Зовът на костите

4

Оскверняването на църква не беше от рода събития, заради които да става призори и да шофира петдесет километра на север, но настойчивият глас на инспектор Ириарте не й бе оставил избор.

- Инспектор Саласар, съжалявам, че ви будя, но мисля, че трябва да видите какво имаме тук.

- Труп?

- Не точно. Една църква е била осквернена, но... не, не, по-добре елате и вижте сама.

- В Елисондо?

- Не, на пет километра оттам, в Арискун.

Тя затвори телефона и погледна часовника. Четири и една минута. Изчака със затаен дъх и след няколко секунди усети лекото раздвижване, едва доловимия допир, кратичката и вече толкова любима въздишка, с която синът й се събуждаше точно навреме за поредното кърмене. Запали лампата на нощното шкафче, покрита отчасти с кърпа за смекчаване на светлината, и се наведе над люлката, за да поеме лекия и топъл товар, вдишвайки нежното ухание, което излъчваше главичката на детето. Сложи го до гърдата си и подскочи, когато бебето яко я засмука. Усмихна се на Джеймс, който се бе изправил на лакът и я гледаше.

- Нова задача? - попита той.

- Да, трябва да изляза, но ще се върна още преди следващото кърмене.

- Не се притеснявай, Амая, всичко ще е наред; ако се забавиш, ще му дам биберона.

- Ще се върна навреме - каза тя, погали главичката на сина си и го целуна по мястото на още незатворените фонтанели.

Църквата „Сан Хуан Баутиста“ в Арискун светеше отвътре в зимната нощ, за разлика от стройната кула на камбанарията, щръкнала гордо в мрака като безмълвен страж. В портика пред южната фасада, откъдето се влизаше в храма, се виждаха неколцина униформени полицаи, насочили фенери към ключалката.

Амая паркира на улицата и събуди младши инспектор Ечайде, който беше задрямал на съседната седалка, заключи колата и прескочи ниския тухлен зид пред църквата.

Поздрави полицаите и влезе в храма. Протегна ръка към купела със светена вода, но мигом я отдръпна, когато усети миризмата на изгоряло, която се носеше във въздуха и й напомняше за гладени дрехи и прогорен плат. Видя инспектор Ириарте да разговоря с двама потресени свещеници, които закриваха уста с ръце, вперили очи в олтара. Зачака, наблюдавайки оживлението, настъпило при пристигането на доктор Сан Мартин и съдебния секретар, като се питаше какво търсят двамата там.

Ириарте се приближи.

- Благодаря ви, че се отзовахте, госпожо инспектор; здрасти, Йонан - поздрави ги той. -През последните седмици тази църква е била обект на няколко поредни посегателства. Първо някой се промъкнал посред нощ и строшил на две купела за кръщение. Следващата седмица пак влезли, но този път нацепили с брадва една от скамейките на първия ред, а сега и това - посочи той към олтара, където личаха следите от малък потушен пожар. Някой влязъл с факла и подпалил покривките на олтара, те, за щастие, са от метални нишки и горят бавно. Капеланът, който живее наблизо и през последните седмици добил навика да наглежда църквата, видял светлина вътре и се обадил на спешния телефон. При пристигането на патрулката огънят вече бил угаснал, а от посетителя или посетителите нямало и следа.

Амая го погледна очаквателно, стисна устни и направи физиономия, която явно показваше недоумението й.

- Добре де, акт на вандализъм, оскверняване или както щете го наречете, но не виждам как ние можем да ви помогнем.

Ириарте театрално повдигна вежди.

- Елате и вижте сама.

Доближиха се до олтара, инспекторът се наведе и повдигна един чаршаф, под който се видя нещо подобно на суха жълта бамбукова пръчица с очевидни следи от обгаряне в единия й край.

Амая погледна смаяно доктор Сан Мартин, който се наведе удивен.

- Боже мили! - възкликна той.

- Какво има? - попита Амая.

- Това е майру-бесо - прошепна лекарят.

- Моля?

Докторът дръпна чаршафа и откри втора купчинка счупени пръчици заедно с дребните костици, оформящи ръката.

- По дяволите, та това е ръчичка на дете - възкликна Амая.

- От скелета на дете - уточни Сан Мартин. - Вероятно на по-малко от годинка, костите са много дребни.

- Мамка му...

- Това е майру, госпожо инспектор, майру-бесо означава ръка от детски скелет.

Търсейки потвърждение на думите на Сан Мартин, Амая погледна към Йонан и забеляза, че е видимо пребледнял, докато разглеждаше обгорелите останки.

- Ечайде?

