Зовът на костите

41

Бурята като че ли бе решила да векува над долината. Макар и не толкова силен сега, дъждът не бе спирал през целия ден, а тътенът на гръмотевиците заглъхваше само за да отстъпи място на следваща, още по-мощна поредица. Без електричество Елисондо сякаш бе погълнато от планината, само кратките проблясъци на мълниите и френетичният танц на фенерчетата показваха, че е още там.

Рос тичаше по улиците с такова фенерче, с коса, залепнала за главата от дъжда. Сърцето й блъскаше във вътрешното ухо като огромен тъпан и й пречеше да чува стъпките на Ернесто, който я следваше по петите. Стигна до къщата и видя, че вратата е открехната. Цялата енергия, която я бе поддържала, докато дойде, изведнъж я напусна и коленете й се подкосиха. Тя се вкопчи в рамката на вратата и при допира със студения грапав камък изпита непреодолимото усещане, че се е случило нещо ужасно, че това място, служило за убежище от всяко зло, от студа, дъжда, самотата, болката и гауеко - нощните духове на Бастан, най-накрая е било опетнено.

Ернесто я настигна, измъкна фенера от ръката й и влезе. Къщата още не беше изстинала въпреки отворената врата. В пълния мрак във въздуха витаеше острата миризма на току-що угасени свещи. На слабото оранжево сияние на жарта в камината се виждаше, че всичко е обърнато с краката нагоре. Ернесто обходи дневната със светлинния сноп на фенерчето. До масата се въргаляше обърнат стол, а парчетата от вазата със свежи цветя, която Енграси не пропускаше да сложи отгоре, бяха разпилени по пода; едно от високите кресла бе обърнато към камината така, че по-висок пламък би го подпалил.

- Лельо - извика Рос и не позна гласа си.

Фенерчето освети краката на старицата, просната на пода с отметнат пеньоар. Горната част на тялото оставаше скрита зад високата облегалка. Ернесто се приближи и отмести креслото.

- Боже господи! - отстъпи той назад пред гледката.

Рос не пожела да се доближи. Още с влизането си в къщата тя вече знаеше, леля й е мъртва.

- Мъртва е - промълви, - мъртва е, нали?

Ернесто се наведе над Енграси.

- Не, не е мъртва, но има голяма рана на главата. Рос, трябва да повикаме лекар.

Телефонът иззвъня в джоба на палтото й. Тя го измъкна разтреперана, погледна дислея, но не видя нищо. Сълзите бяха заслепили очите й, но въпреки това разбра кой е.

- Амая, леля... - и горчиво зарида. - Едва диша, главата й е счупена, кръвта й изтича, Ернесто се обади за линейка, но всички са навън заради наводнението. Дори пожарникарите не знаят дали ще могат да дойдат - викаше Рос, кръстосвайки стаята, неспособна да овладее паниката си, - всичко в къщата е изпотрошено, борила се е като лъвица, но Ибай го няма, отнесли са го, отмъкнали са детето - изплака тя, напълно извън себе си.

„Знаеш, че е инфаркт, защото чувстваш, че умираш.“

Организмът й изпадна в колапс. Амая усещаше напора на цял океан върху гърдите си, съзнанието за пропуснат удар на сърцето, убедеността, че ще умре, и облекчението, че само след секунда болката ще секне.

Задиша въздуха, наситен с миризмата на озон от бурята, който прииждаше на талази, сякаш някакво невидимо същество, благосклонен ингума²⁰, го вдухваше в устата и носа й и я измъкваше от това замряло и гъсто море, с което почти се бе примирила.

20 Зъл дух в митологията на баските. - Б.пр.

Пое си въздух, веднъж и втори път, задъхвайки си.

- Спри колата - извика тя на Йонан.

Той отби встрани и Амая слезе още в движение. Отиде до мотора, подпря се с две ръце на коленете и се наведе напред, продължавайки да си поема въздух, хипервентилирайки, вперила очи в черната гора в опит да се успокои и да разсъждава.

