Златното божество

Глава IIОжесточен дуел с мечове остава недовършен; четирима мъже пият вино в една странноприемница на Йеншоу.

Хун бързо се извърна на седлото, за да подаде меча на господаря си, но една стрела изсвистя край главата му.

— Тая клечка беше само за предупреждение, дядка! — извика стрелецът. — Следващата ще се забие право в гърлото ти.

Съдията прецени набързо обстановката. Хапейки ядно устни, осъзна, че няма какво да се прави. Бяха ги сгащили съвършено неподготвени. Сега се проклинаше, че бе отказал военния ескорт.

— Хайде, по-бързо! — изръмжа първият разбойник. — Благодарете на небесата, че сме почтени мъже и може дори да ви пощадим живота.

— Почтени мъже! — с насмешлива усмивка каза съдията, докато слизаше от коня си. — Нападате невъоръжен човек, при това под прикритието на стрелец с арбалет. Вие двамата сте просто най-обикновени конекрадци.

Мъжът скочи от коня си със смайваща пъргавина и застана пред съдията с меч, готов за схватка. Беше малко по-висок от Ди, а широките му рамене и дебелият врат показваха, че е надарен с необикновена сила. Той издаде напред масивната си долна челюст и просъска:

— Няма да ти позволя да ме обиждаш, книгогризецо!

Лицето на съдията се наля с кръв.

— Подай ми меча! — заповяда той на Хун. Мъжът с арбалета незабавно застана с коня си пред сивобрадия старец.

— Затваряй си устата! — свирепо каза той на съдията.

— Хайде, докажете, че не сте най-обикновени кокошкари — сопна се Ди. — Оставете ме да взема меча си. Първо ще приключа с този главорез, после ще се оправя и с теб.

Грамадният мъж с меча започна да се кикоти. Навеждайки оръжието си надолу, той викна на мъжа с арбалета:

— Защо да не си направим майтап с брадатия, братко? Остави го да вземе меча си. Малко ще понакълцам този писарушко, да му е за урок!

Другият замислено огледа съдията.

— Нямаме време да си играем — сопна се той на спътника си. — Да взимаме конете и да се омитаме!

— Така си и мислех — презрително каза съдията Ди. — Лъвове със заешки сърца!

Огромният мъж изпсува мръснишки. Той пристъпи към коня на Хун, сграбчи меча, който старецът държеше, и го подхвърли на съдията.

Ди го улови и бързо смъкна пътната си одежда. Той раздели дългата си брада на две плитки и ги завърза зад врата си. Вдигна меча и каза на разбойника:

— Каквото и да се случи, оставете стареца на мира.

Оня кимна и внезапно атакува с бърз удар, насочен към гърдите на съдията. Ди с лекота парира атаката и направи няколко лъжливи движения, които накараха разбойника да се задъха и да отстъпи.

Следващия път той нападна по-внимателно и двубоят започна да става сериозен. Хун и стрелецът стояха отстрани и наблюдаваха. След като размениха няколко пъти удар за удар, съдията забеляза, че противникът му очевидно е самоук. В начина, по който се дуелираше, липсваха изтънчените хватки на школуваните майстори на меча. Но беше изключително силен, а и го биваше в тактиката: стремеше се с постоянен натиск да изтласка съдията на неравната почва край пътя, където Ди трябваше много да внимава къде стъпва. Това беше първата истинска битка на съдията извън тренировъчната зала и той пълноценно й се наслаждаваше. Помисли си, че отдавна би могъл да обезоръжи своя противник. Но обикновеният меч на разбойника и така не би могъл да издържи дълго срещу закаленото острие на Дъждовния дракон. При един негов опит да отрази острия удар на съдията мечът му внезапно се пречупи на две.

Докато мъжът стоеше стъписан и гледаше парчето, останало в ръката му, съдията се обърна към другия скитник:

— Сега е твой ред — извика той.

Стрелецът скочи от коня си. Свали ездитната куртка и напъха полите на дългата си дреха под колана. Вече бе наясно, че съдията е първокласен фехтувач. Но след бързата размяна на удари и контраудари съдията се увери, че противникът му също е опасен, школуван майстор на боя със саби и с него шега не бива. Ди усети вдъхновение.

