Забравената градина

Annotation

Тайнствената история на три поколения жени и тяхното дълго пътуване към истината.

Изгубено дете…

В навечерието на Първата световна война на борда на кораб за Австралия пътува изоставено момиченце. Тайнствена жена, наричана Писателката, е обещала да се грижи за детето, но изчезва безследно.

Жестока тайна…

В деня на своето пълнолетие Нел О’Конър узнава тайна, която обръща живота й с хастара навън. Няколко десетилетия по-късно тя предприема дълго пътуване към истината, което я отвежда на ветровития бряг на Корнуол в загадъчното и красиво имение Блакхърст, някога принадлежало на аристократичния род Монтраше.

Интригуващо наследство…

След смъртта на баба си Нел, Касандра получава неочаквано наследство. Клиф Котидж и неговата забравена градина са печално известни сред местните хора със своите тайни и злата съдба на благородния род Монтраше и на тяхната повереница Елайза Мейкпийс, авторка на тъжни викториански приказки.

Пътуване към себе си…

В Клиф Котидж Касандра най-сетне ще разбули истината за семейната история и ще реши стогодишната загадка, свързана с едно изгубено дете. Водена от силни и дълбоки чувства, тя ще опознае своите предци, и ще се освободи от товара на трудното минало и ще поеме уверена и освободена към бъдещето.

Кейт Мортън

Благодарности

Първа част

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

Втора част

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

Трета част

37

38

39

40

41

42

43

44

45

46

47

48

49

50

51

info

notes

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

Кейт Мортън

Забравената градина

Австралийската писателка Кейт Мортън завършва английска филология в университета в Куинсланд, където насочва интереса си към викторианската трагедия. В момента работи над докторат върху съвременните романи, съчетаващи елементи на готика и мистерия. Нейните „романи с атмосфера“, както ги нарича критиката, са издадени в 38 държави в тираж общо над 3 милиона и се радват на феноменален успех. Първата книга, „Къщата на Ривъртън“ (на български език със заглавие „Изплъзване от времето“), става бестселър на „Сънди Таймс“ във Великобритания през 2007 г. и на „Ню Йорк Таймс“ през 2008 г. Вторият роман „Забравената градина“ покорява първо Испания и става бестселър номер 1 във Великобритания за 2008 г. според класацията на „Сънди Таймс“. През 2009 г. романът печели наградата за най-добра книга, присъждана от Австралийската асоциация на книгата. Кейт живее в Брисбън със съпруга и синовете си и продължава да пише.

На Оливър и Луис, по-безценни от цялото злато във Вълшебната земя

Благодарности

За появата на бял свят на тази книга бих искала да благодаря:

На баба си Конъли, чиито приказки са първото ми вдъхновение; на Селва Антъни за нейната мъдрост и за грижите й; на Ким Уилкинс, Джулия Мортън и Даян Мортън, защото прочетоха първите чернови; на Кейт Ийди, която ровеше сред досадните исторически факти; на Дани Кретшмър, който предостави снимките в срок; и на колегите на Джулия, които отговориха на въпросите ми относно местните наречия. За изследователската помощ — в областта на археологията, ентомологията и медицината — съм признателна на д-р Уолтър Уд, д-р Натали Франклин, Катрин Паркс и особено на д-р Сали Уайлд. За помощта във връзка с редица конкретни подробности благодаря на Никол Рюкълс, Илейн Уилкинс и Джойс Мортън.

Имам късмет книгите ми да се издават по цял свят от невероятни хора, затова съм благодарна на всички, чиито усилия помогнаха написаните от мен истории да се превърнат в книги. За неуморната и изпълнена с чувствителност редакторска работа по „Забравената градина“ специално бих искала да благодаря на Катрин Милн, Клара Финли и прекрасната Анет Барлоу от „Алън и Ънуин“, Австралия, на Мария Реджи и на Лиз Кауън в „Макмилан“, Великобритания. Много съм задължена на Джулия Стайлс и на Лезли Левин за тяхното вглеждане в детайла.

Тук бих искала да отдам дължимото и на авторите, които пишат за деца. Да откриеш рано-рано в живота си, че зад черните знаци по белите страници се крият светове на несравним ужас, радост и вълнение, е един от най-големите дарове. Извънмерно съм признателна на тези автори, които разпалиха детското ми въображение и ме вдъхновиха да обичам книгите и да превърна четенето в свой постоянен спътник. „Забравената градина“ отчасти се дължи на тях.

И накрая, както винаги, изразявам огромната си признателност към своя съпруг, Дейвид Патерсън, и двамата си синове, Оливър и Луис, на които принадлежи тази история.

Първа част

— Но защо трябва да донеса три кичура от косата на царицата на феите? — попитал младият принц старата вещица. — Защо точно три, а не два или четири?

Старата вещица се попривела напред, но не престанала да преде.

— Няма друго число, дете мое. Три е числото на времето — нали има минало, настояще и бъдеще? Три е семейното число — нали говорим за майка, баща и дете? Три е числото на феите — нали ги търсим между дъба, ясена и трънката?

Младият принц кимнал: право думала старата вещица.

— Ето защо ми трябват три кичура, та да изплета вълшебната си плитка. Из „Вълшебната плитка“ от Елайза Мейкпийс

1

Лондон, 1913 г.

Там, където клечеше, беше тъмно, ала момиченцето изпълняваше каквото й бяха заръчали. Дамата й каза да почака: още не било безопасно, затова трябвало да кротува като мишчица. Момиченцето се досети, че е някаква игра, нещо подобно на криеница.

Слушаше, спотаена зад дървените бурета. Нарисува картината мислено, както я бе учил татко. Мъже, близо и далеч, най-вероятно моряци, си крещяха един на друг. Груби и силни гласове, морски и солени. Думи, които тя не разбираше, но на които въпреки това вярваше. В далечината — подпухнали корабни сирени, тънички свирки, плясък на гребла, а далече горе — грачещи сиви чайки, разперили криле, за да попият зрялата слънчева светлина.

Жената я увери, че ще се върне, но момиченцето се надяваше да е по-скоро. Чакаше отдавна, толкова отдавна, че слънцето прекоси небето и сега сгряваше коленете й през новата рокля. Ослушваше се да чуе полите на жената да шумолят по дървената палуба. Тя вечно потракваше забързано с токчета, за разлика от мама. Смътно и безгрижно, както е присъщо на обградените с нежна обич деца, момиченцето се зачуди къде ли е майка му. Кога ли ще дойде? Замисли се и за жената. Знаеше коя е, чувала бе баба си да говори за нея. Казваха й Писателката и живееше в малката къща в другия край на имението, отвъд лабиринта. Момиченцето не би трябвало да знае. Беше й забранено да играе край лабиринта от бодливи храсти. Мама и баба й бяха обяснили, че е опасно да доближава ръба на канарата. Обаче понякога, когато никой не гледаше, момиченцето обичаше да прави забранени неща.

Прашинки, стотици прашинки танцуваха на сребристата слънчева светлина, бликнала между двете бурета. Момиченцето се усмихна и Писателката, скалата, лабиринтът и мама излетяха от мислите й. Протегна пръстче и се помъчи да улови някоя прашинка с него. Посрещна със смях начина, по който прашинките се приближаваха съвсем близко, преди отново да се разлетят.

Шумовете зад скривалището й се промениха. Момиченцето долови оживлението от раздвижване, гласове, в които звънтеше вълнение. Наведе се към булото от светлина и притисна личице към хладното дърво на буретата. С едно око надникна към палубата.

Крака, обувки и подгъви на фусти. Пъстри хартиени лентички, които пърхаха насам-натам. Лукави чайки, търсещи трохи по палубата.

Мощен тласък и големият кораб изстена тихо и издълбоко откъм търбуха си. Трептенията минаха през палубите и стигнаха до връхчетата на пръстите на момиченцето. Миг на очакване и тя притаи дъх, долепила длани до земята, после корабът се люшна и се оттласна от пристана. Сирената изрева, избухнаха възгласи: „На добър път!“. Потеглиха. Към Америка, към мястото, наречено Ню Йорк, където бе роден татко. От известно време ги чуваше да разговарят за това шепнешком, мама казваше на татко, че трябва да заминат възможно най-скоро, че не могат да си позволят да чакат повече.

Момиченцето отново се засмя, корабът се понесе по водата като гигантски кит, като Моби Дик от онази история, която татко често й четеше. Мама не одобряваше той да й чете такива истории. Казваше, че били прекалено страшни и щели да породят в главата й мисли, които трудно ще бъдат прогонени. Татко винаги целуваше мама по челото, когато тя говореше такива неща, съгласяваше се с нея и обещаваше в бъдеще да внимава повече. Обаче въпреки това не спираше да разказва на момиченцето истории за големия кит. А и други истории, любимите й от книжката с приказки — за магьосници без очи, за осиротели девици и за дълги пътешествия по море. Само гледаше мама да не научава, да си остане тайна между тях двамата.

Момиченцето разбираше защо трябва да пазят тайни от мама. Тя не беше добре, боледуваше още отпреди да роди дъщеря си. Баба постоянно натякваше на детето да се държи прилично, напомняше й, че ако мама се разстрои, може да се случи нещо ужасно, за което ще е виновна малката. Момиченцето обичаше майка си и не искаше да я натъжава, не искаше да се случва нищо ужасно, затова си имаше тайни. Например за вълшебните приказки, за това, че играе близо до лабиринта и че татко я е водил на гости у Писателката в малката къща в другия край на имението.

— Аха! — прозвуча глас в ухото й. — Намерих те.

Някой отмести бурето и момиченцето зажумя на слънцето. Мигаше, докато собственикът на гласа не се премести и не закри светлината. Оказа се голямо момче, може би на осем или девет години.

— Ама ти не си Сали — установи момчето.

Момиченцето поклати глава.

— Коя си?

— Тайна.

Той набърчи нос и луничките му се сгъстиха.

— Защо?

Тя сви рамене. Татко все й напомняше, че не бива да говори за Писателката.

— Тогава къде е Сали? — Момчето започваше да губи търпение. Озърна се. — Избяга насам, сигурен съм.

Откъм далечния край на палубата се разнесе смях и се чуха бягащи стъпки. Лицето на момчето грейна.

— Бързо! — възкликна той. — Ще избяга!

Момиченцето подаде глава иззад бурето и видя как непознатият лъкатуши сред хората, преследвайки разветите бели фусти.

Много й се искаше да се присъедини към играта.

Но жената й бе казала да чака.

Момчето се отдалечи. Заобиколи рязко внушителен мъж с напомадени мустаци, който смръщи вежди и лицето му се скупчи в средата като семейство подплашени раци.

Момиченцето се изкиска.

Може би всичко беше част от същата игра. Писателката й приличаше на дете повече, отколкото останалите възрастни, които познаваше. Сигурно и тя участваше.

Момиченцето се изсули иззад бурето и бавно се изправи. Лявото й краче беше изтръпнало и цялото беше на иглички. Почака го да се оправи и забеляза как момчето завива и се изгубва от поглед.

После, без да му мисли много-много, хукна подире му. Крачетата й затупкаха, сърцето й запя в гърдите.

2

Брисбън, 1930 г.

В крайна сметка отпразнуваха рождения ден на Нел във Форестър Билдинг, нагоре по Латроуб Теръс. Хю предложи новия танцов клуб в града, обаче Нел, по примера на майка си, заяви, че е глупаво да се впускат в ненужни разходи, особено в такива трудни времена. Хю се съгласи, но все пак настоя да изпрати някого до Сидни за специалната дантела, която знаеше, че тя иска за роклята си. Лил му го втълпи, преди да издъхне. Наведе се към него и го хвана за ръка, а после му показа рекламата във вестника и адреса на Пит Стрийт, увери го, че дантелата е прекрасна, че това би значело много за Нели, че на пръв поглед може и да изглежда разточително, но, когато му дойде времето, роклята ще може да се преправи на сватбена. Сетне му се усмихна, сякаш се беше върнала на шестнайсет, а той отново се почувства влюбен до ушите.

Лил и Нел вече две седмици шиеха роклята за рождения ден. Вечер, когато Нел се прибереше от магазинчето за вестници и си изпиеше чая, докато по-малките момичета се препираха вяло по верандите, а облаците от комари в задушливия нощен въздух ставаха толкова гъсти, че направо лудваш от жуженето им, Нел вземаше кошничката с шивашките принадлежности и се настаняваше до леглото на болната си майка. Понякога Хю ги чуваше да се смеят на нещо, случило се в магазинчето за вестници: някой спор на Макс Фицсимънс с този или онзи клиент; поредната болест, от която се оплаквала госпожа Блакуел; лудориите на близнаците на Нанси Браун. Хю поспираше на прага, пълнеше лулата си с тютюн и слушаше как Нел снижава глас и поруменява от удоволствие, докато разправя какво й е казал Дани. Как обещал да й купи къща, след като се оженят, за колата, на която бил хвърлил око и която според баща му щял да спазари евтино, за последния модел миксер от универмага „Макуртърс“.

Хю харесваше Дани — не би могъл дори да мечтае за по-добра партия за Нел — и толкова по-добре, понеже откакто се бяха запознали, двамата бяха неразделни. Вече две години. Напомняха на Хю за времето, когато самият той се бе запознал с Лил. Двамата с Лил бяха упойващо щастливи и взаимно се подкрепяха. Почти не си бяха казвали дума накриво през всичките години. Да, имаха хубав брак. Преживяха и трудни моменти отначало, преди да се родят момичетата, но все съумяваха да оправят нещата.

След като напълнеше лулата си и вече нямаше извинение да се навърта край вратата, Хю се дръпваше. Намираше си местенце в тихия край на предната веранда, тъмно кътче, където да седи необезпокояван или относително необезпокояван в къщата, пълна със свадливи дъщери, коя от коя по-темпераментна. Само той и мухогонката върху рамката на прозореца, ако комарите го обсадят твърде близо. А после мислите му неизбежно се насочваха към тайната, която пазеше от толкова много години.

Моментът наближаваше, усещаше го. Напрежението, което удържаше от доста време, напоследък нарастваше. Тя беше почти на двайсет и една, зряла жена, готова да започне самостоятелен живот, при това сгодена. Имаше право да узнае истината.