Чу автомобила на Ириарте да спира зад техния и той дотича.

- Добре ли е? - попита той Йонан.

- Едва не е убил леля ми и са отвлекли сина ми.

Ириарте зяпна, клатейки невярващо глава, загубил дар слово. Маркина се изправи до нея, без да знае какво да прави. Йонан се хвана с две ръце за главата; дори Сабалса закри с длан устата си. Само Монтес успя да продума.

- Напред няма начин да се измъкнат, ако затворим това шосе, ще им се стъжни.

- Той е тукашен, познава пътищата, може би вече са във Франция.

- Абсурд - отсече Монтес. - Ще подам съобщение за тревога, ще се обадя и на Падуа, и на полицията на баските, в случай че са тръгнали към Ирун, и на жандармерията, ако, както казвате, са подкарали към Франция, но не ми се вярва, не са имали време, шефке. Щом е тукашен, както казвате, няма да иде никъде в тази буря, ще се скрие на някое познато място. Пътува с възрастна жена и с бебе, това е най-логично.

- Къщата на бащата - поде бързо Амая, - той е син на... Естебан Янес от Елисондо; ако не е там, погледнете и в Хуанитаенеа, баща му има ключ - каза тя внезапно обнадеждена, вперила очи в Монтес, благодарна за неговото самообладание.

Качиха се отново в колата.

- Нека да карам аз, Йонан - помоли тя своя помощник.

- Сигурна ли сте?

Тя седна зад волана и няколко секунди стоя неподвижна, докато другите автомобили ги изпреварваха и изчезваха в тъмнината. Запали двигателя и направи обратен завой. Йонан я гледаше, стиснал устни с познатото й загрижено и добре овладяно изражение. Върна се на шосето и няколко метра по-нататък зави по черния път.

Присъствието на реката се усещаше ясно откъм десния скат и въпреки непрогледния мрак силата й беше осезаема като живо същество. Амая подкара с пълна скорост между валмата от мъгла, които като че ли чертаеха друго шосе върху съществуващото, като път за ефирни създания, тръгнали по него натам, накъдето се бе запътила и тя. Добре, че беше нощ. Овцете и понитата трябва да бяха прибрани, защото блъснеше ли животно с тази скорост, със сигурност щяха да се пребият. Да откриеш определено място в планината посред нощ, е много трудно, особено когато бурята е променила зрителните белези. Амая спря колата на шосето и слезе, осветявайки банкета с фенерчето си. Всичко изглеждаше еднакво, но щом насочи светлината по-надалеко, различи стената на залостената къща сред полето оттатък реката. Върна се към автомобила.

- Йонан, трябва да тръгвам, не мога да искам от теб да ме придружиш, защото се ръководя само от едно предчувствие. Ако отиват там, където си мисля, че отиват, ще минат по шосето, а после по магистралата, но оттук аз ще ги изпреваря, нямам друг шанс.

- Идвам с вас - отвърна той и слезе от колата. - Затова не исках съдията да пътува с нас, вие вече знаехте, че може да ви се наложи да предприемете такова нещо.

Тя го погледна, питайки се каква част от разговора й с Маркина бе дочул. Реши, че това нямаше значение, особено сега.

