Златното божество

Глава XIСъдията Ди посещава игумена на будисткия храм; вечеря край брега на реката.

Съдията Ди мълча през целия път до Източната врата. Само когато ги пренасяха през притока по моста Небесна дъга, сподели с Хун възхищението си от прекрасния изглед на Храма на белия облак, разположен на отсрещния бряг. Белите му мраморни портали и покритите със сини керемиди покриви се открояваха на фона на зеления планински склон. Носачите ги изкачиха по широка мраморна стълба и оставиха паланкина в просторен двор, заобиколен от широка открита галерия. Съдията подаде голямата си червена визитна картичка на един възрастен монах, който бе излязъл да ги посрещне.

— Негово преосвещенство тъкмо привършва следобедната си молитва — каза той.

После старецът ги преведе през три други двора, разположени амфитеатрално на склона и свързани с красива стълба от дялан мрамор. В дъното на четвъртия двор имаше още една редица от стръмни стъпала. На горния им край съдията видя дълга тясна тераса, изсечена направо в покритата с мъх скала. Чуваше се ромон на падаща вода.

— Извор ли има тук? — попита Ди.

— Да, ваше превъзходителство — отвърна монахът. — Водата е бликнала от скалата долу преди четиристотин години, когато светецът, основал храма, открил на това място свещената статуя на бог Майтрея. Тя е положена в параклиса, от другата страна на пропастта.

Сега съдията Ди видя, че между терасата и високата отвесна скала насреща имаше процеп, широк около пет стъпки. Тясно мостче от три дървени дъски водеше през ждрелото към широка тъмна пещера. Съдията стъпи на мостчето и погледна към дъното на дълбоката пропаст. На около трийсетина стъпки под него бликаше бързоструен извор, чиито води обливаха острите камъни. От дълбината лъхаше благодатна хладина. В пещерата на отсрещната страна съдията зърна златна решетка, зад която висеше червена копринена завеса. Тя очевидно прикриваше параклиса със статуята на Майтрея, светая светих на храма.

— Покоите на негово преосвещенство са в края на терасата — каза старият монах.

Той ги отведе до една малка постройка с елегантно извита стряха, сгушена в сянката на вековни дървета, и изчезна. Скоро се появи отново и покани съдията да влезе. Сержант Хун седна отвън на една хладна каменна пейка.

Великолепна абаносова кушетка, украсена с дърворезба и покрита с възглавнички от червена коприна, заемаше цялото дъно на стаята. В средата й бе седнал с кръстосани крака дребен топчест човечец, загърнат в широка роба от плътен златист брокат. Той кимна с облата си гладко обръсната глава и направи знак на съдията да седне срещу него на едно голямо резбовано кресло. После се обърна и постави почтително визитната му картичка върху малкия олтар, разположен в една ниша над кушетката. Пред останалите стени висяха тежки копринени драперии с извезани сцени от живота на Буда. Стаята беше напоена с тежкия аромат на някакво чуждоземно благовоние.

Старият монах постави до креслото на съдията малка палисандрова масичка за чай, също украсена с дърворезба, и му наля чаша ароматен чай. Игуменът изчака Ди да отпие и каза с изненадващо силен и звучен глас:

— Невежият монах пред вас възнамеряваше утре да посети съдилището, за да засвидетелства почитта си. Изпитвам дълбоко угризение от това, че негово превъзходителство дойде да ме посети пръв. Покорният ви слуга не заслужава тази изключителна чест.

Той гледаше право в съдията с дружелюбни големи очи. Макар че като непоколебим конфуцианец изпитваше твърде слаба симпатия към будистката вяра, Ди трябваше да признае, че този дребен игумен е една забележителна, изпълнена с достойнство личност. Съдията изрече няколко учтиви думи за величествените размери и красотата на храма. Игуменът вдигна пухкавата си ръчичка и каза:

— Всичко се дължи на милостта на нашия бог Майтрея. Преди четири столетия той благоволил да се представи на това място под формата на статуя от санталово дърво, висока повече от пет стъпки, изобразяваща го в момент на медитация, седнал с кръстосани крака. Нашият свят основател намерил статуята в пещерата и така Храмът на белия облак бил построен тук като твърдина по източните граници на империята и светилище за всички мореплаватели.

