пазят да не би да влезем в някакъв допир с тях и да забележим нещичко; и спортния ездач ще изнесат тайничко, докато вечеряме или закусваме. Това намирам за неморално. Госпожа Щьор се разгневи само задето споменах смъртния случай, глупава работа, щом като си е простичка и смята, че „Тиха, тиха, кротка песен“ е от „Танхойзер“, както тия дни поддържаше на масата, би трябвало все пак да има малко чувство за морал, а и другите също. Ето защо съм решил за в бъдеще да се интересувам малко повече за тежко болните и умиращите в санаториума, това ще ми подейства благотворно — от одевешното посещение също се почувствах добре. Горкият Ройтер, когото на времето, през първите си дни тука, видях през вратата на № 25, сигурно отдавна се е преселил при праотците си и потайно са го изнесли навън — той още тогава имаше прекалено широки очи. Но затова пък тук има други, санаториумът е пълен, винаги пристигат нови; сестра Алфреда или пък старшата сестра, а даже и самият Беренс сигурно ще ни помогнат да установим една или друга връзка това няма да е трудно. Допусни, че някой умиращ има рожден ден и разберем това — има начини да го разберем. Добре, ние пращаме в стаята на съответния или на съответната — на него или на нея, според случая — една саксия с цвете, проява на внимание от страна на двама неупоменати колеги — сърдечни пожелания за оздравяване, думата оздравяване винаги е уместна — от учтивост. После естествено ще кажат на съответния кои сме, той или тя ще ни изпратят въпреки своята слабост един любезен поздрав през вратата и може би ще ни поканят за момент в стаята, за да разменим с тях някоя и друга човешка приказка, преди да се разпаднат. Тъй си представям това. Не си ли съгласен? Във всеки случай за себе си съм взел решение.

Йоахим нямаше какво толкова да противопостави на тези намерения.

— Това е против заведения тук ред — каза той; — ти до известна степен искаш да го обърнеш с краката нагоре. Но по изключение и ако ти проявиш такова желание, смятам, че Беренс сигурно ще ти даде разрешение. Ти можеш да се позовеш и на медицинските си интереси.

— Да, между другото и на тях — каза Ханс Касторп.

Мотивите, които бяха предизвикали желанието му, бяха наистина преплетени. Протестът срещу господстващия егоизъм бе само един от тях. Тук играеше роля и нуждата на духа му да се отнася сериозно и с почит към страданието и смъртта — една нужда, която се надяваше да задоволи и укрепи посредством близостта с тежко болни и умиращи в противовес на многократните обиди, на които биваше подложен на всяка крачка, ежедневно, ежечасно и чрез които някои преценки на Сетембрини намираха едно нараняващо потвърждение. Примери колкото искаш; ако бяха запитали Ханс Касторп, той може би най-напред би заговорил за тези в санаториума „Бергоф“, които по общи признания изобщо не бяха болни и живееха тук напълно доброволно под официалния предлог на леко увреждане, а всъщност само за свое удоволствие и защото харесваха санаториалния режим; такава беше споменатата вече вдовица Хесенфелд, една подвижна жена, чиято страст бе обзалагането: тя се обзалагаше с господата, обзалагаше се за всичко и на всичко, обзалагаше се за времето, което ще настъпи, за блюдата, които ще сервират, за резултата от общи прегледи и за месеците, които ще бъдат предписани някому за престой тук; обзалагаше се за шампионите при някои спортни състезания на бобслей, ветроходни шейни, кънки или ски, за развитието на заплитащи се любовни истории между пациентите и за стотици други, често пъти съвсем незначителни и безразлични неща, обзалагаше се на шоколад, на шампанско и хайвер, които после тържествено се изконсумирваха в ресторанта, на пари, на билети за кино и даже на целувки — за даване и за получаване, — с една дума, нейната страст изпълваше трапезарията с напрежение и живот, само че в очите на младия Ханс Касторп нейното поведение естествено не изглеждаше много сериозно, дори самото й присъствие тук му се виждаше неподобаващо за достойнството на едно място на страданието.

Той вътрешно искрено се стремеше да брани и да крепи у себе си това достойнство, колкото и трудно да му бе, след като бе прекарал вече почти половин година между тия тук горе. Наблюденията, които постепенно бе натрупал върху живота и постъпките им, върху техните нрави и възгледи, малко помагаха на добрата му воля. Ето например двете мършави седемнайсет-осемнайсетгодишни контета, наричани „Макс и Мориц“, които даваха много храна за приказки със своите вечерни излизания за игра на покер и гуляи в дамска компания. Неотдавна, тоест една седмица след Нова година (защото нека отбележим, че докато разказваме, тихият поток на времето неуморно напредва), на закуска се разпространи новината, че масажистът ги сварил на леглата с изпомачкани вечерни дрехи. Ханс Касторп също се разсмя: но ако това бе срамно за добрата му воля, то още съвсем не бе голяма работа в сравнение с историите на адвоката Айнхуф от Ютербог, един четиридесетгодишен мъж с остра брадичка и черни косми по ръцете, който седеше от известно време на масата на Сетембрини на мястото на оздравелия швед и не само всяка нощ се прибираше пиян, но и една нощ съвсем не се прибра — намериха го на ливадата. Смятаха го за опасен пройдоха и госпожа Щьор можеше да посочи с пръст младата дама, между впрочем с годеник в равнината, която в никое си време видели да излиза от стаята на Айнхуф, облечена само с кожено манто, под него не носела нищо освен едни, памучни кюлоти. Това бе скандално — не само изобщо, в морален смисъл, но скандално и обидно лично за Ханс Касторп в смисъла на духовните му старания. Тук се прибавя, че не можеше да помисли за адвоката, без да се сети за Френцхен Оберданк, онова сресано на път добро момиченце, което майка му, една сериозна провинциална дама, бе довела тук горе преди няколко седмици. При своето пристигане и след първия преглед Френцхен Оберданк минаваше за леко болна, но дали беше станало грешка, или нейният случай бе от ония, където на първо време въздухът е полезен не против болестта, а за болестта, или пък защото малката се бе вплела в някакви интриги и напрежения, които й бяха навредили: веднъж, четири седмици след постъпването й, тя, на излизане от новия преглед, пристъпи в трапезарията, хвърли ръчната си чантичка във въздуха и извика с ясен глас: „Ура, трябва да остана една година!“, при което целият салон се заля в хомерически смях. Но две седмици по-късно бе разпространена новината, според която адвокатът Айнхуф бил постъпил като мошеник спрямо Френцхен Оберданк. Между впрочем този израз минава за наша сметка или за сметката на Ханс Касторп — за доносителите тази новина не изглеждаше особено нова в същината си, за да си послужат с толкова силни думи. Освен това те с вдигане на рамене подхвърляха, че за такива истории трябва да има налице двама души и че вероятно нищо не е станало против желанието и волята и на двамата участници. Поне такова бе становището и моралната преценка на госпожа Щьор по въпросния случай.

Каролине Щьор бе отвратителна. Ако нещо пречеше на Ханс Касторп и на неговите добронамерени духовни старания, то бе битието и съществото на тази жена. Достатъчни му бяха нейните постоянни езикови простотии. Тя казваше „агоня“ вместо „агония“; „несолветен“, когато искаше да упрекне някого в нахалство, и описваше процесите, които предизвикват слънчево затъмнение, по един ужасно безсмислен начин. Натрупаният сняг бил „в голям капацитет“, казваше тя, а веднъж накара господин Сетембрини цял ден да се чуди, защото обяви, че понастоящем четяла една книга, взета от библиотеката, която щяла да го интересува — „Бенедито Ченели в превод на Шилер“. Тя обичаше изрази, които дразнеха Ханс Касторп поради своето безвкусие и модно просташка изтърканост, като например: „Това е вече върхът на всичко!“ или: „Нямаш си представа!“ А когато определението „ослепително“, което това модно лапацало дълго време употребяваше за „блестящо“ или „отлично“, се оказа напълно изтъркано, омаломощено и раздърпано, тоест остаряло, тя се хвърли върху най-новото — думата „ужасно“, и взе да намира, сериозно или на подигравка, всичко „ужасно“, пързалката за шейни, сладкишите и собствената си телесна температура, което също така бе отвратително. Към това се прибавяше и нейното сплетничене — и то бе извън всяка мярка. Тя можеше най-сетне да разправя, че госпожа Заломон днес носела най-финото си дантелено бельо, тъй като щяла да ходи на преглед да се кипри в него пред лекарите — имаше нещо вярно в това, Ханс Касторп сам бе добил впечатлението, че процедурата на прегледа, независимо от резултата, доставя удоволствие на дамите — те кокетно се кичеха преди това. Но как можеше човек да посрещне твърдението на госпожа Щьор, според което госпожа Редиш от Познан, болна вероятно от туберкулоза в гръбначния мозък, трябвало един път седмично да се разхожда по десет минути гола-голеничка пред придворния съветник в стаята му? Невероятността на това твърдение почти се равняваше на неговото безобразие, но госпожа Щьор се вереше и кълнеше, поддържаше го, макар че бе трудно да се разбере как клетата жена посвещава толкова усърдие, енергия и деспотичност на подобни случаи, след като нейните собствени работи й създаваха много тревоги. От време на време я обземаха пристъпи на малодушна, сълзлива загриженост, която отдаваше на своята уж растяща „отпуснатост“ или на възходящата крива върху листа за температурата. Тя пристигаше на масата разхълцана, скупчила носна кърпа пред устата си, докато сълзи обливаха изпосталелите й червени бузи — вайкаше се, че Беренс искал да я тури на легло и че искала да знае какво е казал зад гърба й, какво има, какво става с нея, искала да погледне истината право в очите! Тя с ужас забеляза един ден, че леглото й е поставено с краката към вратата и едва ли не получи гърчове поради това откритие. Не можаха отведнъж да разберат нейния гняв и ужас, особено Ханс Касторп не можа отначало нищо да схване. Е, та? Какво от това? Защо да не бъде поставено леглото, както са го поставили? Нима той, за бога, не разбира? „С краката напред…“ Тя вдигна страшна врява и веднага преместиха леглото, макар че оттогава светлината отвън падаше върху възглавницата й, което пречеше на съня й.

Всичко това бе несериозно, то почти с нищо не задоволяваше духовните потребности на Ханс Касторп. Една ужасяваща случка, която по него време разтревожи трапезарията, направи особено впечатление на младия човек. Един нов пациент, учителят Попов, мършав и тих човек, който се бе настанил на „добрата руска маса“ заедно със своята също така мършава и тиха годеница, се оказа епилептик; тъкмо когато бяха вече сервирали яденето, той получи типичен остър пристъп с оня рев, чийто демоничен и нечовешки характер често е описван, свлече се от стола си на земята и затърчи ръцете и краката си по най-ужасяващ начин. Още по-лошо бе това, че току-що бяха сервирали риба и имаше опасност Попов да се задуши от някоя кост при тези свои спазми. Възбудата бе неописуема. Дамите, начело с госпожа Щьор, без по нещо да й отстъпваха госпожите Заломон, Редиш, Хесенфелд, Магнус, Илтис, Леви и другите, изпаднаха в най-различни видове истерия, така че някои почти бяха в състоянието на Попов. Крясъците им бяха оглушителни. Навред се виждаха само зажумели очи, зинали уста и изкривени тела. Една-единствена предпочете да падне тихо в несвяст. Имаше и случаи на задавяне, тъй като припадъкът на Попов бе изненадал всичките във време на дъвкане и гълтане. Част от сътрапезниците избягаха през всички възможни изходи, също и през вратите към верандата, макар че вън бе влажно и студено. Независимо от ужаса върху целия случай тегнеше едно особено, неприлично ударение, и то въз основа на една наложила се на всички асоциация, която бе във връзка с последната лекция на д-р Кроковски. При своето изложение върху любовта като болестотворна сила миналия понеделник аналитикът бе споменал за епилепсията; в прааналитичните времена човечеството виждало в тая болест ту пророчески пристъп, ту овладяване от бяс, а Кроковски я описа наполовина с поетични, наполовина с безмилостно научни думи като еквивалент на любовта и оргазъм на мозъка, с една дума, и опозори по такъв начин, че неговите слушатели трябваше да схванат поведението на Попов като илюстрация към лекцията, като блудно откровение и тайнствен съблазън; ето защо и закриването на очите, бягството на дамите бе израз на известна свенливост. Придворният съветник също бе в трапезарията и той, подпомогнат от старшата сестра Милендонк и един млад здравеняк от същата маса, изнесе в хола припадналия, който бе посинял, вцепенен, изкривен и с пяна на устата; там доста дълго време гледаха как лекарите, старшата сестра и друг персонал се занимават с епилептика, когото после отнесоха на носилка. Не много след това видяха господин Попов щастлив и доволен — в компанията на своята също така щастлива и доволна годеница — да седи отново на „добрата руска маса“ и като че ли нищо не бе ставало, да си дояжда обяда!

Ханс Касторп бе взел участие в събитието, като показа всички външни признаци на почтителен ужас, но всъщност цялата работа не му се стори толкова сериозна, нека му прости бог. Вярно, Попов би могъл да се задуши от хапката риба, но нали в действителност не се задуши; въпреки всичката безсъзнателна ярост и вилнеене той сигурно не си спомняше за това. И външността му не бе такава, че да подкрепи страхопочитанието на Ханс Касторп към страданието; и тя, каквато си беше, само умножи впечатленията на несериозна отпуснатост, които той тук горе със съпротива възприемаше и на които желаеше да противодейства чрез едно противно на господстващия обичай по-близко запознанство с тежко болните и умиращите.

На етажа на братовчедите, недалеч от техните стаи, лежеше едно съвсем младо момиче на име Лайла Гернгрос, която според съобщенията на сестра Алфреда бе на път да умре. Тя бе получила за десет дни четири кръвоизлива и родителите й бяха дошли, за да видят дали ще може да я закарат жива до дома, но това се оказа невъзможно: придворният съветник каза, че бедната малка Гернгрос не ще понесе пътуването. Тя беше шестнадесет-седемнадесетгодишна. Ханс Касторп видя тук удобен случай да осъществи плана си за саксията с цвете и пожеланията за оздравяване. Вярно, Лайла нямаше сега рожден ден, нито пък — по човешки предвиждания — щеше да го дочака, тъй като той се падаше през пролетта — както бе разузнал Ханс Касторп; но той реши, че това не трябва да бъде пречка за милосърдното му начинание. При една обедна разходка около казиното той влезе с братовчед си в някаква цветарница, където с развълнувани гърди задиша влажната и пълна с ухания атмосфера, и купи една красива хортензия, която нареди да изпратят в стаята на малката умираща; пратката бе придружена от картичка, върху която нямаше подпис, а само думите. „От двамата съобитатели, с най-искрени пожелания за оздравяване“. Той бе весел, приятно омаломощен от уханията на растенията и топлинката в магазина, от която след външния студ очите му се просълзиха; сърцето му силно биеше, обзе го някакво чувство за авантюристичността, дързостта, предприемчивостта на това дребно начинание, на което тайничко придаваше символично значение.

Лайла Гернгрос нямаше частна болногледачка, за нея се грижеха непосредствено госпожица фон Милендонк и лекарите, но сестра Алфреда постоянно се навърташе около нея и докладваше на младите хора за въздействието на тяхната пратка. Потисната от безизходицата на състоянието си, малката се зарадвала като дете на анонимния поздрав. Цветето стояло до леглото й, тя го милвала с погледи и с ръце, грижела се да го поливат редовно и дори при най-тежките пристъпи на кашлица, които я измъчвали, не откъсвала измъчения си поглед от него. Нейните родители, майор от запаса Гернгрос и жена му, били също така трогнати и зарадвани; тъй като не познавали никого в санаториума, те не се и опитвали да отгатнат кои може да са изпращачите; тогава сестра Шилдкнехт, както сама си призна, не се сдържала и разкрила анонимността, като назовала дарителите. Тя им предаде молбата на тримата Гернгрос да ги посетят, за да приемат техните благодарности; ето как на другия ден сестрата ги поведе и те влязоха на пръсти в стаята на страдалицата Лайла.