Хю знаеше какво ще възрази Лил, затова не й каза. Никак не му се искаше тя да се тревожи и да прекара последните си дни в опит да го разубеди, както многократно се бе случвало в миналото.

Понякога, докато се чудеше откъде ще намери думи за своята изповед, на Хю му се искаше да се отнася за някое от другите момичета. И се проклинаше, задето си имаше любимка, макар и негласно.

Но Нели беше специална открай време, беше различна от останалите момичета. Одухотворена, с богато въображение. Хю нерядко си казваше, че тя прилича повече на Лил, макар в това, разбира се, да нямаше никаква логика.

* * *

Окачиха панделки по гредите — бели в тон с роклята й и червени в тон с косата й. Старата дървена зала може и да не притежаваше блясъка на по-новите тухлени постройки в града, но вършеше идеална работа. В дъното близо до сцената четирите по-малки сестри на Нел бяха поставили маса за подаръците по случай рождения й ден и там вече се оформяше доста внушителна купчина. Няколко жени от църквата бяха обединили усилия, за да приготвят почерпката, а Етел Мортимър здравата беше налегнала пианото и изпълняваше романтични танцови мелодии от войната.

Млади жени и мъже се събираха на първите развълнувани групички покрай стените, но когато музиката и по-отзивчивите кавалери позагряха, групичките започнаха да се разпадат на двойки, които излизаха да танцуват. По-малките й сестри наблюдаваха с копнеж, докато не ги повикаха да помагат и да носят таблите от кухнята до масата.

Когато дойде моментът за речите, бузите на всички горяха, а обувките бяха поодраскани от танците. Съпругата на свещеника, Марси Макдоналд, почука по чашата си и всички се обърнаха към Хю, който вадеше от горния джоб на сакото си сгънато листче. Прокашля се и прокара ръка през вчесаната си коса. Не го биваше много в речите. Беше затворен човек, не налагаше мнението си и с радост оставяше по-гласовитите да дърдорят. Но все пак дъщеря му навършваше пълнолетие и негов дълг беше да я представи пред обществото. Той винаги изпълняваше дълга си, спазваше правилата. Е, поне повечето.

Поусмихна се, когато негов другар от пристана подметна някаква закачка, после обхвана листчето с длан и си пое дълбоко дъх. Едно по едно прочете каквото си беше отметнал със ситни черни букви: колко много се гордеят с Нел той и майка й; колко благословени са се почувствали след появата й; колко обичат Дани и с каква радост Лил е посрещнала годежа им преди смъртта си.

Когато Хю спомена скорошната смърт на съпругата си, очите му засмъдяха и той притихна. Поколеба се, погледът му се плъзна по лицата на приятелите и на дъщерите му и за миг спря върху Нел, която се усмихваше, докато Дани й шепнеше нещо на ухо. По лицето на Хю пробяга тъмна сянка и хората се запитаха дали не предстои важно съобщение. Но моментът отмина, изражението му се проясни и той прибра листчето обратно в джоба си. Време било в семейството да влезе още един мъж, каза с усмивка, та да се поизравнят силите.

Жените в кухнята запретнаха ръкави, заеха се да поднасят на гостите сандвичи и чай, но Хю се поразмота още малко с чашата чай, която една от жените тикна в ръката му, хората минаваха покрай него, потупваха го по рамото и го хвалеха: „Браво, приятел!“. Речта мина добре, но той не можеше да се отпусне. Сърцето му биеше учестено и целият плувна в пот, макар да не беше горещо.

Разбира се, знаеше причината. Задълженията му за вечерта не бяха приключили. Забеляза Нел да се измъква сама през страничната врата към малката площадка и реши да се възползва от сгодния случай. Прокашля се, намери място за чашата си върху масата за подаръците, после напусна топлата гълчава в залата и излезе на хладния нощен въздух.

Нел стоеше до сребристозеления ствол на един самотен евкалипт. Хю си спомни, че някога евкалипти имаше по целия хребет и в деретата от двете страни. Страхотна гледка ще да са представлявали тези призрачни стволове през нощите с пълнолуние.

Да, ето че отлагаше. Дори сега се опитваше да избяга от отговорност, проявяваше слабост.

Два черни прилепа прекосиха безшумно нощното небе, докато той слизаше по паянтовите дървени стълби, за да закрачи по роената трева.

Нел явно го чу да приближава — или пък го усети, — понеже се извърна и му се усмихна, докато той скъсяваше дистанцията.

Когато двамата застанаха един до друг, Нел му призна, че мисли за мама и се пита от коя ли звезда я гледа тя сега.

Хю за малко да се разплаче от думите й. Да му се не види, защо й трябваше точно сега да споменава Лил! Да му напомня, че жена му ги наблюдава и му се сърди заради онова, което се канеше да стори. И може би с основание. Може би не биваше да го прави. Защо да не продължат като досега? Сякаш чуваше гласа на Лил, всички вече изговорени аргументи.

Не. Трябваше да вземе решение и вече го бе взел. В крайна сметка нали от него тръгна всичко. Макар и неволно, Хю бе предприел стъпката, която ги накара да поемат по този път, затова негова беше и отговорността да оправи нещата. Съзнаваше, че всяка тайна рано или късно се разчува, затова щеше да е най-добре Нел да научи истината от него.

Пое ръцете й в своите и ги целуна. Стисна меките й гладки длани в своите — корави и отрудени.

Неговата дъщеря. Първородната.

Тя му се усмихна, лъчезарна в изящната си, обточена с дантела рокля.

Той също й се усмихна.

След това я покани да седне до него върху гладкия бял ствол на един паднал евкалипт. Наведе се и зашепна в ухото й. Разкри й тайната, която двамата с майка й бяха пазили седемнайсет години. Зачака искрата на осъзнаването, почти неуловимата промяна на изражението, когато дъщеря му проумее какво й казва. Видя как земята под нозете й се продъни и как човекът, който бе Нел досега, изчезна в един кратък миг.

3

Брисбън, 2005 г.

Касандра не беше напускала болницата от часове, макар лекарят да нямаше почти никаква надежда съзнанието на баба й да се проясни. Според него това бе малко вероятно на нейната възраст, особено при такава огромна доза морфин.

Все пак Касандра чакаше. Бдеше над Нел и я утешаваше, докато старицата се давеше в море от спомени и отново и отново изплуваше за глътка въздух в по-ранни периоди от живота си. Младата жена не можеше да допусне мисълта, че е възможно баба й някак да се опъне на съдбата и да намери пътя обратно към настоящето, а там да установи, че се носи в периферията на живота сам-самичка.

Нощната сестра застъпи на смяна, което беше знак за Касандра, че денят е превалил. Не знаеше точно кое време е. В болницата трудно можеше да се разбере: лампите във фоайето светеха непрекъснато, по коридорите денонощно кръстосваха носилки на колелца. Любопитно как едно място, което разчита на рутината, функционираше толкова категорично извън обичайните ритми на времето.

Медицинската сестра замени празната торбичка на системата с издуто пликче, завъртя едно копче на апарата зад леглото и се залови да оправя завивките. Подръпна ги нагоре да загърне Нел.

— Нищо не е пила — съобщи Касандра и гласът й прозвуча странно дори за самата нея. — Цял ден.

Медицинската сестра вдигна поглед, учудена, че някой я заговаря. Погледна над очилата си към стола, на който седеше Касандра с измачкано синьо-зелено болнично одеяло в скута.

— Стреснахте ме — каза. — Цял ден сте тук, нали? И май така е по-добре — няма да я бъде още дълго.

Касандра пренебрегна намека и попита:

— Не трябва ли да й дадем нещо за пиене? Сигурно е жадна.

Сестрата подгъна завивката и делово я пъхна под ръцете на Нел.

— Всичко е наред, системата ще се погрижи. — Провери нещо в картона на Нел и каза, без да вдига поглед: — В дъното на коридора има кана за чай, ако ви се пие.

После сестрата излезе и Касандра установи, че Нел е отворила очи и е вперила поглед в нея.

— Ти коя си?

— Аз съм Касандра.

Объркване.

— Познавам ли те?

Лекарят бе предрекъл, че така ще стане, но въпреки това я заболя.

— Да, Нел.

Нел я изгледа с воднистосивите си очи и примигна неуверено.

— Не си спомням…

— Шшшт… Всичко е наред.

— Коя съм аз?

— Казваш се Нел Андрюс — предпазливо й обясни Касандра и я хвана за ръката. — На деветдесет и пет години си. Живееш в стара къща в Падингтън.

Устните на Нел трепереха — съсредоточено се мъчеше да проумее думите.

Касандра взе кърпичка от нощното шкафче и се протегна да избърше струйка слюнка от брадичката на Нел.

— Държиш антикварно магазинче в търговския център на Латроуб Теръс — продължи тя тихо. — Двете с теб продаваме старинни предмети.

— Познавам те — немощно заяви Нел. — Ти си момичето на Лезли.

Касандра примигна изненадано. Рядко споменаваха майка й — нито веднъж през детството на Касандра и нито веднъж през десетте години, откакто се бе върнала и живееше в апартамента под къщата на Нел. Бяха сключили негласно споразумение помежду си да не си припомнят миналото, което и двете по различни причини предпочитаха да забравят.

Нел се сепна. Очите й уплашено огледаха лицето на Касандра.

— Къде е момчето? Дано да не е тук. Тук ли е? Не искам да ми пипа нещата. Разваля ги.

На Касандра й прималя.

— Вещите ми са ценни. Не го пускай да ги доближава.

В съзнанието й се появиха думи, Касандра се препъна в тях.

— Не… не, не, няма. Не се тревожи, Нел. Той не е тук.

* * *

По-късно, когато баба й отново изпадна в несвяст, Касандра се замисли над жестоката способност на съзнанието да изважда на повърхността частици от миналото. Защо в заника на живота в главата на нейната баба отекваха гласовете на хора, които отдавна си бяха отишли? Винаги ли става така? Дали онези, на които вече са отредени места на безшумния кораб на смъртта, оглеждат пристана за лицата на отдавна починалите свои познати?

Явно след това Касандра бе заспала, защото следващото й усещане беше за нова промяна в обстановката в болницата. Бяха навлезли още по-навътре в тунела на нощта. Светлините в коридора бяха затъмнени и навсякъде край нея се чуваха шумовете, съпътстващи съня. Беше се отпуснала прегърбена на стола, вратът й бе схванат, а глезенът, подал се под тънкото одеяло, беше изстинал. Знаеше, че е късно, и се чувстваше изморена. Какво я събуди?

Нел. Дишаше шумно. Отново беше в съзнание. Касандра бързо се приближи до леглото и приседна от едната страна. В полумрака очите на Нел бяха изцъклени, бледи и мътни като зацапана с боя вода. Тъничката нишка на гласа й беше почти изцяло прокъсана. Отначало Касандра не я чуваше и мислеше, че устните й мълвят изгубени думи, изговорени много отдавна. После си даде сметка, че всъщност Нел говори.

— Жената — нареждаше тя, — жената каза да почакам…

Касандра погали топлото чело на Нел, отметна назад меките кичури коса, които някога блестяха като нишки сребро. Пак онази жена.

— Тя няма да има нищо против — увери я Касандра. — Жената няма да има нищо против, ако отидеш.

Устните на Нел се присвиха, после потрепериха.

— Не бива да мърдам от мястото си. Тя ми нареди да чакам тук, на кораба. — Шепнеше. — Жената… Писателката… Не казвай на никого.

— Шшшт, на никого няма да кажа, Нел, няма да кажа на жената. Можеш да вървиш.

— Тя каза, че ще дойде да ме вземе, но аз се преместих. Не останах, където ми каза да стоя.

Баба й започна да диша мъчително, започваше да изпада в паника.

— Моля те, не се тревожи, Нел, моля те! Всичко е наред, повярвай ми.

Главата на Нел клюмна на една страна.

— Не мога да се махна… Не бива… Жената…

Касандра натисна копчето, за да повика помощ, но лампичката над леглото не светна. Тя се поколеба, ослушвайки се за забързани стъпки по коридора. Клепачите на Нел потръпваха — баба й си отиваше.

— Ще повикам сестрата…

— Не! — Нел се пресегна слепешката и се помъчи да хване ръката на Касандра. — Не ме оставяй! — Плачеше. По бледата й кожа блестяха неми сълзи.

Касандра прехапа устни.

— Всичко е наред, бабо. Ще повикам помощ. Веднага се връщам, обещавам.

4

Брисбън, 2005 г.

Къщата сякаш узна, че господарката й си е отишла, и макар да не може да се каже, че скърбеше за нея, потъна в упорито мълчание. Нел не си падаше по компаниите и празненствата (мишките в кухнята вдигаха повече шум от внучката й), затова къщата бе привикнала към кротко ежедневие без суетня, притеснения и шум. Ето защо й подейства като шок, когато най-неочаквано и без никакво предупреждение започнаха да се стичат хора, да се събират в стаите и в градината, да сърбат чай и да ронят трохи. Сгърбена зад огромния антикварен център на хребета, къщата изтърпя стоически това последно безобразие.

Разбира се, всичко бе организирано от лелите. Касандра би предпочела да мине без това, да почете паметта на баба си в тесен кръг, обаче лелите й не даваха и дума да се издума. Заявиха, че непременно трябва да се направи бдение за Нел. Роднините искали да изразят почитта си, приятелите на Нел също. А и така било редно.

Касандра не можеше да се противопостави на подобна простодушна увереност. Преди би подела спор, но вече не. Освен това лелите й бяха неудържима стихия и всяка притежаваше невероятна енергия за достопочтената си възраст (дори най-младата, леля Хети, беше на седемдесет и пет и нито ден по-малко). Затова Касандра преодоля опасенията си, устоя на порива да изтъкне непоколебимата липса на приятели в живота на Нел и се залови да изпълнява възложените й задачи: да подрежда чаените чаши и чинийки, да търси вилички за тортата, да поразчисти някои от вехториите на Нел, та да има къде да седнат братовчедите й. Остави лелите да се суетят наоколо й, подобаващо самомнителни и важни.

Всъщност на нея не й се падаха точно лели — бяха по-младите сестри на Нел, лели на майката на Касандра. Лезли обаче не се съобразяваше много-много с тях, затова те побързаха да вземат под крилото си Касандра.