Игуменът остави кехлибарените мъниста на молитвената си броеница да се изплъзнат между пръстите му и зашепна някаква молитва. После продължи:

— Имах намерение да поканя негово превъзходителство лично да удостои с присъствието си една церемония, която скоро ще се състои в този скромен храм.

— Ще го приема като висока чест — с поклон отговори съдията Ди. — Каква ще бъде тази церемония?

— Благочестивият господин Гу Мънпин — обясни игуменът — помоли за разрешение да бъде направено копие на свещената статуя в естествена големина и то да бъде пренесено в Храма на белия кон, главното светилище на будистката вяра в столицата. Той не жали средства, за да се осъществи това богоугодно дело. Поръча на майстор Фън, най-добрия скулптор в провинция Шантун, да дойде тук, в храма ни, да скицира свещената статуя и най-прецизно да я измери. След като свърши тази работа, майстор Фън работи три седмици в дома на господин Гу и извая копието на статуята от кедрово дърво, ръководейки се от направените рисунки и взетите мерки. През цялото това време господин Гу се отнасяше с майстор Фън като със свой почетен гост и когато работата наближи към края си, организира великолепно празненство, на което майсторът заемаше почетното място. Тази сутрин господин Гу докара копието на статуята, поставено в красив сандък от палисандър, тук в храма.

Игуменът поклати кръглата си глава с доволна усмивка. Очевидно той придаваше голямо значение на този случай. После продължи:

— Веднага щом бъде определен благоприятният ден за това щастливо събитие, копието на статуята ще бъде тържествено благословено и осветено в този храм. Комендантът на гарнизона е издействал разрешение то да бъде пренесено в столицата с ескорт от бронирани конници. Няма да пропусна да уведомя негово превъзходителство своевременно, когато денят и часът на освещаването бъдат определени.

— Изчисленията вече са направени, ваше преосвещенство — чу се дълбок глас зад съдията. — Денят и часът вече са определени: освещаването ще стане утре вечер веднага след втората нощна стража.

Един висок и сух мъж пристъпи напред. Игуменът го представи като Хуйбън, старши монах в храма.

— Не бяхте ли вие човекът, който тази сутрин разпозна мъртвия монах? — попита съдията Ди.

Мъжът тъжно сведе глава.

— Това е пълна загадка за всички нас — каза той. — По какви причини нашият монах Дзухай, отговорник за раздаването на милостиня, се е озовал на толкова отдалечено място в такъв необичаен час? Единственото възможно обяснение е, че го е повикал някой чифликчия в този район, за да му даде благословията си, и са го нападнали разбойници. Но предполагам, че негово превъзходителство вече разполага с някакви улики?

Поглаждайки бавно бакенбардите си, съдията отговори:

— Според нас има трети, неизвестен, който е искал на всяка цена да попречи мъртвата жена да бъде разпозната. Когато е видял вашия монах да минава оттам, е решил да му вземе одеждата, за да увие в нея тялото на жената. Знаете, че Дзухай беше намерен само по долни дрехи. Предполагам, че са се сборичкали и монахът внезапно е получил сърдечен удар.

Хуйбън поклати глава и запита:

— Негово превъзходителство намери ли тояжката му близо до тялото?

Съдията Ди се замисли за момент.

— Не! — каза той доста нервно.

Изведнъж си бе спомнил любопитен факт. Когато доктор Цао го изненада в черничевата горичка, ръцете му бяха празни. Но когато съдията го застигна на връщане към пътя, докторът носеше дълга бамбукова пръчка.

— Ще се възползвам от възможността — продължи Хуйбън — да уведомя негово превъзходителство, че миналата нощ в храма ни са проникнали трима крадци. Един от монасите в къщичката при портала случайно ги е видял, когато са се прехвърлили през оградата и са избягали. За нещастие, докато вдигне тревога, те вече били изчезнали в гората.

— Веднага ще наредя да се извърши разследване — каза съдията. — Този монах може ли да опише разбойниците?