- И аз съм на същото мнение - каза той полугласно, - това е майру-бесо, а за да е наистина такова, трябва да е от труп на невръстно дете, починало, преди да бъде кръстено. Някога вярвали, че тези кости имат магически свойства, че предпазват тези, които ги използват като факла, и че димът от тях действа упойващо и може да приспи обитателите на дадена къща или на цяло село, докато приносителите им вършат своите „вещерски“ безчинства.

- С една дума, имаме осквернена църква и осквернено гробище - уточни Ириарте.

- В най-добрия случай - прошепна Йонан Ечайде.

Амая не пропусна да забележи как Ириарте кимна на Йонан да се отдели от групата и как двамата разтревожено заговориха, поглеждайки към олтара, докато тя слушаше обясненията на лекаря и коментарите на младши инспектор Сабалса.

- Както самоубийствата, така и оскверняванията на трупове рядко стават публично достояние, защото предизвикват силен отзвук сред обществото, а понякога имат и призивен ефект, но тези случаи са по-чести от изнесените в медиите. С вълната имигранти от Хаити, Доминиканската република, Куба и някои райони на Африка нахлуха и религиозни практики, донесени от тези страни, които се радват на добър прием сред европейците. Магическите ритуали добиха широко разпространение през последните години, а за призоваване на духовете на мъртвите се изискват човешки кости, така че оскверняванията на ниши и гробници доста зачестиха. Миналата година при рутинна проверка за наркотици била засечена кола, в която открили петнайсет човешки черепа, измъкнати от различни гробища на Коста дел Сол и пътуващи за Париж. Явно достигат значителна цена на черния пазар.

- С една дума, тези кости може да идват отвсякъде... - заключи Сан Мартин.

Йонан отново се присъедини към тях.

- Чак отвсякъде не, убеден съм, че са задигнати оттук, от Арискун или от съседните селища. Истина е, че човешки кости се използват при много религиозни обичаи, но поверията за майру-бесо са разпространени само в Страната на баските, Навара и френските територии, населени с баски. Когато получим от доктор Сан Мартин подробностите около смъртта, ще знаем къде да търсим.

Той се обърна и се отдалечи към другия край на църквата под учудения поглед на Амая. Тя познаваше Йонан Ечайде от три години и през последните две възхищението и уважението й към него бяха нараствали с едри крачки. Антрополог и археолог по образование, той бе дошъл в полицията направо от университета и макар да не беше полицай от кариерата, Амая харесваше и винаги търсеше леко романтичното му виждане за нещата и сговорчивия му и незлоблив характер, който тя високо ценеше. Затова бе толкова смаяна от неговата настойчивост, почти упорство, да даде определена насока на случая. Тя прикри изненадата си и се сбогува със съдебния лекар, но от ума й не излизаше начинът, по който инспектор Ириарте се бе съгласил с казаното от Йонан Ечайде, докато очите му тревожно обхождаха стените на храма.

Чу, че Ибай плаче, още като пъхна ключа в бравата. Бутна вратата с гръб и затича нагоре по стълбите, събличайки палтото си. Водена от настоятелния плач, влезе в стаята, където синът й направо се дереше в люлката. Тя се огледа и гневът й още повече нарасна и сви стомаха й на топка.

- Джеймс - извика ядосано, докато вдигаше бебето от люлката.

Джеймс влезе в спалнята с шишето с биберона в ръка.

- Защо го оставяш да плаче така? Та той е отчаян! Мога ли да знам какво правеше?

Джеймс спря насред път и вдигна шишето с биберона като неоспоримо доказателство.

- Нищо му няма, Амая, плаче, понеже е гладен и аз се опитвах да реша проблема, време му е за ядене, а той, както знаеш, е точен като часовник. Изчаках няколко минути, но като видях, че те няма и той все повече хленчи...

Тя прехапа език. Знаеше, че в думите на Джеймс няма никакъв упрек, но все пак я засегнаха като обида. Обърна му гръб, седна в люлеещия се стол и нагласи бебето.

- Изхвърли тая гадост - каза.

Чу го как въздиша търпеливо на излизане.

Решетки, балкони и балкончета. Триетажна плоска фасада. В Архиепископския дворец на площад „Санта Мария“ се влизаше през скромна, посивяла от времето дървена врата. Вътре ги посрещна свещеник, облечен в елегантен костюм с висока якичка; той се представи като секретар на архиепископа и ги поведе по широко стълбище към първия етаж. Въведе ги в една зала, където ги помоли да почакат, докато съобщи за пристигането им, и изчезна безшумно зад окачен на тавана килим. Върна се само след няколко секунди.

