Златното божество

Глава IXСъдията Ди и помощниците му оглеждат крайградски чифлик; смразяващо откритие в черничевата горичка.

Селяните, работещи на полето отвъд Западната врата на града, вдигнаха глави и зяпнаха при вида на кавалкадата, която се проточи по черния път. Най-отпред яздеше съдията Ди, зад него бяха сержант Хун, Ма Жун и Цяо Тай. Следваха ги началникът на стражниците и десетина от неговите хора, всичките на коне.

Съдията бе решил да мине по прекия път към чифлика на Фан Шун. Но скоро се убеди, че Ким Сан е бил прав. Пътят наистина се оказа много лош. Засъхналата кал се беше втвърдила в дълбоки коловози, конете пристъпваха бавно и почти непрекъснато трябваше да се движат в колона по един. Когато подминаха една група черничеви дървета, началникът на стражниците отби коня си встрани и като го пришпори през посевите, се изравни със съдията. Сочейки една малка къщичка върху ниския хълм отсреща, той каза раболепно:

— Това е чифликът на Фан, ваше превъзходителство.

Ди го изгледа навъсено и каза строго:

— Забранявам ви да тъпчете посевите на селяните, ефрейтор. И сам зная, че това е чифликът на Фан, защото съм си направил труда да погледна картата.

Оклюмал, началникът на стражниците изчака тримата помощници на съдията да го подминат. После пошушна на най-възрастния от хората си:

— Какъв тиранин ни дойде на главите! А и тия двама разбойници, които е довел със себе си… Вчера ме накараха да участвам в строева подготовка… мен, ефрейтора!

— Не е живот — въздъхна стражникът. — Но аз… аз нямам роднини, които да ми оставят в наследство малък спретнат чифлик.

Когато стигнаха до една колиба с тръстиков покрив до пътя, съдията скочи от коня. Нагоре до чифлика лъкатушеше тясна пътека. Ди се разпореди началникът на стражниците да чака с хората си на това място, а той и тримата му помощници тръгнаха пеш към къщата на хълма.

Минавайки край колибата. Ма Жун отвори вратата с ритник. Вътре имаше голяма камара снопи.

— Човек никога не знае откъде ще изскочи заек — измърмори той и посегна да затвори вратата.

Но съдията го бутна встрани. Между сухите съчки бе забелязал нещо да се белее. Вдигна го и го показа на останалите. Беше бродирана дамска носна кърпичка, която все още излъчваше лек аромат на мускус.

— Обикновено селските жени не използват такива кърпички — отбеляза съдията, докато внимателно пъхаше находката в ръкава си.

Четиримата мъже продължиха нагоре към къщата. Когато преполовиха пътя, минаха край едно снажно момиче, което плевеше посевите. То беше облечено в синя блуза и панталони, главата му бе увита в шарена кърпа. Момичето се изправи и загледа мъжете със зяпнала уста. Ма Жун й хвърли преценяващ поглед.

— Виждал съм и по-загубени — пошепна той на Цяо Тай.

Къщата в чифлика беше ниска постройка с две стаи. До външната стена имаше нещо като навес, а под него — голям сандък за земеделски сечива. Встрани се виждаше плевня, отделена от къщата с висок плет. Пред вратата стоеше висок мъж в закърпен син халат и точеше косата си. Съдията пристъпи към него и каза делово:

— Аз съм съдията на Бънлай. Въведи ни вътре.

Малките очички, вкопани в сбръчканото лице на мъжа, отскочиха от съдията към тримата му придружители. Той се поклони недодялано и ги въведе в къщата. Мазилката на стените тук-там беше олющена, виждаха се само грубо скована чамова маса и два разнебитени стола. Съдията се облегна на масата и заповяда на селянина да се представи и да каже имената на другите хора, които живеят в чифлика.

— Вашият недостоен слуга — започна селянинът с кисел глас — се нарича Бей Чу и е изполичар в чифлика на господаря Фан Шун, служител на съдилището. Жена ми умря преди две години. Тук съм само с дъщеря си Сунян. Тя готви и ми помага в полската работа.

— Чифликът изглежда доста голям за един човек — забеляза съдията.

— Когато имам пари — смънка Бей Чу, — наемам ратаи. Но това не се случва често. Фан е жесток експлоататор.

Той погледна предизвикателно съдията изпод рунтавите си вежди. Ди си помисли, че този мургав мъж с широки сведени плещи и дълги яки ръце не изглежда особено дружелюбен. Той му нареди:

— Разкажи ми за последното посещение на твоя господар.