Умиращата беше едно извънредно миловидно русо създание със сини очи, подобни на незабравки, което имаше деликатен, но съвсем не мизерен вид въпреки ужасните кръвоизливи и въпреки че дишаше само с един незадоволителен остатък от здрава белодробна тъкан. Тя поблагодари и заговори с един малко беззвучен, но приятен глас. Розово сияние се появи върху бузите й и не слезе от тях. Ханс Касторп обясни на присъстващите родители и на дъщеря им своята постъпка, нещо, което те сигурно очакваха, и до известна степен им се извини; той говореше приглушено и развълнувано, с нежно почитание. Малко оставаше — вътрешният подтик за това бе налице — и той би подгънал едното коляно пред леглото, но само подържа дълго време ръката на Лайла в своята, въпреки че тази гореща ръчица бе не само влажна, но направо мокра, тъй като потната секреция на детето бе извънмерна; то постоянно отделяше толкова вода, че плътта му отдавна би трябвало да се спече и изсъхне, ако голямата консумация на цитронада, от която имаше цяла гарафа върху нощната масичка, не уравновесяваше донякъде изпотяването. Колкото и да бяха натъжени, родителите поддържаха съгласно човешките обичаи краткия разговор със запитвания около личния живот на братовчедите и други подобни средства. Майорът беше широкоплещест мъж с ниско чело и щръкнали мустаци — един исполин, който очевидно нямаше никаква органическа вина за предразположението и възприемчивостта на дъщеричката. Безспорно тук по-скоро бе виновна жена му, дребна личност от подчертано туберкулозен тип; поради тази „зестра“ и съвестта й изглеждаше обременена. Когато след десетина минути Лайла прояви признаци на умора или по-скоро на свръхвъзбуда (розовият цвят на бузите й се сгъсти, а очите-незабравки обезпокоително заблестяха) и сестра Алфреда с поглед подкани братовчедите да се сбогуват, госпожа Гернгрос ги изпрати до пред вратата и се отдаде на самообвинения, които покъртиха Ханс Касторп. У нея, само у нея се криела причината, уверяваше тя; само от нея можело детето й да наследи това, мъжът й нямал никакво участие, ни най-малка вина нямал. Що се отнасяло до нея самата, тя можела да ги увери, че само за кратко време е била засегната съвсем малко, отгоре-отгоре, съвсем кратковременно — като младо момиче. После се оправила, напълно се оправила, така й рекли, защото искала да се омъжи, да се омъжи и да си поживее… и наистина това й се удало: съвсем поправена и оздравяла, встъпила в брак с нейния любим, здрав като канара съпруг, у когото нямало и помен от подобни истории. Но колкото и чист и здрав да бил той, все пак не могъл да предотврати със своето влияние нещастието.

Но ето че при детето — и това било най-ужасното, — при детето излязло наяве това, което било погребано и забравено, и то не можело да се справи с него, то загива, докато майката го била прескочила и стигнала до по-устойчива възраст — то умирало, клетото, милото дете, лекарите не давали вече надежда и само тя е виновна за всичко, само нейният предишен живот. Младите хора се опитаха да я утешат, смънкаха нещо за възможността да настъпи и щастлив обрат. Но майоршата само изхълца и им поблагодари още веднъж за всичко, за хортензията и за това, че със своето посещение били малко разсеяли и ощастливили детето. Ето го, лежало, горкичкото, всред своята мъка и самота, докато други млади момичета се радвали на живота и танцували с красиви млади господа — болестта ни най-малко не убивала желанието за такива работи. Те двамата внесли малко слънчев зрак в нейната стая, боже мой, може би последния. За нея хортензията била като бален успех, а разговорът с двамата представителни кавалери като един приятен малък флирт, това тя, майката Гернгрос, добре била забелязала.

Този разговор неприятно засегна Ханс Касторп особено след като на всичко отгоре майоршата не произнесе правилно думата „флърт“, тоест не по английски, а с немско „и“, което безмерно го раздразни. Пък и той не беше никакъв представителен кавалер, а само бе посетил Лайла в знак на протест срещу господстващия егоизъм и от медицинско-духовни съображения. Накратко, той бе малко разстроен от крайния изход на историята, доколкото се отнася до становището на майоршата, но иначе бе много оживен и пленен от процеденото начинание. Две впечатления, уханието на пръст в цветарницата и мокротата на Лайлината ръчица, бяха останали в ума и душата му. И тъй като началото вече бе сложено, той още същия ден уговори със сестра Алфреда едно посещение при нейния питомец Фриц Ротбайн, който ужасно скучаеше със своята болногледачка, макар че, ако не мамеха всички признаци, още много малко време му бе определено да живее.

Нищо не помогна на добрия Йоахим и той трябваше да вземе участие. Поривът и благотворително предприемчивият дух на Ханс Касторп излязоха по-силни от нежеланието, което Йоахим успяваше да изрази най-много чрез мълчание и свеждане на очи, защото не можеше да се обоснове, без да се прояви като нехристиянин. Ханс Касторп много добре виждаше това и съумяваше да извлече полза от него. Той много добре разбираше това нежелание. Но ако сам той се чувстваше оживен и ощастливен от такива начинания и ако те му се струваха насърчителни? Няма що, трябваше просто да не обръща внимание на безмълвната съпротива на Йоахим. Заедно с Йоахим прецениха дали не могат да изпратят или занесат цветя и на младия Фриц Ротбайн, макар че този умиращ бе от мъжки пол. Той много искаше да направи това; според него без цветя не можеше; опитът с хортензията, която беше виолетова и изящна, извънредно му хареса; и така той реши, че полът на Ротбайн е уравновесен от безнадеждното му състояние и че за да му се подаряват цветя, не е необходимо да има рожден ден, защото на умиращите без друго и постоянно трябва да се гледа като на деца, които имат рожден ден. Като реши това, той отново се озова с братовчед си всред излъчващата топлина и ухание на пръст атмосфера на цветарницата и влезе при господин Ротбайн с току-що напръскан и ухаещ букет от рози, карамфили и шибой, воден от Алфреда Шилдкнехт, която бе съобщила за посещението на младите хора.

Тежко болният, едва двадесетгодишен, а вече с плешива и посивяла глава, восъчноблед и изтощен, с големи ръце, голям нос и големи уши, се просълзи от благодарност за утешението и развлечението — когато поздрави двамата и прие букета, той наистина се поразплака от слабост, но после, веднага след това, макар и с почти шептящ глас, заговори за търговията с цветя в Европа и за нейния все още продължаващ бурен подем, за големия експорт от цветарниците в Ница и Кан, за вагонните и пощенските пратки, които ежедневно напускат тия градове във всички посоки, за пазарите на едро в Париж и Берлин и за снабдяването на Русия. Защото той бил търговец и в тая област били всичките му интереси — докато все още бил жив. Баща му, фабрикант на кукли в Кобург, го бил изпратил да учи в Англия, тъй шушнеше той, и там се разболял. Трескавото му състояние обаче сметнали за тифозно и съответно го лекували, тоест хранели го диетично, с разводнени супи, от което съвсем отпаднал. Тук горе му дали да яде и той ял: с пот на лицето седял в леглото и опитвал да се храни. Но вече било твърде късно, за съжаление заболели били и червата му, напразно му изпращали от дома език и пушени змиорки, той нищо вече не понасял. Баща му бил на път за насам, Беренс го повикал с телеграма. Защото смятали да приложат една решителна интервенция, секция на ребра, искали за всеки случай да опитат, макар че шансовете били нищожни. Ротбайн шепнеше съвсем делово по тия неща, а и въпроса за операцията разгледа напълно като търговец — докато живеел, щял да взима отношение към нещата само от тази гледна точка. Разноските, шепнеше той, включително анестезията на гръбначния мозък, щели да възлязат точно на хиляда франка, защото се касаело до почти целия гръден кош, до шест или осем ребра, и сега той се питал дали тази инвестиция щяла що-годе да се рентира. Беренс го увещавал, но неговият интерес бил безспорен, докато неговият (на Ротбайн) интерес изглеждал съмнителен и не се знаело дали няма да постъпи по-разумно, ако си умре заедно с ребрата.

Трудно бе да му се даде съвет. Братовчедите казаха, че при калкулацията трябва да се има пред вид и изтъкнатата хирургическа сръчност на придворния съветник. Съгласиха се да изчакат като решително мнението на пътуващия насам Ротбайн старши. При сбогуването младият Фриц пак се поразплака и макар че това бе само от слабост, сълзите, които проля, странно контрастираха с отривистата деловитост на неговия начин на мислене и говорене. Той помоли господата да повторят посещението си и те с готовност обещаха, но не можаха вече да сторят това. Защото вечерта бе пристигнал фабрикантът на кукли, а на другия ден пристъпиха към операцията, след което синът не можеше вече да приема посещения. А два дни след това Ханс Касторп мина с Йоахим край стаята на Ротбайн и видя, че я разтребват. Сестра Алберта междувременно бе напуснала с куфарчето си санаториума „Бергхоф“, тъй като по спешност я бяха повикали в друго заведение при друг умиращ; тя бе се упътила към него с въздишка, прикрепвайки зад ухото си лентата, която придържаше пенснето й, тъй като това бе единствената й перспектива.

Една „напусната“, освободена стая, която разтребват при накамарени мебели и отворена двойна врата — както можеше да се забележи на минаване край нея на път за трапезарията или за навън, — такава стая бе красноречива, но и толкова обичайна гледка, че едва ли казваше много, особено на човека, който на времето също така се е настанил в една току-що по същия начин „станала свободна“ и разтребена стая, където се бе почувствал като у дома си. Понякога се знаеше кой е живял в съответния номер и това караше човек да се замисли: така бе този път, така и след една седмица, когато Ханс Касторп видя на минаване стаята на малката Гернгрос в същото състояние. В този случай и на пръв поглед неговият разум се опълчи против смисъла на господстващата там шетня. Той стоеше и гледаше, унесен и уязвен, когато покрай него мина придворният съветник.

— Стоя тук и гледам шетнята — каза Ханс Касторп. — Добър ден, господин придворен съветник. Малката Лайла…

— Мда — отговори Беренс и вдигна рамене. След мълчание, необходимо за ефекта от този жест, той добави: — Вие май съвсем редовно я поухажвахте преди спускането на завесата? Харесва ми, дето се позагрижвате за моите дробосвирци в кафезите, и то като се има пред вид, че все пак не сте от най-здравите. Хубава проява от ваша страна, не, не, нека си кажем правичката, че това е една твърде хубава черта във вашата характеристика. По тоя случай: да ви помагам ли по малко от време на време? Имам още сума щиглеци — стига да се интересувате. Сега например ще се отбия при моята „препълнена“ пациентка. Ще дойдете ли? Ще ви представя просто като един състрадателен неин другар по съдба.

Ханс Касторп каза, че придворният съветник му е взел думата от устата и му е предложил тъкмо това, за което току-що е искал да го помоли. С удоволствие щял да се възползва от разрешението и бил готов да го придружи. Но коя била тази „препълнена“ и как да разбира това прозвище?

— Буквално — каза придворният съветник. — Съвсем точно и не метафорично. Нека тя сама ви разправи.

С няколко крачки те стигнаха до стаята на „препълнената“. Придворният съветник се втурна през двойната врата, като заповяда на придружителя си да чака. При повторното излизане на Беренс откъм стаята прозвуча астматичен, но ясен и весел смях и говор, който бе заглушен от затварянето на вратата. Но и състрадателният посетител бе посрещнат от същия смях и говор, когато няколко минути по-късно го пуснаха да влезе и Беренс го представи на лежащата в кревата руса дама, чиито сини очи любопитно го заоглеждаха; подпряла с възглавници гърба си, тя бе полуседнала, овладяна от неспокойство, постоянно се разсипваше във висок, кръшен смях сякаш от сребърни звънчета и се бореше за въздух, възбудена и поласкана до притеснение. Тя се смееше на приказките на придворния съветник, с които й представи посетителя, а когато той си тръгна, многократно му извика „сбогом“, „много благодаря“ и „довиждане“, като му махаше с ръка; тя звънко въздъхна, разля потоци сребърен смях, опираше ръцете си върху вълнуващите се под батистената нощница гърди и не можеше да задържи краката си мирни. Тя се казваше госпожа Цимерман.

Ханс Касторп я познаваше бегло от виждане. Тя се бе хранила няколко седмици наред на масата на госпожа Заломон и на лакомия ученик и винаги се смееше. После изчезна, без това да бе направило някакво впечатление на младия човек. Сигурно си е заминала, помислил бе той, доколкото изобщо се бе занимавало нейното изчезване. А сега я намери тук с прозвището „Препълнената“ и чакаше да му обяснят какво означава то.

— Ха-ха-ха-ха-ха — кръшно се смееше тя поласкана, а гръдта й се вълнуваше. — Ужасно забавен човек е този Беренс, приказно забавен, просто да се пукне човек от смях. Но седнете, господин Кастен, господин Карстен, как ви беше името всъщност, то е толкова забавно, ха-ха, хи-хи, прощавайте! Седнете на тоя стол тук до краката ми, но позволете ми да си поритам, не мога… хаа — въздъхна тя с отворена уста и отново кръшно се разсмя, — съвсем не мога да се сдържа…

Тя бе почти хубава, имаше изтеглени, макар и доста остри черти и малка двойна брадичка. Но устните й бяха синкави, а и върхът на носа й имаше същата окраска — сигурно от недостиг на въздух. Ръцете й, които бяха приятно изтънели и добре отговаряха на дантелените маншети на нощницата й, също не можеха да стоят мирно — като краката. Шията й беше момчешка, с трапчинки над крехките ключици, а и гърдите, които смехът и задухът караха насила да се разтърсват леко, изглеждаха нежни и млади. Ханс Касторп реши да й изпрати или донесе красиви цветя от експортните цветарници в Ница или Кан — напръскани и ухаещи. С известно безпокойство той се присъедини към пърхащото, угнетяващо веселие на госпожа Цимерман.

— Значи, вие посещавате тук болните от по-първа ръка? — попита тя. — Колко забавно и любезно от ваша страна, ха-ха-ха-ха! Но представете си, че аз съвсем не съм от тях, тоест всъщност доскоро съвсем не бях от тях, ни най-малко… Докато неотдавна ми се случи… Слушайте, това сигурно ще бъде най-смешното, което вие през целия си живот… — И борейки се за въздух, тя с чуруликане и трели му разказа какво й се било случило.

Тя била дошла тук малко болна — все пак болна, защото иначе не би дошла, може би не съвсем леко, но по-скоро леко, отколкото тежко болна. Пневмотораксът, това още ново и бързо добило голяма известност постижение на хирургическата техника, и при нейния случай дал отлични резултати. Операцията се оказала напълно сполучлива, състоянието и самочувствието на госпожа Цимерман напредвали най-отрадно, съпругът й — защото тя била омъжена, макар и бездетна — очаквал завръщането й след три-четири месеца. Тогава тя за развлечение се разходила до Цюрих — за това пътуване нямало друга причина освен нуждата от развлечение. И тя наистина се забавлявала, колкото й душа искала, при което обаче съзнала необходимостта от едно допълване на дроба и възложила тази работа на един тамошен лекар. Мил и забавен млад човек, ха-ха-ха, ха-ха-ха, но какво се случило. Той я препълнил! Нямало друго определение за това, думата казвала всичко. Искал й само доброто, но сигурно не си знаел работата както трябва и, с една дума, тя се върнала тук горе в препълнено състояние — ха, хи-хи-хи! — тоест сърцето я стягало и въздухът не й достигал; Беренс, който страшно я навикал, веднага я турил на легло. Сега била тежко болна — всъщност не била от първостепенните болни, но била изпортена, похабена — ами лицето му, ха-ха-ха, най-смешно от всичко било лицето му! И като очерта с пръст лицето му, тя се разсмя така, че сега и челото й взе да посинява. Най-смешен обаче бил Беренс, когато я ругаел и нагрубявал нея още предварително я напушил смях, когато разбрала, че са я препълнили. „Вие се намирате в абсолютна опасност за живота!“ — креснал й той без всякакви заобикалки и усуквания, истинска мечка, ха-ха-ха, хи-хи-хи, прощавайте.

