Златното божество

Глава XIIИзповед на един разочарован любовник; изчезването на корейския майстор.

Когато Ма Жун отведе дъщерята на селянина в къщата на леля й — приветлива стара дама, — тя настоя да го почерпи с купичка овесена каша. Цяо Тай го почака известно време в къщичката на пазачите, после изяде ориза си в компанията на началника на стражниците. Но веднага щом Ма Жун се върна, двамата яхнаха конете и излязоха заедно. На улицата Ма Жун попита:

— Знаеш ли какво ми каза онова момиче, Сунян, когато си тръгвах?

— Че си мъж и половина… — безразлично отговори Цяо Тай.

— Нищо не разбираш от жени, братко — снизходително каза Ма Жун. — Разбира се, че тя мислеше така. Но жените не ги казват тия неща, нали разбираш, поне в началото. Не… тя каза, че съм нежен.

— О, небеса! — втрещен извика Цяо Тай. — Ти нежен! Горкото глупаво момиче. Но, така или иначе, няма за какво да се притеснявам, нямаш шанс. Не разполагаш с парче земя, нали? А ти я чу, като казваше, че иска точно това.

— Аз имам други неща — самодоволно заяви Ма Жун.

— Бих искал да не мислиш само за фльорци, братко — изсумтя Цяо Тай. — Началникът на стражниците ми разказа доста неща за оня А Куан. Няма нужда да го търсим в града. Той идва тук само от време на време, колкото да се напие или да поиграе комар. Не се задържа дълго. Трябва да го потърсим извън града, там той се чувства по-удобно.

— Щом като е селски дръвник — каза Ма Жун, — не вярвам да е напуснал окръга. Сигурно е хванал гората западно от града.

— А защо да хваща гората? — попита Цяо Тай. — Той знае, че едва ли някой подозира връзка между него и убийството. Аз на негово място бих се покрил известно време някъде наблизо, за да видя накъде духа вятърът.

— В такъв случай — каза Ма Жун — да започнем с претърсването на изоставения храм. Така можем да убием с един куршум два заека.

— Един път и ти да кажеш нещо умно — рече Цяо Тай с кисела гримаса. — Да вървим тогава там.

Излязоха от града през Западната врата и продължиха по шосето към караулката на кръстопътя. Там оставиха конете и хванаха пеш към храма, като се придържаха към лявата страна на пътя, където дърветата ги прикриваха.

— Началникът на стражниците ми каза — прошепна Цяо Тай, когато наближиха порутената къщичка на пазача, — че А Куан не го бива за нищо друго, освен за лов в гората и за побоища. Каза още, че бил много коварен с ножа. Тъй че трябва да подходим към тая работа сериозно и да се намъкнем в храма, без той да ни усети… ако изобщо е вътре.

Ма Жун кимна и пропълзя в храстите до портала, следван от Цяо Тай. След като известно време с мъка си проправяха път през гъстия храсталак, Ма Жун вдигна ръка. Той разтвори внимателно клонките и даде на приятеля си знак с глава. Двамата започнаха внимателно да оглеждат високата каменна сграда, върху която времето бе оставило своя отпечатък. Храмът се издигаше в дъното на обрасъл с мъх двор. Редица изпочупени каменни стъпала водеха нагоре към главния вход, който представляваше просто една тъмна дупка. Две бели пеперуди пърхаха наоколо над високо избуялата трева. Всичко друго бе застинало в пълен покой.

Ма Жун вдигна едно камъче и го хвърли. То се удари в стената и изтрополя надолу по каменните стълби. Почакаха с вперени в мрачния вход очи.

— Нещо шавна вътре — прошепна Цяо Тай.

— Аз ще се промъкна през главния вход — каза Ма Жун, — а ти заобиколи храма и влез през страничната врата. Който намери нещо интересно, свирка.

Цяо Тай се отправи надясно през храстите, а Ма Жун запълзя в обратната посока. Когато прецени, че е достатъчно близо до левия ъгъл на сградата, той притича и опря гръб о стената. Започна внимателно да се плъзга по нея, докато стигна до стъпалата. Ослуша се. Беше съвсем тихо. Бързо изтича по стълбата, вмъкна се във входа и спря близо до него, пак с гръб към стената.

Когато очите му привикнаха с полумрака, видя, че в широката и висока зала няма нищо друго, освен една стара жертвена маса до стената в дъното. Таванът се поддържаше от четири дебели дирека, разположени в центъра и свързани в горните си краища с яки кръстосани греди.

