Вълшебната планина

Необходима покупка

— Свърши ли се вашето лято? — попита на третия ден Ханс Касторп иронично братовчед си.

Времето изведнъж страшно се беше влошило.

Вторият ден, който хоспитантът бе прекарал тук горе, беше разкошен летен ден. Небето светеше в наситеносин цвят над копиевидните върхове на смърчовете, докато селището във валога ярко проблясваше в горещината, а звънците на кравите, които обикаляха планинските пасбища и скубеха късата, стоплена трева, изпълваха въздуха със своя весел, успокоителен звън. Още на първата закуска дамите бяха се явили с тънки блузи, някои дори с прозрачни ръкави, което не на всички отиваше — на госпожа Щьор даже стоеше много лошо, мишниците й бяха като от сюнгер, лекото облекло съвсем не беше за нея. И господата от санаториума бяха съобразили по един или друг начин своята външност с хубавото време. Бяха се появили якета от лъскави материи и ленени костюми, а Йоахим Цимсен бе облякъл фланелени панталони в цвят на слонова кост към своето синьо сако — комбинация, която му придаваше напълно военен вид. Що се отнася до Сетембрини, той на няколко пъти бе казал, че възнамерява да си смени костюма. „Дявол да го вземе! — бе казал той, когато заедно с братовчедите отиде на разходка до курорта. — Слънцето пари, виждам, че ще трябва да се облека по-леко.“ Но въпреки изискания език той продължи да носи дългото си развласено сако с големите ревери и карираните си панталони — вероятно това бе целият му гардероб.

На третия ден обаче природата сякаш изведнъж бе сломена и целият ред на нещата — обърнат с краката нагоре; Ханс Касторп не вярваше на очите си. Беше след обеда и бяха лежали двадесетина минути, когато слънцето бързо се скри, грозни облаци с торфенокафяв цвят се издигнаха над югоизточния планински гребен и един вятър изведнъж се понесе по долината, докара някакъв непознат въздух и студ, който проникваше чак до костите, сякаш идеше от незнайни, ледени предели; температурата мигом спадна и всичко съвсем се преобрази.

— Сняг — обади се гласът на Йоахим зад стъклената преградка.

— Какво имаш предвид със „сняг“? — попита Ханс Касторп. — Да не искаш да кажеш, че сега ще завали сняг?

— Сигурно — отговори Йоахим. — Този вятър ни е познат. Дойде ли той, ще има пързалки.

— Глупости! — каза Ханс Касторп. — Ако се не лъжа, сега сме в началото на август.

Но Йоахим право бе казал, той бе посветен в условията тук. Защото след няколко мига бурята връхлетя на пристъпи, на пристъпи, изви се страшна снежна виелица, толкова гъста, че всичко изглеждаше обвито с бяла пара и почти нищо не се виждаше от селището и долината.

Целия следобед продължи да вали. Запалиха централното отопление и докато Йоахим си взе кожения чувал и невъзмутимо легна вън, Ханс Касторп избяга в стаята си, премести един стол до затопления радиатор и оттам загледа с често клатене на глава поразията вънка. На другата сутрин вече не валеше, но макар че външният термометър показваше няколко градуса над нулата, снежната покривка все още бе един фут дебела, така че пред учудените очи на Ханс Касторп се разстилаше истински зимен пейзаж. Отново бяха загасили отоплението. Температурата в стаята беше шест градуса над нулата.

— Свърши ли се вече вашето лято? — запита Ханс Касторп братовчед си с горчива ирония.

— Това не може да се каже — отвърна деловито Йоахим. — Ако ще бог, ще има още хубави летни дни. Това дори и през септември е много възможно. Но там е работата, че тук годишните времена не се различават много едно от друго, знаеш ли, те се смесват, така да се каже, и не се придържат о календара. През зимата често слънцето е толкова силно, че се потиш и при разходка събличаш сакото си, а през лятото, е, нали виждаш как е понякога тук през лятото. А и снегът — той всичко преобръща наопаки. Вали сняг през януари, но не много по-малко и през май, а и през август вали, както забелязваш. Общо може да се каже, че не минава месец, без да вали сняг, това можеш да го имаш като установено. С една дума, има зимни и летни дни, пролетни и есенни дни, но истински сезони всъщност тук горе при нас няма.

— Хубава бъркотия, няма що — каза Ханс Касторп.

С шушони и зимно палто той слезе с братовчед си до курорта, за да си купи одеяла за лежането, защото бе ясно, че само с неговото си одеялце няма да изкара при това време. За момент той дори смяташе да купи и кожен чувал, но после се отказа и стреснато отстъпи от тази мисъл.

— Не, не — каза той, — да се ограничим с одеялата! Долу ще ми влезнат пак в работа, одеяла има навсякъде, в това няма нищо особено или тревожно. Но такъв един кожен чувал е нещо съвсем специално, разбери ме правилно, ако си купя кожен чувал, ще ми се стори, че съм решил да годинясвам тук и че вече горе-долу съм и аз като вас… С една дума, нищо друго не искам да кажа, освен че не си струва за две-три седмици да купувам и чувал.

Йоахим се съгласи с това и така купиха в един хубав, богато снабден магазин от английския квартал две одеяла от камилска вълна в естествен цвят като Йоахимовите, един особено дълъг и широк модел от приятно меко качество, като наредиха веднага да ги изпратят в санаториума, в интернационалния санаториум „Бергхоф“, стая 34. Още днес следобед Ханс Касторп искаше да си послужи с тях за първи път.

Това естествено стана по времето след втората закуска, защото иначе дневната програма не предоставяше възможност за слизане до курорта. Сега валеше дъжд и снегът по улиците бе се превърнал в пръскаща ледена каша. На връщане настигнаха Сетембрини, който засланяше с чадър голата си глава и също отиваше в санаториума. Италианецът изглеждаше пожълтял и очевидно бе в елегично настроение. С чисти и добре оформени фрази той се оплака от студа, от влагата, която много трудно понасял. Поне да бяха отоплявали! Но тези окаяни властелини загасили отоплението, щом снегът спрял да вали — каква глупава наредба, какви подигравки със здравия разум! А когато Ханс Касторп забелязва, че според него умерената температура в стаите отговаря може би на лечебните правила — очевидно не искат да изнежват пациентите, — Сетембрини отговори с най-голяма подигравка. Виж ти, лечебните принципи! Свещените и непоклатими лечебни принципи! Ханс Касторп наистина говорел с правилния тон за тях, с тон на религиозност и преклонение. Само че поразително било — поразително в радостен смисъл, — че безусловна почит се ползват тъкмо тези измежду тях, които точно съвпадат с икономическите интереси на властелините… докато те си закриват очите пред другите принципи, за които това правило не важи… И докато братовчедите се смееха, Сетембрини почна да им разправя за баща си — във връзка с топлината, за която копнееше.

— Баща ми — каза той провлечено и възторжено — беше един толкова фин човек — чувствителен телесно и душевно! Как обичаше той зиме своята малка, топла работна стаичка, от сърце я обичаше, винаги трябваше вътре да има двайсет градуса по Реомюр, печицата все беше нагрята до червено; когато дните бяха студени, влажни или когато духаше пронизващият трамонтански вятър, щом влезеше човек в коридора на къщичката му, усещаше топлината да го загръща като мека мантия и очите му да се насълзяват от уюта. Стаичката беше натъпкана с книги и ръкописи, между които се намираха големи ценности, а между духовните съкровища стоеше пред тесния пулт той в своя халат от синьо трико и се отдаваше на литературата — деликатен и дребен на ръст, цяла глава по-нисък от мене, представете си, но с гъсти снопчета сива коса по слепоочията и един нос, дълъг и фин… Какъв романист, господа! Един от първите на своето време, познавач на нашия език като малцина, един латински стилист, какъвто вече няма, един uomo letterato12 по сърцето на Бокачо… Отдалече идваха учени, за да се поразговорят с него, един от Хапаранда, друг от Краков, идваха специално в Падуа, нашия град, за да му изкажат почитанията си, а той ги приемаше с любезно достойнство. Той бе и изискан поет, който в свободните си часове пишеше разкази в най-елегантна тосканска проза — един майстор на idioma gentile13 — каза Сетембрини с голяма наслада, като разтапяше родните слова върху езика си и поклащаше глава насам-натам. — По примера на Вергилий се занимаваше с градинката си — продължи той — и каквото кажеше, беше здраво и хубаво. Но топло, топло трябваше да му е в стаичката, иначе трепереше и можеше дори сълзи да пролива от огорчение, че го оставят да мръзне. А сега представете си, инженере, и вие, лейтенанте, колко трябва да страдам аз, който съм син на баща си, в това проклето и варварско селище, където тялото посред лято трепери от студ, а унижаващи впечатления постоянно изтезават душата! Ах, много е тежко! Какви типове ни обкръжават! Придворният съветник, този смахнат дяволски чирак Кроковски — и Сетембрини сякаш, си потроши езика, — Кроковски, този безсрамен изповедник, който ме мрази, защото моето човешко достойнство не ми позволява да се съглася с неговите попски безобразия… А на моята маса… В какво общество съм принуден да се храня? От дясната ми страна седи един пивовар от Хале, Магнус му е името, с мустаци, които приличат на наръч сено. „Оставете ме на мира с вашата литература — казва той. — Какво предлага тя? Красиви характери! За какво ми са тези красиви характери! Аз съм практичен човек, а в живота почти не се срещат красиви характери.“ Това е представата, която той си е изработил за литературата. Красиви характери… о майко божия! Срещу него седи жена му и губи белтъчини, докато все повече и повече затъпява. Отвратителна история…

Без да се бяха разбрали, Йоахим и Ханс Касторп бяха единодушни по тия приказки: намираха ги плачливи и неприятно бунтовни, разбира се, и забавни, дори поучителни в тяхното дръзко и остроумно непокорство. Ханс Касторп добродушно се посмя на „наръча сено“ и „красивите характери“ или по-скоро на комично отчаяния начин, по който Сетембрини говореше за това. После каза:

— Боже мой, да, обществото е малко смесено в такова заведение. Човек не може да си избира сътрапезниците, а и докъде би се стигнало по този път. И на нашата маса има една дама… госпожа Щьор, мисля, че я познавате? Убийствено проста, може да се каже, а понякога човек не знае накъде да погледне, като се разбръщолеви. А при това много се оплаква от температурата си и че е толкова отпусната, сигурно нейният случай съвсем не е лек. Толкова особено е това — болест и глупост, — не зная дали правилно се изразявам, но едно съвсем странно чувство ме обзема, когато насреща си имам човек глупав, че и болен на туй отгоре, такова съчетание е сигурно най-печалното нещо на света. Човек не знае как да се отнесе към нея, защото към болния трябва да се проявява сериозност и внимание, нали болестта е до известна степен нещо достойно за уважение, ако мога така да се изразя. Но когато тук се намесва постоянно и глупостта със своите „фомулус“, „козмически салон“ и други бисери, човек наистина вече не знае да плаче ли, или да се смее, това е една дилема за човешките чувства, толкова печална, че не мога да я изразя с думи. Смятам, че не отива, не отговаря, не сме свикнали да си представяме заедно едното и другото. Мислим си, че глупавият човек трябва да е здрав и прост и че болестта трябва да направи човека по-фин, по-умен и по-особен. Така обикновено мислят хората. Да не би пък не? Аз май че приказвам повече, отколкото мога да докажа — завърши той. — Това само защото случайно става дума… — И той замълча объркан.

И Йоахим бе малко смутен, а Сетембрини мълчеше с повдигнати вежди, като си даваше вид, че от учтивост чака края на изказването. В действителност той имаше за цел да остави Ханс Касторп напълно да се оплете, преди да отговори.

— По дяволите, инженере, вие проявявате философски дарби, каквито никак не предполагах, че имате. Според вашата теория би трябвало да бъдете по-малко здрав, отколкото си давате вид, тъй като очевидно притежавате интелект. Позволете ми обаче да забележа, че не мога да следвам вашите изводи, че дори ги отричам, заемайки една явно враждебна позиция спрямо тях. Аз, както ме гледате, съм малко нетолерантен за духовни неща и предпочитам да ме обвинят в педантизъм, отколкото да оставя необорени становища, които заслужават да бъдат оборени както например вашето…

— Но, господин Сетембрини…

— Позволете ми… Знам какво искате да кажете. Искате да кажете, че не сте смятали всичко за толкова сериозно, че застъпеното от вас становище не е непременно лично ваше, а е взето на приумица измежду възможните, висящи във въздуха гледища, за да опитате безотговорно какво ще излезе от него. Туй отговаря на вашата възраст, която може да не държи на мъжка решителност и засега провежда опити с различни становища. Placet experiri14 — каза той, като произнесе меко, по италиански латинската буква „с“ като „ч“. — Добро изречение. Стреснат съм само от факта, че вашият експеримент се движи тъкмо в тази посока. Съмнявам се, че това е случайно. Боя се, че имаме налице наклонност, която по своя характер заплашва да се утвърди, ако не се пресече. Затова се чувствам задължен да ви коригирам. Вие казахте, че болест, съпроводена от глупост, е най-печалното нещо на света. Мога да се съглася с вас. И аз предпочитам остроумен болник пред охтичав глупец. Но моето възражение почва тогава, когато разглеждате болестта, съчетана с глупостта, като стилна грешка, като заблуда на природния вкус, като дилема за човешките чувства, както благоволихте да се изразите. Когато смятате болестта за нещо толкова изискано и — как казахте? — за нещо достойно за уважение, което чисто и просто не отговаря на глупостта. Така се изразихте, нали? Аз обаче казвам: не! Болестта съвсем не е изискано нещо, не е нещо достойно за уважение — това становище само по себе си е болест или ще докара болест. Може би най-сигурно ще събудя у вас отвращение към него, ако ви кажа, че то е старо и грозно. То води началото си от ония времена на суеверия и разкаяние, когато идеята за човешкото бе окарикатурена и принизена, времена неспокойни, когато хармонията и доброто здраве са се смятали за съмнителни и дяволски неща, докато недъгавостта се е равняла на пропуск за царството небесно. Разумът и просвещението обаче прогониха тези сенки, които гнетяха човешката душа — не напълно, те и днес се борят с тях; тази борба се нарича труд, господине, земен труд, труд за земята, за честта и интересите на човечеството; тези сили, ежедневно калявани в борбата, ще освободят човека напълно и ще го поведат по пътя на прогреса и цивилизацията към една все по-ярка, по-блага и по-чиста светлина.

„Гръм и мълния — мислеше Ханс Касторп стъписан и засрамен, — каква ария! С какво ли предизвиках това? Между впрочем вижда ми се малко сухичък. А какво току поменава труда? Все за него се залавя, макар че тук по-малко приляга.“ И той каза:

— Много хубаво, господин Сетембрини. Действително заслужаваше си да се чуе това, което разправихте. Човек не би могъл да се изрази по… по-пластично, така поне мисля аз.

— Рецидив — продължи Сетембрини, като вдигна чадъра си над главата на един минувач, — духовен рецидив към гледищата на ония мрачни, мъчителни времена; повярвайте ми, инженере, това е болест, достатъчно изследвана болест, за която в науката има различни имена, едно от езика на естетиката и психологията, друго от езика на политиката — школски термини, които по същество нищо не допринасят и без които можете да минете. Тъй като обаче в духовния живот всичко е във взаимна връзка и едното е следствие на другото, тъй като не бива да подаваме на дявола малкия си пръст, за да не сграбчи цялата ни ръка, а и нас самите… тъй като, от друга страна, един здрав принцип може да роди само здраво нещо, все едно кое е предшестващото, то запомнете, че болестта съвсем не представлява нещо толкова изискано, толкова достопочтено, че да не може да се свърже с глупостта, не, тя е само едно унижение, да, болезнено унижение, което уронва самата идея за човека, което трябва да се щади и лекува в отделните случаи, но не да му се отдава духовна почит, това води до заблуда — запомнете добре, — до оная заблуда, която е началото на всяка духовна безпътица. Тази жена, която споменахте — отказвам се да си припомня името й — госпожа Щьор, значи, благодаря много, — с една дума, тази жалка жена — струва ми се, че нейният случай не е такъв, които да поставя човешките чувства пред дилема, както казахте вие. Болест и бедност — за бога, това е самата мизерия, работата е проста, не остава нищо, освен да се смили човек и да вдигне рамене. Дилемата, господине, трагиката почва там, дето природата е била достатъчно жестока да поломи хармонията на личността или изобщо да направи невъзможна появата й, като е свързала един благороден и жизнеутвърждаващ дух с тяло, негодно за живот. Знаете ли Леопарди, инженере, или вие, лейтенанте? Един нещастен поет от моята страна, един гърбав, болничав човек, първоначално е велика душа, която мизерията на неговото тяло постоянно е унижавала, докато я е принизила до иронията, една душа, чиито вопли разкъсват сърцето на човека. Чуйте това!

И Сетембрини почна да рецитира на италиански, като разтапяше на езика си красивите думи, клатеше главата си насам-натам и навремени затваряше очи, без да го бе грижа за това, че неговите слушатели нито дума не разбираха. Той очевидно искаше сам да се наслади на своята памет и на своето произношение, които да изтъкне и пред младите хора. Накрай той каза:

— Но вие не разбирате, слушате, без да схващате болезнения смисъл. Недъгавият Леопарди, господа, вникнете тук, преди всичко бе лишен от женска любов и това всъщност му отне възможността да се бори против осакатяването на душата си. Блясъкът на славата и добродетелта избледня в очите му, природата му се стори лоша — впрочем тя е лоша, глупава и лоша, тук му давам право — и той загуби вяра, страшно е да се каже, загуби вяра в науката и прогреса! Ето ви трагика, инженере, ето ви „дилема за човешките чувства“, а не при оная ваша там жена, отказвам се да насилвам паметта си за името й… Не ми говорете за „одухотворяване“, което се явява в резултат на болестта, за бога, недейте! Душа без тяло е нещо толкова нечовешко и ужасно, както тяло без душа, впрочем първото е рядко изключение, а второто е правило. По правило тялото е, което заглушава всичко останало, което притегля към себе си всичко важно, целия живот и по най-отвратителен начин се еманципира. Човек, който живее като болен, е само тяло, това е противочовешко и унизително, той в най-честите случаи не е нещо по-добро от един труп…

— Странно — каза изведнъж Йоахим, като се наведе напред да изгледа братовчед си, който вървеше от другата страна на Сетембрини. — Та и ти каза нещо подобно оня ден.

— Така ли? — каза Ханс Касторп. — Да, може наистина нещо подобно да ми е минало през ума.

Сетембрини помълча няколко крачки. После каза:

— Толкова по-добре, господа. Толкова по-добре, ако е така. Далеч бях от намерението да ви излагам някаква оригинална философия, това не е моя работа. Ако нашият инженер от своя страна е споменал нещо подобно, това само потвърждава предположението ми, че той упражнява ума си, че като даровит младеж засега само изпитва различните възможни становища. Даровитият млад човек не е някакъв неизписан лист хартия, той е по-скоро лист, върху който със симпатично мастило е написано вече всичко — и доброто, и лошото, — и задачата на възпитателя е да прояви доброто, като чрез съответно въздействие изличи завинаги погрешното, което иска да изпъкне. Покупки ли сте правили, господа? — попита той с променен, лек тон.

— Не, нищо специално — каза Ханс Касторп, — тоест…

— Взехме две одеяла за братовчед ми — отвърна Йоахим безразлично.

— За лежане… При тоя кучешки студ… Нали трябвало тия две-три седмици и аз да лежа — каза Ханс Касторп, като се засмя и погледна в земята.

— Аха, одеяла, лечение чрез лежане — каза Сетембрини. — Тъй, тъй, тъй. Виж ти, виж ти, виж ти. Ами че да: placet experiri! — повтори той с италиански изговор и се сбогува, защото бяха стигнали в санаториума; куцият портиер ги поздрави, а Сетембрини направо от хола отиде в общите салони, за да прочете преди обед вестниците, каза той. Изглежда, че искаше да се измъкне от второто лежане.

— Да те пази бог! — каза Ханс Касторп, когато влезе с Йоахим в асансьора. — Истински педагог, нали сам каза по-рано, че имал такава жилка. Трябва ужасно да внимава човек да не каже някоя приказка в повече, иначе почват подробните поучения. Но заслужава да се чуе как само говори, всяка дума изскача из устата му — закръглена и апетитна, — мисля си все за пресни хлебчета, когато го слушам.

Йоахим се засмя.

— Това по-добре не му казвай. Смятам, че ще бъде разочарован, ако узнае, че мислиш за хлебчета, когато те поучава.

— Така ли мислиш? Не е много сигурно. Аз все имам впечатлението, че не му е толкова до поучаването, или може би то е чак на второ място, колкото до самото приказване; как само си играе с думите и ги търкаля… еластични като гумени топки, при което съвсем не му е неприятно, че му обръщат внимание. Пивоварят Магнус сигурно е малко глупав със своите „красиви характери“, но Сетембрини пък трябваше да каже какво всъщност е важното в литературата. Не исках да попитам, за да не покажа слабо място, та аз и не разбирам повече от литература, нито пък съм виждал някога литератор. Но щом красивите характери не играят роля, очевидно красивите думи са важни, това е моето впечатление от досега ми със Сетембрини. Какви думи употребява! Съвсем без да се стеснява, говори за „добродетел“, моля ти се! Цял живот не съм произнасял тази дума, а и в училище казвахме винаги „храброст“, когато в учебника пишеше „virtus“. Трябва да ти кажа, че нещо се сви в мене. А и ме нервира, когато ругае студа, Беренс и госпожа Магнус, задето губела белтъчини — с една дума, всичко ругае. Той е опозиционер, това веднага ми стана ясно. Не мога да си го представя иначе освен като човек, запретнал се да сече всичко, което съществува, а в такъв човек винаги има нещо изпуснато.

— Така си говориш — каза Йоахим отмерено. — Но в него има и нещо гордо, което не говори за изпуснат човек, напротив, той държи на себе си и на хората изобщо и това ми харесва у него, според мен в това има нещо порядъчно.

— Тук си прав — каза Ханс Касторп. — У него има дори нещо строго, с него човек често бива неспокоен, защото се чувства, да речем, контролиран, но не в лошия смисъл на думата. Ще повярваш ли, но аз имах чувството, че той не одобри, дето съм си купил одеяла за лежане, че имаше нещо против, че искаше нещо да разкритикува…

— Не — каза Йоахим учудено сдържан. — Отде накъде. Не мога да си представя такова нещо. — И той тикна термометъра в устата си, взе си пъртушините и отиде да лежи, а Ханс Касторп веднага почна да се мие и преоблича за обяда — дотогава нямаше дори и час време.

Разсъждение върху чувството за време

Когато отново се качиха горе след яденето, пакетът с одеялата вече лежеше на един стол в стаята на Ханс Касторп и той него ден за първи път си послужи с тях — опитният Йоахим го научи на изкуството да се опакова, тъй както всички тук горе правеха и както всеки новак трябваше да се научи. Разстлаха одеялата, първо едното и после другото, върху лежащия стол, така че голяма част от долния край остана върху пода. После Ханс Касторп легна и почна да се завива с вътрешното одеяло: първо по дължина до под мишниците, после отдолу върху краката, при което седнал трябваше да се наведе и да хване подгънатия долен край от едната и другата страна, да го прегъне внимателно одве и да го изтегли по дължина нагоре, за да се постигне възможната гладкост и равномерност. После по същия начин трябваше да постъпи с външното одеяло — тук манипулацията бе малко по-трудна и Ханс Касторп като начинаещ невежа доста пъшка, докато се навеждаше и пак изправяше, за да се упражни в хватките, на които го учеха. Само няколко стари кримки, каза Йоахим, можели с три сигурни движения да се омотаят едновременно в двете одеяла, но това било рядко и завидно изкуство, за което трябвало не само дългогодишен опит, но и вродена способност. При последните думи Ханс Касторп се разсмя и се отпусна назад, защото го бе заболял гърбът, а Йоахим, който не разбра веднага какво смешно има тук, несигурно го погледна, но после също се разсмя.

— Така — каза той, когато Ханс Касторп вече лежеше на стола, опакован като валяк, отпуснал тила си върху меката ролка за главата и изморен от цялата тази гимнастика, — и двадесет градуса студ да има, пак нищо не може да ти се случи. — И после отиде зад стъклената преградка, за да се опакова и той.

Това за двадесетте градуса се видя много съмнително на Ханс Касторп, защото положително му бе студено, многократно го побиваха тръпки, докато гледаше през дървените сводове ръменето на ситния дъжд вънка, който всеки момент можеше отново да се обърне на сняг. Между впрочем колко чудно, че въпреки тая влага бузите му пламтяха в сух огън, сякаш седеше в претоплена стая. А и се чувстваше жалък, изтощен от упражненията с одеялата — книгата „Ocean steamships“ действително му трепереше в ръцете, щом я вдигнеше пред очите си. Явно, не бе съвсем здрав — крайно анемичен, както бе казал придворният съветник Беренс, затова и така зъзнеше. Но неприятните усещания се притъпяваха от голямото удобство на положението му, от свойствата на лежащия стол, който трудно можеха да се анализират и бяха почти тайнствени, тия свойства Ханс Касторп още при първия опит бе одобрил напълно и те сега отново така щастливо се проявяваха. Дали бе от дебелината на дюшечето, дали от правилния наклон на облегалото, дали от височината и ширината на подпорните за ръцете или може би само от целесъобразната направа на ролката за главата, но едва ли имаше нещо по-хуманно устроено за почивката на уморени крайници от този превъзходен стол за лежане. И сърцето на Ханс Касторп се изпълни със задоволство от това, че му предстояха два празни и сигурно заградени часа, тези осветени от правилника часове на главната почивка, която той напълно одобряваше, макар че беше тук горе само като гостенин. Защото той беше търпелив по природа, дълго можеше да прекарва, без да се занимава с нещо, и обичаше, както си спомняме, свободното време, което увличащата дейност не хвърля в забвение, не разкъсва и не пропъжда. В четири часа следваше следобедният чай с кейкове и сладка; после малко раздвижване навън; след това пак почивка в лежащия стол; в седем часа вечерята; тя като всяко друго слизане в трапезарията бе придружена от известно напрежение и някои забележителности, които човек очакваше с удоволствие, накрай един-два погледа в стереоскопичната кутия, в калейдоскопа и в кинематографичния барабан… Ханс Касторп бе научил наизуст дневната програма, ако и да би било прекалено да се твърди, че, както има една дума, се бе „вживял“ в нея.