Първият двубой бе освободил крайниците му от вцепенението и сега се чувстваше в превъзходна форма. Мечът Дъждовен дракон сякаш бе станал част от собственото му тяло. Той се хвърли срещу съперника си със сложна комбинация от финтове и удари. Другият направи стъпка встрани — краката му се местеха с изненадваща за ръста му лекота — и контраатакува с поредица бързи удари. Дъждовен дракон свистеше във въздуха и отразяваше всички атаки, после се стрелна мигновено напред в дълъг пробождащ удар, който мина на косъм от гърлото на разбойника. Мъжът не трепна. Той бързо изпълни няколко лъжливи движения като подготовка за нова атака.

Изведнъж до ушите на четиримата достигна силно дрънчене на оръжия. Група от двайсетина конници изникна иззад завоя и бързо заобиколи четиримата мъже. Новодошлите бяха солидно въоръжени с арбалети, мечове и дълги копия.

— Какво става тук? — провикна се командирът им. Късата ризница и заостреният шлем показваха, че е капитан от конната военна полиция. Раздразнен от прекъсването на първия му истински дуел, съдията отговори рязко:

— Аз съм Ди Жендзие, новоназначеният съдия на Бънлай. Тези трима мъже са мои помощници. Пътувахме дълго и спряхме за един приятелски тренировъчен дуел, колкото да се поразтъпчем.

Капитанът го изгледа подозрително.

— Ще си позволя да ви обезпокоя, като ви помоля да ми покажете документите си, господин съдия — колебливо каза той.

Съдията извади от ботуша си един плик и го подаде на капитана, който прегледа набързо съдържанието му, после го върна и отдаде чест.

— Много се извинявам, че ви обезпокоих, ваше превъзходителство — учтиво каза той. — Получихме сведения, че наоколо се навъртат скитащи разбойници, и съм длъжен да бъда нащрек. Желая ви успех!

Той даде гръмогласна команда на хората си и те пришпориха конете. Когато изчезнаха в далечината, съдията вдигна меча си.

— Продължаваме — каза той и насочи остър удар към гърдите на противника.

Другият отби атаката, после сведе своя меч и го прибра в ножницата.

— Продължете си спокойно по пътя, господин съдия — развълнуван каза той. — Радвам се, че в империята ни все още има управници като вас.

После направи знак на другия скитник и двамата се метнаха на конете. Съдията подаде меча на Хун и се зае да облича отново пътната си дреха.

— Връщам думите си назад — сериозно каза той. — Вие наистина не сте лоши момчета. Но ако продължавате по този път, ще свършите на дръвника като обикновени крадци. Затова, каквото и да ви е накарало да станете такива, забравете го. Пристигнаха новини, че около северната ни граница се водят ожесточени сражения с варварите. Нашата армия има нужда от хора като вас.

Стрелецът хвърли бърз поглед към съдията.

— А аз мога да ви посъветвам, господин съдия — спокойно каза той, — сам да носите меча си. Иначе пак ще ви сварят неподготвен.

После обърна коня си и двамата скитници потънаха в гората.

Докато съдията поемаше меча от Хун, за да го окачи на собствения си гръб, старият човек каза доволно:

— Добър урок им дадохте, господарю. Според вас що за хора бяха тия двамата?

— Обикновено — отвърна съдията — това са мъже, станали жертва на действителна или въображаема несправедливост и решили да си отмъстят, без да се съобразяват със законите. Но моралният им принцип е да ограбват само държавни служители и заможни люде. Те често помагат на изпаднали в беда хора и са се прочули със смелостта и кавалерството си. Наричат се братя от зелените гори. Е, Хун, хубаво дуелче стана, но пък се забавихме. Да побързаме!

Влязоха в Йеншоу по здрач и стражниците на градската врата ги упътиха към голямата странноприемница в центъра, където отсядали пътуващите държавни сановници. Съдията нае стая на втория етаж и заръча на прислужника да им донесе хубава вечеря, защото бе огладнял след дългия път.

Когато се нахраниха. Хун наля на господаря си чаша горещ чай. Ди седна до прозореца и се загледа надолу към площада, където оживено сновяха пешеходци и конници, някои от които въоръжени с копия. Светлината на фенерите се отразяваше в металните им шлемове и бронираните нагръдници. Изведнъж на вратата се почука. Съдията се обърна и видя двама високи мъже да влизат в стаята.

— Велики небеса! — удивен възкликна той. — Ето ги и нашите двама братя от зелените гори.