— В тъмнината не е успял да ги разгледа добре — отвърна Хуйбън, — но твърди, че и тримата са били високи мъже и че единият е имал тънка рядка брада.

— Щеше да бъде от голяма полза — сдържано каза съдията, — ако този монах е бил по-наблюдателен. Откраднали ли са нещо ценно?

— Тъй като не са познавали вътрешното разположение на храма — отговори Хуйбън, — са претърсили само задната зала, а там не са намерили друго, освен няколко ковчега.

— Е, това е добре! — каза съдията, след което се обърна към игумена и продължи: — Няма да се лиша от честта да дойда тук утре вечер в определения час.

Той стана, поклони се и си тръгна. Хуйбън и старият монах съпроводиха съдията Ди и сержант Хун до паланкина.

Докато ги пренасяха обратно през моста Небесна дъга, съдията каза на помощника си:

— Мисля, че Ма Жун и Цяо Тай няма да се върнат преди свечеряване. Хайде да отидем до пристанището и корабостроителницата отвъд Северната врата.

Хун даде нареждане на носачите и те се насочиха на север по втората търговска улица на града. Щом излязоха през Северната врата, видяха, че там кипи усилен труд. В корабостроителницата имаше голям брой тежки кораби, закрепени с дървени подпори. Множество разсъблечени работници, само с по една препаска около слабините, сновяха върху корабите и под тях. Отвред кънтяха гръмогласни заповеди и оглушителни удари на чукове.

Съдията Ди никога преди не беше посещавал корабостроителница. Той тръгна с Хун през тълпата, наблюдавайки всичко с интерес. Най-открая една голяма джонка бе повалена настрани. Шестима работници палеха огън от трева под нея. Гу Мънпин и представителят му Ким Сан стояха наблизо и разговаряха с майстора. Щом забеляза съдията и Хун, Гу побърза да отпрати майстора и с куцукане се завтече да ги посрещне. Ди полюбопитства какво правят работниците.

— Това е една от най-големите ми океански джонки — обясни Гу. — Килнали са я настрани, за да изгорят водораслите и морските животни, полепнали по дъното й. Те намаляват скоростта. После ще я стържат, докато я почистят напълно, и ще запълнят пукнатините с катран и кълчища.

Съдията пристъпи напред, за да може да наблюдава работниците по-отблизо, но Гу го хвана за ръката.

— Не се приближавайте повече, ваше превъзходителство — предупреди той. — Преди няколко години една греда, разхлабена от горещината, падна върху десния ми крак. Счупеното така и не зарасна, както трябва, затова сега се подпирам на този бастун.

— Много е красив — одобри го съдията. — Този пъстър южен бамбук е доста рядък.

— Така е, наистина — отвърна Гу, явно поласкан. — Полиран е много добре. Но е доста тънък за направа на бастуни, затова използвам две пръчки, вързани една за друга — после сниши гласа си до шепот: — Присъствах на съдебното заседание. Разкритията на негово превъзходителство силно ме смутиха. Това, което е направила жена ми, е ужасно: позор за мен и за цялото ми семейство.

— Не бива да правите прибързани заключения, господин Гу — каза съдията. — Аз нарочно подчертах, че самоличността на жената още не е установена.

— Високо оценявам дискретността на негово превъзходителство — бързо каза Гу и стрелна поглед към Ким Сан и сержант Хун.

Съдията попита:

— Позната ли ви е тази носна кърпичка?

Гу любопитно погледна бродираното парче коприна, което съдията извади от ръкава си.

— Разбира се — отговори той. — Това е една кърпичка от комплекта, който подарих на жена си. Къде сте я намерили, ваше превъзходителство?

— Край пътя близо до изоставения храм — каза съдията. — Помислих си… — изведнъж замълча. Спомни си, че забрави да попита игумена кога и защо храмът е бил изоставен. Сега запита Гу: — Чували ли сте слуховете за този храм? Хората разказват, че го обитавали духове. Това, разбира се, са глупости. Но ако наистина някой ходи там нощно време, ще трябва да направя разследване. Много е възможно нечестиви монаси от Храма на белия облак да го използват за някакви престъпни цели. Това би обяснило присъствието на оня монах близо до чифлика на Фан: може би е отивал в храма. Е, най-добре да отида пак в Храма на белия облак и да разпитам игумена или Хуйбън. Между другото игуменът ми разказа за вашето благочестиво начинание. Освещаването на копието на статуята е насрочено за утре вечер. Бих присъствал с удоволствие.

