Зовът на костите

13

Макар че небето над короните на дърветата все още беше далеч от притъмняването, като навлязоха в гората, светлината чувствително намаля. Вървяха бързо с двете метални куфарчета, които Амая помагаше на Ечайде да пренесе, и си светеха с мощните фенерчета от комплекта. Минаха по каменното мостче и тръгнаха нагоре по хълма към голямата скала.

- Ето тук, отзад - обяви Амая и насочи лъча към входа на пещерата.

Целият процес им отне не повече от петнайсет минути. Предварително заснемане, напръскване на стената с чудото, наречено луминол, предизвикало истинска революция в съдебномедицинската наука, защото даваше възможност да се открият следи от кръв, които реагираха, катализирайки окисляването, и ставаха видими на светлина с дължина на вълната, различна от нормалната, нещо толкова просто, колкото биолуминесценцията, наблюдавана при светулките и при някои морски организми. Сложиха си оранжевите очила, които щяха да неутрализират синята светлина, за да могат да виждат, когато угасяха фенерчетата. За да запалят „нова светлина“.

Амая усети спазъм на гърба, неприятно и същевременно еуфорично усещане пред увереността, че са открили края на нишката, която трябва да дръпнат. Тя отстъпи няколко крачки назад, докато показваше на Йонан на каква височина да държи светлината, която правеше надписа видим, и засне няколко пъти мястото върху скалата, където едно чудовище бе написало с кръв: Тартало.

Младши инспектор Ечайде вървеше безмълвен до нея по обратния път към колите. Под короните на дърветата се бе смрачило напълно, вятърът шибаше клоните, предизвиквайки страховит шум, изпълнен с пращене и пукане на огъващо се дърво. От време на време на небето проблясваше мълния, която известяваше иззад планините завръщането на духа на върховете. Въпреки тътена Амая почти чуваше мислите на младши инспектора; при всяка крачка той я поглеждаше с очи, натежали от въпроси, които обаче не задаваше на глас.

- Изплюй камъчето, Йонан, иначе ще се пръснеш.

- Йоана Маркес е била убита преди тринайсет месеца на няколко километра оттук, а ампутираната й ръка се появи в тази пещера, където някой е написал Тартало, същото послание, което Киралте бе оставил на стената в килията си, преди да последва Медина в ада.

- И това не е всичко, Йонан - каза Амая и спря, за да го погледне. - Същото послание е оставил и един престъпник от затвора в Логроньо, който се самоубил, след като очистил жена си. Всички жертви са открити с ампутирана ръка, която е изчезнала, освен в случая с Йоана - нейната била сред костите, намерени от жандармерията в тази пещера - добави тя и отново закрачи.

След няколко секунди мълчание, през които като че ли асимилираше информацията, Йонан попита:

- Мислите ли, че тези типове са се наговорили?

- Не, не мисля.

- Но мислите, че по някакъв начин всички те са донесли отрязаните от тях крайници

дотук?

- Някой ги е донесъл, но не са били те; освен това не мисля, че те са извършили ампутацията. Говорим за грубияни, агресивни алкохолици, хора, които се поддават на най-низките си инстинкти и въобще не ги е грижа за нищо.

- Говорите за трето лице, което се е намесвало във всички престъпления, но за да ги прикрива, така ли?

- Не, Йонан, не за да ги прикрива, а за да ги подстрекава, човек, който е имал такава власт над тях, че да ги накара първо да извършат престъплението, а после да се самоубият, като е отнасял трофей от всеки мъртвец и е подписвал всичките случаи с името си: Тартало.

Йонан рязко спря и Амая се обърна да го погледне.

- Всички сме били на грешен път, как е възможно да съм бил толкова глупав, та то е ясно като бял ден...

Амая го изчака. Тя познаваше Йонан Ечайде, полицай с две висши образования, по антропология и по археология, нестандартен полицай, с нестандартни гледища, който в никакъв случай не беше глупак.

- Вие го казахте, шефке, трофеи, ръцете са били трофеи, а трофеите се пазят като символи на спечеленото, на почестите, на придобитата плячка. Ето защо не ми се връзваше, че са били изоставени, нахвърляни безразборно в някаква затънтена пещера, връзва се само ако са трофеи на Тартало. Според легендата циклопът Тартало изяждал жертвите си и после изхвърлял костите им пред входа на пещерата като знак за проявената жестокост и предупреждение към всеки, дръзнал да се доближи до леговището му. Костите не са били захвърлени, нито изоставени, а подредени крайно внимателно с цел да предадат определено послание.