Всъщност има нещо особено в това вживяване на чуждо място, в това — нека и така да бъде — мъчително приспособяване и привикване, което човек си налага почти заради самото него, и то с твърдото намерение веднага или скоро след това пак да отвикне и да се върне към предишното си състояние. Такива прекъсвания се включват като интермедии в общия поток на живота с цел за „съвземане“, тоест за обновление и коренна промяна на организма, който е застрашен от изнежване, отпускане и затъпяване поради еднообразния начин на живот. На какво обаче се дължи това отпускане и затъпяване при прекалено дълго неотменяемо еднообразие? Дължи се не толкова на физическа и психическа умора и изхабяване от изискванията на живота (защото тук като лекарство би била достатъчна една обикновена почивка), касае се по-скоро до нещо психическо, до преживяването на времето, което при непрекъсната равномерност е застрашено чисто и просто да се загуби; това преживяване е толкова близко и тясно свързано с чувството за живот, че едното не може да бъде омаломощено, без другото да претърпи едно плачевно накърняване. За същината на скуката има голям брой погрешни представи. Обикновено смятат, че при интересно и ново съдържание времето „отлита“, тоест съкратява се, докато еднообразието и пустотата затрудняват и възпират хода му. Това не отговаря безусловно на истината. Вярно, пустотата и еднообразието могат да разтеглят и направят „скучни“ едни моменти или един час, но те скъсяват и дори унищожават големите и най-големите маси време. В замяна на това едно богато и интересно съдържание може да скъси и да окрили часа и дори деня, но когато времето е повече, то получава широта, тежест и солидност, така че пълните със събития години по-бавно минават от бедните, пусти и леки години, които вятърът издухва и разнася. Това, което наричаме скука, всъщност е по-скоро едно болезнено неусетно минаване на времето вследствие на еднообразието: големите периоди от време се смаляват по начин, който може да ужаси сърцето; ако един ден е като другия, то всичките дни са еднакви и при пълно еднообразие и най-дългият живот ще бъде преживян като съвсем кратък и незабелязано ще отлети. Навикът е приспиване или поне отслабване на чувството за време и ако младите години се преживеят по-бавно, а по-късният живот протича и отминава все по-бързо, това се дължи също на навика. Ние добре знаем, че включването на нови и различни навици в единственото средство да поддържаме живота си, да опресняваме чувството си за време, да постигнем подмладяване, укрепване, забавяне на чувството ни за време, а с това и да подновим чувството си за живот. Такава е целта на промяната на мястото и въздуха, на отиването на бани, на възобновяващата почивка, която ни дава промяната и приключението. Първите дни на някое ново място имат младежки, това ще рече, крепък и широк вървеж — те са между шест и осем. После, когато човек вземе да „привиква“, почва да се забелязва и постепенното скъсяване: който държи на живота или по-точно казано, който иска да се хване за живота, с ужас ще забележи как дните олекват и почват да отлитат; а последната седмица, ако, да речем, са били четири, се отличава със страхотна бързина и лекота. Освежаването на чувството за време естествено е налице и след включването отново в обикновения живот: първите дни в къщи се преживяват, след промяната, пак като нови, широки и младежки, но те са само няколко — човек по-лесно отново привиква към старото, отколкото отвиква от него; ако чувството за време е вече притъпено от възрастта или поради слаба жизненост никога не е било силно развито, то много бързо отново заглъхва; след двадесет и четири часа човек като че ли не е отсъствал и цялото пътуване му е само един нощен сън.

Тези забележки вмъкваме тук само затова, защото младият Ханс Касторп имаше нещо подобно на ум, когато след няколко дни каза на братовчед си (и го погледна със зачервени очи):

— Странно, наистина странно как времето на чуждо място отначало ти се струва дълго. Тоест… Естествено и дума не може да става, че скучая, напротив, мога да кажа, че чудесно се забавлявам. Но като се огледам, значи, ретроспективно, разбери ме правилно, струва ми се, че кой знае колко време вече съм тук горе, цяла вечност ми се вижда да е изтекла от момента, когато дойдох и не разбрах веднага, че съм пристигнал, а ти ми рече „хайде слизай“, помниш ли? То няма нищо общо с измерване или изобщо с разума, въпрос е само на чувство. Естествено глупаво би било да кажа: „Мисля, че вече от два месеца съм тук“ — това би било безсмислица. Мога всъщност само да кажа „много отдавна“.

— Да — отвърна Йоахим с термометър в уста, — и аз го усетих, мога до известна степен да се равнявам по тебе, откак си тука. — И Ханс Касторп се засмя, защото Йоахим бе казал това съвсем простичко, без обяснения.

Той прави опит да говори по френски

Не, той в никой случай не бе още свикнал; той нито се бе запознал с всичките особености на тукашния живот — нещо, което бе невъзможно да направи за толкова малко дни и, както си казваше (а и на Йоахим бе казал), за съжаление дори и за три седмици не би могъл да стори, нито пък организмът му бе успял да се приспособи към толкова особените атмосферни условия при „ония тук горе“. Това приспособяване му бе трудно, извънредно трудно и, както му се струваше, изобщо не искаше да напредне дори с една крачка.

Нормалният ден бе ясно разпределен и грижливо организиран, човек бърже влизаше в крак и добиваше рутина, когато се включеше в неговия механизъм. Но в рамките на седмицата или на по-големи периоди от време той подлежеше на известни редовни промени, които постепенно излизаха наяве — едната за пръв път, след като другата вече се повтаряше; а и що се отнася до ежедневната поява на неща и лица, Ханс Касторп имаше на всяка крачка какво да научи, да вникне по-дълбоко в повърхностно видяното и да откликне на новото с младежка възприемчивост.

Ония тумбести съдове с дългите гърла например, които стояха пред някои врати по коридорите и които му бяха направили впечатление още на първата вечер от пристигането му, съдържаха кислород — така му бе обяснил Йоахим в отговор на неговия въпрос. В тях имаше чист кислород, по шест франка бутилката, и живителният газ се подаваше на умиращите за последно ободряване и съвземане на силите — те го смъркаха през един маркуч. Защото зад вратите, пред които стояха такива балони, лежаха умиращи, или „moribundi“, както се изрази придворният съветник Беренс веднъж, когато Ханс Касторп го бе срещнал на първия етаж — той доплава с бяла престилка и посинели бузи по коридора и после двамата се качиха заедно по стълбището.

— Е, безучастни зрителю! — каза Беренс. — Какво правите, намираме ли милост пред вашите изпитателни погледи? Голяма чест за нас, голяма чест. Да, нашият летен сезон съвсем не е загубен, бива си го. Доста ми струваше, докато го изтикам на по-преден план. Но жалко, че не искате да изкарате зимата при нас, чух, че мислите да останете само осем седмици. А, три ли? Ами че това е съвсем кратко посещение, на крак, то не заслужава да си снема човек палтото; е, както обичате. Но жалко все пак, дето няма да останете за зимата, защото де що има хиг-лиф — той нарочно произнесе така, — международният хиг-лиф се събира долу в курорта, би трябвало да го видите, направете нещо за общата си култура. Ще се пукнете от смях, като гледате как скачат със ските. Ами дамите, боже господи, дамите! Пъстри като райски птици и страшно галантни… Но аз трябва да ида при моя moribundus — прекъсна се той, — тук, номер двайсет и седем. Знаете, последен период. „Излиза през средата“. Пет дузини оксиженови бутилки е изгълтал вчера и днес, истински гуляйджия. Но до обед сигурно ще иде ad penates.15 Е, драги Ройтер — каза той, влизайки, — да бяхме строшили още на една гърлото, а?…

Неговите думи заглъхнаха зад вратата, която затвори след себе си. Но Ханс Касторп можа за момент да види в дъното на стаята възглавница и върху нея восъчния профил на млад мъж, с рядка брадичка, който бавно бе извъртял към вратата своите много големи очни ябълки.

Това бе първият moribundus, когото Ханс Касторп виждаше през живота си, защото и родителите му, и дядо му бяха умрели един вид зад гърба му. С какво достойнство лежеше върху възглавницата главата на младия мъж с издадената напред брадичка! Колко многозначителен бе погледът на неговите разширени очи, когато бавно ги бе извъртял към вратата! Все още увлечен от мимолетната картина, Ханс Касторп неволно се опита да погледне и той с такива разширени, многозначителни и бавни очи; той вървеше към стълбището и с този поглед изгледа една дама, която бе излязла от някаква врата зад него и го бе настигнала на площадката. Той не откри веднага, че това бе мадам Шоша. Тя леко се усмихна на погледа му, поправи с ръка плитката на тила си и слезе пред него по стълбището — безшумна, гъвкава и с малко издадена напред глава.

През първите дни той почти не сключи познанства, нито пък по-късно. Дневният режим не бе благоприятен за това; пък и Ханс Касторп си бе сдържана натура, освен това се чувстваше тук горе като гост и „безучастен зрител“, както бе казал придворният съветник Беренс, и се задоволяваше главно с разговорите и компанията на Йоахим. Но медицинската сестра си извърташе врата към тях по коридора дотогава, докато Йоахим, който по-рано й бе оказал внимание с няколко кратки разговора, запозна братовчед си с нея. Втъкнала лентата на пенснето зад ухото си, тя говореше не само превзето, но и направо измъчено, при по-близко наблюдение човек оставаше с впечатлението, че разумът й е пострадал от изтезанията на скуката. Много трудно бе да се отърват от нея, тъй като тя проявяваше болезнен страх от прекъсването на разговора и щом младите хора понечеха да си тръгнат, тя се вкопчваше о тях с припрени думи и погледи, с една отчаяна усмивка, така че те се смиляваха и оставаха. Тя надълго и нашироко заразправя за баща си, който бил юрист, и за братовчед си, който бил лекар — очевидно за да се постави в по-благоприятна светлина и да изтъкне, че произхожда от образованите кръгове на обществото. Що се отнасяло до нейния пациент там, зад вратата, той бил син на един фабрикант на кукли от Кобург, казвал се Ротбайн и напоследък болестта го ударила в червата. Тежко било за всички, както господата можели да си представят, когато човек произхожда от семейство на висшисти и имал чувствителността на по-висшите класи, по-тежко приемал нещата. А и не можел да обърне току-така гръб на всичко… Неотдавна, ще повярват ли господата, излязла за малко, само да си купи прах за зъби, и като се върнала, заварила болния да седи в леглото пред чаша гъста, черна бира, един салам, груб черен хляб и краставица. Всички тия домашни лакомства му изпратили неговите близки — за усилване. Естествено, че на другия ден бил ни жив, ни умрял. Само ускорявал края си. Това щяло да бъде спасение за него, не обаче и за нея — сестра Берта било името й, всъщност Алфреда Шилдкнехт, — тъй като тя щяла да иде при друг болен в повече или по-малко напреднал период, тук или в друг санаториум, тая перспектива се откривала пред нея, единствено тая.

Да, каза Ханс Касторп, професията й била действително трудна, но затова пък задоволяваща, така поне си мислел.

Сигурно, отвърна тя, задоволяваща, да, но много трудна.

Е, много здраве на господин Ротбайн. И братовчедите понечиха да си тръгнат.

Но тя така се бе вкопчила с думи и погледи в тях, така жално бе да я гледат как се напряга да ги задържи малко повече време, че би било жестоко, ако не останеха още малко.

— Той спи — каза тя. — Не му трябвам. Затова излязох за някоя и друга минутка на коридора…

И тя почна да се оплаква от придворния съветник Беренс и от тона, с който се отнасял към нея и който бил прекалено непринуден, като се имал пред вид произходът й. Тя далече предпочиташе д-р Кроковски — него нарече човек с душа. После пак се спря на баща си и братовчед си. Мозъкът й нищо друго не раждаше. Напразно се бореше да задържи братовчедите, тя дори ги атакува изведнъж с повишен глас и почти щеше да извика, когато си тръгнаха, но те най-сетне се откопчиха от нея и отминаха. Но сестрата се наведе напред и за някое и друго време впи поглед в тях, сякаш искаше да ги притегли с очите си. После от гърдите й се изтръгна въздишка и тя се прибра в стаята на пациента си.

През тия дни Ханс Касторп се запозна само с чернобледата дама, онази мексиканка, която бе видял в парка и която наричаха „tous-les-deux“. Случи се действително така, че и той чу от устата й унилата формула, но тъй като беше подготвен, той се държа добре и можеше после да бъде доволен от себе си. Братовчедите я срещнаха пред главния портал, когато и излизаха на задължителната разходка след първата закуска. Тя се разхождаше там с подсечени колене и дълги, безпокойни и безцелни крачки, завита с черен кашмирски шал; нейното застаряло лице с голямата огорчена уста се открояваше матово бледо под черното було, което покриваше осеяната със сребърни нишки коса и бе вързано под брадата. Йоахим, както обикновено без шапка, я поздрави с поклон и тя бавно поблагодари, а докато го гледаше, напречните бръчки на ниското й чело се задълбочиха. Тя се спря, защото бе забелязала едно ново лице, и почака да се приближат младите хора, като леко кимна с глава; тя очевидно смяташе за необходимо да чуе дали новодошлият знае за нейната съдба и какво мисли за това. Йоахим представи братовчед си. Тя подаде на госта ръката си изпод мантията — една украсена с пръстени суха, жълтеникава ръка с изпъкнали вени — и продължи да го гледа, кимайки с глава. После каза:

— Tous les de, monsieur. Tous lesde, vous savez…16

— Je le sais, madame17 — отвърна приглушено Ханс Касторп. — Et je le regrette beaucoup.18

Отпуснатите торбички под нейните тъмни като черен янтар очи бяха големи и тежки — такива той не бе виждал досега у никого. Около нея се носеше слабо, повехнало ухание. Сърцето му се изпълни с кротост и сериозност.

— Merci — каза тя със звънък изговор, който странно хармонираше с нейната сломеност, а единият ъгъл на голямата й уста увисна трагично надолу. После прибра ръката си под наметката, наведе глава и продължи да се разхожда. Когато я отминаха, Ханс Касторп каза:

— Виждаш, че не ми беше трудно, много добре се справих с нея. Смятам, че изобщо се справям лесно с такива хора, по природа умея да се разправям с тях — не мислиш ли и ти така? Смятам даже, че изобщо по-лесно се разбирам с печални хора, отколкото с весели. Бог знае на какво се дължи това, може би защото съм сирак и толкова рано загубих родителите си, но когато хората са сериозни и печални, когато се намеси смъртта, не изпитвам угнетение и смущение, а се чувствам в стихията си, всеки случай по-добре, отколкото да имаме работа с юначаги, това по-малко ми приляга. Неотдавна си мислех: колко е глупаво, дето тукашните дами се ужасяват толкова много от смъртта и всичко свързано с нея, та става нужда да ги щадят и да донасят последното причастие, когато са на храна. Не, тфу, това е нелепо. Не обичаш ли да гледаш ковчези? Аз понякога обичам. Намирам, че ковчегът е хубава мебел дори когато е празен, но ако някой лежи вътре, той добива в моите очи нещо наистина тържествено. В погребенията има нещо назидателно, случвало ми се е да мисля, че е по-добре да иде човек на погребение, отколкото на черква, ако иска да възвиси душата си. Хората са облечени в празнични черни дрехи, стоят със свалени шапки и гледат ковчега; настроени са сериозно и молитвено и никой не смее да разказва плоски вицове, както обикновено става в живота. Много обичам, когато хората се настроят малко молитвено. Понякога съм се питал дали не трябваше да стана пастор, в известно отношение, смятам, това не би ми прилягало зле… Дано не съм сбъркал нещо с френския, дето говорих, а?

— Не — каза Йоахим. — Je le regrette beaucoup си беше съвсем правилно.

Политически неблагонадеждна

Настъпиха и редовни промени в нормалния ден: най-напред една неделя — и то неделя с музика на терасата, каквато имаше всеки две седмици, за да се маркира четиринадесетдневката, през чиято втора половина Ханс Касторп бе дошъл тук. Той бе пристигнал във вторник и вече му беше петият ден — истински пролетен ден след онова необикновено разваляне на времето и възвръщане на зимата, ден ефирен и свеж, с чисти облаци на светлосиньото небе и умерен слънчев зрак над долината и склоновете, които отново бяха потънали в лятна зеленина, защото на падналия сняг бе съдено бързо да се разтопи.

Явно беше, че всеки се стараеше да почете и отличи неделята; администрация и гости взаимно си помагаха в този стремеж. Още на сутрешния чай поднесоха специален сладкиш, на всяко място имаше по една вазичка с по няколко цветя, диви планински карамфили и дори алпийски рози, които господата затъкваха на бутониерата си (прокурорът Параван от Дортмунд дори бе облякъл червен жакет с жилетка на капчици); дамските тоалети носеха отпечатъка на празнична ефирност — госпожа Шоша се появи с един свободно падащ дантелен пеньоар с широки ръкави и докато стъклената врата се затръшваше, тя премина във фронт и се представи на залата в своя пълен чар, след което с гъвкави крачки се отправи към мястото си; пеньоарът й седеше толкова добре, че възхити съседката на Ханс Касторп учителката от Кьонигсберг; дори и двойката варвари от „лошата руска маса“ се бе съобразила с господния празник: мъжът бе сменил коженото яке с някакъв къс жакет и кечените обувки с кожени, тя, разбира се, и днес носеше своята нечиста боа от пера, под нея обаче имаше зелена копринена блуза с жабо… Ханс Касторп смръщи вежди, когато видя двамата, и промени цвета си, към което тук поразително често клонеше.

Веднага след втората закуска музиката почна да свири на терасата; свирачи на всякакви медни и дървени духови инструменти бяха насядали там и свиреха ту бързо, ту провлечено почти до обяд. През време на концерта почивката не бе строго задължителна. Вярно, че някои се наслаждаваха на музиката от балконите си, а и в градинската тераса три-четири лежащи стола бяха заети, но по-голямата част от гостите седеше около малките бели маси в покритата галерия, докато лекомисленият свят, който смяташе за много достолепно да седи на столове, се бе разположил върху стъпалата на стълбището, което водеше към парка; там се отдаваха на веселие по-младите болни от двата пола, повечето от които Ханс Касторп знаеше по име или по външен вид. Към тях принадлежеше Хермине Клефелд, а също и господин Албин, който бе пуснал в обиколка една голяма кутия на цветчета, пълна с шоколад, и канеше всички да ядат, докато сам той пушеше с бащински израз цигари със златен мундщук; освен това дебелобърнестият младеж от дружество „Половин дроб“, госпожица Леви, тъничка, с цвят на слонова кост, каквато си беше винаги, един пепеляворус млад мъж, който се казваше Расмусен и държеше ръцете си с отпуснати китки като перки пред гърдите си, госпожа Заломон от Амстердам, една жена с богати форми, облечена в червено, която също се бе присъединила към младежта; зад нея седеше, прегърнал с ръце острите си колене, дългият човек с оредялата коса, който бе свирил парчето от „Сън в лятна нощ“ и сега не откъсваше мрачния си поглед от нейния мургав тил; една червенокоса госпожица от Гърция, друга от неизвестен произход с лице на тапир, лакомият момък с дебелите стъкла на очилата, друг петнайсет или шестнайсетгодишен момък, който си бе прищвъкнал монокъл на окото и при покашлюване си закриваше устата с дългия, подобен на лъжичка за сол нокът на малкия си пръст — очевидно магаре и половина; имаше и други.

Този момък с нокътя, разказа тихо Йоахим, бил съвсем малко болен, когато дошъл — нямал температура и баща му, който бил лекар, го бил изпратил само от предпазливост тук горе; по преценката на придворния съветник той трябвало да престои само три месеца. Сега, след три месеца, дигал 37,8 до 39 и бил на общо основание болен. Но и живеел съвсем неразумно, заслужавал да го наплескат.

Братовчедите бяха седнали на отделна маса малко настрана от другите, тъй като Ханс Касторп си бе донесъл черната бира от закуската и пушеше пура, която от време на време малко му се услаждаше. Замаян от бирата и музиката, която както винаги го караше да отвори уста и понаклони глава, той наблюдаваше със зачервени очи безгрижния курортен живот наоколо си; съзнанието, че всичките тези хора страдат от трудно удържима вътрешна разруха, че повечето от тях имат лека температура, ни най-малко не го безпокоеше, а, напротив, придаваше на всичко една повишена забележителност и някаква странна привлекателност… По масите пиеха искряща изкуствена лимонада, а на стълбището едни се снимаха, други си разменяха пощенски марки. Червенокосата госпожица от Гърция рисуваше господин Расмусен върху един блок, но не пожела да му покаже рисунката — смееше се, разкривайки широките си разредени зъби, и се дърпаше насам-натам, така че той дълго време не можа да й изтръгне блока. Хермине Клефелд седеше с полуотворени очи на едно стъпало и удряше в такта на музиката един навит на руло вестник, докато господин Албин закачаше на блузата й китка полски цветя; бърнестият младеж седеше в краката на госпожа Заломон и разговаряше, извъртял врата си към нея, а в това време пианистът с оредялата коса се взираше вторачено в тила й.

Лекарите дойдоха и се смесиха с курортната компания — придворният съветник Беренс в бяла, а д-р Кроковски в черна престилка. Те минаха край редицата масички, при което придворният съветник Беренс пускаше тук-там по някоя непринудена шега, та оставяше след себе си весело раздвижване като водна следа подир кораб; после слязоха при младежта, където женската част се струпа с превземки и коси погледи около д-р Кроковски, докато придворният съветник в чест на неделния ден показа на мъжете номера с връзките за обувки: той постави огромния си крак на едно по-високо стъпало, развърза връзката, по един особен начин я прихвана с едната си ръка и успя, без помощта на другата, с такава сръчност да я върже на фльонга, че всички се учудиха и мнозина напразно опитаха да направят и те същото.

— По-късно на терасата се появи и Сетембрини — той дойде, подпирайки се на бастуна си, откъм трапезарията, и днес облечен, в развласената си дреха и жълтеникавите панталони, огледа се и приближи към масата на братовчедите, каза едно „а, браво!“ и помоли за разрешение да седне при тях.

— Бира, тютюн и музика — каза той. — Ето го и вашето отечество! Виждам, че имате чувство за национално настроение, инженере. Вие сте в стихията си, това ме радва. Позволете ми да взема и аз малко участие в хармонията на вашето състояние.

Ханс Касторп стегна отпуснатото си лице — бе сторил това още когато бе зърнал италианеца. Той каза:

— Закъснели сте за концерта, господин Сетембрини — той скоро ще свърши. Не обичате ли музиката?

— Не по команда — отвърна Сетембрини. — Не по календар. Не я обичам, когато мирише на аптека и се отпуска отгоре по здравословни съображения. Държа малко за свободата си или поне за оня остатък от свобода и човешко достойнство, които съм запазил. На такива забавления се явявам като гост, горе-долу както вие ни гостувате — идвам за четвърт час и пак си отивам. Това ми създава илюзия за независимост… Не казвам, че то е повече от една илюзия, но какво искате, нали така изпитвам известно задоволство! С вашия братовчед е друго. За него това е служба. Нали, лейтенанте, според вас туй принадлежи към службата. О, аз знам, вие владеете изкуството как да запазите в робството гордостта си. Едно смущаващо изкуство. Не всеки в Европа го владее. Музика? Вие ме запитахте дали се признавам за любител на музиката? Е, щом като казвате „любител“ (всъщност Ханс Касторп не си спомняше да е казал такова нещо), думата не е зле избрана, в нея има зрънце изящно лекомислие. Добре, съгласен съм. Да, аз съм любител на музиката — с което не искам да кажа, че особено я ценя — тъй както например ценя и обичам словото, носителя на духа, сечивото, блестящия плуг на напредъка… Музиката… тя е нещо наполовина артикулирано, съмнително, безотговорно, безучастно. Може би ще ми възразите, че тя може да бъде ясна. Но и природата може да бъде ясна, и едно поточе може да бъде ясно, но каква полза от това? Тава не е истинската яснота, това е една мечтателна, неизразителна, една към нищо незадължаваща яснота, яснота без последици, опасна затова, защото изкушава човека да се успокои в нея… Накарайте музиката да вземе образа на великодушието. Добре. Така тя ще възпламени нашите чувства. Но въпросът е да се възпламени разумът! На пръв поглед музиката е самото движение, но аз въпреки това я подозирам в квиетизъм. Нека си кажа правичката: аз храня едно чисто политическо отвращение към музиката.

Тук Ханс Касторп не можа да се въздържи — той се плесна по коляното и извика, че никога в живота си не бил чувал такова нещо.

— И все пак вземете го под внимание! — каза Сетембрини усмихнат. — Музиката е неоценима като последно средство за въодушевяване, като сила, която увлича нагоре и напред, ако намери духа подготвен за нейното въздействие. Но литературата трябва да я е предшествала. Музиката сама не кара света да върви напред. Музиката сама е опасна. За вас лично, инженере, тя е безусловно опасна. Още щом дойдох, познах това по лицето ви.

Ханс Касторп се засмя:

— А, не гледайте лицето ми, господин Сетембрини. Няма да повярвате колко ме измъчва въздухът тук горе при вас. Аклиматизирането излезе по-трудно, отколкото очаквах.

— Боя се, че се мамите.

— Не, как така! Чувствам се дяволски уморен и все горя.

— Аз пък намирам, че трябва да сме благодарни на дирекцията за концертите — каза спокойно Йоахим. — Вие, господин Сетембрини, разглеждате въпроса от по-висша гледна точка, така да се каже, като писател, и тук няма да ви противореча. Но намирам, че трябва да сме благодарни за малкото музика. Аз съвсем не съм особено музикален, а и парчетата, които свирят, не са нещо особено — нито класически, нито модерни, обикновена духова музика. Но все пак са едно приятно разнообразие. Концертът изпълва порядъчно някой и друг час, искам да кажа: той разделя на по-малки части часовете и изпълва всяка една от тях поотделно, така че остава нещо от тях, докато иначе тук пропиляваме по толкова ужасен начин и часове, и дни, и седмици… Вижте, такова едно безпретенциозно концертно парче трае може би седем минути, нали, и те са нещо завършено за себе си, имат начало и край, отделят се от другите и до известна степен са защитени от незабележимото потъване в общото русло. Освен това те самите са многократно разделени от фигурите на парчето, а фигурите — от тактовете, така че винаги става по нещо и всеки миг добива известен смисъл, за който можеш да се хванеш, докато иначе… Не знам дали правилно се…

— Браво! — извика Сетембрини. — Браво, лейтенанте! Вие много добре определяте един безспорно нравствен момент от същината на музиката, а именно че тя придава на времето бодрост, дух и стойност чрез едно своеобразно и пълно с жизненост измерване. Музиката пробужда времето, тя ни пробужда за едно най-чисто наслаждение от времето, тя пробужда… и в тоя смисъл е нравствена. Изкуството е нравствено, ако носи пробуда. Ами ако върши обратното? Ако тя омайва, ако приспива, ако спъва дейността и напредъка? И това може музиката, тя основно познава въздействието на опиатите. Дяволско въздействие, господа! Опиумът е дяволско нещо, защото докарва безразличие, отпуснатост, бездействие, робски застой… Има нещо съмнително в музиката, господа. Аз настоявам, че нейната същина е двулична. Няма да прекаля, ако я обявя за политически неблагонадеждна.

Той продължи да говори по този начин и Ханс Касторп го слушаше, но не можеше да следи напълно мисълта му първо поради своята умора, а после и защото забавленията на веселата младеж долу на стъпалата го отвличаха. Добре ли виждаше какво ставаше там? Госпожицата с тапирското лице бе заета да шие копче на подвръзката на спортния панталон на момъка с монокъла! При това се задъхваше и потеше от астмата си, докато момъкът покашлюваше и закриваше устата си с нокътя, подобен на лъжица за сол. Вярно, те и двамата бяха болни, но въпреки това отношенията между младите хора тук горе бяха странни. Музиката засвири полка…

Хипе

Така неделният ден се открои от другите дни. Освен това следобедът се отличи с разходки, които различни групи от гостите предприеха с коли: няколко коли с двоен впряг бавно изкачиха след чая извития път към главния портал, за да вземат своите клиенти. Главно руси, и то руски дами.

— Русите се разхождат само с кола — каза Йоахим на Ханс Касторп. Те стояха заедно пред портала и са забавляваха да гледат заминаващите. — Ще ги закарат до Клавадел или до езерото, или до долината на Фуела, или до Клостерс, това са горе-долу разходките. Ако искаш, може и ние да поръчаме една кола, докато си тук. Но смятам, че засега доста си зает с аклиматизирането и нямаш нужда от други забавления.

Ханс Касторп се съгласи. Той си бе тикнал една цигара в устата, а ръцете в джобовете на панталона. Така той видя как дребната, весела, стара руска дама се разположи в една кола със своята суха племенница и две други дами; те бяха Маруся и мадам Шоша, която бе облечена в тънък шлифер с колан на гърба, но не носеше шапка. Тя седна до старата в дъното на колата, докато младите момичета заеха предните седалки. И четирите бяха весели, а устата им непрестанно бъбреха на техния си мек, сякаш без кости език. Те се разправяха и се смееха на покривката на колата, под която с трудности се наместиха, и на руските сладкиши, които пралелята бе взела като запас за из пътя в една дървена кутия, тапицирана с вата и книжни дантели, и още отсега предлагаше… Ханс Касторп с участие разпозна сподавения глас на госпожа Шоша. Както всякога, когато тази небрежна жена му се изпречваше пред очите, така и сега се утвърди в съзнанието му приликата, която бе търсил да открие и която му се бе присънила… Но смехът на Маруся, видът на нейните кръгли кафяви очи, които по детски поглеждаха над кърпичката, с която си закриваше устата, и на високите й гърди, които вътрешно съвсем не бяха здрави, му спомни за нещо друго, потресаващо, което неотдавна бе видял, и той погледна Йоахим предпазливо и без да си извръща главата. Не, слава богу, Йоахим нямаше такива петна по лицето, както тогава, а и устните му сега не бяха така печално изкривени. Но той гледаше Маруся с израз на очите, в който нямаше нищо военно, застинал бе в една стойка, която изглеждаше толкова унила и унесена, че можеше да се сметне за подчертано цивилна. Между впрочем той бързо се стегна и стрелна с очи Ханс Касторп, който едва смогна да отмести погледа си от него и да го зарее някъде другаде. При това той усети сърцето си да бие — безпричинно и на своя глава, както си имаше обичай да прави тук.