Бей Чу подръпна оръфаните краища на избелялата си яка и отговори намусено:

— Дойде на четиринайсети. Двамата със Сунян точно ставахме от масата след обедния ориз. Моля го да ми даде пари, за да купя нови семена за посев. Той казва не. Праща У да надзърне в плевнята. Кучият син съобщава, че има още половин торба семе. Господарят се изсмива. После си тръгват с конете на запад към шосето. Това е всичко. Вече го казах на стражника.

Бей Чу заби поглед в пода. Съдията го изучаваше мълчаливо. Изведнъж кресна:

— Погледни към своя съдия, Бей Чу! Кажи ми какво се случи с жената.

Селянинът погледна стреснато. После се обърна и хукна към вратата. Ма Жун скочи след него, докопа го за яката и го върна обратно, след което го смъкна на колене пред съдията.

— Не съм го направил аз… — изкрещя Бей Чу.

— Знам точно какво се е случило тук — грубо го прекъсна съдията. — Не се опитвай да ме лъжеш!

— Мога да ви обясня всичко, ваше превъзходителство — изстена Бей Чу, кършейки ръце.

— Говори! — отсече съдията.

Бей Чу набърчи ниското си чело. Пое си дълбоко дъх и започна бавно:

— Ето как стана всичко… Същия ден, за който ви казах, У идва тук и води три коня. Казва, господарят и жена му ще прекарат нощта в чифлика. Аз не зная, че господарят се е оженил, но не питам нищо. У е мръсник. Аз викам Сунян. Казвам й да заколи пиле, защото знам, че господарят идва за наема. Заръчвам й да приготви спалнята на господаря и да запържи пилето с чесън. После отвеждам конете в плевнята. Сресвам ги и ги нахранвам. Когато се връщам в къщата, господарят седи на тая маса. Гледам, пред него червена кутия за пари. Знам, че е дошъл за наема. Казвам, че нямам пари, защото съм купил семе за посев. Той ме наругава, после праща У да погледне има ли нови торби в плевнята. След това ми нарежда да покажа на У цялото имение. Когато се връщаме в къщата, вече се свечерява. Господарят извиква от спалнята, че иска храна. Сунян му занася. Ние с У изяждаме по купичка каша пред плевнята. У ми вика да му дам петдесет медни гроша, за да каже, че съм се грижил добре за нивите. Давам му ги и той отива да спи в плевнята. Аз седя отвън и мисля как да намеря пари за наема. Когато Сунян изчиства кухнята, пращам я да спи горе на тавана на плевнята. Аз си лягам долу при У. След известно време се събуждам. Мисля за наема. Изведнъж гледам, У го няма, отишъл е някъде.

— Горе на тавана — ухилен се намеси Ма Жун.

— Ще минем и без твоите шегички — скастри го съдията. — Затваряй си устата и остави човека да довърши разказа си.

Селянинът не забеляза смигването на съдията. Той сбърчи вежди и продължи:

— Излизам навън. И трите коня ги няма. В спалнята на господаря виждам светлина. Мисля, че е още буден. Трябва да му докладвам. Чукам на вратата, но никой не се обажда. Заобикалям къщата и гледам, прозорецът отворен. Господарят и жена му са в леглото. Мисля си, че е разхищение да оставиш лампата запалена, когато спиш, газта стана по десет гроша шишенцето. Тогава гледам, господарят и жена му целите в кръв. Покатервам се през прозореца и почвам да търся кутията с парите. Единственото нещо, което намирам, е сърпът ми. Той лежи на пода червен. Зная, че мръсникът У ги е убил. После е задигнал кутията с парите и конете и е избягал.

Цяо Тай отвори уста да каже нещо, но съдията властно му махна да мълчи.

— Знам, ще кажат, че аз съм го направил — тихо каза Бей Чу. — Знам, че ще ми трошат кокалите, докато не призная, че съм аз. След това ще ми отсекат главата. И Сунян няма да има къде да живее. Вземам количката за зеленчуци от плевнята и я докарвам под прозореца. Измъквам телата от леглото. На жената е още топло. Прехвърлям ги през перваза на прозореца в количката. Избутвам количката до черничевата горичка, мушкам телата под храстите и се връщам в плевнята да спя. Мисля рано заранта да ида там с лопата и да ги заровя, както трябва. На сутринта отивам, телата са изчезнали.

— Какво каза? — викна съдията. — Изчезнали!

Бей Чу кимна.

— Изчезнали. Сигур някой ги е намерил и е отишъл да съобщи на стражниците, тъй си рекох. Тичам обратно в къщата и увивам сърпа в дрехите на господаря. Вземам робата на жена му и бърша с нея пода и рогозката на кревата. Но рогозката не се изчиства, затова я махам от леглото и увивам всичко в нея. Отнасям го в плевнята и го скривам под сеното. Събуждам Сунян и й казвам, че всички са тръгнали за града преди изгрев слънце. Това е истината, кълна ви се, че всичко е истина, ваше превъзходителство. Не ги карайте да ме бият. Не съм го направил аз!