Тя кимна в знак на съгласие:

- И това не е най-смайващото, Йонан: нашият Тартало се вмества в описанието до неподозирани граници. По костите личат прави успоредни черти, които бяха идентифицирани като следи от зъби. Човешки зъби, Йонан.

Той смаяно се ококори.

- Канибал.

Амая кимна.

- Сравниха следите със захапките на пастрока на Йоана и на Виктор, за всеки случай, но нямаше съвпадение.

- От колко трупа са намерените кости.

- От двайсетина, Йонан.

- И се установи връзка само с Йоана Маркес.

- Те бяха най-скорошните.

- Какво е станало с останалите?

- Били са обработени, но без ДНК за сравнение...

- Затова ме накарахте да търся жени от Бастан, жертви на домашно насилие...

- Трите, които имаме засега, са били тукашни или като малки са живели тук, както Йоана.

- Невероятно е, че никой не е свързал откриването на ръцете с убитите жени с липсващ крайник. Как е възможно?

- Убийците доброволно са си признавали. В интерес на истината, поне в два от случаите престъпниците са отрекли да имат нещо общо с ампутацията, но кой да им повярва. Данните не са били разпространявани и това ще продължава да е така, докато не се създаде специален криминален екип, който да събира и обединява цялата информация, докато се налага да спорим за компетенциите на различните видове полиция. Ти сам видя колко трудно се разследва подобен тип убийства. На престъпленията от типа домашно насилие не се дава голяма гласност, те се приключват набързо и се пращат в архива, особено ако извършителят направи самопризнания и се самоубие. Тогава случаят приключва, а срамът на близките само спомага да не се разчува.

- Открих още две жени, родени в долината, които са били убити от своите съпрузи. Имам имената им и адресите, където са живеели, когато се е случило това, едната е от Билбао, а другата - от Бургос. Това исках да ви кажа, когато ми се обадихте преди в участъка; и за двете са пуснати некролози в местните погребални агенции.

- Знаем ли дали при тях е имало ампутация?

- Не, нищо не е отбелязано.

- А за убийците?

- И двамата са мъртви: единият се самоубил в същото жилище, преди да пристигне полицията, а другият избягал и го открили няколко часа по-късно обесен на едно дърво в близката овощна градина.

- Трябва да открием някой роднина. Много е важно.

- Ще се заема с това веднага щом се върнем.

- И нито дума по въпроса, Йонан, имаме разрешение за разследване, но не бива да вдигаме шум, а за пред публиката разплитаме случая с оскверняването на църквата.

- Благодаря за доверието.

- Ти спомена, че освен двете нови жертви, които си открил, имаш новини и за погребалните агенции.

- Да, за малко да забравя покрай целия този ужас. Всъщност става дума само за един любопитен епизод, но в погребално бюро „Бастандара“ ми разказаха, че преди няколко седмици някаква жена влязла при тях, влачейки след себе си друга, като й крещяла и я блъскала, за да я принуди да върви. Попитала за ковчезите и когато собственикът й показал къде са изложени, завлякла там другата жена и й казала нещо от рода на „хайде, избери си един, защото много скоро ще си мъртва“. Погребалният агент казва, че жената била ужасена, че не спирала да плаче и да повтаря, че не иска да умре.

- Наистина любопитно - съгласи се Амая. - А той не знае кои са били тези жени, така ли? Учудвам се...

- Твърди, че не знае - отвърна тъжно Йонан. - Това сигурно е единственото място на света, където всеки знае какво правят съседите му, но отказва да обели и дума по въпроса -допълни той, свивайки рамене.

Амая извади мобилния си телефон, провери има ли покритие и колко е часът, установявайки с изненада, че въпреки сумрака наоколо е още много рано, и си спомни как сигналът бе изчезнал, докато разговаряше с младата жена край реката.

- Да вървим - каза и продължи напред, - трябва да се обадя по телефона.

Но не успя, вече бяха почти до колата й, когато телефонът звънна. Беше Падуа.

- Съжалявам, госпожо инспектор, жената от Логроньо нямала близки, така че роднините на мъжа й се погрижили за погребението; била е кремирана.

- И си няма никого? Нито родители, нито братя и сестри, нито деца?

- Не, никой, и деца нямала, но имала много близка приятелка. Ако искате да говорите с нея, мога да ви дам телефона й.

- Не е нужно, нямах намерение да разговарям, а по-скоро да сравнявам ДНК.

Тя му благодари и затвори. Постоя известно време, загледана в бурята, бушуваща зад върховете, чиито очертания изпъкваха при всяка светкавица на фона на иначе безоблачното небе.

