Адам и Ева

Четвърта глава

Лора ахна, когато Адам спря колата пред дома на Джефри Елман — невероятно красива постройка от кедър и стъкло, с панорамен изглед към Скалистите планини.

— Хубава е, нали? — усмихна се Адам.

— Хубава? Великолепна е! — възкликна Лора и изгледа замислено Адам. — Възприемаш всичко толкова спокойно.

— Кое възприемам спокойно? — Той изключи двигателя и се обърна към нея.

— Водиш спокоен живот в огромно имение. Твои приятели са все известни и богати хора. Нямаш никакви грижи, никакви проблеми. За теб всичко е толкова лесно, толкова естествено.

— Според твоето описание изглеждам като пълен глупак.

— Не исках да кажа такова нещо. Може би просто… ревнувам. И съм уплашена. Вероятно се страхувам. Възможно е когато паметта ми се възвърне, да се окаже, че съм най-обикновена жена, която води сив скучен живот и прекарва дните си в някой мръсен офис, а нощите… — Тя погледна встрани.

— Със съпруг? Със… семейство? — Лора не отговори. — Не мисля — рече уверено Адам. — Щеше да излезе съобщение във вестника. Когато изчезне съпруга или майка, събитието се превръща в основна новина за вестниците и телевизията.

Лора се загледа в къщата на Елман.

— Може би съм прекарвала нощите сама, сгушена в леглото с книга в ръка, надявайки се телефонът да звънне.

— И това не ми се вярва — каза Адам.

— Не ти ли се вярва?

Лора се обърна към него и той с изумление видя сълзи в очите й. Без да се замисля, протегна ръка да я погали, но тя бързо отвори вратата и се измъкна от колата.

Джефри Елман ги посрещна на вратата. Художникът изобщо не отговаряше на представите на Лора за човек на изкуството. Беше възпълен оплешивяващ мъж на средна възраст, когото тя би взела за търговец или застрахователен агент.

— Добре дошли в къщата на Елман — поздрави сърдечно той. — Или, както я нарича майка ми, „Прищявката на Джефри“. — Елман се усмихна топло. — А аз мисля, че е за предпочитане пред някоя пълна с хлебарки мансарда в Сохо. — Той прегърна приятелски Лора. — Чувствайте се като у дома си.

Лора хареса от пръв поглед както Джефри, така и къщата му. А забеляза, че и на Адам му се понравиха.

— Лудост е, нали? — каза Джефри през смях, докато наблюдаваше как Лора с възхищение разглежда преддверието. — Когато съм тук, светът е буквално в краката ми.

— Прекрасно е — каза Лора. — Сигурно се чувствате…

Но, преди да довърши изречението си, той се изсмя и потупа голямото си шкембе.

— Чувствам се малко не на място… — Той се наведе към нея. — Малко като мошеник.

— Искате да кажете, че всички тези платна са измама?

— Момичето ми харесва, Адам — ухили се Джефри. — Къде я намери? Ще откриеш ли и за мен подобна жена?

— Съжалявам, Елман, единствена е — усмихна се Адам.

Джефри погледна заговорнически към Лора.

— Едно е сигурно. Различна си от всички останали приятелки на Адам. Веднага го забелязах.

— Какво точно забелязахте? — попита Лора с любопитство.

Джефри не отговори веднага.

— Какво забелязах ли? — повтори той, изучавайки я с проницателния поглед на художник. — Ами забелязах красота, интелигентност, дух, гордост, страст и… потиснатост.

Лора усети как лицето й пламна, когато Джефри се втренчи за няколко секунди в нея. Настъпи неловко мълчание и тя почувства изпитателния поглед на Адам.

— Исках да ви направя комплимент — наруши тишината Джефри. — Аз самият притежавам някои от тези качества. Е, може би без красотата. Но потиснатостта със сигурност. Тя е основната движеща сила в живота ми. Благодарение на нея осъществих желанията си.

— В момента аз дори не зная какво точно искам — отвърна тихо Лора, след това приближи до една от стените, покрита с огромни платна в ярки цветове.

— Забавни са, нали? — обади се Адам зад гърба й. Тя погледна през рамо — първо Адам, после Джефри.

— Те са диви, абсурдни и бунтарски. — Тя се усмихна на художника. — Исках да ви направя комплимент.

Джефри и Адам се спогледаха и избухнаха в смях.

Докато пътуваха обратно към Денвър, Лора бе доста унила.

— Радваш ли се, че дойде с мен? — попита Адам.