Останалата част на неделния ден не предложи нищо извънредно освен може би ястията, които не можеха да бъдат сервирани по-богато, но бяха още по-фини от обикновено. (На обед имаше едно шофроа от пиле, гарнирано с раци и сцепени наполовина череши; към сладоледа дадоха сладкиши и кошнички, които бяха изплетени от захарни нишки, а после и пресни ананаси.) Вечерта, след като бе изпил бирата си, Ханс Касторп се почувства още по-изтощен, по-измръзнал и крайниците му тежаха повече от през досегашните дни; той още към девет часа каза лека нощ на братовчед си, бърже се зави презглава с пуховицата и заспа като пребит.

Но и следният ден, първият понеделник, който гостенинът преживя тук горе, донесе една нова, редовно повтаряща се промяна в дневната програма — една от лекциите, които д-р Кроковски през седмица изнасяше в трапезарията пред цялата пълновръстна, говореща немски и нетръгнала да умира клиентела на „Бергхоф“. Касаеше се, както Ханс Касторп разбра от братовчед си, до една поредица от свързани помежду си лекции, до един популярно-научен курс под общата тема „Любовта като болестнотворна сила“. Това назидателно забавление почваше след втората закуска и както Йоахим каза, не бе допустимо или поне много лошо впечатление правеше, ако човек се изключеше от него — затова и държането на Сетембрини се смяташе за удивителна дързост; той, който говореше немски по-добре от всички, не само не посещаваше лекциите, но и неспирно се изказваше най-пренебрежително за тях. Колкото до Ханс Касторп, той преди всичко от учтивост, но и поради нескрито любопитство веднага бе решил, че ще отиде. Преди това обаче той предприе нещо съвсем неправилно и погрешно: хрумна му да направи на своя глава една дълга разходка, която му подейства по-зле, отколкото можеше да предполага.

— Слушай сега! — бяха първите му думи, когато Йоахим влезе в стаята му сутринта. — Виждам, че така не може да продължава. Дотегна ми тоя хоризонтален начин на живот, кръвта ми застина от него. Твоята работа естествено е друга, ти си пациент, тебе не искам да изкушавам. Но аз смятам веднага след закуската да предприема една истинска разходка, ако нямаш нещо против, ей така, няколко часа напосоки по света. Ще ти взема нещо за закуска в джоба, така ще съм по-независим. Ще видим дали няма да бъда съвсем друг човек, когато се прибера.

— Хубаво! — каза Йоахим, тъй като видя, че насреща си има сериозно желание и намерение. — Но ще те посъветвам да не прекаляваш. Тук не е като у нас. И после, върни се точно навреме за лекцията.

В действителност имаше и други причини за намерението на Ханс Касторп освен физическите. Струваше му се, че пламналата му глава, лошият вкус, който имаше почти винаги в устата си, и самоволното сърцебиене се дължаха не толкова на трудностите на аклиматизацията, колкото на такива неща като проявите на съседната му руска двойка, приказките на масата на болната и глупава госпожа Щьор, меката кашлица на ездача, която весден чуваше по коридорите, изказванията на господин Албин, впечатленията, които бе добил от държането на болните младежи, израза върху лицето на Йоахим, когато гледаше Маруся, и други подобни наблюдения. Той смяташе, че ще бъде добре, ако се измъкне от сферата на влияние на „Бергхоф“, ако подиша дълбоко навън и здравата се поразмърда, та когато вечер е уморен, поне да знае защо. И така той предприемчиво се раздели с Йоахим, който тръгна за служебно предписаната му разходка до скамейката при водния улей, а сам Ханс Касторп завъртя бастуна си и се упъти надолу по шосето.

Утрото бе хладно и облачно, часът бе към осем и половина. Както бе възнамерявал, Ханс Касторп дълбоко вдъхваше чистия утринен въздух, тази свежа и лека атмосфера, която без труд се поемаше и която беше без дъх на влага, без съдържание, без спомени… Той прекоси потока и теснолинейния път, стигна до неравномерно застроената улица, веднага след това я остави и хвана една пътека между ливадите, която отначало водеше по равно, а после тръгна, макар и косо, стръмно нагоре по десния хребет. Изкачването радваше Ханс Касторп, гърдите му се разшириха, той повдигна с дръжката на бастуна шапката от челото си, а като се изкачи на известна височина, погледна назад, видя в долината огледалото на езерото, край което бе минал на идване, и запя.

Той пееше каквото му идваше на ум, най-различни популярни и сантиментални песни, каквито се срещат в студентските и гимнастическите песнопойки, между другото и една, в която имаше следните редове:

Отначало тихичко си я тананикаше под носа, а после запя високо и с все сила. Баритонът му беше сипкав, но днес той си го хареса и пеенето все повече и повече го въодушевяваше. Почнеше ли някоя песен много високо, той преминаваше във фалцетни високи тонове, които също му се струваха хубави. Когато паметта му изневеряваше, той си помагаше, като подлагаше на мелодията някакви безсмислени срички и думи, които по примера на артистите отпращаше със съответно оформени уста и едно разкошно небно „р“; накрай той стигна дотам, че и текстът, и мелодията се явяваха само като плод на фантазията му и той съпровождаше своята продукция вече и с ръкодвиженията на оперен певец. Тъй като е твърде уморително едновременно да се изкачва човек и да пее, скоро дъхът почна да не му достига и все повече и повече се задъхваше. Но от идеализъм и заради красотата на песните той преодоля недостига и с чести въздишки даде каквото можа, докато най-сетне, останал съвсем без дъх, полусляп — само някакви светли петна играеха пред очите му и сърцето му биеше до изхвръкване, — той се отпусна под един дебел смърч; след толкова голямо въздигане той изведнъж се почувства плячка на някакво всеобемащо разстройство, на една депресия, която стигаше до отчаяние.

След като нервите му горе-долу се укрепиха и той стана, за да продължи разходката си, тилът му взе силно да трепери, така че той на тия млади години заклати главата си съвсем по същия начин, както бе правил на времето старият Ханс Лоренц Касторп. Мило му стана, когато това явление му припомни за починалия дядо, то не му се стори неприятно и дори му бе драго да подпре достолепно брадата, както вършеше старецът, за да скрие треперенето на главата си, и което толкова харесваше на момчето.

Той продължи да се изкачва по-нагоре — по виещия се път. Привлече го ек на звънци и той намери стадото крави, които пасяха близо до една колиба от дялани греди, чийто покрив бе затиснат с камъни. Двама брадати мъже с брадви на рамо идеха насреща му и се разделиха, когато го наближиха.

— Е, жив и здрав да си, благодаря! — каза единият с дълбок небен глас, премести брадвата на другото си рамо и тръгна без път между боровете към долината; крачките му чупеха съчките. Това „жив и здрав да си, благодаря!“ бе прозвучало толкова странно всред самотата и като насън докосна омаломощеното от качването и песните съзнание на Ханс Касторп. Той тихо повтори тия думи, като се стараеше да наподоби гърления, тържествено непохватен изговор на планинеца, и се качи малко над колибата, защото искаше да стигне границата, където свършват дърветата, но като си погледна часовника, отказа се от това си намерение.

Той хвана вляво, в посока към курорта, една пътека, която тръгваше хоризонтално, а после продължаваше надолу. Обгърна го висока иглолистна гора и като минаваше през нея, той дори отново се разпя малко, макар и предпазливо, и въпреки че на слизане коленете му още по-безобразно трепереха от преди. Но като излезе из гората, той застина изненадан пред разкошен пейзаж, който се откриваше насреща му — един интимно ограничен пейзаж с великолепна, спокойна картинност.

Един планински поток се спускаше от десния склон по своето плитко, каменисто русло, пенеше се по наредените като на тераси блокове и после по-спокойно тръгваше към долината; едно мостче с просто издялани перила живописно го прекрачваше. Земята се синееше от цъфналите камбанки на едно храстовидно растение, което буйно растеше навсякъде. Строги смърчове, грамадни и еднакви на ръст, се издигаха единични и на трупи в дъното на пропастта и по склоновете; един от тях пуснал корени в надвисналия бряг на потока, бе расъл накриво и странно се открояваше всред общата картина. Опияняваща самотност цареше над красивото, уединено място. От другата страна на потока Ханс забеляза една скамейка.

Той премина по мостчето и седна, за да се поразсее при вида на забързания пенещ се водопад, да се наслуша на идилично приказливия монотонен, но вътрешно разнообразен ромон, тъй като Ханс Касторп обичаше да се вслушва в шума на водата също както и в музиката, а може би дори и повече. Но тъкмо се бе разположил, когато рукна кръв от носа му, толкова ненадейно, че не можа съвсем да запази от изцапване дрехите си. Кръвоизливът бе силен, упорит и му отне цял половин час, защото го принуди неспирно да притичва между скамейката и реката, да изпира носната си кърпа, да смръква вода и пак да се изтяга на дъските с навлажнена кърпа върху носа си. Така лежа той, докато кръвта спря — лежа кротко с ръце сключени зад главата, със сгънати колене, със затворени очи; ушите му бучеха; не му призля — чувстваше се по-скоро облекчен от обилното кръвотечение и бе изпаднал в състояние на странно ограничени жизнени функции; когато издишваше, дълго време не чувстваше нужда отново да поеме въздух, а чакаше, без да помръдне, сърцето да направи няколко удара и едва след това, по-късно, отново много леко вдишваше.

Изведнъж той се пренесе в ранната си възраст — сети се за един случай, който му бе послужил като първообраз за един моделиран по нови впечатления сън от преди няколко нощи… Но той дотолкова бе изключил времето и пространството, потънал бе в онова „тогава“ и „там“, че тук, върху скамейката до ручея, лежеше сякаш едно само безжизнено тяло, докато същинският Ханс Касторп се намираше някъде далече — в отколешно време и обкръжение, — и то при положение колкото просто, толкова и дръзко и упоително.

Той бе тринадесетгодишен, четвъртокласник, момче в къси панталони, и стоеше в училищния двор и разговаряше с едно момче от друг клас почти на същата възраст; Ханс Касторп бе почнал доста самоволно разговора, който му достави голяма радост, въпреки че беше съвсем кратък поради деловото и бърже изчерпано съдържание. Беше междучасието между предпоследния и последния час — час по история и час по рисуване за класа на Ханс Касторп. На двора, който бе настлан с червени клинкерови тухли и бе преграден откъм улицата със стена, покрита с шинди и снабдена с две входни врати, учениците се разхождаха насам-натам на редици, стояха на групи, подпираха се, приклекнали до облечените в майолика издатини по стените на училищната сграда. Носеше се гълчава. Един учител с мека шапка надзираваше учениците и ядеше сандвич с шунка.

Момчето, с което приказваше Ханс Касторп, се казваше Хипе, с кръстно име Пшибислав. Забележителното бе, че това име се пишеше Прибислав, а буквата „р“ се изговаряше като „ш“. Това странно име не се съчетаваше зле с неговата външност, която не бе съвсем обикновена, в нея решително имаше нещо особено. Хипе, син на историк и гимназиален учител, следователно общоизвестен образцов ученик, бе в по-горен клас от Ханс Касторп, макар че едва ли бе по-възрастен от него; той произхождаше от Мекленбург и очевидно бе продукт на отколешно смешение на раси — един примес на раси — един примес на германска кръв към вендско-славянска или обратно. Вярно, беше рус — косата му бе съвсем ниско подстригана, над кръглата глава. Но очите му, синьо-сиви или сиво-сини на цвят — то бе един малко неопределен и недостатъчно ясен цвят, нещо като цвета на далечна планина, — се отличаваха със своеобразна, тясна и, точно казано, дори изкривена форма, а веднага отдолу бяха скулите, изпъкнали и силно подчертани — елементи, които в неговия случай ни най-малко не обезобразяваха лицето, а, напротив, правеха го крайно привлекателно; това обаче бе достатъчно, за да му изкарат другарите прякора „Киргиза“. Впрочем Хипе вече носеше дълги панталони и към тях едно закопчано догоре, стегнато в кръста яке, върху чиято яка обикновено имаше попаднал пърхот от главата му.

Работата се състоеше в това, че Ханс Касторп отдавна бе насочил вниманието си върху този Пшибислав — избрал бе него измежду цялото познато му и непознато гъмжило в училищния двор, интересуваше се за него, проследяваше го с поглед, — можеше ли да се каже, че се възхищаваше от него? Във всеки случай той го разглеждаше с изключително участие и по пътя за училището се радваше, че що го наблюдава как се разправя със съучениците си, как говори и се смее и да различава отдалече гласа му, който бе приятно пресипнал, сподавен и малко дрезгав. Да признаем, че нямаше достатъчно основателна причина за този интерес освен, да речем, езическото име, отличничеството (което в никой случай не би могло да има някакво значение) или киргизките очи — очи, които хвърляха коси погледи, предназначени не за гледане, и по някакъв болезнен начин се прибулваха и помрачаваха, но Ханс Касторп малко се грижеше за вътрешното оправдание на своите усещания, нито пък за това как би трябвало да бъдат назовани те. Защото за приятелство не можеше да става дума, тъй като той никак не „познаваше“ Хипе. Но, първо, не съществуваше и най-малката необходимост за назоваване, тъй като Ханс Касторп и не помисляше дори, че обектът може да бъде предмет на разговор — това нито му подхождаше, нито се изискваше. И, второ, едно название означава ако не критика, то поне определяне, тоест вместване в един познат и обичаен кръг, а Ханс Касторп бе проникнат от несъзнателното убеждение, че едно вътрешно благо като неговото трябва веднъж за винаги да бъде защитено от подобно определяне и вместване.

Но добре или зле обосновани, тези неподлежащи на обозначаване и оповестяване усещания имаха всеки случай такава жизненост, че Ханс Касторп ги спотайваше вече почти цяла година — приблизително от една година насам, защото началото им не можеше да се установи; това все пак говори за предаността и устойчивостта на характера му, като се има пред вид каква огромна маса от време представлява една година в тая възраст. За съжаление определенията на характерни черти по правило съдържат една морална преценка било за похвала, било за укор, макар че те всичките имат две страни. „Предаността“ на Ханс Касторп, с която между впрочем той съвсем не се гордееше, се състоеше, без да я подлагаме на преценка, в известна тромавост, бавност и инертност на характера му, в едно консервиращо основно настроение, което го караше да смята за толкова по-достойно едно състояние или отношение на привързаност и неизменност, колкото по-дълготрайно бе то. Той бе склонен да вярва, че състоянието и настроението, в които се намираше, ще траят безкрайно, именно за това ги ценеше и не се стремеше към промяна. Така той бе свикнал със затаената в сърцето си безмълвна и далечна връзка с Пшибислав Хипе и я смяташе всъщност за постоянен елемент на живота си.

Той обичаше душевните вълнения, които тя му носеше, напрегнатото очакване дали Пшибислав ще дойде насреща му, ще мине съвсем близо до него, може би ще го погледне, обичаше безмълвното, тихо удовлетворение, с което го даряваше тайната му, и дори разочарованията, без които не можеше и най-голямото от които изпитваше, когато Пшибислав „отсъстваше“. Тогава училищният двор му се виждаше пуст, денят — блудкав, но залъгващата надежда оставаше.

Това трая една година, докато настъпи оная необикновена върховна точка, после трая още една година, благодарение на съхраняващата преданост на Ханс Касторп, и после престана — и то без той да забележи разхлабването и скъсването на връзките, които го свързваха с Пшибислав Хипе, както не бе забелязал и появата им. А и Пшибислав напусна училището и града, защото бяха преместили баща му, но на това Ханс Касторп почти не обърна внимание — той още по-рано бе го забравил. Може да се каже, че образът на Киргиза незабележимо бе встъпил из мъглите в живота му, бавно се бе прояснявал и бе ставал все по-досегаем, до оня миг на най-голяма близост и материализация, когато излезе на преден план в двора, а после постепенно отново отстъпи назад и без болки от раздялата изчезна пак всред мъглите.

Онзи момент обаче, рискованото и необикновено положение, в което Ханс Касторп отново се намери сега, разговорът, един истински разговор с Пшибислав Хипе, се състоя по следния начин. Предстоеше час по рисуване, а Ханс Касторп бе забелязал, че си е забравил молива. Всеки от неговите съкласници се нуждаеше от своя, но той имаше между учениците от други класове един или друг познат, когото би могъл да помоли за молив. Най-познат обаче му се стори Пшибислав, най-близък му бе той, с когото мислено най-много се бе занимавал; в един радостен полет на цялото си същество той реши да се възползва от сгодата — и да помоли Пшибислав за молив. Заслепен от непонятна безогледност, той не се сети, не го бе грижа, че това е един доста особен номер. И ето го, че застана всред гъмжилото на постлания с клинкерови тухли двор наистина пред Пшибислав Хипе и му каза:

— Извинявай, можеш ли да ми услужиш с един молив?

А Пшибислав го погледна със своите киргизки очи над издадените скули и му заговори със своя приятно дрезгав глас — без да се учуди или поне без да покаже учудване.

— На драго сърце — каза той. — Само че трябва непременно да ми го върнеш след часа. — И той извади молива си от джоба, един посребрен автоматичен молив с пръстен, който трябваше да се изтика напред, за да се покаже червеният молив из металната гилза. Той обясни простия механизъм, докато главите на двамата се бяха свели над молива. — Само да не го счупиш! — добави той.

Какво си мислеше? Сякаш Ханс Касторп бе имал намерение да не върне молива или да работи небрежно с него!

После двамата се погледнаха усмихнати и тъй като нямаше какво повече да си кажат, обърнаха рамо, а след това и гръб един към друг и си тръгнаха.

Това беше всичко. Но Ханс Касторп никога в живота си не бе така радостен както през този час по рисуване, защото работеше с молива на Пшибислав Хипе — на туй отгоре и с изглед да го върне отново на притежателя му — това бе чиста придавка, която непринудено и себепонятно следваше от случката на двора. Той си позволи да подостри малко молива и прибра три-четири от червено лакираните обрезки, които останаха от остренето и които запази почти цяла година в едно вътрешно чекмедже на своя чин — никой, който би ги видял, не би могъл да предположи колко голямо значение имаха те. Впрочем връщането стана по най-прост начин, но тъкмо така си го бе намислил Ханс Касторп, той дори много се гордееше с това, след като бе обръгнал, разглезен от дългата интимна връзка с Хипе.

— Ето — каза той. — Много благодаря.

И Пшибислав нищо не каза, само бегло провери механизма и пъхна молива в джоба си…

После никога вече не бяха разговаряли, но оня единствен разговор се бе състоял, и то благодарение на предприемчивостта на Ханс Касторп.

Той разтвори очи, смутен от дълбочината на своя унес. „Сигурно съм сънувал — помисли той. — Да, това беше Пшибислав. Отдавна не съм се сещал за него. Къде ли са отишли обрезките? Чинът е на тавана у вуйчо Тинапел. Трябва да са още в малкото вътрешно чекмедже — в дъното, вляво. Никога не съм ги изваждал. Дори вниманието да ги изхвърля не им отдадох… Пшибислав беше, цял-целеничък. Никога не съм си помислил, че бих могъл да го видя някога толкова ясно. Каква забележителна прилика имаше той с нея, с тази тук горе! Затова, значи, се интересувам толкова за нея? А може би: затова съм се интересувал толкова за него? Безсмислица! Истинска безсмислица. Впрочем трябва да си вървя, и то бързо.“ Но той полежа още, замислен и унесен в спомени. После се изправи. „Е, жив и здрав да си и благодаря!“, каза той и очите му се просълзиха, докато се усмихваше. Той понечи да си тръгне, но веднага пак седна с бастун и шапка в ръце, защото бе принуден да установи, че коленете му не го държат. „Хопа! — помисли той. — Струва ми се, че няма да върви! А трябва да бъда точно в единадесет часа в трапезарията, за лекцията. Разходките имат тук своите прелести, но и своите трудности, както изглежда. Да-да, но тук не мога да остана. То е само защото съм се малко схванал от лежането; като се пораздвижа, ще се оправи.“ И той отново опита да стъпи на краката си и тъй като порядъчно се стегна, можа да тръгне.

Все пак връщането излезе много плачевно след едно толкова въодушевено тръгване. Многократно се наложи да почива по пътя, тъй като усещаше, че лицето му изведнъж побледнява, студена пот избива по челото му и неравномерното биене на сърцето му го кара да се задъхва. Така едвам се смъкна по извивките на пътя; но като достигна долината около казиното, той ясно и недвусмислено разбра, че няма да смогне със собствени сили да преодолее длъжкия път до „Бергхоф“ и тъй като трамвай нямаше, а и наемна кола не се мярна, той помоли един колар, който караше празни сандъци за селото, да го качи. Той седна гърбом към коларя, краката му провиснаха от колата, а минувачите го поглеждаха с учудено участие; тъй, блъскан от ударите на колата и клюмащ в полусън, той стигна догоре, слезе при железопътния прелез, даде пари, без да види много ли са или малко, и стремглаво се изкачи по последната извивка на пътя.

— Depechez — vous, monsieur!19 — каза портиерът французин. — La conference de M. Krokowski vient de commencer.20

Ханс Касторп хвърли шапката и бастуна си в гардероба и прехапал език, припряно внимателно се вмъкна през полуотворената стъклена врата в трапезарията, където пациентите бяха насядали на редици по столовете, докато д-р Кроковски бе застанал пред една застлана и украсена с шише вода маса в дясното дъно на салона и говореше.

Анализ

За щастие в ъгъла до вратата се оказа едно свободно място. Той се прокрадна отстрани до него и седна, сякаш открай време бе седял там. С още неотслабнало внимание публиката не откъсваше поглед от устата на д-р Кроковски и почти не го забеляза; и това бе добре, защото той изглеждаше ужасно. Лицето му бе бледо като платно, а дрехите му бяха опръскани с кръв, та приличаше на убиец, току-що извършил престъпление. Дамата пред него, разбира се, обърна глава, когато той седна, и го изгледа с тесните си очи. Беше мадам Шоша, той я позна със своеобразно озлобение. Дяволска работа! Нямаше ли спокойствие за него? Той смяташе, че е достигнал целта си, че ще поседи тук и ще си почине малко, а ето че тя му се изпречи пред носа — случайност, на която при други обстоятелства би могъл и да се порадва, но уморен и капнал както беше, каква полза от нея? Тя само натоварваше допълнително сърцето му и щеше да го държи в напрежение, докато траеше лекцията. Мадам Шоша го бе премерила с очите на Пшибислав, изгледала бе лицето му и кървавите петна по костюма му — впрочем доста безцеремонно и натрапчиво, както и подхождаше за обноските на жена, която тръшка вратите. Колко зле се държеше тя! Не като жените от домашния кръг на Ханс Касторп, които с изправен кръст обръщат глава към сътрапезника си и му говорят с върха на устните си. Госпожа Шоша седеше свита и отпусната, гърбът й бе превит, раменете й приведени напред, а освен това и главата си държеше издадена напред, та над задната изрезка на бялата й блуза се подаваше един прешлен. И Пшибислав си бе държал така главата; обаче той бе отличник, който се ползваше с всеобща почит (макар че не това бе причината, поради която Ханс Касторп бе заел от него молива), докато бе пределно ясно, че небрежното държание на мадам Шоша, затръшването на вратите и безцеремонността на погледа й бяха във връзка с болестта й, те бяха проява на нейната независимост, на ония не много почетни, но почти безгранични предимства, с които се бе хвалил младият господин Албин…

Мислите на Ханс Касторп се объркаха, докато гледаше отпуснатия гръб на мадам Шоша; те престанаха да бъдат мисли и преминаха в някакво мечтание, всред което като из голяма далечина се носеше провлеченият баритон на д-р Кроковски и неговото меко „р“. Но тишината в залата, дълбокото внимание, което държеше всички наоколо му в плен, му подейства, действително го събуди от дрямката му. Той се огледа… До него седеше пианистът с оредялата коса; той слушаше с глава, облегната назад, с отворена уста и скръстени ръце. Малко по-нататък бе учителката госпожица Енгелхард с жадни очи и мъхести червени петна върху двете бузи — тая пламналост Ханс Касторп забеляза и по лицата на останалите дами, които видя: и у госпожа Заломон, там, до господин Албин, и у съпругата на пивоваря госпожа Магнус, онази, дето губеше белтъчини. Върху лицето на госпожа Щьор, малко по-назад бе описан такъв тъп екстаз, че просто да я съжали човек, докато госпожица Леви, която все така изглеждаше като от слонова кост, се бе отпуснала върху облегалото на стола с полузатворени очи, бе кръстосала ръце върху скута си и би приличала напълно на умряла, ако гърдите й не се дигаха и снишаваха силно и равномерно, поради което напомняше на Ханс Касторп за една женска восъчна фигура, която някога бе видял в паноптикума и която имаше двигателен механизъм в гърдите си. Някои от гостите държеха ръка, свита в кривачка, до ухото си или пък си даваха вид, че вършат същото, като държеха ръката си наполовина вдигната до ухото, сякаш вниманието ги бе накарало да замръзнат насред път. Прокурорът Параван, един мургав и на пръв поглед неимоверно силен мъж, даже си изчовърка ухото с показалеца, за да чува по-добре, и после пак го подложи под потока на речта на д-р Кроковски.