„Вече идва“, прозвуча гласът на младата жена в главата й. По тялото й премина студена тръпка и тя се качи в колата.

В ранната февруарска нощ ярко осветеният полицейски участък приличаше на странен призрачен кораб, сгрешил курса и акостирал по погрешка там. Амая паркира колата до тази на Йонан и на влизане се размина на вратата със Сабалса, който излизаше заедно с двама цивилни. Бенят Салдуа и баща му, предположи тя. Младши инспекторът я поздрави отривисто, избягвайки погледа й, и продължи напред, без да спира.

Амая остави Йонан да работи и отиде в кабинета на Ириарте.

- Видях Сабалса да излиза с момчето и баща му Какво успяхте да измъкнете?

- Нищо - отвърна Ириарте, клатейки глава, - много тъжен случай. Будно и много интелигентно момче, ако трябва да сме честни. Депримирано от смъртта на майка си, баща алкохолик, който го малтретира. Лицето и тялото му бяха в синини, но колкото и да настоявахме, твърдеше, че е паднал по стълбите. Блогът е неговият спасителен пояс и начин да задоволява културните си интереси. Гневен е като повечето свои връстници, само дето той има причина да бъде такъв. Експозето му за аготите и за живота им в долината ме остави направо с отворена уста. Бих казал, че просто ги използва, за да избяга от собственото си отчаяние, но не вярвам да е имал нещо общо с оскверняванията, наистина не си го представям да троши с брадва кръщелния купел. Много е... как да кажа, крехък.

Тя се замисли колко профила на крехки убийци, които не даваха вид да са счупили и една чиния през живота си, бе изучавала. Погледна Ириарте и реши да му повярва. Той беше инспектор, а дотам не се стига без точно око, освен това вече бе решила да му гласува доверие.

- Добре, щом изключвате момчето, с какво предлагате да продължим?

- Честно казано, не разполагаме кой знае с какво, съдебномедицинските доклади за майру-бесо още не са дошли, държим църквата под постоянно наблюдение и друг инцидент не е имало.

- Аз бих разпитала вероучителките, всичките, една по една и по домовете им. Независимо от твърденията на енорийския, че не е имал пререкания с никого, може би тези жени ще си спомнят нещо, което на него му е убягнало или по една или друга причина е предпочел да премълчи, и не е зле да отидете със Сабалса. Забелязах, че жените на определена възраст го харесват - каза тя с усмивка, - ако им поразвърже езика, може и да измъкнете нещо, а току-виж ви дали и почерпка.

След една обиколка Амая подкара към пазарния площад и пресече реката при „Хилчаурди“. Прекоси бавно квартала, движейки се внимателно между паркираните коли, когато трима хлапаци с колела минаха пред нея и я засякоха, с което здравата я уплашиха. Завиха надясно и изчезнаха към задния двор на пекарната. Тя качи колата на тротоара, за да не пречи на движението, и ги последва пеша със загасено фенерче в ръка. Още отдалече чу смеховете им, забеляза, че и те носят фенерчета. Промъкна се долепена до зида и като стигна до тях, ги освети с мощния лъч и извика.

- Полиция. Какво правите тук?

Едно от момчетата така се стресна, че загуби равновесие и се блъсна с колелото си в другите. Докато се бореха да не паднат, едното от тях засенчи с ръка очите си, за да я види.

- Нищо не правим - каза то нервно.

- Как да не правите? Какво търсите тук тогава? Това е задният вход на работилница, нямате работа тук.

Другите две момчета, вече изправили велосипедите си, отговориха:

- Не правехме нищо лошо, дойдохме само да погледаме.

- Какво да погледате?

- Надписите.

- Вие ли ги изрисувахте?

- Не, не сме ние, честна дума.

- Не ме лъжете.

- Не ви лъжем.

- Но знаете кой ги е изрисувал.

Тримата хлапаци се спогледаха, но си замълчаха.

- Сега ще направя следното, ще повикам патрулна кола, ще ви арестувам за хулиганство, ще се обадя на родителите ви и да видим тогава дали паметта ви ще се опресни.

- Една бабичка - изтърси единият.

- Да, една бабичка... - подкрепиха го и другите.

- Идва всяка нощ и драска обидни думи, нали знаете - курва, мръсница, ей такива неща. Един ден я видяхме да се шмугва насам и когато си отиде, дойдохме да видим...

- Идва всяка нощ, според мене е побъркана - постанови другият.

- Да, да, побъркана, която рисува графити - каза първият.

Тримата намериха това за смешно и се разкикотиха.