Ма Жун изостави удобната си позиция и се насочи към вратата до жертвената маса. Когато минаваше край диреците, лек шум над главата му го накара да погледне нагоре и в същото време да отскочи встрани. Нещо голямо и тъмно профуча и падна, като закачи лявото му рамо.

Ударът събори Ма Жун на пода с такава сила, че всичките му кости изпращяха. Едрият мъж, който се бе опитал да му счупи гръбнака, също бе паднал на пода, но успя да се изправи пръв и се нахвърли върху Ма Жун с ръце, протегнати към гърлото му.

Ма Жун го посрещна, като опря двата си крака в корема му и го прехвърли през главата си. Докато се опитваше да се изправи, оня налетя отново. Ма Жун прицели един ритник към слабините му, но мъжът светкавично отстъпи встрани, връхлетя пак и сключи мощна хватка около гръдния кош на гиганта.

Пъшкайки тежко, всеки от двамата се опитваше да докопа гърлото на другия. Мъжът беше висок и силен колкото Ма Жун, но не беше школуван борец. Ма Жун бавно го изтласка към високата жертвена маса, като се преструваше, че не може да измъкне ръцете си от хватката му. Когато успя да опре кръста му в ръба на масата, изведнъж провря ръцете си под неговите и ги сключи около врата му. Повдигайки се на пръсти, той преви гърба на противника си назад, без да освобождава задушаващата си хватка, и щом оня отдръпна ръцете си, му нанесе мощен тласък с тежестта на цялото си тяло. Чу се зловещ звук на чупещи се прешлени и тялото на мъжа се отпусна безпомощно.

Ма Жун разхлаби хватката и остави противника си да се свлече на пода. Задъхан, той се загледа в падналото тяло. Мъжът лежеше неподвижно, очите му бяха затворени. Изведнъж ръцете му се размърдаха в конвулсивни движения. Очите му се отвориха. Ма Жун клекна до него. Знаеше, че с врага му е свършено. Падналият мъж погледна към Ма Жун с малките си жестоки очи. Изпитото му мургаво лице се разкриви. Той изпъшка:

— Не мога да движа краката си.

— Не обвинявай мен — каза Ма Жун. — Е, ако се съди по състоянието ти, няма да се радваме дълго на запознанството си, но все пак ще ти кажа, че съм офицер от съдилището. А ти си А Куан, нали?

— Дано изгниеш в ада! — изсъска мъжът. После започна да стене.

Ма Жун отиде до вратата, свирна с пръсти и отново се върна край А Куан. Когато Цяо Тай дотича в залата, А Куан започна да ругае. После измърмори:

— Тоя номер с хвърлянето на камъче е един от най-старите в занаята…

— И твоят номер със скачането върху врата ми от гредата на тавана също не е нов — сухо каза Ма Жун. После се обърна към Цяо Тай и добави: — Този няма да изтрае дълго.

— Поне убих тая кучка, Сунян — изръмжа мъжът. — Да спи с нов мъж, и то в леглото на господаря! А за мен и сеното на тавана беше достатъчно добро.

— В тъмнината си направил малка грешка — каза Ма Жун. — Но сега няма да те тревожа с това. Черният съдия на оня свят несъмнено ще ти обясни всичко най-подробно.

А Куан затвори очи и изпъшка. Задъхвайки се, той каза:

— Аз съм силен. Няма да умра. А при мен няма грешка. Този сърп, брат ми, се вряза в гърлото й, докато опря на кокал.

— Бива си те със сърпа — съгласи се Цяо Тай. — И с кого спеше тя?

— Не знам и не ме интересува — процеди А Куан през стиснатите си зъби. — Но и той си получи своето. Кръвта шурна от гърлото му, заля и нея. Така й се пада на кучката!

Той се разхили, но внезапен продължителен гърч стегна гърдите му и лицето му посиня.

— А кой беше другият мъж, който се навърташе наоколо? — нехайно попита Ма Жун.

— Там нямаше друг освен мен, глупав пън! — давейки се, изръмжа А Куан. Изведнъж той погледна нагоре към Ма Жун с паника в малките си очи. — Не искам да умра. Страх ме е! — каза той.

Двамата приятели го гледаха с почтително мълчание. Лицето на А Куан се сгърчи в гримаса. Ръцете му потръпнаха и това беше последното му движение.