Не бе ясно в какъв смисъл се смееше тя тъй кръшно на изявлението на придворния съветник — дали само заради неговата „грубост“ и защото не му вярваше, или затова, че макар и да му вярваше (а не можеше да не му вярва), намираше ужасно забавна цялата работа, тоест опасността за живота си. Ханс Касторп остана с впечатление, че вярно е второто и че тя кръшно се смее, чурулика и разлива трели наистина само от детинско лекомислие и поради безразсъдството на птичия си мозък, което той не одобряваше. Въпреки това Ханс Касторп й изпрати цветя, но не видя вече смеещата се госпожа Цимерман. Защото, след като няколко дена наред я поддържали с кислород, тя починала, както си му е редът, в обятията на повикания с телеграма съпруг — гъска и половина, добави от себе си придворният съветник, когато разправяше това на Ханс Касторп.

Но още преди това състрадателният и предприемчив дух на Ханс Касторп бе установил с помощта на придворния съветник и болногледачите други връзки с тежко болните в санаториума, а Йоахим бе принуден да върви с него. Така го заведоха при сина на госпожа „Tous-les-deux“ — втория, който й бе останал, след като съседната стая на първия отдавна бе разтребена и опушена с Н2СО. После го заведоха и при момчето Теди, което неотдавна бе дошло от профилактичния институт „Фридерицианум“, тъй като неговият случай бе се оказал много тежък за там. Освен това и при нещастната и толкова желаеща да я харесват госпожа фон Малинкрод, която получи цвете както и горепоменатите и която Ханс Касторп на няколко пъти даже нахрани с каша в присъствието на Йоахим… В края на краищата те се прочуха като самаряни и милосърдни братя. В този смисъл и Сетембрини веднъж заговори Ханс Касторп:

— По дяволите, инженере, чувам поразителни работи за вашия живот. Вие май сте се отдали на благотворителност? Търсите оправдание чрез добри дела?

— Дребна работа, господин Сетембрини. Няма нищо особено, та да се вдига шум. Братовчед ми и аз…

— Я не забърквайте тук братовчед си! Макар и да става дума за вас двамата, играта водите вие, това е положително. Лейтенантът е една почтена, но обикновена и духовно незастрашена натура, която създава само малки безпокойства на възпитателя. Не ще ме накарате да повярвам в неговото предводителство. По-значителният, но и по-застрашеният сте вие. Вие, ако мога така да се изразя, сте едно грижовно дете на живота — човек трябва да се грижи за вас. Между впрочем вие ми разрешихте да се грижа за вас.

— Разбира се, господин Сетембрини. Веднъж за винаги. Много любезно от ваша страна. „Грижовно дете на живота“ — хубаво казано. Какво ли не измислят писателите! Не ми е много ясно дали да се гордея с това определение, но то звучи красиво, трябва да призная. Е, аз сега малко се занимавам с тия, които са грижовни деца на смъртта, сигурно това искате да кажете. Когато имам време, тъй между другото, и когато виждам, че не страда режимът, понавестявам сериозно и тежко болните, разбирате ли, тези, които не стоят тука за удоволствие и не развратничат, а умират.

— Но писано е: оставете мъртвите да погребат своите мъртви — каза италианецът.

Ханс Касторп вдигна рамене и с израза на лицето си показа, че са писани много неща, какви ли не, така че е трудно да открие човек истината и да я следва. Латернаджията, разбира се, бе се позовал на едно смущаващо гледище, това можеше да се очаква. Но макар че Ханс Касторп и сега бе готов да се вслушва в думите му, да намира, без ангажимент, учението му за интересно и за опит да се подлага на педагогическото му влияние, той все пак далече не смяташе заради някакви възпитателни моменти да се откаже от начинания, които му се струваха съвсем не маловажни и по непреодолим начин плодотворни — въпреки майката на Гернгрос и нейните приказки за „милия малък флирт“, въпреки трезвите разсъждения на бедния Ротбайн и въпреки глупавото чуруликане на „Препълнената“.

Синът на „Tous-les-deux“ се казваше Лауро. Той бе получил цветя, ухаещи на земя, теменужки от Ница, от „двама съчувстващи другари по съдба с най-искрени пожелания за оздравяване“ и тъй като анонимността им се бе превърнала в чиста формалност и всеки знаеше кой праща подаръците, госпожа „Tous-les-deux“, чернобледата майка от Мексико, сама заприказва при една среща в коридора братовчедите, благодари им и с хъхрещи думи, но главно посредством една предизвикваща печал мимика ги помоли да приемат благодарността лично от сина й — de son seul et dernier fils qui allait mourir aussi38. Те веднага сториха това. Лауро се оказа един удивително красив млад човек с жарки очи, орлов нос, чиито ноздри трептяха, и разкошни устни, над които бяха наболи черни мустачки, но обноските му бяха толкова самохвално драматични, че посетителите, Ханс Касторп наистина не по-малко от Йоахим Цимсен, се зарадваха, когато вратата на болничната стая отново се затвори зад тях. Защото, докато „Tous-les-deux“, със своя черен кашмирски шал, със своите напречни бръчки върху тясното чело и ужасните торбички под ахатовочерните очи, се разхождаше из стаята с пребрадено черно було и с подсечени колене, а единият ъгъл на голямата й уста печално бе провиснал надолу, докато от време на време се приближаваше до седналия в леглото и докато повтаряше папагалски трагичните си слова: „Tous les de, vous comprenez, messies… Premierment l’un et maintenant l’autre“39, нейният син, също на френски, се отдаваше на хъхрещи, шипящи и непоносимо високопарни словоизлияния в смисъл, че той възнамерява да умре като испански герой, като heros, a l’espagnol40, също като брат си, de meme que son fier jeune frere Fernando41, който също умрял като истински герой… Той жестикулираше, разгърди се, за да подложи на стрелите на смъртта своите жълти гърди, и продължи все така, докато един пристъп на кашлица, който изкара рядка розова пяна на устата му, задуши неговите самохвалства и принуди братовчедите да си излязат на пръсти.

Те повече не говориха за посещението при Лауро и вътрешно, всеки за себе си, се въздържаха да разкритикуват държанието му. Но и на двамата повече се понрави при Антон Карлович Ферге от Петербург, с неговите големи добродушни мустаци и неговата също така с добродушен израз изпъкнала адамова ябълка, който лежеше в леглото и много бавно и трудно се възстановяваше от опита да му направят пневмоторакс, който го докарал на косъм от смъртта и едва не заплатил с живота си за него. При това получил силен шок, шок на плеврата, известен като съпровождащо явление при тази модна интервенция. При него обаче шокът на плеврата се проявил в изключително опасна форма, като пълен колапс и най-сериозно изпадане в безсъзнание, с една дума, бил толкова зле, че се наложило да прекъснат и отложат засега операцията.

Добродушните сиви очи на господин Ферге се разширяваха и лицето му пребледняваше, колчем заговореше за случая, който трябва да бе бил ужасен за него.

— Без наркоза, господа. Добре, наша милост не понася наркоза, в тоя случай тя е противопоказна, като разумен човек разбрах това и се примирих. Но местната упойка не стига дълбоко, господа, тя обезболява само външните тъкани, човек усеща, когато го отварят, но само едно натискане и мачкане. Лежа с покрито лице, за да не виждам нищо, а асистентът ме държи отдясно и старшата сестра отляво. Струва ми се, че ме притискат и мачкат, това е от плътта, която отварят и с щипки придръпват настрани. Тогава чувам придворният съветник да казва: „Така!“ и в същия миг, господа, той почва да опипва плеврата с някакъв тъп инструмент — трябва да е тъп, за да не я пробие преждевременно: той я опипва, за да намери мястото, където може да направи пробив и да вкара газа, и като върши това, като обикаля с инструмента си по плеврата ми… господа, господа!… Тогава капитулирах, тогава се свърши с мене, неописуеми неща изпитах. Плеврата, господа, плеврата не трябва да се докосва, тя не може и не иска да я докосват, тя е табу, покрита е с плът, изолирана и недостъпна, веднъж за винаги. И ето че той я бе открил и я опипваше. Господа, тогава ми прилоша. Ужасно нещо, господа, никога не бих помислил, че може да има такова седмократно отвратително и кучешки мръсно усещане на земята освен в ада! Изпаднах в безсъзнание — в три безсъзнания наведнъж: едно зелено, едно кафяво и едно виолетово. Освен това ми завоня, шокът на плеврата изостри у мен обонянието, господа, извън всяка мярка замириса на сероводород, вероятно така мирише в ада, и на всичко туй отгоре се чух да се смея, докато хвърлях топа, но не както се смее човешко същество, а това беше най-неприличният и най-отвратителният смях, който съм чувал в живота си, защото да ви опипват плеврата, господа, това е все едно, че по най-гаден, най-нечуван и най-безчовечен начин ви гъделичкат, точно така и не иначе изглежда този позор и това изтезание, ето това е шокът на плеврата, от който да ви пази добрият бог.

Често и с един ужас до пребледняване Антон Карлович Ферге се връщаше на тази „кучешка“ преживелица и не малко се боеше от едно нейно повторение. Между впрочем той още отначало им се бе обявил за прост човек, комуто е напълно чуждо всичко „възвишено“ и комуто не бива да се предявяват особени духовни или душевни изисквания, тъй както и той не предявява такива изисквания никому. Като се разбраха по този въпрос, той съвсем не безинтересно им разказа за своя предишен живот, от който го изтръгнала болестта, живот на търговски пътник в служба на едно застрахователно дружество срещу пожар: тръгвайки от Петербург, той надлъж и нашир кръстосвал цяла Русия и посещавал застрахованите фабрики, за да издирва икономически несигурните; статистически било установено, че най-често избухвали пожари всред най-зле развиващите се индустрии. Затова именно го изпращали — за да обследва под един или друг предлог някое предприятие и да докладва на дружеството за резултатите, та чрез своевременно презастраховане и подялба на премиите да се предотвратят значителни загуби. Той разказваше за зимни пътешествия из обширната империя, за нощни пътувания със спални шейни, под покривки от овчи кожи, и как се събуждал, виждайки очите на вълците да блестят като звезди по снега. Със себе си носел в сандък замразена храна, например зелева супа и бял хляб, които размразявал на станциите за смяна на конете, за да се нахрани, при което хлябът се оказвал пресен като току-що изваден от фурната. Лошо било само, когато по пътя ги застигало неочаквано по-топло време: тогава носената на калъп чорба изтичала.

По този начин разказваше господин Ферге, като от време на време се прекъсваше със забележката, че всичко това е много хубаво, само дето му предстоял още веднъж опитът с пневмоторакса. Това, което разказваше, не беше нещо възвишено, но от фактически характер и твърде приятно за слушане, особено за Ханс Касторп, който смяташе за полезно да чуе нещо за самоварите, пирожките, казаците и дървените църкви с толкова много луковични кубета, че приличали на колонии гъби. Ферге разказваше и за тамошния тип хора, за тяхната северняшка еротика, която се виждаше толкова странна на Ханс Касторп, за азиатския примес на кръв у тях, за издадените скули, за фино-монголското разположение на очите; младият човек слушаше с антропологически интерес, после накара да му поговорят по руски — бърже, чудновато и сякаш без кости се редеше източната реч изпод добродушните мустаци на господин Ферге и от неговата добродушно изпъкнала адамова ябълка и всичко това забавляваше Ханс Касторп тъкмо защото го водеше из педагогически забранена област — такава е младежта.

Те често се отбиваха за малко при Антон Карлович Ферге. Междувременно посещаваха Теди от „Фридерицианума“, едно елегантно четиринадесетгодишно момче, русо и изискано, с частна болногледачка и бяла копринена пижама, украсена с шнурове. Той бе сирак и богат, както сам разказа. В очакване на сериозна оперативна интервенция за отстраняване на разядени тъкани, с която искаха да направят един опит, той, когато се чувстваше по-добре, напускаше за по един час леглото си, за да слезе долу в салоните в своя хубав спортен костюм. Дамите обичаха да се шегуват с него, а той слушаше техните разговори, например тези, които се занимаваха с адвоката Айнхуф, госпожицата с кюлотите и Френцхен Оберданк. После пак си лягаше. Тъй си живееше момчето Теди от ден за ден, като даваше да се разбере, че от живота нищо друго вече не очаква освен само тъкмо това.

А в номер петдесет лежеше госпожа фон Малинкрод, на име Наталие, с черни очи и златни обеци на ушите, кокетна, суетна и при това един истински женски Лазар и Йов, дарена от бога с всички възможни недъзи. Организмът й, изглежда, бе наводнен от отрови, така че всички възможни болести я спохождаха една след друга и едновременно. Тежко бе пострадала кожата й, която на много места бе покрита от една тук-таме и разранена екзема, която мъчително я сърбеше; засегната бе и устата й, та с мъка вкарваше лъжицата. Едно след друго се сменяха вътрешни възпаления — на плеврата, на бъбреците, на белите дробове, на надкостницата и даже на мозъка, от което изпадаше в безсъзнание; сърдечната слабост, предизвикана от треската и болките, й създаваше големи страхове, пречеше й например да поглъща храната: тя се спираше горе в хранопровода. С една дума, положението на тази жена бе отвратително, а вън от туй тя бе съвсем сама в света, защото, след като напуснала мъжа и децата си заради друг мъж, който бил още почти момче, тя пък била напусната от любовника си, както братовчедите разбраха от нея самата; сега била безприютна, макар и не без средства, защото съпругът й я издържал. Без неуместна гордост тя се ползвала от неговата почтеност или от неугасналата му любов, тъй като не се отнасяше сериозно към себе си, а признаваше, че е само една окаяна, грешна жена и на тази основа понасяше всичките свои непосилни страдания с удивително търпение и издръжливост, с елементарната съпротивителна сила на своята расова женственост, която вземаше връх над мизерията на кафеникавото й тяло — дори бялата марлена превръзка, която по някаква зла участ бе принудена да носи около главата си, тя бе превърнала в една добре стояща й шапчица. Тя постоянно си сменяше накитите, сутрин почваше с корали, а вечер свършваше с перли. Зарадвана от пратката цветя на Ханс Касторп, тя покани младите господа на чай край леглото си, като сама пиеше от чаша с шулец; пръстите на ръцете й без изключение на палеца бяха покрити до ставите с опали, аметисти и изумруди. Докато златните обеци на ушите й се раздрънкваха, тя успя да разправи на братовчедите как се случило всичко с нея: за своя порядъчен, но скучен мъж, за своите също така порядъчни, но скучни деца, които се били метнали съвсем на баща си и за които никога не могла особено да се трогне; разправяше и за „почти момчето“, с което бе избягала и чиято поетична нежност тя много хвалеше. Но неговите роднини с хитрост и насила го отделили от нея, а освен това малкият сигурно бил отвратен от болестта й, която по него време многостранно и бурно избухнала. Тя запита с кокетничене дали и господата се отвращават от нея; и нейната расова женственост надделяваше над екземата, която покриваше половината й лице.

Ханс Касторп пренебрежително мислеше за малкия, който се отвращавал, и чрез едно вдигане на рамене даде израз на това си чувство. Що се отнасяше до него, той бе насърчен в противоположна насока от мекушавостта на поетичното „почти момче“ и при многократните посещения търсеше случай да оказва на нещастната госпожа фон Малинкрод малки болногледачески услуги, които не изискваха специални познания: тъпчеше я внимателно с току-що сервираната обедна каша, поднасяше й да пие от чашата с шулеца, когато хапката й пресядаше, или пък й помагаше да промени положението си в леглото; защото на всичко отгоре една рана от операция й затрудняваше дори лежането. Тия услуги Ханс Касторп извършваше на отиване към трапезарията или на връщане от разходка, като караше Йоахим да върви напред, докато той надзърне да види какво става в номер петдесет — при това усещаше едно ощастливяващо отпускане на цялото си същество, една радост, която почиваше върху чувството за полезността и тайното значение на неговите действия и в която между впрочем се прокрадваше някакво удоволствие от безукорния християнски облик на начинанията му, действително толкова благонравен, състрадателен и похвален облик, че срещу него не можеше да се възрази нещо сериозно — нито от войнишка, пито от хуманитарно-педагогична гледна точка.

