Зовът на костите

5

Амая зърна лейтенант Падуа още с влизането си в бар „Ируня“ на площад „Кастильо“, съвсем близо до дома й. Единствено той седеше сам и макар да беше с гръб, мокрите петна по шлифера му ясно си личаха.

- Вали ли в Бастан, лейтенант? - попита тя вместо поздрав.

- Както винаги, госпожо инспектор, както винаги.

Седна срещу него и си поръча безкофеиново кафе и малка бутилка вода. Изчака сервитьорът да сложи напитките на масата.

- Казвайте за какво искахте да поговорим.

- Искам да поговорим за случая с Йоана Маркес - поде лейтенант Падуа без предисловия. - Или по-точно за случая с Хасон Медина, защото сме на едно мнение, че лично той е убил момичето. Както знаете, преди близо четири месеца, в деня, когато трябваше да започне процесът, Хасон Медина се самоуби в тоалетната на съда. - Амая кимна утвърдително. -Тогава бе предприето обичайното рутинно разследване при подобни случаи, в което няма нищо за отбелязване, ако не се смята посещението няколко дни по-късно на надзирателя, който бе довел Медина от затвора и когото може би помните от съда. Той стоеше там, до тоалетната, пребледнял като платно.

- Помня, че до полицая имаше един надзирател.

- Същият, Луис Родригес. Той дойде при мен много притеснен и ме помоли да бъда пределно ясен в заключенията от разследването, най-вече по отношение на това, че ножът, използван от Медина за самоубийството, без съмнение е бил внесен в сградата на съда от трето лице и че той самият не носи отговорност. Беше силно обезпокоен, защото за втори път надзираван от него затворник посягал на живота си. Разказа ми, че първият път бил преди три години, когато един затворник се обесил в килията си през нощта. Управата на затвора сметнала, че е било редно да приложат протокола за предотвратяване на самоубийства, като му сложат съкилийник. Затова сега, след като за втори път се оказваше замесен в подобен случай, направо не беше на себе си и се боеше от някакъв вид наказание или уволнение. Успокоих го и за да се намирам на разговор, го запитах за другия затворник. Някакъв тип, който убил жена си и обезобразил трупа, като й отрязал едната ръка. Родригес не знаеше дали ампутираният крайник е бил намерен, или не, така че си представете изненадата ми, когато се обадих на колегите от Националната полиция в Логроньо, защото те са водили случая, и оттам ми потвърдиха, че човекът наистина е убил съпругата си, с която живеели разделени и имал заповед да не я доближава заради предишни случаи на домашно насилие. Нищо особено, както в престъпленията, за които всеки ден слушаме в новините: почукал на вратата и когато тя отворила, я блъснал към стената и я зашеметил, след което я наръгал с нож два пъти в корема. Жената издъхнала от загубата на кръв, докато той вършеел из апартамента; дори си стоплил чиния с боб и я изял, седнал в кухнята, гледайки я как умира. После се омел, без дори да затвори вратата. Една съседка я открила. Заловили го след два часа в съседен бар, пиян и все още изпоцапан с кръвта на жена си. Веднага си признал, но като го запитали за ампутацията, казал, че няма нищо общо с това.

Падуа въздъхна.

- Ампутация на ръката от лакътя надолу с назъбен, но остър предмет, нещо като електрическа резачка или циркуляр. Как ви се струва, госпожо инспектор?

Амая съедини длани, опря показалци до устните си и постоя така няколко секунди, преди да заговори.

- За момента ми се струва случайно. Може да й е отрязал ръката, за да свали пръстен, брачната халка, за да затрудни разпознаването, макар че, след като се е намирал в собствения си дом, в това не би имало особен смисъл... виждала съм подобни неща. Освен ако няма нещо друго...