Какво разправяше д-р Кроковски? В кой ред на мисли се движеше! Ханс Касторп събра мислите си, за да влезе в течение на лекцията, което не му се удаде веднага, защото не бе чул началото, а и доста бе пропуснал, докато размишляваше за превития гръб на госпожа Шоша. Касаеше се до едно могъщество… седна дума, касаеше се до могъществото на любовта. Ама разбира се! Нали темата бе заложена в общото заглавие на цикъла от лекции, а и за какво друго би могъл да говори д-р Кроковски, след като това бе неговата специалност. Малко странно беше да слуша човек изведнъж лекция върху любовта, докато обикновено бе слушал за работи като например редукционната трансмисия в корабостроителството. Как можеше да се разглежда един толкова неподатлив и дискретен обект посред бял ден пред дами и господа? Д-р Кроковски го разглеждаше със смесени изрази, едновременно в поетичен и лекционен стил, безцеремонно научно, при това с един напевен, вибриращ тон, който се стори на Ханс Касторп малко неприличен, макар че тъкмо там, изглежда, се криеше причината дамите да имат такива пламнали бузи, а господата да си прочистват ушите. Пък и лекторът постоянно употребяваше думата „любов“ в някакъв леко колеблив смисъл, така че никой път не се знаеше как да бъде възприета тя — като нещо безобидно или като нещо страстно и плътско, а това предизвикваше едно леко чувство на морска болест. Никога в живота си Ханс Касторп не бе чувал толкова често едно след друго да се изговаря тази дума както тук днес, а като се поразмисли, стори му се, че той никога не бе я изговарял, нито пък бе я чувал из чужда уста. Може би се лъжеше, но във всеки случай не намираше, че думата печели от честото повтаряне. Напротив, тези двусмислени две срички с езиковия и лабиален звук и меката съгласна по средата почнаха да му стават все по-отвратителни, те му създаваха някаква представа за разводнено мляко — нещо белосинкаво, блудкаво, особено в сравнение със силните изрази, които в същност д-р Кроковски употребяваше. Ясно бе едно — човек можеше да кажа доста прекалени работи, без да изгони хората из салона, ако постъпваше като него. Той в никой случай не се задоволяваше с това да споменава с опияняващ такт общоизвестни неща, които обикновено биват обвити в булото на мълчанието; той разрушаваше илюзии, неумолимо отдаваше почит на познанието, не остави място за сантименталната вяра в достойнството на белите коси и ангелската чистота на наивното дете. Между впрочем той бе облякъл и към редингота риза с мека яка, а върху сивите си чорапи бе обул сандали, което създаваше някакво принципно и идеалистично впечатление, макар че поуплаши Ханс Касторп. След като въз основа на книги и отделни листове, които лежаха пред него на масата, подкрепи своето изложение с различни примери и анекдоти и многократно дори рецитира стихове, д-р Кроковски се спря върху ужасяващите форми на любовта, върху нейните странни, болезнени и зловещи прояви и върху нейното всемогъщество. Между всички природни нагони любовта била най-неустойчивият, най-застрашеният, нейната същност клоняла към заблуда и неизлечима извратеност и това не бивало да ни учудва. Защото този могъщ импулс не бил нещо просто, по своята природа той се състоял от многобройни сложни съставки, колкото и правилен да бил като цяло — съставен бил само от перверсности. Тъй като обаче, и то с право, така продължи д-р Кроковски, тъй като обаче правилно се отказват да смятат поради перверсност на съставките и цялото за перверсно, човек неминуемо е принуден да приеме правилността, законността на част от цялото, ако не и на всичките части, да приеме и отделната перверсност за законна. Това било изискване на логиката и той молел своите слушатели да го имат пред вид. Перверсните съставки се сливали в едно правилно и полезно цяло под влиянието на психическите задръжки и корективи, които имали балансиращо и уравновесяващо въздействие; касаело се до инстинктите за благоприличие и ред, тези, искало му се да каже, почти буржоазни инстинкти; този процес се срещал често и бил достоен за похвала, макар че резултатът от него (както малко пренебрежително добави д-р Кроковски) не бил интересен за лекаря и мислителя. В други пък случаи този процес не искал, а и не трябвало да успее и кой, така попита д-р Кроковски, би могъл да каже дали тези случаи не са по-благородните, по-ценните от психическа гледна точка? В такива случаи и на двете групи сили — силите на любовния нагон и тези на противоположните импулси, между които особено трябвало да се упоменат свянът и погнусата — били присъщи напрежение и страст, надвишаващи обикновената за буржоазното общество мярка; борбата между тия две групи сили се водела в глъбините на душата и пречела на онова ограничаване, обезопасяване и цивилизоване на блуждаещите нагони, което довежда до обичайната хармония, до един отговарящ на целомъдрието и силите на любовта — тъй като за такъв сблъсък ставало дума, — как завършвал той? Той завършвал привидно с победата на целомъдрието. Страхът, благонравието, целомъдрената погнуса, трепетното чувство за чистота потискали любовта, държали я окована всред мрачината, допускали до съзнанието и до развихряне нейните смътни повели само отчасти, далече не в тяхното многообразие и могъщество. Но тази победа на целомъдрието била само привидна, една пирова победа, тъй като повелята на любовта не се оставяла да я връзват и да я изнасилват, потиснатата любов не била мъртва, тя живеела, стремяла се към изява и в мрачината, и в глъбините, тя разбивала опеката на целомъдрието и отново се появявала, макар и във видоизменен, неузнаваем образ… И кой бил този образ, коя била тая маска, под която прогонената и потисната любов отново се появявала? Така запита д-р Кроковски и огледа редиците, сякаш сериозно очакваше отговор от своите слушатели. Да, и това трябваше сам той да каже, след като бе казал толкова много неща. Никой освен него не знаеше, но той сигурно и това знаеше, то си личеше. Със своите пламтящи очи, със своята восъчна бледност, със своята черна брада и калугерските сандали върху сивите вълнени чорапи, той сякаш олицетворяваше борбата между целомъдрие и страст, за която бе говорил. Поне такова беше впечатлението на Ханс Касторп, докато и той, както всички останали, с най-голямо напрежение очакваше да му се отговори в какъв образ се връща прогонената любов. Жените едва дишаха. Прокурорът Параван бърже си прочисти още веднъж ухото, за да бъде то отпушено и готово за решителния момент. Тогава д-р Кроковски каза: „В образа на болестта!“ Болестният симптом бил прикрита проява на любовта, а всяка болест — видоизменена любов.

Е, сега вече знаеха, макар че не всички можеха напълно да оценят тази истина. Една въздишка премина през залата и прокурорът Параван важно-важно кимна в одобрение, докато д-р Кроковски продължаваше да развива своята теза. Ханс Касторп от своя страна сведе глава, за да обмисли това, което бе чул, и да се изпита дали го е разбрал. Но какъвто си бе непривикнал към подобни умозаключения, при това с не съвсем бистър ум след злополучната разходка, той лесно можеше да бъде отвлечен и наистина биде отвлечен от гърба пред себе си и принадлежащата към него мишница, която се вдигна и изви назад — една ръка подпираше отдолу плитките на косата.

Мъчително бе да има човек толкова близо пред очите си тая ръка — ще не ще, той трябва да я разглежда, да обследва като през увеличително стъкло всичките петънца и човешки недостатъци, които й бяха присъщи. Не, тя нямаше нищо аристократично, тази възкъса ръка на ученичка с криво-ляво подрязаните нокти — човек не бе много сигурен дали краищата на пръстите и бяха съвсем чисти, а кожата около ноктите бе огризана, в това нямаше никакво съмнение. Устата на Ханс Касторп се изкриви, но очите му останаха приковани в ръката на мадам Шоша и един смътен полуспомен мина през ума му за това, което д-р Кроковски бе казал относно буржоазните задръжки, които се съпротивлявали на любовта… Мишницата бе по-хубава, тази леко извита зад главата мишница, тъй като материята на ръкавите бе по-тънка от самата блуза — най-лек газ, така че мишницата просветваше през него — без това забулване тя вероятно би била по-малко привлекателна. Тя бе едновременно и нежна, и закръглена, а — по всяка вероятност — и прохладна. У Ханс Касторп явно нямаше никакви буржоазни задръжки.

Ханс Касторп мечтаеше с поглед, впит в мишницата на мадам Шоша. Как се обличаха тия жени! Те показваха туй-онуй от тила и гърдите си, караха мишниците си да просветват през прозрачния газ… Това правеха по целия свят, за да предизвикват копнеж и страстни желания. Боже мой, колко хубав беше животът! Той бе хубав именно поради тази себепонятност, с която жените се обличаха примамливо — тъй като то бе себепонятно и толкова обичайно и общоприето, че човек нито и помисляше за него и го възприемаше несъзнателно и без много да се церемони. Но човек трябваше да осъзнае това, мислеше си Ханс Касторп, за да се радва истински на живота, за да разбере, че се касае до една ощастливяваща и всъщност почти приказна институция. То се разбира, че си имаше оправдание, дето могат да се обличат така ощастливяващо и приказно, без да престъпват границите на благонравието; касаеше се до следната генерация, до размножението на човешкия род, точно така. Ами ако една жена е вътрешно болна, ако тя съвсем не е годна за майчинство — какво тогава? Имаше ли смисъл тогава да носи ръкави от газ, за да кара мъжете да се интересуват от тялото й, от нейното болно отвътре тяло? Това очевидно нямаше смисъл и би трябвало да се смята за неприлично, би трябвало да бъде забранено. Защото положително нямаше повече разум в интереса на един мъж към една болна жена, отколкото… е добре, отколкото в неговия спонтанен интерес навремето към Пшибислав Хипе. Глупаво сравнение, малко неприятен спомен. Но този спомен се появи неповикан и без участието на самия Ханс Касторп. Между впрочем неговите унесени размишления се прекъснаха тук, защото вниманието му отново бе привлечено от д-р Кроковски, който забележимо бе повишил гласа си. И действително той бе застанал зад своята масичка с разперени ръце и склонена встрана глава и въпреки редингота си изглеждаше почти като господ Исус Христос на кръста!

Оказа се, че д-р Кроковски правеше в края на своята лекция голяма пропаганда на душевния анализ и с открити обятия призоваваше всички бедни да дойдат при него. Елате при мен, казваше той с други думи, всички, които сте отрудени и обременени! И той не допусна никакво съмнение в своята увереност, че всички без изключение са отрудени и обременени. Той заговори за спотаени страдания, за свян и горест, за спасителното въздействие на анализа; възхвали проникването в несъзнателното, препоръча обратната трансформация на болестта в съзнателен вече афект, призова към доверие, обеща излекуване. После отпусна ръце, отново изправи главата си, сбра книжата, които му бяха послужили при лекцията, притисна ги като истински учител с лявата ръка към рамото и се оттегли с вирната глава през коридора.

Всички станаха, разбутаха столовете и бавно се отправиха към същия изход, през който докторът бе напуснал салона. Те сякаш се движеха концентрично след лектора, от всички страни, колебливо, но безволно и в единодушно вцепенение като гъмжилото след ловеца на плъхове.21 Ханс Касторп остана на място въпреки течението, като се подпираше с ръка о стола. Аз съм тук само на гости, мислеше си той, здрав съм и, слава богу, това не ме засяга, пък и няма да съм тук за следващата лекция. Той видя госпожа Шоша да излиза — гъвкава, с издадена напред глава. Дали отива да я анализират? — помисли той и сърцето му силно заби… Така не забеляза, че Йоахим пристъпи към него през столовете и нервно трепна, когато братовчед му го заговори.

— Ама ти дойде в последния момент — каза Йоахим. — Далече ли стигна? Как беше?

— Хубаво — отвърна Ханс Касторп. — Доста далече стигнах. Но трябва да призная, че по-малко ми понесе, отколкото очаквах. Преждевременно беше или изобщо погрешно. Засега няма да го повтарям.

Дали му бе допаднала лекцията, Йоахим не запита, а и Ханс Касторп нищо не каза. Сякаш по негласно споразумение и по-късно двамата не споменаха нито дума за лекцията.

Съмнения и съображения

И тъй във вторник нашият герой беше изкарал цяла седмица при ония тук горе и затова, като се прибра от сутрешната разходка, намери в стаята си една сметка, първата седмична сметка, един чисто изпипан търговски документ, пъхнат в зеленикав плик; бланката бе илюстрирана с примамлива винетка на санаториума „Бергхоф“, а вляво отстрани, в тясна колонка бе поместено извлечение от проспекта, където се споменаваше в разреден шрифт и за едно „психическо лечение по най-модерни принципи“. Калиграфираните позиции възлизаха на около 180 франка, като за храна, включително лекарските грижи, бяха пресметнали по 12 франка, а за стаята по 8 франка; имаше една точка „встъпителна такса“ 20 франка, и „дезинфекция на стаята“ 10 франка, докато по-дребните разноски за пране, бира и поръчаното на първата вечеря вино закръгляха сумата.

Ханс Касторп не намери какво да възрази, когато заедно с Йоахим проверяваха сметката.

— Вярно, лекарски грижи не ползвам — каза той, — но затова аз съм си крив; те са включени в таксата за пансион и не мога да искам да ми ги отбият, пък и няма как. При дезинфекцията малко прекаляват, защото не е възможно да са изразходвали Н2СО за 10 франка, за да опушат стаята след американката. Но, общо погледнато, трябва да призная, че намирам всичко по-скоро евтино, отколкото скъпо, като се има пред вид какво ти предлагат хората. — И те отидоха след втората закуска в „администрацията“, за да си уредят задълженията.

„Администрацията“ се намираше в приземието: като се излезеше от хола към коридора, който водеше край кухните и сервизните помещения, не можеше да се пропусне вратата, пък и тя беше обозначена с порцеланова табелка. Ханс Касторп с интерес хвърли там един малък поглед върху търговския център на едно санаторно предприятие. Намериха се в истинска малка кантора: там работеше една машинописка и трима мъже служащи, наведени над бюрата си, а в съседното помещение, всред което имаше американска писалищна маса, седеше един господин с по-важен вид на шеф или директор и хвърли хладен и делово-изпитателен поглед зад очилата върху клиентите. Докато им услужваха на гишето, докато им разменяха пари, инкасираха сумата и издадоха квитанция, двамата братовчеди мълчаха и запазиха сериозно-скромно, дори покорно държание като млади германци, които прехвърлят своето уважение към властта и учрежденията върху всяка канцелария и служба, но навън, по пътя за закуската, и после, в течение на деня, те се поразговориха върху устройството на санаториума „Бергхоф“, при което Йоахим, като по-отдавнашен и осведомен, отговаряше на въпросите на братовчед си.

Придворният съветник Беренс не беше никакъв собственик и притежател на заведението — макар че човек можеше да остане с това впечатление. Над и зад него стояха невидими сили, които само чрез канцеларията се проявяваха до известна степен: един управителен съвет, едно акционерно дружество, съвсем не бе лошо да си негов акционер, защото според достоверните сведения на Йоахим то раздавало тлъсти дивиденти въпреки високите заплати на лекарите и най-либералните икономически принципи. Придворният съветник, значи, съвсем не бе самостоятелен, той не бе нищо друго освен агент, функционер, близък на висшестоящи сили, разбира се, първият и най-главният, душата на цялото предприятие; влиянието му върху общата организация, без да се изключва интендантската част, бе решително, макар че като главен лекар естествено стоеше над всеки контакт с търговската дейност на предприятието. Родом от Северозападна Германия, той, както разправяха, бе попаднал на тая служба мимо всяко намерение и план: довела го бе жена му, чиито тленни останки отдавна почиваха в гробището на селото — живописното гробище на селото Давос, — там на десния склон откъм входа за долината. Тя била много мило същество, макар и с преголеми очи и подчертана слабост, както можеше да се съди по снимките, които изпълваха служебното жилище на придворния съветник, а и по портретите с маслени бои, творения на неговата любителска ръка, които висяха по стените там. След като му подарила две деца, син и дъщеря, нейното ефирно, пламнало в огън тяло било докарано тук горе, където за няколко месеца се стопило окончателно. Казаха, че Беренс, който я обожавал, бил засегнат много тежко от тоя удар; известно време изпаднал в унес и чудачество — виждали го да се кикоти, да размахва ръце и да разговаря сам със себе си по улиците. После не се върнал на старото си място, а останал тук: сигурно и затопи, защото не искал да се отделя от гроба; главната причина обаче била по-малко сантиментална — болестта закачила и него и от професионална гледна точка решил, че тук му е мястото. Така и се установил горе като един от лекарите, които са другари по участ на онези, чийто режим надзирават, които не са независими от болестта, за да се борят срещу нея от свободната позиция на личната незасегнатост, а сами са белязани от нейния знак — един особен, макар и далече не изолиран случай, който несъмнено има своите предимства, както и своите недостатъци. Другарството между лекар и пациент е наистина похвално нещо, а и нали казват, че само страдащият може да бъде водач и спасител на страдащите. Но може ли да има истинско духовно господство над една сила човек, който сам се брои между нейните роби? Може ли да освобождава този, който сам е подвластен? Болният лекар си остава парадокс за обикновения наблюдател, едно проблематично явление. Дали неговите професионални познания върху болестта не се обогатяват и не укрепват морално от личния опит, а, напротив — замъгляват се и се объркват? Той не гледа болестта право в очите като явен неин противник, скован е, не е ясно очертана страна; и с всичката необходима предпазливост може да се запитаме дали човек, който принадлежи към света на болните, може всъщност да бъде заинтересуван в излекуването на други хора или дори само за предпазването им толкова, колкото човек здрав и прав…

За тези свои съмнения и съображения Ханс Касторп подхвърли по свой начин някоя и друга дума, когато се бяха разприказвали с Йоахим за „Бергхоф“ и неговия главен лекар, но Йоахим възрази, че не се знаело дали придворният съветник Беренс днес все още е и пациент — той вероятно отдавна бил оздравял. Той отдавна почнал да практикува тук — отначало работил самостоятелно и скоро си създал име на безпогрешен аускултатор и сигурен специалист по пневмоторакс. После го привлекли в „Бергхоф“ — санаториума, с който от едно десетилетие толкова тясно бил свързан… Там отзад, в дъното на северозападното крило, се намирала квартирата му (д-р Кроковски квартирувал недалеч от него) и старшата сестра, онази дама от старата аристокрация, за която Сетембрини бе говорил така подигравателно и която Ханс Касторп досега бегло бе видял, водела малкото му домакинство на вдовец. Между впрочем придворният съветник живеел сам, защото синът му следвал в Германия, а дъщеря му била вече омъжена — за някакъв адвокат във френската част на Швейцария. Младият Беренс идвал понякога на гости през ваканциите, което се случило един път, и през времето на Йоахим; той добави, че тогава дамите в заведението били много развълнувани, температурите се дигали, ревността довеждала до караници и спорове по терасите за лежане и голяма навалица се трупала за специалните приемни часове на д-р Кроковски…

За частните консултации на асистента бяха определили отделна стая, която се помещаваше в добре осветения сутерен на санаториума заедно с голямото помещение за прегледи, лабораторията, операционната и рентгеновия кабинет. Говорим за сутерен, защото каменното стълбище, което водеше от приземието за там, действително създаваше впечатление, че се слиза в изба, което почти напълно беше измамно. Защото, първо, приземието бе доста високо, а и, второ, самата постройка бе издигната върху наклонена площ, на един склон, и помещенията на „сутерена“ гледаха напред, към парка и долината: обстоятелства, които до голяма степен унищожиха първоначалното впечатление от стълбата. Защото човек наистина смяташе, че слиза от едно „приземие“ в „подземие“, долу обаче все още се намираше в „приземие“ или може би само една-две стъпки под земята — това откритие развесели Ханс Касторп, когато веднъж придружи до „долу“ братовчед си, който бе отишъл при масажиста, за да си премери теглото. Там нарече клинична светлина и чистота; всичко бе от бяло по-бяло, вратите блестяха от белия лак, също и вратата на д-р Кроковски, на която бе прикрепена с кабарче визитната му картичка и към която се слизаше по още две стъпала от коридора, та помещението зад вратата придобиваше вид на средновековна килия. Тази врата се намираше вдясно от стълбището, в дъното на коридора, и Ханс Касторп не я изпускаше от очи, докато чакаше Йоахим и се разхождаше напред-назад по коридора. И той видя да излиза някой — една дама, която скоро бе дошла и чието име още не знаеше, дребничка, грациозна, с къдри над челото и златни обеци. Тя се наведе, докато изкачи стъпалата, прихвана полата си с една ръка, а с другата, по която имаше пръстени, притискаше кърпичка към устата си и все така приведена, погледна в пространството със своите големи, бледи, объркани очи. После тръгна със ситни крачки към стълбите, при което долната й фуста прошумоля, изведнъж спря, сякаш си припомни нещо, но отново заситни и изчезна по стълбището, без да се изправи и без да махне кърпичката от устните си.

Зад нея, когато вратата се бе отворила, бе много по-тъмно, отколкото в белия коридор: клиничната светлина на тези помещения в сутерена явно не стигаше дотам; В аналитичния кабинет на д-р Кроковски цареше, както Ханс Касторп забеляза, прибулено осветление, дълбок полумрак.

Разговори на трапезата

При слизането за храна в пъстрата трапезария младият Ханс Касторп доста се смущаваше, защото от оная разходка, която бе направил на своя глава, му бе останало дядовското потреперване на главата — тъкмо на масата то почти редовно отново се появяваше и нито можеше да се предотврати, нито да се прикрие. Освен изпълненото с достойнство подпиране на брадата, което не можеше постоянно да се прилага, той изнамери разни други средства, за да маскира тая си слабост — например гледаше главата му по възможност да е в движение, като водеше разговори надясно и на ляво, или пък, когато дигаше супената лъжица до устата си, поставяше лявата си ръка здраво върху масата, за да се постегне, а в паузите опираше лакът и подпираше главата си с ръка, макар че това бе според него твърде невъзпитано и можеше само в краен случай да се допусне в това непринудено общество на болни люде. Но всичко това му дотягаше и едва ли не му отрови напълно слизането в трапезарията, което той иначе толкова обичаше, защото бе свързано с напрежение и интересни за виждане неща.

Работата обаче бе в това — и Ханс Касторп добре го знаеше, — че излагащата слабост, с която се бореше, нямаше само физически произход, не се дължеше само на тукашния въздух и на усилията за аклиматизацията, а беше израз на вътрешна възбуда и стоеше в тясна връзка с напрежението и интересните за виждане неща.

Мадам Шоша почти винаги закъсняваше и до нейното идване Ханс Касторп седеше и не можеше да държи мирно краката си, тъй като чакаше затръшването на стъклената врата, което неминуемо придружаваше влизането й; той знаеше, че ще се стресне при това и че лицето му ще застине; и винаги ставаше така. Отначало той всеки път извръщаше гневно глава и със сърдит поглед изпращаше нехайната и вечно закъсняваща жена до нейното място на „добрата руска маса“, пък и полугласно и през зъби процеждаше по някой укор или възклик на ядно порицание. Това той сега не правеше, навеждаше по-дълбоко главата си над чинията, при което дори си прехапваше устните, или нарочно и престорено гледаше на друга страна; струваше му се, че вече не му подобава да се гневи, че няма толкова право да порицава, сякаш бе станал неин съучастник в този малък скандал, сякаш и той носеше отговорност пред останалите — с една дума, се срамуваше и би било неточно, ако кажехме, че се срамува заради госпожа Шоша, не, той се срамуваше заради самия себе си, нещо, което би могъл да си спести, защото никой в трапезарията не обръщаше внимание на порока на госпожа Шоша, нито пък на това, че Ханс Касторп се срамува, като се изключи може би госпожица Енгелхард, учителката от дясната му страна.

Това невзрачно същество бе разбрало, че чувствителността на Ханс Касторп към тръшкането на вратата е създала известно афектно отношение на младия сътрапезник към рускинята и че не е важен толкова характерът на това отношение, колкото самият факт, че то съществува; старата госпожица бе разбрала още, че неговото присторено, и то поради липса на актьорски опит и дарба много зле играно равнодушие не говори за отслабване, а за укрепване на отношението, за една по-висша негова фаза. Без каквито и да са претенции и надежди за себе си госпожица Енгелхард постоянно се впущаше в безкористни венцехваления по адрес на госпожа Шоша, при което особеното беше, че Ханс Касторп — макар и не веднага, а по-късно и постепенно — напълно ясно разбра и прозря нейните подстрекателства, те дори го отвратиха, но това не му попречи да се поддаде на тяхното влияние и да се остави да го залъгват.

— Буф! — казваше старата мома. — Ето я и нея. Няма нужда човек да вдига глава, за да се увери кой е дошъл. Разбира се, ето я, че минава; и колко прелестна е походката й, сякаш котенце се промъква към паничката с мляко! Ако можехме да си разменим местата, щяхте да я наблюдавате непринудено и удобно, както аз сега. Разбирам, че не винаги можете да си въртите главата към нея — бог знае какво ще си въобрази, ако забележи… Сега казва добър ден на сътрапезниците си… Би трябвало да погледнете, толкова приятно е да я наблюдава човек. Когато се усмихва и говори както сега, на едната й буза се появява трапчинка, но не винаги, а само когато иска. Златно дете е тази жена, разглезено създание, затова е толкова нехайна. Такива хора човек, ще не ще, трябва да обича, защото и да го дразнят със своето нехайство, това дразнене само дава нов подтик да ги обича, цяло щастие е да се дразниш и въпреки това да си принуден да обичаш…

Тъй шепнеше учителката зад ръката си, без да я чуват другите, докато мъхнатата червенина върху нейното лице на стара мома напомняше за свръхнормалната й температура; нейните похотливи приказки проникваха до мозъка на костите на горкия Ханс Касторп. Една известна несамостоятелност му създаваше потребност да получи от трета страна потвърждение, че мадам Шоша е възхитителна жена, а освен това младият мъж желаеше да бъде окуражен отвън за чувства, на които разумът и съвестта му поставяха възпиращи пречки.

Между другото тези разговори се оказаха малко плодотворни в делово отношение, защото госпожица Енгелхард при най-добро желание не знаеше нещо по-подробно за госпожа Шоша, не повече от останалите в санаториума, тя не се познаваше с нея, нито пък можеше да се похвали, че е близка с някой неин познат; единственото, с което можеше да блесне пред Ханс Касторп, беше това, че произхождаше от Кьонигсберг, значи, недалече от руската граница, и знаеше някоя и друга дума руски — оскъдни качества, в които обаче Ханс Касторп бе склонен да вижда нещо като далечни лични връзки с госпожа Шоша.

— Тя не носи пръстен — казваше той, — няма венчален пръстен, както виждам. Какво значи това? Нали ми казахте, че е омъжена?

Учителката се смущаваше, като че ли бе поставена натясно и трябва да се оправдава — толкова отговорна се чувстваше за госпожа Шоша пред Ханс Касторп.

— Не се захващайте за това — казваше тя. — Тя положително е омъжена. Няма никакво съмнение. Това, че се нарича мадам, не е само за по-голям респект, както правят някои чужденки, когато са малко по-зрели, не, ние всички знаем, че тя наистина си има мъж някъде в Русия, известно е на целия курорт. Моминското й име е друго, руско, а не френско, едно име на -анова или -укова, знаех го, но съм го забравила, ако искате, ще го науча пак; тук сигурно има мнозина, които го знаят. Пръстен ли? Не, тя не носи пръстен, и на мен ми направи впечатление. Боже мой, може би не й прилича, може би прави ръката й широка. Или пък намира за еснафско да носи венчален пръстен, такъв един гладък обръч… липсва й само кошничката с ключовете… не, тя има по-голям замах… Знам ги аз, руските жени имат в природата си нещо свободно, голям замах в своя стил. Освен това в такъв един пръстен има нещо отблъскващо и разочароващо, нали той е символ на подвластност, искам да кажа, придава на жената нещо монашеско, превръща я в цветенце „не-ме-докосвай“. Не бих се учудила, ако именно това си е мислила госпожа Шоша… Такава прелестна жена, в разцвета на годините си… Тя вероятно няма нито основание, нито желание да изтъква брачната си обвързаност пред всеки господин, комуто подава ръка…

Боже мой, колко труд само си даваше учителката! Ханс Касторп я погледна уплашен в лицето, но тя посрещна погледа му с някаква дива дързост. После и двамата помълчаха малко, за да си починат. Ханс Касторп ядеше и потискаше треперенето на главата си. После каза:

— А мъжът й? Не се ли грижи за нея? Никога ли не я посещава тук горе? Какъв е собствено той?

— Чиновник. Руски правителствен чиновник в някакъв далечен уезд, Дагестан, знаете ли, далече на изток, оттатък Кавказ, там е командирован. Не, нали ви казах, че никой не го е виждал още тук горе. А тя вече е пак от три месеца насам тука.

— Значи, не за първи път идва?

— О не, вече за трети път. А междувременно е пък другаде, в подобни заведения. Напротив, тя го посещава понякога, не често, един път в годината за някое и друго време.

— Е да, нали е болна…

— Вярно, болна е. Но не чак дотам. Не чак толкова сериозно болна, че да се налага да стои постоянно в санаториуми и да живее разделена от мъжа си. Това трябва да си има по-различни и по-други причини. Тука всички смятат, че има. Може би не й харесва тоя Дагестан, там в Закавказието, едно такова диво отдалечено място, в края на краищата какво чудно в това. Но може би малко и в мъжа се крие причината, дето не й харесва да стои при него. Името му е френско, но той си е руски чиновник, а тия чиновници са сурови люде, можете да ми повярвате. Виждала съм веднъж един такъв, брадата му имаше цвят на желязо, а лицето му беше такова едно червено… До висша степен са подкупни и всички се наливат с вутки, това е тяхната ракия, разбирате ли… За приличие хапнат по някоя дреболия, няколко мариновани гъби или парче чига, и пият без всякаква мярка. Това наричат закуска…

— Вие всичко струпвате все върху него — каза Ханс Касторп. — Но ние не знаем дали тя не е виновна, дето не живеят добре заедно. Трябва да бъдем справедливи. Като я погледна, пък и това невъзпитано тръшкане на вратите… аз не я смятам за ангел, не ми се сърдете, но малко се съмнявам в нея. Но вие не сте неутрална, вие сте потънали до уши в предубеждения в нейна полза…

Тъй постъпваше той понякога. С хитрост, която всъщност бе чужда на природата му, той така докарваше работите, че увлечението на госпожица Енгелхард към госпожа Шоша не излизаше това, което в действителност беше и което добре познаваше, а нещо съвсем друго — лично нейно, самостоятелно, малко смешно увлечение, с което той, независимият Ханс Касторп, можеше да подразни старата мома от една хладнокръвна и хумористична позиция. И тъй като бе сигурен, че неговата съучастничка не ще се противи и ще приеме безочливото му извъртане, той нищо не рискуваше.