За Карен Карщед още не е ставало дума, но Ханс Касторп и Йоахим полагаха особени грижи за нея. Тя бе външна частна пациентка на придворния съветник, който я препоръча на милосърдните братовчеди. Тя живееше от четири години тук горе; беше без средства и зависеше от коравосърдечни роднини, които веднъж я прибрали оттук — нали трябвало да умре; само след намесата на придворния съветник отново я върнали. Тя обитаваше един евтин пансион в селото — бе деветнадесетгодишна и слабичка, с гладка омазнена коса, с очи, които плахо се мъчеха да скрият един блясък, отговарящ на туберкулозния пламък върху бузите й, и с характерно дрезгав, но приятно звучащ глас. Тя кашляше почти без прекъсване, а по всичките й пръсти имаше левкопласт, защото от отравянето се пукаха.

На нея, значи, особено се посветиха двамата — по ходатайството на придворния съветник, който ги нарече добросърдечни момчета. Отначало пратиха цветя, последва посещение при бедната Карен на малкия й балкон в селото и от време на време по някое извънредно начинание: заведоха я на състезания с кънки и на състезания с бобслей. Зимният спорт в нашата високопланинска долина бе в разгара си, устроиха фестивална седмица, многократно организираха забави и представления, на които братовчедите обръщаха досега само случайно и бегло внимание. А и Йоахим бе зле разположен към всички забавления тук горе. Той не бе дошъл тук, за да се забавлява — изобщо не бе тук, за да живее и да се примирява с тукашния живот, като го направи приятен и разнообразен, а единствено за да се възстанови час по-скоро, та да може да си гледа службата долу в равнината, истинска служба, а не да спазва болничния режим, който бе само един заместител, но чието нарушение той съвсем неохотно допускаше. Да участва дейно в зимните спортове, му бе забранено, а да бъде зяпач, не му се искаше. Що се отнася до Ханс Касторп, неговото строго и интимно проникновение го караше да се чувства твърде дълбоко свързан с обществото на тия тук горе, за да отделя размисли и поглед за живота на хора, които виждаха в тая долна само една спортна писта.

Сега обаче милосърдното съчувствие към бедната госпожица Карщед внесе промяна в тая област и Йоахим не можеше да се възпротиви, без да се прояви като нехристиянин. Те взимаха болната от нейната скромна квартира в селото и при разкошно огретия от жаркото слънце мраз я развеждаха из наречения по името на хотела „Англия“ Английски квартал край луксозните магазини на главната улица, дето дрънкаха звънците на шейните и се разхождаха богати епикурейци и безделници от цял свят, обитатели на казиното и другите големи хотели — гологлави, в модни спортни костюми от изящни и скъпи платове, с бронзирани от зимното слънце и отражението на снега лица; после слизаха към пързалката, която се намираше недалече от казиното в дъното на долината — тук през лятото имаше ливада, дето играеха на футбол. Ехтеше музика — курортният оркестър даваше концерт от естрадата на дървения павилион, издигнат на единия край на продълговатата четириъгълна пързалка, а зад него се открояваха върху тъмната синева заснежените върхове. Те взимаха билети, пробиваха си път между публиката, която бе насядала върху амфитеатрално разположените край трите страни на пистата скамейки, намираха си места и гледаха. Фигуристите, облечени в стегнати дрехи, черни трика и якета с галони и кожени бордюри, се носеха по леда, изтегляха фигури, скачаха и правеха пируети. Една неучастваща в състезанията двойка професионалисти-виртуози, господин и дама, демонстрира нещо, което в целия свят само тя можела, и предизвика туш и ръкопляскания. В състезанията за бързина шестима млади мъже от различни националности обиколиха шест пъти големия квадрат — наведени, с ръце на гърба, навремени с кърпа в уста. Един звънец надзвъня музиката. От време на време тълпата избухваше в одобрителни провиквания и аплодисменти.

Тримата болни, братовчедите и протежето им, виждаха наоколо си пъстро общество. Англичани с шотландски шапки и бели зъби говореха на френски с натрапчиво напарфюмирани дами, които бяха облечени от горе до долу в разноцветна вълна, а някои бяха и в панталони. Дребноглави американци с мазно пригладени коси и къси лули в устата носеха кожи с козината навън. Руси с вид на варвари-богаташи, брадати и елегантни, и холандци с малайска кръстоска седяха между немска и швейцарска публика, докато, разпръснати навсякъде, се разговаряха на френски различни представители на Балканите или Близкия Изток, неопределени типове и авантюристи, към които Ханс Касторп проявяваше известна слабост, докато Йоахим ги отричаше като съмнителни и безхарактерни. В паузите имаше организирани състезания за деца с шеговити задачи; те се препъваха по пистата, прикрепили на единия крак кънка, а на другия ска, или пък момчетата тикаха своите седнали върху лопати дамички. Те бягаха със запалени свещи и победител излизаше този, който пръв донасяше на финиша неугаснала свещ; други трябваше бегом да се катерят през препятствия или да вадят с калаени лъжици картофи от наредени върху пистата лейки. Висшето общество ликуваше. Показваха си най-богатите, най-прочутите и най-миловидните деца, дъщеричката на един холандски мултимилионер, сина на един пруски принц и едно дванайсетгодишно момче, което носеше името на световноизвестна фирма за шампанско. Бедната Карен също ликуваше и кашляше при това. От радост тя пляскаше ръцете си с разранените краища на пръстите. Бе толкова благодарна! Братовчедите я заведоха и на състезанията по бобслей: дотам не бе далеко нито от „Бергхоф“, нито от квартирата на Карен Карщед, тъй като спускащата се от Шатцалп писта завършваше в селото между къщята на западния склон. Там бяха издигнали контролна будка, където по телефона се получаваха сведения за всяка шейна, тръгнала от старта. Плоските шейни, възседнати от мъже и жени в бели вълнени облекла и с многоцветни национални шарфове през гърдите, взимаха излъсканите до метален блясък завои между заледените снежни бариери; пускаха ги поединично, на големи интервали. Виждаха се червени напрегнати лица, пръскани от снежния помръзлек. Публиката фотографираше шейни, които се преобръщаха или се врязваха в страните на улея, като изсипваха екипажа си върху снега. И тук свиреше музика. Зрителите седяха на малки трибуни или се разстъпкваха по тясната пъртина, прокарана край пистата. Пъртината минаваше и по дървени мостове, които прекрачваха пистата и под които от време на време профучаваше състезателна шейна; там също имаше насъбрани хора. Труповете от санаториума горе минават по същия път, летят под мостовете, взимат завоите — надолу, надолу към долината, помисли си Ханс Касторп и даже поговори за това.

Един следобед те заведоха Карен Карщед и на кино в курорта, тъй като тя толкова се радваше на всичко. Лошият въздух, който и на тримата се стори физически непоносим, защото бяха свикнали само на най-чист въздух, тежко прилегна върху гърдите им и замъгли главите им; пред наболяващите ги очи блещукаше и пробягваше върху екрана живот, много живот, накълцан на дребно, забавен и забързан — изпълнен с безпокойство, при което ту се застояваше, трепкайки, ту мигновено изчезваше; придружаваше го някаква музика, която прилагаше своето настоящо разчленение върху бързолетната поява на миналото и със своите ограничени средства успяваше да пресъздаде целия диапазон на тържественост и велелепие, на страсти, бяс и гукаща похот. Те гледаха една вълнуваща история на любов и убийства, която нямо се развиваше в двора на някакъв ориенталски деспот; задъханото действие бе изпълнено с разкош и голота, жарки господарски страсти и религиозна ярост, с подчинение, жестокост, желание, смъртоносна похот и по-продължителна нагледност, когато зрителят трябваше да разгледа жилестите мишници на палачите; историята беше кратка, съставена благодарение на внушителното познаване на тайните въжделения на зрителите, представители на интернационалната цивилизация. Сетембрини като човек на преценките би се отнесъл строго отрицателно към антихуманистическото представление, би порицал със своята пряма и класическа ирония злоупотребата с техниката за оживяването на такива презиращи човека спектакли — това си помисли Ханс Касторп и прошепна нещо подобно на братовчед си. В замяна на това госпожа Щьор, която също бе там и седеше недалеч от тримата, изглеждаше съвсем унесена; нейното червено, просташко лице бе разкривено от удоволствие.

Такъв бе между впрочем случаят и с всички лица, които човек погледнеше. А когато последната трепкаща картина на една част от филма изчезваше, когато в салона светваха светлини и полето на виденията заставаше пред тълпата като празно платно, не можеше дори да има аплодисменти. Нямаше никого тук, комуто да се отблагодарят с ръкопляскания, когото да извикат още веднъж на сцената заради художествените му постижения. Актьорите, събрали се за филма, от който сега хората се наслаждаваха, отдавна бяха се пръснали по всички краища на света; зрителите бяха видели само картини-сенки от продукцията им — милиони картинки и най-кратки зафиксирвания, на които бяха разложили движенията им, за да може по желание многократно да се повтаря заснетото и при трепкащото размотаване на лентата да се връща към стихията на времето. В мълчанието на тълпата след илюзията имаше нещо безжизнено и отвратително. Ръцете висяха безсилни пред Нищото. Хората си триеха очите, гледаха вторачено пред себе си, срамуваха се от светлината и копнееха отново да ги обземе тъмнината, за да гледат отново, за да видят, пресадени в ново време, разкрасени от музика неща, които са били някога си.

Деспотът умря под ножа с рев из разчекната уста, който не се чуваше. После видяха снимки от цял свят; президента на френската република, с цилиндър и орденска лента, отговаряйки от седалката на ландото си на някаква приветствена реч; вицекраля на Индия на сватбата на някакъв раджа; германския престолонаследник на казармен плац в Потсдам. Видяха живота в едно туземско село в Ной-Мекленбург; борба между петли на Борнео; голи диваци, които свиреха с нос на флейти; лов на диви слонове; една церемония в сиамския кралски двор, улица с публични домове в Япония, където гейшите седяха зад дървени решетки като в кафези. Видяха пребрадени самоеди да карат шейни със северни елени през някаква североазиатска снежна пустиня; руски поклонници да се молят в Хеброн; един персийски престъпник, когото наказваха с бой с пръчки. Зрителите присъстваха навсякъде; пространството бе унищожено, времето — спряно, „там и тогава“ бе превърнато в едно стрелкащо се, блуждаещо, колорирано с музика „тук и днес“. Изведнъж се приближи до естествена величина една млада жена от Мароко в коприна на райета, натруфена с огърлица, гривни и пръстени, с разголени наполовина напращели гърди. Ноздрите й бяха разширени, очите й — пълни с животинска жар, чертите й — раздвижени; тя се смееше с белите си зъби, с едната ръка, чиито нокти изглеждаха по-светли от плътта, засенчи очите си, а с другата помаха към публиката. Хората смутено се взираха в лицето на пленителната сянка, която сякаш виждаше, а всъщност не виждаше, която не досягаха никакви погледи и чийто смях и ръкомахане нямаше нищо общо с настоящето, а се отнасяше до някакво „там и тогава“, така че бе безсмислено да й се отговаря. Това, както казахме, примесваше към удоволствието едно чувство на безсилие. После фантомът изчезна. Празна белота покри платното, появи се думата „край“, цикълът на спектакъла се затвори и народът мълчаливо опразни театъра, докато отвън напираше нова публика, която жадуваше да види повторението на действието.

Подканени от госпожа Щьор, която се присъедини към тях, младите хора се отбиха в кафе-сладкарницата на казиното — за да угодят на бедната Карен, която от благодарност бе склопила молитвено ръце. И тук имаше музика. Неколцина музиканти в червени фракове свиреха под диригентството на един чешки или унгарски цигулар, който се бе отделил от малкия си оркестър и бе застанал между танцуващите двойки, като с огнени телодвижения обработваше инструмента си. Светският живот цареше по масите. Разнасяха редки питиета. Братовчедите поръчаха оранжада, за да се поразхладят и те и протежето им, защото беше горещо и прашно, докато госпожа Щьор си избра някакъв ликьор. По това време, каза тя, тук не било още особено оживено. Танцът се разгарял много повече по-късно вечерта; многобройни пациенти от различните лечебни заведения и болни на частни квартири в хотелите и в самото казино — много повече, отколкото сега — идвали по-късно да танцуват и не една жена в напреднал стадий преминавала с танц оттук направо във вечността, като изпивала до дъно чашата на удоволствията и получавала финалното кръвоизлияние в dulci jubilo42. Това, което голямата простотия на госпожа Щьор направи от думите „dulci jubilo“, бе невероятно; първата дума тя бе заела от италианско-музикалния речник на съпруга си и затова я изговаряше „dolce“, а втората звучеше като юбилей или бог знае що — братовчедите едновременно се наведоха да посегнат към сламките в чашите, когато излезе на сцената този латински език, но това не разтревожи госпожа Щьор. Тя по-скоро се опита посредством подхвърляния и язвителни намеци, показвайки опърничаво заешките си зъби, да разбере каква е причината за връзката между тримата млади хора, която й бе напълно ясна само по отношение на бедната Карен; как да не й е приятно, каза тя, когато за своите забавления има като кавалери едновременно двама такива елегантни рицари. По-малко ясен й изглеждаше случаят от страна на братовчедите, но колкото и да бе тъпа и проста, все пак нейната женска интуиция й помогна да подразбере нещичко, макар и наполовина, и то в неговата просташка форма. Защото тя бе разбрала и язвително подхвърляше, че тук истинският и същински рицар е Ханс Касторп, докато младият Цимсен само асистира, и че Ханс Касторп, чиято вътрешна слабост към госпожа Шоша й бе известна, кавалерства на очуканата Карщед само за замяна, тъй като очевидно не знае как да се сближи с рускинята — едно становище, достойно за госпожа Щьор и лишено от морална дълбочина, съвсем незадоволително и плод на просташка интуиция, затова и Ханс Касторп отговори само с един уморен и презрителен поглед, когато тя го бе изказала с плоски закачки. Вярно, връзката му с бедната Карен бе за него един вид насърчителен заместител и едно неопределено помощно средство като всичките други добродетелни начинания. Но в същото време тия благочестиви начинания бяха и самоцелни; задоволството, което изпитваше, когато тъпчеше с каша немощната Малинкрод, когато слушаше от господин Ферге разказите за адския шок на плеврата или виждаше бедната Карен да пляска ръцете си с облепените върхове на пръстите, това удоволствие бе от непосредствено и чисто естество, макар и същевременно да бе и посредствено, и относително; то изхождаше от един дух на култура, противен на този, който господин Сетембрини застъпваше като педагог, но все пак напълно достоен да се приложи и за него изразът placet experiri; така поне се струваше на младия Ханс Касторп.