Беше й минало през ума, че майка й може да дойде на погребението, да се появи в крематориума по време на ритуала, като изглежда с трийсет години по-млада, отколкото е в действителност, и, както винаги, да привлече върху себе си изпълнени с възхищение погледи. Красива, млада и невероятно нехайна.

Но не дойде. Сигурно щеше да изпрати картичка с доста неподходяща за случая картинка. Едър и засукан почерк, който привлича вниманието към себе си, а отдолу — многобройни целувки и прегръдки. Обикновено човек изхвърля такива непотребни картички с безлични думи.

Касандра потопи ръце в мивката и отново разбърка съдържанието.

— Е, според мен мина чудесно — отбеляза Филис, най-голямата след Нел и със сигурност най-властната. — На Нел щеше да й хареса.

Касандра отмести поглед встрани.

— Е… — поде Филис и замлъкна за малко, докато избърше някакъв съд — щеше да й хареса, обаче поначало щеше да настоява, че не иска никакви такива работи. — Изведнъж изпадна в майчинско настроение. — Ами ти? Как си?

— Добре съм.

— Струваш ми се слабичка. Храниш ли се?

— Три пъти дневно.

— Може малко да понапълнееш. Ела на чай утре вечер, ще поканя всички от семейството и ще приготвя моя селски пай.

Касандра не възрази.

Филис огледа предпазливо старата кухня и хлътналия капак на печката.

— Не те ли е страх да живееш сама?

— Не, не ме е страх…

— Обаче е самотно — отбеляза Филис и сбърчи нос в показно съчувствие. — Разбира се, че си самотна. И това е съвсем естествено, двете с Нел си правехте компания, нали така? — Не изчака потвърждение, а положи луничавата си ръка върху ръката на Касандра и продължи да нарежда: — Ще се оправиш и нека ти кажа защо. Винаги е тъжно да изгубиш човек, на когото държиш, но не е чак толкова тежко, ако човекът е на възраст. Това е в реда на нещата. Много по-трудно е, ако е млад… — Прекъсна изречението по средата с напрегнати рамене и поруменели бузи.

— Да — побърза да се съгласи Касандра, — така е, разбира се. — Спря да мие чашите, облегна се и погледна през прозореца към задния двор. По пръстите й към златната халка, която още носеше, се плъзна пяна. — Трябва да изляза да оплевя градината. Латинката ще прекоси пътеката, ако не внимавам.

Филис признателно се вкопчи в новата цел.

— Ще изпратя Тревър да ти помогне. — Разкривените й пръсти се вкопчиха още по-силно в ръката на Касандра. — Следващата събота добре ли е?

В този момент откъм всекидневната се появи леля Дот и внесе поредния поднос с мръсни чаени чаши. Шумно ги стовари на плота и притисна пълната си длан към челото.

— Най-сетне — оповести тя и погледна към Касандра и Филис през невъзможно дебелите стъкла на очилата си. — Тези са последните. — Влезе в кухнята с патешка походка и надникна под кръглия похлупак на кутията за торта. — Доста огладнях.

— О, Дот, та ти току-що яде! — отбеляза Филис, зарадвана от възможността да превърне смущението си в укор.

— Преди цял час.

— С твоята жлъчка? Нали уж си следиш теглото?

— Така е — потвърди Дот, изправи се и стисна внушителната си талия с две ръце. — Отслабнала съм с три килограма от Коледа. — Върна пластмасовия капак на мястото му и срещна изпълнения със съмнение поглед на Филис. — Наистина.

Касандра овладя усмивката си и продължи да мие чашите. Филис и Дот бяха доста закръглени, всичките й лели бяха пълнички. Като майка си и като нейната майка преди това. Нел единствена се бе избавила от семейното проклятие и бе наследила фигурата на дългурестия си баща ирландец. Голяма гледка бяха: слабичката и висока Нел и дундестите й сестри.

Филис и Дот продължаваха да се препират и Касандра знаеше от опит, че ако отвлече вниманието им, спречкването ще се задълбочи, докато едната (или и двете) не захвърли кърпата за съдове и не изхвърчи от къщата, дълбоко възмутена. Виждала бе да се случва и преди, но така и не свикна с начина, по който някои думи, изрази и погледи, продължили съвсем малко повече от необходимото, възпламеняваха наново недоразумение, възникнало преди много години. Като единствено дете, Касандра намираше отъпканите пътеки на общуване между сестрите едновременно очарователни и ужасяващи. За щастие, другите й лели вече бяха отведени от близките си и не можеха да дадат своя принос към спора.

Касандра се прокашля.

— Знаете ли, канех се да ви попитам нещо… — Тя леко повиши тон и почти успя да привлече вниманието им. — За Нел. Нещо, което спомена в болницата.

Филис и Дот се извърнаха с пламнали бузи. Овладяха се при споменаването на сестра им. Името й им напомни защо са тук и защо бършат чаените сервизи.

— За Нел ли? — попита Филис.

Касандра кимна.

— В болницата, малко преди края, тя заговори за някаква жена. Жената, така я наричаше, или Писателката. Явно смяташе, че са на някакъв кораб.

Филис присви устни.

— Мислите й са блуждаели, нямала е представа какви ги говори. Сигурно е някоя героиня от сериалите, които гледаше. Нали зяпаше някакъв филм, в който действието се развиваше на кораб?

— О, Фил! — поклати глава Дот.

— Сигурна съм, че го е споменавала…

— Стига, Фил — прекъсна я Дот. — Нели вече я няма. Няма смисъл от тези работи.

Филис скръсти ръце пред гърдите си и изсумтя колебливо.

— Трябва да й кажем — тихо каза Дот. — Няма да й навреди. Вече не.

— Какво да ми кажете?

Касандра изгледа първо едната, после другата. Зададе въпроса с намерение да сложи край на спора, но не бе очаквала да се натъкне на този странен намек за тайнственост. Лелите й бяха толкова съсредоточени една върху друга, че май бяха забравили присъствието й.

— Какво да ми кажете? — повтори.

Дот погледна Филис с извити вежди.

— По-добре да излезе от нас, отколкото да го научи по друг начин.

Филис кимна почти незабележимо, срещна погледа на Дот и се усмихна мрачно. Знаеха нещо, което отново ги превърна в съюзнички.

— По-добре ела и седни — рече Филис най-накрая. — Дот, скъпа, стопли чайника, ако обичаш, да си направим по един чай.

Касандра последва Филис във всекидневната и седна на канапето на Нел. Филис разположи широката си задница от другата страна и май позагуби нишката.

— Не знам откъде да започна. От много отдавна не съм мислила за тези неща.

Касандра недоумяваше. За кои неща?

— Това, което ще ти кажа, е голямата тайна на семейството ни. Всяко семейство си има тайна, уверявам те, просто някои тайни са по-големи от други. — Погледна намръщено към кухнята. — Защо Дот се бави толкова?

— За какво става въпрос, Фил?

Лелята въздъхна.

— Зарекох се да не казвам на никого. Цялата история така разедини семейството, че е по-лесно да се преструваме, че не се е случила. Страшно ми се иска да беше така и татко да беше запазил тайната за себе си. Той обаче смяташе, че постъпва правилно, клетият.

— Какво е направил?

Дори да я беше чула, Филис с нищо не го показа. Историята си беше нейна и тя щеше да я разкаже, както и когато си поиска.

— Бяхме щастливо семейство. Нямахме бог знае какво, но бяхме щастливи. Мама, татко и ние, момичетата. Както знаеш, Нели беше най-голямата, а после, след промеждутък от десетина години заради Първата световна война, се родихме и ние, останалите. — Усмихна се. — Няма да повярваш, но навремето Нели беше душата на семейството. Всички я обожавахме — беше като майка за нас, по-малките, особено след като мама се разболя. Нел се грижеше всеотдайно за мама.

Касандра прекрасно си представяше как Нел се грижи за умиращата си майка, но трудно можеше да повярва, че раздразнителната й баба е била душата на семейството.

— Какво се случи?

— Много време никой от нас не знаеше. Така искаше Нел. В семейството ни всичко се промени, а никой не проумяваше защо. Голямата ни сестра се превърна в друг човек, сякаш вече не ни обичаше. Не стана изведнъж, не беше толкова драматично. Тя се затвори постепенно, отдръпна се от нас. Беше голяма загадка и доста мъчителна, а татко отказваше да обсъжда темата, колкото и да го ръчкахме.

Всъщност съпругът ми, мир на праха му, най-сетне ни насочи в правилната посока. Несъзнателно, уверявам те — не че целенасочено бе разбулил тайната на Нел. Просто се запали по историята, това е. След раждането на Тревър се зае да прави родословно дърво. И майка ти се роди тогава, през четирийсет и седма. — Филис замълча и огледа Касандра изпитателно, сякаш да провери дали тя по някакъв начин не предусеща какво предстои. Нищо подобно.

— Помня ясно като бял ден как един ден той влезе в кухнята и заяви, че не открива в регистъра никакви данни за раждането на Нели. „Няма да откриеш, естествено — казах, — Нели е родена в Мерибъро, преди семейството да си събере багажа и да се премести в Брисбън.“ Дъг кимна и каза, че и той така си помислил, обаче после писа за подробности до регистъра в Мерибъро и от там му отговориха, че такива няма. — Филис изгледа Касандра многозначително. — Тоест Нел не съществува. Поне не официално.

Касандра вдигна поглед, когато Дот влезе в кухнята и й подаде чаша чай.

— Не разбирам.

— Естествено, миличка — успокои я Дот и се настани на креслото до Филис. — Дълго време и ние не проумявахме. — Поклати глава и въздъхна. — Докато не говорихме с Джун. На сватбата на Тревър, нали, Фили?

Филис кимна.

— През хиляда деветстотин седемдесет и пета. Толкова се ядосах на Нел. Неотдавна бяхме изгубили татко, женех големия си син, племенника на Нели, а тя дори не благоволи да се появи. Замина на почивка. Това беше причината през онзи ден да се разговоря с Джун. Признавам, че хубавичко й се оплаках от Нел.

Касандра се обърка — все не успяваше да се ориентира в пространната мрежа от приятели и роднини на лелите си.

— Коя е Джун?

— Една братовчедка — поясни Дот, — от страна на мама. Не може да не си я виждала. Беше около година по-голяма от Нел и двете бяха неразделни като малки.

— Явно са били близки — изсумтя Филис, — понеже Нел беше разказала само на Джун какво се е случило.

— Какво се е случило, кога? — попита Касандра.

Дот се приведе напред.

— Татко казал на Нел…

— Татко казал на Нел нещо, което изобщо не е трябвало да й казва — побърза да се намеси Филис. — Горкичкият, смятал, че постъпва правилно. До края на живота си съжаляваше, понеже след това нещата помежду им се промениха.

— А той винаги е имал слабост към Нел.

— Обичаше ни всичките — сряза я Филис.

— О, Фил! — завъртя безпомощно очи Дот. — Още не можеш да го признаеш. Нел чисто и просто му беше любимка. По ирония на съдбата, както се оказа впоследствие.

Фил не отговори, затова Дот с радост пое нещата в свои ръце.

— Случило се през нощта на двайсет и първия й рожден ден. След тържеството…

— Не било след тържеството, а по време на тържеството — поправи я Филис и се извърна към Касандра. — Явно е преценил, че това е идеалният момент да й каже, понеже била на прага на новия си живот и така нататък. Била сгодена, щяла да се жени. Не за дядо ти, за друг мъж.

— Наистина ли? — учуди се Касандра. — Нищичко не ми е казвала.

Филис кимна мъдро.

— Любовта на живота й, мен ако питаш. Местен младеж, съвсем различен от Ал.

Последните думи Филис изрече с известна неприязън. Не беше тайна, че лелите й не одобряваха съпруга американец на Нел. Нищо лично, казваше си думата презрението на местните хора към американските войници, които се стичаха в Брисбън след Втората световна война с пари, елегантни униформи и екзотичен акцент и отмъкваха сериозна част от жените в града. Вместо неодобрението на семейството й да засегне Нел, то й доставяше някакво извратено удоволствие.

— И какво стана? Защо не се е омъжила за него?

— Отмени годежа няколко седмици след тържеството — каза Филис. — Толкова се разстроихме — поклати глава тя. — Всички много харесвахме Дани, а той, горкият, направо беше съкрушен. В крайна сметка се ожени за друга точно преди Втората световна. Не че това му донесе щастие — така и не се върна от войната с японците.

— Баща ви ли каза на Нел да не се омъжва за него? — попита Касандра. — Това ли й е заръчал онази нощ? Да не се жени за Дани?

— Едва ли — вметна подигравателно Дот. — Татко смяташе, че Дани е чисто злато, нито един от нашите съпрузи не може да се мери с него.

— Тогава защо Нел е развалила годежа?

— Отказваше да обясни дори на Дани, а ние почти луднахме, докато се мъчехме да разберем — каза Филис. — Знаехме само, че Нел не иска да разговаря нито с татко, нито с Дани.

— Докато Филис не разпита Джун — поясни Дот.

— Почти четирийсет и пет години по-късно.

— Какво каза Джун? — попита Касандра. — Какво се е случило на празненството?

Филис отпи глътка чай и погледна Касандра с извити вежди.

— Татко казал на Нел, че той и мама не са я родили.

— Осиновена ли е?

Лелите се спогледаха.

— Не точно — отвърна Филис.

— По-скоро са я намерили — поясни Дот.

— Взели.

— Задържали при себе си.

— Къде са я намерили? — смръщи се Касандра.

— На пристана в Мерибъро — отговори Дот. — Където големите кораби пристигат от Европа. Естествено, вече не акостират тук, има много по-големи пристанища, пък и в днешно време хората летят…

— Татко я намерил — заразказва Филис, — когато била съвсем мъничка. Точно преди началото на Първата световна война. Хората масово напускали Европа, а тук, в Австралия, ги посрещали охотно. През ден пристигали кораби. По онова време татко бил управител на пристанището и работата му била да следи дали пътниците са тези, за които се представят, и дали са пристигнали по местоназначение. Някои дори не говорели английски.

