Адам и Ева

Девета глава

— Разбирам, че е първа репетиция, но би могъл да вложиш малко повече чувство, Адам — каза Айона с раздразнение. — Къде е чарът ти? Разчитаме на теб. Ти си човекът, който утре вечер би трябвало да подмами публиката да остави невероятно големи суми. Все пак става въпрос за благотворителност.

— Може би чарът ми се е поизхабил — отвърна рязко той.

Разговорът се провеждаше на малка маса в бара на клуба. Айона пиеше коктейл с шампанско, Адам — двойно мартини.

— Лора Ашли? — изгледа го съчувствено тя. Въпреки че изражението му не издаваше нищо, той не отрече.

— При толкова много жени, Адам, да си загубиш ума по…

— Не пресилвай нещата. Умът ми си е на мястото.

— Зная — усмихна се Айона. — Имаш остър ум. Но какво е направила с него тази чаровница?

— Нямам представа — призна той. — Сигурно една от причините е… състоянието й. Тя не говори много за него, но сигурно е доста потискащо да не знаеш кой си.

— Мислех, че баба ти я е изпратила при някакъв прочут психиатър.

— Ходи два-три пъти, но според него сеансите нямало да й помогнат, преди самата тя да е готова да приеме миналото си. Баба ми споделя мнението му. Братята ми — също. Лора не искаше да избързва и никой от тях не възнамеряваше да упражнява натиск върху нея. Може би са прави. Вероятно й е необходимо повече време. Сигурно ще започне постепенно да подрежда разбитите парчета. Защо да бърза?

Айона отпи от коктейла и се вгледа в Адам.

— Аз например много се чудя какво ли трябва да приеме.

Въпреки противоречивите чувства, които го вълнуваха във връзка с отговора на този въпрос, Адам също си го задаваше често. Усещаше, че Лора се плаши при всеки негов опит да вдигне булото на загадката около личността й. От какво се страхуваше толкова? Какво трябваше да приеме?

— Ако бях на твое място, Адам, любопитството не би ме оставило на мира и нямаше да седя спокойно и да чакам възвръщането на паметта й. — Тя се наведе към него. — Саманта Макфий познава много добър частен детектив. Не й казвай, че си го научил от мен, но веднъж го използва, за да проучи свой ухажор.

Адам усети как стомахът му се сви на топка.

— Сигурен съм, че Лора не е престъпница — каза твърдо той. — Амнезията не е в състояние да скрие качествата й… Честността й…

Айона го потупа окуражително по ръката.

— Значи няма защо да се тревожиш. Сигурна съм, че каквато и да е всъщност, и за двама ви ще бъде по-добре да го знаете. Защо не си уредиш среща с детектива на Саманта само за да поговорите? — Тя се поколеба, опитвайки се да намери тактична форма на следващото си изречение. — Виж какво, ако мислиш, че Лора ще се разстрои, задето правиш някакви проучвания, то не е необходимо да й казваш. Първо ти ще научиш подробностите, а след това, в подходящ момент, ще й помогнеш… да намери себе си. Ако питаш мен, в края на краищата, тя ще ти бъде благодарна.

Адам трябваше да признае пред себе си, че думите на Айона бяха разумни. Може би нямаше нищо лошо да направи някои проучвания. Все пак имаше право да знае повече за жената, на която държеше толкова много — може би дори прекалено много. Чуваше как някакъв вътрешен глас му шепне: „Разбира се, трябва да знаеш коя е. Може би онова, което ще научиш, няма да ти хареса и тогава няма да ти е трудно да скъсаш с нея. Ще бъде за твое добро.“ Но щом този глас млъкнеше, веднага заговаряше друг: „Не рискувай. Когато не знаеш нещо, то не може да ти причини болка… И не може да пропъди Лора.“

— Адам, нека поне ти дам визитната му картичка — каза Айона, докато ровеше в чантата си. — Тук някъде е, сигурна съм.

Но преди да я намери, вниманието им бе привлечено от гласа на водещия телевизионните новини:

— … преди минути пред магазина „Форчън“ е станало сбиване между група протестиращи служители и президента, Питър Форчън. Филмовият репортаж от мястото на събитието ще бъде представен от Ерик Лоусън, който беше там…

Адам стана от масата и отиде на бара, за да бъде по-близо до телевизора. На екрана се виждаше как Пит излиза на главния вход, явно с намерението да каже нещо на стачкуващите, събрали се навън. И, преди да е казал и две думи, от групата се отделя човек, който започва да крещи едновременно с него. Адам позна викащия — Грант Симънс. Преди седмица си бе имал с него няколко подобни разправии.