— Свърши се с човека — дрезгаво каза Ма Жун. Той се изправи и продължи: — Обаче едва не ми видя сметката. Издебна ме, проснат по корем на една от ония греди между диреците високо горе до тавана. Но преди да скочи върху мен, предизвика някакъв шум и аз успях да се поотдръпна. Точно навреме! Ако се беше стоварил върху раменете ми, както беше намислил, щеше да ми счупи гръбнака.

— А сега ти счупи неговия… — каза Цяо Тай. — Хайде да претърсим храма. Така нареди съдията.

Те претърсиха централния и задния двор, както и пустите килии на монасите. Надникнаха и между дърветата около храма. Но се натъкнаха само на няколко уплашени полски мишки. Когато се върнаха в предната зала, Цяо Тай замислено огледа жертвената маса.

— Нали се сещаш — каза той, — че зад тия неща често има долап, в който монасите крият сребърните си свещници и съдовете за горене на благовония, когато настанат смутни времена?

Ма Жун поклати глава.

— Няма да е лошо да хвърлим едно око — каза той.

Отместиха тежката маса встрани. В тухлената стена зад нея наистина имаше дълбока ниша ниско долу. Ма Жун се приведе и погледна вътре. После изруга.

— Цялата дупка е претъпкана със стари изпотрошени бамбукови тояжки — разочаровано каза той.

Двамата приятели излязоха през главния вход и се върнаха в караулката. След като дадоха на дежурния ефрейтор необходимите наставления за пренасянето на мъртвия А Куан в съдилището, яхнаха конете си и поеха обратно. Когато влизаха в града през Западната врата, беше вече тъмно. Пред съдилището срещнаха сержант Хун. Той им каза, че тъкмо се връща от пристанището, където съдията Ди вечеря с Гу Мънпин.

— Днес имах късмет — каза Ма Жун. — Затова ви каня на една хубава вечеря в „Градината на деветте цвята“.

Когато влязоха в кръчмата, видяха Бо Кай и Ким Сан, седнали на една ъглова маса. Пред тях се мъдреха две големи кани с вино. Шапката на Бо Кай беше килната на тила му. Той изглеждаше в добро настроение.

— Добре дошли, приятели мои! — радушно извика той. — Елате при нас. Ким Сан току-що пристигна. Помогнете му да ме догони с пиенето.

Ма Жун се приближи към него и каза строго:

— Миналата вечер се беше напил като маймуна. Нанесе тежки обиди на мен и на приятеля ми и наруши обществения ред, като квичеше разни неприлични песни. Осъждам те да платиш пиенето. Яденето е от мен!

Всички се разсмяха. Съдържателят донесе проста, но вкусна храна и петимата мъже изпиха по няколко чаши вино. Когато Бо Кай поръча нова кана, сержант Хун се надигна и каза:

— По-добре да се връщаме. Съдията сигурно вече се е прибрал.

— О, небеса, разбира се! — извика Ма Жун. — Трябва да му докладвам за храма.

— Да не би вас двамата най-сетне да ви е осенило просветление? — невярващо попита Бо Кай. — Кажете ми в кой храм предпочитате да се молите?

— Хванахме А Куан в запустелия храм — каза Ма Жун. — Сега вече той наистина е пуст. В него не остана нищо друго, освен куп счупени монашески тояжки.

— Много, много важна улика! — през смях каза Ким Сан. — Вашият началник сигурно ще ви похвали.

Бо Кай искаше да изпрати тримата мъже до съдилището, но Ким Сан продължи:

— Да останем още малко в това гостоприемно място, приятелю, и да изпием някоя и друга кана вино.

Бо Кай се поколеба. После се отпусна на стола с думите:

— Добре, още по една малка, но за последно! Не забравяй, че не одобрявам злоупотребата с алкохол.

— Ако не излезе някаква друга работа — подвикна Ма Жун, — по-късно ще прескочим пак. Само за да видим как си допивате последната чашка.

Тримата мъже завариха съдията Ди седнал сам в личния си кабинет. Сержант Хун забеляза, че изглежда блед и уморен. Но когато чу доклада на Ма Жун за откриването на А Куан, лицето му светна.