- Оттук, моля.

Залата, в която ги приеха, беше изключително красива и Йонан прецени, че най-вероятно заема голяма част от челната фасада на първия етаж, прекъсната от четири балкона с тънки железни решетки, сега затворени пред пронизващия студ на памплонската сутрин. Архиепископът ги посрещна прав до писалището си и се здрависа с твърда ръка, докато главният комисар ги запознаваше.

- Монсеньор Ландеро, представям ви инспектор Саласар, началник на отдел „Убийства“ в Окръжната полиция на Навара. А това е младши инспектор Ечайде. Отец Локин, енорийски свещеник на Арискун, с когото мисля, че се познавате.

Амая забеляза мъжа на средна възраст, който бе застанал до най-близкия балкон и гледаше навън; беше облечен в черен костюм, в сравнение с който този на секретаря изглеждаше евтин.

- Позволете ми да ви представя отец Сарасола. Той присъства на това заседание в качеството на съветник.

Тогава Сарасола се приближи и стисна решително ръцете им, вперил очи в Амая.

- Много съм слушал за вас, госпожо инспектор.

Амая не отговори, кимна леко за поздрав и седна. В това време Сарасола се върна на мястото си до прозореца и обърна гръб на залата.

Архиепископът, монсеньор Ландеро, беше от хората, които не могат да държат ръцете си мирни, докато говорят, и затова взе една химикалка, пъхна я между дългите си бледи пръсти и започна да я върти, с което привлече вниманието на присъстващите изцяло върху себе си. За всеобща изненада обаче не той, а отец Сарасола заговори.

- Благодаря ви за проявения интерес към случая, който ни занимава и тревожи - каза той, обръщайки се да ги погледне, но без да мърда от мястото си до балкона. - Известно ми е, че вчера сте били в Арискун след, нека го наречем, нападението, а предполагам, че са ви уведомили и за предишните събития. Въпреки това позволете да ги повторим още веднъж. Преди две седмици, посред нощ, някой проникнал в църквата, разбивайки вратата на сакристията. Вратата е най-обикновена, с елементарна заключалка и без аларми, така че явно не са се затруднили, само дето не посегнали на парите в касичката като нормалните крадци, а с един удар строшили на две купела за кръщение - произведение на изкуството на повече от четиристотин години. Миналата неделя, също призори, влезли отново и се нахвърлили с брадва върху една от скамейките, насекли я на парчета, не по-големи от ръката ми, а вчера осквернили за пореден път храма, като подпалили олтара и подхвърлили там тази ужасия с костите.

Амая забеляза, че свещеникът от Арискун не може да си намери място на стола от нерви, а на лицето на младши инспектор Ечайде се изписва същата загриженост, която бе видяла предишната нощ.

- Живеем в размирни времена - продължи Сарасола - и естествено, по-често, отколкото ни се иска, църквите стават обект на посегателства, за които в повечето случаи не се съобщава, за да се избегне призивният ефект, какъвто често имат подобни деяния, и макар че някои от тях са наистина забележителни като постановка, на пръсти се броят тези, които съдържат толкова опасен елемент, както настоящият случай.

Амая слушаше внимателно, борейки се с желанието да го прекъсне и да вметне някои уточнения. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да види нищо по-сериозно в случая от унищожаването на четиристотингодишен литургиен предмет. Все пак се удържа, изчаквайки да види в каква посока ще тръгне това толкова необичайно съвещание, в което самото присъствие на най-висшите представители на полицията и на църквата вече красноречиво говореше за значението, което се придаваше на фактите. А и този свещеник - отец Сарасола, изглежда, той дърпаше юздите независимо от присъствието на архиепископа, когото рядко удостояваше с поглед.

- Смятаме, че в този случай съществува елемент на омраза към църквата, почиваща на зле разбрани исторически виждания, а фактът, че при последното нахлуване са използвани човешки кости, поставя вън от съмнение сложното естество на случката. Излишно е да споменаваме, че очакваме максимална дискретност от ваша страна, тъй като от опит знаем, че разгласяването на подобни събития никога не води до добър край. Към това следва да прибавим всеобщата тревога, вече обхванала енориашите на „Сан Хуан Баутиста“, които, разбира се, не са глупаци и започват да си дават сметка за произхода на нападенията, както и голямото огорчение за цялото село, което проявява особена чувствителност по темата.

Думата взе комисарят.

- Можете да бъдете сигурен, че ще действаме максимално внимателно и дискретно. Инспектор Саласар, която поради качествата си на криминалист и познанията си за района е най-подходяща да ръководи разследването, ще се заеме със случая заедно със своя екип.