Гу направи дълбок поклон. После каза:

— Негово превъзходителство не може да си тръгне, без да приеме една, макар и лека, вечеря. На другия край на пристанището има доста приличен ресторант, известен с варените раци, които поднасят там.

Гу се обърна към Ким Сан:

— Ти продължавай. Знаеш какво трябва да направиш.

Съдията Ди нямаше търпение да се върне в храма, но съобрази, че един по-продължителен разговор с Гу може да се окаже полезен. Той нареди на Хун да се прибере в съдилището и последва Гу.

Беше започнало да се смрачава. Когато стигнаха до елегантния павилион на брега на реката, келнерите вече палеха цветните фенери, окачени на стряхата. Двамата мъже седнаха близо до лакирания червен парапет, където можеха да се наслаждават на прохладния бриз, който полъхваше откъм реката, и на веселите разноцветни светлини по кърмите на лодките, плъзгащи се в двете посоки.

Келнерът донесе голямо плато с червени раци, от които се вдигаше пара. Гу разтроши черупките на няколко от тях и ги предложи на съдията. Ди щипна от бялото месо със сребърните си пръчици, топна го в паничката с джинджифилов сос и го опита с наслада. После изпи малка чаша жълто вино и каза на Гу:

— Току-що, докато разговаряхме при корабите, вие ми се сторихте твърдо убеден, че жената в чифлика на Фан е била вашата съпруга. Не исках да ви задавам неудобен въпрос в присъствието на Ким Сан, но имате ли основания да предполагате, че тя ви е мамела?

Гу се смръщи. След малко отговори:

— Оказа се грешка да се ожениш за жена със съвсем различно възпитание, ваше превъзходителство. Аз съм заможен човек, но съм съвсем неук в областта на литературата. Амбицията ми беше втория път да се оженя за дъщеря на учен човек. И сбърках. Макар че живяхме заедно само три дни, разбрах, че тя няма да хареса новия си живот. Направих всичко възможно да проявя разбиране, но не срещнах никакъв отговор, така да се каже… — изведнъж той добави с горчивина в гласа: — Тя мислеше, че не съм подходящ за нея, и понеже е била възпитавана доста либерално… допускам, че… може би някаква предишна любов…

Устата му се разкриви. Той бързо изпразни чашата си.

— За трето лице е трудно — рече съдията — да изказва мнение, когато става дума за интимните отношения на женена двойка. Приемам, че имате сериозни основания за подозренията си. Но аз не съм сигурен, че жената с Фан е била вашата съпруга. Не съм сигурен дори, че тя действително е била убита. Що се отнася до нея, вие знаете по-добре от мен в каква сложна ситуация може да е замесена. Ако наистина е така, съветвам ви да ми го кажете сега. Заради нейното, а и заради вашето собствено добро!

Гу стрелна поглед към съдията. На Ди се стори, че в очите му проблесна истински ужас. Но той бързо се овладя и изрече с равен глас:

— Казах ви всичко, което зная, ваше превъзходителство.

Съдията Ди стана.

— Виждам, че над реката се спуща мъгла — отбеляза той. — Най-добре да си тръгвам. Благодаря за прекрасната вечеря.

Гу придружи съдията до паланкина му. Носачите го преведоха обратно през града до Източната врата. Те се придвижваха с бързи крачки, защото очакваха с нетърпение вечерната си порция ориз.

Пазачите при портала на храма явно се учудиха, когато видяха съдията да минава отново покрай тях. Първият двор беше пуст. От главната зала високо горе се дочуваха звуците на монотонно песнопение. Очевидно монасите отслужваха вечерната си служба.