Къщичката, в която живееше Карен Карщед, се намираше недалеч от водния улей и железния път, който водеше към селото, така че за братовчедите бе удобно да й се обаждат, когато искаха да я вземат за задължителната разходка след закуска. Тръгнеха ли към селото, за да излязат на главната алея, те виждаха насреща си малкия Шиахорн, после по-надясно, три зъбеца, които се наричаха Зелените кули, но сега също бяха покрити с ослепително огрят от слънцето сняг, а още по-надясно купена на селския хълм. На четвърт височина върху склона му се виждаше, обиколено от зидове, едно гробище — гробището на селото, отдето сигурно имаше хубав изглед, по всяка вероятност към езерото, ето защо можеха да го имат пред вид като цел на една разходка. И така един хубав предиобед те, тримата, се упътиха нататък — а сега всички дни бяха хубави: безветрени и слънчеви, тъмносини и искрящо бели, горещи и мразовити. Братовчедите, единият с керемиденочервено лице, другият бронзиран, бяха по костюми, тъй като балтоните много биха им тежали под тоя слънчев пек — младият Цимсен бе в спортен костюм и с гумени шушони, Ханс Касторп също с шушони, но с дълги панталони, тъй като по въпросите за тялото не бе стигнал дотам, за да носи къси. Беше между началото и средата на февруари — през новата година. Точно така, годината се бе сменила, откак Ханс Касторп се бе качил тук горе; сега бяха през друга година, следната. Голямата стрелка на часовника за световното време бе се поместила с една единица: стрелката не бе тъкмо някоя от най-големите, например от ония, които отмерват хилядолетията — съвсем малцина от живите щяха да доживеят това; не бе и стрелката, която отмерваше вековете, не, и тази не. Макар че Ханс Касторп се намираше тук горе не от една година насам, а бе напълнил само малко повече от половина, годишната стрелка неотдавна бе се преместила и сега бе застанала и чакаше като ония големи часовници, чиито минутни стрелки се преместват само по веднъж на всеки пет минути. Но дотогава трябваше месечната стрелка да помръдне още десет пъти, няколко пъти повече, отколкото през досегашния престой на Ханс Касторп тук горе — февруари той вече не смяташе, защото, което бе веднъж почнато, бе вече и ликвидирано, тъй както веднъж разменените пари са все едно похарчени.

И така тримата се разходиха веднъж до гробището на селския хълм — за да бъдем точни, нека споменем и този излет. Идеята за това изхождаше от Ханс Касторп; Йоахим отначало се колебаеше заради бедната Карен, но после разбра и се съгласи, че няма смисъл да си играят на криеница с нея и както ги бе учила госпожа Щьор, крайно предпазливо да я бранят от всичко, което напомня за смъртта. Карен Карщед не се отдаваше още на самозалъгванията на последния период, а добре знаеше какво е положението й и какво означаваше некрозата на върховете на пръстите й. Освен това тя знаеше, че нейните коравосърдечни роднини едва ли ще се погрижат за пренасянето й дома и че, като умре, ще се намери тук горе някое скромно местенце, дето ще я настанят. И в края на краищата можеше да се сметне, че това място за разходка бе по-подходящо в морално отношение за нея, отколкото кое да е друго, например състезанията с шейни и киното — както и между впрочем това посещение на гробището не бе нищо друго освен един акт на другарство към тия там горе при положение, че тримата гледаха на гробището не просто като на забележителност за разглеждане и място за разходка.

Те бавно тръгнаха нагоре в гъша колона, тъй като прокараната пъртина позволяваше да се върви само поединично, оставиха зад и под себе си най-високо разположените вили по склона и на изкачване гледаха как познатата им природна картина отново се измества перспективно и се разкрива по-пълно: тя се разширяваше към североизток, показа се и очакваният изглед към езерото, чиято обиколена от гори повърхност бе замръзнала и покрита със сняг, а там, зад отвъдния бряг, сякаш се срещаха на земята откосите на планината, зад които в надпревара се издигаха върху небесната синева други непознати върхове. Застанали върху снега пред каменния портал, през който се влизаше в гробището, тримата спряха погледи върху този пейзаж и пристъпиха през вратата от ковано желязо, която бе вкопана в каменния портал и бе само притворена.

И тук намериха прокарани пъртини, които водеха помежду заградените с решетки и тапицирани със сняг надгробни могили, тези добре и равномерно подредени легла с техните каменни и метални кръстове, техните малки, украсени с медальони и надписи паметници, но ни се виждаше, ни се чуваше някъде човек. Тишината, уединеността, ненакърнимостта на мястото изглеждаше тиха и тайнствена в не само един смисъл; едно каменно ангелче или амурче с накривена шапка от сняг върху главицата си, което бе свряно нейде в храстите и бе вдигнало пръст до устните си, можеше да мине за добрия дух на това място — за дух на мълчанието, и то на мълчание, което човек чувстваше много силно като противовес и отклик на говоренето, като едно занемяване, съвсем не лишено от съдържание и събития. Тук на двамата мъже сигурно би се удал случай да снемат шапките си, ако бяха с шапки. Но те бяха гологлави, гологлав излизаше вече и Ханс Касторп, и затова вървяха с почтително държане в гъша колона след Карен Карщед, която ги водеше; тежестта на тялото им почиваше върху пръстите на краката и вървейки, те сякаш леко се покланяха надясно и наляво.

Гробището имаше неравномерна форма, то отначало се простираше към юг като тесен правоъгълник, а после, пак на правоъгълници, се разширяваше от двете страни. Очевидно бяха се наложили многократни разширения и към гробището бяха прибавяли ниви. Въпреки това цялата площ изглеждаше вече почти напълно заета — не само покрай зидовете, но и във вътрешните по-малко предпочитани части; човек трудно можеше да види и да каже къде още има свободно място. Тримата пришълци доста време сдържано обикаляха по тесните пъртини и пътечки между гробовете, като тук-таме се спираха, за да разчетат някое име, както и датите на раждането и смъртта. Паметниците и кръстовете бяха скромни, личеше, че малко са стрували. Що се отнася до надписите, имената произхождаха от всички страни на света, звучаха като английски, руски или изобщо славянски, имаше и немски, португалски и други; датите обаче носеха един отпечатък на крехкост, разликата помежду им бе очебийно малка, годините между раждане и смърт навсякъде бяха около двадесет и не много отгоре, характерно за населяващите това общежитие беше тяхната младост, а не тяхната добродетел — неустановен народ се бе събрал тук от целия свят, за да премине окончателно към една хоризонтална форма на съществование.

Някъде дълбоко всред навалицата почиващи, там вътре към центъра на терена, имаше едно местице, дълго колкото човешки ръст, равно и незаето, между две могилки с кръстове, които носеха по един неувяхващ венец; пред него неволно спряха двамата посетители. Те застанаха — госпожицата малко по-напред от двамата й придружители — и зачетоха поизтритите надписи върху камъните; Ханс Касторп, кръстосал ръце пред себе си, се бе унесъл с отворена уста и сънливи очи; младият Цимсен съсредоточено стоеше не само изправен, а дори малко наведен назад; после братовчедите едновременно — любопитно и крадешком, погледнаха лицето на Карен Карщед. Но тя ги забеляза и смирено застана, засрамена, с малко косо издадена глава назад, като притворно се засмя с изострени устни и бърже им смигна.

Валпургиева нощ

Тия дни се изпълваха седем месеца, откак младият Ханс Касторп бе дошъл тук горе, докато братовчед му Йоахим, който при идването му бе вече изкарал пет, сега имаше навършени дванадесет, значи, една годинка; една кръгла година, кръгла в космически смисъл, бе изтекла, откак малкият, но мощен локомотив го бе докарал тук; земята бе извършила едно въртене около слънцето и се бе върнала на същата точка. Настъпи времето на карнавала. Сирни заговезни бяха пред вратата и Ханс Касторп се осведоми от по-старите пациенти как ги прекарват тук.

— Великолепно! — отговори Сетембрини, когото братовчедите пак срещнаха веднъж при предиобедната разходка. — Възхитително! — додаде той. — Става весело като в Пратера, ще видите, инженере. Тогава всички до един тук сме най-блестящите кавалери — продължи той и с неудържима уста почна да философства, като придружаваше одумванията си с подходящи движения на ръцете, главата и раменете си. — Какво искате, дори в лудницата уреждат понякога балове за лудите и смахнатите, така поне съм чел… Защо не и тука? Програмата обхваща всевъзможни зловещи танци, както можете да си представите. За съжаление известна част от миналогодишните участници в празненството няма да може да се яви този път, тъй като увеселението приключва още в девет и половина…

— Искате да кажете… Аха, така ли? Отлично! — разсмя се Ханс Касторп. — Какъв сте шегобиец!… В девет и половина, чу ли? Значи, много рано, за да може да дойде поне за един час, „известна част“ от миналогодишните, това иска да каже господин Сетембрини. Ха, ха, зловещо, нали? Това е оная част, която междувременно завинаги е казала сбогом на плътта. Разбираш ли игрословицата? Умирам от любопитство — продължи той. — Намирам за правилно, че празнуваме тук празниците, когато се паднат, че бележим по обичайния начин етапите, за да няма нестройно разбъркване, иначе би било много странно. Ето че изкарахме Коледата, разбрахме, че мина и Новата година, а сега вече идват и Заговезни. После ще наближи Връбница (правят ли тук кравайчета?), страстната седмица, Великден и Света троица, която се пада шест седмици по-късно, и току настъпил най-дългият ден, лятното слънцестояне, разбирате ли, след което почва да мирише на есен…

— Стига! Стига! Стига! — извика Сетембрини, като вдигна лице към небето и притисна длани към слепоочията си. — Млъкнете! Забранявам ви да му отпускате края по този начин!

— Прощавайте, аз тъкмо обратното казвам… Между впрочем Беренс сигурно накрай ще се реши на инжекции, за да ме очисти от отровите, тъй като постоянно вдигам тридесет и седем и четири, и пет, и шест, даже и седем. Не ще и не ще да се промени. Аз само създавам и май че ще продължа да създавам проблеми на живота. Не съм от дългосрочните, Радамант никога не ми е определял нещо положително, но казва, че било безсмислено да прекъсвам преждевременно лечението, след като толкова отдавна вече съм тук и след като, така да се каже, съм инвестирал толкова време. Пък и каква полза би имало, ако ми поставеше срок? Нямаше да има голямо значение, ако например бе казал: „половин годинка“, сметката щеше да излезе крива, затова по-добре човек да си е подготвен за всичко. Ето ви и случаят с моя братовчед, той трябваше в началото на месеца да бъде готов — готов в смисъл на излекуван, — а последният път Беренс му добави още четири месеца, за да бъдел напълно излекуван… Е, и какво излиза? Излиза, че това ще бъде по време на лятното слънцестоене, както казах, без да исках да ви дразня, а после отново ще замирише на зима. Но за момента, разбира се, ни предстоят само Заговезни, нали чухте, че напълно одобрявам, дето ще отпразнуваме всичко по реда си и по календара. Госпожа Щьор каза, че в портиерската ложа имало за продан детски тромпети.

Това бе вярно. Преди още да го зърнат отдалече, карнавалният вторник настъпи и още рано-рано, при първата закуска, трапезарията се изпълни с най-различни звуци от прегракнали пискуни и шеговити духови инструменти; през време на обеда от масата на Гензер, Расмусен и госпожица Клефелд захвърчаха вече и книжни серпентини, а много от болните, например кръглооката Маруся, носеха книжни шапки, които също се продаваха при портиера, но вечерта в трапезарията и съседните салони се развихри едно веселие, при което… Засега само ние знаем докъде, благодарение на предприемчивия дух на Ханс Касторп, доведе това карнавално празненство. Но ние не ще позволим на нашата осведоменост да ни увлече и отклони от нашата отмереност, а ще отдадем на времето дължимото му уважение и няма никак да избързваме — може би дори ще поразтеглим събитията, защото споделяме нравствената боязън на младия Ханс Касторп, която толкова дълго бе задържала настъпването на тези събития.

Следобед вкупом се упътиха към курорта, за да погледат карнавалното оживление по улиците. По пътя си срещаха маски, пиерота и арлекини, които размахваха в ръцете си кречетала; в украсените шейни, чиито звънчета дрънчеха, бяха насядали също така маскирани и между тях и пешеходците се водеха сражения с конфети. Вечерта пациентите се събраха на седемте маси с повишено настроение, решени да продължат в затворен кръг всеобщото веселие. Книжните шапки, кречеталата и свирките на портиера бяха намерили добър прием, а прокурорът Параван бе турил началото на ново предрешаване; облякъл се бе в дамско кимоно и според многобройните провиквалия бе си закачил принадлежащите на генералната консулша Вурмбранд плитки, а мустаците си бе извил с маша за къдрене надолу, та бе заприличал досущ на китаец. Администрацията не бе останала назад. Тя бе украсила всяка от седемте маси с по един книжен лампион — цветна месечина със запалена свещ вътре, така че при влизането си в трапезарията Сетембрини подхвърли на минаване край масата на Ханс Касторп един куплет, който се отнасяше до илюминацията:

процитира той с тънка и суха усмивка, като бавно довлече крака до мястото си, дето го посрещнаха с малки снаряди — тънкостенни топчици, пълни с благоуханна течност, които се пукаха при попадение и обливаха с парфюм, когото улучеха.

С една дума, празничното настроение бе се разгорило още от началото. Ехтяха смехове; книжни серпентини, провиснали от полилея, се развяваха от течението насам-натам; в соса на печеното плуваха конфети; скоро прислужницата-джудже суетливо пренесе първата кофичка с шампанско в лед; взеха да смесват шампанско с бургундско вино, за което даде пример адвокатът Айнхуф, а когато към края на вечерята и лампите загаснаха, та останаха да светят само лампионите и трапезарията потъна в многоцветния полумрак на една италианска нощ, настроението стигна своя връх; с пълно одобрение масата на Ханс Касторп посрещна една бележка на Сетембрини, която той подаде на най-близко седящата до него, нагиздена с жокейска шапка от фина зелена хартия Маруся; на бележката бе написано с молив:

Доктор Блуменкол, който пак беше зле, измърмори с присъщия му израз на устните някоя и друга дума, от която можеше да се разбере откъде бяха тия стихове. От своя страна Ханс Касторп сметна, че не бива да остане длъжен с отговора — почувствал се бе на шега задължен да напише една реплика върху бележката, която, разбира се, щеше да излезе доста посредствена. Той претърси джобовете си за молив, но не намери, а и Йоахим и учителката нямаха. Неговите изпълнени с червени жилки очи се насочиха за помощ към изток, към левия заден ъгъл на трапезарията, но очевидно случайно възникналият замисъл се изроди в такива дълбоки асоциации, че той пребледня и съвсем забрави първото си намерение.

За пребледняване имаше и други причини. Там в дъното седеше госпожа Шоша, която се бе облякла специално за тази вечер; тя носеше нова рокля, във всеки случай рокля, която Ханс Касторп още не бе виждал — от тънка и тъмна, дори черна коприна, която понякога само преливаше малко в златнокафяво, с кръгло момичешко деколте, толкова неизрязано, че едва се виждаха гърлото, краищата на ключиците и отзад, когато главата бе леко изнесена напред, вратните прешлени под спуснатата свободно коса, която стигаше до раменете, без да закрива мишниците; мишниците на Клавдия, които бяха едновременно нежни и пълни — при това и прохладни, както можеше да се предположи, — се открояваха извънредно бели върху тъмната коприна на роклята, и то по такъв вълнуващ начин, че затваряйки очи, Ханс Касторп си прошепна: „Боже мой!“ Такъв вид кройка на рокля той никога не бе виждал. Виждал бе бални тоалети с допустимо и дори задължително разголване за официални случаи — разголване, което бе далеч по-голямо от това тук, без ни най-малко да има такова сензационно въздействие. Преди всичко оказа се погрешно по-старото предположение на Ханс Касторп, че съблазънта, несъвместимата с разума съблазън на тези ръце, с които вече се бе запознал през ръкавите от тънък газ, би се оказала може би по-малко могъща, ако нямаше това пълно с предзнаменования „просветление“, както тогава бе си казал.

Грешка! Съдбоносна самоизмама! Пълната, добре очертана и ослепителна голота на тези великолепни крайници на един болен и отровен организъм беше събитие, оказало се далече по-силно от тогавашното „просветление“, явление, за което няма друг отговор, освен да преклониш глава и да повтаряш безмълвно: „Боже мой!“

Малко по-късно пристигна още една бележка, която гласеше:

„Браво, браво!“ — чуха се възгласи. Пиеха вече мока, което бе сервирано в глинено-кафяви канички, а и ликьори, например госпожа Щьор, която умираше да си посръбва подсладени спиртни напитки. Компанията почна да се разпада, да се раздвижва. Правеха си взаимни посещения, сменяха масите. Част от гостите вече се бе оттеглила в съседните салони, докато друга част бе останала по местата си, продължавайки да пие сместа от двете вина. Сега и Сетембрини лично пристигна малко на гости с чашка кафе в ръка и клечка между зъбите и приседна до ъгъла на масата между Ханс Касторп и учителката.