— Добро утро! — казваше той. — Добре ли починахте? Надявам се, че сте сънували вашата хубава Минка… Не, как се изчервявате само, като я спомене човек! Съвсем сте си загубили ума по нея, надявам се, че няма да отричате.

И учителката, която наистина се бе изчервила и се навеждаше ниско над чашата си, шепнеше с половин уста:

— Не така, пфу, господин Касторп! Не е хубаво от ваша страна, дето ме поставяте в неудобно положение с вашите подмятания. Всички забелязват, че се интересуваме от нея и че ми казвате работи, които ме карат да се изчервявам…

Това, което двамата сътрапезници вършеха, бе странно. И двамата знаеха, че безобразно лъжат, че Ханс Касторп дразни учителката с госпожа Шоша само за да може да говори за нея, при което изпитваше едно нездраво и замаскирано удоволствие да закача старата мома; тя от своя страна приемаше играта: първо, от своднически съображения, второ, защото, за да угоди на младия мъж, наистина беше се заплеснала малко в госпожа Шоша, трето, защото изпитваше едно мизерно удоволствие от факта, че я закачат и карат да се изчервява. Това и двамата знаеха — всеки за себе си и един за друг, — и всичко бе объркано и нечисто. Но макар че Ханс Касторп обикновено се отвращаваше от объркани и нечисти работи, макар че и сега се чувстваше отвратен, той продължи да гази в тая размътена каша, като за успокоение си казваше, че е само на гости тук горе и че скоро ще си ходи. С изкуствена деловитост той преценяваше като познавач външността на „нехайната“ жена, установяваше, че отпред изглежда значително по-млада и по-хубава, отколкото в профил, че очите й са прекалено раздалечени и че държането й съвсем не е безукорно, в замяна на което мишниците й са хубави и „меко оформени“. Като казваше това, той се стараеше да прикрие треперенето на главата си, при което не само трябваше да разбере, че учителката забелязва напразните му усилия, но с най-голямо отвращение установи, че и нейната глава също трепери. А и това, че нарече госпожа Шоша „хубавата Минка“, бе само политика и необикновена хитрост, защото така можеше да продължи да разпитва:

— Аз казвам „Минка“, но как й е името всъщност? Става дума за малкото име. Както безспорно сте си загубили ума по нея, трябва непременно да знаете малкото й име.

Учителката се замисли.

— Чакайте, знам го — каза тя. — Знаех го. Не се ли казва Татяна? Не, не беше така, а и Наташа не е. Наташа Шоша? Не, не така съм го чувала. Чакайте, сетих се! Авдотя се казва. Или нещо от този вид. Защото Катьенка или Ниночка в никой случай не е. Наистина съм забравила. Но лесно мога да го науча, ако държите на това.

На другия ден тя действително знаеше името. Тя го изрече, когато стъклената врата се затръшна. Госпожа Шоша се казваше Клавдия.

Ханс Касторп не разбра веднага. Той я накара да повтори името и да го каже буква по буква, преди да го схване. После на няколко пъти го повтори, като поглеждаше към госпожа Шоша със зачервените си очи и един вид й го проверяваше.

— Клавдия — каза той, — да, може да се казва така, отлично й отива.

Той не скриваше радостта си от тази интимна дума и говореше вече само за „Клавдия“, когато ставаше дума за госпожа Шоша.

— Вашата Клавдия прави топчета от хляб, току-що видях. Не е много изискано.

— Зависи кой го прави — отвърна учителката. — На Клавдия й прилича.

Да, престоите в залата със седемте маси доставяха голямо удоволствие на Ханс Касторп. Той съжаляваше, когато трябваше да излезе, но се утешаваше, че много скоро, след два или два и половина часа, ще седне пак тука, а когато отново сядаше, струваше му се, че изобщо не е ставал. Какво се бе случило междувременно? Нищо. Една кратка разходка до водостока или до Английския квартал, малко почивка в лежащия стол. Това не бе сериозно прекъсване, не бе някое трудно за преодоляване препятствие. Друго би било, ако предстоеше някоя работа, ако имаше грижи и мъки, които трудно могат да се предвидят предварително. Но нямаше такова нещо в разумно и сполучливо устроения живот в „Бергхоф“. Ханс Касторп можеше, когато станеше от едно ядене в трапезарията, съвсем непосредствено да се радва на следното — доколкото „да се радва“ бе правилната дума за това очакване отново да види болната госпожа Шоша, може би тази дума бе прекалено лека, безгрижна, проста и обикновена. Може би читателят е склонен да смята само такива изрази — безгрижни и обикновени — като подходящи и допустими за личността и вътрешния живот на Ханс Касторп, но ние припомняме, че той като разумен и съвестен млад човек не би могъл просто „да се радва“ на вида и присъствието на госпожа Шоша и тъй като знаем това, подчертаваме, че ако бяха му предложили тази дума, той би я отхвърлил с едно свиване на раменете.

Да, той бе станал прекалено придирчив към известни изразни средства — една подробност, която заслужава да се отбележи. Той се разхождаше, докато бузите му горяха в суха жар, и си тананикаше, тъй като се намираше в настроение, склонно към музика и чувствителност. Той си тананикаше една песенчица, която, кой знае къде и кога, бе чул от някакъв незначителен сопран някъде на гости или на благотворителен концерт и сега си бе припомнил; една безобидна безсмислица, в която почваше:

и той се готвеше да продължи:

когато изведнъж вдигна рамене, каза „смешно“ и отхвърли и нежната песенчица като безвкусна и нелепа, отхвърли я с известна меланхолия и суровост. Тази сантиментална песенчица можеше да задоволи и увлече някой млад мъж, който, както се казва, „е подарил сърцето си“ по допустим начин, спокойно и изпълнен с надежди, на някоя здрава гъска долу в равнината и се е отдал на своите допустими, перспективни, разумни и всъщност радостни чувства. За Ханс Касторп и за връзката му с мадам Шоша — думата „връзка“ е за негова сметка, ние не поемаме отговорност за нея — едно такова стихотворенийце съвсем не бе подходящо; както си бе в лежащия стол, той бе готов да го прецени от естетична точка като „глупаво“, но се спря насред път и се намуси, без да измисли друго, по-подходящо определение.

Едно нещо обаче му доставяше задоволство, когато лежеше и слушаше сърцето си, физическото си сърце, което бързо и доловимо биеше всред тишината — предписаната от режима тишина, която цареше в целия „Бергхоф“ през време на главната почивка. То биеше упорито и настойчиво, това негово сърце, както почти винаги правеше, откак той бе дошъл тук горе, но напоследък Ханс Касторп по-малко се тревожеше за него, отколкото през първите дни. Сега вече не можеше да се каже, че то бие на своя глава, безпричинно и без връзка с душата. Такава връзка съществуваше или поне лесно можеше да се установи, афектът, който оправдаваше екзалтираната деятелност на тялото, без друго беше налице. Ханс Касторп трябваше само да помисли за госпожа Шоша — а той мислеше за нея, — за да се появи съответстващото на сърцебиенето чувство.

Пораждащ се страх за двамата дядовци и за разходката с лодка в здрача

Времето бе от лошо по-лошо — в това отношение Ханс Касторп няма щастие през своя кратък престой по тези места. Не че валеше сняг, но дни наред се лееше един тежък, отвратителен дъжд, гъсти мъгли изпълваха долината, а като смешна придавка — защото и без това бе толкова студено, че отоплиха трапезарията — мълнии току се разреждаха със сложен повтарящ се кънтеж.

— Жалко — каза Йоахим. — Аз все мислех, че някой път ще си вземем закуската и ще се качим на Шацалп или другаде. Но изглежда, че няма да го бъде. Дано последната ти седмица излезе по-добра.

Но Ханс Касторп отговори:

— Остави. Съвсем не съм запален за нови начинания. Първото не ми понесе много. Най-добре си почивам, когато живея от ден за ден без много разнообразие. Разнообразието е за дългосрочните. Защо ми е разнообразие на мене с моите три седмици.

Така беше, той се чувстваше достатъчно изпълнен и зает тук. Ако хранеше надежда, то изпълнението и разочарованието го очакваха тук, а не на някаква си Шатцалп. Не скука го измъчваше, напротив, той почна да се плаши, че много бързо наближава краят на престоя му. Втората седмица напредваше, две трети от неговия престой скоро се навършваха, а почнеше ли третата, трябваше вече да се мисли за куфара. Първото освежаване на Ханс Касторповото чувство за време бе отдавна преминало; дните бяха почнали неусетно да отлитат, и то въпреки че едно винаги подновяващо се очакване разтегляше всеки един от тях, въпреки че те набъбваха от потайни, премълчани преживявания… Да, времето е загадъчно нещо, неговата същност трудно може да се обясни!

Ще бъде ли необходимо по-точно да определим онези потайни преживявания, които едновременно и обременяваха, и окриляха дните на Ханс Касторп? Но всеки ги познава, те бяха напълно обикновени в своята сантиментална дребнавост, а и в някой по-разумен и по-надежден случай, на който би отговаряла безвкусната песенчица „колко чудно ме увлича“, те едва ли биха могли другояче да се развият.

Не бе възможно мадам Шоша да не бе забелязала, че някакви мрежи се плетяха на една маса и прехвърляха към нейната, а необузданите намерения на Ханс Касторп бяха именно такива — тя трябваше да разбере възможно по-добре това. Наричаме ги необуздани, защото неразумността на цялата работа бе напълно ясна за Ханс Касторп. Но когато човек стигне дотам, докъдето бе стигнал или бе на път да стигне Ханс Касторп, нека му се и другата страна да е осведомена за състоянието му, колкото и безсмислено и неразумно да е това. Такъв е човекът.

След като, значи, госпожа Шоша се бе извърнала към въпросната маса два-три пъти през време на яденето, случайно или под магнетично въздействие, и всеки път бе срещала очите на Ханс Касторп, тя за четвърти път погледна преднамерено нататък и отново срещна очите му. При петия път тя не можа да го улови непосредствено; той тъкмо тогава не бе на пост. Но той веднага усети, че го гледат и толкова бърже вдигна погледа си към нея, че тя усмихнато се извърна. Тази усмивка го изпълни с недоверие и възхищение. Ако тя го смяташе за дете, лъжеше се. Нуждата му от изтънченост бе голяма. При шестия път, когато долови, усети, вътрешно се убеди, че тя гледа към него, той се загледа с натрапчиво недоволство в една дама с пъпчиво лице, която бе дошла до масата им, за да се поразговори с пралелята, издържа здраво цели две или три минути и не отстъпи, докато не бе сигурен, че киргизките очи са го оставили — едно особено актьорство, което госпожа Шоша можеше, не, трябваше да прозре, за да се позамисли върху голямата изтънченост и самообладанието на Ханс Касторп… Случи се и друго. В една пауза между яденето госпожа Шоша се обърна нехайно и взе да разглежда салона. Ханс Касторп бдеше: погледите им се срещнаха. Докато се гледат един друг — болната с неопределен взор и подигравателно, Ханс Касторп с възбудена твърдост (той дори си стискаше зъбите, докато издържаше на погледа й), — салфетката й е на път да падне, да се плъзне от полата й върху пода. Като трепва нервно, тя посяга да я хване, но и той не остава спокоен, надига се наполовина от стола и слепешката понечва да се хвърли на помощ, да преодолее осемте метра разстояние и една междинна маса, сякаш би настъпила катастрофа, ако салфетката стигне до земята… В последния момент тя успява да я хване досами пода. Но още наведена, хванала салфетката за единия край, намръщена и ядосана от глупавата малка паника, която я бе обзела и за която, изглежда, обвинява него — тя още веднъж вдига поглед насреща му, забелязва го, че е застанал като за скок, вижда вдигнатите му вежди и с усмивка извръща лицето си.

Тая случка предизвика у Ханс Касторп неудържим триумф. Но реакцията не закъсня, тъй като цели два дни, значи, при десет слизания в трапезарията, госпожа Шоша не се оглеждаше наникъде, тя дори не се „представяше“ на публиката на влизане, както й беше обичаят. Това бе тежко. Но тъй като тези пропуски без съмнение се отнасяха до него, връзка все пак имаше, макар и в негативна форма; и това му стигаше.

Той видя, че Йоахим бе напълно прав със своята забележка, че никак не е лесно да се сключват познанства тук освен със сътрапезниците. Защото наистина имаше един кратък час след вечерята, който често не траеше и двайсет минути, когато всички се събираха на приказки долу, но тогава мадам Шоша седеше, без изключение, и дъното на малкия салон, който, изглежда, бе отреден за „добрата руска маса“ — седеше всред своето обкръжение: господина с хлътналите гърди, смешника с вълнестата коса, тихия д-р Блуменкол и младежа с увисналите рамене. Пък и Йоахим винаги го караше да си тръгват, за да не съкратяват вечерния режим на лежане, както казваше, а може би и по други диетични съображения, които не упоменаваше, но които Ханс Касторп предполагаше и уважаваше. Ние го обвинихме в необузданост, но накъдето и да бяха насочени желанията му, той не се стремеше да се запознае с госпожа Шоша и всъщност бе съгласен с обстоятелствата, които пречеха на това. Неопределените напрегнати връзки, които неговите погледи и неговото държание бяха създали между него и рускинята, се развиваха извън обществото, те към нищо не задължаваха и не биваше да задължават. Характерът на тези връзки бе такъв, че не следваше те да бъдат отхвърлени от неговата гледна точка за обществото; обстоятелството, че той свързваше сърцебиенето си с мислите за Клавдия, далече не бе достатъчно да разклати у внука на Ханс Лоренц Касторп убеждението, че той не може да има в действителност други връзки освен тези, потайните, с една чужденка, която прекарва живота си по разни курорти, разделена от своя мъж и без венчален пръстен на ръката си, която няма безукорно държание, тръшка врати, прави топчета от хляб и безсъмнено си гризе ноктите; дълбока пропаст разделяше нейното съществование от неговото, той не би могъл да я защити от никоя критика, която сам би смятал за уместна. Естествено Ханс Касторп бе лишен от лично високомерие, но едно унаследено високомерие от по-общ вид стоеше написано върху челото му и около малко сънливо гледащите му очи; оттук произхождаше чувството му за превъзходство, от което той нито можеше, нито искаше да се отърси, когато наблюдаваше битието и съществото на госпожа Шоша. Странното беше, че той усети особено живо и може би изобщо за първи път това сложно чувство за превъзходство, когато един ден чу госпожа Шоша да говори немски — тя стоеше с ръце в джобовете на дрехата си след един обед в трапезарията и се измъчваше, между другото по прелестен начин, с немския език, както Ханс Касторп на минаване забеляза; тя се разговаряше с една друга пациентка, вероятно позната от терасата за лежане; с внезапна и непозната дотогава гордост Ханс Касторп слушаше матерния си език, макар че бе наклонен да пожертва тази гордост пред възхищението, с което нейните чаровни грешки и повалености го изпълваха.

С една дума: в негласната връзка с една нехайна представителка на тия тук горе Ханс Касторп виждаше само едно ваканционно приключение, което не можеше да има каквито и да са претенции за одобрение пред трибунала на разума, пред неговата собствена разумна съвест — главно затова, защото госпожа Шоша бе болна, отпусната, дигаше температура и вътрешно бе разядена, обстоятелства, които бяха в тясна връзка със съмнителността на цялото й съществуване и даваха своето отражение върху чувството за предпазливост и дистанция у Ханс Касторп… Не, дори и на ум не му идваше да търси истинско познанство с нея, а що се отнася до останалото, то зле или добре щеше да свърши без последствия, когато след седмица и половина той ще постъпи на практика у „Тундер & Вилмс“.

Засега обаче работите така се бяха докарали, че той бе почнал да намира в емоциите, напреженията, успехите и разочарованията, които възникваха вследствие на сантименталната му връзка с пациентката, истинския смисъл и съдържание на ваканционния си престой; вживял се бе в тях и настроението му зависеше от тяхното развитие. Обстоятелствата бяха крайно благоприятни за това, защото хората живееха тук при установена и задължителна за всички дневна програма, на ограничена площ, макар че госпожа Шоша бе настанена на друг етаж — първия, и макар че, както му каза учителката, почиваше на общата тераса за лежане върху покрива (същата, където неотдавна капитан Миклозич бе загасил лампите), срещите винаги бяха възможни и дори неизбежни — не само поради петте слизания дневно до трапезарията, но и иначе, на всяка стъпка, от сутрин до вечер. Ханс Касторп намираше забележително всичко това, а и никакви грижи и мъки не закриваха перспективата, макар че имаше нещо потискащо, дето бе затворен заедно с благоприятните случайности.

Той взе и да им помага малко, впрегна и мозъка си, за да коригира щастието. Тъй като госпожа Шоша обикновено закъсняваше за трапезата, той така докарваше работите, че също закъсняваше, за да може пътем да я срещне. Той забавяше тоалета си, не бе готов, когато Йоахим влизаше да го вземе, пращаше братовчед си да върви и казваше, че ей сега ще го настигне. Съветван от инстинкта и състоянието си, той изчакваше до момента, който му се струваше най-подходящ, и изтичваше до първия етаж, като не продължаваше по същото стълбище, по което бе слязъл, а тръгваше по коридора, към чийто край се намираше една отдавна позната му врата — вратата на стая № 7. Този път по коридора от едното стълбище до другото му предлагаше, така да се каже, на всяка крачка една сгода, тъй като всеки миг въпросната врата можеше да се отвори — и това често се случваше: тя шумно се затръшваше зад госпожа Шоша, която безшумно бе излязла и безшумно, гъвкаво се придвижваше по стълбището… Тя минаваше пред него и си оправяше косата с ръка или пък Ханс Касторп минаваше пред нея и усещаше погледа й в гърба си, при което крайниците му изтръпваха, а по гърба му полазваха мравки, в желанието си да поважничи обаче той се преструваше, че не иска да знае за нея и че си води свой собствен живот в горда независимост — пъхаше си ръцете в джобовете на сакото, съвсем без нужда развръщаше раменете си или енергично се окашлюваше, като дори си потупваше гърдите с пестник — само и само за да й изтъкне колко непринудено се държи.

На два пъти той се показа още по-ловък. След като вече бе седнал на трапезата, той изненадано и сърдито каза: „Виж ти, забравил съм си носната кърпа. Ще трябва сега пак да се качвам горе.“ И той се върна, за да се срещне с Клавдия, което бе нещо по-друго, по-опасно и далече по-привлекателно, отколкото да я знае, че върви след него. Когато първия път направи тази маневра, тя от известно разстояние го измери с очи, и то много безцеремонно и без стеснение, от горе до долу, но като се приближи, отвърна равнодушно лицето си и отмина, така че резултатът от тая среща не бе кой знае колко голям. При втория път обаче тя го погледна и не само отдалече, а през цялото време го гледаше, твърдо и малко мрачно го гледаше право в лицето и дори като отмина, извърна главата си към него — горкият Ханс Касторп изтръпна до мозъка на костите. Всъщност не би трябвало да го съжаляваме, защото той сам искаше това и сам си го бе докарал до главата. Но срещата му направи много силно впечатление не само докато трая, но и после, защото чак след като премина, той разбра ясно и отчетливо как бе било. Никога още не бе имал лицето на госпожа Шоша толкова близо пред себе си, никога досега не бе го виждал с всичките му подробности: той можа да различи късите косици, които се отделяха от плитките с метално-червен отблясък, навити около главата, и само една педя разстояние имаше между неговото лице и нейното, това лице със странна, отдавна позната му форма, което му се нравеше повече от всичко на света; форма чуждоземна и характерна (защото само чуждото ни се струва характерно), изпълнена със северна екзотика и тайни, която подканя към вникване, след като нейните отличителни белези и съотношения не могат лесно да се определят. Решително значение имаха високите издадени скули: те притискаха необикновено плитките, необикновено раздалечените очи и дори ги изкривяваха малко, като същевременно бяха причина за леката вдлъбнатост на бузите, които от своя страна подчертаваха разкошните леко извити устни. И после очите, тези тесни и (така ги виждаше Ханс Касторп) просто вълшебно изрязани киргизки очи, които имаха сиво-синия или синьо-сивия цвят на далечни планини и които понякога при страничен поглед, който не служеше за гледане, се преливаха и прибулваха до пълен нощен мрак — това бяха очите на Клавдия, които безцеремонно и съвсем отблизо го разглеждаха и по разположение, цвят и израз толкова особено и страшно приличаха на очите на Пшибислав Хипе. „Приличаха“ не бе точната дума — те бяха същите очи, а и ширината на горната половина на лицето, сплеснатият нос, всичко, с изключение на зачервената бяла кожа и здравия цвят на бузите, който показваше у госпожа Шоша само едно измамно здраве и както у всички останали тук не бе повече от един повърхностен резултат от лежането на чист въздух — всичко това бе също като у Пшибислав и също така го бе поглеждал той, когато се разминаваха в училищния двор.

Това бе вълнуващо във всяко отношение; Ханс Касторп бе възхитен от срещата, а същевременно усети да се надига у него страх, същото притеснение, което предизвикваше у него обстоятелството, че бе затворен в тясно пространство заедно с благоприятните случайности, а това, че отдавна забравеният Пшибислав го срещна тук горе като госпожа Шоша и го изгледа с киргизките си очи, му създаде чувството, че е затворен заедно с Неизменното и Неизбежното, което едновременно го ощастливи и обезпокои. Неизбежното бе и обнадеждаващо, и злокобно, заплашително; младият Ханс Касторп усети остра нужда от помощ — у него се извършваха неопределени и инстинктивни процеси, които се изразяваха в едно отглеждане, опипване и търсене на помощ, съвет и подкрепа, той се сети за редица хора, за които имаше смисъл да помисли в случая.

Между тях беше Йоахим, добрият, почтеният Йоахим, чиито очи бяха добили през тези месеци един толкова печален израз и който понякога толкова пренебрежително свиваше рамене, както никога не бе правил в миналото — Йоахим със „Синия Хайнрих“ в джоба, както госпожа Щьор имаше навик да нарича шишенцето: е едно толкова нахално и безсрамно лице, че всеки път възмущаваше Ханс Касторп до дън душа… Честният Йоахим, който измъчваше и тормозеше придворния съветник Беренс да го пусне да си върви „долу“ или „в равнината“, както тук с лек, но ясно изразен акцент на подценяване наричаха света на здравите; да го пусне, за да постъпи на съкровено желаната служба. За да може по-скоро да стигне дотам и за да печели време, което тук толкова лесно разхищаваха, той спазваше най-съвестно режима — правеше го заради по-скорошното си оздравяване безсъмнено, ала, както понякога се струваше на Ханс Касторп, и заради самия режим, който в края на краищата бе служба като всяка друга служба и дългът си беше дълг. Така Йоахим всяка вечер, минал не минал четвърт час след вечерята, го караше да лягат и то бе добре, защото неговата войнишка изпълнителност оправяше малко цивилните навици на Ханс Касторп, който иначе, макар и да бе безсмислено и безнадеждно, би останал по-дълго време долу с очи, обърнати към малкия салон с русите. Това, че Йоахим толкова настояваше да вървят горе, си имаше и друга, потайна причина, която бе станала напълно ясна за Ханс Касторп, откак бе разбрал защо Йоахим пребледнява на петна и защо в известни моменти устата му се изкривява по толкова жалък начин. Защото и Маруся, вечно засмяната Маруся с малкия рубин на хубавия си пръст, с портокаловия парфюм и високите, проядени гърди, най-често оставаше долу след вечеря и Ханс Касторп разбираше, че това обстоятелство прогонва Йоахим, тъй като страшно много го привличаше. И Йоахим ли беше „затворен“ — по-угнетяващо и по-притеснено от самия Ханс Касторп, тъй като Маруся на всичко отгоре сядаше по пет пъти на ден със своята портокалена кърпичка на трапезата заедно с тях? Във всеки случай Йоахим беше зает премного със себе си, за да може неговото съществование да принесе вътрешна полза на Ханс Касторп. Неговото постоянно бягство от събиранията след вечеря му правеше чест, но едва ли можеше да действа успокоително на Ханс Касторп; понякога му се струваше, че в Йоахимовия пример за спазването на режима и в съветите, които му даваше в тая насока, има нещо съмнително.

Ханс Касторп не бе изкарал и две седмици тук, но времето му се струваше по-дълго; дневната програма на тези тук горе, която Йоахим толкова съвестно спазваше, бе почнала да добива в очите му един свещен, себепонятен и ненарушим облик, така че животът долу в равнината, погледнат оттук, му се струваше почти странен и ненормален. Той вече бе свикнал да се оправя много сръчно с двете одеяла, с които при студено време се увиваше за режимното лежане като правилен пакет, да се превръща на истинска мумия; малко му трябваше още, за да достигне Йоахим в майсторлъка и изкуството да се омотава съвсем по правилата с тях, и доста се учудваше при мисълта, че долу в равнината нямат и понятие за това изкуство и предписание. Да, то бе чудно, но същевременно Ханс Касторп се удивляваше и на това, че го намира чудно, и у него се надигна отново онова безпокойство, което го караше вътрешно да се оглежда за съвет и подкрепа.

Той си помисли за придворния съветник Беренс и за неговия даден sine pecunia съвет да живее съвсем като пациентите и дори да си мери температурата, сети се и за Сетембрини, който си бе умрял от смях за този съвет и после бе процитирал нещо от „Вълшебната флейта“. Да, за тия двамата си помисли той за опит, за да види дали ще се почувства по-добре. Та придворният съветник Беренс бе беловлас мъж, можеше да бъде баща на Ханс Касторп. При това беше шеф на заведението, висш авторитет — а неспокойното сърце на Ханс Касторп чувстваше именно нужда от бащински авторитет. И все пак не му се удаваше да помисли за придворния съветник със синовно доверие. Той бе погребал тук жена си — страдание, което за известно време бе го направило чудак, а после бе останал в курорта, защото бе свързан с гроба, освен това и защото болестта и него бе закачила. Минало ли му беше? Здрав ли беше, имаше ли недвусмисленото желание да оздрави хората, за да могат час по-скоро да се върнат долу в равнината и да си гледат службата? Бузите му бяха постоянно синкави, той всъщност изглеждаше, сякаш дига температура. Но човек можеше да се мами, можеше само въздухът да е причина за този цвят на лицето: Ханс Касторп сам усещаше тук от сутрин до вечер някаква суха жар, без да има температура, доколкото можеше да прецени без термометър. Но когато човек чуеше придворния съветник да приказва, можеше пак да мисли, че има повишена температура; начинът на говоренето му не беше съвсем в ред: приказките му бяха бодри, весели и непринудени, но в тях имаше нещо странно, нещо екзалтирано, особено като се имат пред вид синкавите му бузи и сълзящите му очи, които изглеждаха, като че все още оплаква жена си. Ханс Касторп си спомни за всичко, Което Сетембрини бе казал относно „меланхолията“ и „порочността“ на придворния съветник и как бе го нарекъл „хаотична душа“. Може би го правеше от проклетия и вятърничавост, но той въпреки това намери, че мисълта за придворния съветник Беренс не му носи особена подкрепа.

Оставаше естествено Сетембрини, опозиционерът, фанфаронът и „homo humanus“, както сам се наричаше, който с много настръхнали думи го бе предупредил да не счита болест, съчетана с глупост, за противоречие и дилема на човешките чувства. Какво представляваше той? И имаше ли смисъл да мисли за него? Ханс Касторп добре си спомняше своите крайно оживени сънища, които изпълваха тук горе нощите му, когато, скандализиран от тънката, суха усмивка на италианеца под хубавата извивка на мустаците му, го бе наричал шарманкаджия и бе се мъчил да го отмахне от себе си, защото пречи. Но това бе насън, а будният Ханс Касторп бе друг, по-малко свободен от спящия. Буден, той сам искаше да бъде друг — може би добре беше, че правеше опит вътрешно да възприеме особения характер на Сетембрини, неговата непримиримост и критика, макар че беше сълзлива и бъбрива. Той сам се бе нарекъл педагог; очевидно искаше да влияе върху хората, а младият Ханс Касторп от сърце желаеше да му влияят — разбира се, не дотам, че да се остави на Сетембрини да му нарежда да опакова куфара си и да замине преди срока, както неотдавна напълно сериозно му бе предложил.