— Джефри ми хареса — отвърна Лора — Оказа се съвсем различен от онова, което очаквах.

— Бе очарован от избора ти. Той също смяташе, че тази е най-добрата картина. Може да си работила в някоя картинна галерия. Ако искаш, можем да… проверим галериите в Денвър.

— Да. Добра идея — рече Лора без особен ентусиазъм.

— В такъв случай да побързаме. Може би трябва да…

— Адам, аз си отивам — каза неочаквано тя с треперещ глас.

— Отиваш си? Какво искаш да кажеш?

— Утре сутрин. Не мога постоянно да живея на твой гръб и на гърба на цялото ти семейство. Не бива. Чувствам се като… използвачка.

— Минали са само няколко дни, Лора.

— И, което е още по-лошо, започвам да се чувствам прекалено… добре — призна тя.

— И какво лошо има в това? Аз искам да се чувстваш добре. Ние… Ние всички го искаме. — Разбра по лицето й, че не е успял да я убеди. — Обещай ми нещо, Лора.

— Какво?

Дясната му ръка пусна волана и докосна бедрото й. Само за миг. Но тя изтръпна цялата. Доколко бе разгадал Джефри Елман нейната страст и потиснатост? Тя нервно погледна Адам. Дали бе доловил реакцията й на тъй мимолетния му допир?

Но Адам бе твърде зает със собствените си чувства, за да възприеме каквото и да било. Мисълта, че утре Лора ще си отиде, може би завинаги, бе като неочакван удар под пояса.

— Обещай ми, че ще помислиш още няколко дни. А и къде ще отидеш? Какво ще правиш?

— Ще си намеря работа, ще наема малко жилище и ще опитам да събера смелост, за да посрещна истината — каквато и да е тя.

В седем и петнайсет на следващата сутрин Адам влезе в трапезарията, като весело си подсвиркваше.

Питър, Лора и Джесика бяха вече на масата. Беше обичай да закусват заедно. Само Тейлър правеше изключение, защото често работеше до зори и спеше до обяд. Тру отсъстваше, тъй като бе заминал за няколко дни в делова командировка.

Когато Адам влезе, и тримата се ококориха. Облечен в елегантен раиран костюм с жилетка, със златен джобен часовник, дипломатическо куфарче и мека шапка в ръка, Адам бе точно копие на брат си, Питър.

— Днес имам много работа. — Адам приближи до масата и потри длани. — Плътна програма. Време е да се върна към задълженията си.

Питър озадачено погледна баба си, но тя само сви рамене. Лора продължи да зяпа Адам, който се настани до нея и рече:

— Вече приключваш? — Тя сведе поглед към чинията си и кимна. — Добре. Не бива да закъсняваме, защото ще дадем лош пример.

— Лош пример? — попита объркан Питър.

— За какво не бива да закъсняваме? — недоумяваше и Лора.

Без да им обръща внимание, Адам тържествено извади от вътрешния си джоб малък бележник с кожена подвързия и го отвори, но така, че Лора да не може да надникне в него.

— Мммм, даа — измърмори той. — Аха. — Извади сребърна писалка, потупа с нея бележника, после свали капачката и започна да пише нещо.

Останалите го наблюдаваха като хипнотизирани. Най-накрая Адам затвори бележника, сложи капачката на писалката и отново ги прибра в джоба си.

— Готова ли си? — обърна се той към Лора.

— За какво?

— Ти каза, че ти е неудобно да живееш на наш гръб. Отсега нататък сама ще печелиш пари за престоя си тук. Назначавам те на работа.

— Каква работа? — попита Лора.

— Ще бъдеш моя помощничка и секретарка в компанията.

Питър се задави с кафето си и Джесика услужливо го потупа по гърба.

След като Адам и Лора излязоха, Джесика погледна Питър и се усмихна лукаво.

— Това момиче прави чудеса с моя волен и безгрижен внук. — Очите й заблестяха. — Не съм ли права, Питър?

— Ще видим, бабо — изгледа я внимателно той.

— Добро утро, Елън — каза весело Адам, минавайки покрай рецепцията.

— Казвам се Джойс — рече младата елегантна брюнетка.

— Точно така. Джойс. — Той й се усмихна, а после се обърна към Лора. — Предишната администраторка се казваше Елън.

— Не, господин Форчън. Казваше се Керъл — поправи го Джойс.

Адам припряно поведе Лора и махна на трима мъже, застанали до машината за сода.

— Добро утро на всички — извика той.

И тримата го изгледаха озадачено. Адам намигна на Лора.