Мъжете непохватно се поклониха. Все още носеха кърпените си куртки за езда, но на главите си бяха нахлупили ловджийски шапки. Плещестият юначага, който ги бе нападнал пръв, заговори:

— Ваше превъзходителство, следобед на пътя вие казахте на оня капитан, че сме ваши помощници. Поговорих по този въпрос с моя приятел и решихме, че не можем да оставим един магистрат да лъже заради нас. Ако ни наемете на служба, ние наистина ще бъдем ваши верни помощници…

Съдията вдигна вежди. Другият побърза да каже:

— Ние не разбираме нищо от работите на трибунала, но умеем да изпълняваме заповеди и мислим, че ще съумеем да ви бъдем полезни в черната работа.

— Седнете — кратко рече съдията. — Искам да чуя историите ви.

Двамата седнаха на ниски столчета. Първият постави едрите си юмруци на коленете, прочисти гърлото си и започна:

— Името ми е Ма Жун, родом съм от провинция Кянсу. Баща ми имаше товарна джонка и аз го придружавах като помощник. Но понеже си бях яко момче и обичах да се бия, той ме прати при един известен майстор на бойните изкуства, като го помоли да ме научи също да чета и да пиша, за да мога да стана офицер в армията. Но баща ми ненадейно почина. Понеже имахме много дългове, наложи се да продам джонката. Постъпих на служба като телохранител на местния съдия. Скоро разбрах, че той е безскрупулен коварен мошеник. Веднъж конфискува имуществото на една вдовица, като изтръгна от нея фалшиви признания чрез изтезания. Аз се скарах с него и той посегна да ме удари. Тогава го проснах на земята с един удар. Трябваше да бягам, за да си спася живота, и така хванах гората. Но се кълна в паметта на покойния си баща, че никога не съм убивал безпричинно и съм обирал само такива, дето могат да преживеят загубата. Давам ви думата си, че същото се отнася и за моя кръвен приятел. Това е всичко.

Съдията Ди кимна, после погледна въпросително другия мъж, който имаше изваяни черти на лицето, прав нос и тънки устни. Той поглади тънките си мустачки и рече:

— Кръстил съм се Цяо Тай, защото истинското ми родово име е добре познато и почитано в някои части на империята. Веднъж един високопоставен сановник съзнателно обрече на смърт няколко мои другари, за които бях отговорен. Негодникът изчезна, а властите, на които докладвах за престъплението му, отказаха да предприемат каквото и да е. Тогава станах скитник и започнах да бродя из цялата империя с надеждата, че някой ден ще попадна по следите на престъпника и ще го убия. Никога не съм ограбвал сиромаси и мечът ми не е опетнен с невинна кръв. Ще ви служа при едно условие: да ми позволите да се оттегля, щом намеря моя човек. Защото съм се заклел пред душите на мъртвите си другари да му отсека главата и да я хвърля на кучетата.

Съдията внимателно оглеждаше двамата мъже, застанали пред него, като бавно поглаждаше бакенбардите си. Помисли и каза:

— Ще приема предложението ви, включително и условието на Цяо Тай, но при положение че, ако той намери своя човек, първо ще ми даде възможност да го накажа за извършеното престъпление със законни средства. Можете да дойдете с мен в Бънлай, там ще видя дали мога да се възползвам от услугите ви. Ако реша, че не става, ще ви кажа веднага. Но искам да обещаете, че в такъв случай незабавно ще се запишете в нашата Северна армия. При мен е така: всичко или нищо!

Лицето на Цяо Тай грейна. Той рече с ентусиазъм:

— Всичко или нищо. Това ще бъде нашият девиз!

После стана, коленичи пред съдията и три пъти последователно удари челото си о пода. Приятелят му последва неговия пример.

Когато Ма Жун и Цяо Тай отново станаха на крака, съдията каза:

— Този мъж е Хун Лян, мой доверен съветник, от когото нямам тайни. Ще изпълнявате всичките му разпореждания. Бънлай е първото ми местоназначение. Не зная каква е организацията на тамошното съдилище, но предполагам, че чиновниците, стражниците, пазачите и останалият персонал както обикновено са местни хора. Чувам, че в Бънлай ставали странни неща, и само небесата знаят дали служителите на трибунала не са замесени в тях. Искам край себе си хора, на които мога да имам доверие. Вие тримата ще бъдете очите и ушите ми. Хун, кажи на слугата да донесе една кана с вино.

Когато чашите бяха напълнени, съдията вдигна тост за тримата мъже поред и те почтително пиха за негово здраве и за успеха му.