„Placet experiri“, помисли той усмихнат, тъй като толкова латински разбираше още, без да има право да се нарича homo humanus. И така той бе хвърлил едно око на Сетембрини и охотно, но не без критично внимание слушаше това, което италианецът разправяше при случайните срещи било при разходките до скамейката на склона, било при слизането до курорта, било при други случаи, например когато Сетембрини пръв свършваше яденето и със своите карирани панталони и клечка за зъби в устата се понасяше из салона със седемте маси противно на всички добри маниери, за да иде до масата на братовчедите. Той заставаше там в грациозна поза, кръстосал крака, и разговаряше, жестикулирайки с клечката за зъби. Или пък си придръпваше стол и сядаше на ъгъла между Ханс Касторп и учителката или на другата страна, между Ханс Касторп и мис Робинсън, и гледаше как деветте сътрапезници изяждат десерта си, от който той, изглежда, се беше отказал.

— Моля да бъда допуснат в този благороден кръжок — казваше той, като се ръкуваше с братовчедите и поздравяваше с поклон останалите. — Този пивовар там… да не говорим за отчайващия вид на пивоварката. Но този господин Магнус току-що изнесе цяла лекция върху психологията на народите. Искате ли да чуете? „Нашата мила Германия е една голяма казарма, вярно. Но тя крие у себе си много кадърност и аз не сменям нашата солидност срещу учтивостта на другите. Каква полза от всичката учтивост, ако отляво и отдясно ме мамят.“ В този стил. Нямам вече сили. Срещу мен седи едно клето създание с надгробни рози върху бузите, една стара мома, която без прекъсване говори за зет си, човек, за когото никой нищо не знае, нито пък иска да знае. С една дума, не мога вече, обрах си крушите.

— Побягнахте, грабвайки знамето — каза госпожа Щьор, — мога да си представя.

— Точно така! — извика Сетембрини. — Знаменито! Виждам, тук вее друг вятър — няма съмнение, попаднах, където трябва. Побягнах и грабнах… Как само умеете да се изразявате!… Мога ли да се осведомя за състоянието на вашето здраве, госпожа Щьор?

Ужасно беше как госпожа Щьор се превземаше.

— Велики боже — каза тя, — то е все същото, господинът сигурно сам знае. Правим две крачки напред и три назад; изкара ли човек пет месеца, пристига Стария и притуря половин година. Ах, истински Танталови мъки22. Човек тика ли, тика и мисли, че е стигнал догоре…

— О, колко хубаво от ваша страна! Разрешавате на бедния Тантал малко разнообразие. Сменяте го в търкалянето на прочутия мрамор. Това наричам аз истинско добросърдечие. Но как стои другият въпрос? Тайнствени работи ставали с вас, мадам. Истории за двойници, астрални тела… Досега не им вярвах, но това, което става с вас, ме обърква…

— Изглежда, че господинът иска да му служа за развлечение.

— Съвсем не! Не съм и помислял дори! Успокоете ме първо върху известни тъмни страни на вашето съществование, пък после ще говорим за развлечения. Разхождам се снощи между девет и половина и десет в парка, поглеждам към балконите, електрическата лампа на вашия балкон свети в мрачината. Значи, сте лежали там съгласно режима, разума и правилника. „Ето я, че лежи нашата болна хубавица — казвам си аз — и спазва точно режима, за да се върне час по-скоро дома в обятията на господин Щьор.“ А какво чувам преди няколко минути? Че по същото време са ви видели в чинематографо (господин Сетембрини произнесе думата по италиански с ударение върху четвъртата сричка), в чинематографо под аркадите на казиното, а после и в сладкарницата пред десертно вино и някакви целувки, и то…

Госпожа Щьор кършеше рамене, хилеше се зад салфетката, мушкаше лакти в ребрата на Йоахим Цимсен и тихия д-р Блуменкол и по всякакъв начин проявяваше своето тъпо самодоволство. Тя имаше обичай да оставя лампата да свети за заблуда на балкона, тайно да се измъква и да отива долу в Английския квартал да се забавлява. Мъжът й я очакваше в Канщат. Между впрочем тя не бе единствената пациентка, която имаше този навик.

— … и то — продължи Сетембрини — тези целувки сте вкусили в чия компания? В компанията на капитан Миклозич от Букурещ! Уверяват ме, че носел корсет, но, боже мой, какво значение има това тук! Заклевам ви, мадам, къде бяхте? Вие сте двойна! Във всеки случай сте били заспали и докато земният дял на вашето същество е лежал сам-саменичък, духовният дял се е забавлявал в компанията на капитан Миклозич и неговите целувки…

Госпожа Щьор се извиваше и дърпаше, сякаш я гъделичкаха.

— Човек не знае дали да ви пожелае обратното — каза Сетембрини. — Да бяхте изяли целувките сама, а за лежането да бяхте с капитан Миклозич…

— Хи, хи, хи…

— А знаете ли онзиденшната история? — каза италианецът ненадейно. — Откараха някого — дяволът го откара или всъщност госпожа майка му, една енергична дама, много ми се хареса. Става дума за младия Шнерман, Антон Шнерман, който седеше там отпред, на масата на госпожица Клефелд — виждате, че мястото му е празно. То скоро пак ще бъде заето, не ме е грижа за това, но Антон го отнесе бурята, докато се усети, и замина. Дошъл бе на шестнадесет години тук, а прекарал бе година и половина; тъкмо бяха му трупнали още шест месеца. И какво става? Не знам кой, но някой подшушнал нещичко на мадам Шнерман и тя подразбрала, че синчето й служи на Бакхус и тъй нататък. Явява се без предупреждение на сцената — истинска матрона, три глави по-висока от мене, беловласа, разярена, — без да приказва, удря няколко плесника на господин Антон, хваща го за яката и го настанява във влака. „Ако ще пропада, казва тя, може и долу да пропадане.“ И се прибират у дома.

Наоколо всички, които можеха да го чуят, се смееха, защото господин Сетембрини говореше много забавно. Той бе в течение на последните новини, макар че имаше критично-подигравателно отношение към общия живот на онези тук горе. Той знаеше всичко. Знаеше имената и подробности от живота на новопристигналите; съобщаваше, че вчера на еди-кой си или еди-коя си направили резекция на ребрата и от най-достоверен източник знаеше, че от есента нататък няма да приемат болни с температура над 38,5 градуса. През миналата нощ, разправяше той, кученцето на мадам Капацулиас от Митилин седнало върху бутона на електрическия светлинен сигнал върху нощната лампичка на господарката си, което предизвикало голяма олелия и тупурдия, особено защото не заварили мадам Капацулиас сама, а в компанията на стажанта Дюстмунд от Фридрихсхаген. Даже и д-р Блуменкол бе принуден да се усмихне на тази история, хубавата Маруся щеше да се задуши в портокалената си кърпичка, а госпожа Щьор пищеше пронизително, като с двете ръце си притискаше лявата гърда.

Но с братовчедите Лодовико Сетембрини говореше както за себе си, тъй и за произхода си, било по време на разходките или вечерните събирания, било след обяда, когато повечето пациенти бяха напуснали салона и тримата господа оставаха за малко на масата, докато момичетата разтребваха, а Ханс Касторп си пушеше своята „Мария Манчини“, чийто аромат през третата седмица отново бе почнал да му харесва. Внимателно изпитващ, недоумяващ, но готов да се остави да му влияят, той слушаше разказите на италианеца, които му разкриваха един странен, съвсем нов свят.

Сетембрини разправяше за дядо си, който бил адвокат в Милано, но на първо място голям патриот и представлявал нещо като политически агитатор, оратор и сътрудник на списания — и той опозиционер като внука, но всичко у него било в по-голям, по-смел стил. Защото, докато Лодовико, както сам с горчивина забеляза, бе изпаднал дотам, че се занимаваше с живота и събитията в интернационалния санаториум „Бергхоф“, подлагаше го на иронична критика и го отричаше в името на красивата и жизнена човещина, дядото бе създавал грижи на цели правителства, бе конспирирал срещу Австрия и Свещения съюз, които тогава държали в затъпяващо робство неговото разпокъсано отечество, и бил деен член на някои разпространени в Италия тайни общества — бил „карбонаро“, както обясни Сетембрини с ненадейно сподавен глас, сякаш и днес още бе опасно да се говори за това. Според разказите на внука този Джузепе Сетембрини се представи пред двамата слушатели, с една дума, като някакво тъмно, страстно и бунтовно съществование, като един водач на съзаклятници и заговорник, и при всичката почит, към която те учтиво се стремяха, не им се удаде да прогонят от лицата си израза на недоверчива затвореност и дори на отвращение. Вярно, че работата беше малко по-особена: всичко, за което слушаха, бе станало отколе, почти преди сто години, то бе история, а от историята, и то от старата, те познаваха на теория същността на това, за което сега им се разправяше — отчаяното свободолюбие и непоклатимата ненавист към тиранията, — ако и никога да не бяха помисляли, че така непосредствено ще се докоснат до тия неща. Със заговорничеството и бунтовничеството на този дядо била свързана, както чуха, и голямата му любов към отечеството, за единството и свободата на което се борел; неговата бунтовна дейност била плод и резултат на тая именно достойна за уважение любов; двамата братовчеди бяха свикнали да смятат за равнозначни родолюбието и запазването на обществения ред, но колкото и странна да им се виждаше и на двамата смесицата от бунтарство и патриотизъм, те трябваше вътрешно да признаят, че по него време според условията там бунтарството е било равнозначно на гражданска добродетел, а верноподаничеството — на тъпо равнодушие към обществените въпроси.

Но не само италиански патриот бил дядо Сетембрини, а съгражданин и съратник на всички жадуващи за свобода народи. След провалянето на един известен опит за държавен преврат в Торино, където словом и делом бил замесен, той на косъм успял да се изтръгне от полицейските агенти на княз Метерних и използвал времето на своето емигрантство, за да се бори и пролива кръвта си — в Испания за конституцията и в Гърция за независимостта на елинския народ. Тук се родил бащата на Сетембрини — затова сигурно станал такъв голям хуманист и любител на класическата древност; родил се от майка с немска кръв, защото Джузепе се оженил за едно момиче в Швейцария и го повел със себе си от приключение към приключение. По-късно, след десетгодишно емигрантство, можал да се върне в отечеството си и работел в Милано като адвокат, но в никой случай не се отказвал, посредством слово и писмо, в стихове и в проза, да призовава нацията към свобода и към прогласяване на единна република, да нахвърля със страстен диктаторски устрем главоломни реформаторски програми и да проповядва на разбираем стил обединяването на всички освободени народи за изграждане на Всеобщото щастие. Една подробност, която внукът Сетембрини спомена, направи особено впечатление на младия Ханс Касторп: дядото Джузепе Сетембрини през целия си живот се явявал пред своите съграждани само в черни траурни дрехи — бил опечален, казвал той, заради Италия, отечеството му, което изтлявало в мизерия и робство. При тази подробност Ханс Касторп се сети за собствения си дядо, който също така, откак го помнеше внукът му, не бе свалял черните дрехи; той и преди това бе сравнявал двамата дядовци; разбира се, причината тук бе съвсем друга: със своето старомодно облекло Ханс Лоренц Касторп бе едно същество от минали времена, което криво-ляво се бе приспособило към настоящето, подчертавайки, че не принадлежи към него; той едва при смъртта тържествено бе приел своя истински и подходящ му вид (с накъдрената яка). Колко очебийно различни са били тези двама дядовци! Ханс Касторп се замисли, докато очите му се премрежиха, и той предпазливо поклати глава, което можеше да се сметне и за възхищение, и за недоумение и отрицание. Но той искрено се пазеше да не осъжда чуждоземното, а предпочиташе да прави сравнения и констатации. Той виждаше тясната глава на стария Ханс Лоренц Касторп да се навежда замислено в залата над позлатената кръгла кръщелна купа, тази постоянно предавана по наследство вещ; устата му се отваряше, защото устните му образуваха представката „пра“, тази глуха и благородна представка, която напомняше за места, където хората пристъпват със страхопочитание, леко приведени напред. И той видя Джузепе Сетембрини с трикольор в ръка и извадена сабя, отправил към небето тъмен взор, в който гори обреченост, да щурмува заедно със своята чета борци за свобода фалангата на деспотизма. И едното, и другото са си имали своята красота и чест, мислеше той, мъчейки се да бъде справедлив, защото се чувстваше изцяло или наполовина пристрастен. Дядо Сетембрини се бе борил за политически права, а неговият дядо или поне прадедите му са имали от край време всички права, които в течение на четири века простолюдието им бе измъкнало насила и чрез празни приказки… И двамата бяха ходили облечени в черно — дядото на север и дядото на юг, — и двамата с цел да поставят разстояние между себе си и лошото настояще. Но единият бе вършил това от благочестие, в памет на миналото и смъртта, към които принадлежеше, другият, напротив, от бунтарство в чест на един враждебен на благочестието напредък. „Да, това бяха два мирогледа, две посоки на света“ — мислеше Ханс Касторп и тъй, както стоеше между тях, докато господин Сетембрини разказваше, а той поглеждаше изпитателно ту към едната, ту към другата страна, сети се, че и друг път нещо подобно му се е случвало. Той си спомни за едно самотно пътуване с лодка всред вечерната дрезгавина по едно холщайнско езеро към края на лятото преди няколко години. Часът бе седем, слънцето бе слязло, а на изток, над гористите брегове, бе изгряла вече почти пълната луна. Тогава в продължение на десет минути, докато Ханс Касторп гребеше по тихите води, бе владяла една объркваща и приказна констелация. На запад бе светил ден, една изцъклена, безцветна, несъмнена дневна светлина, но извърнеше ли глава, той виждаше една също така подчертана, вълшебна лунна нощ, в която бяха втъкани влажни мъгли. Странното съвпадение бе траяло почти четвърт час, преди да надделее нощта и луната, а заслепените и смутени очи на Ханс Касторп с радостно учудване прескачаха от едното осветление към другото, от единия пейзаж към другия — от деня към нощта и от нощта към деня. За това се сети той сега.

„Този адвокат Сетембрини, мислеше той, едва ли е могъл да бъде голям правник и учен, като се имат пред вид неговият живот и разните му скитания.“ Но общият принцип на правото, така уверяваше внукът му, го въодушевлявал от детска възраст до края на живота му, а Ханс Касторп, макар и да не бе с много бистра глава и макар че обедът от шест блюда му тежеше, се мъчеше да разбере какво иска да каже Сетембрини, когато наричаше този принцип „източник на свободата и прогреса“. Под прогрес Ханс Касторп досега бе разбирал нещо като развитието на подемната техника през деветнадесетия век; и той намери, че господин Сетембрини съвсем не подценява такива неща, което очевидно не бе правил и дядо му. Италианецът отдаде дълбока почит на отечеството на двамата свои слушатели за това, че там бил изнамерен барутът, който превърнал бронята на феодализма във вехтория, а и печатарската преса; тя пък създала възможност за демократично разпространение на идеите, тоест за разпространение на демократическите идеи. В този смисъл той похвали Германия, а също и заради миналото й, макар че смяташе за справедливо да връчи палмата на първенството на своята родина, тъй като тя първа развяла знамето на просвещението, образованието и свободата, докато други народи още дремели в суеверия и робство. Ако обаче се прекланяше пред техниката и съобщенията, както бе сторил още при първата си среща с братовчедите при скамейката на склона, това не бе заради самите две сили, а заради тяхното значение за моралното усъвършенстване на хората — той радостно обясни, че именно такова значение им придава. След като техниката, каза той, все повече и повече подчинява природата, след като чрез връзките, които тя създава, чрез строежа на пътищата и телеграфите побеждава климатичните различия, тя се оказва най-надеждното средство за сближение между народите, за насърчаване взаимното им опознаване, за създаване на човечно равновесие помежду им, за превъзмогване техните предразсъдъци и накрая за постигането на всеобщото им обединение. Човешкият род идва от мрака, страха и омразата, но се движи по един светъл път към крайното състояние на симпатия, на вътрешно просветление, на доброта и щастие, а по този път техниката е най-доброто превозно средство, каза той. Но като говореше така, той на един дъх съчетаваше категории, които Ханс Касторп досега бе свикнал да си представя само далече разделени една от друга. Техника и нравственост — каза той. А после заговори дори за Спасителя на християнството, който пръв обявил принципа на равенството и единството, след което печатарската преса могъщо спомогнала за разпространението на този принцип, докато Великата френска революция го въздигнала в закон. По неопределими причини, но по най-определен начин това смути младия Ханс Касторп, макар че господин Сетембрини си служеше с толкова ясни и добре очертани слова. Един път, каза той, един-единствен път в живота си, и то когато навлизал в най-добрите си години, дядо му се почувствал щастлив от сърце — това било по време на Юлската революция в Париж. Тогава той ясно и открито заявил, че ще дойде време, когато всички хора ще турят тия три дни в Париж наравно с шестте дни на миросъзданието. Тук Ханс Касторп не можа да се въздържи и удари с ръка върху масата, учуден до дъното на душата си. Прекалено му се видя да се сравняват трите летни дни от 1830 година, през които парижаните постановили нова конституция, с шестте дни, в които господ-бог разделил земята от водата и създал вечните небесни светила, както и цветята, дърветата, птиците, рибите и целия живот; после, когато бе насаме с братовчед си Йоахим, той се поразговори с него и изрично подчерта, че намира това за свръхпрекалено и дори скандално.

Но той доброволно се съгласяваше да му влияят, в смисъл, че му бе приятно да прави опити, и затова обузда протеста, който неговото благочестие и неговият вкус вдигнаха срещу поддържания от Сетембрини ред на нещата, като реши, че може да отдаде на смелостта онова, което му се струваше богохулно, и на великодушието и благородния порив онова, което му се струваше безвкусно — поне там и тогава сигурно е било така: например когато дядо Сетембрини е наричал барикадите „трон за народа“ и когато е обяснявал, че е дошло време „да се освети копието на гражданина пред олтара на човечеството“.

Ханс Касторп знаеше защо слуша господин Сетембрини, не точно защо, но все пак знаеше. Тук имаше нещо като чувство за дълг освен онази ваканционна безотговорност на пътника и госта, която не се затваря пред никое впечатление и която приема нещата със съзнанието, че утре или другиден отново ще разпери криле и ще се завърне при обичайния си ред — някакво предписание на съвестта, и то, за да бъдем точни, предписание и назидание на една малко нечиста съвест, го караше да изслушва италианеца, било, като си пушеше своята „Мария Манчини“, кръстосал крак въз крак, било когато тримата се изкачваха от Английския квартал към „Бергхоф“.

Според определенията, представите и изложението на Сетембрини два принципа се бореха за света: силата и правото, тиранията и свободата, суеверието и знанието, принципът на инертността и принципът на кипящото движение, на напредъка. Единият принцип можел да се нарече азиатски, а другият — европейски, защото Европа била отечеството на бунта, на критиката, на преобразяващата дейност, докато източният континент олицетворявал неподвижността, бездейния покой. Нямало съмнение коя от двете сили ще спечели крайната победа — това бе просвещението, съобразеното с разума усъвършенстване. Защото човечността увличала по своя светъл път все повече нови народи, завоювала все повече територия в Европа и дори почнала да напредва в Азия. Но още много не достигало за нейната пълна победа и благонамерените люде, тези, които били получили светлината, трябвало да направят големи и благородни усилия, докато настъпи денят, когато рухнат монархиите и религиите и в ония страни на нашия континент, които всъщност не са преживели нито един осемнадесети век, нито една 1789 година. Но този ден ще дойде, каза Сетембрини и леко се усмихна под мустак, той ще дойде ако не върху гълъбови крака, то с орлови криле, и ще изгрее като утринна зора на всеобщото побратимяване на народите под знака на разума, науката и правото; той ще доведе до Свещения съюз на буржоазната демокрация, светлата противоположност на онзи трижди проклет съюз на владетелите и кабинетите, личен враг на който бил дядо Джузепе — с една дума, до световната република. За тази цел било необходимо преди всичко да се порази азиатският, робският принцип на инертността в средището и жизненото огнище на неговата съпротива — във Виена. Първо, трябвало Австрия да се удари по главата и да се разбие, за да се отмъсти за миналото и, второ, за да се отвори пътят за господството на правото и щастието на земята.

Този последен обрат и това умозаключение на сладкодумните излияния на Сетембрини не интересуваха вече никак Ханс Касторп, те не му се нравеха и дори неприятно го засегнаха със своето често повтарящо се лично или национално озлобление — да не говорим за Йоахим Цимсен, който, щом италианецът навлезеше в тия води, свъсен отвръщаше глава и преставаше да слуша или се сещаше за режима и гледаше да отклони разговора. И Ханс Касторп не се чувстваше задължен да обръща внимание на такива заблуди — очевидно те лежаха извън границите на това, чието влияние съвестта му предписваше да възприеме, предписваше толкова ясно, че той сам, когато Сетембрини седнеше до тях или ги намереше навън, го подканваше да им разправи за идеите си.

Тези идеи, идеали и изяви на волята, забеляза Сетембрини, били семейна традиция в техния дом. Защото и тримата й били посветили живота и духовните си сили — и дядото, и бащата, и внукът — всеки по свой начин: бащата не по-малко от дядото, макар че не бил като него политически агитатор и борец за свобода, а тих и деликатен учен, един кабинетен хуманист. Но какво бил хуманизмът? Любов към човека, нищо повече, и затова той бил и политика, бил и бунт против всичко, което унижава и омърсява идеята за човека. Обвинявали го, че прекалено държи на формата, но той държел на красивата форма само заради достойнството на човека — като светла противоположност на Средновековието, което било потънало не само в човеконенавистничество и суеверия, но и в позорна безформеност; от край време той, хуманизмът, е защитавал каузата на човека, неговите земни интереси, свободата на мисълта и жизнерадостта, поддържайки, че небето трябва без друго да се предостави на врабците. Прометей! Той бил първият хуманист и бил идентичен с оня сатана, за когото Кардучи бил написал своя химн… Ах, боже мой, ако братовчедите биха могли да чуят как старият болонски враг на църквата е нападал и иронизирал християнската чувствителност на романтиците! И Свещените песни на Мандзони! И изпълнената със сенки и лунна светлина поезия на „романтичизмо“, която е сравнявал с „бледната небесна монахиня — луната“. Само Бакхус знаел каква наслада е било това! Да би знали само как той, Кардучи, тълкувал Данте — чествал го като гражданин на голям град, който бранил от аскетизма и светоотрицанието оная дейност, която коренно преустройва и подобрява света. Защото не болнавата и мистагогична сянка на Беатриче бил удостоил поетът с прозвището „donna gentile е pietosa“.23, тъй наричал той всъщност жена си, която олицетворявала в стихотворенията му принципа на земното познание, на практическата дейност в живота…

Но Ханс Касторп бе чувал това-онова за Данте, и то от най-меродавен източник. Като имаше пред вид фанфаронството на италианеца, той не се довери напълно на неговите сведения; все пак интересно беше да се чуе, че Данте е бил един събуден жител на голям град. А след това продължи да слуша как Сетембрини заговори за себе си и обясни, че у него, внука Лодовико, се били съчетали тежненията на непосредствените му предшественици — държавническото на дядо му и хуманитарното на баща му, тъй като той станал литератор, свободен писател. Защото литературата не била нищо друго освен тъкмо това: съчетание на хуманизъм и политика, което се осъществява съвсем непринудено, след като самият хуманизъм вече е политика, а политиката — хуманизъм… Тук Ханс Касторп се ослуша и се помъчи добре да разбере казаното, защото се надяваше сега да му стане ясна цялата простотия на пивоваря Магнусен и да разбере защо литературата е нещо по-друго, а не само „красиви характери“. Сетембрини запита двамата си слушатели дали са чували нещо за господин Брунето, Брунето Латини, градски писар на Флоренция към 1250 година, който бил написал един книга върху добродетелите и пороците. Този майстор пръв бил придал изисканост на флорентинците и ги научил как да говорят, а също как да управляват изкусно републиката по правилата на политиката. „Това е то, господа! — извика Сетембрини. — Това е то!“ И той заговори за „словото“, за култа към словото, за красноречието, което той нарече триумф на човечността. Тъй като словото било честта на човека и само то правело живота достоен за човека. Не само хуманизмът, а изобщо човещината, прастарото човешко достойнство, уважението към човека и човешкото самоуважение били неразделни от словото, тоест от литературата („Виждаш ли — каза по-късно Ханс Касторп на братовчед си, виждаш ли, че в литературата от значение са красивите думи? Знаех си аз.“), така и политиката била свързана с нея или по-скоро тя произлизала от съюза, единството на човещината и литературата, защото красивото слово създава красиви дела.

— Преди двеста години — каза Сетембрини — имахте в страната си един поет, един чудесен стар сладкодумник, който отдаваше голямо значение на красивия почерк, защото смяташе, че той води до красив стил. Трябвало е само да иде малко по-нататък и да каже, че красивият стил води до красиви действия.

Да пишеш красиво, почти значело да мислиш красиво, а оттук до хубавите действия не било вече много далече. Всяко благонравие и нравствено усъвършенстване произхождало от духа на литературата, този дух на човешката чест, който бил едновременно и дух на човещината и политиката. Да, всичко това било едно цяло, било една и съща сила и идея и могло да се изрази в едно име. Кое било това име? Е, това име било съставено от добре известни срички, смисълът и величието на които братовчедите, сигурно не са разбрали досега както трябва — това име било: цивилизация! И докато устните на Сетембрини произнасяха това име, малката му десница се изхвърли нагоре, като на някой, който вдига тост.

Всичко това младият Ханс Касторп намираше за достопаметно — без ангажимент и повече за опит, но във всеки случай го намираше за достопаметно — и в този смисъл се изказа пред братовчед си, който тъкмо тогава бе пъхнал термометъра в устата си и можа само да избърбори нещо неясно, а после бе зает да отчете температурата и да я нанесе в таблицата, та не можа да вземе становище по гледищата на Сетембрини. Ханс Касторп, както казахме, драговолно си взе бележка от тях и се разтвори, за да ги приеме и подложи на изпитание; оттук става преди всичко ясно с какви предимства се отличава бодърстващият човек от този, който сънува глупави сънища, какъвто бе случаят с Ханс Касторп, който много пъти насън бе ругал господин Сетембрини в лицето като шарманкаджия и с всички сили се бе старал да го изтика нанякъде, защото „пречел тук“. Буден, той учтиво и внимателно го слушаше и с най-добро желание се стараеше да уравновеси и обуздае съпротивата, която се надигаше у него против предписанията и обясненията на ментора. Защото не бива да отречем, че в душата му се обаждаха известни противоречия: имаше такива, които от по-рано, открай време и винаги се намираха там, както и други, които се бяха появили във връзка със сега създаденото положение от неговите преживявания тук горе, които отчасти бяха за пред хората, отчасти бяха потайни.

Какво е човекът, колко лесно се мами съвестта му! Как тя умее да долови в гласа на дълга позволението за страстта! От чувство за дълг, заради справедливостта, заради равновесието Ханс Касторп изслушваше господин Сетембрини и благосклонно проверяваше неговите гледища върху разума, републиката и красивия стил, готов да се остави да му повлияят. Толкова по-допустимо му се стори след това да даде воля на размислите и мечтите си, но в друга, в противоположна посока — за да изкажем докрай нашите съмнения или цялото наше прозрение, той бе слушал господин Сетембрини само с цел да получи свободен пропуск от съвестта си, какъвто тя отначало не искаше да му издаде. Но какво или кой се намираше на онази, противоположната страна на патриотизма, на човешкото достойнство и на изящната литература, накъдето Ханс Касторп вярваше, че може отново да насочи мислите и действията си? Там се намираше… Клавдия Шоша, отпусната, разядена от червея на болестта, с киргизки очи; когато Ханс Касторп мислеше за нея (между впрочем „мислеше“ е един твърде въздържан израз за начина, по който вътрешно се занимаваше с нея), струваше му се, че отново се вози в лодката по онова холщайнско езеро и със смутени, заслепени очи поглежда ту стъклената дневна светлина над западния бряг, ту изтъканата от мъгла лунна нощ на източното небе.