Репортерът правеше подробен коментар, но Адам не слушаше, а гледаше напрегнато как Питър вдига ръка в стремежа си да накара Симънс да млъкне. Но младежът неочаквано му нанесе силен удар с юмрук по брадата. Пит успя да поеме удара, като се отдръпна леко встрани, но Адам забеляза, че крошето го бе засегнало доста сериозно. Инстинктивно сви юмруци и се намръщи щом видя брат си да залита.

Точно в този момент на екрана се появи Лора. Явно бе стояла точно зад Питър. И веднага след удара го бе хванала за ръката, за да го задържи. В следващия миг, с гневен поглед, тя се втурна към побойника.

Адам наблюдаваше с тревога и удивление как Лора безцеремонно заудря Симънс по гърдите и започна да му крещи. И може би повече от изненадата на нападението, отколкото от силата й, буйният младеж се оказа на земята. Но много бързо се изправи и тогава останалите стачници се включиха в сцената. Неколцината полицаи, които до този момент бяха наблюдавали отстрани, се втурнаха в мелето. В целия хаос телевизионният оператор явно загуби Пит и Лора.

Докато Адам стремително напускаше заведението, Айона въздъхна. Сега кой ще води благотворителния търг?

Когато в седем и петнайсет Адам пристигна на мястото на събитието, навън все още се мотаеха няколко групички стачници, тъй като магазинът щеше да затвори чак в девет. Протестиращите вече бяха съвсем спокойни. А купувачите влизаха и излизаха без почти никакви проблеми, с изключение на отпечатаните позиви, които им се предлагаха.

Адам потърси с поглед Грант Симънс. Най-голямо удоволствие в този момент щеше да му достави саморазправата с този тип. Но Симънс го нямаше и Адам успя да се вмъкне в магазина, без някой да го познае.

Втурна се право към директорските кабинети. Щом го забеляза, госпожа Сондърс скочи от стола си.

— О, господин Форчън, радвам се, че сте тук. — Горката секретарка изглеждаше доста разстроена и притеснена. — Днес тук се случиха такива ужасни неща. Онези хулигани…

— Къде е тя? — попита внезапно Адам.

Госпожа Сондърс прехапа устни и посочи нервно към кабинета на Питър Форчън. Без да губи нито минута, Адам се насочи натам.

Но едва влязъл вътре, застина, защото видя две фигури, които изглежда страстно се бяха прегърнали. Жената бе легнала на луксозното кожено канапе, а мъжът се бе навел над нея, така че лицето му бе на не повече от сантиметър от устните й.

— Помислих, че може би имате нужда от помощта ми — каза с пресилено безгрижие Адам. — Но явно се справяте чудесно и без мен.

Той се вбеси още повече от факта, че нито Пит, нито Лора направиха каквото и да било усилие да променят позите си или поне да погледнат глупаво, задето са били хванати на местопрестъплението.

— Разбира се — изсумтя Питър, без да помръдне. — Най-после се появи. Идваш точно навреме.

— Шегата май бе за моя сметка — измърмори Адам. — Защо не се смеете? Хайде, Лора. Няма ли поне да се усмихнеш?

Лора леко отстрани Питър, седна и погледна язвително Адам. Но само с едно око, защото върху другото държеше платнена торбичка с лед. Ала синината отдолу ясно се открояваше.

Адам зяпна от учудване.

— Ха-ха — каза сухо Лора.

— Лично аз не виждам нищо смешно, братко. — Питър разтри зачервената си брадичка.

Адам не можеше да откъсне очи от Лора.

— Симънс го направи, нали? Копеле такова! — Ръцете му се свиха в юмруци. — Само да ми падне. Да удари жена…

Като на кино, точно в този момент вратата се отвори зад гърба му и в кабинета влезе не друг, а самият Грант Симънс.

— Не, Адам! — извикаха в един глас Лора и Питър.

Но вече беше много късно. Със светкавична бързина Адам се извърна и в мига, в който видя Симънс, му причерня. Последва страхотен удар в лицето на нищо неподозиращия младеж. Симънс полетя назад през отворената врата, блъсна се в металната закачалка и заедно с нея се строполи на пода, точно пред госпожа Сондърс.

Секретарката извика уплашено, когато видя проснатия сред палтата младеж. От точния удар на Адам Симънс бе изпаднал в безсъзнание.

Адам изглеждаше доста доволен от себе си. Питър обаче явно не бе очарован от постъпката на брат си. С тихи ругатни той профуча покрай Адам, клекна до младежа и започна да го свестява.