- Има и друго - потвърди той. - Отидох до Логроньо и се срещнах с полицаите, работили по случая. Те ми казаха нещо, което ми напомни още повече за случая с Йоана Маркес: убийството било брутално и нескопосано, престъпникът бил обърнал къщата наопаки, дори ножът, който използвал, бил взет от кухнята на жена му, а после го захвърлил окървавен до тялото. Пробождайки жертвата, той самият се порязал, но изобщо не обърнал внимание, така че оставил кървави следи из цялата къща, дори уринирал в тоалетната, без да пусне казанчето. Всичките му действия били жестоки и недодялани като него самия. Ампутацията обаче била извършена след смъртта, почти без капка кръв, с чист разрез до ставата. Не били открити нито отрязаният крайник, нито използваният инструмент. - Амая закима с интерес. - Срещнах се с директора на затвора. Той ми каза, че в момента на самоубийството затворникът се е намирал от няколко дни зад решетките, не показвал признаци за разкаяние, нито за депресия, нормално при подобни случаи. Бил спокоен и отпуснат, имал апетит и спял като пън. Понеже бил в период на адаптация, прекарал няколко дни сам в килията и не го посетил нито един роднина или приятел. И изведнъж една нощ, без никакъв сигнал, че се готви да извърши подобно нещо, взел, че се обесил в килията си, а това със сигурност му е коствало доста труд, повярвайте, защото в тази тясна кутийка няма нито една издатина толкова нависоко, че да увисне на нея. Направил го седнал на пода, което изисква много силна воля. Надзирателят го чул да се дави и вдигнал тревога. Когато влезли, бил още жив, но преди да дойде линейката, издъхнал.

- Оставил ли е предсмъртно писмо?

- И аз това попитах, директорът ми каза, че е оставил „нещо от тоя род“.

- Нещо от тоя род?

- Обясни ми, че бил надраскал нещо безсмислено на стената, като издълбал мазилката с дръжката на четката си за зъби - отвърна лейтенантът и извади от един плик снимка, която постави върху масата и я завъртя към нея. Една-единствена, съвсем четлива дума.

ТАРТАЛО.

Амая вдигна смаяно очи, търсейки отговор от Падуа. Той се усмихна доволно и се облегна назад на стола.

- Виждам, че успях да привлека вниманието ви, госпожо инспектор. Тартало, написано по същия начин както в бележката, която Медина остави на ваше име - продължи той и сложи върху масата прозрачен джоб, в който имаше плик, адресиран до инспектор Саласар.

Амая замълча, претегляйки всичко, което лейтенант Падуа й бе разказал през последния час. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да намери смислено и задоволително обяснение за това как бе възможно двама обикновени, несръчни и неорганизирани убийци да осакатят по еднакъв начин жертвите си, без да оставят следи как са го извършили, и то при изобилието от улики навсякъде другаде на местопрестъплението, и как така бяха избрали една и съща и доста рядко употребявана дума, за да подпишат деянието си.

- Добре, лейтенант, виждам накъде биете, но не знам защо ми разказвате всичко това, в крайна сметка жандармерията се занимава със случая на Йоана Маркес, в нейните правомощия е и транспортирането на затворници. Случаят, ако има такъв, е ваш - каза тя и побутна снимките към Падуа.

Той ги взе, загледа се мълчаливо в тях и звучно въздъхна.

- Проблемът, инспектор Саласар, е, че няма да има случай. Направих тези разкрития на своя глава, въз основа на онова, което ми разказа надзирателят. Случаят със затворника от Логроньо е на Националната полиция и официално е прекратен, този на Йоана Маркес -също, след като сега убиецът й е вече мъртъв. Всичко, което ви разказах, съм го споделил с моите началници, но те не виждат достатъчно основания за започване на разследване.

Подпряла глава на едната си длан, Амая слушаше внимателно, хапейки горната си устна.

- Какво искате от мен, Падуа?

- Искам да се уверя, че между двете престъпления няма връзка, госпожо инспектор, но ръцете ми са вързани, от друга страна, в крайна сметка вие също сте замесена, а това - каза той, побутвайки отново писмото към нея - е за вас.

Амая прекара пръст по гладката найлонова повърхност, проследявайки краищата на плика и ясните, правилни букви, с които бе изписано името й.

- Посетихте ли килията на Медина в затвора?