— Значи моята теория за убийството по погрешка се оказа вярна — каза той. — Но си остава проблемът, коя е жената. А Куан е избягал веднага след убийството, без дори да вземе кутията с парите. Той не е знаел нищо от онова, което се е случило след бягството му. Оня крадлив слуга У може да е забелязал третата личност, която със сигурност е замесена в тази история. Ще научим това, когато го заловим.

— Ние претърсихме най-старателно целия храм и храстите около него — каза Ма Жун, — но не намерихме умряла жена. Само зад жертвената маса открихме куп счупени бамбукови тояжки, каквито обикновено носят монасите.

Съдията се наведе напред.

— Бамбукови тояжки ли? — невярващо възкликна той.

— Всичките стари, за изхвърляне, ваше превъзходителство — намеси се Цяо Тай. — Изпотрошени до една.

— Любопитна находка! — бавно рече съдията. Той се замисли дълбоко. После стана и каза на Ма Жун и Цяо Тай: — Вие двамата сте имали хубав ден. Сега най-добре се приберете и се наспете добре. Аз ще остана да поприказвам с Хун.

Когато двамата здравеняци си тръгнаха, съдията Ди се настани удобно в креслото и разказа на сержанта за разхлабената дъска в Храма на белия облак.

— Повтарям — заключи той, — че това беше явен опит да ме убият.

Хун тревожно погледна господаря си.

— От друга страна — каза той, — тази дъска може наистина да е била проядена от червеите. Когато сте стъпили на нея, ваше превъзходителство…

— Не съм — кратко отговори съдията. — Само я докоснах с крака си, за да я изпробвам — и като видя неразбиращия поглед на Хун, побърза да добави: — Точно когато се канех да стъпя на нея, видях духа на покойния магистрат.

В кабинета отекна шумът от затръшване на врата някъде из сградата. Съдията изправи гръб.

— Казах на Тан тази врата да се поправи — избухна той.

Хвърли бърз поглед към пребледнялото лице на Хун, вдигна чашата с чай и я поднесе към устните си. Но не отпи. Загледа се вторачено в малките сиви прашинки, които плаваха по повърхността на чая. Бавно остави чашата обратно и разтревожено каза:

— Виж, Хун, някой е сложил нещо в чая ми.

Двамата мъже безмълвно се загледаха в сивия прах, който бавно се разтваряше в горещия чай. Изведнъж съдията прокара пръст по повърхността на писалището. После напрегнатото му изражение се смени с изнурена усмивка.

— Изнервил съм се, Хун — сухо каза той. — От тръшкането на вратата е паднала малко мазилка от тавана. Това е всичко.

Сержант Хун въздъхна облекчено. Той отиде до масичката за чай и наля на съдията нова чаша. Седна отново и каза:

— В крайна сметка може би за падането на дъската също има естествено обяснение, ваше превъзходителство. Не мога да допусна, че човекът, убил предишния магистрат, ще посмее да посегне и на вас. Ние нямаме никаква представа, кой е този човек и…

— Но той не знае това, Хун — прекъсна го съдията. — Той не знае и какви предположения е споделил с мене следователят. Може да си мисли, че не предприемам действия срещу него само защото искам да печеля време. Този неизвестен престъпник несъмнено следи всяка моя стъпка с най-голямо внимание и нещо, което съм казал или направил, може да го накара да мисли, че съм по следите му.

Съдията Ди бавно поглади мустаците си, след което продължи:

— Сега нарочно ще му покажа намеренията си, доколкото е възможно, за да го накарам да направи още един опит да ме убие. Тогава вероятно ще се издаде.

— Ваше превъзходителство не трябва да поема такъв ужасен риск! — изплашено възкликна Хун. — Наясно сме, че е безмилостен и коравосърдечен главорез. Само небесата знаят какъв нов пъклен план замисля сега. На нас дори не ни е известно…

Съдията не го слушаше. Той внезапно стана. Взе свещта и каза:

— Ела с мен, Хун.

Сержантът тръгна след съдията, който бързо прекоси главния двор, насочи се към личната резиденция, влезе и мълчаливо тръгна по тъмния коридор към библиотеката. На вратата вдигна свещта и огледа стаята. Беше същата, каквато я бе оставил след предишното си посещение. Съдията се приближи до мангала за подгряване на вода и нареди на Хун:

— Сержант, придърпай това кресло насам.

Когато Хун довлече креслото до шкафа с мангала, съдията стъпи на седалката. Той вдигна свещта и започна да оглежда червената лакирана греда на тавана.