Съдията Ди бе посрещнат от един доста навъсен млад монах. Той каза, че игуменът и Хуйбън ръководят службата, но ще заведе госта да изпие чаша чай в покоите на игумена. Двамата мълчаливо пресякоха пустия двор. Когато стигнаха до третия двор, съдията внезапно се спря.

— Задната зала гори! — извика той.

Огромни кълба дим и червени огнени езици се издигаха високо към небето от двора под тях. Монахът се усмихна:

— Готвят се да кремират тялото на Дзухай — рече той.

— Никога преди не съм наблюдавал кремация — възкликна съдията. — Да идем там и да хвърлим едно око.

Той тръгна към стълбите, но младият монах бързо го хвана за ръката.

— На външни лица не е позволено да наблюдават този ритуал — каза той.

Съдията освободи ръката си. Той каза хладно:

— Единственото оправдание за невежеството ви е вашата младост. Помнете, че разговаряте с магистрата си. Заведете ме!

В двора пред задната зала в голяма открита пещ гореше огромен огън. Наоколо нямаше никой, освен един монах, който усърдно разпалваше огъня с духало. До него бе поставена глинена делва. Съдията забеляза също голям продълговат сандък в близост до пещта.

— Къде е мъртвото тяло? — запита той.

— В този сандък от палисандрово дърво — навъсено отвърна младият монах. — Днес късно следобед хората от съдилището го донесоха тук на носилка. След кремацията прахът на покойника ще бъде поставен в оная делва.

Горещината бе почти непоносима.

— Заведете ме в покоите на игумена — остро заповяда съдията.

Монахът го заведе до високата тераса и тръгна да търси игумена. Като че ли изобщо бе забравил за чая. Съдията не обърна внимание на това. Той започна да крачи по терасата. Прохладният влажен въздух, който лъхаше от пропастта, приятно заменяше убийствената горещина край пещта.

Изведнъж Ди чу приглушен писък. Спря и се заслуша. Не се чуваше нищо, освен ромона на водата долу в пропастта. После писъкът се разнесе отново, стана по-силен и замря като стенание. Идваше откъм пещерата на Майтрея. Съдията бързо тръгна натам и стъпи на дървеното мостче, което водеше към входа на пещерата. Направи две крачки и се смръзна на мястото си. През мъглата, надигаща се от пропастта, той видя мъртвия магистрат, застанал в другия край на мостчето.

Смразяващ страх скова сърцето му. Той стоеше неподвижно и вторачено гледаше облеченото в сива роба привидение. Очните орбити изглеждаха празни, невиждащият им взор и зловещите петна от разложението върху хлътналите бузи изпълваха съдията с неописуем ужас. Привидението бавно вдигна мършавата си призрачна ръка, посочи към моста и бавно поклати глава.

Съдията Ди погледна надолу, където сочеше призрачната ръка. Видя само широките дъски на моста. Отново вдигна глава. Привидението сякаш се бе разтворило в мъглата. Всичко бе свършило.

Продължителна тръпка премина през тялото на съдията. Той внимателно постави десния си крак върху средната дъска на моста. Тя падна. Ди чу как се удари долу в камъните на дъното на пропастта, на трийсет стъпки под него.

Известно време той постоя неподвижно, вторачен в черната дупка пред краката си. После отстъпи и избърса студената пот от челото си.

— Дълбоко съжалявам, че накарах негово превъзходителство да ме чака — чу се глас зад гърба му.

Съдията се обърна. Като видя Хуйбън, той тихо посочи липсващата дъска.

— Вече многократно съм казвал на игумена — смутено рече Хуйбън, — че гнилите дъски трябва да се сменят. Някой ден този мост ще стане причина за сериозен инцидент.

— Той току-що щеше да стане — сухо каза съдията. — За късмет тъкмо когато се канех да мина по него, спрях, защото чух някакъв писък откъм пещерата.

— О, това са само кукумявки, ваше превъзходителство — каза Хуйбън. — Свили са гнездата си близо до входа на пещерата. За нещастие игуменът не може да напусне службата, преди да произнесе благословията си. Мога ли да направя нещо за ваше превъзходителство?

— Можете — каза съдията. — Предайте на негово преосвещенство моите почитания. Той се обърна и тръгна към стълбите.