- Вие сте невероятна. - Падуа се разсмя, клатейки невярващо глава. - Бях там сутринта, преди да ви се обадя. - Той се наведе настрани и извади нещо от чантата си. - Страница осем - каза, докато поставяше някаква папка върху масата.

Амая тутакси позна кориците. Доклад от аутопсия, беше виждала стотици такива, с име и номер върху корицата.

- Аутопсията на Медина, но ние вече знаем от какво е умрял.

- Страница осем - настоя Падуа.

Амая започна да чете, докато той рецитираше на висок глас, сякаш го бе наизустил.

- При Хасон Медина се наблюдава дълбока рана на десния показалец, толкова дълбока, че нокътят липсва, а кожата е разкъсана до живо месо. Директорът на затвора ми позволи да прегледам личните вещи на Медина. Още са при него, жената не ги иска и никой не ги е потърсил. Доколкото забелязах, Медина е бил доста простоват. Нито книги, нито снимки, нито по-съществени предмети, няколко стари броя от булевардно списание и един спортен вестник. Хигиенните му навици не са били особено развити: не е имал четка за зъби. Поисках да видя килията му и на пръв поглед нямаше нищо интересно. През тези месеци оттам са минали други затворници, но някакво предчувствие ме накара да напръскам стената с луминол и тя светна като коледна елха. Госпожо инспектор, в нощта преди процеса Хасон Медина си е порязал пръста, за да напише със собствената си кръв върху стената на килията си същото, което е написал и затворникът от Логроньо, и точно като своя предшественик след това посяга на живота си; с тази разлика, че Медина не го е извършил в затвора по една-единствена причина: трябвало е да ви връчи ето това - заключи той, сочейки плика.

Амая го взе и без да го погледне, го плъзна в джоба си, преди да напусне бара. Докато вървеше по улиците към дома си, усещаше неприятното му присъствие, лепнато за хълбока й като топла лапа. Извади телефона си и набра номера на младши инспектор Ечайде.

- Добър ден, шефке - отговори той.

- Добър вечер, Йонан, извинявай, че те безпокоя вкъщи...

- Какво ви трябва?

- Виж какво можеш да откриеш за митологичното същество Тартало, както и всичко свързано с думата, изписана с две „т“ по средата, {-а-г-М-а-1-о.

- Лесна работа, за утре ще го имате. Нещо друго?

- Не, няма друго. Много благодаря, Йонан.

- Няма защо, госпожо. До утре.

Като затвори телефона, видя колко е закъсняла: още преди петнайсет минути трябваше да е нахранила Ибай. Хукна притеснена по улиците към вкъщи, заобикаляйки редките минувачи, дръзнали да излязат навън в този памплонски студ, и докато тичаше, мислеше за неизменната точност на Ибай в часовете за кърмене, за почти съвършения начин, по който се събуждаше и почваше да настоява да бъде нахранен в минутата, в която изтичаха четирите часа от последното кърмене. Зърна дома си по средата на улицата и както тичаше, извади ключовете от джоба на пухенката си, заби ключа със замах, като шпага, в ключалката и отвори вратата. Дрезгавият плач на бебето достигна до нея от горния етаж като вълна на отчаяние. Изкачи стълбите през две стъпала, без дори да се е съблякла, докато в съзнанието й се блъскаха безумни картини на ревящото бебе, оставено самичко в люлката, а Джеймс още спи или го гледа безпомощно, неспособен да го успокои.

Само че Джеймс не спеше. Когато влезе в кухнята, видя, че е вдигнал Ибай на ръце, люлее го на рамото си и му тананика успокоително.

- За бога, Джеймс, още ли не си му дал шишето? - викна тя, давайки си сметка за противоречивото си поведение.

- Здрасти, Амая, опитах - отвърна мъжът й и кимна към масата, където наистина стоеше шишето с мляко, - но не иска и да чуе - добави той с тъжна усмивка.

- Сигурен ли си, че си го приготвил както трябва? - каза тя и разклати критично сместа в шишето.

- Да, Амая - отвърна търпеливо мъжът й, без да престава да люлее детето. - Петдесет вода и две равни лъжички прах.

Амая съблече якето си и го хвърли на един стол.