— Харцгебирге — каза той. — Местността около Ширке и Еленд. Премного ли ви обещах, инженере? Ей това на се вика сборище на вещици! Но почакайте само, нашето веселие не се изчерпва толкова скоро, още не сме стигнали до върха, камо ли пък до края. По всичко, което се чува, ще има още повече маски. Някои личности се оттеглиха — това дава право за всякакви очаквания, ще видите.

И наистина нови предрешени се появиха: дами в мъжко облекло и оперетен вид с невероятно изпъкнали форми, които си бяха нарисували черни мустаци с изгорена тапа; мъжете пък бяха навлекли женски рокли и току си оправяха полите като например студента Расмусен, който бе в черен, украсен с ахати тоалет и излагаше на показ пъпчивото си деколте и разхлаждаше с книжно ветрило не само него, но и гърба си. Един просяк се яви с подкосени нозе, увиснал на патерицата си. Друг пък си стъкмил костюм на пиеро от бели долни дрехи и една дамска щумпа, бе си напудрил лицето, та очите му бяха добили неестествен вид, и си бе уголемил устните с кървавочервено дамско червило. Това бе момъкът с дългия нокът. Един грък от „лошата руска маса“ се перчеше като испански гранд или приказен принц с наметка, книжен околовратник и бастун-шпага, като бе обул красивите си крака в долни гащи от лилаво трико. Всичките тези маски бяха набърже импровизирани след края на вечерята. Госпожа Щьор не можа да се сдържи повече на стола си. Тя изчезна, за да се яви след малко като чистачка със запършена пола и запретнати ръкави, с книжно боне, превързано под брадата, въоръжена с кофа и намокрена метла, които веднага пусна в действие, като затърка под масите и между краката на седящите.

— „Иде Баубо, старата жена…“ — процитира Сетембрини, като я видя, и прибави още един стих — ясно и пластично. Тя го чу, нарече го „италиански петел“ и го предупреди да пази за себе си своите „мръсотии“, при което му говореше на „ти“ в свободния дух на маските — още при вечерята всички бяха възприели този начин на обръщение. Той понечи да й отговори, когато шум и смехове откъм хола го прекъснаха и предизвикаха сензация в трапезарията.

Следвани от пациенти, които наизлязоха от съседните салони, тържествено се приближиха две причудливи фигури, които вероятно току-що бяха завършили костюмирането си. Едната бе облечена като протестантска медицинска сестра, но черното й расо бе обшито от врата до края на полите с бели напречни ленти — къси, които бяха близо една до друга, и по-дълги, не толкова чести, които се подаваха помежду късите, та се получаваше нещо като разграфен термометър. Тя бе поставила пръст върху бледите си устни, а в дясната си ръка държеше температурната таблица. Другата маска беше от синя по-синя: устните и веждите й бяха боядисани в синьо, по лицето и врата й също имаше синини, накривила бе синя вълнена шапка върху едното ухо и бе облякла нещо като работнически комбинезон от лъскав, син лен, който бе изработен от едно парче и бе пристегнат в глезените с превръзки, а по средата му стърчеше, подпъхнат, истински търбух. Разпознаха госпожа Илтис и господин Албин. Те си бяха окачили картонени табелки, върху които пишеше: „Нямата сестра“ и „Синия Хайнрих“. После двамата се заклатушкаха из трапезарията.

Гръмнаха аплодисменти. Проехтяха възгласи. Пъхнала метлата под мишница, опряла ръце върху коленете, госпожа Щьор се смееше от сърце безмерно и просташки, придържайки се о ролята си на чистачка. Само Сетембрини се показа недостъпен. Устните му под красиво извитите мустаци се слепнаха донемайкъде, след като бе хвърлил кратък поглед върху маскираната двойка, която бе зарегистрирала такъв успех.

Между тези, които се бяха върнали от съседните салони със свитата на „Синия“ и „Нямата“, се намираше и госпожа Шоша. Заедно с вълненокосата Тамара и онзи неин сътрапезник с хлътналия гръден кош, някой си Булигин, който носеше вечерно облекло, тя се плъзна покрай масата на Ханс Касторп и пресече трапезарията към масата на младия Гензер и госпожица Клефелд, където застана, смеейки се с тесните си очи и разговаряйки, докато придружителите й се присъединиха към алегоричните призраци и заедно с тях напуснаха трапезарията. И госпожа Шоша се бе натъкмила с карнавална шапка — не купешка, а от тези, които се правят за деца от прегъната просто на триъгълници бяла хартия — между впрочем, тъй както я бе турила напреки върху главата си, тя отлично й отиваше. Златнокафявата тъмна копринена рокля покриваше и обувките й, полата бе малко бухната. За ръцете нищо вече не ще кажем. Те бяха голи чак до раменете.

— Разгледай я добре! — чу Ханс Касторп сякаш отдалече думите на Сетембрини, докато очите му я следяха до стъклената врата към хола, тъй като тя пак си бе тръгнала. — Лилит е туй.

— Кой? — попита Ханс Касторп.

Литераторът се зарадва. После го жилна:

— Жената първа на Адама. Пази се ти…

Освен тях двамата само д-р Блуменкол бе останал на масата — на най-отдалеченото място. Другите сътрапезници, също и Йоахим, бяха се преместили в съседните салони. Ханс Касторп каза:

— Днеска си пълен с поезия и стихове. Каква е пък тая Лили? Да не би Адам да е бил женен два пъти? Аз и понятие си нямах…

— Така е по еврейското предание. Тази Лилит се е превърнала в нощен призрак, опасна е за млади мъже особено поради хубавата си коса.

— Тфу, да я вземе дяволът! Нощен призрак с хубава коса. Такова нещо ти не можеш да понасяш, а? Затова веднага си на линия и запалваш електрическото осветление, за да изведеш, така да се каже, младите хора на правия път; не това ли вършиш? — каза Ханс Касторп унесено. Той си бе пийнал доста от смесеното вино.

— Слушайте, инженере, оставете това! — заповяда Сетембрини със смръщени вежди. — Служете си с обичайната за образования Запад разговорна форма, с второ лице множествено число, ако смея да ви помоля! Никак не ви приличат такива опити.

— Но как така? Нали сме в карнавала! Тази вечер изобщо е прието…

— Да, заради някакво безнравствено обаяние. Това „ти“ между чужди хора, тоест между лица, които по правило би трябвало да си говорят на „вие“, е една отвратителна дивотия, една игра с първичното състояние, една разпасана игра, която ненавиждам, защото всъщност е насочена против цивилизацията и напредничавото човечество — да, насочена нагло и безсрамно. И аз не съм ви говорил на „ти“, недейте си въобразява! Цитирах само един пасаж от шедьовъра на вашата национална литература. Говорих, значи, поетично…

— И аз! И аз говоря до известна степен в поетичен стил — говоря така, защото моментът ми се струва подходящ. Не казвам, че ми е леко, нито че ми се вижда естествено да ти говоря на „ти“, напротив, трябва да си наложа, да си дам известно усилие, за да сторя това, но правя това охотно, с радост и от сърце…

— От сърце?

— Да, от сърце, можеш да ми повярваш. Толкова отдавна сме вече заедно тук горе — седем месеца, като пресметнеш, това за нашите условия тук не е твърде много, но за схващанията там долу, доколкото си спомням, е сума време. Прекарахме това време заедно, защото животът ни събра тук, почти всеки ден сме се виждали; водили сме интересни разговори отчасти за работи, от които долу съвсем нищичко не съм разбрал. Но тук ги разбрах; тук те станаха за мен важни, близки, така че, винаги когато разисквахме, се съсредоточавах до крайна степен. Особено когато ти ми обясняваше нещата като homo humanus; защото аз в своята досегашна неопитност не можех да дам някой особен принос и можех само да установя, че разказваното от теб заслужава да се чуе. Благодарение на тебе научих и разбрах толкова много неща… Това за Кардучи беше най-малкото, но ако те нямаше, какво щях да зная например за връзката между републиката и красивия стил или между времето и прогреса на човечеството, за това, че ако го нямаше времето, нямаше да има и прогрес, а светът би бил само едно застояло блато, вмирисана локва! Аз просто ти говоря на „ти“, но без обръщение, защото не зная как да се обърна към тебе — не мога, така си е. Ей те насреща ми и аз просто ти говоря на „ти“, това стига. Ти не си някакъв човек с име, ти, господин Сетембрини, си един представител тук, на това място, до мене, това си ти — натърти Ханс Касторп и удари с длан върху застланата маса. — А сега искам да ти благодаря — продължи той и тикна чашата си с шампанско и бургундско до кафената чашка на господин Сетембрини, сякаш иска да се чукне с него върху масата, — благодаря ти, че през тия седмици така любезно се бе заел с мене, че при всички мои проучвания и експерименти ми помогна, на мен, кандидат-студента, върху когото се бяха струпали толкова много нови неща, че се опита да ме поправиш, съвсем sine pecunia, отчасти с истории, отчасти в абстрактна форма. Имам ясното чувство, че е дошъл моментът да ти благодаря за всичко и да те помоля за прошка, ако съм бил лош ученик, „грижовно дете на живота“, както ми беше казал веднъж. Много се трогнах, когато каза това, и всеки път, колчем си спомням за тия думи, отново се трогвам. На тебе и на твоята педагогична жилка, за която още първия ден спомена, сигурно също така съм създавал грижи; връзката между хуманизъм и педагогика естествено е също едно от взаимоотношенията, за които научих от тебе, с времето положително и за други ще се сетя. Прости ми, значи, и не ме запомняй със зло. За твое здраве, господин Сетембрини, да живееш! Изпразвам чашата си в чест на твоите литературни усилия за унищожаване на човешките страдания! — завърши той, изпи, наведен назад, на две-три големи глътки смесеното вино и стана. — Сега да идем при другите.

— Слушайте, инженере, какво ви прихвана? — каза италианецът сочи, изпълнени с удивление, и също стана от масата. — Това звучи като прощаване…

— Не, защо пък прощаване? — отклони отговора Ханс Касторп. Но той се отклони не само фигуративно, с думи, но и физически, като описа дъга с тялото си и се улови за госпожица Енгелхард, която бе дошла да ги вземе. Придворният съветник разливал в салона с пианото собственоръчно карнавалния пунш, който бил отпуснат от администрацията, докладва тя. Нека господата, каза тя, дойдат веднага, ако искат и те да се вредят за по една чаша. И така те преминаха оттатък.

Заобиколен от пациенти, които му подлагаха малки чаши с дръжки, там наистина стоеше до застланата с бяла покривка маса придворният съветник Беренс и с голяма лъжица черпеше от един супник дигащото пара питие. И той бе поразнообразил външността си малко карнавално — към бялата си лекарска престилка, която и днес носеше, защото никога не почиваше от работа, бе добавил един истински карминено червен турски фес с черен пискюл, който се люлееше около ухото му; престилката и фесът му бяха достатъчни, стигаха, за да направят неговата и без това забележителна фигура да изглежда съвсем чудновата и необуздано весела. Дългата бяла престилка му бе твърде голяма; ако човек обърнеше внимание на приведения му тил и мислено го изправеше, за да се очертае пълният му ръст, щеше да се получи една картина, по-голяма от естествена величина, с малка, оцветена и до немай-къде особено очертана глава. Поне на младия Ханс Касторп това лице никога не се бе струвало толкова особено, както днес под шутовската шапка: тази чипоноса, сплескана и загрята до синьо физиономия, всред която, под белезникаво русите вежди, сълзяха изпъкналите му сини очи и над придръпнатата нагоре уста се мъдреха светлите му, накриво завити мустачки. Отдръпвайки се от парата, която се извиваше над супника, той с размах разливаше в подаваните му чаши кафявото питие, един подсладен пунш от ром, като неспирно брътвеше нещо весело на своя особен език, та взривове от смях около масата съпровождаха действията му.

— Господин Уриан седи отгоре — поясни Сетембрини тихо с едно ръкодвижение в посока на придворния съветник, но скоро го издърпаха към Ханс Касторп. Налице бе и д-р Кроковски. Какъвто си бе дребен, набит и як, той бе наметнал своята черна лъскава престилка върху раменете си, та все едно, че беше с домино; с извита нагоре ръка той държеше пред очите си чаша и весело се разговаряше с група маски, предрешени в обратния пол. Дочу се и музика. Съпровождана на пианото от манхаймеца, пациентката с тапирското лице изсвири на цигулка ларгото от Хендел и после една соната от Григ, чийто характер бе и национален, и салонен. Последваха благосклонни аплодисменти — също и откъм двете маси за бридж, които бяха разпънали; там вече бяха насядали маскирани и немаскирани, а до тях имаше бутилки в кофички с лед. Вратите останаха отворени; и в хола се бяха насъбрали пациенти. Една група около кръглата маса с боле гледаше как придворният съветник открива общите игри. Прав, наведен над масата, затворил очи, той почна да рисува, главата си бе дръпнал назад, за да видят всички, че очите му са затворени; така, слепешката, той нарисува с молив върху гърба на визитна картичка една фигура — контурите на прасе, които бяха малко опростени и повече идеални, отколкото отговарящи на действителността, но все пак, при тия така затрудняващи условия, това представляваше несъмнено в общи черти едно прасе, което неговата огромна ръка бе нахвърлила без помощта на очите. Това изискваше майсторство и той го владееше. Свинското оченце се оказа приблизително там, дето трябваше, е, малко близо бе до рилото, но все пак се намираше горе-долу на мястото си; сполучени бяха и щръкналото върху главата ушенце, и крачетата, които висяха от закръгленото коремче, а като завършек на също така закръглената линия на гърба се явяваше завитата на кравай опашчица. Чу се едно „ах!“, когато рисунката бе завършена, и всички се струпаха да направят и те опит, обзети от амбицията да се изравнят с майстора. Но съвсем малцина биха могли да нарисуват прасе с отворени очи, камо ли пък със затворени. Какви ли не уроди се получиха! Всичко беше объркано. Оченцето се оказваше вън от главата, краченцата — във вътрешността на тумбака, който от своя страна така си бе останал незатворен, докато опашчицата си се виеше някъде настрана като самостоятелна арабеска без органическа връзка с неясната главна фигура. Хората се превиваха от смях. Към групата се присъединиха и други. Сензацията стигна чак до масите на бриджорите и любопитните играчи пристигнаха с ветрилообразно подредени карти в ръце. Околните гледаха да не би да премигват клепачите на тези, които се опитваха да рисуват, защото неколцина се поддаваха на това изкушение; те се кискаха и пръхтяха, докато „слепите“ художници правеха грешки, и ликуваха, когато някой си отваряше очите и виждаше своята нескопосана безсмислица. Измамна самонадеяност подсторваше всеки към състезание. Макар че беше доста голяма, картичката скоро бе запълнена и от двете страни, така е сбърканите фигури се пресичаха. Но придворният съветник пожертва друга от портфейла си, върху която адвокатът Параван си бе тайно наумил да нарисува прасето, без да вдига молива; в резултат се получи неуспех, който надмина всички досегашни опити: създаденият по този начин орнамент нямаше ни най-малка прилика не само с прасе, но и с нищо друго по света. Провиквания, смехове и бурни поздравления! Донесоха от трапезарията листове за ястия — сега вече повече пациенти, дами и господа, можеха едновременно да рисуват; всеки състезател си имаше свои контрольори и зрители, а между тях всеки бе кандидат за молива, с който в момента рисуваха. Имаше всичко три молива, за които се боричкаха. Те принадлежаха на пациенти. След като бе подхванал новата игра и я видя, че потръгна, придворният съветник изчезна със своя поспешник.

Всред блъсканицата Ханс Касторп наблюдаваше един рисувач през рамото на Йоахим, върху което си бе облегнал лакътя, като си бе обхванал брадичката с петте пръста и бе опрял другата ръка върху хълбока си. Той говореше и се смееше. Искаше също да рисува, обади се и получи молива, който вече бе съвсем скъсен — можеше да се държи само между палеца и показалеца. Вдигнал към потона лицето със затворените очи, той почна да ругае молива, ругаеше високо и проклинаше негодната клечка, като е лека ръка занахвърля върху картона някаква ужасна безсмислица, а накрай излезе и от картона, та продължи върху покривката на масата.