— Дай ми ножа си и лист хартия! — припряно нареди съдията. — И подръж малко свещта.

Той разстла листа хартия върху дланта на лявата си ръка, а с дясната започна да чегърта с върха на ножа повърхността на гредата. После слезе от креслото и внимателно избърса острието в хартията. Върна ножа на Хун, а хартията сгъна и я пъхна в ръкава си. След това попита Хун:

— Тан още ли е в канцеларията?

— Струва ми се, че когато се връщах, го видях да седи край писалището си, ваше превъзходителство — отговори сержантът.

Съдията бързо излезе от библиотеката и отиде в канцеларията. На писалището на Тан горяха две свещи. Той седеше на стола си прегърбен и гледаше право пред себе си. Когато видя двамата мъже да влизат, бързо се изправи. Виждайки измъченото му лице, Ди каза съчувствено:

— Убийството на помощника ви сигурно е било голям удар за вас, Тан. Най-добре се приберете у дома и си легнете рано. Преди това обаче бих искал да ви задам един въпрос. Кажете ми, правени ли са някакви ремонти в библиотеката на магистрата Уан наскоро преди смъртта му?

Тан сбърчи чело. След малко отговори:

— Не, ваше превъзходителство, не и наскоро преди смъртта му. Но около две седмици преди това магистратът ми каза, че един от посетителите му забелязал на тавана обезцветено петно и обещал да изпрати майстор да поднови лака на това място. Нареди ми, когато дърводелецът дойде, да го пусна да свърши работата си.

— Кой може да е бил този посетител? — нервно попита съдията.

Тан поклати глава.

— Наистина не зная, ваше превъзходителство. Съдията беше много популярен сред видните граждани на окръга. Повечето от тях го посещаваха в библиотеката му след сутрешното съдебно заседание, за да изпият по чаша чай и да си побъбрят. Съдията сам приготвяше чая. Игуменът, старшият монах Хуйбън, корабопритежателите Йе и Гу, доктор Цао и…

— Предполагам, че майсторът може да бъде намерен — нетърпеливо го прекъсна съдията. — Лаковото дърво не расте по тези места. Едва ли в окръга има много специализирани дърводелци.

— Точно затова съдията беше много благодарен на своя посетител за предложението — каза Тан. — Ние не знаехме, че тук може да се намери майстор, който работи с лак.

— Идете да разпитате стражниците — нареди съдията Ди. — Поне те трябва да са го видели. Елате след това да ми докладвате в кабинета.

Когато отново седна зад писалището си, съдията оживено каза на Хун:

— Прахът, който падна в чашата ми, ме доведе до разрешението на загадката. Когато убиецът е забелязал онова обезцветено петно на тавана, причинено от парата на кипящата вода, той е разбрал, че съдията винаги оставя медния мангал на едно и също място върху шкафа, и тогава го е осенила пъклената идея. Той е имал съучастник, който е играл ролята на майстора. Преструвайки се, че поправя обезцветеното петно, дърводелецът е пробил малка дупка в гредата на тавана точно над мангала. Поставил е в дупката едно или няколко восъчни топченца с отровен прах в тях. Това е всичко, което е трябвало да направи. Той е знаел, че съдията, увлечен в четенето си, често оставя водата за чай да ври известно време в котлето, преди да стане и да налее от нея в каната. Рано или късно горещата пара трябвало да разтопи восъка и прахът да падне във врящата вода, където да се разтвори веднага. Просто и ефикасно, Хун. Току-що открих тази дупка в гредата на тавана, в средата на обезцветеното петно. По ръба й все още е останал малко полепнал восък. Ето как е било извършено убийството.

Влезе Тан:

— Двама от стражниците си спомнят за майстора, ваше превъзходителство. Дошъл в трибунала десетина дни преди смъртта на съдията, докато негово превъзходителство ръководел следобедното съдебно заседание. Бил кореец от един кораб, закотвен в пристанището, и знаел само няколко думи на китайски. Тъй като бях заръчал на стражниците да го пуснат, те го завели в библиотеката. Останали с него, за да не задигне нещо. Казаха, че той поработил известно време върху гредата на тавана, после слязъл от стълбата си и измърморил нещо в смисъл, че повредата е доста голяма и ще е най-добре да се поднови целият таван. След това си отишъл и повече никой не го видял.

Ди се отпусна върху облегалката на креслото си.

— Още една задънена улица — мрачно каза той.