Термометърът

Сметката на Ханс Касторп вървеше от вторник до вторник, защото беше дошъл в един вторник. Преди няколко дена той беше заплатил своята втора седмична сметка — скромна сметка за около 160 франка, скромна и евтина по негова преценка, дори като не се включат в нея незаплатимите неща на престоя тук (именно защото бяха незаплатими) и някои забави, които биха могли да пресметнат, ако искаха, например духовата музика, която свиреше всеки две седмици, и лекциите на д-р Кроковски; сами по себе си достатъчни бяха за тази сметка подслонът и гощавката, удобната квартира и петте пребогати ядената на ден.

— Не е много, по-скоро евтино е, не можеш да се оплачеш, че тук горе прекаляват — каза новакът на отколешния пациент. — Трябват ти, значи, около 650 франка месечно за храна и квартира, в които са включени вече лекарските грижи. Добре. Допусни, че раздаваш месечно още по 30 франка за почерпка, щом си приличен човек и държиш на любезни физиономии. Това са 680 франка. Добре. Ще ми кажеш, че има още такси и дребни разноски. Човек прави разходи за пиене, за козметика, за пури, за някоя екскурзия, някоя разходка с кола, ако щеш, а от време на време ще се появи и сметка от обущаря или шивача. Добре, но при все това ти не можеш и при най-добро желание да похарчиш дори 1000 франка месечно! Което не отговаря дори на 800 марки! Не се събират дори 10 000 марки за година. Повече в никой случай не е. И от това живееш.

— Смятане на ум: похвално — каза Йоахим. — Не знаех, че ти иде толкова отръки. Виждам, че имаш голям замах, щом веднага направи и годишната калкулация, положително си научил вече нещо тук горе. Между впрочем ти много завиши сметката. Пури не пуша, а надявам се, че няма да си шия дрехи тук, благодаря!

— Значи, дори съм завишил — каза Ханс Касторп малко смутен.

Така или иначе, той бе поставил в сметката на братовчед си пури и нови дрехи — що се отнася до бързото му смятане на ум, то не бе нищо друго освен илюзия и измама относно природните му дарби. Защото, както при всичко останало, той и тук бе по-скоро бавен и лишен от огън и неговата бърза равносметка в тоя случай не бе нещо импровизирано, а почиваше върху подготовка, и то върху писмена подготовка; една вечер по време на вечерния режим (защото вечер Ханс Касторп лягаше вън, щом като всички правеха това) той по някакво внезапно хрумване скочи от удобния лежащ стол, за да вземе от стаята си хартия и молив за смятане. По този начин той беше установил, че братовчед му се нуждае всичко на всичко от 12 000 франка годишно, като на шега си рече, че той лично би имал финансовата възможност да живее тук горе, защото приходите му възлизаха на 18 000 до 19 000 франка годишно.

Неговата втора седмична сметка бе уредена, значи, преди три дена с благодарност и квитанция, което показваше, че е настъпила средата на третата и по план последна седмица на неговия престой тук горе. Следната неделя той щеше да присъства на още един от двуседмичните концерти, а в понеделник на последната двуседмична лекция на д-р Кроковски — тъй си каза той, а и на братовчед си; във вторник или сряда ще отпътува и ще остави Йоахим отново сам, бедния Йоахим, комуто Радамант кой знае колко месеца още е предписал и чиито кротки, черни очи се забулваха в печал всеки път, когато ставаше дума за бързо приближаващото се отпътуване на Ханс Касторп. Велики боже, къде бе се дянала ваканцията! Тя изтече, отлетя, побягна, но как — никой не можеше да каже. Все пак касаеше се до двадесет и един дена, които трябваше заедно да прекарат — дълга поредица, в началото трудно можеше да се обгледа. А сега изведнъж бяха останали само още три-четири нищожни дни, един съвсем незначителен остатък; вярно, че периодичните промени в нормалния ден им придаваха известна тежест, но те вече бяха изпълнени с мисли за опаковане и раздяла. Та три седмици се равняваха почти на нищо тук горе — нали всички още отначало му казаха това. Най-малката единица време тук бе месецът, бе казал Сетембрини, а тъй като престоят на Ханс Касторп беше под тази величина, той беше нищо и никакъв престой и една визита на крак, както придворният съветник Беренс се бе изразил. Дали на повишената вътрешна обмяна се дължеше това, че времето тук преминаваше, докато се обърне човек? Такъв бърз живот бе една утеха за Йоахим пред вид на петте месеца, които му предстояха, ако останеше само с тях. Но през тия три седмици те трябваше по-добре да обхванат времето, например както при измерването на температурата, когато предписаните седем минути се явяваха като един значителен отрязък време… Ханс Касторп сърдечно съчувстваше на братовчед си, и чиито очи можеше да прочете тъгата му по човека и приятеля, с когото скоро щеше да се раздели; действително много му беше мъчно за него, когато помислеше, че бедният ще остане тук сам, докато той, Ханс Касторп, отново ще заживее долу в равнината и ще работи в областта на транспортната техника, която свързва народите: едно почти изгарящо съжаление, от което на моменти го заболяваха гърдите; то бе, с една дума, толкова силно, че навремени го караше сериозно да се съмнява дали ще се реши да остави Йоахим сам тук горе. Понякога съжалението така го изгаряше, че ставаше причина Ханс Касторп все по малко да повдига въпроса за отпътуването си; само Йоахим отваряше от време на време дума за него; Ханс Касторп, както казахме, от деликатност и вроден такт не искаше сякаш да мисли за това чак до последния момент.

— Да се надяваме поне — каза Йоахим, — че си си починал при нас и че ще се почувстваш освежен, когато слезеш долу.

— Да, ще поздравя, значи, всички — отвърна Ханс Касторп — и ще им кажа, че най-късно след пет месеца ще ме последваш. Да съм си починал? Ти смяташ, че съм си починал през тези няколко дни? Аз мисля, че да. Макар и за толкова кратко време, но в края на краищата все пак трябва малко да съм си починал. Вярно, впечатленията тук горе бяха толкова нови, във всяко отношение нови, много освежителни, но и уморителни за духа и тялото; нямам чувството, че вече съм се справил с тях и че съм се аклиматизирал, което именно би било предпоставка за всяка почивка. Слава богу, „Мария“ си е старата, от няколко дни отново ми се услажда. Но от време на време носната ми кърпичка отново почервенява, когато си служа с нея, а и, както изглежда, до края няма да се отърва от проклетата горещина по лицето и от безпричинното сърцебиене. Не, не, в моя случай за аклиматизация и дума не може да става, та и как за толкова кратко време. Необходимо би било повече време, за да се аклиматизира човек тук и да се справи с впечатленията, а после би настъпил и моментът за почивка и натрупване на белтъчини. Жалко. Казвам „жалко“, защото голяма грешка сторих, дето не предвидих повече време за този престой — най-после време все щеше да се намери. А така имам чувството, че дома, в равнината, преди всичко ще трябва да си почина от почивката и да спя цели три недели, толкова разбит се чувствам понякога. Пък и този катар ме ядосва…

Работите се бяха докарали тъй, че Ханс Касторп май щеше да се върне с една първокласна хрема в равнината. Той бе се простудил вероятно при режима и за да направим второ предположение, при вечерния режим, който той спазваше от около една седмица насам въпреки влажното и студено време, което, изглежда, не искаше да се поправи преди заминаването му. Той обаче разбра, че никой не признаваше времето за лошо; такова понятие изобщо не съществуваше тук горе, хората не се страхуваха от времето, не му обръщаха внимание, а Ханс Касторп бе почнал да проявява и той същото равнодушие — с леката възприемчивост на младостта и нейната готовност да се приспособява към мислите и обичаите на околната среда, в която се намира. Когато дъжд се лееше из ведро, не трябваше да се смята, че въздухът е по-малко сух. Това сигурно беше така, защото и сега както преди главата на Ханс Касторп гореше, сякаш се намираше в преотоплена стая или бе пил много вино. Що се отнася до студа, който бе значителен, малко имаше смисъл да бяга човек от него в стаята; щом не валеше сняг, не палеха отоплението — да се седи в стаята, в никой случай не бе по-приятно, отколкото да се лежи на балконската лоджия в зимен балтон и майсторска опаковка от две добри одеяла от камилска вълна. Напротив и обратно: несравнимо по-приятно бе второто и Ханс Касторп простичко отсъди, че това е най-привлекателният начин на живот, който бе изпитал — при тая си преценка той не се повлия от приказките на някакъв си писател и карбонаро, който наричаше този начин на живот двусмислено и с подтекст „хоризонтален“. Особено вечер му се харесваше, когато до него мъждукаше лампичката върху масичката и той, затоплен под одеялата, захапал отново вкусната му „Мария“, се наслаждаваше на всички трудно определими предимства на тукашните столове за лежане; върхът на носа му бе леден, а ръцете му, които държеха книга — все още „Ocean steamships“, бяха вкочанясали и зачервени; той поглеждаше през сводовете към тъмнеещата долина с ту разпръснати, ту нагъсто сбрани светлини; оттам почти всяка вечер и поне в продължение на един час долиташе музика, приятно приглушени, познати мелодични звуци: фрагменти от опери, парчета от „Кармен“, „Трубадур“ или „Вълшебният стрелец“, стройно композирани ритмични валсове, маршове, при които човек въодушевено клати глава насам-натам, и весели мазурки. Мазурки ли? Не, тази с малкия червен рубин се казваше Маруся, а на съседния балкон зад преградата от млечно стъкло лежеше Йоахим; Ханс Касторп от време на време разменяше по една дума с него, внимателно, за да не пречи на другите „хоризонтални“. На своя балкон Йоахим се чувстваше не по-малко добре от Ханс Касторп, ако и да не бе музикален и не се радваше толкова на вечерните концерти. Жалко за него; вместо това той сигурно четеше руската си граматика. Ханс Касторп обаче бе оставил върху одеялото „Ocean steamships“ и със сърдечно внимание се вслушваше в музиката, с наслада се взираше в прозрачните дълбини на нейната постройка и изпитваше такова дълбоко удоволствие от някоя характерна и пълна с настроение мелодична инвенция, че понякога си спомняше само с враждебност за преценките на Сетембрини върху музиката, преценки досадни като тази, според която музиката била политически неблагонадеждна — това всъщност не бе по-добро от приказките на дядо Джузепе за Юлската революция и шестте дни на миросъзданието…

Йоахим, значи, не изпитваше удоволствие от музиката, пък и ароматичната наслада на пушенето не му бе позната: а иначе и той лежеше закътан на балкона си, закътан и успокоен. Денят бе свършил, за днес всичко бе свършило, човек бе сигурен, че днес нищо повече няма да се случи, няма да има никакви сътресения вече, нито пък напрежения за сърдечната мускулатура. Същевременно обаче човек бе сигурен, че утре отново ще почне отначало всичко, и то с тая сигурност, която се създава от теснотията и повторението на благоприятните случаи; тази двойна сигурност и закътаност беше особено приятна; тя, заедно с музиката и възвърналия се аромат на „Мария“, превръщаше вечерния режим на Ханс Касторп в едно наистина щастливо състояние.

Всичко това обаче не попречи гостът, кекавият новак здраво да се простуди при режима (или все едно къде другаде). Налегнала го бе силна хрема, тежко заседнала в синуса, мъжецът в гърлото, разранен, го болеше, въздухът не преминаваше както обикновено през предвидения за това от природата канал, а трудно се промъкваше, студен и постоянно предизвикващ кашлица; гласът му за една нощ бе придобил тембъра на дрезгав, сякаш изгорен от силни напитки бас и както казваше, тъкмо през тая нощ не бе мигнал, тъй като една задушаваща сухота в гърлото час по час го вдигала от леглото.

— Много неприятна работа — каза Йоахим — и доста неудобна. Трябва да знаеш, че тук не признават настинки, отричат ги, при тоя сух въздух те не съществуват официално и Беренс няма да посрещне добре никой пациент, който се пише болен от настинка. Но при тебе е друго, в края на краищата ти имаш право на това. Ще бъде добре, ако можем да пресечем този катар, в равнината имат практика, но тук — съмнявам се, че тук ще проявят достатъчно интерес. Тук най-добре е да не се разболява човек — никой няма да се погрижи за това. То си е стара работа, ти сам ще го разбереш накрая. Когато дойдох, тук имаше една дама, която цяла седмица си притискаше ухото и се вайкаше от болки, докато най-сетне Беренс я прегледа. „Можете да бъдете напълно спокойна — казал той — не е на туберкулозна почва.“ И толкоз. Да, трябва да видим какво може да се направи. Утре сутринта ще кажа на масажиста, като дойде при мене. Такъв е служебният път, а той ще съобщи, дето трябва, така че може би ще направят нещо за тебе.

Така препоръча Йоахим и служебният път свърши работа. Още в петък, когато Ханс Касторп се върна от сутрешната разходка, на вратата му се почука и той можа лично да се запознае с госпожица фон Милендонк или „госпожа старшата“, както я наричаха; досега той бе виждал само отдалече тази много заета личност, когато излизаше от някоя болнична стая, пресичаше коридора и влизаше в отсрещната; виждал бе я и бегло да се мярка в трапезарията, чувал бе и пискливия й глас. Сега обаче тя лично го посети; привлечена от неговия катар, тя почука кратко с твърдите си кокалчета на вратата му и влезе почти преди той да бе казал „влез“, а на прага още веднъж се наведе назад, за да види дали не е сбъркала номера.

— Тридесет и четири — изписка тя, без да понижава гласа си. — Точно така, човече божи, on me dit que vous avez pris froid, Lhear, you have canght a cold, вы кажется простудились, чувам, че сте се простудили? Как да говоря с вас? Немски, виждам вече. Гостенинът на младия Цимсен, виждам вече. Трябва да вървя в операционната. Хлороформират един, а той взел, че се наял със салата от фасул. Човек трябва да си отваря очите на четири… А вие, човече божи, казвате, че сте се простудили тук, а?

Ханс Касторп бе слисан от начина, по който говореше тази дама от старата аристокрация. Докато говореше, тя не обръщаше внимание на собствените си думи, а неспокойно описваше наляво и надясно някакви осморка с главата си, вирнала търсещия си нос, също като звяр в клетка, а луничавата й десница, леко затворена с щръкнал нагоре палец, играеше в китката, сякаш искаше да каже: „Бързо, бързо, бързо! Не ме слушайте какво говоря, а говорете сам, за да си вървя!“ Тя бе на около четиридесет години, дребна на ръст, без форми, облечена в бяла клинична престилка с колан и гранатов кръст на гърдите. Изпод касинката й се подаваше рядка червеникава коса, воднисто сините й възпалени очи, на едно от които имаше и един доста напреднал в развитието си ечемик, имаха блуждаещ поглед, носът бе вирнат надменно, устата бе жабешка, при това с издадена долна устна, която при говорене се движеше като лопата. В това време Ханс Касторп я наблюдаваше с цялата човешка, скромна, търпелива и доверчива любезност, която му бе присъща.

— Каква е пък тази простуда, а? — запита пак старшата сестра, като се опита да направи погледа си проницателен, което не й се удаде, защото очите й играеха. — Ние не обичаме такива простуди. Изстивате ли често? Май че и братовчед ви изстива толкова често, а? На колко сте години? Двадесет и четири? На тая възраст може. Пристигате тук горе и ето ви простуден. Тук не би трябвало да говорим за простуда, уважаеми човече, това са брътвежи от равнината. — (Думата „брътвежи“, която тя изкара из устата си с долната устна като с лопата, прозвуча отвратително и странно.) — Вие имате един великолепен катар на дихателните пътища, признавам това, то си личи и по очите ви. — (Тя отново направи особен опит да прониже с погледа си очите му, което и този път не й се удаде.) — Но катарите не идват от студа, а от инфекция, към която човек е бил предразположен, и въпросът е само дали имаме невинна или не съвсем невинна инфекция, всичко останало е празен брътвеж. — (Пак този ужасен „брътвеж“.) — Възможно е предразположението ви да клони към по-безобидна работа — каза тя и го погледна изпод узрелия ечемик, но как, той сам не можа да определи. — Ето ви едно безвредно антисептично средство. Може да ви помогне. — И тя извади от черната кожена чантичка, която висеше на колана й, едно пакетче, което постави върху масата. Беше формаминт. — Между впрочем изглеждате възбуден, сякаш горите. — И тя не се отказа да го гледа в лицето, ако и погледът й да се отклоняваше. — Мерихте ли си температурата?

Той отрече.

— Защо не? — попита го тя и косо издадената й долна устна увисна във въздуха…

Той занемя. Нашият добряк бе още толкова млад, той още не бе забравил занемяването на ученика, който стои до чина си, нищо не знае и мълчи.

— Изобщо ли не си мерите температурата?

— Меря, госпожа старша сестра. Когато имам температура.

— Човече божи, термометър се слага именно за да се види има ли, няма ли температура. А сега според вас нямате, а?

— Не мога да кажа, госпожа старша сестра, не мога да разбера. Откак съм тук горе, все малко горя и ме тресе.

— Аха. А къде ви е термометърът?

— Нямам, госпожа старша сестра. Защо ми е, та аз съм тук само на гости, аз съм здрав.

— Брътвежи! Защото сте здрав, затова ли ме извикахте?

— Не — засмя се той учтиво, — а защото съм се… малко простудил.

— Такива обяснения често сме слушали. Ето! — каза тя и отново бръкна в чантата си, за да извади две продълговати кожени калъфчета — едно черно и едно червено, — които също постави върху масата. — Този тук струва три франка и петдесет, а този тук пет франка. По-добра работа ще ви свърши естествено този за пет. Ще ви служи цял живот, ако го пазите както трябва.

Той взе усмихнат червеното калъфче от масата и го отвори. Стъклената пръчка гиздаво лежеше като някакъв накит във вдлъбнатината от червено кадифе, която бе точно по нейните контури. Градусите бяха отбелязани с червени, десетите с черни черти. Цифрите бяха червени, а долният стеснен край бе напълнен с огледално лъскав живак. Смален и хладен, стълбецът бе спрял дълбоко под нормалните градуси на животинска топлина. Ханс Касторп знаеше какво дължи на себе си и на своята репутация.

— Ще взема този — каза той, без да удостои с внимание другия. — Този тук за пет франка. Мога ли веднага…

— Готово! — изписка старшата сестра. — Човек не бива да се стиска при важни покупки. Има време, ще ви го турят в сметката. Я го дайте насам, ще го накараме да се свие, ще го изгоним чак долу… така. — И тя взе от ръката му термометъра, на няколко пъти го тръсна във въздуха и свали живака още по-долу, под 35. — Пак ще се качи, ще тръгне нагоре нашият Меркурий! — каза тя. — Ето ви покупката! Сигурно знаете как си служат с термометъра тук у нас? Под уважаемия език, седем минути, четири пъти дневно, а драгоценните устни се притискат около него. Довиждане, човече божи! Желая добри резултати! — И тя излезе из стаята.

Ханс Касторп, който се бе поклонил, стоеше до масата и гледаше вратата, през която бе изчезнала старшата сестра; после премести погледа си върху инструмента, който бе оставила. „Това, значи, е госпожица фон Милендонк“, помисли той. „Сетембрини не я обича и, вярно, тя си има своите неприятни страни. Ечемикът не я краси, но тя сигурно не винаги го има. Но защо току ме нарича «човече», и то не само «човече», ами «човече божи». Много безцеремонно и странно. Взе, че ми продаде един термометър, носи си ги готови в чантата. Тук ги продавали навсякъде, във всички магазини — даже и там, където най-малко очакваш, Йоахим ми каза. Но не стана нужда да си давам труд, той сам ми падна от небето.“ Той извади деликатния инструмент от калъфа, разгледа го и неспокойно обиколи с него няколко пъти стаята. Сърцето му биеше бързо и силно. Погледна към отворената балконска врата, понечи да иде до другата с намерение да се обади на Йоахим, но се отказа и се спря до масата, като се поокашля, за да провери дрезгав ли му е гласът. После се разкашля наистина. „Да, трябва да видя дали имам температура от хремата“, каза той и бърже вкара термометъра в устата си; върхът с живака беше под езика му, а инструментът стърчеше косо между устните, които притисна около него, за да не влиза външен въздух. След това погледна ръчния си часовник: беше десет и тридесет и шест. И той почна да чака изтичането на седемте минути.

„Никаква излишна секунда, мислеше той — и нито секунда по-малко. За мене могат да бъдат уверени, че нито ще увелича, нито ще намаля резултата. Не трябва да ми го подменят с «няма сестра» като на онази Отилие Кнайфер, за която разправяше Сетембрини.“ И той закрачи по стаята, като натискаше инструмента с езика си.

Времето едва се влачеше, срокът изглеждаше безкраен. Само две и половина минути бяха минали, когато погледна стрелките, защото се безпокоеше да не изпусне момента. Той вършеше хиляди работи, вдигаше вещи и пак ги слагаше, излезе на балкона, без да се покаже на братовчед си, хвърли поглед върху пейзажа на тази високопланинска долина, отдавна известен му с цялото си пластично оформление: върхове, гребени и склонове; вляво изнесената напред кулиса на „Брембюл“, гърбът на която бе покрит с високопланинска настръхнала гора; вдясно планински формации, чиито имена му бяха вече познати, и „Алтайнванд“ — стената, която, гледана оттук, сякаш затваряше долината откъм юг; той погледна към алеите и лехите на парковата платформа, към изкуствената пещера, към сребристата ела, ослуша се в един шепот, който долиташе откъм терасата, където почиваха болни, и се върна в стаята, при което гледаше да поправи положението на инструмента в устата си и отново изтегли ръката си, за да освободи китката от ръкава и да я вдигне към очите си. С мъка и напрежение минаха шест минути — все едно, че трябваше да ги тика, блъска и рита. Но като застана посред стаята, той се замечта и пусна мислите си да блуждаят, а в това време последната останала минута се измъкна незабелязано на пръсти — при едно ново издърпване на ръката му стана ясно, че тя, минутата, е избягала потайно и че вече е малко закъснял: осмата минута вече се бе прехвърлила с една трета в миналото, когато той, като си помисли, че няма вреда и че това е без всякакво значение за резултата, извади термометъра от устата си и се вгледа в него с премрежени очи.

Той не можа веднага да отчете какво показва термометърът — блясъкът на живака се сливаше със светлинния отблясък на сплеснатото стъкло, стълбецът ту изглеждаше да е чак догоре, ту изобщо го нямаше; той докара инструмента близо до очите си, въртя го насам-натам и пак нищо не видя. Най-сетне при едно сполучливо извъртане картината стана ясна, той я запомни и почна да я обработва с разума си. Действително Меркурий беше се разтегнал, много се беше разтегнал, стълбецът бе се изкачил доста високо, той показваше няколко десетични деления над границата на нормалната температура, Ханс Касторп имаше 37,6.

Посред бял ден между десет и десет и половина часа 37,6 — това бе премного, това бе „температура“, треска вследствие на инфекция, към която е бил предразположен, въпросът беше само какъв вид инфекция беше това. 37,6 — та и Йоахим нямаше повече, никой тук нямаше повече, освен ако беше тежко болен на легло или на умиране, нито госпожица Клефелд с пневмоторакса, нито… нито пък мадам Шоша. Естествено неговият случай не бе съвсем същият — някаква проста хрема, както казваха долу. Но не бе много лесно да се различи и разграничи. Ханс Касторп се съмняваше, че е получил тази температура едва когато се бе простудил, той съжаляваше, че не бе се обърнал по-рано към Меркурий, още в самото начало, както придворният съветник му бе казал. Този съвет бе напълно разумен, сега пролича това, а Сетембрини съвсем не бе прав, когато се бе изсмял толкова подигравателно — Сетембрини със своята република и красивия си стил. Сега Ханс Касторп презираше републиката и красивия стил, докато отново и отново проверяваше показанието на термометъра, което многократно се губеше поради блясъка, та трябваше внимателно да се превърта и обръща инструментът, за да се възстанови картината: тя показваше 37,6, и то рано преди обед!

Ханс Касторп силно се развълнува. Той обиколи няколко пъти стаята с термометъра в ръка, като го държеше хоризонтално, за да не се измени показанието от отвесно разтърсване, после с най-голяма предпазливост го постави върху дъската на умивалника и излезе с пардесю и одеяла, за да полежи вън. Като седна, той се зави изотдолу с одеялата с вече опитна ръка — първо с едното и после с другото — и се прикроти, очаквайки да дойде времето за втората закуска и за идването на Йоахим. Навремени той се усмихваше — и усмивката му сякаш бе отправена към някого. Понякога гърдите му се издигаха с потиснато треперене и тогава трябваше да кашля поради катара.

Йоахим го завари още легнал, когато към единадесет часа удари гонгът и дойде да го вземе за закуска.

— Е? — попита той учуден, като пристъпи към стола…

Ханс Касторп помълча малко и не вдигна поглед. После отговори:

— Мда, най-ново е, че имам малко температура.

— Какво значи това? — запита Йоахим. — Гориш ли?

Ханс Касторп и този път забави малко отговора, след което някак си лениво обясни:

— Драги мой, отдавна усещам, че горя, още от началото. Но сега не става дума за субективни възприятия, а за точна проверка. Премерих си температурата.

— Премерил си си температурата?! С какво?! — попита Йоахим уплашено.

— Естествено с термометър — отвърна Ханс Касторп не без подигравка и строгост. — Продаде ми го старшата сестра. Но не знам защо се обръща към хората с думите „човече божи“. Не е много прилично. Все пак ми продаде набърже един много добър термометър; ако искаш да се увериш колко показва, ей го вътре върху умивалника. Повишението е минимално.

Йоахим бърже се извърна и отиде в стаята. Като се върна, той бавно каза:

— Вярно, показва тридесет и седем и пет и половина…

— Тогава е спаднал малко! — бърже го прекъсна Ханс Касторп. — Беше и шест.

— Това в никой случай не е минимално за преди обед — каза Йоахим. — Добре се наредихме — добави той и застана пред братовчед си, както застават, когато са се „наредили“ — с ръце на хълбоците и провесен нос. — Ще трябва да си легнеш.

Ханс Касторп имаше готов отговор.

— Не виждам — каза той, — не виждам защо ще трябва да лягам с 37,6, когато ти и мнозина други, които също нямат по-малко, свободно се разхождате.

— Но това е съвсем друго нещо — каза Йоахим. — Твоето заболяване е акутно и безобидно. Ти имаш температура от хремата.

— Първо — отвърна Ханс Касторп, като дори раздели думите си на „първо“ и „второ“, — не разбирам защо трябва да се пази леглото заради една безобидна хрема (нека приемем, че такова нещо съществува), а за друго — не. И, второ, нали ти казах, че от хремата не горя повече, отколкото преди нея. Настоявам — завърши той, — че 37,6 е равно на 37,6. Щом вие можете да се разхождате, мога и аз.

— Но аз трябваше да лежа четири седмици, когато дойдох — възрази Йоахим, — и чак когато се разбра, че от лежане температурата няма да спадне, ми позволиха да стана.

Ханс Касторп се усмихна.

— Е, та? — запита той. — Смятам, че твоят случай е малко по-различен, а? Ти май че се объркваш в противоречия. Първо правиш разлика, а след това поставяш под един и същ знаменател. Това са празни приказки…

Йоахим се обърна кръгом на пети и когато отново се извърна към братовчед си, загорялото му лице бе потъмняло с още един тон.