— Това не се хваща! — надвика той заслужения всеобщ присмех. — Как може човек с таквоз нещо… по дяволите да върви! — И той захвърли виновния молив в супника с пунша. — Кой има свестен молив? Кой ще ми услужи? Трябва още веднъж да се опитам! Молив, молив! Кой има молив? — провикна се той на една и друга страна, като лявата си ръка все още опираше върху плота на масата, а дясната размахваше високо във въздуха.

Молив не му дадоха. Тогава той се извърна и тръгна по стаята, като продължаваше да се провиква — тръгна направо към Клавдия Шоша, която, както му бе известно, стоеше недалече от портала към малкия салон, отдето с усмивка бе наблюдавала блъсканицата около масата с болето.

Сподириха го възгласи, благозвучни чуждестранни слова: „Eh! Ingegnere! Aspetti! Che cosa fa! Ingegnere! Un podi ragione, sa! Ma e matto questo ragazzo!“43 но той надвика този глас и ето че видяха господин Сетембрини да напуска карнавалната компания; едната си ръка, с вдигнат лакът, бе поставил върху главата си — жест, обичаен в родината му, който бе съпроводен от едно протяжно „Е-е-ех!“. А Ханс Касторп се намери отново всред настлания с клинкерови тухли двор, гледаше съвсем отблизо синьо-сивите епикантусови очи над изпъкналите скули и каза:

— Да имаш молив случайно?

Той бе мъртвешки бледен, толкова бледен, както тогава, когато, оплескан с кръв, се бе върнал за лекцията от самотната разходка. Нервите, които командваха кръвоносните съдове към лицето му, си играеха с него — обезжарената кожа на това младо лице хлътна, бледна и студена, носът сякаш се изостри и кожата под очите му доби оловен цвят съвсем като на труп. А симпатикусът накара сърцето на Ханс Касторп така да забарабани, че не можеше и да става дума вече за регулирано дишане; тръпки побиха младия човек под влиянието на мастните жлези по кожата на тялото му, които настръхнаха заедно с космите.

Жената с триъгълната хартиена шапка го заразглежда от глава до пети с една усмивка, в която не пролича никаква загриженост относно неговия окаян външен изглед. Този пол изобщо не изпитва загриженост и състрадание пред ужасите на страстта — една стихия, много по-добре позната нему, отколкото на мъжа, който по природа не се чувства добре всред нея, докато жената никога не я посреща без подбив и злорадство. Между впрочем той естествено съвсем не държеше да предизвиква загриженост и съжаление.

— Аз ли? — отвърна болната с голите рамене на неговото интимно „имаш ли“. — Да, струва ми се.

Във всеки случай в нейната усмивка и нейния глас имаше нещо от възбудата, която се появи, когато след дългата, безмълвна връзка се стигне до първото заговорване — една възбуда, която в същия миг лукаво включи в себе си всичко случило се досега.

— Ти си много честолюбив… Ти си… много… ревностен — подигра му се тя; изговорът й бе екзотичен с една чужда буква „р“ и чужда, твърде отворена буква „е“, при което нейният приглушен, приятно дрезгав глас на туй отгоре слагаше и ударението върху третата сричка на думата „честолюбив“, така че тя прозвуча съвсем чуждоезично; после се порови в кожената си чантичка, потърси и с поглед и извади изпод една носна кърпа, която първо излезе наяве, малко сребърно моливче, тънко и деликатно, истинска галантерийна играчка, едва ли годна за сериозна употреба. Моливът от онова време, първият, бе по-приличен и по на място.

— Voila44 — каза тя и поднесе моливчето пред очите му, като стискаше върха между палеца и показалеца си и леко го поклащаше насам-натам.

Тъй като тя едновременно и му даваше молива, и не му го даваше, той посегна, без да го вземе, тоест задържа ръката си на височината на молива, досами него, пръстите му бяха готови да го сграбчат, но не сториха това; очите му поглеждаха от своите оловноцветни глобове ту към моливчето, ту към татарското лице на Клавдия. Безкръвните му устни бяха отворени, той не си послужи с тях за говорене, когато каза:

— Е, виждаш ли, знаех си аз, че имаш.

— Prenez garde, il est un peu fragile — каза тя. — C’est a visser, tu sais.45

И като склониха главите си отгоре, тя му показа простата механика на молива, от който излизаше графит, тънък като игла, вероятно твърд и неогъваем, когато се завъртеше капачката.

Те стояха близо, склонени един към друг. Тъй като бе във вечерно облекло, тази вечер той носеше твърда яка и можеше да подпира брадичката си върху нея.

— Малък, ама твой — каза той, наведен над молива, почти опрял челото си о нейното; устните му не помръднаха и той изпусна лабиалните съгласни.

— О, ти си бил и духовит — отвърна тя с бегла усмивка, като се изправи и вече му подаде молива, (Между впрочем един бог знаеше колко духовит можеше да бъде той, след като очевидно в главата му нямаше и капка кръв.)

— Хайде, върви, побързай, рисувай добре, гледай да се отличиш! — Тя също бе духовита и сякаш искаше да го отпрати.

— Не, ти още не си рисувала, трябва и ти да рисуваш — каза той, като изпусна буквата „б“ от „трябва“, и сякаш да я привлече, отстъпи крачка назад.

— Аз ли? — повтори тя пак с учудване, което, изглежда, бе предизвикано не само от неговата покана. Малко смутена, усмихната, тя отначало не помръдна, но после последва с няколко крачки неговото магнетизиращо движение назад в посока към масата с пунша.

Оказа се обаче, че забавлението там бе замряло, то изживяваше последните си минути. Някой още рисуваше, но нямаше вече зрители. Картите бяха покрити с безсмислици, всеки бе опитал безсилието си, масата стоеше почти запустяла, пък и появил се бе обратен поток. Тъй като разбраха, че лекарите са си отишли, дадоха изведнъж парола за танц. Скоро изтикаха и масата встрани. Пред вратите на стаята за кореспонденция и стаята с пианото поставиха съгледвачи със задача да подадат знак за спиране на бала, в случай че отново се мерне „старецът“, Кроковски или старшата сестра. Един младеж славянин се нахвърли с чувство върху клавиатурата на малкото орехово пиано. Първите двойки се завъртяха в границите на един неправилен кръг от кресла и столове, върху които бяха насядали зрителите.

Ханс Касторп се сбогува с масата, която тъкмо оттласваха, като й махна ръка за едно: „На добър час!“ После с брадичката си посочи към свободните столове, които бе забелязал в малкия салон, и към едно закътано ъгълче до портала, но не каза нищо, може би защото музиката му се стори премного шумна. Той притегли един стол — беше един от тъй наречените триумфални столове с дървена рамка и плюшена тапицировка — и госпожа Шоша до мястото, което току-що пантомимно бе посочил, а за себе си докопа някакво шумолящо, скърцащо плетено кресло със закръглени облегалки за ръцете, в което седна, приведен към нея, с ръце върху облегалките и крака, тикнати съвсем назад под стола, държейки все още нейния молив. Тя пък беше се отпуснала дълбоко в плюшената тапицерия, коленете й стърчаха, но въпреки това ги бе кръстосала едно върху друго; кракът й се люлееше на климушка, а върху глезена й се опъваше черната коприна на чорапа, който се подаваше над също така черната лачена обувка. Пред тях седяха хора, ставаха да танцуват и отстъпваха местата си на тези, които бяха се уморили. Други постоянно сновяха насам-натам.

— Имаш нова рокля — каза той, за да може да я разглежда, и я чу да отговаря:

— Нова? Познаваш ли моя гардероб?

— Нямам ли право?

— Имаш. Неотдавна си я ших тук, при Лукачек в селото. Той има много поръчки за дамите тук горе. Харесва ли ти?

— Много — каза той, като още веднъж я измери с поглед, а после сведе очи и добави: — Искаш ли да танцуваш?

— Ти би ли желал? — попита тя усмихната с вдигнати вежди, а той отговори:

— Бих танцувал, ако на тебе ти се иска.

— Не си чак толкова изпълнителен, колкото те мислех — каза тя, а когато той се изсмя пренебрежително, добави: — Братовчед ти вече се прибра.

— Да, той ми е братовчед — потвърди Ханс Касторп без нужда. — Преди малко и аз видях, че го няма. Трябва да си е легнал.

— C’est un jeune homme tres etroit, tres honnete, tres allemand.46

— Etroit? Honnete?47 — повтори той. — Разбирам френски по-добре, отколкото говоря. Искаш да кажеш, че е педантичен. За педантични ли смяташ нас, немците — nous autres allemands?48

— Nous causons de votre cousin. Mais c’est vrai, вие сте малко буржоазни. Vous aimez l’ordre mieux que la liberte, toute l’Europe le salt.49

— Aimer… aimer… Qu’est-ce que c’est! Ca manque de definition, ce mot la. Единият го има, другият го обича, comme nous disons proverbiaiement50 — обясни Касторп. — Напоследък — продължи той — понякога се замислях за свободата. Тоест толкова често чувах тая дума, че почнах да се замислям за нея. Je te dirai en francais какво измислих. Се que toute l’Europe nomme la liberte, est peut-etre une chose assez pedante et assez bourgeoise en comparaison de notre besoin d’ordre — c’est ca!51

— Tiens! C’est amusant. C’est ton cousin a qui tu penses en disant des choses etranges comme ca?52

— He, c’est vraiment une bonne ame, една проста, незастрашена натура, tu sais. Mais il n’est pas bourgeois, il est militaire.53

— Незастрашена? — повтори тя със затруднение — Tu veux dire: une nature tout a fait ferme, sure d’elle-meme? Mais il est serieusement malade, ton pauvre cousin.54

— Кой ти каза това?

— Тук знаем много един за друг.

— Придворният съветник Беренс ли ти го каза?

— Peut-etre en me faisant voir ses tableaux.55

— C’est a dire: en faisant ton portrait?56

— Pourquoi pas. Tu l’a trouve reussi, mon portrait?57

— Mais oui, extremement. Behrens a tres exactement pendu ta peau, oh vraiment tres fidelement. J’aimerais beaucoup etre portraitiste, moi aussi, pour avoir l’occasion d’etudier ta peau comme lui.58

— Parlez allemand, s’il vous plait!59

— О, аз говоря немски и френски. C’est une sorte d’etude artistique et medicale — en un mot: il s’agit des lettres humaines, tu comprends.60 Какво става, не искаш ли да танцуваш?

— Разбира се, че не; детински работи. En cachette des medecins. Aussitot que Behrens reviendra, tout le monde va se precipiter sur les chaises. Ce sera fort ridicule.61

— Толкова голям респект ли ти вдъхва?

— Кой? — каза тя, като произнесе въпроса кратко и по странен начин.

— Беренс.

— Mais va done avec ton Behrens!62 Пък и много тясно е за танцуване. Et puis sur le tapis63… Нека погледаме танца.

— Да, нека погледаме — съгласи се той и заедно с нея почна да наблюдава със своето бледо лице и със сините, замислени очи на дядо си подскачанията на маскираните пациенти тук, в салона, и оттатък, в стаята за кореспонденция. Там подскачаше „нямата сестра“ със „синия Хайнрих“, госпожа Заломон, облечена като салонен кавалер с фрак, бяла жилетка, много издут нагръдник, нарисувани мустаци и монокъл, се въртеше върху малките си лачени обувки с високи токове, които неестествено се подаваха под черния мъжки панталон, с един Пиеро, чиито кървавочервени устни се открояваха всред набеленото лице, а очите му бяха като очите на заек-албинос. Гъркът с мантията размяташе съразмерните си крака в лилаво трико около деколтирания, тъмнобляскав Расмусен; прокурорът в кимоното, генералната консулша Вурмбранд и младият Гензер танцуваха даже тримата заедно, като се бяха прегърнали през раменете; що се отнася до госпожа Щьор, тя танцуваше с метлата, която притискаше до сърцето си, и галеше нейната четина, сякаш беше мъжки алаброс.

— Нека погледаме — повтори Ханс Касторп механично. Те говореха тихо под звуците на пианото. — Нека поседим тук и да погледаме като насън. Като насън, трябва да знаеш, е за мене това, дето сега седим заедно — comme un rêve singulièrement profond, car il faut dormir très profondement pour rêver comme cela… Je veux dire: c’est un rêve bien connu, rêvé de tout temps, long, éternel, oui, être assis près de toi comme à présent, voilà l’éternité.64

— Poète! — каза тя. — Bourgeois, humaniste et poète, voilà l’Allemand au complet, comme il faut!

— Je crains que nous ne soyons pas du tout et nullement comme il faut — отвърна той. — Sous aucun égard. Nous sommes peut-être грижовни деца на живота, tout simplement.

— Joli mot. Dis-moi donc… il n’aurait pas été fort difficile de rêver ce rêve-là plus tôt. C’est un peu tard que monsieur se résout, à adresser la parole à son humble servante.65

— Pourquoi des paroles? — каза той. — Pourquoi parler? Parler, discourir, c’est une chose bien républicaine, je le concède. Mais je doute que ce soit poétique au même degré. Un de nos pensionnaires, qui est un peu devenu mon ami, Monsieur Settembrini…

— Il vient de te lancer quelques paroles.

— Eh bien, c’est un grand parleur sans doute, il aime même beaucoup à réciter de beaux vers — mais est-ce un poète, cet homme là?

— Je regrette sincèrement de n’avoir jamais eu le plaisir de faire la connaissance de ce chevalier.

— Je le crois bien.

— Ah! Tu le crois.

— Comment? C’était une phrase tout à fait indifférente, ce que j’ai dit là. Moi, tu le remarques bien, je ne parle guère le français. Pourtant, avec toi je préfère cette langue à la mienne, car pour moi, parler français, c̀est parler sans parler, en quelque manière — sans responsabilité, ou comme nous parlons en rêve. Tu comprends?

— A peu près.

— Ça suffit… Parler — продължи Ханс Касторп, — pauvre affaire! Dans l’éternité, on ne parle point. Dans l’éternité, tu sais, on fait comme en dessinant un petit cochon: on penche la tête en arrière et on ferme les yeux.

— Pas mal, ça! Tu est chez toi dans l’éternité, sans aucun doute, tu la connais à fond. Il faut avouer que tu es un petit rêveur assez curieux.

— Et puis — каза Ханс Касторп, — si je t’avais parlé plus tôt, il m’aurait fallu te dire „vous“.

— Eh bien, est-ce que tu as l’intention de me tutoyer pour toujours?

— Mais oui. Je t’ai tutoyé de tout temps et je te tutoierai éternellement.

— C’est un peu fort, par exemple. En tout cas tu n’auras pas trop longtemps l’occasion de me dire „tu“. Je vais partir.66

Трябваше да мине малко време, докато тази дума стигне до съзнанието му. Тогава той се изправи, оглеждайки се объркано като човек, вдигнат от сън. Разговорът им се бе развивал доста бавно, тъй като Ханс Касторп говореше френски тромаво и сякаш с колебливо мислене. Пианото, което за кратко време бе замлъкнало, отново се обади — сега вече под ръцете на манхаймеца, който бе отменил младежа славянин и бе отворил ноти. Госпожица Енгелхард седеше до него и му прелистваше. Балът бе оредял. Голяма част от пансионерите, изглежда, бяха заели хоризонтално положение. Пред тях не седеше вече никой. В читалнята играеха на карти.

— Какво ще правиш? — попита Ханс Касторп слисан.

— Заминавам — повтори тя, като се усмихна, привидно учудена от вцепенението му.

— Не е възможно — каза той. — Ти само се шегуваш.

— Съвсем не. Напълно сериозно ти говоря. Заминавам.

— Кога?

— Ами че утре. Après dîner.67

У него се срути нещо огромно. Той каза:

— За къде?

— Много надалече.

— За Дагестан ли?

— Tu n’es pas mal instruit. Peut-être, pour le moment…68

— Нима си излекувана?