— Друг път ще те запозная с тях.

Докато вървяха по дългия коридор, в който бяха разположени повечето кабинети, Адам продължи да поздравява и всеки път получаваше в отговор втрещени погледи. Лора се приближи плътно до него и тихо попита:

— Какво им става?

— Защо мислиш, че им става нещо?

— Не мислиш ли, че всички се държат малко… странно?

— О, просто не са очаквали, че ще се върна преди понеделник. След като миналия петък се справих със стачката, реших да си почина една седмица. Пит цяла година ме увещава да си взема малко отпуск. Знаеш какво е. Работата се трупа, напрежението е огромно. Даваш всичко от себе си и в същото време се стремиш да не припадаш от преумора. Но човек не може непрекъснато да играе голф и тенис…

Лора се усмихна.

— Май съм си изградила съвсем погрешна представа за теб, Адам. Бях решила, че си…

— Глупак? — ухили се той.

— Е, това е малко…

— Меко казано?

Тя се засмя.

— Този твой маниер да завършваш изреченията ми може да се превърне в…

— Навик?

Погледите им се срещнаха.

— Приятен навик — завърши Лора.

Той отвори вратата на приемната за директорските кабинети и я покани да влезе. Когато минаваше покрай него, той каза:

— Необузданият плейбой е само поза. Дълбоко в себе си крия много…

— Чувства?

— Взе ми думата от устата, мила — засмя се той.

Госпожа Сондърс — невероятно способната главна секретарка — стоеше притеснено в центъра на просторния, но явно отдавна неизползван, кабинет на Адам Форчън.

— Ние… Не ви… очаквахме, господин Форчън — заекна тя.

— Реших да се върна по-рано, госпожо… — Той не можа да си спомни името й и се закашля, за да прикрие незнанието си.

— Може би отново ще искате да използвате кабинета на брат си, господин Форчън. Опасявам се, че тук е малко прашно. — Госпожа Сондърс притеснено погледна Адам.

— Прахът се трупа невероятно бързо — каза Адам, отиде до прозореца и се опита да го отвори.

— Не се отварят, господин Форчън. Централна климатична инсталация.

— Зная. Просто… Проверявах дали…

— Дали не става течение? — предположи Лора. Адам кимна и чукна леко по рамката. След това извади бележника си и бързо го прегледа.

— И така… — Той се обърна към Лора. — Първа точка за днес е твоето настаняване в съседната стая. — После продължи към госпожа Сондърс. — Изчистете праха, донесете свежи цветя и се погрижете да сменят стола в съседната стая с по-удобен.

— Мисля, че там няма стол, господин Форчън. Съседната стая е само…

Адам прегърна госпожа Сондърс през раменете.

— Ще се справите, нали? Искам следобед кабинетът на Лора да бъде тип-топ. Разбирате ли? Искам също така да прегледате графика ми и да отмените всички сутрешни срещи.

— Графикът ви?

Адам изпрати госпожа Сондърс до вратата.

— Това е всичко. Засега.

Когато госпожа Сондърс излезе от кабинета на Адам Форчън, около бюрото й се бяха събрали десетина служители на компанията.

— Какво прави тук? — попита Мили от счетоводството.

— Нямам представа — сви рамене госпожа Сондърс. — Като че ли е откачил. „Отменете всичките ми сутрешни срещи“! Така ми каза.

— Да ги отмениш? Какви срещи? — промърмори Гари от личен състав.

— Може би с неговия букмейкър? — предположи секретарката Лин.

— Глупости — каза най-сериозно госпожа Сондърс. — Чувала съм какви ли не слухове за най-големия от братята Форчън, но не и за хазарт. А дори да залага, със сигурност няма да го прави оттук. О, Питър Форчън не би го понесъл.

— Може да организира нов прием — подхвърли друга служителка.

— При положение, че Питър Форчън е тук? Тази сутрин ми се обади, за да ми съобщи, че ще дойде към обяд — каза Ронда, личната секретарка на президента.

— Аз мисля, колкото и невероятно да ви изглежда, че е тук, за да… работи — рече госпожа Сондърс.

— Да работи?! — извикаха всички в един глас.

— Имаше дори бележник — добави главната секретарка.

— А красавицата, която дойде с него? — попита Гари.

— Тя е новата му помощничка — докладва госпожа Сондърс.

— Ив какво ще му помага? — подхвърли Гари.

Чу се сподавен кикот.

— Струва ми се позната — замисли се Мили.