— Не — каза той, — аз не слагам нищо под един и същ знаменател, ти си една объркана глава. Смятам само, че си ужасно простуден, то и по гласа ти личи, и би трябвало да си легнеш, за да скъсиш процеса, нали до неделя искаш да си ходиш. Ако пък не щеш — искам да кажа, ако не щеш да си легнеш, недей. Никакви предписания не ти давам. Всеки случай сега трябва да вървим на закуска. Побързай, закъсняваме!

— Вярно. Хайде! — каза Ханс Касторп и отхвърли одеялата. Той влезе в стаята, за да прекара една четка през косите си, а в това време Йоахим още веднъж погледна термометъра върху умивалника, докато Ханс Касторп отдалече го наблюдаваше. После двамата слязоха мълчешком и заеха местата си в трапезарията, където навсякъде както винаги по това време се белееше млякото.

Когато джуджето донесе Кулмбахското пиво на Ханс Касторп, той решително се отказа. Предпочитал днес да не пие бира, нямало нищо да пие, не, много благодари, може би само глътка вода. Това направи впечатление. Как така? Какви са тия нововъведения! Защо не иска бира? Имал малко температура, подхвърли Ханс Касторп. 37,6. Дребна работа.

Тогава взеха да го заплашват с пръст и се получи странна картина. Взеха да го закачат, клатеха глави, намигаха с по едно око и размахваха показалци покрай ушите си, сякаш са излезли наяве дръзки, пикантни подробности за някой, който досега се е правел на непорочен.

— Я го виж ти него! — каза учителката и мъхнатите й бузи поруменяха, докато засмяна му се заканваше. — Какви истории чуваме, палави истории, а? Ще видим тази работа.

— Ай, ай, ай — обади се и госпожа Щьор и му се закани с късото си и червено кочанче, което дигна до пред носа си. — Господин гостът си прекарва добре времето… ама че веселяк сте и вие!

Дори и пралелята му се закани шеговито и лукаво от горния край на масата, когато новината стигна до нея; красавицата Маруся, която досега не бе му обръщала почти никакво внимание, се наведе напред и го изгледа със своите кръгли кафяви очи, като притискаше портокаловата кърпичка до устните си и му се заканваше; и д-р Блуменкол, комуто госпожа Щьор разказа историята, не можа да не се поддаде на общото оживление, без, разбира се, да погледне към Ханс Касторп, а само мис Робинсън бе безучастна и затворена както винаги. Йоахим благоприлично си бе свел очите.

Поласкан от тия закачки, Ханс Касторп сметна, че от скромност трябва да възрази.

— Не, не — каза той, — вие грешите, моят случай е най-безобидният, хремав съм, нали виждате: очите ми сълзят, гърдите ми са задръстени, цяла нощ кашлям, страшно неприятна работа…

Но те не признаха неговите извинения, смееха се и помахваха с ръце, викайки:

— Да, да, усуквания, оправдания, хрема, треска, знаем ние това, знаем!

И после всички, като наговорени, настояха Ханс Касторп веднага да се яви на преглед. Новината ги бе оживила; по време на закуската от всичките седем маси най-весело разговаряха на тяхната. Особено госпожа Щьор, със зачервеното си опърничаво лице над дантелената яка и дребните резки на бузите, прояви една почти дива охота за разговор и се разпростря върху удоволствието от кашлянето; безусловно било много забавно и приятно, когато в дъното на гърдите гъделичкането нараства и се умножава и кара човек да се гърчи и насилва, докато стигне до долу, до дразнещото място; подобно удоволствие била и кихавицата, когато въздухът непреодолимо напъне отвътре и човек бурно вдишва и издишва на няколко пъти с опиянена физиономия, а накрай блажено се предава и при благословения взрив забравя целия свят. А понякога това се случвало два-три пъти един след друг. Ставало дума за безплатните удоволствия на живота, както например и чесането на подутините от измръзване, когато напролет приятничко засърбяват — човек се чешел всеотдайно и жестоко до кръв, разярен и доволен, а ако случайно погледнел в огледалото, щял да види една дяволска муцуна.

В такива ужасни подробности влезе тая проста госпожа Щьор, докато кратката, но обилна закуска свърши и братовчедите излязоха на втората си сутрешна разходка — разходката до курорта Давос. По пътя Йоахим бе потънал в размисли, а Ханс Касторп охкаше от хремата и току се окашлюваше из ръждивите си гърди. На връщане Йоахим каза:

— Правя ти едно предложение. Днес е петък, утре следобед отивам на месечен преглед. Не е някакъв генерален преглед, но Беренс ме поочуква и диктува на Кроковски забележките си. Би могъл да дойдеш и ти и да помолиш при този случай и тебе да те поприслушат. Смешна работа — ако си беше у дома, щеше да извикаш Хайдекинд. А тук, дето има двама специалисти, се разхождаш и не знаеш какво ти е и сериозно ли е, нито пък дали не би било по-добре да си легнеш.

— Хубаво — каза Ханс Касторп. — Както смяташ. Естествено, че мога да направя това. А и ще ми бъде интересно да присъствам на един преглед.

И така, двамата се споразумяха, а като стигнаха пред санаториума, случаят пожела да се срещнат лично с придворния съветник и те използваха явилата се сгода, за да му кажат на крак молбата си.

Беренс бе излязъл от пристройката, дълъг, издал напред врат, с килнато бомбе на тила и пура в устата, бузите му се синееха, очите му бяха изпъкнали; видът му бе напълно делови — тръгнал бе по частната си практика на визитация в селото, след като току-що бе имал работа в операционната, както обясни.

— Добър ден, господа — каза той. — Поразтъпкахте ли се? Хареса ли ви се светският живот? Току-що изкарах една неравна борба с нож и трион — голямо нещо, знаете, резекция на ребра. По-рано на масата оставаха петдесет процента. Сега сме по-добре, но все пак трябва често да приключваме преждевременно mortis causa24. Е, днешният разбираше от шега, изтрая юнашки чак до края… Забавно нещо е такъв един човешки гръден кош, който на нищо вече не прилича. Едни слабини само, знаете, неугледно нещо, леко замъгляване на понятието, така да се каже. Е, ами вие? Как е уважаемото ви самочувствие? Весело си живеете вие двамцата, а, стари хитрецо Цимсен? Ами вие, дето пътувате уж за развлечение, защо сте се разплакали? — обърна се той изведнъж към Ханс Касторп. — Тук не е разрешено да се плаче на обществени места. Съгласно наредбата за вътрешния ред. Ако всеки почнеше така?…

— Това ми е от хремата, господин придворен съветник — отговори Ханс Касторп. — Не зная как е било възможно, но съм хванал един страшен катар. Имам и кашлица, а и гърдите здраво ме стягат.

— Така ли? — каза Беренс. — Тогава би трябвало да се посъветвате с някой свестен лекар.

Двамата се засмяха, а Йоахим отговори, като си сбра петите:

— Тъкмо за това си говорехме, господин придворен съветник. Нали утре съм на преглед, та искахме да ви попитаме дали ще имате добрината да се позанимаете и с братовчед ми. Въпросът е дали ще може да си отпътува във вторник…

— Дадено! — каза Беренс. — За вас — дадено! С най-голямо удоволствие! Отдавна трябваше да го направим. Щом веднъж сте тука, трябва и на това да се съгласите. Но естествено не искахме да се натрапваме. Значи, утре в два, веднага след яслата.

— Пък и малко температура имам — забеляза Ханс Касторп.

— Хайде де! — извика Беренс. — Нещо ново ли смятате, че ми казвате, а? Да не мислите, че съм без очи? — И той посочи с грамадния си показалец своите две плувнали в кръв, синеещи се, сълзящи очни ябълки. — Между впрочем колко?

Ханс Касторп смирено назова цифрата.

— Преди обед? Хм, не е лошо. Като за начало много талантливо. Е добре, утре в два часа се явете строени по двама! Смятам го за голяма чест. Благословено храносмилане!

И той затепа надолу по стръмния път; коленете му бяха изкривени, ръцете гребяха като весла, а димът от пурата му се развяваше зад него като знаме.

— Уговорихме се, значи, както ти искаше — каза Ханс Касторп. — По-добре не можеха да се наредят работите и той е предупреден. Той няма да може да направи нещо особено, сигурно ще ми предпише сок от сладник или гръден чай, но въпреки това е приятно човек да получи малко лекарски грижи, когато се чувства като мен. А защо той приказва с тази пресилена бодрост? — запита той. — Отначало това ме забавляваше, но после взе да ми става неприятно. „Благословено храносмилане!“ Каква неразбория. Може да се каже: „Благословена трапеза“, защото „трапеза“ в случая звучи даже малко поетично, като „хляб наш насущний“, и добре се свързва с „благословена“. Но „храносмилане“ си е чиста физиология и да искаш да бъде то благословено, е истинска подигравка. Не обичам да го гледам и когато пуши, плаша се малко, защото знам, че му вреди и го настройва меланхолично. Сетембрини каза за него, че веселостта му е принудена, а Сетембрини е критик, знае да преценява, това трябва да му се признае. Може би и аз би трябвало повече да преценявам нещата и да не приемам всичко, както изглежда — той е напълно прав. Но понякога човек почва с преценка, порицание и справедлив гняв, а после се случва нещо, което не подлежи на преценка, и тогава край на строгия морал, а републиката и красивият стил се оказват отживяла безвкусица…

Той измърмори нещо неясно, сякаш сам не разбираше какво иска да каже. Затова и братовчед му само го изгледа отстрани и каза „довиждане“, след което всеки си отиде в стаята и на балкона си.

— Колко? — запита приглушено след малко Йоахим, ако и да не бе видял, че Ханс Касторп пак е посегнал към термометъра…

А Ханс Касторп отговори с безразличен тон:

— Нищо ново.

Той действително бе взел от умивалника своята тазсутрешна дребна покупка, посредством няколко тръскания свали онези 37,6, които вече бяха изиграли своята роля, и като стар пациент се разположи на лежащия стол със стъклената пура в уста. Но въпреки очакванията за повишение и въпреки че бе държал инструмента цели осем минути под езика си, Меркурий не беше надминал старите 37,6, което си беше температура, макар и не по-висока от сутрешната. Следобед лъскавият стълбец се качи на 37,7, вечерта, когато пациентът бе много уморен от събитията и новините на деня, застана на 37,5, рано на другата сутрин показа само 37, за да достигне по обед вчерашната височина. При тези резултати дочакаха обеда на другия ден, а след това и уговорената среща.

По-късно Ханс Касторп си спомни, че по време на обеда мадам Шоша бе облечена в златножълт пуловер с големи копчета и поръбени джобове, който бе нов или поне за Ханс Касторп нов; при нейното както винаги късно пристигане тя за момент се спря във фронт към залата. После, както пет пъти всеки ден, се плъзна към масата си, гъвкаво седна, разприказва се и почна да яде; както всеки ден, но с още по-голямо внимание, Ханс Касторп видя главата й да се движи при говорене и отново забеляза закръгления й врат и отпуснатото държане на гърба й, когато поглеждаше към „добрата руска маса“ покрай Сетембрини, който седеше на масата помежду им. По време на обеда госпожа Шоша нито веднъж не се огледа из залата. Но когато мина десертът и големият стенен часовник, поставен в дъното на трапезарията, там, дето бе „лошата руска маса“, удари два, за най-голямо изумление на Ханс Касторп стана, каквото стана: докато часовникът биеше два — един и два, — прелестната пациентка бавно повдигна глава, поизви снагата си и през рамо ясно и неприкрито погледна към Ханс Касторповата маса, и то не изобщо към масата, а лично него, като се усмихваше със стиснати устни, присвила Пшибиславовите очи, сякаш искаше да каже: „Е? Време е. Ще вървиш ли?“ (защото, когато само очите говорят, хората са на „ти“, макар че устата не е рекла дори едно „вие“.) тази случка развълнува и ужаси Ханс Касторп до дън душа — той не вярваше на очите си и изгубил ума и дума, погледна първо госпожа Шоша в лицето, а после вдигна очи над челото и косата й и се вторачи в пространството. Нима тя знаеше, че той има уговорен преглед за два часа? Изглеждаше, че е така. И все пак беше толкова невероятно тя да е узнала, че само минута преди това той се бе запитал дали да не съобщи чрез Йоахим на придворния съветник, че простудата му е на минаване и че намира прегледа за излишен; но предимствата на тази идея бързо увехнаха под въпросителната усмивка и сега изглеждаха противни и скучни. В следната секунда Йоахим вече бе сложил върху масата навитата си салфетка, даде му знак с повдигане на веждите си, поклони се на сътрапезниците и напусна масата, след което Ханс Касторп, макар и вътрешно залитащ, но с твърда стъпка и чувството, че погледът и усмивката все още са отправени към него, последва братовчед си навън.

От вчера те не бяха говорили за днешното си намерение, а и сега вървяха мълчешком, сякаш се бяха споразумели. Йоахим бързаше: уговореното време бе минало, а придворният съветник Беренс държеше на точност. От трапезарията тръгнаха по партерния коридор, минаха край „администрацията“ и слязоха към „сутерена“ по чистото стълбище, постлано с излъскан линолеум. Йоахим почука на вратата, която бе точно срещу стълбището; една порцеланова табелка сочеше, че там е входът за амбулаторията.

— Влез! — извика Беренс, като особено подчерта началното „в“. Той стоеше посред стаята в бяла престилка — в дясната си ръка държеше слушалката, с която се почукваше по бедрото.

— Tempo, tempo — каза той и насочи изпъкналите си очи към стенния часовник. — Un росо piu presto, signori!25 Ние сме тук не само за ваши високоблагородия.

Пред двойното бюро до прозореца седеше д-р Кроковски; бледината му се открояваше върху престилката от черен брилянт; лактите си бе подпрял върху плота на бюрото — в едната ръка държеше писалка, а другата бе заврял в брадата си; пред него имаше книжа, вероятно истории на заболяването; той погледна влизащите с безучастния израз на лице, което е тук само като помощник.

— Е, дайте да видим поведението ви — прекъсна придворният съветник извиненията на Йоахим и му взе от ръката температурния лист, за да го прегледа, а в това време пациентът побърза да се съблече до кръста и да закачи свалените дрехи на стоящата закачалка до вратата. На Ханс Касторп никой не обърна внимание. Той постоя малко, поогледа се и после седна в едно старомодно кресло с пискюли на облегалките за ръцете. До креслото стоеше масичка с шише за вода, а до стените — библиотечни шкафове с дебели медицински книги и обемисти дела. Други мебели нямаше освен една тапицирана с бяла мушама кушетка, която можеше да се вдига и сваля; върху възглавницата й беше просната книжна салфетка.

— И седем, и девет и осем — каза Беренс, прелиствайки картоните, където Йоахим съвестно бе записал резултатите от ежедневните петократни измерения. — Все още малко си горите, драги Цимсен, не можем да твърдим, че отминалия път насам сте се особено закрепили. („Миналия път“ — това бе преди четири седмици.) Не сте очистен, не сте — каза той. — Е, това естествено не става току-така от днес за утре, магии не можем да правим.

Йоахим кимна и вдигна голите си рамене, ако и да можеше да възрази, че той далече не е тук горе едва от вчера.

— Какво става с бодежите на десния хилус, където все остричко се чуваше? По-добре ли? Я елате насам. Хайде сега учтиво да почукаме. — И преслушването почна.

Широко разкрачен и понаведен назад, стиснал слушалката под мишница, придворният съветник Беренс почука отначало около дясното рамо на Йоахим — той движеше ръката си от китката надолу, като грамадният му среден пръст служеше за чук, а дясната ръка — за опора. После слезе под лопатката, очука отстрани средата и долната част на гърба, след което добре обученият Йоахим вдигна мишницата си, за да може да го очукат и под мишницата. След това всичко се повтори от лявата страна; като свърши, придворният съветник изкомандва: „Кръгом!“, за да очука гърдите. Той почна да чука под самата шия около ключиците, чукаше над и под гърдите, отначало вдясно, а после вляво. Като се насити да очуква, той почна да преслушва; навсякъде, където беше чукнал — и по гърба, и по гърдите, — той поставяше сега слушалката, а върху слушалката ухото си. При това Йоахим трябваше да диша ту по-силно, ту по-слабо и насила да кашля, което, изглежда, много го напрягаше, защото взе да се задъхва, а от очите му бликнаха сълзи. Всичко, което чуваше там вътре, придворният съветник Беренс съобщаваше на седналия до бюрото свой асистент; чуваха се кратки, условни думи и Ханс Касторп неволно си помисли за вземането на мярка при шивача, когато добре облеченият майстор слага по установен ред сантиметъра тук и там около тялото и по крайниците на клиента и диктува получените цифри на калфата, който седи наведен.

— „Кратко“, „по-кратко“ — диктуваше придворният съветник Беренс. — „Весикулярно“ — каза той и още веднъж повтори: — „Весикулярно“ (очевидно това бе добро). „Остро“ — каза той и направи гримаса. — „Много остро.“ „Шум.“ — И д-р Кроковски записваше всичко, както помощникът — цифрите на крояча.

Ханс Касторп следеше ставащото е наклонена встрани глава, замислено унесен в наблюдение на гръдния кош на Йоахим, чиито ребра (слава богу, те бяха всичките налице) при дишането високо се повдигаха под изопнатата кожа — той гледаше тази стройна жълтеникавомургава младежка снага с черни косми около гръдната кост и по силните мишници; около едната си китка Йоахим носеше златна гривна. „Това са мишници на гимнастик — мислеше Ханс Касторп; — той винаги е обичал гимнастиката, докато аз не се интересувах от нея — това бе въз връзка с неговите наклонности към военното призвание. Той винаги държеше на физиката си, много повече от мене или поне различно от мене; аз винаги съм бил цивилен човек, предпочитах да се къпя в топла вода и доброто ядене и пиене, а той държеше на мъжествени изисквания и постижения. Ето как физиката му по съвсем друг начин изпъкна на преден план, стана самостоятелна и доби важност посредством болестта му. Забравила се е и не иска да изхвърли отровата и да оздравее, макар че бедният Йоахим толкова много иска да стане войник в равнината. Виж го, израснал е, както пишат в книгите, същински Аполон Белведерски, само дето е окосмен. Но вътрешно е болен, а външно гори — от болестта; болестта подчертава у човека физиката, превръща го само в тяло…“ И като помисли това, той се стресна и погледна бърже и изпитателно от голия гръден кош на Йоахим към очите му, неговите големи, черни и кротки очи, които бяха насълзени от насилването за дишане и кашляне и с тъжен израз разсеяно се взираха нейде в пространството над Ханс Касторп.

Междувременно придворният съветник Беренс бе привършил работата си.

— Е, добре, Цимсен — каза той. — Всичко е наред, доколкото е възможно. Следния път (това беше след четири седмици) сигурно навсякъде ще бъде малко по-добре.

— Господин придворен съветник, колко време смятате, че…

— Пак ли ще ме врънкате? Как ще строявате в това приповдигнато състояние вашите юнаци? Миналия път казах половин годинка — е добре, смятайте половин година оттогава, но знайте, че това е минимумът. В края на краищата тук може да се живее, бъдете малко по-учтив. Не сме някоя каторга, нито пък… сибирска мина. Или искате да кажете, че сме нещо подобно? Хайде, Цимсен! Свободен сте! Следният, ако има желаещи! — извика той и се взря в пространството. При това протегна ръка и подаде слушалката на д-р Кроковски, който стана и я пое, за да подложи Йоахим на допълнителна асистентска проверка.

Ханс Касторп бе скочил, впери очи в придворния съветник, който стоеше разкрачен, с отворена уста, и изглеждаше потънал в размисли; после почна бързо да се приготовлява за прегледа. Той от припряност не можа веднага да откопчее маншетите и да свлече през главата си ризата на точки. А след това застана — бял, рус и слаб — пред придворния съветник Беренс; той изглеждаше с по-цивилна конструкция, отколкото Йоахим Цимсен.

Но придворният съветник го остави да чака — все още бе унесен в размислите си, д-р Кроковски отново бе заел мястото си, а Йоахим бе почнал да се облича, когато Беренс най-сетне благоволи да обърне внимание на следния желаещ.

— А така, ето ви и вас! — каза той, хвана със своята огромна ръка Ханс Касторп за мишницата, докара го до пред себе си и изпитателно го изгледа. Но той не погледна лицето му, както се поглежда на човек, а тялото му; завъртя го, както се завърта тяло, и разгледа и гърба му. — Хм — каза той. — Дайте сега да видим какво ще ми загатнете. — И както преди, той почна да причуква.

Той го причука навсякъде, където беше причукал Йоахим Цимсен, и на много места отново се връщаше. Дълго време причукваше ту горе около ключицата, ту малко по-долу — за сравнение.

— Слушате ли? — попита той д-р Кроковски. — И д-р Кроковски, седнал на пет крачки от него пред бюрото, обяви чрез кимане, че слуша: той сериозно склони глава, така че брадата му се притисна в гърдите, а краищата й дори се вдигнаха нагоре.

— Дишайте дълбоко! Кашляйте! — командваше придворният съветник, който пак беше взел слушалката в ръцете си; и Ханс Касторп здравата се потруди цели осем или десет минути, докато придворният съветник го преслушваше. Той не казваше нито дума през това време, само поставяше тук или там слушалката и особено се спираше да слуша на точките, където по-рано се бе спирал при причукването. После пъхна инструмента под мишницата си, постави ръце зад гърба си и впери поглед в пода между себе си и Ханс Касторп.

— Да, Касторп — каза той, като за първи път нарече младия мъж направо с презимето, — работата е точно така praeter propter26, както от край време си мислех. Аз отдавна ви бях взел на око, Касторп, сега мога вече да ви го кажа, още отначало, когато имах незаслужената чест да се запозная с вас; почти със сигурност предположих, че и вие потайно сте наш човек и че ще разберете това както мнозина други, които идваха тук за развлечение и с вирнат нос се оглеждаха, докато един ден разбираха, че добре ще сторят — и не само „добре ще сторят“, моля да ме разберете — да се позаселят за малко по-длъжко време тук и да се откажат от безучастието и любопитството.

Ханс Касторп си бе пуснал боята, а Йоахим, който тъкмо си закопчаваше тирантите, тъй си и остана заслушан…

— Имате тук един толкова мил, симпатичен братовчед — продължи придворният съветник, като посочи с глава към Йоахим и се полюляваше на пръстите и петите си, — който, нека се надяваме, скоро ще може да каже, че някога е бил болен, но и когато докараме работите дотам, той, вашият същински братовчед, все пак някога ще е бил болен и това a priori, както казват философите, хвърля известна светлина и върху вас, драги Касторп…

— Но той ми е само природен братовчед, господин придворен съветник.

— Хайде, хайде. Нима ще вземете да се отказвате от братовчед си. Природен, или не, той все пак ви е кръвен роднина. Ами от коя страна е той?

— От майчина, господин придворен съветник. Той е син на моята…

— А добре ли е госпожа майка ви?

— Не, тя умря. Почина, когато бях съвсем малък.

— О, а от какво?

— От тромбоза, господин придворен съветник.

— От тромбоза? Е, това е било много отдавна. А господин баща ви?

— Той умря от пневмония — каза Ханс Касторп, — а също и дядо ми — добави той.

— Така, и той ли? Е, стига толкова за рода ви. Що се отнася до вас, вие от край време сте били доста малокръвен, нали? Но не сте се уморявали при физически и умствен труд? А, уморявали сте се. И често имате сърцебиене? Едва отскоро? Добре, а освен това имате очевидно голямо предразположение към катари на дихателните пътища. Знаете ли, че вече сте изкарали една болест?

— Аз?

— Да, имам пред вид лично вас. Чувате ли разликата? — И придворният съветник го причука на няколко пъти ту горе на гърдите, ту малко по-долу.

— Там звучи малко по-тъпо, отколкото тук — каза Ханс Касторп.

— Много добре. Би трябвало да станете специалист. Тук има леко притъпление, а притъпленията говорят за стари процеси, които са преминали в калцификат, има фиброзиране, ако искате. Вие сте стар пациент, Касторп, но няма да се сърдим никому затова, че не сте го разбрали. Ранната диагноза е трудна, особено за господа колегите от равнината. Не искам да кажа, че ние тук имаме по-изострен слух, макар че практиката в тая насока сигурно не е без значение. Но въздухът ни помага да чуваме, разбирате ли, този разреден, сух въздух тук горе.

— Разбирам естествено — каза Ханс Касторп.

— Добре, Касторп. А сега послушайте малко, момчето ми, искам да ви кажа няколко поучителни слова. Ако беше само това у вас, ако имахме само тия притъпления и калцификати — чуждите тела във вашия Еолов мех, бих ви изпратил при вашите пенати и лари, без да ме е грижа за вас, разбирате ли ме? Но както са се докарали работите и като се има пред вид вашето състояние, то… След като вече и без това сте тука… не си заслужава да се връщате в къщи — скоро би трябвало пак да се явите при нас.

Ханс Касторп наново усети кръвта да нахлува към сърцето му, а Йоахим стоеше все така — ръцете му държаха задните копчета, очите му гледаха в земята.

— Защото освен притъпленията — продължи придворният съветник — имате тук вляво едно изострено дишане, което стига почти до хрипове и несъмнено се дължи на прясно огнище — за сега не искам да говоря за каверна, но положително се касае до възпален участък и ако продължите долу досегашния си живот, драги мой, додето се усетите, целият ви бял дроб ще отиде по дяволите.

Ханс Касторп стоеше неподвижен, около ъглите на устата му се появи едно особено трепкане и ясно можеше да се види как сърцето му пулсира под ребрата. Той вдигна очи към Йоахим, но не срещна погледа му, а после отново се загледа в лицето на придворния съветник със сините бузи, също така сините изпъкнали очи и навитите от една страна мустачки.

— Като обективно потвърждение — добави Беренс — имаме и вашата температура: 37,6 в десет часа преди обед — това отговаря приблизително на акустичните възприятия.

— Аз пък мислех — каза Ханс Касторп, — че температурата се дължи на катара ми.

— А катарът? — прекъсна го придворният съветник. — На какво се дължи той? Слушайте сега какво ще ви кажа, Касторп, и внимавайте: доколкото знам, имате достатъчно мозъчни гънки. Въздухът тук при нас е добър за лекуване на болестта, нали така мислите? И това е действително така. Но той е добър и за самата болест, разбирате ли, той на първо място я насърчава, революционизира тялото, кара латентната болест да избухне и такова избухване, без да се обиждате, е вашият катар. Не знам дали още долу, в долината, не сте били фебрилен, но ако искате да узнаете мнението ми, вие във всеки случай още на първия ден сте получили тук горе температура, а не чак когато се е появил катарът.

— Да — каза Ханс Касторп, — да, наистина и аз смятам така.

— Вероятно веднага сте били като пиян — настави придворният съветник. — Това се дължи на разтворимите отрови, които се произвеждат от бактериите; те действат опияняващо върху централната нервна система, разбирате ли, и тогава човек усеща бузките си да горят. Засега най-напред ще вървите в леглото, Касторп; трябва да видим дали ще ви отрезвим след няколко седмици почивка на легло. За другото ще видим после. Ще снемем хубаво вашия интериор — сигур ще ви бъде интересно да видите как изглежда отвътре собствената ви личност. Но още отсега ви казвам: случай като вашия не се лекува на бърза ръка, той не позволява нито рекламни успехи, нито чудотворно излекуване. Открай време си мислех, че от вас ще излезе по-добър пациент, с повече талант за боледуване, отколкото този бригаден генерал насреща ни, който все иска да си върви, щом като слезе с няколко деления. Като че: „Мирно! Залегни!“ не е една също толкова добра команда като: „Мирно! Стой!“ Спокойствието тук е първият дълг на гражданина, а нетърпението нанася само вреда. Гледайте да не ме разочаровате, Касторп, и много ви моля да не опровергаете познанията ми за хората. А сега ходом марш, право в леговището!

С това придворният съветник Беренс привърши и седна до бюрото като много зает човек, който ще уплътни времето до следващия преглед с писмена работа. Д-р Кроковски пък стана от мястото си, пристъпи към Ханс Касторп, изви главата си косо назад, широко се усмихна, та всред брадата се жлътнаха зъбите му, постави едната си ръка върху рамото на младия мъж, а с другата сърдечно разтърси десницата му.