- Дай ми го - нареди.

- По-полека, Амая - каза Джеймс, опитвайки се да я успокои, - малкият е добре, малко е раздразнен, но нищо повече, непрекъснато го нося и плаче съвсем отскоро.

Тя почти изтръгна детето от ръцете му и тръгна към дневната, където седна на едно кресло, докато плачът на бебето все повече се усилваше.

- Какво значи според теб отскоро? - беснееше тя. - Половин час? Или един? Ако му беше дал шишето по-рано, нямаше да се разстрои така.

Джеймс престана да се усмихва.

- Не повече от десет минути, Амая. Като видях, че не си идваш, избързах и му приготвих шишето, преди да стане време. Не му хареса, нормално, предпочита да суче, изкуственото мляко му се струва странно. Убеден съм, че ако беше закъсняла още малко, щеше да го изпие.

- Не съм закъсняла по мое желание - избухна тя, - бях на работа.

Джеймс смаяно я погледна.

- Че кой казва обратното?

Детето не преставаше да плаче, въртеше глава наляво и надясно, търсейки гърдата, настървено от близостта й. Амая усети силното, почти болезнено засмукване и плачът внезапно секна, оставяйки във въздуха почти оглушителен вакуум от децибели.

Амая затвори притеснено очи. Тя беше виновна. Беше се заплеснала, бе пропуснала часа по невнимание, а синът й е плачел от глад. С трепереща ръка погали нежния мъх по малката му главица. Една сълза се търкулна по бузата й и капна върху лицето на сина й, който вече се беше успокоил, сучеше, нехаейки за нейната тревога, и вече притваряше сънено очи.

- Амая - прошепна Джеймс, който се приближи и изсуши с пръсти влажната диря, оставена от сълзите по лицето на съпругата му. - Не се тревожи толкова, скъпа. Нищо му няма на малкия, уверявам те. Само преди няколко минути заплака по-силно, точно когато ти се прибра. Няма страшно, Амая, и други деца са минавали от кърма на шише по-рано от Ибай, сигурен съм, че повечето от тях са протестирали.

Ибай спеше доволен. Тя закри гърдите си, подаде му детето и изтича навън. След малко Джеймс я чу да повръща.

Не съзнаваше, че заспива, случваше й се често, когато беше много уморена. Събуди се внезапно, убедена, че е чула една от дълбоките въздишки, които издаваше синът й на сън след продължителен плач, но в стаята цареше тишина. Като се понадигна, видя или по-точно усети на слабата светлина, че детето спи спокойно, и се обърна към Джеймс, който лежеше по корем, смачкал възглавницата под дясната си ръка. Наведе се инстинктивно и го целуна по главата. Той протегна ръка и пръстите му потърсиха нейните в онзи техен жест, който несъзнателно повтаряха по няколко пъти на нощ. Успокоена, Амая затвори очи и заспа.

Докато вятърът не я събуди. Духаше оглушително, свиреше в ушите й и предизвикваше страшен тътен. Отвори очи и я видя. Лусия Агире я гледаше втренчено от брега на реката. Беше облечена в червено-белия си пуловер, невероятно неуместен в случая с празничния си вид, и прегръщаше талията си с лявата ръка. Тъжният й поглед стигаше до Амая като мистичен мост над буйните води на река Бастан, а в очите й се четяха целият й страх, цялата й болка, но най-вече безкрайната печал и отчаяние, примирението й с вечността от вятър и самота. Надвивайки собствения си страх, Амая се надигна и без да отделя поглед от жената, я насърчи да говори. И Лусия заговори, но вятърът отвяваше думите й и до Амая не достигаше нито звук. Жената като че ли завика отчаяно, за да я чуе, но силите я напуснаха, рухна на колене на земята, скри за миг лице, а когато отново го вдигна, устните й се движеха бавно и ритмично, повтаряйки една и съща дума: „Завързан... махни го... хвани го... хвани го...“.

- Ще го хвана - прошепна Амая, - ще го пипна.

Но Лусия Агире вече не я гледаше, само клатеше невярващо глава, докато лицето й

потъваше в реката.