Доколкото знам, един ден настанала някаква бъркотия. След кошмарно плаване от Англия на пристанището най-сетне акостирал кораб. Имало зараза от тиф, пострадали от слънчев удар, какво ли не, а след пристигането на кораба установили, че на борда има допълнителен багаж и хора, които не са в списъка. Ужасно главоболие. Татко успял да оправи нещата, разбира се — винаги е умеел да поддържа всичко в ред, — но се забавил на пристанището по-дълго от обикновено, за да е сигурен, че всичко е както трябва. Искал да разкаже на нощния пазач за случилото се и да му обясни защо в канцеларията има оставен багаж. Докато чакал човекът да се появи за дежурството си, забелязал някого на пристана. Момиченце на не повече от четири годинки, седнало върху детско куфарче.

— Наоколо нямало никой друг — поклати глава Дот. — Тя била съвсем самичка.

— Татко се помъчил да разбере коя е, но малката, разбира се, не искала да му каже. Не знаела, не си спомняла. На куфара й нямало етикет с името, вътре също нямало нищо, което да му помогне — поне той не намерил. Вече било късно, стъмвало се и времето се разваляло. Татко знаел, че момиченцето сигурно е гладно, затова не му оставало друго, освен да я вземе със себе си у дома. Какво да направи? Не можел да я зареже цяла нощ на пристана под дъжда, нали?

Касандра поклати глава, мъчейки се да свърже образа на измореното момиченце от разказа на Фили с онази Нел, която познаваше.

— Джун ни разказа, че на следващия ден, когато отишъл на работа, татко очаквал обезумели от тревога роднини, полицаи, разследване…

— Нищо подобно — продължи Дот. — Дните се нижели, а никой не повдигал въпроса.

— Сякаш момиченцето не оставило никаква следа. Естествено, опитали да открият коя е, но всеки ден пристигали толкова много хора… а и с тези купища документи… лесно можеш да потулиш нещо.

— Или някого — въздъхна Филис. — Затова нашите задържали момиченцето.

— Какво друго им оставало?

— И й внушили, че е тяхна дъщеря.

— Една от нас.

— Докато не навършила двайсет и една — уточни Филис — и татко не решил, че тя трябва да узнае истината. Била намерениче и единственото, по което някой можел да я разпознае, бил куфарът й.

Касандра седеше мълчаливо и се опитваше да осмисли чутото. Обгърна с пръсти топлата си чаша с чай.

— Сигурно се е чувствала страшно самотна.

— И как не — съгласи се Дот. — Месеци наред на онзи грамаден кораб, а после и на празния пристан!

— И толкова време след това.

— Какво искаш да кажеш? — смръщи се неразбиращо Дот.

Касандра стисна устни. Какво иска да каже ли? Мисълта я връхлетя като вълна. Неминуемата самота на Нел. И сякаш в този момент тя зърна една значима страна от личността на Нел, която досега не познаваше. Или по-скоро внезапно проумя една особеност на Нел, която познаваше доста добре. Уединението, независимостта, раздразнителността й.

— Сигурно се е чувствала много самотна, когато е разбрала, че не е онази, за която се мисли.

— Да — съгласи се учудено Филис, — трябва да призная, че отначало не го разбирах. Когато Джун ми каза, не схванах колко много са се променили нещата, не бях способна да проумея защо Нел е приела разкритието толкова болезнено. Мама и татко много я обичаха, а ние, по-малките, направо обожавахме по-голямата си сестра. Не би могла дори да мечтае за по-хубаво семейство. — Облегна се на ръкохватката на стола, подпря главата си с ръка и изтощено разтърка лявото си слепоочие. — С течение на времето обаче осъзнах причината… случва се, нали? Проумях, че нещата, които приемаме за даденост, са важни. Нали разбираш: семейството, кръвната връзка, миналото… Тези неща ни правят това, което сме, а татко ги отне на Нел. Не е искал, но така се случи.

— Нел обаче сигурно е изпитала облекчение, че вие най-сетне знаете — отбеляза Касандра. — Вероятно в известен смисъл това я е улеснило.

Филис и Дот се спогледаха.

— Казали сте й, нали?

Филис се смръщи.

— Аз за малко да го сторя на няколко пъти, но все не намирах думи, не бях в състояние да го причиня на Нел. Толкова отдавна криеше и не обелваше нито дума пред нас, че бе изградила целия си живот около една тайна, която се стремеше да запази само за себе си. Струваше ми се… ами не знам… едва ли не жестоко да съборя тези стени. Все едно за втори път да я лиша от същност. — Поклати глава. — Но пък може би всичко това са празни оправдания. Нел можеше да бъде жестока, ако поиска, а на мен вероятно просто не ми достигна смелост.

— Смелостта или липсата на смелост нямат нищо общо — категорично заяви Дот. — Всички бяхме единодушни, че така е по-добре, Фили. Нел искаше така.

— Да, май имаш право — съгласи се Филис. — Все пак се чудя. Не че не сме имали сгодни случаи — например в деня, когато Дъг взе куфара.

— Точно преди смъртта си — обясни Дот на Касандра — татко накара съпруга на Фили да занесе на Нел куфара й. Нито думичка не каза обаче за съдържанието му. Такъв си беше татко — и той като Нел умееше да пази тайна. Беше крил куфара през всичките тези години. Всичко си беше вътре, точно както когато я намерил. Прибрал го така, че да го намерят само плъховете и хлебарките.

— Интересното е, че щом зърнах куфара онзи ден, си спомних разказа на Джун. Допуснах, че точно това е куфарът, с който татко е открил Нел на пристанището преди много години, но изобщо не съм подозирала, че през цялото време е бил в дъното на килера. Не съм свързвала куфара с Нел и с нейния произход. Ако изобщо някога съм се замисляла, то е колкото да се запитам за какво им е на мама и на татко такъв смешен куфар. Беше съвсем малък, детски. От бяла кожа със сребърни закопчалки, много лъскави…

Фили продължи да описва куфара, макар изобщо да не се налагаше, понеже Касандра прекрасно знаеше как изглежда той.

Нещо повече, знаеше и какво има вътре.

5

Брисбън, 1976 г.

Касандра разбра накъде са се запътили веднага щом майка й свали прозореца и нареди на служителя на бензиностанцията да напълни резервоара до горе. Мъжът подметна нещо и майка й се засмя кокетно. Той намигна на Касандра, преди погледът му да се плъзне към дългите покафенели крака на Лезли, обути с къси панталонки от деним. Касандра беше свикнала мъжете да зяпат майка й и не обръщаше особено внимание на този факт. Предпочете да зарее поглед през своя прозорец и се замисли за баба си Нел. Защото тъкмо при нея отиваха. Имаше само една причина майка й да зарежда бензин за повече от пет долара — за да предприеме едночасовото пътуване по югоизточната магистрала до Брисбън.

Касандра открай време изпитваше страхопочитание към Нел. Беше я виждала само пет пъти (поне доколкото си спомняше), но особа като Нел не се забравя лесно. Първо на първо, тя беше най-възрастният човек, когото Касандра познаваше. И не се усмихваше като другите хора, което й придаваше някак величествен и доста плашещ вид. Лезли не говореше много за Нел, но веднъж, докато Касандра беше в леглото, а майка й се дърлеше с тогавашното си гадже (преди Лен), чу да наричат Нел вещица и макар че Касандра вече не вярваше в магии, образът се загнезди в съзнанието й.

Нел наистина приличаше на вещица. Дългата й сребриста коса беше прибрана на кок на тила, из цялата къща и в градината й беше пълно с котки, живееше на склона на хълма в Падингтън в тясна дървена постройка с олющена лимоненожълта боя и обрасла градина. Имаше навика да се вторачва в човек така, сякаш ей сега ще го омагьоса.

Профучаха по Логан Роуд със свалени прозорци, а Лезли припяваше с радиото — новата песен на АББА, която пускаха постоянно по „Каунтдаун“. Прекосиха река Брисбън, подминаха центъра на града и продължиха през Падингтън с подобните на гъби комини от гофрирана ламарина, впити в склоновете. Малко след Латроуб Теръс, надолу по стръмния склон и по средата на тясна уличка се намираше къщата на Нел.

Лезли се качи на тротоара и рязко спря колата, като изключи мотора. Касандра поседя още малко. През предното стъкло слънцето огряваше краката й и кожата от задната страна на коленете бе топла и влажна и лепнеше към седалката от винил. Изскочи от колата заедно с майка си, застана до нея на тротоара и неволно вдигна поглед към тясната и висока постройка.

От едната страна минаваше тънка и напукана бетонна пътека. Доста по-нагоре имаше порта, но преди години някой беше преградил стълбището, входът вече не се виждаше и Лезли обясни, че днес никой не го използва. Додаде, че на Нел така й харесвало: пречело на хората да се отбиват неканени, но с убеждението, че са добре дошли. Улуците бяха стари и паянтови, а по средата имаше голяма и ръждясала по ръба дупка, през която в дъждовно време сигурно се изливаха кофи вода. Касандра отбеляза мислено, че днес няма никакви изгледи да вали, понеже вятърният звънец подрънкваше на топлия ветрец.

— Божичко, Брисбън е такава вмирисана дупка! — възкликна Лезли, надникна над големите си бронзирани слънчеви очила и поклати глава. — Слава богу, че се измъкнах от тук!

От горния край на алеята се разнесе шум. Лъскава котка с карамелен цвят прикова новопристигналите с отчетливо недружелюбен поглед. Пантите на портата изскърцаха, после се чуха стъпки. До котката се появи висока фигура със сребриста коса.

Касандра си пое дъх. Нел. Сякаш се изправяше лице в лице с роден от въображението си образ.

Двете жени стояха прави и се взираха една в друга. Никой не говореше. Касандра имаше странното усещане, че е свидетел на тайнствен ритуал за възрастни, който не разбира добре. Тъкмо се чудеше защо продължават да стърчат прави, кой ще направи следващия ход, когато Нел наруши мълчанието.

— Струва ми се, че се уговорихме първо да се обаждаш.

— Радвам се да те видя, мамо.

— В момента подреждам кашоните за един търг. Пръснала съм вещи навсякъде и няма място за сядане.

— Ще се оправим някак. — Лезли махна с пръсти по посока на Касандра. — Внучката ти е жадна, а навън е адски горещо.

Нел бавно въздъхна.

— Хайде тогава, по-добре да влезем.

Лезли намигна на Касандра и й даде знак да я последва, като повдигна едното си рамо.

Касандра се загледа как двете жени поемат по тясната бетонна алея към задната страна на къщата. В поведението на майка й имаше нещо странно, някаква нервност, с която Касандра не беше привикнала и която не можеше да си обясни.

— Хайде, Каси — подкани я Лезли от края на пътеката. — Не се мотай. Тъкмо обяснявам на баба ти колко добро момиче си, а ти ме опровергаваш.

* * *

Нел не преувеличаваше за бъркотията. Подът беше покрит с намачкани шумолящи вестници на огромни накъдрени купчини. Върху масата, същински остров сред морето от вестникарска хартия, имаше безброй порцеланови, стъклени и кристални предмети. Вехтории, помисли си Касандра, доволна, че си е спомнила звучната дума.

— Ще сложа чайника — каза Лезли и се понесе към другия край на кухнята.

Нел и Касандра останаха сами и по-възрастната жена прикова внучката си с поглед по типичния си обезпокоителен начин.

— Източила си се — отбеляза най-сетне. — Обаче още си слабичка.

Касандра кимна. Вярно беше, децата в училище непрекъснато й го натякваха.

— И аз бях кльощава като теб — каза Нел. — Знаеш ли как ме наричаше баща ми?

Касандра вдигна рамене.

— Крачета с късмет. Понеже имали късмет, че не се пречупват. — Нел започна да сваля чаени чаши от куките в старомоден бюфет. — Чай ли пиеш, или кафе?

Касандра поклати глава възмутено. През май навършваше десет, но все още беше малко момиченце и не беше свикнала възрастните да я питат дали пие напитки за възрастни.

— Нямам плодов сок, нито газирано — предупреди я Нел, — никакви такива работи.

— Обичам мляко — успя да отрони Касандра.

Нел примигна срещу нея.

— В хладилника е, купувам за котките. Шишето сигурно ще е хлъзгаво, така че се постарай да не го изпуснеш на пода ми.

След като наляха чая, майката на Касандра я прати навън. Денят беше слънчев и топъл, не беше полезно за едно малко момиченце да стои затворено вкъщи. Баба Нел додаде, че й позволява да си играе на приземния етаж, стига да не мести нищо. И в никакъв случай да не влиза в жилището долу.

* * *

Беше един от онези горещи и сухи австралийски периоди, когато дните изглеждат нанизани плътно един подир друг без никаква пролука. Вентилаторите просто раздвижват горещия въздух, цикадите направо ще те оглушат, дишането коства напрежение и не ти остава друго, освен да лежиш по гръб и да чакаш да отминат януари и февруари, да връхлетят мартенските бури и след това най-сетне да лъхне първият априлски порив.

Касандра обаче не го знаеше. Тя беше дете и се отличаваше с типичната детска издръжливост на сурови климатични условия. Щяха да минат поне десет години, преди нетърпимата и задушлива лятна жега на Брисбън да започне да й се отразява.

Пусна мрежата на вратата да се захлопне зад гърба й и се запъти по пътеката към градината отзад. Нападалите червени жасминови цветчета се бяха изпекли на слънцето — черни, сухи и спаружени. Настъпи ги с обувката си, докато вървеше. Изпита известно удоволствие от появилите се по светлия бетон петна.

Седна на малката желязна градинска пейка в просеката горе и се зачуди колко време се очаква от нея да се забавлява в странната градина на загадъчната си баба. Хвърли поглед назад към къщата. За какво ли си говореха баба й и майка й и защо изобщо беше това гостуване днес? Както и да превърташе въпросите в главата си, от колкото и различни ъгли да ги гледаше, не стигна до никакви отговори.

След известно време градината силно я заинтригува. Заряза въпросите и се зае да събира пълните със семенца шушулчести плодчета на циганчето, а една черна котка я наблюдаваше от разстояние с престорена апатия. Когато натрупа доста плодчета, Касандра се покатери на най-ниския клон на манговото дърво в задния ъгъл на двора, внимателно обхванала шушулките в шепа, и започна да ги пука една по една. Забавляваше се с хладните лепкави семенца, които се пръскаха в ръцете й, с изненадата на котката, когато едно плодче падна между лапите й, с усърдието, с което животинката погна шушулката, понеже я обърка със скакалец.