Лора остави торбичката с леда и погледна мрачно.

— О, Адам, синината не е от Грант Симънс.

— Така ли? — преглътна Адам.

Тя бавно се изправи и приближи към него. Адам не сваляше очи от насиненото й око. Добре де, бе сгрешил със Симънс. Но Лора само трябваше да му каже кой я е нападнал и без никакви скрупули щеше да го просне. А колкото до Симънс, той си го бе заслужил с юмрука по лицето на брат му.

— Кой го направи, Лора?

Настъпи напрегнато мълчание. Наруши го Пит, който извика, че Симънс се свестява и че ще го заведе до лекарския кабинет на магазина, за да го прегледат.

Без да сваля леко замъгления си поглед от Адам, Лора отвърна:

— Прекрасно. А след като го свалиш от лекарската маса, ще трябва да стане чудо, за да го убедим да седне на масата за преговори.

— Беше дошъл да преговаря? — промърмори Адам.

— Да, Адам — каза отривисто Лора. — И ако бе дошъл по-рано, може би дори щяхме да сме приключили с преговорите, и то без подобни изпълнения.

Адам направо онемя. Чувстваше се нищожен и жалък. А последвалите обвинения нанесоха нов удар върху и без това лошото му самочувствие.

— Братята ти бяха прави. Онези няколко дни, които прекара в магазина, за теб бяха само игра. Беше си поставил за цел да ми направиш впечатление и успя. Временно. Но когато настъпи решителният момент…

— Лора…

— И тъй като си много загрижен за състоянието ми, трябва да ти кажа, че ме удари Пит.

— Пит те е ударил?! — Адам бе изумен.

— Без да иска. Опитваше се да ме прибере в магазина, след като част от протестиращите се развилняха и съвсем случайно ме удари с лакът. — Тя се усмихна иронично. — И тъй като искаше да се посмеем, ще ти кажа нещо наистина смешно. Малко след това, Грант Симънс дойде тук разгневен и с нови искания, но когато ме видя, реши, че той ме е ударил, защото доста размахваше юмруци навън. Почувства се виновен. А след като му казах истината, най-неочаквано омекна. Предполагам, бил е респектирай от факта, че не използвах ситуацията, за да обвиня него. Дори се съгласи да обсъдим новия вариант на нашето предложение, а след това заедно да изработим нова, приемлива и за двете страни, програма. Имам чувството, че сега доста дълго ще трябва да чакаме, докато отново се съгласи да преговаря.

— Съжалявам, Лора. Първо видях по телевизията как Симънс удря Пит. След това идвам тук и те виждам с насинено око. И просто си помислих, че… Май изобщо не се замислих.

Въпреки че ни най-малко не одобряваше действията на Адам, тя все пак бе трогната от подбудите му и леко се усмихна.

— Често ли се нахвърляш така?

— Последният път беше по време на боксов мач в основното училище. Всъщност досега не съм попадал в подобна ситуация. За първи път жената… с която съм… получава синина под окото. — Той приближи към нея. — Много ли боли?

Вместо отговор, тя му зададе въпрос.

— Защо не дойде днес следобед? Баба ти е говорила с теб и ти е казала какво става тук. След това й се обадих по телефона и тя ми каза, че си пристигнал в Денвър около три часа. Бях убедена, че ще дойдеш направо тук. Имахме нужда от теб.

Адам тихо въздъхна и се загледа в Лора. Измина цяла минута, преди да й отговори.

— Как мислиш се почувствах, когато се събудих сутринта и намерих бележката ти? Прекарваме фантастично денонощие, а след това ти се измъкваш в ранни зори, като че ли всичко е било само за една нощ. Мислех, че заслужавам по-добро отношение. Дори не изчака да се събудя, за да ми дадеш възможност да те убедя да останеш.

Тя сведе очи. Не искаше Адам да забележи копнежа в тях.

— Страхувах се, че може да успееш — призна тихо.

Адам започна да крачи нервно из стаята.

— И след като цяла сутрин се разхождах по улиците на Сан Франциско, обезсърчен и отхвърлен, се върнах в хотела, където ме намери баба, за да ми каже, че трябва незабавно да се връщам, защото ти имаш нужда от мен. — Той спря, но не беше в състояние да я погледне в очите. — Естествено, помислих, че е любовен зов.

— Разбирам — тихо промълви тя.

Стояха на ръка разстояние един от друг. Той изглеждаше отчаян и объркан и Лора инстинктивно вдигна ръка да го погали.