— Quant à ça… non.69 Но Беренс смята, че засега тук няма да имам някаква особена полза. C’est pourquoi je vais risquer un petit changement d’air.70

— Значи, пак ще се върнеш!

— Въпрос. Въпрос преди всичко кога. Quant à moi, tu sais, j’aime la liberté avant tout et notamment celle de choisir mon domicile. Tu ne comprends guère ce que c’est: être, obsédé d’indépendance. C’est de ma race, peut-être.

— Et ton mari au Daghestan te l’accorde — ta liberté?

— C’est la maladie qui me la rend. Me voilà à cet endroit pour la troisième fois. J’ai passé un an ici, cette fois. Possible que je revienne. Mais alors tu seras bien loin depuis longtemps.71

— Вярваш ли, Клавдия?

— Mon prénom aussi! Vraiment tu les prends bien au sérieux, les coutumes du carnaval!72

— Нима знаеш колко съм болен?

— Oui — non — comme on sait ces choses ici. Tu as une petite tache humide là dedans et un peu de fièvre, n’est-ce pas?73

— Trente-sept et huit ou neuf l̀après midi74 — каза Ханс Касторп. — А ти?

— Oh, mon cas, tu sais, c’est un peu plus compliqué… pas tout à fait simple.

— Il y a quelque chose dans cette branche de lettres humaines dite la médecine — каза Ханс Касторп, — qu’on appelle bouchement tuberculeux des vases de lymphe.

— Ah! Tu as mouchardé, mon cher, on le voit bien.75

— Et toi76… Прости ми! Остави ме сега да те попитам нещо, да те попитам настоятелно и на немски! На времето, преди шест месеца, когато от трапезарията отидох на преглед… ти се озърна по мене, спомняш ли си?

— Quelle question? Il y a six mois!77

— Знаеше ли къде отивам?

— Certes, c’était tout à fait par hazard78…

— Беренс ли ти беше казал?

— Toujours ce Behrens!

— Oh, il a représenté ta peau d’une façon tellement exacte… D’ailleurs c’est un veuf aux joues ardentes et qui possède un service à café très remarquable… Je crois bien qu’il connaisse ton corps non seulement comme médecin, mais aussi comme adepte d’une autre discipline de lettres humaines.

— Tu as décidément raison de dire que tu parles en rêve, mon ami.

— Soit… Laisse-moi rêver de nouveau après m’avoir réveillé si cruellement par cette cloche d’alarme de ton départ. Sept mois sous tes yeux… Et à présent, où en réalité j’ai fait ta connaissance, tu me parles de départ!

— Je te répète que nous aurions pu causer plus tôt.79

— Щеше ли да поискаш?

— Moi? Tu ne m’échapperas pas, mon petit. Il s’agit de tes intérêts, à toi. Est-ce que tu étais trop timide pour t’approcher d’une femme à qui tu parles en rêve maintenant, ou est-ce qu’il y avait quelqu’un qui t’en as empêché?

— Je te l’ai dit. Je ne voulais pas te dire „vous“.

— Farceur. Réponds donc — ce monsieur beau parleur, cet Italien-là qui a quitté la soirée — qu’est-ce qu’il t’a lancé tantôt?

— Je n’en ai entendu absolument rien. Je me soucie très peu de ce monsieur quand mes yeux te voient. Mais tu oublies… il n’aurait pas été si facile du tout de faire ta connaissance dans le monde. Il y avait encore mon cousin avec qui j’étais lié et qui incline très peu à s’amuser ici: il ne pense à rien qu’à son retour dans les plaines, pour se faire soldat.

— Pauvre diable. Il est, en effet, plus malade qu’il ne sait. Ton ami italien du reste ne va pas trop bien non plus.

— Il le dit lui-même. Mais mon cousin… Est-ce vrai? Tu m’effraies.

— Fort possible qu’il aille mourir, s’il s’essaye d’être soldat dans les plaines.

— Qu’il va mourir. La mort. La mort. Terrible mot, n’est-ce pas? Mais c’est étrange, il ne m’impressione pas tellement aujourd’hui, ce mot. C’était une façon de parler bien conventionelle, lorsque je disais „Tu m’effraies“. L’idée de la mort ne m’effraie pas. Elle me laisse tranquille. Je n’ai pas pitié ni de mon bon Joachim ni de moi-même, en entendant qu’il va peut-être mourir. Si c’est vrai, son état ressemble beaucoup au mien et je ne le trouve pas particulièrement imposant. Il est moribondq et moi, je suis amourex, eh bien, — Tu as parlé à mon cousin à l’atelier de photographie intime, dans l’antichambre, tu te souviens.

— Je me souviens un peu.

— Donc ce jour-là Behrêns a fait ton portrait transparent!

— Mais oui.

— Mon dieu. Et l’as tu sur toi?

— Non, je l’ai dans ma chambre.

— Ah, dans ta chambre. Quant au mien, je l’ai toujours dans mon portefeuille. Veux-tu que je te le fasse voir?

— Mille remerciements. Ma curiosité n’est pas invincible. Ce sera un aspect très innocent.

— Moi, j’ai vu ton portrait extérieur. J’aimerais beaucoup mieux voir ton portrait intérieur qui est enfermé dans ta chambre… Laisse-n oi demander autre chose! Parfois un monsieur russe qui loge en ville vient te voir. Qui est-ce? Dans quel but vient-il, cet homme?

— Tu es joliment fort en espionnage, je l’avoue. Eh bien, je réponds. Oui, c’est un compatriote souffrant, un ami. J’ai fait sa connaissance à une autre station balnéaire, il y a quelques années déjà. Nos relations? Les voilà: nous prenons notre thé ensemble, nous fumons deux ou trois papiros, et nous bavardons, nous philosophons, nous parlons de l’homme, de Dieu, de la vie, de la morale, de mille choses. Voilà mon compte rendu. Es-tu satisfait?

— De la morale aussi! Et qu’est-ce que. vous avez, trouvé en fait de morale, par exemple?

— La morale? Cela t’intéresse? Eh bien, il nous semble qu’il faudrait chercher la morale non dans la vertu, c’est à dire dans la raison, la discipline, les bonnes moeurs, l’honnêteté — mais plutôt dans le contraire, le veux dire: dans le péché, en s’abandonnant au danger, a ce qui est nuisible, à ce qui nous consume. Il nous semblé qu’il est plus moral de se perdre et même de se laisser dépérir que de se conserver. Les grands moralistes n’étaient point de vertueux, mais des aventuriers dans le mal, des vicieux, des grands pécheurs qui nous enseignent à nous incliner chrétiennement devant la misère. Tout ça doit te déplaire beaucoup, n’est-ce pas?80

Ханс Касторп мълчеше. Той все още седеше, както от началото, със сплетени крака, прибрани под скърцащия стол, седеше приведен към полегналата дама с триъгълната хартиена шапка; пръстите му стискаха нейния молив; очите му — сините очи на Ханс Лоренц Касторп — се вдигнаха да огледат стаята, която беше опустяла. Гостите бяха се разпръснали. В насрещния ъгъл пианото прозвучаваше вече само тихо и откъслечно — свиреше с една ръка болният манхаймец, до когото седеше учителката и прелистваше един сложен на коленете й том с ноти. Когато разговорът между Ханс Касторп и госпожа Шоша секна, пианистът спря напълно да свири — отпусна в скута си и тази ръка, с която леко бе докосвал клавишите, а госпожица Енгелхард продължи да гледа нотите си. Четиримата, останали последни от карнавалното веселие, седяха неподвижни. Тишината трая доста минути. Под нейното бреме главите на двойката до пианото бавно се свеждаха все по-ниско и по-ниско — главата на манхаймеца към клавиатурата, главата на госпожица Енгелхард към нотите. Накрай и двамата едновременно, сякаш по тайно споразумение, предпазливо станаха и със сгушени глави, със стегнато прилепени към тялото ръце, тихо се измъкнаха на пръсти, като изкуствено отбягваха да се извръщат към другия, още обитаван ъгъл на стаята, изчезнаха заедно през стаята за кореспонденция — и манхаймецът, и учителката.

— Tout le monde se retire — каза госпожа Шоша. — C’étaient les derniers; il se tait tard. Eh bien, la fête de carnaval est finie.81 — И тя вдигна мишниците си, за да снеме с две ръце хартиената шапка от червеникавата си коса, плитката на която бе увита като венец около главата. — Vous connaissez les conséquences, monsieur.82

Но Ханс Касторп отрече със затворени очи, без иначе да промени положението си. Той отговори:

— Jamais, Clawdia. Jamais je te dirai „vous“, jamais de la vie ni de la mort, ако може да се каже така — би трябвало да може. Cette forme de s’adresser à une personne, qui est celle de l’occident cultivé et de la civilisation humanitaire, me semble fort bourgeoise et pédante. Pourquoi, au fond, de la forme? La forme, c’est la pédanterie elle même! Tout ce que vous avez fixé à l’égard de la morale, toi et ton compatriote souffrant — tu veux sérieusement que ça me surprenne? Pour quel sot me prends tu? Dis donc, qu’est-ce que tu penses de moi?

— C’est un sujet qui ne donne pas beaucoup à penser. Tu es un petit bonhomme convenable, de bonne famille, d’une tenue appétissante, disciple docile de ses précepteurs et qui retournera bientôt dans les plaines, pour oublier complètement qu’il a jamais parlé en rêve ici et pour aider à rendre-son pays grand et puissant par son travail honnête sur le chantier. Voilà ta photographie intime, faite sans appareil. Tu la trouves exacte, j’espère?

— Il y manque quelques détails que Behrens y a trouvés.

— Ah, les médecins en trouvent toujours, ils s’y connaissent…

— Tu parles comme monsieur Settembrini. Et ma fièvre? D’où vient-elle?

— Allons donc, c’est un incident sans conséquence qui passera vite.

— Non, Clawdia, tu sais bien que ce que tu dis là, n’est pas vrai, et tu le dis sans conviction, j’en suis sûr. La fièvre de mon corps et le battement de mon coeur harassé et le frissonement de mes membres, c’est le contraire d’un incident, car ce n’est rien d’autre — и неговото лице c потрепващите устни се сведе по-близо до нейното, — rien d’autre que mon amour pour toi, oui, cet amour qui m’a saisi à l’instant, où mes yeux t’ont vue, ou, plutôt, que j’ai reconnu, quand je t’ai reconnue, toi — et c’était lui, évidemment, qui m’a mené à cet endroit…

— Quelle folie!

— Oh, l’amour n’est rien, s’il n’est pas de la folie, une chose insensée, défendue et une aventure dans le mal. Autrement c’est une banalité agréable, bonne pour en faire de petites chansons paisibles dans les plaines. Mais quant à ce que je t’ai reconnue et que j’ai reconnu mon amour pour toi — oui, c’est vrai, je t’ai déjà connue, anciennement, toi et tes yeux merveilleusement obliques et ta bouche et ta voix, avec laquelle tu parles — une fois déjà, lorsque j’étais collégien, je t’ai demandé ton crayon, pour faire enfin ta connaissance mondaine, parce que je t’aimais irraisonablement, et c’est de là, sans doute c’est de mon ancien amour pour toi que ces marques me restent que Behrens a trouvées dans mon corps, et qui indiquent que jadis aibsi j’etals malady…83

Зъбите му затракаха. Още като фантазираше, той бе измъкнал единия си крак изпод скърцащия стол и докато го помести напред, другото му коляно вече се опираше върху пода, така че той коленичи пред нея с наведена глава и разтреперано тяло.

— Je t’aime — промълви той, — je t’ai aimee de tout temps, car tu es le Toi de ma vie, mon reve, mon sort, mon envie, mon eternel desir…

— Allons, allons — каза тя. — Si tes precepteurs te voyaient…84

Но той, вторачен в килима, отчаяно заклати глава и отговори:

— Je m’en ficherais, je me fiche de tous ces Carducci et de la Republique eloquente et du progres humain dans le temps, car je t’aime!85

Тя леко погали c ръка ниско подстриганата коса на тила му.

— Petit bourgeois — каза тя. — Joli bourgeois a la petite tache humide. Est-ce vrai que tu m’aimes tant?86

Той сега се бе отпуснал върху двете си колене и разпален от нейното докосване, продължи да говори с извърната назад глава и затворени очи:

— Oh, l’amour, tu sais… Le corps, l’amour, la mort, ces trois ne font qu’un. Car le corps, c’est la maladie et la volupte, et c’est lui qui fait la mort, oui, ils sont charnels tous deux, l’amour et la mort, et voila leur terreur et leur grande magie! Mais la mort, tu comprends, c’est d’une part une chose mal famee, impudente qui fait rougir de honte; et d’autre part c’est une puissance tres solennelle et tres majestueuse — beaucoup plus haute que la vie riante gagnant de la monnaie et farcissant sa panse — beaucoup plus venerable que le progres qui bavarde par les temps — parce qu’elle est l’histoire et la noblesse et la piete et l’eternel et le sacre qui nous fait tirer le chapeau et marcher sur la pointe des pieds… Or, de meme, le corps, lui aussi, et l’amour du corps, sont une affaire indecente et facheuse, et le corps rougit et palit a sa surface par frayeur et honte de lui meme. Mais aussi il est une grande gloire adorable, image miraculeuse de la vie organique, sainte merveille de la forme et de la beaute, et l’amour pour lui, pour le corps humain, c’est de meme un interet extremement humanitaire et une puissance plus educative que toute la pedagogie du mon dei… Oh, enchantante beauté organique qui ne se compose ni de teinture à l’huile ni de pierre, mais de matière vivante et corruptible, pleine du secret fébrile de la vie et de la pourriture! Regarde la symétrie merveilleuse de l’édifice humain, les épaules et les hanches et les mamelons fleurissants de part et d’autre sur la poitrine, et les côtes arrangées par paires, et le nombril au milieu dans la mollesse du ventre, et le sexe obscur entre les cuisses! Regarde les omoplates se remuer sous la peau soyeuse du dos, et l’échiné qui descend vers la luxuriance double et fraîche des fesses, et les grandes branches des vases et des nerfs qui passent du tronc aux rameaux par les aisselles, et comme la structure des bras correspond à celle des jambes. Oh, les douces régions de la jointure intérieure du coude et du jarret avec leur abondance de délicatesses organiques sous leurs coussins de chair! Quelle fête immense de les caresser ces endroits délicieux du corps humain! Fête à mourir sans plainte après! Oui, mon dieu, laisse-moi sentir l’odeur de la peau de ta rotule, sous laquelle l’ingénieuse capsule articulaire sécrète son huile glissante! Laisse-moi toucher dévotement de ma bouche l’Arteria femoralis qui bat au front de ta cuisse et qui se divise plus bas en les deux artère du tibia! Laisse-moi ressentir l’exhalation de tes pores et tâter ton duvet, image humaine d’eau et d’albumine, destinée pour l’anatorrie du tombeau, et laisse-moi périr, mes lèvres aux tiennes!87

Ханс Касторп не си отвори очите, след като бе говорил; той остана, както си беше, с извърната глава назад и протегнати напред ръце със сребърното моливче в тях; коленете му трепереха и се олюляваха. Тя каза:

— Tu es en effet un galant qui sait solliciter d’une manière profonde, à l’allemande.88

И наложи хартиената шапка върху главата му.

— Adieu, mon prince Carnaval! Vous aurez une mauvaise ligne de fièvre ce soir, je vous le prédis.89

С тия думи госпожа Шоша плавно се измъкна от стола, плъзна се по килима към вратата, където на прага се позабави, полуизвърната назад; едната си гола ръка бе вдигнала нагоре, с другата бе хванала дръжката. През рамо тя тихо му каза:

— N’oubliez pas de me rendre mon crayon.90

И излезе.

— Боя се, че ние съвсем не сме каквито трябва да бъдем — отвърна той. — В никое отношение. Ние сме може би чисто и просто само грижовни деца на живота.

— Хубаво казано. Но виж какво… Не щеше да бъде много трудно да видиш този сън по-рано. Малко късно се решавате, господине, да заговорите вашата покорна слугиня.]