След като пукна всички плодчета, Касандра изтри длани в късите си панталонки и се зазяпа безцелно. От другата страна на телената ограда имаше голяма бяла правоъгълна сграда. Касандра знаеше, че това е театърът на Падингтън, макар че сега беше затворен. Някъде наблизо се намираше магазинчето за антикварни вещи на баба й. Касандра го посети при предишно импровизирано посещение на Лезли в Брисбън. Тогава тя остана при баба си, а майка й отиде да се види с някого.

Нел й позволи да излъска един сребърен сервиз за чай. Беше й приятно — да усеща мириса на препарата, да вижда как парцалчето почернява, а чайниците лъсват сребристи. Нел дори й обясни някои от маркировките — лъв за чисто сребро, леопардова глава за Лондон, буква за годината на производство. Беше като таен код. По-късно през седмицата Касандра прерови къщата с надеждата да намери сребърен предмет, който да излъска и разшифрова пред Лезли. Обаче не намери нищо. Чак сега си спомни колко й стана приятно да изпълни възложената от баба й задача.

Когато денят напредна и слънцето застана насред небето, манговите листа започнаха да провисват от жегата, а песните заседнаха в гърлата на свраките, Касандра тръгна обратно по градинската пътека. Майка й и Нел още бяха вътре — виждаше призрачните им силуети през мрежата на вратата, — затова продължи и заобиколи къщата. Имаше голяма дървена плъзгаща се врата и когато Касандра дръпна ръчката и я отвори, отзад се показа сумрачният сутерен.

Сумракът беше в такъв контраст с яркото слънце навън, че момиченцето сякаш прекрачи прага на друг свят. Касандра усети прилив на вълнение, когато пристъпи вътре и обиколи стаята околовръст. Помещението беше просторно, но Нел се бе постарала да го напълни. Кашони с най-различна форма и големина бяха натрупани от пода до тавана покрай трите стени, а на четвъртата бяха облегнати няколко прозореца и врати, част от които с изпочупени стъкла. Единственото свободно място беше порталът на далечната стена, откъдето се влизаше в стаята, наричана от Нел „жилището“. Касандра надникна вътре и установи, че помещението е голямо колкото спалня. Две от стените бяха покрити с лавици, отрупани със стари книги. До стената в дъното имаше сгъваемо легло с покривка на червени, бели и сини кръпки. Единствената светлина в стаята проникваше през малко прозорче, но някой го бе заковал напречно с дъски. Сигурно за да не влизат крадци, предположи Касандра. Макар да не проумяваше какво биха търсили крадци в такава стаичка.

Страшно й се прииска да се излегне на леглото, да усети допира на хладната покривка до топлата си кожа, но Нел й бе казала съвсем ясно — можеше да си играе долу, но да не влиза в жилището, а Касандра беше свикнала да бъде послушна. Затова, вместо да влезе в жилището и да се излегне на леглото, се обърна. Отиде до мястото, където някакво дете преди много време беше нарисувало върху циментовия под квадрати за игра на дама. Потърси подходящо камъче в ъглите на стаята и отхвърли няколко, преди да се спре на един загладен и без назъбени краища, които да го отклоняват от зададената траектория.

Касандра го търкулна — той попадна точно в средата на първия квадрат — и заподскача. Беше стигнала до квадрата с цифрата седем, когато гласът на баба й, остър като натрошено стъкло, прониза пода и долетя от горния етаж:

— Що за майка си ти?

— Не по-лоша от теб.

Касандра застина на един крак насред квадрата и се заслуша. Настана мълчание или поне тя не чуваше нищо. Най-вероятно двете просто отново бяха снишили глас, понеже само броени метри ги деляха от съседите от двете страни. Лен винаги напомняше на майката на Касандра, докато се карат, че не иска други хора да си врат носа в техните работи. Явно тези двете обаче нямаха нищо против, че Касандра чува всяка дума.

Момичето залитна, изгуби равновесие и стъпи и с другия крак. Само за частица от секундата, после отново го вдигна. Дори Трейси Уотърс, която се славеше сред петокласничките като най-строгата съдийка на дама, би го допуснала и би й позволила да продължи, обаче на Касандра вече не й се играеше. Тонът на майка й я беше разстроил. Коремчето я заболя.

Хвърли камъка настрани и излезе от очертанията на играта.

Навън беше твърде горещо за разходка. Всъщност й се искаше да почете. Да избяга в Омагьосаната гора, да се покатери по Далечното дърво или да отиде с Великолепната петорка до Пещерата на бракониерите¹. Представи си книжката върху леглото си, където я беше оставила днес сутринта, точно до възглавницата. Глупаво постъпи, че не си я взе, чу тя гласа на Лен, както ставаше винаги когато направеше някоя глупост.

После се сети за лавиците на Нел, за старите книги в жилището. Баба й едва ли щеше да има нещо против Касандра да си избере книжка и да седне да почете. Щеше много да внимава да остави всичко, както го е намерила.

В жилището се долавяше силният мирис на прах и на отминалото време. Касандра плъзна поглед по гръбчетата на книгите по лавиците — червени, зелени и жълти — в очакване някое заглавие да прикове вниманието й. Котка с тигрова козина се бе изтегнала на третата лавица и успяваше да се задържи в ивичката слънчева светлина пред книгите. Касандра не я беше видяла досега и се зачуди откъде се е взело животното, как е успяло да се промъкне незабелязано. Котката явно усети, че я наблюдават, надигна се на предните си лапи и величествено изгледа Касандра. Сетне с единствено плавно движение скочи на пода и се скри под леглото.

Касандра я проследи с поглед и се запита какво ли е да се движиш толкова безшумно, напълно да изчезваш. Примигна. Може би не напълно все пак. От мястото, където котката се бе пъхнала под покривката, сега се бе подало нещо. Малко и бяло. Правоъгълно.

Касандра коленичи на пода и повдигна крайчеца на покривката. Надникна отдолу. Беше мъничък куфар, стар. Капакът се беше изкривил и Касандра виждаше част от вътрешността. Документи, бял плат, синя панделка.

Внезапно я завладя увереност, че трябва да узнае точно какво има вътре. С разтуптяно сърце издърпа куфара и облегна капака на леглото. Зае се да разглежда съдържанието му.

Сребърна четка за коса, стара и несъмнено ценна, с малка леопардова глава, обозначаваща Лондон, щампована близо до зъбците. Бяла рокля, мъничка и красива, старомодна рокличка, каквато Касандра не бе дори виждала, камо ли пък носила — момичетата в училище щяха да й се смеят, ако се издокара в такова нещо. Снопче листове, пристегнати със светлосиня панделка. Касандра остави панделката да се плъзне между пръстите й и побутна краищата, за да провери какво има отдолу.

Рисунка, черно-бяла скица. Най-красивата жена, която Касандра бе виждала някога, застанала под градинска арка. Не, не беше арка, а обрасъл със зеленина вход, началото на тунел от зеленина. Лабиринт, каза си Касандра най-неочаквано. Необикновената дума изплува съвсем отчетливо в съзнанието й.

Образът й беше странно познат и отначало Касандра не се замисли каква е причината. После осъзна — жената приличаше на героиня от детска книжка. Беше като илюстрация на вълшебна приказка от едно време: прислужницата, която се превръща в принцеса, щом красивият принц прозре какво се крие под дрипавите й дрехи. Касандра бе заела книжка с такива приказки от едно момиче в училище. В замяна всеки ден в продължение на един месец даваше на Лиса Джеферсън пликчето с картофения си чипс от кутията с обяда си. Четеше книжката следобед и вечер, когато си легнеше. Четеше вълшебните приказки, разглеждаше илюстрациите, неизброимите черни линии, които се съчетаваха в прелестни картинки.

Касандра се чудеше какво ли е усещането да създаваш такива неща, да вземеш молив и да сътвориш вълшебство. Когато майката на Лиса се появи в къщата на Лен и настоя да им върнат книжката, Касандра се опита да нарисува свои картинки. Не се получиха много хубави обаче и тя не ги показа на никого.

Остави рисунката на земята до себе си и насочи вниманието си към другите листове. Имаше няколко плика с писма в тях и тетрадка на редове, която някой беше изписал с издължени и къдрави букви. Касандра не разбираше почти нищо, все едно написаното беше на чужд език. Брошури и откъснати страници от списания бяха подпъхнати отзад заедно със стара снимка на мъж, жена и момиченце с дълги плитки. Касандра не разпозна никого.

Под тетрадката намери книжка с вълшебни приказки. Беше като книжката на Лиса, но много, много по-стара. Корицата беше от зелен картон, а буквите бяха златни: „Вълшебни приказки за момиченца и момченца“ от Елайза Мейкпийс. Касандра повтори името на писателката, наслаждавайки се на загадъчното му шумолене на устните си. Разгърна книжката и от вътрешната страна на корицата се натъкна на още една рисунка на същата жена, която тук изглеждаше някак по-различно. Не толкова жизнерадостна, по-старомодна. Касандра отгърна на първата приказка и стреснати сребристи люспеници се разбягаха на всички посоки. Страниците бяха пожълтели от времето и оръфани по краищата. Хартията беше ронлива и когато Касандра потърка едно подвито ъгълче, то се разпадна, превърна се на прах.

Касандра не можеше да устои. Сгуши се в средата на сгъваемото легло и се зачете. Мястото беше идеално за четене — прохладно, тихо и скришно. Касандра винаги се криеше, когато четеше, макар да не знаеше защо го прави. Сякаш не можеше да се отърси от обвинителното подозрение, че е мързелива, че няма как да не е нередно да се отдаде на толкова приятно занимание.

Но все пак му се отдаде. Спусна се в заешката дупка и слезе във вълшебния и загадъчен свят на една принцеса, която живееше със сляпа стара магьосница в колиба накрая на тъмна гора. Храбра принцеса — много по-храбра, отколкото Касандра щеше да бъде някога, — която кръстосваше земи и морета в търсене на една скъпоценна вещ.

Оставаха й две страници до края, когато стъпки по дъските горе привлякоха вниманието й.

Идваха.

Бързо се надигна, преметна крака от леглото и стъпи на пода. Отчаяно й се искаше да си дочете приказката, да разбере какво се случва с принцесата, дали е успяла да върне зрението на старицата и дали е живяла щастливо до края на дните си. Но нищо не можеше да направи. Подреди листовете, метна всичко обратно в куфара и го плъзна под леглото. Заличи всички следи от непокорството си.

Измъкна се от жилището, взе един камък и отново се запъти към разчертаното поле за игра на дама.

Когато майка й и Нел се появиха на плъзгащата се врата, Касандра беше успяла да си придаде вид на момиченце, което цял следобед си е играло на дама и дори не му е хрумнало да влезе в жилището.

— Ела тук, хлапе — повика я Лезли.

Касандра изтупа праха от панталонките си и се приближи до майка си и с учудване усети, че Лезли обгръща раменете й с ръка.

— Забавлява ли се?

— Да — отвърна предпазливо Касандра. Да не би да са я разкрили?

Майка й обаче не беше ядосана. Тъкмо наопаки, имаше почти победоносен вид. Погледна към Нел.

— Нали ти казах? Умее сама да се грижи за себе си.

Нел не отговори и майката на Касандра продължи:

— Каси, ще поостанеш при баба известно време. Нещо като приключение.

Изненада. Явно майка й имаше и друга работа в Брисбън.

— Тук ли ще обядвам?

Лезли се засмя — отново онези звучни камбанки.

— Всеки ден, струва ми се, докато дойда да те взема.

Неочаквано Касандра усети острите ръбове на камъка, който стискаше. Как ъгълчетата се врязваха във върховете на пръстите й. Отмести поглед от майка си към баба си. Някаква игра ли беше? Да не би майка й да се шегуваше? Почака да види дали Лезли няма да избухне в смях.

Тя не го стори, а само се взираше в Касандра с ококорените си сини очи.

Касандра не знаеше какво да каже.

— Не съм си взела пижамата — успя да промълви накрая.

При тези думи майка й се усмихна широко и с облекчение, а Касандра някак усети, че моментът на отказа е отминал.

— Не се тревожи за това, глупаче. В колата съм ти приготвила една чанта. Нали не си помисли, че ще те оставя без багаж?

По време на целия разговор Нел мълчеше сковано. Наблюдаваше Лезли с неодобрение, Касандра го забеляза. Явно баба й не искаше Касандра да остава. И Лен все повтаряше, че малките момичета само се пречкат.

Лезли отскочи до колата и се наведе през отворения заден прозорец да извади неголям сак. Касандра се зачуди какво ли й е сложила вътре и защо не я е оставила сама да си приготви багажа.

— Ето, хлапе — подхвърли Лезли чантата на Касандра. — Вътре има изненада за теб, нова рокля. Лен ми помогна да я изберем. — Изправи се и каза на Нел: — Само за седмица-две, обещавам. Докато с Лен се разберем. — Лезли разроши косата на Касандра. — Баба Нел много се радва, че ще й погостуваш. Ще прекараш истинска лятна ваканция сред промишлената пушилка. После ще има да разказваш на децата в училище.

Едва тогава бабата на Касандра се усмихна, но усмивката й не беше никак весела. Касандра знаеше какво е чувството да се усмихваш така. Самата тя често го правеше, когато майка й обещаеше нещо, което Касандра наистина много иска, но после не го изпълняваше.

Лезли лепна целувка на бузата на дъщеря си, стисна лекичко ръката й и изчезна. Преди Касандра да успее да я прегърне, да й поръча да кара внимателно и да я пита кога ще дойде да я вземе.

Двете с баба й наблюдаваха как старото комби слиза от тротоара, помъква се нагоре по склона в края на улицата, а после завива, изпускайки облаче от пушек, докато Касандра все още усещаше силно уханието на майчиния си парфюм във въздуха.

* * *

По-късно Нел приготви вечеря — тлъсти свински наденички, картофено пюре и разкашкан грах от консерва — и двете се нахраниха в тясното стайче до кухнята. Къщата на Нел нямаше дори мрежи по прозорците като в бунгалото на Лен на плажа Бърли, но пък баба й държеше пластмасова мухобойка върху перваза на прозореца. Действаше светкавично, ако я нападнеха мухи или комари. Толкова беше бърза и ударите й бяха толкова отработени, че котката, която спеше в скута на Нел, почти не помръдваше.

