Адам и Ева

Трета глава

Джесика Форчън тъкмо наливаше кафе на Лора, когато точно в осем и петнайсет Адам влетя в трапезарията.

— Както виждам и ти си ранобуден като мен. — Лора му отправи пленителна усмивка, но в следващия миг лицето й помръкна. Адам се досети какво я потиска — тя говореше за навиците си само от последните няколко дни.

— Нали знаеш — рано пиле, рано пее. — Той се настани на стола до нея, намигна закачливо и си взе кифличка.

Джесика сдържа усмивката си и продължи с интерес да наблюдава своя внук.

— И за какво ще пееш днес, скъпи Адам?

— Такава е приказката, бабче — изгледа я намръщено Адам. — Но всъщност аз наистина имам план за тази сутрин. — Той се обърна към Лора. — Искаш ли да дойдеш с мен на тенис в девет? Смесени двойки? — Лора се поколеба. — Вчера те гледах, докато играеше с Тру на нашия корт — продължи Адам. — Доста си добра, Лора. Сигурен съм, че ще се справиш.

— Не това ме спира, Адам. Искам да играя, но…

— Но какво, Лора? — попита предпазливо Адам.

— Чувствам се виновна — сведе поглед тя.

— Виновна? — попитаха загрижено в един глас Адам и Джесика.

Лора погледна за миг Адам и се изчерви.

— През тези няколко дни ти се държа прекрасно с мен. Беше толкова внимателен. Но зная, че те откъсвам от работата ти. Сигурно са ти се натрупали доста ангажименти. Не искам да се чувстваш задължен да ме развличаш. Особено когато си отговорен за такава голяма верига универсални магазини.

Джесика се усмихна, но не каза нищо. Не че внукът й не работеше. Напротив, той вършеше много добри дела. Бе винаги пръв в събирането на средства за благотворителни цели. Адам имаше особена слабост към детското отделение на Градската болница в Денвър. Непрекъснато организираше изнасянето на спектакли пред малките пациенти и дори сам изпълняваше фокуси всяка Коледа. Но винаги бе успявал да избегне бремето на осемчасовия работен ден.

Адам съсредоточено разбъркваше кафето си.

— Не се притеснявай за работата ми, Лора. Не са възникнали никакви проблеми. — Той усещаше погледа на баба си и бе уверен, че тя безкрайно се забавлява.

— Смесени двойки ли каза? — Лора се втренчи в чашата си.

— Да. Помислих, че можем да бъдем партньори — рече Адам с престорена небрежност. В същия миг забеляза как Лора леко се намръщи и размени поглед с баба му. — Какво има? Какво се е случило?

— Мисля, че Лора ще се чувства малко… неудобно сред твоята компания, скъпи — обади се Джесика.

Адам понечи да възрази, но точно в този момент вратата на трапезарията се отвори.

— О, Питър, връщаш се по-рано — радостно възкликна Джесика. — Очаквахме те след два дни.

Питър Форчън остави коженото куфарче и меката си шапка върху малката масичка. Въпреки дългия нощен полет изглеждаше като изваден от модно списание. По безупречно ушития тъмносин костюм нямаше нито една гънка.

Той прегърна баба си и с много обич я целуна по бузата.

Джесика стисна ръката му, а от погледа й не убягна как той кимна на Адам и започна да оглежда внимателно Лора.

— Питър, трябва да се запознаеш с новата ни гостенка — каза бодро Джесика. — Лора… Ашли.

Бузите на Лора пламнаха и тя не посмя да погледне Питър, който изглеждаше доста изненадан.

— Лора Ашли? Но…

— Това всъщност не е истинското й име — побърза да прекъсне брат си Адам. — Тя… просто го използва. Временно. Всъщност Лора е тук… инкогнито.

Двете жени го изгледаха учудено, а Питър бе още по-объркан.

Адам рязко се изправи и протегна ръка към Лора.

— Е, ние трябва да излизаме. — Той направо измъкна Лора от мястото й. — Тенис. Смесени двойки. Ще играем срещу Айона и последната й изгора, май се казваше Грейсън или нещо подобно. Имаме среща на корта в девет. Трябва да побързаме. — Докато говореше, той заведе Лора до вратата към градината.

— Адам, „инкогнито“ ли каза? Не разбирам. — Питър не откъсваше очи от брат си.

— Малко хора разбират, скъпи — усмихна се Джесика. — А сега седни, изпий едно горещо кафе и хапни кифлички.

— Почакай — извика Питър точно когато Адам хвана дръжката на вратата. — Какво стана със стачката? Постигна ли нещо?

Адам се извърна и се ухили.

— Доста, Пит. Наистина, положението е овладяно. — Той отвори вратата и даде път на Лора, когато Питър отново ги спря.