И Бей Чу започна отчаяно да блъска главата си о пода. Съдията поглади мустаците си. После каза на селянина:

— Стани и ни заведи до черничевата горичка.

Бей Чу побърза да се изправи, а Цяо Тай възбудено пошушна на съдията:

— Ние срещнахме този У по пътя насам, господин съдия. Разпитайте Бей за конете.

Съдията накара селянина да опише конете на Фан и жена му. Бей обясни, че господарят му яздел сив кон, а конят на госпожа Фан бил с бяло петно на челото. Съдията кимна и направи знак на Бей Чу да тръгва.

Бързо стигнаха до черничевата горичка. Селянинът посочи едно място под храстите.

— Мушнах ги тук отдолу — каза той.

Ма Жун се наведе и разгледа сухите листа. Взе няколко в шепата си и ги показа на съдията.

— Тези тъмни петна трябва да са от кръв — каза той.

— Най-добре е вие двамата да претърсите храсталака — нареди съдията. — Този песоглавец сигурно ни лъже.

Бей Чу започна да протестира, но съдията не му обърна никакво внимание. Като играеше замислено с бакенбардите си, той каза на Хун:

— Страх ме е, Хун, че тази история не е толкова проста, колкото изглежда. Оня мъж, когото срещнахме по пътя, не приличаше на убиец, прерязал хладнокръвно гърлата на двама души и после офейкал с парите и конете. По-скоро ми приличаше на човек, обзет от панически ужас.

Не след дълго шумът от чупещи се съчки оповести завръщането на Ма Жун и Цяо Тай. Първият, размахвайки ръждива лопата, каза възбудено:

— В средата на храсталака има едно разчистено място. Изглежда, че там наскоро е било заровено нещо. Лопатата намерих под едно дърво.

— Дай я на Бей — хладно каза съдията. — Песоглавецът ще изрови сам онова, което е заровил. Покажи ми мястото.

Ма Жун разтвори храстите и всички навлязоха между дърветата. Цяо Тай влачеше селянина, който изглеждаше съвсем обезумял. По средата на разчистеното място имаше тъмно петно от рохкава пръст. — Хващай се за работа! — викна съдията на Бей.

Селянинът механично си плю на дланите и започна да изгребва меката пръст. Показа се бяла дреха, цялата окаляна. Подпомаган от Цяо Тай, Ма Жун измъкна от ямата човешко тяло и го постави върху сухите листа. Беше труп на възрастен човек с гладко обръсната глава, облечен само в тънки долни дрехи.

— Това е будистки монах! — възкликна сержант Хун.

— Продължавай да копаеш! — строго нареди съдията на селянина.

Изведнъж Бей Чу изпусна лопатата и простена:

— Това е господарят.

Ма Жун и Цяо Тай измъкнаха от ямата голия труп на едър мъж. Трябваше да внимават, защото главата му бе почти отделена от тялото. Гърдите бяха покрити с дебела кора съсирена кръв. Оглеждайки с интерес масивните мускули на мъртвото тяло, Ма Жун каза с тон на специалист:

— Мъжагата е бил доста як.

— Изрови и третата си жертва! — кресна съдията на Бей Чу.

Селянинът отново заби лопатата, но тя удари на камък. Нямаше повече трупове. Бей Чу объркано погледна към съдията, който извика:

— Къде е жената, обесник такъв?

— Кълна се, не зная! — проплака селянинът. — Довлякох тук само господаря и жена му и ги оставих под храстите. Никого не съм заравял. Никога не съм виждал тоя с остриганата глава. Заклевам ви се, това е самата истина!

— Какво става тук? — прозвуча приятен глас зад съдията.

Като се обърна, Ди видя закръглен мъж, облечен в красива роба от виолетов брокат със златно везмо. Долната половина на лицето му бе почти изцяло покрита от дълги мустаци, рунтави бакенбарди и огромна брада, която се разстилаше върху гърдите му на три дебели плитки. На главата си мъжът носеше високата шапка от прозирна коприна на доктор по литература. Той стрелна с поглед съдията, после почтително мушна ръце в широките си ръкави, направи дълбок поклон и каза:

— Покорният ви слуга се нарича Цао Хъсиен, земевладелец по съдба, философ по призвание. Предполагам, че негово превъзходителство е новият ни магистрат?