Четвъртитият вентилатор на стойка върху хладилника размяташе гъстия влажен въздух напред-назад, докато се хранеха. Касандра се стараеше да отговаря учтиво на въпросите, които баба й задаваше от време на време, преди мъчителната вечеря най-сетне да приключи. Касандра помогна да раздигнат масата, а после Нел я заведе в банята и се зае да пълни ваната с хладка вода.

— Единственото по-вредно от студена вана през зимата е гореща вана през лятото — поясни Нел делово. Извади кафява хавлия от шкафа и я постави върху казанчето на тоалетната. — Спри водата, когато ваната се напълни до тук — посочи тя пукнатина в зеления порцелан, после се изправи и приглади роклята си. — Ще се справиш, нали?

Касандра кимна, усмихна се и продължи да кима и да се усмихва, докато баба й затваряше вратата. Надяваше се да е дала правилен отговор, понеже поведението на възрастните понякога беше подвеждащо. Знаеше, че в повечето случаи големите не обичат децата да дават воля на чувствата си, поне на лошите си чувства. Лен често напомняше на Касандра, че добрите деца трябва да се усмихват и да се научат да пазят черните мисли за себе си. Нел обаче беше различна. Касандра не знаеше как точно го разбра, но усети, че при баба й правилата са други. Ама все пак по-добре да бъде предпазлива.

Затова не спомена четката за зъби, по-точно липсата на четка за зъби. Лезли винаги забравяше такива неща, когато заминаваха за няколко дни, но Касандра знаеше, че за седмица-две нищо няма да й стане. Прибра косата си на опашка и я завърза на темето с гумен ластик. У дома носеше шапката за душ на майка си, но не знаеше дали Нел има такава и не желаеше да пита. Покатери се във ваната и седна в хладката вода, сви колене и затвори очи. Заслуша се в плискането на водата по стените на ваната, в бръмченето на електрическата крушка, в жуженето на комар някъде горе.

Поседя така известно време и излезе от ваната неохотно, когато си даде сметка, че ако се забави още, Нел може да дойде да я потърси. Подсуши се, старателно провеси кърпата на напречната пръчка на душа, после старателно подравни краищата и нахлузи пижамата си.

Откри Нел в остъклената веранда да застила кушетката с чаршафи и одеяло.

— Обикновено тук не се спи — поясни Нел и тупна възглавницата на мястото й. — Матракът не е много хубав и пружините са малко твърди, но ти си лекичка. Няма да ти е неудобно.

Касандра кимна сериозно.

— Не е задълго. Само седмица-две, докато мама и Лен се разберат.

Нел се усмихна мрачно. Явно не бе изражение, което използваше често, понеже мускулите около устата й се размърдаха сковано. Погледът й се плъзна из стаята, после отново се впери в Касандра.

— Имаш ли нужда от още нещо? Чаша вода? Лампа?

Касандра поклати глава. За миг се позачуди дали Нел няма резервна четка за зъби, но не успя да формулира думите, необходими, за да изрече въпроса.

— Скачай в леглото тогава — подкани я Нел, повдигнала ъгълчето на одеялото.

Касандра послушно се плъзна на кушетката и Нел дръпна завивките. Бяха учудващо меки, приятно износени и с непозната, но чиста миризма.

Нел се поколеба, после рече:

— Ами лека нощ тогава.

— Лека нощ.

Сетне светлината угасна и Касандра остана самичка.

В тъмното необичайните шумове зазвучаха по-силно. Улично движение по далечния хребет, звукът от телевизорите в съседните къщи, стъпките на Нел по дъските на пода в съседната стая и звънтенето на вятърния звънец пред прозореца. Отначало бе тихо подрънкване, но докато момиченцето си лежеше в тъмното и се питаше къде ли е майка й и защо я е оставила в тази странна къща, като в същото време прокарваше езиче по неравните си зъби, вятърът се усили. Пръчиците на вятърния звънец започнаха да тракат една о друга и Касандра долови във въздуха силен мирис на евкалипт и асфалт. Задаваше се буря.

Касандра се сгуши на клъбце под завивките. Не обичаше бурите, непредсказуеми бяха. Дано и тази да отмине, преди да се с разразила истински. Обеща си нещо: ако успее да преброи до десет, преди следващата кола да избоботи на съседното възвишение, всичко ще бъде наред. Бурята щеше да отшуми бързо и майка й щеше да дойде да я вземе до края на седмицата.

Едно, две, три… Не мамеше, не бързаше… Четири, пет… Засега нищо, преполови числата… Шест, седем… Дишаше учестено, все още не бе минала кола, почти успя… Осем…

Изведнъж Касандра се изправи сепнато. Сакът имаше джобове. Майка й не беше забравила, просто беше пъхнала четката и за зъби в някой от джобовете за по-сигурно.

Касандра се измуши от леглото тъкмо когато силен порив на вятъра блъсна вятърния звънец в стъклото на прозореца. Момиченцето крадешком пристъпи по пода и внезапно босите й стъпала изстинаха, когато през пролуките между дъските на пода задуха.

Небето над къщата изтрещя злокобно, после засия зрелищно. Струваше й се опасно, напомняше й за бурята във вълшебната приказка, която зачете днес следобед — гневната буря, която преследваше малката принцеса до колибата на старата магьосница.

Касандра коленичи на пода, пребърка джобовете на сака един след друг, молейки се пръстите й да се натъкнат на познатите очертания на четката за зъби.

Закапаха едри и тежки капки дъжд; затракаха шумно по покрива от вълниста ламарина. Отначало на пресекулки, после зачестиха, докато Касандра вече не долавяше никакви промеждутъци.

Не беше зле да провери и другите джобове, така и така се бе хванала: четката за зъби беше съвсем мъничка, може да се е навряла толкова навътре, че Касандра да я е пропуснала. Зарови ръце по-надълбоко и извади всичко от чантата за по-сигурно. Четката за зъби я нямаше.

Касандра запуши уши, когато поредната гръмотевица разтърси къщата. Изправи се и скръсти ръце пред гърдите си, смътно осъзнавайки колко е слабичка и незначителна, после забързано заситни обратно към леглото и се пъхна под завивките.

Дъждът плисна върху стрехите, стичаше се по прозорците на браздулици, преливаше от провисналите улуци, сварени неподготвени.

Касандра се притаи неподвижно под огледалото, прегърнала телцето си. Въздухът беше топъл и задушлив, при все това ръцете й бяха настръхнали. Съзнаваше, че трябва да се помъчи да заспи, понеже не го ли направи, на сутринта ще е изморена, а на никого не е приятно някой да му се чумери недоволно.

Колкото и да се опитваше обаче, сънят не идваше. Брои овце, пя безмълвно за жълти подводници, за портокали, за лимони и за градини на дъното на морето, разказа си приказки. Нощта обаче заплашваше да се проточи безкрайно.

Когато проблесна мълния, дъждът ливна и гръмотевица раздра небето, Касандра се разплака. Сълзите, очаквали толкова дълго случай да рукнат, най-сетне се отприщиха под тъмното було на пороя.

Колко време мина, преди да забележи неясния силует на прага? Една минута? Десет?

Касандра спря едно ридание в гърлото си и го задържа там, нищо че пареше.

Шепнешком се разнесе гласът на Нел:

— Дойдох да проверя дали е затворен прозорецът.

В тъмното Касандра притаи дъх и изтри очи с крайчеца на чаршафа.

Нел приближи. Касандра усещаше странното електричество, което се поражда, когато друго човешко същество стои наблизо, без да те докосва.

— Какво има?

Все още стегнатото гърло на Касандра не пропускаше думите.

— Заради бурята ли е? Страхуваш ли се?

Касандра поклати глава.

Нел приседна сковано на ръба на леглото и пристегна халата си. Проблесна поредната светкавица и Касандра съзря лицето на баба си, позна очите на майка си с леко извитите надолу ъгълчета.

Най-сетне риданието се отскубна от гърлото й.

— Четката ми за зъби — проплака Касандра. — Няма ми я.

Нел се взря озадачено във внучката си, после я притисна в прегръдката си. Отначало момиченцето потръпна сепнато, учудено от внезапния и неочакван жест, но после усети как се предава. Тежко се отпусна напред и положи глава върху мекото и ухаещо на лавандула тяло на Нел, а раменцата й се разтресоха, докато лееше горещи сълзи върху нощницата на баба си.

— Стига, стига — прошепна Нел, докато гладеше косата на Касандра. — Не се тревожи. Ще ти купим нова четка за зъби. — Извърна глава да погледне през прозореца към дъжда, който се лееше по стъклото, и положи бузата си върху главицата на Касандра. — Ти ще се справиш, чуваш ли? Ще успееш. Всичко ще бъде наред.

И макар Касандра да не можеше да повярва, че всичко ще се оправи, думите на Нел й донесоха малко утеха. Нещо в гласа на жената й подсказа, че Касандра не е самичка, че баба й я разбира. Че знае колко е страшно да прекараш буреносна нощ сам-самичка на непознато място.

6

Мерибъро, 1913 г.

Той се върна късно от пристанището, но супата още беше топла. Дължеше го на Лил, бог да я благослови — тя никога не би поднесла изстинал чай на съпруга си. Хю изгълта последната лъжица бульон, облегна се на стола и разтърка врата си. Навън по реката и към града тътнеше далечна гръмотевица. Пламъчето на лампата трептеше от невидимо течение и измъкваше сенките в стаята от укритията им. Той изморено ги проследи с поглед по масата, в основата на стените, по входната врата. Танцуваха тъмни по кожата на лъскавия бял куфар.

Много пъти се бе натъквал на изгубени куфари, но на изгубено момиченце? Как, за бога, нечие дете се озовава на пристана, и то сам-самичко, моля ви се! При това, доколкото можеше да прецени, тя беше голяма сладурана. Хубавка, с руса коса като златиста къделя и с дълбоки сини очи. А от погледа й ставаше ясно, че слуша внимателно, че разбира какво казваш и какво премълчаваш.

Вратата на стаята за гости се отвори и се появи мекият и познат силует на Лил. Тя тихо затвори вратата зад гърба си и тръгна надолу по коридора. Отметна досаден кичур коса зад ухото си — същата непокорна къдрица, която се измушваше от мястото си, откакто Хю я познаваше.

— Вече заспа — съобщи Лил, когато стигна до кухнята. — Страхуваше се от гръмотевиците, но не издържа да се бори дълго. Горкичкото агънце, толкова е изморена!

Хю занесе купата си до мивката и я потопи в хладката вода.

— Нищо чудно, като знам аз колко съм изморен.

— Личи си. Остави миенето на мен.

— Добре съм, Лил, скъпа. Ти върви, няма да се бавя.

Лил обаче не тръгна. Усещаше я зад гърба си, личеше си, че иска да каже още нещо — човек се научава да долавя тези работи. Онова, което предстоеше да каже тя, надвисна помежду им и Хю усети как вратът му се стяга. Усети как приливът на предишния им разговор отново нахлува, поспирва за миг и се готви пак да ги връхлети. Лил заговори тихо:

— Не е нужно да се суетиш край мен, Хю.

— Знам — въздъхна той.

— Ще го преодолея. Не ми е за пръв път.

— Разбира се.

— Никак не ми се иска да се държиш с мен като с инвалид.

— Не възнамерявам да го правя, Лил. — Той се извърна с лице към нея. Тя бе застанала от другата страна на масата с ръце върху облегалката на един стол. Хю знаеше, че позата цели да го убеди колко е стабилна Лил, да му внуши, че всичко е наред, но той я познаваше твърде добре, за да повярва. Не му убягнаха леко повдигнатите рамене, скованият врат, стегнатите в ъгълчетата устни. Знаеше, че жена му страда. Знаеше също, че не би могъл да направи нищо, за да оправи нещата. Както обичаше да му повтаря д-р Хънтли, на някои неща просто не им е писано да се случат. От това обаче не им ставаше по-лесно — нито на Лил, нито на него.

Тя се приближи и лекичко го побутна с хълбок. Той усети сладникавия и млечен мирис на кожата й.

— Хайде, върви да си лягаш — подкани го тя. — Ей сега идвам.

Кръвта му се смрази от старанието й да изглежда ведра, но я послуша.

Лил удържа на думата си, скоро дойде в спалнята и той я наблюдаваше как почиства кожата си от изминалия ден и навлича нощницата си през глава. Беше с гръб към него, но той забеляза колко внимателно плъзва тя дрехата по гърдите и по все още леко подутия си корем.

Сетне Лил вдигна очи и улови погледа му. Отбранителната реакция прогони уязвимостта от лицето й.

— Какво?

— Нищо. — Той се загледа в ръцете си, в мазолите и в протритите от въжетата места след годините работа по доковете. — Просто се замислих за малката оттатък. Коя ли е? Не си казва името, нали?

— Твърди, че не го знае. Колкото и пъти да я попитам, просто ме поглежда сериозно и заявява, че не си спомня.

— Нали не мислиш, че ни премята? Някои пътници без билет много ги бива в лъжите.

— Хю, тя не е нередовен пътник — скастри го Лил, — съвсем мъничка е.

— Успокой се, Лил, скъпа. Само питам — поклати глава той. — Не мога да повярвам, че е забравила просто ей така.

— Чувала съм за такова нещо, нарича се амнезия. Бащата на Рут Хафпени го получил, след като паднал в шахтата. Такива неща я причиняват — падания и други подобни.

— Мислиш ли, че може да е паднала?

— Не забелязах да има синини, но е възможно, нали?

— Добре де — каза Хю, когато поредната мълния освети ъглите на стаята, — утре ще се заема с тази работа. — Премести се, легна по гръб и впери поглед в тавана. — Все трябва да си има някого.

— Да. — Лил угаси лампата и стаята потъна в мрак. — Сигурно някой душата си дава за нея. — Обърна се, както правеше всяка нощ, и легна с гръб към Хю, затвори се в скръбта си. Гласът й прозвуча приглушено под завивката: — От мен да знаеш обаче, че този някой не я заслужава. Що за небрежност, как така ще изгубиш дете?