Адам въздъхна нетърпеливо, а брат му приближи, загледан в Лора.

— Не зная къде изчезна възпитанието на Адам. — Той подаде ръка и Лора колебливо я пое. — Приятно ми е да се запознаем… Лора.

— Благодаря…

— Питър — каза меко той.

— Благодаря, Питър — усмихна, се Лора. — И на мен ми е много приятно.

— Адам, почакай — рече Лора, когато най-после излязоха.

— Какво има?

— Не мога да играя с тези дрехи.

Адам се загледа в светлозелената лятна рокля, която идеално подчертаваше стройната й фигура. Той бе накарал една от продавачките в магазина да избере подходящи дрехи за Лора, въпреки протестите й. Тя бе упорствала, че нейната рокля й е напълно достатъчна и може би още една, която някой ден непременно ще плати. Адам бе разсеял притесненията й и дори сам бе избрал някои от тоалетите. Тази лятна рокля бе измежду тях и бе една от любимите му. Но Лора беше права — не можеше да играе тенис с нея.

— Права си. Ще се отбием в магазина и ще си вземеш нещо подходящо.

— Адам, мисля, че беше достатъчно щедър. Освен това горе имам екип за тенис. Ще се преоблека много бързо.

— Добре — неохотно кимна Адам, — но мини през предния вход, за да не срещнеш случайно Питър.

— Защо не каза на брат си истината за мен? — На лицето й се изписа безпокойство.

— Баба ми ще го осведоми — отвърна разсеяно той.

— Мислиш, че няма да одобри присъствието ми тук?

— О, ще го одобри, след като разбере всички подробности — увери я Адам. — Ала на човек, който не го познава, Питър може да се стори доста заплашителен и… раздразнителен.

Лора се усмихна.

— Стори ми се много мил. Мисля, че това е семейна черта. И ти, и Тейлър, и Тру бяхте толкова сърдечни и гостоприемни.

— Тейлър? — Адам бе видял внезапното преобразяване на Тру пред Лора, но Тейлър? Доколкото му беше известно, Лора и Тейлър се бяха видели съвсем за малко и саможивият му брат се бе държал както обикновено.

— Да, той е очарователен.

— Тейлър? Очарователен?

Лора се засмя.

— Ако човек не го познава, може да помисли, че е малко срамежлив.

— А ти си го опознала?

— Малко. Вчера следобед прекарахме няколко часа в неговата лаборатория. Показа ми забележителната си работа върху Хоумър.

— Тейлър ти е показал робота си?! — Адам беше поразен.

— Нещо нередно ли има? — Лора изглеждаше объркана.

— Нередно? Не, не, нищо. Абсолютно нищо. Просто Тейлър не е показвал робота на никого.

— Искаш да кажеш на нито един външен човек, нали?

— Не. Все още никой от нас не е виждал Хоумър. Тейлър пази в тайна всичките си изобретения, докато ги завърши.

— О! — Лека руменина заля бузите й.

Адам беше изумен. Тя изглежда бе омагьосала и четиримата братя Форчън — факт, потвърден и от следващите й думи.

— Надявам се, няма да имаш нищо против след тениса да ме оставиш в центъра — каза тя, преди да тръгне към къщата. — Обещах на Тру да обядвам с него в „Ле Касуле“.

— „Ле Касуле“? Тру?

— Да не би Тру да не харесва ресторанта? — погледна го Лора озадачено. — Каза, че бил най-добрият в града. Реших, че му е любимият.

— О, да, харесва го. Просто наскоро имаше малък… спор с главния готвач.

— Спор ли?

— Тру има навика да предлага разни новости. Било е нещо, свързано с менюто. Понякога малко… попрекалява.

Адам забеляза, че Лора е разтревожена, и се усмихна.

— Не се притеснявай. Сигурен съм, че щом е с теб ще се държи чудесно. — В противен случай, ще си има работа с мен, добави наум.

— Добрият самарянин, така ли, Адам? — изгука Айона.

Адам не обърна внимание на подигравателното подхвърляне — оглеждаше се за Лора.

— Още се преоблича, скъпи. Доста се поизпотихме през последния сет. Успокой се.

— Съвсем спокоен съм, Айона — намръщи се Адам.

— И затова не можеш да стоиш на едно място. — Тя звънко се изсмя и си спечели доста свиреп поглед. — Шегувам се, Адам. Къде е чувството ти за хумор?

Тя се вгледа в него и изражението й стана по-сериозно. — Влюбен си в нея, нали?

— Не ставай смешна — сряза я Адам. — Просто я съжалявам, нищо повече. Опитвам се да я развличам, докато…

— Докога? — прекъсна го Айона. — Тя ми каза, че все още не може да си спомни нищо и че не се е появявало съобщение за изчезнала жена нито по телевизията, нито във вестниците.