— Наистина ли мислиш, че не мога да се обадя сама?

Той сложи ръка върху нейната. Въпреки хаоса в душата му, ласката й го изпълни със спокойствие и сигурност.

— Просто не можех да понеса мисълта, че някой може да те нарани, Лора.

— Не боли чак толкова — прошепна тя. — Пит се чувства по-зле от мен. Въпреки че стана съвсем случайно, докато се опитваше да ме предпази от озверялата тълпа, той е ужасен от факта, че ме е ударил.

Много внимателно и нежно Адам докосна с пръсти синината под окото й. Взря се в лицето й, после погледът му се плъзна надолу.

Тя сведе очи.

— Трябва да го забравим, Адам — прошепна толкова тихо, че той не бе сигурен дали наистина я е чул.

Не й отговори и продължи да гледа втренчено тялото й. Тя се смути… И усети възбуда.

— Трябва да… проверя… как е Симънс.

Тя понечи да го заобиколи, но Адам сграбчи ръката й.

— Съжаляваш ли за нещо?

Тя отвори уста, но не можа да изрече нито дума.

— За нас двамата ли? — попита най-после. — За онова, което изживяхме… заедно? — Тя затвори очи и прошепна — Не.

— Но се страхуваш, че в края на краищата ще трябва да… — Той не довърши изречението си, защото притисна устни към нежната извивка на шията й.

— Играеш нечестно, Адам — възрази тя. — Аз съм… В толкова неизгодно положение.

— Виж какво, Лора, ако онова, което се случи между нас, ти се струва прекалено… екстравагантно… ще се постарая да се променя. Можем да пътуваме с автобус, да скитаме из планините, да ядем вместо черен хайвер… сардини.

— Само не сардини, моля те. — Тя направи кисела гримаса.

— Добре, никакви сардини. Обещавам. Само кажи какво искаш от мен и ще го имаш. — Макар че се усмихваше, говореше сериозно.

Тя едва се сдържа да не издаде мислите си, да му каже не онова, което искаше да чуе, а онова, което наистина искаше от него. Но също както и Адам — макар и по други причини — тя бе подвластна на илюзиите си.

Опита да подреди обърканите си мисли и чувства. Но бе невъзможно. Тя беше безнадеждно, безпомощно и отчаяно влюбена в неподходящ човек? За няколко седмици бяха преживели безумно романтично увлечение, а тя вече си представяше как създават семейство, как отглеждат децата си, как остаряват и — не биваше да го забравя — как заедно живеят в бедност. Но тъжната истина бе, че нищо в поведението на Адам не даваше повод за такива мечти. Той бе страстен, възхитителен, приятен и още от първия миг — съвсем откровен: Бракът категорично не влизаше в сметките.

Адам внимателно наблюдаваше лицето й. Виждаше вътрешната й борба, усещаше я. През целия му живот неговите желания биваха удовлетворявани без изключение. Както бе казала веднъж Лора, всичко бе прекалено лесно за него. Тя се бе хвърлила в обятията му, а смарагдовозелените й очи блестяха от благодарност, която скоро се превърна в обожание. Докато бяха заедно, той непрекъснато си бе мислил — както винаги — че животът е прекрасен.

— Виж какво, Адам — каза най-сетне тя, тъй като тишината бе станала прекалено тягостна. Трудно си поемаше дъх, но проговори, защото знаеше, че трябва да каже нещо. — Това няма нищо общо с теб. Ти си невероятно красив, очарователен, пламенен, обичащ живота, романтичен, прекалено щедър…

— Не съм предполагал, че ще ми бъде неприятно да чуя толкова много комплименти — промърмори унило той.

— Това не са комплименти, Адам. Ти наистина си изключителен. Не съм и сънувала, че… — Тя внезапно млъкна по средата на изречението и погледна встрани. — О, Адам, и двамата сме неподготвени за сериозна връзка. Ако сложим край сега… ще ни останат прекрасни спомени. Спомени, които ще ценим.

Той я погледна с любопитство, защото долови странна нотка в гласа й — като че самата тя бе учудена, че ще си спомня за тези дни с добро чувство.

— Не желая да слагаме край, Лора. И не вярвам, че ти искаш.

— Адам…

— Погледни ме право в очите и ми го кажи. Кажи: „Искам да сложим край, Адам“.

— Адам… — Тя не можа да произнесе нищо друго, освен името му.

— И този път никакви бележки. Не искам да се измъкваш така. Не искам, когато се събудя, леглото да е празно. Този път трябва да ми кажеш всичко право в лицето — рече ожесточено той. — Кажи ми, че искаш да сложим край на нашата връзка.