Горчивото озлобление на Лил уплаши Хю. Нещо разяждаше отвътре жената, която той обичаше, слабичката девойка с буйните къдрици и веселия смях, а Хю просто наблюдаваше безпомощно отстрани.

* * *

Лил гледаше през прозореца как двете момиченца припкат напред-назад под въжетата за пране в задния двор и се смеят, когато хладните и влажни чаршафи се отъркват в лицата им. Отново пееха, поредната песен на Нел. Ето това не се бе заличило от паметта й, песните. Знаеше многобройни.

Нел, така я кръстиха, на майката на Лил, Елинор. Е, все някак трябваше да я наричат, нали? Веселото момиченце още не можеше да им каже името си. Всеки път, когато Лил я попиташе, тя ококорваше големите си сини очи и отговаряше, че не си спомня.

Няколко седмици по-късно Лил престана да пита. Честно казано, нямаше нищо против да не узнава. Не можеше да си представи Нел с друго име, освен с онова, което й дадоха. Много й прилягаше, всички го твърдяха. Сякаш си беше родена с него.

Бяха направили всичко по силите си да открият коя е, кои са близките й. Какво друго може да се очаква от тях? И макар отначало Лил да си повтаряше, че просто се грижат за Нел за известно време, държат я на сигурно място, докато се намерят близките й, с всеки изминал ден все повече се убеждаваше, че такива хора просто няма.

Тримата с лекота установиха съвместното си ежедневие. Закусваха заедно сутрин, сетне Хю отиваше на работа, а Лил и Нел се залавяха с къщната работа. Лил установи, че й е приятно някой да върви подире й като сянка, приятно й беше да показва на Нел разни неща, да й обяснява как действат и защо. Нел все питаше защо — защо слънцето се скрива нощем, защо пламъците на огъня не изскачат от огнището, защо на реката не й доскучава и не потича на обратно, — а Лил с радост й предоставяше отговорите и наблюдаваше как личицето на Нел грейва с разбиране, когато проумее обясненията й. За пръв път през живота си Лил се чувстваше полезна, необходима, пълноценна. И необяснимо по-млада.

Хю също живна. Напрежението, което през последните години се бе изопвало между тях като платно, започваше да изчезва. Престанаха да се държат толкова чудовищно учтиво един с друг, да се препъват в старателно подбраните си думи като двама непознати, принудени да живеят заедно. От време на време дори отново се смееха — непринудено като някога.

Що се отнася до Нел, тя привикна към живота с Хю и с Лил, както патето привиква с водата. Съседските деца бързо откриха, че сред тях се е появило ново дете, и Нел се оживи неимоверно при възможността да си играе с други деца. Малката Бет Рийвс вече всеки ден цъфваше до оградата. Лил обичаше да слуша как двете момиченца припкат наоколо и си играят. От толкова отдавна чакаше и копнееше за мига, когато ще чува тънки гласчета да пискат и да се смеят в собствения й заден двор.

Освен това Нел се оказа изключително изобретателно дете. Лил често я чуваше да описва дълги и заплетени измислени игри. Във въображението на Нел откритият и равен заден двор се превърна във вълшебна гора с лабиринт от бодливи храсти, дори с къщурка на ръба на някаква скала. Лил разпозна местата, които Нел описваше, понеже бяха от страниците на книжката с приказки, която намериха в белия куфар. Лил и Хю се редуваха да четат на Нел вечер. Отначало Лил реши, че историите са твърде страшнички, но Хю я убеди, че не е така. Пък и Нел явно изобщо не се плашеше.

Застанала до прозореца на кухнята, Лил виждаше, че точно на това си играят днес. Бет слушаше ококорена, докато Нел я превеждаше през въображаем лабиринт, прелитайки с бялата си рокля и с дългите си рижи плитки, които слънчевите лъчи правеха златисти.

Нел щеше да тъгува по Бет, когато се преместят в Брисбън, но несъмнено щеше да си намери нови приятели. Децата винаги го правят. А преместването беше важно. Нел и Хю не можеха дълго да представят пред хората Нел като своя племенница от север. Рано или късно съседите щяха да започнат да се чудят защо момиченцето не си заминава, още колко ще стои при тях. Не, Лил прекрасно го разбираше. Тримата трябваше да започнат на чисто някъде, където не ги познават. В голям град, където хората няма да задават въпроси.

7

Брисбън, 2005 г.

Беше рано сутринта в началото на пролетта, а Нел бе починала преди почти седмица. Свеж ветрец лъкатушеше между клоните и обръщаше листата, така че светлата им долна част трептеше към слънцето. Като деца, изтласкани неочаквано в светлината на прожектора, люшкайки се между притеснението и самомнението.

Чаят в чашата на Касандра отдавна бе изстинал. Беше я оставила върху циментовия перваз, след като я допи, и после забрави за нея. Бригада трудолюбиви мравки, чийто път се оказа препречен, бяха принудени да предприемат заобиколни маневри нагоре по ръба на чашата и после да се спуснат по дръжката от другата страна.

Касандра обаче не ги забеляза. Седеше на паянтов стол в задния двор до старата пералня, приковала вниманието си върху задната стена на къщата. Плачеше за боя. Трудно й бе да повярва, че вече са минали пет години. Специалистите препоръчваха къщите с дървена обшивка да се боядисват през седем години, обаче Нел не спазваше това правило. През цялото време, откакто Касандра живееше с баба си, къщата нито веднъж не бе пребоядисана изцяло. Нел обичаше да повтаря, че не желае да хвърля залудо пари, само за да подобрява гледката на съседите. Ако на хората не им харесва как изглежда къщата й, да се обърнат и да гледат нещо друго.

Задната стена обаче била друг въпрос — според Нел само те двете гледали само тази стена. Затова, докато страничните стени и фасадата се лющеха под прежурящите лъчи на слънцето в Куинсланд, задната стена беше същинска прелест. През пет години се изваждаха палитрите с цветовете и се отделяше много време за грижливо обсъждане на предимствата на новия цвят. Откакто Касандра живееше тук, бе виждала стената тюркоазена, люлякова, яркочервена, синьо-зелена. Веднъж на нея се разположи своеобразен стенопис, макар и без позволение.

Касандра беше на деветнайсет и животът беше прекрасен. Беше второкурсничка в колежа по изкуствата, а спалнята й се бе преобразила в ателие, така че се налагаше всяка вечер да се катери върху чертожната дъска, за да се добере до леглото си. Освен това мечтаеше да се премести в Мелбърн, за да учи история на изкуството.

Планът не се ползваше с одобрението на Нел.

— Можеш да учиш история на изкуството и в университета в Куинсланд — заявяваше тя при всяко повдигане на темата. — Няма смисъл да се помъкнеш чак на юг.

— Не мога да живея вечно у дома, Нел.

— Кой казва да е вечно? Просто изчакай малко да си стъпиш на краката най-напред.

Касандра посочи към обутите си в кубинки крака.

— Ето, вече съм стъпила.

Нел не се усмихна.

— Животът в Мелбърн е скъп, не мога да си позволя да ти плащам наема там.

— Не раздигам чашите в кръчмата „Падо“ за забавление, забрави ли?

— О, ако ще разчиташ на това, което ти плащат там, по-добре отложи кандидатстването в Мелбърн за десетина години.

— Права си.

Нел вирна брадичка и изви подозрително вежди, питайки се до какво ли ще доведе тази неочаквана капитулация.

— Аз винаги съм права.

— Никога няма да успея сама да си спестя достатъчно пари — прехапа устни Касандра. — Де да имаше кой да ми отпусне заем, някой любящ човек, който да ми помогне да осъществя мечтите си…

Нел вдигна един кашон с порцеланови предмети, които трябваше да отнесе в антикварния магазин.

— Няма да стоя тук, та да ме поставиш на тясно, моето момиченце…

Касандра долови обнадеждаващо пропукване в дотогава категоричния отказ.

— Да поговорим ли по-късно?

Нел завъртя очи нагоре.

— Опасявам се, че ще се наложи да поговорим. А после отново и отново, и отново. — Въздъхна шумно, за да покаже, че поне засега с темата е приключено. — Имаш ли всичко необходимо за задната стена?

— По списък.

— Нали няма да забравиш да боядисаш дъските с новата четка? Не искам да гледам полепнали откъснати косми през следващите пет години.

— Добре, Нел. Да не пропуснем да уточним, че най-напред топвам четката в боята и тогава я плъзвам по дъските, нали?

— Не ставай нахална.

Следобед Нел се върна от антикварния магазин, зави към задната част на къщата и застина на място, а погледът й измери лъскавата, току-що боядисана стена.

Касандра отстъпи назад и здраво стисна устни, за да не се разсмее. Зачака.

Яркочервеното беше поразително, но всъщност Нел гледаше черната рисунка, която внучката й бе добавила в далечния ъгъл. Приликата беше невероятна: Нел, седнала на любимия си стол и стиснала чаша чай, от която се надига пара.

— Май съм те нарисувала в ъгъла, Нел. Стана неволно, просто се увлякох.

Нел леко клатеше глава с непроницаемо изражение.

— Сега ще нарисувам и себе си, седнала до теб. Така дори когато замина за Мелбърн, ще си спомняш, че двете с теб още сме отбор.

В този момент устните на Нел леко потрепнаха. Поклати глава и остави на земята кашона, който беше донесла от магазина. От гърдите й се отрони въздишка.

— Нахалница си ти, няма съмнение — отбеляза, после не успя да се сдържи, усмихна се и обхвана бузите на Касандра с ръце. — Но си моята любима нахалница, затова си те харесвам такава.

Разнесе се някакъв шум, който прогони миналото и то се разпиля в сенките като дим, погнато от по-яркото и по-шумно настояще. Касандра примигна и изтри очите си. Високо над главата й избоботи самолет — бяла прашинка насред яркосиньото море. Невъзможно й бе да си представи, че вътре има хора, които разговарят, смеят се и се хранят. Че някои от тях поглеждат надолу точно когато и тя поглежда нагоре.

Още един шум, този път по-близо. Тътрузещи се нозе.

— Здравей, млада Касандра.

Отстрани се появи позната фигура, която поспря, за да си поеме дъх. Някога Бен беше висок мъж, но времето вае хората във форми, които самите те вече не разпознават, така че сега той имаше тяло на градинско джудже. Косата му беше побеляла, брадата му бе рядка, а ушите му кой знае защо бяха станали червени.

Касандра се усмихна, искрено радостна да го види. Нел нямаше много приятели, винаги бе страняла от повечето човешки същества, от невротичната им необходимост да се сдружават. С Бен обаче се погаждаха. Той също беше продавач в търговския център, бивш адвокат, превърнал хобито си в професия след смъртта на своята съпруга. Тогава от фирмата деликатно му намекнали, че може би е време да се пенсионира, а къщата дотолкова се напълнила с мебелите, които купувал на старо, че за него почти не останало място.

Докато Касандра беше малка, той се отнасяше към нея бащински и й даваше съвети, които тя поравно ценеше и презираше, но откакто отново се върна да живее при Нел, се сприятели с Бен. Нямаше много приятели. Повечето бяха заминали преди години, а обещанията им да поддържат връзка бяха избледнели неизпълнени. Не бяха виновни. Хората по правило не обичат трагедиите, не им е приятно да се навъртат край неприятности. Бен обаче беше различен, каквито обикновено са възрастните хора. Живели са толкова дълго, че са се приспособили към света и знаят колко мимолетен и непоследователен е понякога животът.

Бен се пресегна към циментовото корито на пералнята, издърпа избелял сгъваем стол и предпазливо се настани до Касандра. Коленете му бяха пострадали още като млад по време на Втората световна война и здравата го тормозеха, особено при промяна във времето.

Бен примигна над рамките на кръглите си очила.

— Добре си го решила. Тук е красиво, приятно и закътано.

— Беше любимото място на Нел. — Гласът й прозвуча необичайно в ушите и тя смътно се запита кога за последно е говорила с някого. Даде си сметка, че е било на вечерята у Филис преди седмица.

— Точно така. Умееше да се настанява на най-хубавото място.

— Искаш ли чаша чай? — усмихна се Касандра.

— С удоволствие.

Тя влезе в кухнята през задната врата и сложи чайника на печката. Водата беше още топла, откакто преди малко я бе сгряла за своя чай. Касандра отвори бюфета и обходи с поглед полиците, търсейки кутията с чая, натикана до консервите с фасул и домати.

— Е, как си? Държиш ли се?

Кокосово мляко, грах, царевица… нямаше и следа от кутията за чай.

— Касандра?

А, ето я. На плота, където я беше оставила преди няма и двайсет минути. Поклати глава, разви връвчицата на едно пликче и я провеси през ръба на чашата.

— Кас?

— Бен — надникна Касандра през вратата. — Извинявай, аз не…

— Просто се чудех как си.

— Добре съм — сви рамене тя. Излезе навън и седна на бетонното стъпало близо до стола му.

Бен стисна бледите си устни и се подсмихна лекичко, колкото мустаците му да се заплетат в брадата.

— Майка ти обаждала ли се е?

— Изпрати картичка.

— Е, добре…

— Много искала да дойде, обаче с Лен били заети. Кейлъб и Мари…

— Разбира се, тийнейджърите са си голяма грижа.

— Вече не са тийнейджъри. Мари току-що навърши двайсет и една.

— Как лети времето! — подсвирна Бен.

Чайникът изсвири пронизително.

Касандра се пъхна обратно в кухнята, поля обилно пакетчето чай и се загледа как то прокървява кафеникаво във водата. Странно колко добросъвестна майка се бе оказала Лезли втория път. Толкова неща в живота се свеждат до избора на подходящ момент.

Капна малко мляко и се позачуди дали не е развалено и кога точно го е купила. Май беше преди смъртта на Нел. Имаше печат с дата 14 септември. Дали му е минал срокът на годност? Не беше сигурна. Не миришеше на вкиснато. Изнесе чашата и я подаде на Бен.

— Съжалявам… Млякото…

Той обаче отпи и оповести:

— Най-хубавият чай, който съм пил днес. — Изгледа я, докато тя сядаше, и сякаш понечи да каже нещо, но се отказа. Прокашля се. — Кас, посещението ми не е само добросъседско, но и по делови въпрос.

Касандра не се учудваше, че след смъртта иде ред на деловите въпроси, но въпреки това се пообърка, думите му я свариха неподготвена.