Брегът беше доста хлъзгав, но размекнатата пръст се оказа полезна, защото краката им потъваха и така успяха да стигнат до реката. Водата течеше тихо през ръждясалите перила на моста, които се клатеха, готови всеки момент да паднат. Основите не се виждаха, а от лявата страна, от внушителната камара от клони и листа, натрупали се между ската и перилата, се бе образувал малък язовир. Двамата насочиха натам фенерчетата си с мисълта, че водата всеки момент може да се отприщи. Спогледаха се и затичаха. Стъпването на отсрещния бряг не намали усещането, че ходят по вода. Реката бе заляла ливадата почти на една педя. За щастие, теренът бе останал твърд заради рядката трева, която го покриваше, но се оказа доста хлъзгав и затрудняваше всяка тяхна стъпка. Добраха се до постройката и като я подминаха, зърнаха края на гората. Амая погледна натам със смесица от страх и решителност - само това я крепеше. И все пак гората й донесе облекчение. Короните на дърветата бяха изиграли ролята на природен чадър и по земята почти нямаше следи от обилните дъждове през последните дни. Те затичаха през гъсталака, стиснали фенерчетата, опитвайки се да зърнат края на лабиринта при проблясъците на мълниите. Тичаха дълго, чувайки само пукота на листата и собственото си дишане, докато Амая изведнъж спря; Йонан я застигна задъхан.

- Вече трябваше да сме излезли. Заблудили сме се.

Йонан освети околността с фенерчето, но гората не му подсказа накъде е изходът. Амая се обърна към мрака.

- Помогни ми! - извика тя към тъмнината.

Йонан объркано я погледна.

- Според мен трябва да е няколко метра по-нататък...

- Помогни ми! - извика отново тя на тъмнината, все едно не бе чула своя другар.

Йонан не каза нищо. Гледаше я мълчаливо, отпуснал фенера към земята. Амая стоеше неподвижна със затворени очи, сякаш се молеше.

Изсвирването беше толкова пронизително и прозвуча толкова наблизо, че Йонан подскочи и изтърва фенера. Наведе се да го вземе и като се изправи, Амая вече не беше същата. Отчаянието бе отстъпило място на решимостта.

- Да вървим - каза тя и двамата тръгнаха.

Ново изсвирване, малко по-вдясно, ги накара да променят посоката, а когато излязоха от гората, трето - по-дълго и по-остро, се разнесе пред тях. Ливадата, където преди няколко дни

пасяха овцете, бе изчезнала под водата, а отсреща малкото поточе на ламиите, вливащо се в реката, падаше с тътен като огромен воден език, който заливаше камъните и папратта по склона. Потърсиха циментовото мостче върху бушуващата река. Дори сега то бе най-сигурният брод. Хванати за ръце, двамата тръгнаха по него и почти го бяха прекосили, когато един дебел клон от купищата, които реката влачеше, се блъсна в глезена на Йонан и го събори. Той падна на колене върху моста и водата го заля. Амая обаче не го изпусна. Тя стъпи по-здраво и го дръпна, Йонан се изправи и се измъкна от течението.

- Добре ли си?

- Да - отвърна Йонан, - но изтървах фенера.

- Вече сме близо - каза тя, тичайки към склона.

Преодоляха гъсталака под дърветата и поеха нагоре. Амая забеляза, че Йонан изостава, обърна се да погледне, освети го с фенера си и видя причината: дънерът, който го бе повалил, бе отворил дълбока рана на глезена му, джинсите и част от обувките му бяха напоени с кръв.

Тя се върна.

- О, Йонан...

- Добре съм, да вървим - каза той. - Тръгвайте, аз ще ви настигна.

Амая се съгласи. Намрази се, че го изоставя ранен, без фенер и насред планината, но продължи да се катери с пълна скорост и няколко метра по-нататък усети, че той я настига. Не можеше да спре. И двамата го знаеха. Когато стигна до средата на склона, тя заобиколи скалата, закриваща входа на пещерата, и още отвън забеляза светлината. Извади пистолета си и загаси фенера.

- Помогни ми, Господи - помоли се тя шепнешком, - помогни ми и ти, проклета царице на бурите - добави ядно.