— Минали са само четири дни.

— Адам… — Айона се поколеба дали да продължи.

— Можеш спокойно да го кажеш сега, Айона. Тъй или иначе някой ден няма да се сдържиш.

— Ами, може би не иска да си спомня.

— Не иска да си спомня какво? — натърти той.

Айона се вгледа в него.

— Да — промърмори тя. — Именно.

— Много си мълчалив, Адам — каза Лора в колата, докато пътуваха към центъра. — Да не би да е заради играта ми?

Той стисна здраво волана на ферарито и я погледна крадешком.

— Каква игра?

— Играта ми на корта — отвърна тя притеснено.

Адам затвори за миг очи.

— Извинявай, Лора. Бях се замислил за друго.

— О, разбира се. Сигурно имаш много по-важни неща от мен.

Преструва ли се? Има ли ирония в думите й? Не, каза си той, поглеждайки към поруменялото й лице. Лора не се преструва. Дали причината за амнезията не се крие именно в непринуденото й държане?

— Всъщност мислех за теб — тихо каза той.

— О! — прошепна тя и сведе поглед.

Последваха няколко мига неловко мълчание. За първи път през живота си Адам се чувстваше неудобно.

— Лора?

— Да, Адам?

— Просто се чудех.

— Да, Адам? — отвърна тя търпеливо.

— Сред жените не съм известен като вързан в езика.

— Да, забелязах го днес с Айона. И онази първа вечер на приема. Много си сладкодумен… В добрия смисъл. О, извинявай. Може би е от амнезията. Всичко, което ми хрумва, излиза през устата ми, преди да…

— Не се извинявай, Лора. Твоята откровеност е част от чара ти.

За миг погледите им се срещнаха, но Лора бързо сведе очи.

— Ето го „Ле Касуле“ — каза тя почти шепнешком.

Адам може би щеше да направи няколко обиколки из квартала, ако тя не беше забелязала ресторанта. Той искаше… Какво искаше?

— Адам?

— Ммм?

— Подмина ресторанта. — Тя махна на Тру, който стоеше на тротоара и гледаше с нескрит ужас отминаващото ферари.

Адам рязко натисна спирачката и Лора полетя напред, но предпазният колан я задържа, точно преди да се блъсне в стъклото.

— Извинявай — промърмори той и бавно приближи до тротоара.

— О, Лора, ти си като глътка свеж въздух — рече Тру, докато й отваряше вратата.

Адам хвърли на брат си убийствен поглед, но Тру само се усмихна.

— И ти изглеждаш много добре, Тру — каза Лора и пое протегнатата му ръка.

Едва сега Адам забеляза сивия костюм, бледосинята копринена риза и червената вратовръзка „Армани“. Тоалетът му се стори познат.

— Ей, чакай малко. Облякъл си мои дрехи — измърмори той.

Тру намигна, докато помагаше на Лора да излезе от ферарито.

— Реших, че джинсите и черното кожено яке не са подходящи за „Ле Касуле“, братко.

Лора стъпи на тротоара и се обърна към Адам:

— Благодаря за прекрасната сутрин, Адам.

— Утре може да я повторим — отвърна бързо той, отчитайки факта, че Тру продължава да държи ръката й.

— О, не — каза категорично Лора. — Реших, че не бива да ти губя повече времето. Ти имаш свое… всекидневие, свои приятели, много обществени задължения…

— О, твърде много — увери я Тру и дари брат си с широка усмивка. — Не се притеснявай за Лора, Адам. Ще направим необходимото тя да се чувства добре.

Адам се усмихна кисело и ги проследи с поглед до входа на ресторанта — ръка за ръка. После Тру прегърна Лора през кръста и я въведе.

Това е лудост, мислеше Адам, докато се отдалечаваше с ферарито. Ти дори не знаеш коя е всъщност тази жена, нито дори името й. Държиш се като ученик. Добре де, привличането е само физическо, но ти имаш прекалено много скрупули, за да се възползваш от нейната уязвимост и невинност. Тя е толкова различна от останалите, прекалено различна. Но докъде ще те отведе всичко това? До никъде. Дори тонтината да не съществуваше…

В този момент Адам случайно погледна през страничното стъкло и смаяно откри, че отново минава покрай „Ле Касуле“.

Те бяха там. Тру и Лора. На малка маса за двама до прозореца. Адам намали и забарабани с пръсти по волана. Погледна часовника си. Група приятели го чакаха за обяд в клуба преди обичайната партия голф. Вече бе закъснял.

— Съжалявам, сър. Задължителното облекло за обяд е сако и вратовръзка — каза тържествено портиерът.