— Сега не е моментът да обсъждаме отношенията си. Компанията е в криза — опита да възрази тя, или по-точно, да отложи отговора. Трябваше да скъсат, но как можеше да му каже, че иска да сложат край? Щеше да бъде безсрамна лъжа.

Той я хвана за раменете.

— От мен ли искаш да избягаш или от някакъв епизод в своето минало, Лора? Да не би да започваш да си спомняш? Страх ли те е? Боиш се какво бих могъл да помисля или да почувствам?

— Толкова съм объркана, Адам, че не мога да мисля. — Тя сложи ръка на гърдите си. — Имам чувството, че не успявам да си поема въздух. Особено когато ти си наблизо.

— Защо особено когато аз съм наблизо? — усмихна се той. Беше съвсем сигурен, че знае отговора, но желаеше да го чуе от нея. А още повече искаше да го чуе самата тя.

Тя въздъхна някак отчаяно.

— Подлудяваш ме, ето защо. Краката ми се подкосяват само като те гледам. Непрекъснато мисля колко шеметно прекрасно е да се любим. — Тя го погледна безпомощно. — Не зная дали „шеметно“ е подходяща дума. Заради теб трябва да измислям нови думи, защото обикновените не са достатъчни. — Тя изрече всичко на един дъх. — Това е. Сега доволен ли си? — И без да дочака отговор, се втурна към вратата. — Но не съм променила решението си. Отивам си. Веднага след като… След като помогна на Питър да се справи със стачката. Правя го само защото всички от твоето семейство бяха изключително добри към мен и съм им много задължена. Обещах на братята ти, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да им помогна да овладеят положението. И нямам намерение да ги разочаровам.

Тя излезе в съседния кабинет. Докато минаваше покрай бюрото на госпожа Сондърс — която трябваше да е абсолютно глуха, за да не чуе разговора им, тъй като вратата през цялото време бе широко отворена — секретарката се престори на много заета с подреждането на пощата. Лора се изчерви щом очите й срещнаха погледа на възрастната жена. Двете притеснено погледнаха встрани.

— Лора — извика Адам през отворената врата на кабинета. Тя не му обърна внимание и продължи да върви. — Не съм освободил апартамента във „Феърмонт“. А яхтата е запазена за следващия уикенд. Не успях да ти покажа капитанската кабина.

— Някои от нас имат работа, Адам — каза тя, без да спира.

— Значи първо ще работим — отвърна той, но тя вече беше изчезнала през двойните врати.

Госпожа Сондърс продължаваше да демонстрира престорен интерес към пощата, но усети, че Адам Форчън я гледа. Не можа да устои и вдигна очи. Положи големи усилия, за да изглежда така, сякаш изобщо не се интересува от личния живот на шефа си.

Но на Адам изобщо не му минаваха такива мисли през главата. Той се усмихна като пиян на секретарката.

— Тази жена ме подлудява, госпожо Сондърс. Подлудява ме от желание. Тялото, кожата, очите й… Дори синината под окото й ме карат да настръхвам.

Госпожа Сондърс силно се изчерви. Но в същия момент си помисли, че ако някой мъж изпитваше подобни чувства към нея, би се вкопчила в него и никога не би го изпуснала. За нищо на света!

Пит унило вдигна поглед щом Лора влезе в лекарския кабинет на дванайсетия етаж. Беше сам.

— Какво стана със Симънс? Къде е сестрата? — попита тревожно Лора. Тя веднага си помисли, че сестрата спешно е закарала изпадналия в безсъзнание Грант Симънс в болницата.

— И двамата се прибраха вкъщи — отвърна Пит.

— Той добре ли е?

— Физически — да. Психически… Да кажем, не е в идеална форма. Когато излизаше оттук, гневно спомена нещо за… тежки обвинения.

Сърцето й се сви.

— Срещу Адам ли? — Тя се отпусна на близкия стол. — О, това е ужасно.

— Да — съгласи се Пит. — Вече си представям заглавията на първите страници във вестниците.

— Ти също можеш да го заплашиш със съд — отбеляза Лора. — Той те удари. И то пред телевизионните камери.

— Да — въздъхна Пит, — но когато става въпрос за журналистически бум, според теб коя новина ще бъде отпечатана на десета и коя на първа страница? Не е трудно да се предвиди кого ще подкрепи обществеността. Зъб за зъб, но всички ще се нахвърлят върху Адам, ако разбираш какво имам предвид.

За съжаление Лора го разбираше съвсем точно.