— Разбира се, че изглежда позната — каза госпожа Сондърс и се изсмя сухо.

— Сетих се. — Гари щракна с пръсти. — Не е ли скитницата, която нощният пазач откри в пробната на седмия етаж миналия петък?

— Точно тя е — каза Мили. — Момичето, страдащо от амнезия. Интересно, коя ли е всъщност?

Госпожа Сондърс седна зад бюрото си и погледна замислено събралите се.

— Да, интересно. В нея има нещо… Нещо смътно познато. — Тя поклати глава. — Е, сигурна съм, че семейство Форчън прави всичко възможно, за да открие истинската й самоличност.

Когато чу да се отваря вратата към съседния кабинет, Адам бързо прибра стика за голф и малката изкуствена площадка в шкафа. Тъкмо се извърна и в стаята влезе Лора с цял куп документи.

— Мисля, че са достатъчно за начало — каза тя и ги стовари върху бюрото му.

Адам приближи с важна походка и хвърли един поглед на най-горната папка, без да си направи труда да я прочете.

— Отлично, Лора. Ти надмина очакванията ми. — Той погледна часовника си. — Я виж ти! Наближава дванайсет. Време е за обяд. И тъй като днес е първият ти работен ден, поръчах на госпожа…

— Сондърс?

— Точно така. Госпожа Сондърс. Браво. Започваш да запомняш и имената. Та за какво говорех? А, да. Поръчах на госпожа Сондърс да запази маса в „Тибоус“, където правят най-хубавите пържоли в Тексас.

— О, Адам, много мило от твоя страна, но…

— Не обичаш пържоли? Предлагат и омари от Мейн, пилешко месо, вегетарианска кухня…

— Не става въпрос за менюто, а за времето, Адам.

— За времето ли?

— Ами, да. Нямаме достатъчно време. — Тя го отведе до стола му и дръпна един за себе си. Преди да седне, се наведе, за да вземе документите и погледът на Адам се плъзна по тялото й. Но в следващия миг той си наложи да погледне към папките.

— И така, първо прегледах тези доклади, направих кратки бележки, няколко коментара в полетата. — Тя млъкна и го погледна разтревожено. — Нали нямаш нищо против?

— Да имам нещо против? Против какво?

— Че съм направила някои предложения? Че съм отбелязала областите, които са потенциални източници на проблеми?

— О… Не. Това е чудесно, Лора. Наистина. — Той хвърли още един поглед към документите. — Потенциални източници на проблеми?

— Предполагам, целта ти не е само да предотвратиш някаква стачка, а да стигнеш до същината на проблема. Да откриеш какво точно тревожи служителите, да определиш кои от спорните въпроси могат да бъдат обсъдени и да се съсредоточиш върху областите, където биха могли да се постигнат компромиси.

— Точно така.

— Добре. — Тя се усмихна. — Само не искам да мислиш, че нагазвам в твои води.

— В мои… води?

— В сферата на твоята компетентност, Адам. Наистина уважавам твоите знания и опит в дипломатичното решаване на проблемите. Тъкмо затова Питър ти е възложил да се заемеш с преговорите миналата седмица, нали?

— Разбира се. — Той взе най-горната папка и се загледа в нея, като си мърмореше. — Разбира се, разбира се…

След два часа Адам бе вече без сако, с разхлабена вратовръзка, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Той с въздишка постави последния доклад върху купчината документи.

Лора стана и се протегна.

— Мисля, че началото е добро. А ти?

Адам се отпусна във въртящия се стол.

— Ти наистина имаш дарба за тази работа, Лора. Може би, преди да загубиш…

Тя сложи пръст на устните му.

— Да не говорим за миналото ми. За първи път се чувствам толкова добре в настоящето.

Той се изправи и застана с лице към нея.

— Наистина ли за първи път се чувстваш добре? — попита тихо.

Лора инстинктивно облиза устните си при спомена за целувката и за огромното удоволствие от нея. Усмихна се притеснено.

— Виж какво, Адам…

— Гледам.

Той обви ръце около кръста й.

— Адам… Не си ли… гладен?

— Да — промърмори той в ухото й.

— В служебен кабинет сме… Какво ще си помислят… твоите… Твоите подчинени?

Тя направи опит да отстъпи, но зад нея беше бюрото. Тихо изстена, почувствала как я притиска в прегръдките си.

— Не трябва… да даваме лош… — опита да възрази.

— Пример? — Ръцете му се плъзнаха по гърба й и той я привлече още по-плътно към себе си.