На другата заран, когато съдията слезе на двора, видя, че там го чакат Хун и двамата нови помощници. Личеше си, че Ма Жун и Цяо Тай вече са били на пазара. Сега бяха облечени в спретнати кафяви халати, пристегнати от широки черни пояси с висящи краища, а прилепнали черни шапчици допълваха новото им одеяние на офицери от трибунала.

— Облачно е, господарю — обърна внимание Хун. — Страх ме е, че ще вали.

— Вързал съм на седлата сламени шапки — каза Ма Жун. — Ще ни свършат работа до Бънлай.

Четиримата мъже яхнаха конете и напуснаха града през Източната врата. В продължение на няколко мили яздиха по шосето между много други пътници. После движението намаля. Когато навлязоха в една пуста планинска местност, срещу тях се зададе конник, който препускаше в галоп и водеше след себе си още два коня. Ма Жун ги огледа и рече:

— Хубави добичета. Онова с бялото петно на челото доста ми се нрави.

— Приятелчето прави грешка, като носи тази червена кутия на седлото — вметна Цяо Тай. — Само си търси белята.

— Защо? — попита Хун.

— По тия места — обясни Цяо Тай — бирниците винаги носят събраните пари в такива червени кожени кутии. Разумните хора ги крият в дисагите си.

— Изглежда, юнакът страшно много бърза — подметна съдията.

По пладне превалиха и последния планински хребет. Заваля пороен дъжд. Подслониха се под едно високо дърво на платото край пътя и огледаха отвисоко плодородния зелен полуостров, на който бе разположен Бънлай с околностите си. Докато се подкрепяха със студени закуски. Ма Жун с увлечение разказа някои пикантни истории за приключенията си с разни селски хубавици. Съдията не обръщаше внимание на фриволните му разказчета, но трябваше да признае, че Ма Жун притежава известно чувство за хаплив хумор, което го правеше доста забавен. Когато обаче поде още една подобна история, съдията го прекъсна:

— Чувал съм, че по тези места се въдят тигри. Мислех си, че тия животни предпочитат по-сух климат.

Цяо Тай, който до момента мълчаливо слушаше, се обади:

— Хм… Трудно е да се каже. Обикновено обитават високите гори, но ако веднъж опитат вкуса на човешко месо, започват да бродят и из равнините. Там долу може да ни провърви в лова.

— А какво ще кажете за слуховете, че имало и тигри върколаци? — попита съдията.

Ма Жун хвърли тревожен поглед към мрачната гора зад гърба си.

— Не съм чувал такива работи — побърза да каже той.

— Може ли да разгледам меча ви, господарю? — запита Цяо Тай. — Струва ми се, че е великолепно старинно оръжие.

Докато му подаваше меча си, съдията каза:

— Нарича се Дъждовен дракон.

— Да не би това да е прословутият Дъждовен дракон? — екзалтирано възкликна Цяо Тай. — Оръжието, за което всички фехтувачи под небето разказват със страхопочитание. Това е последният и най-хубав меч, измайсторен преди триста години от Трипръстия, най-изкусния ковач на оръжия, живял някога.

— Според преданието — заразказва съдията Ди. — Трипръстия се опитвал да го изкове осем пъти и все не успявал. Тогава се заклел да принесе любимата си млада невяста в жертва на бога на реките, ако най-после успее. На деветия път изковал този меч. Тогава незабавно отвел жена си на брега на реката и я обезглавил с него. Извила се ужасна буря и Трипръстия бил поразен от мълния. Тялото му заедно с тялото на жената било отнесено от ревящите вълни. От двеста години този меч е потомствена реликва в нашия род и се предава от бащата на първородния син.

Цяо Тай придърпа шалчето си пред носа и устата, тъй че дъхът му да не оскверни оръжието. После го изтегли от ножницата и като го вдигна благоговейно с две ръце, заразглежда с възхищение тъмнозеленото сияние, което то излъчваше, и гладкото му, тънко като косъм острие, по което не се виждаше нито една драскотина. Когато проговори, в очите му блестеше странен пламък:

— Ако ми е писано някога да загина от меч, моля се на небето именно това острие да се окъпе в кръвта ми.

С дълбок поклон той върна меча на съдията. Дъждът беше почти спрял и сега само ръмеше. Яхнаха отново конете и се заспускаха по склона.

Долу в равнината пътниците видяха каменния крайпътен стълб, с който бе отбелязана границата на окръг Бънлай. Над калната равнина се бе спуснала мъгла, но гледката и така се нравеше на съдията. Сега тази територия беше негова.

Продължиха с бърза езда. Късно следобед от мъглата пред тях изплува градската стена на Бънлай.