Промуши се ловко през 8-образния вход, който играеше ролята на природна бариера. Не се чуваше нищо. Наостри слух и долови шум от триене на дрехи и стъпки по земята, а изведнъж и милото гукане на Ибай. Очите й се наляха със сълзи. Беше толкова благодарна, че момченцето й е живо, че още там би паднала на колене пред бога закрилник на децата. Но вместо това прекара яростно ръка през лицето си, изтривайки всякакъв остатък от плач. Погледна навътре с насочено оръжие и това, което видя, вледени кръвта й. Ибай лежеше на земята в центъра на сложна рисунка, очертана с нещо като сол или бяла пепел, а свещите около него бяха затоплили въздуха - затова детето не плачеше от студ, макар да беше само по памперс.

До него зърна дървена паничка и още някакъв съд от стъкло, както и метална фуния, при което сцените, описани от Елена, нахлуха стремително в съзнанието й. Чужд за случващото се около него, Ибай си играеше, мъчейки се да хване крачетата си. Росарио бе коленичила на земята и размахваше нож върху коремчето на детето, сякаш чертаеше невидими рисунки отгоре. Беше със същата огромна пухенка, сега вече разкопчана, а под нея се виждаха черен пуловер, панталон и маратонки; косата й бе събрана на кок... Доктор Берасатеги, тук повече Тартало от всякога, се бе привел до нея, усмихваше се, запленен от акта, и припяваше някаква песен, която Амая не успя да разпознае.

Сърцето й туптеше в гърлото, усети как една струйка пот се стича по ръцете й и образува едра капка, която се плъзна по китката и леко я погъделичка, когато вдигна оръжието си.

Вече знаеше, че изпитва страх, знаеше го отпреди да влезе в пещерата, както знаеше, че щом влезе, ужасът ще се завърне. Но също така знаеше, че въпреки всичко ще продължи.

Той пръв я забеляза, погледна я с интерес като нечакан, но не и неприятен гост.

Росарио вдигна поглед и когато я прониза с тъмните си очи, Амая отново стана деветгодишна. Усети как майка й безмълвно хвърля към нея въжето, паяжината на своето влияние и за миг отново я покорява, побутвайки я към детското й креватче, към коритото с брашно, към гроба.

Ибай тихичко замрънка, както преди да заплаче, и това бе достатъчно, за да я отрезви и да срине шлюза, възпирал яростта й. Не бе очаквала животинския и същевременно рационален гняв, който напрегна тялото й и затръби в мозъка й с една-едничка заповед, която изключваше червената лампичка на страха и настояваше: „Убий я“.

- Хвърли ножа и се дръпни от сина ми - изрече решително Амая.

Росарио почна да се усмихва, но спря по средата, сякаш нещо бе привлякло вниманието й.

- Продължавай - настоя Берасатеги, пренебрегвайки присъствието на Амая.

Но Росарио вече бе спряла и се взираше в Амая с вниманието, с което се гледа врага преди следващото му движение.

- Господ ми е свидетел, че ще ви пръсна черепа, ако не се дръпнете от детето.

Лицето на Росарио се сгърчи, докато всичкият въздух от дробовете й излизаше със стон. Тя остави ножа на земята до себе си, наведе се над детето и отлепи памперса.

- Аргггггг - простена тя пред това, което бе видяла.

После протегна ръка към доктора и се подпря на него, за да се изправи.

- Къде е момичето? - извика. - Къде е момичето? Вие ме измамихте. - Тя отново впи очи в Амая и попита: - Къде е дъщеря ти?

Ибай се разплака, уплашен от виковете.

- Ибай е моето дете - отвърна твърдо Амая, осъзнавайки, че тези думи са всъщност истинска декларация за намерения. Ибай, синът на реката, „момчето, което трябваше да е момиче, но смени решението си в последния момент“, „след като си родила момче, значи така е трябвало да стане“.

- Но нали щеше да е момиче, Флора ми го каза - запротестира Росарио объркано. -Трябваше да е малка мръсница, трябваше да е Жертвоприношението.

Берасатеги погледна детето с отегчение и загубил всякакъв интерес, отстъпи назад към стената.

- Като сестра ми...

Росарио изглеждаше изненадана за миг, преди да отговори.

- И като теб... Или си мислиш, че съм приключила с теб?