Амая погледна разтревожено шефа си и едва се сдържа да не запротестира.

- Убеден съм, че ще е така - отвърна отец Сарасола и се обърна към нея, - имам отлични сведения за вас. Знам, че сте родена в долината, че сте подходящият човек за този случай и че ще проявите очакваната чувствителност и внимание за разрешаване на нашия малък проблем.

Амая не отговори, но използва случая, за да огледа отблизо този божи служител, облечен в „Армани“, който не я бе изненадал с това, че знаеше коя е, а с влиянието и властта, която очевидно упражняваше върху всички присъстващи, включително върху архиепископа, който бе приел всички твърдения на отец Сарасола, без свещеникът да се обърне дори веднъж, за да потърси одобрението му.

Още щом излязоха през входа към площад „Санта Мария“, Амая се обърна към своя началник.

- Господин комисар, мисля, че... - Той я прекъсна.

- Съжалявам, Саласар, знам какво ще кажете, но отец Сарасола е висш представител на Ватикана, оттам бяхме привикани за тази среща. Ръцете ми са вързани, така че решете случая час по-скоро и се захващайте с друго.

- Разбирам ви, господин комисар, но не знам дори откъде да започна, нито какво да

очаквам. Просто не мисля, че случаят е за нас.

- Вече чухте, искат точно вас. - Той се качи в колата си и я остави с помръкнало лице и загледана в Йонан, който й се смееше.

- Не е за вярване - възмути се тя: - инспектор Саласар, която поради качествата си на криминалист и познанията си за района, е най-подходяща да ръководи разследване за елементарно хулиганство. Някой може ли да ми обясни какво се случи там вътре?

Йонан се разсмя на път за колата.

- Не е толкова просто, шефке. Едрата ватиканска риба е поискал точно вас. Отец Сарасола, известен също като доктор Сарасола, е аташе на Ватикана за защита на вярата.

- Инквизитор.

- Струва ми се, че вече не обичат да ги наричат така. Вие ли ще карате, или аз?

- Аз. Ти трябва да ми разкажеш повече за тоя доктор Сарасола. Впрочем доктор по какво?

- По психиатрия, мисля, а може би и по още нещо. Знам, че е прелат от „Опус Деи“ с голямо влияние в Рим, където е работил няколко години за Йоан Павел II и като съветник на предишния папа, когато този беше кардинал.

- Но защо един аташе на Ватикана за защита на вярата ще проявява такъв интерес към подобен местен случай? И откъде е чувал за мен?

- Както казах, той е изтъкнат член на „Опус Деи“ и е осведомен в подробности за всичко ставащо в Навара, а подчертаният му интерес може би се дължи на това, че както той сам каза, се боят от възможния елемент на омраза или отмъщение срещу църквата, заради, как го нарече той, зле разбрано историческо виждане.

- Виждане, което ти май споделяш.

Той я погледна изненадано.

- Забелязах как реагирахте двамата с инспектор Ириарте снощи. Мисля, че бяхте по-разтревожени от енорийския и от капелана.

- Това е, защото майката на Ириарте е от Арискун, както и моята баба, а за всеки местен човек случката в църквата е твърде сериозна...

- Да, вече чух изложението на отец Сарасола за тревогата, обхванала населението, предвид неговите разбирания, но какво точно има предвид?

- Вие сте от долината, със сигурност сте чували разкази за аготите.

- За аготите? Имаш предвид онези, които са живели в Босате?

- Живели са из цялата долина на Бастан и Ронкал, но се събрали в едно гето в Арискун, което сега се нарича квартал „Босате“. Какво още знаете за тях?

- Малко неща, честно казано. Че са били занаятчии и не напълно интегрирани.

- Отбийте колата - нареди Йонан.

Амая го погледна изненадано, но не възрази, потърси оширение вдясно, спря и се обърна на седалката си, за да проучи изражението на младши инспектор Ечайде, който шумно въздъхна, преди да заговори.

- Историците не са на едно мнение за произхода на аготите. Смятат, че са дошли в Навара през Пиренеите, търсейки спасение от войни, глад, чума и религиозни гонения през

Средновековието. Най-разпространената теория е, че са били катари, членове на религиозна общност, преследвана от Светата църква; други ги смятат за готи дезертьори, намерили подслон в лазаретите на Южна Франция, където се заразили от проказа - една от причините да всяват страх. Има и друга теория, според която те са смесица от изгнаници и парии, докарани да слугуват на местния феодал по онова време, Педро де Урсуа, чийто укрепен замък още стои в Арискун. Не е изключено точно заради това да са се заселили предимно в „Босате“

- Да, горе-долу такава беше и моята представа за тях, група от заточеници, прокажени или катари бегълци, установила се в долината през Средните векове. Но каква връзка би могло да има това с оскверняванията на църквата в Арискун?