— Д-да. О… — Тя отново изстена, когато устните му докоснаха шията й и неволно отметна глава.

— Лора, Лора — прошепна той. — Ти ме…

— Подлудяваш? — каза тя почти без звук.

— Да. — Устните му най-после намериха нейните. Целувката бе тъй пламенна и наелектризираща, че краката й се подкосиха. Тя протегна ръка, за да се подпре на бюрото и случайно докосна с лакът копчето на интеркома.

— О, Адам — рече задъхано и се отдръпна. — След първата целувка се заклех, че няма…

— Да се повтори?

— Да.

— Съжаляваш ли?

— Не. Но би трябвало.

— Защо?

— Защото имам чувството, че се възползвам от теб.

Адам се изсмя.

— Ти… Се възползваш от мен? Аз самият умирам от притеснение да не помислиш, че аз се възползвам от теб.

— Наистина ли?

— Лора, ти направо ме зашемети. Ти си като глътка чист въздух. Толкова мила, толкова слънчева, толкова чиста, толкова прекрасна.

— Не говори така, Адам.

— Зная какво мислиш. Че говоря с изтъркани фрази. Че съм ги казвал много пъти. Но не е вярно.

— Ето една сериозна причина да не ги казваш и сега.

— Защо? Кажи ми защо? — настоя той.

— Та ти дори не ме познаваш.

Той се усмихна и въпреки съпротивата й, отново я взе в обятията си.

— Познавам те по-добре, отколкото можеш да си представиш.

Пред кабинета на Адам, около бюрото на госпожа Сондърс, се бе събрала малка групичка. Всички се усмихваха. С изключение на Айона Пул, дошла да разбере какво търси Адам тук. Е, вече знаеше.

Лора и Адам се отдръпнаха един от друг щом вратата се отвори и в кабинета влетя Айона.

— Винаги идваш точно навреме — изръмжа Адам.

— Само след миг ще ми бъдеш благодарен — усмихна се тя, отиде до бюрото и изключи интеркома, докато двамата я наблюдаваха зяпнали. Лицето на Лора пламна, а след секунда и Адам се изчерви. — Няма нужда да ми благодарите. В края на краищата, за какво са приятелите?

Лора трескаво започна да събира документите.

— Ще ги занеса в моята стая… и…

— Ще ги подредиш — притече й се на помощ Адам.

— Точно така. — Тя мина покрай Айона, смотолеви някаква благодарност и излезе.

— Какво става? — Айона изгледа предизвикателно Адам.

— Страхотна си — каза той с кисела усмивка.

— Ако си решил да прелъстяваш скитницата, защо трябваше да я водиш точно тук?

— Не я доведох тук, за да… я прелъстявам. Просто… Така се случи. Всъщност Лора… Работи за мен.

— Моля те, повтори го, скъпи — премигна Айона и приседна на ъгъла на бюрото му.

— Лора търсеше работа. Искаше да се чувства полезна, да заплати престоя си. И… Аз я назначих при мен.

— Като каква? Ще ти носи стиковете за голф ли? Или ще ти партнира на тенис?

Адам изгледа свирепо своята стара приятелка и седна зад бюрото, като се надяваше, че думите му ще прозвучат по-авторитетно от директорския стол.

— Животът не е само голф и тенис, Айона.

— Извинявай. Зная, че се занимаваш активно с организирането на благотворителни спектакли, търгове и други такива, но не виждам с какво може да ти помогне Лора.

Адам скръсти ръце.

— Не си забравила, че си в моя кабинет, нали? И ако излезеш и погледнеш вратата, ще видиш надпис с големи златни букви — Адам Форчън, Първи вицепрезидент. Лора е моя помощничка. Помага ми по проблемите на… трудовите отношения.

Със същия успех можеше да каже и „космическите изследвания“. Айона избухна в смях.

— О, Адам, загазил си — каза тя, след като най-после се успокои.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Та ти не знаеш дори коя е. Ами ако е някоя измамница?

Тя очакваше да почервенее от гняв, а той се усмихна.

— Трудно е да повярваш, че една жена може да бъде съвестна, непретенциозна и работлива, но точно тези качества правят Лора изключителна.

Айона се намръщи, по лицето й се четеше загриженост.

— По-лошо е, отколкото предполагах. Влюбен си в нея.

Адам леко пребледня.

— Не, не. Не съм влюбен. Просто… — Той не можа да доизкаже мисълта си и, без да иска погледна към кабинета на Лора. Дали тя би могла да завърши изречението вместо него?