Когато съдията кимна, мъжът продължи:

— Минавах оттук с коня си и един селянин ми каза, че в чифлика на съседа ми Фан Шун са дошли хора от съдилището. Позволих си да намина и да видя дали не бих могъл да ви бъда полезен с нещо.

Той се опита да надникне към телата на земята, но Ди бързо застана точно срещу него и отвърна делово:

— Разследвам тук едно убийство. Ако бъдете така любезен да ме почакате долу край пътя, след малко ще дойда при вас.

Веднага щом доктор Цао се поклони повторно и се отдалечи, сержант Хун докладва:

— Ваше превъзходителство, по тялото на монаха няма следи от насилие. Доколкото мога да съдя, умрял е от естествена смърт.

— Ще изясним това следобед в съдилището — каза съдията, после се обърна към селянина: — Разкажи как изглеждаше госпожа Фан.

— Не зная, ваше превъзходителство! — изхленчи Бей Чу. — Не съм я видял, когато е дошла в чифлика, а когато открих трупа, лицето й беше залято с кръв.

Съдията вдигна рамене и каза:

— Ма Жун, иди да повикаш стражниците. В това време Цяо Тай ще охранява този главорез и труповете. После направете носилки от клони и ги занесете в съдилището, а Бей Чу вкарайте в затвора. Минете край плевнята и го накарай да ти покаже къде е скрил онази рогозка с дрехите на жертвите. Ние с Хун ще идем до чифлика да претърсим къщата и да разпитаме момичето.

Съдията застигна доктор Цао, който внимателно си проправяше път през храстите, отмествайки клоните им с дълга бамбукова пръчка. Слугата му го чакаше край пътя, хванал юздите на едно магаре.

— Сега трябва да ида до къщата в чифлика, доктор Цао — каза съдията. — Щом приключа работата си там, ще се възползвам от възможността да ви посетя.

Докторът се поклони дълбоко и трите плитки на брадата му се развяха като знамена. Той се качи на магарето, постави бамбуковата пръчка напряко на седлото и смуши животното. Слугата заподтичва след него.

— Никога в живота си не съм виждал такава великолепна брада — каза съдията с лека завист на сержант Хун.

Когато стигнаха до къщата, Ди нареди на стария си помощник да повика момичето от градината. Самият той отиде направо в спалнята. В стаята имаше широко легло с оголена дървена рамка, два стола и проста тоалетна масичка. В ъгъла до вратата бе поставена друга масичка с газена лампа. Като сведе поглед към голото легло, съдията забеляза върху дървената рамка откъм страната на главите дълбока бразда. Стърготините около нея изглеждаха пресни. Като че ли бе направена съвсем наскоро. Поклащайки замислено глава, съдията се приближи до прозореца. Забеляза, че дървеното резе е строшено. Тъкмо се канеше да се отдалечи, когато видя на пода точно под прозореца сгънат лист хартия. Вдигна го и когато го разви, намери в него евтин кокален женски гребен, украсен с три цветни стъклени мъниста. Уви гребена отново и го мушна в ръкава си. Объркан, се запита дали е възможно в този случай да са замесени две жени. Носната кърпичка, която бе намерил долу в колибата, принадлежеше на високопоставена дама. А този евтин гребен очевидно бе притежание на някоя селска мома. Съдията въздъхна и отиде във всекидневната, където прави го очакваха Хун и дъщерята на Бей.

Ди забеляза, че момичето се страхува до смърт от него. То не смееше да вдигне поглед. Съдията поде любезно:

— Е, Сунян, баща ти ми каза, че оня ден си приготвила за господаря ви много вкусно пържено пиле.

Девойката го погледна срамежливо, после плахо се усмихна. Съдията продължи:

— Селската храна е много по-хубава от ония буламачи, дето ги ядем в града. Предполагам, че и на дамата й се е усладило?

Усмивката на Сунян помръкна. Момичето вдигна рамене и каза:

— Тя беше една такава префърцунена… Седеше на стол в спалнята и не се и обърна да ме погледне, когато я поздравих… Ама хич.

— Но е поговорила малко с теб, когато си влязла да прибереш празните съдини, нали? — попита съдията.

— Тогава вече си беше легнала — бързо отвърна момичето.

Съдията замислено поглади брадата си. После попита:

— Между другото, познаваш ли добре госпожа Гу? Имам предвид дъщерята на доктор Цао, която наскоро бе убита в града.

— Виждала съм я веднъж-дваж с брат й из полето, но отдалече — отговори момичето. — Хората разправят, че е добра, а не като всичките ония градски жени.

— Е, добре — каза съдията. — А сега ни покажи пътя към къщата на доктор Цао. Стражниците долу при колибата ще ти дадат кон. После идваш с нас в града. Баща ти също ще дойде.