- Голяма. Аготите са живели с векове в „Босате“, без да им се позволява да се приобщят към местното население. Третирали ги като по-долна категория, нямали право да живеят в друг квартал, да въртят търговия, нито да сключват брак с хора, които не са аготи. Занимавали се с дърводелство и кожарство, понеже тези занаяти били смятани за нездравословни, освен това ги задължавали да пришиват на дрехите си отличителен знак, та да ги разпознават, и дори да дрънкат със звънче, за да съобщават за присъствието си, досущ като прокажените. И както често се е случвало в историята, Църквата не спомогнала ни най-малко за тяхната интеграция, напротив. Знае се, че са били християни и че зачитали и спазвали католическите обреди, но Църквата се отнасяла към тях като към парии. Кръщавали ги в отделен купел, а използваната в тях светена вода се изхвърляла. Не им се позволявало да се приближават до олтара и често ги принуждавали да стоят в дъното на храма и да влизат в храма през друга, по-малка врата. В Арискун например ги отделяли от останалите богомолци с решетка, но тя била премахната заради дълбокия срам, който това отношение предизвиква дори днес у жителите на Арискун.

- Чакай да видя дали съм разбрала: ти ми казваш, че сегрегацията на определена расова общност през Средновековието е историческата причина, на която се позовава отец Сарасола, за да обясни оскверняването на църквата в Арискун днес?

- Точно така - потвърди Йонан.

- Сегрегация като тази, от която страдали евреи, маври, цигани, знахарки, бедняци и така нататък. Ако на всичко отгоре ми кажеш, че са ги подозирали, че може би пренасят проказата, не е нужно да добавяш повече. Само споменаването на тази страшна болест сигурно е било достатъчно, за да държи в ужас цялото население. От друга страна, в долината на Бастан са били изгорени на клада десетки жени, нарочени за магьосници, в много от случаите наклеветени от собствените си съседи, нищо че открай време живеели в долината. Всяко поведение извън рамките на „нормалното“ будело подозрения за връзки с дявола, но този тип отношение към различните общности или етноси се е наблюдавал в цяла Европа, няма страна без подобен епизод в своята история. Аз не съм историчка, Йонан, но знам, че по онова време Европа е воняла на човешко место, изгорено на кладите.

- Така е, но в случая с аготите сегрегацията продължила с векове. Поколение след поколение жители на „Босате“ били лишавани от най-елементарните права, между другото в даден момент се оказали толкова онеправдани и в продължение на толкова дълго време, че от Рим пристигнала папска була, с която им се признавали същите права като на всеки друг жител и се настоявало за прекратяване на сегрегацията. Злото обаче вече било сторено, обичаите и поверията са много устойчиви на логиката и разума, така че аготите продължили

да търпят дискриминация още много години.

- Да, в долината на Бастан всичко се променя доста бавно. Днес това е предимство, но в миналото сигурно е било тежко да се живее тук... но дори така да е...

- Шефке, повредените при нападенията символи ясно сочат към сегрегацията на аготите. Кръщелният купел, в който не можели да бъдат кръщавани. Скамейка от първия ред, запазена за благородниците и забранена за аготите. Покривките на олтара, мястото, до което не им се позволявало да припарят...

- Ами костите? Тези майру-бесо?

- Това е древна вещерска практика, също свързвана с аготите.

- Да, бе, да, вещерство... Откъдето и да го погледнем, ми изглежда съшито с бели конци. Да, костите придават специален елемент, признавам, но останалото си е най-обикновено хулиганство. Ще видиш как до няколко дни ще задържим двама-трима напушени хлапаци, които са се промъкнали в църквата да вършат магарии и са се поувлекли. Това, което ме впечатлява, е интересът на архиепископията към цялата история.

- Тук е разковничето. Ако някой може и трябва да разпознава симптомите на едно поругаване с историческа основа, това са те; видяхте физиономията на енорийския свещеник, той беше почти пред припадък.

Амая ядосано изпухтя.

- Може и да си прав, но знаеш колко са ми неприятни темите, свързани с мрачното минало на долината, все се намира някой, който да се заиграе с тази карта - каза тя и погледна часовника си.

- Имаме време - успокои я Йонан.

- Не толкова, трябва да мина и през вкъщи да нахраня Ибай - усмихна се тя.