— Нел ме помоли да изготвя завещанието й. Знаеш я каква беше — призна ми, че никак не й се искало да разкрива личните си дела пред непознат.

Касандра кимна. Такава си беше Нел.

Бен извади плик от вътрешния джоб на блейзера си. От времето ъглите му се бяха заоблили и бялата хартия бе станала кремава.

— Направи завещанието преди доста време — примижа той към плика. — През хиляда деветстотин осемдесет и първа, за да сме съвсем точни. — Замълча, сякаш очакваше Касандра да наруши мълчанието. Тя обаче не го стори и той продължи: — Повечето неща са пределно ясни. — Бен извади съдържанието на плика, но не го погледна. Приведе се напред и облегна ръце на коленете си, а завещанието на Нел увисна от дясната му ръка. — Баба ти завеща всичко на теб, Кас.

Касандра не се учуди. Може би се трогна и се почувства внезапно и извратено самотна, но не се учуди. Баба й имаше ли други близки? Не и Лезли. Касандра отдавна бе престанала да обвинява майка си, но Нел не успя да й прости. Да изоставиш детето си, бе казала тя веднъж пред леля Фили, когато мислеше, че Касандра не я чува, е толкова жестоко и толкова безотговорно деяние, че не заслужава прошка.

— Имаш къщата, разбира се, и малко пари в сметката й. И всичките й антикварни предмети. — Той се поколеба и изгледа Касандра, сякаш преценяваше дали е готова за нещо, което предстои. — Има и още нещо — сведе той поглед към листовете в ръката си. — Миналата година, след като поставиха диагнозата на баба ти, тя ме покани на чай една сутрин.

Касандра помнеше. Нел й поднесе закуската и спомена, че очаква Бен и иска да се срещне с него на четири очи. Помоли Касандра да впише в регистъра някакви книги от антиквариата в търговския център. И макар че Нел от няколко години вече не работеше активно в магазинчето, Касандра покорно излезе.

— През онзи ден тя ми даде нещо — каза Бен. — Един запечатан плик. Заръча ми да го сложа при завещанието й и да го отворя само ако… когато… — Той стисна устни. — Е, разбираш.

Касандра кимна, потръпна леко, сякаш по ръцете й неочаквано бе лъхнал хладен ветрец.

Бен махна с ръка и листовете прошумолиха, но не продума.

— Какво има? — попита Касандра и усети как в корема й натежава познатата тревожна бучка. — Можеш да ми кажеш, Бен, ще се справя.

Бен вдигна очи, изненадан от тона й. Смехът му я обърка.

— Няма причина за тревога, Кас, новината не е лоша. Всъщност тъкмо обратното. — Замисли се за миг и додаде: — По-скоро е загадка, отколкото беда.

Касандра въздъхна. Бен не уталожваше притеснението й с тези приказки за загадки.

— Изпълних заръката й и пъхнах плика вътре. Отворих го едва вчера. Направо щях да се гътна от смайване след онова, което видях. — Той се усмихна и изви рунтавата си вежда. — Вътре е нотариалният акт на още една къща.

— Чия къща?

— На Нел.

— Нел няма друга къща.

— Излиза, че има или е имала. А сега къщата е твоя.

Касандра примигна и се помъчи да проумее думите му.

— Сигурно има някаква грешка.

— Не, Кас, няма грешка — тихо и спокойно я увери Бен. — Само изненада.

Касандра не обичаше изненадите, тяхната внезапност, тяхната произволност. Така и не се научи да посреща неочакваното, но сега дори намекът за нещо подобно тутакси предизвикваше прилив на страх — изградената от тялото й реакция към промените. Вдигна едно сухо листо от обувката си и умислена го сгъна на две, а после още на две.

Нел не беше споменавала за друга къща нито веднъж през цялото време, докато живееха заедно, и откакто Касандра отново се бе върнала при нея. Защо? Защо ще пази подобно нещо в тайна? И за какво й е била тази къща? Инвестиция? Касандра беше чувала хората в кафенетата по Латроуб Теръс да обсъждат повишаващите се цени на недвижимите имоти, инвестиционните портфейли, обаче Нел? Нел винаги се бе подигравала на юпитата от деловия център на града, които плащаха цяло състояние за къщичките на дърводелците в Падингтън.

Освен това Нел отдавна се беше пенсионирала. Ако къщата е била инвестиция, защо не я е продала? И да живее с парите? Търговията с антики имаше и хубави страни, но финансовата изгода не беше сред тях — не и в последно време. Нел и Касандра припечелваха достатъчно, за да живеят, но само толкова. Имаше времена, когато една инвестиция щеше да им се отрази добре, но Нел не бе обелила нито дума.

— Къде е тази къща? — попита най-сетне Касандра и потърка пръсти, за да изтупа надробеното на парченца листо. — Наблизо ли е?

Бен поклати глава и се усмихна развеселено.

— Точно тук е загадката в цялата работа. — Въздъхна бавно и тежко. — Кас, другата къща е в Англия.

— В Англия ли?

— Във Великобритания, в Европа, на другия край на света.

— Знам къде е Англия.

— По-точно в Корнуол, в някакво селце Триджина. Разполагам само с нотариалния акт, но къщата е вписана в регистрите като Клиф Котидж. Съдейки по адреса, допускам, че навремето е била част от по-голямо провинциално имение. Мога да разбера, ако искаш.

— Но защо й е да… Как е могла… — въздъхна Касандра. — Кога я е купила?

— Нотариалният акт е подпечатан на 26 октомври 1975 година.

Касандра скръсти ръце на гърдите си.

— Тя дори не е ходила в Англия.

Сега беше ред на Бен да се изненада.

— Напротив, ходила е. Замина на пътешествие във Великобритания в средата на седемдесетте. Не ти ли е споменавала?

Касандра бавно поклати глава.

— Помня кога замина. Познавах я отскоро, около шест месеца, преди да се появиш ти, докато все още държеше онова магазинче близо до Стафърд Стрийт. През годините бях купувал от нея разни неща, така че се познавахме, макар да не бяхме приятели. Отсъства малко повече от два месеца. Помня, понеже преди заминаването й си бях набелязал едно кедрово писалище като подарък за рождения ден на жена ми — такъв беше планът, ама не се получи. Всеки път, когато отивах с намерението да го купя, заварвах магазина затворен. Да не ти казвам колко се ядосвах. Джанис навършваше петдесет и писалището би било идеален подарък. Когато с Нел се уговаряхме да ми го запази, тя изобщо не спомена, че се кани да заминава на почивка. Дори най-подробно ми разясни условията, при които е съгласна да ми го запази, ясно заяви, че очаква седмични вноски и трябва да прибера писалището в срок от един месец. Не била склад, така каза, очаквала да пристигне още стока и й трябвало място.

Касандра се усмихна — точно така би се изразила Нел.

— Толкова настояваше, че продължителното й отсъствие ми се стори странно. Обаче след като преодолях първоначалното си раздразнение, сериозно се разтревожих. Дори се колебаех дали да не звънна на полицията. — Той махна с ръка. — Оказа се, че не се налага. На четвъртото или петото посещение се натъкнах на жената, която прибираше пощата на Нел. Тя ме осведоми, че Нел е във Великобритания, но страшно се възмути, когато започнах да разпитвам защо е заминала толкова внезапно и кога ще се върне. Съседката ми обясни, че просто изпълнява молбата на Нел и не знае нищо повече. Затова аз просто продължих да проверявам, рожденият ден на жена ми дойде и отмина, а после един ден магазинът отново отвори — Нел се бе върнала.

— И е купила къщата по време на това отсъствие.

— Явно.

Касандра се загърна по-плътно с жилетката си. Нещо не се връзваше — защо Нел ще заминава на почивка толкова внезапно, ще купува къща и после ще се връща?

— Никога не ми е споменавала нито думичка.

Бен изви вежди.

— Все пак говорим за Нел. Тя не беше човек, който обича да споделя.

— Но вие двамата бяхте близки. Може би ти е споменавала нещичко? — Бен поклати глава, обаче Касандра настоя: — А след завръщането й, когато си отишъл да вземеш писалището, не я ли попита защо е заминала толкова внезапно?

— Разбира се, че съм я питал, и то неведнъж през годините. Съзнавах, че трябва да е било нещо важно. Когато се върна, беше променена.

— Как така?

— По-разсеяна, загадъчна. Сигурен съм, че не го казвам само под влияние на спомена. Няколко месеца по-късно почти разкрих какво се е случило. Бях при нея в магазина, когато пристигна писмо с пощенско клеймо от Бодмин. Засякох се с пощальона на вратата, затова взех пощата и я внесох. Нел се помъчи да си придаде нехаен вид, но вече я познавах добре — развълнува се, когато получи онова писмо. При първа възможност се извини и се оттегли.

— Какво беше писмото? От кого?

— Признавам, че любопитството ми надви. Не стигнах до там, че да прочета самото писмо, но по-късно, когато забелязах плика върху бюрото й, го обърнах и видях кой е подателят. Запомних адреса, изписан на гърба, и мой колега от Великобритания провери мястото. Адресът се оказа на някакъв следовател.

— Частен детектив?

Той кимна.

— Наистина ли съществуват такива хора?

— Разбира се.

— Ама каква работа има Нел с английски детектив?

— Не знам — сви рамене Бен. — Сигурно се е опитвала да разгадае някаква загадка. Известно време й правех намеци, мъчех се да отскубна тайната от нея, но безуспешно. С течение на времето престанах, реших, че всеки има право на тайни и че ако иска, Нел ще ми се довери. Честно казано, чувствах се виновен, задето изобщо си завирам носа в делата й — поклати глава Бен. — Признавам, страшно ми се искаше да узная. Мисълта ме човърка от много време, а това тук — посочи той нотариалния акт, — това тук е за капак. Дори сега баба ти притежава необичайната способност да ме смайва.

Касандра кимна разсеяно. Мислите й бяха другаде, търсеха връзки. Дължеше се на приказките на Бен за тайни и загадки, на намека му, че Нел вероятно се е опитвала да разгадае нещо. Всички тайни, които се бяха материализирали след смъртта на баба й, започваха да се сплитат в едно цяло. Неизвестният произход на Нел, пристигането й като дете на едно океанско пристанище, куфарът, загадъчното пътуване до Англия, тази тайна къща…

— Така, трябва да вървя — оповести Бен и изсипа остатъка от чая си в саксията с червено мушкато на Нел. — След петнайсет минути имам среща с клиент за един махагонов бюфет. Сделката беше много трудна, затова ще се радвам най-сетне да приключи. Искаш ли да свърша нещо, докато съм в търговския център?

Касандра поклати глава.

— Аз също ще дойда в понеделник.

— Не бързай, Кас. Онзи ден ти казах, че с удоволствие ще наглеждам магазинчето колкото е нужно. Ако в касата са се събрали някакви пари, ще ти ги донеса, като приключа днес следобед.

— Благодаря ти, Бен — рече тя. — За всичко.

Той кимна отново, изправи се и сложи сгъваемия стол обратно там, откъдето го беше взел, а нотариалния акт подпъхна под чашата си. Точно преди да завие зад ъгъла и да поеме надолу покрай къщата, се поколеба и се обърна.

— И да се грижиш за себе си, чуваш ли? Ако вятърът се усили, направо ще те отнесе.

Челото му се набърчи от искрена загриженост и Касандра установи, че й е трудно да срещне погледа му. Мислите му се четяха много ясно в очите, а тя не би понесла да види, че той я помни каквато е била преди.

— Кас?

— Да, добре.

Махна му за довиждане и се заслуша, докато боботенето на колата му заглъхваше надолу по улицата. Съчувствието на Бен, макар и добронамерено, сякаш винаги съдържаше и намек за обвинение. Съвсем леко разочарование, че тя не е успяла — или не е пожелала — да възроди предишната си същност. Не му хрумваше вероятността, че Касандра е избрала съзнателно да си остане такава. Че може там, където той вижда сдържаност и самота, тя да открива начин за самосъхранение; че е по-безопасно, когато имаш по-малко за губене.

Касандра потътри върха на маратонката си по циментовата пътека, отърси се от тъжните мисли и задъвка нокътя на палеца си. След това взе нотариалния акт. За пръв път забеляза малката бележка, закрепена отпред. Почеркът на Нел на старини, почти нечетлив. Приближи листа до лицето си, после го отдалечи и постепенно разчете думите. За Касандра, пишеше там, която ще разбере причината.

8

Брисбън, 1975 г.

Нел за пореден път прегледа документите набързо — паспорт, билет, пътнически чекове, — затвори сака и се укори самичка. Ама наистина, започваше да се вманиачава. Хората пътуват всекидневно, поне така й се струваше. Привързват се към седалки в гигантски консервни кутии и доброволно се съгласяват да бъдат катапултирани в небето. Пое си дълбоко дъх. Всичко ще бъде наред. Тя умееше да оцелява, нали така?

Обиколи къщата и провери дали прозорците са залостени. Огледа кухнята, увери се, че не е оставила газта пусната, вратата на хладилника — отворена, нито включени в контактите уреди. Накрая изнесе куфарите си през задната врата и заключи. Разбира се, съзнаваше причината да се тревожи — не се дължеше единствено на страха да не е забравила нещо, нито дори на опасението да не би самолетът да падне. Тревожеше се, тъй като си отиваше у дома. След толкова много време, цяла вечност, най-сетне си отиваше у дома.

В крайна сметка се случи неочаквано. Баща й Хю почина само преди два месеца, а тя вече отваряше дверите към миналото си. Той вероятно знаеше, че тя ще постъпи така. Сигурно се е досещал, когато е показал куфара на Филис и й е поръчал да го даде на Нел след смъртта му.

Докато чакаше на тротоара за такси, Нел вдигна поглед към светложълтата си къща. От тук й се стори толкова висока, не приличаше на никоя друга със смешното си тясно задно стълбище, затворено още преди години, с раираните тенти в розово, синьо и бяло, с двете кръгли тавански прозорчета горе. Постройката беше възтясна и четвъртита, за да я сметнеш за елегантна, но тя въпреки това си я обичаше. Беше нелепа и позакърпена, лишена от ясен произход. Жертва на времето и на дълга поредица собственици, всеки от които решен да остави своя отпечатък на дълговечната й фасада.