Плачът на Ибай се бе усилил двойно и кънтеше оглушително в пещерата, пробивайки тъпанчетата като подострена стрела. Росарио го погледна за последен път и пристъпи към Амая.

- Стой мирна - заповяда й тя, без да я изпуска от мушка. - Не мърдай.

Майка й обаче продължаваше да върви към нея, докато Амая на свой ред се завърташе, сякаш двете изпълняваха странен танц от разстояние, който водеше Амая към вътрешността на пещерата, все по-близо до мястото, където лежеше Ибай. Разстоянието помежду им оставаше непроменено, както при два магнита с еднакъв заряд, отблъскваше ги и не им позволяваше да се приближат повече една до друга. Както я държеше на прицел, Амая дебнеше и Берасатеги, който изглеждаше почти развеселен; в това време старицата стигна до входа на пещерата и изчезна. Тогава Амая се обърна към него, а той й се усмихна чаровно, вдигна ръце и направи стъпка към входа на пещерата.

- Не се самозалъгвай - каза тя много спокойно. - За теб ръката ми няма да трепне, още една крачка и си мъртъв.

Той спря с жест на примирение.

- До стената - нареди му тя.

Приближи се към него, без да сваля оръжието, и му подхвърли белезниците.

- Закопчай се.

Той се подчини все така усмихнат, после вдигна двете си ръце, за да покаже, че вече е готов.

- На пода, на колене.

Берасатеги изпълни новата заповед с гримаса, наподобяваща неохота, сякаш, вместо да го арестува, бе поискала от него нещо по-приятно.

Тогава Амая отиде до Ибай и го вдигна от земята, поваляйки няколко свещи, които паднаха, без да угаснат. Тя притисна детето към гърдите си, загърна го с дрехата си, като го целуваше и оглеждаше дали всичко му е наред.

- Госпожо инспектор - обади се Йонан отвън.

- Насам, Йонан - извика тя с облекчение, че чува гласа му. - Насам.

И през ум не й мина да тръгне да я преследва в бурята. Нямаше да остави ранения Йонан да пази задържания, нямаше да остави, разбира се, и Ибай. Провери телефона си и погледна към младши инспектора.

- Нямам покритие.

Той кимна с разбиране.

- На склона обаче имаше, поне това успях да направя. Вече идват.

Амая въздъхна облекчено.

Операцията по издирването бе приведена в действие незабавно с участието и на окръжната полиция, и на жандармерията. Докарано бе дори поделение с кучета от Сарагоса. След двайсет и четири часово търсене и когато неколцина доброволци откриха пухенката с качулка на Росарио, закачена за клоните на едно дърво почти два километра надолу по реката, Маркина огледа за няколко секунди състоянието на дрехата, по която имаше следи от безброй удари и драскотини, и нареди на командващите да прекратят операцията.

- При тази буйна вода, ако е паднала тук вчера, със сигурност вече е в морето. Ще пратим съобщение до всички селища и до патрулите по крайбрежието, но вчера видях как реката влачеше дънери, далеч по-дебели от човешко тяло, а водата ги подхвърляше като клечки за зъби - каза доброволецът от Гражданска защита.

Амая се прибра вкъщи, но без Енграси това беше просто къща и докато гледаше заспалия си син, се сгуши в Джеймс.

- Каквото и да говорят, аз знам, че Росарио не е мъртва.

Джеймс я притисна, без да й възразява, само попита:

- Защо мислиш така?

- Защото още чувствам заплахата й като въже, което ни свързва, убедена съм, че е някъде навън и че още не е приключила.

- Тя е стара и болна. Наистина ли вярваш, че се е измъкнала от гората и е намерила къде да се скрие?

- Убедена съм, че моят хищник дебне отнякъде, Джеймс. Йонан смята, че може да е съблякла пухенката, докато е бягала.

- Забрави това, Амая, моля те - и я прегърна още по-силно.