— О, съжалявам. Но имам много важна среща. Няколко души вече ме чакат вътре. Разберете ме. — Адам пъхна двайсетдоларова банкнота в ръката на надутия портиер, който я прибра в джоба си със забележителна ловкост и махна на гардеробиерката. Тя извади черно сако и тъмносива вратовръзка и ги постави на плота пред себе си.

Адам въздъхна и облече грубото сако, което бе с няколко номера по-голямо от неговите, за разлика от вратовръзката, която бе с десетина сантиметра по-къса. И в този момент пред него застана Тру — суперелегантен в собствения му италиански костюм.

Адам се почувства като пълен глупак. Вече беше готов да захвърли унизяващото го сако и да се измъкне от ресторанта, когато Лора излезе от тоалетната и го забеляза.

Адам се усмихна мрачно, докато тя приближаваше и озадачено се взираше в новия му тоалет.

— Адам.

— Лора. — Той впери поглед в тавана.

— Защо не обядваш с нас?

— Ами… С удоволствие — кисело се усмихна той.

— Мислех, че имаш среща в клуба. — Очевидно Тру не споделяше удоволствието.

За ужас на стоящия наблизо келнер, Адам придърпа стола от съседната маса. А за ужас на Тру се настани между него и Лора.

— Отложих я — каза Адам, без да обръща внимание на брат си, който чак сега реагира на смешната комбинация между сакото и вратовръзката му.

Лора се усмихна скромно и отвори менюто.

— Е, какво предлагате да поръчаме, момчета? Тру и Адам се спогледаха. Тру се ухили, Адам — не.

Всеки път, когато Саманта Макфий представяше нова модна колекция, даваше прием за приятели, за да отпразнува събитието. На празненството винаги присъстваха и няколко манекенки, облечени в най-новите й модели. Винаги имаше хубава храна, хубава музика и всички се забавляваха чудесно.

Но тази вечер Саманта бе разочарована, защото Адам не се включваше във веселбата. Тя приближи до канапето, където седеше сам — факт, достатъчно показателен — и отпиваше от чашата си с шампанско.

— Адам, цяла вечер мълчиш — рече тя нацупено. — Винаги ти е било много приятно на моите модни празненства. Наблюдавах те почти непрекъснато — ти дори не намигна на някоя от пищните манекенки, които се въртят около теб.

Адам погледна разсеяно моделиерката.

— Сигурно нещо не съм добре.

— Не си добре след онзи прием в магазина. Мислиш ли, че е от някаква храна? — Тя се усмихна кисело. — Или е нещо по-сериозно?

Адам я изгледа ледено, но не каза нищо. Тя се настани до него на старинното канапе.

— Къде е твоята изгубена бездомница, Адам?

— Не я наричай така — каза рязко той и допи чашата си.

— Извинявай. Днес си доста чувствителен, скъпи. — Тя замълча за миг. — Лора Ашли. Така по-добре ли е?

Покрай тях мина една от сервитьорките. Адам грабна от подноса й нова чаша и отпи голяма глътка.

— Да не би и тя да не е добре? — продължи Саманта. — Лора Ашли? Затова ли не я доведе? Или реши, че няма… да й бъде приятно? Предполагам, в това състояние би се чувствала доста неловко. Горката, та тя дори не знае коя е.

Адам отново не отговори, но Саманта забеляза как челюстта му се стегна.

— Надявам се, няма да страдаш безкрайно за нея, Адам. Тя е невероятно красива по свой невинен и очарователен начин, но е твърде различна от твоя тип жени.

Адам я изгледа свирепо и рязко се изправи.

— Направи ми една услуга, Сам. Престани да се занимаваш с нея. Тя съвсем скоро ще си възвърне паметта и ще си отиде… Ще заживее свой собствен живот. А аз ще…

Той направи достатъчно дълга пауза, за да може Саманта да подхвърли:

— Да, Адам. Какво ще правиш тогава?

Адам забарабани по празната си чаша. След това се усмихна дяволито.

— Онова, което винаги съм правил, Сам. В края на краищата съм си създал име, което трябва да защитавам.

— Да. А също и богатството си — каза тя лукаво, протегна се и с интимен жест го погали по косата.

— Влез — извика Лора. — Вратата е отворена. Питър Форчън пристъпи в окъпания в слънчева светлина хол на апартамента за гости и видя Лора, седнала в креслото до прозореца със списание в ръце.

— Здравей! Как беше тенисът вчера? — попита Питър.

— Много добре. — Лора остави списанието. — Спечелихме и трите сета. Мисля, че Айона Пул дълго ще го преживява.

— Приятелите на Адам имат една обща черта — обичат да побеждават — усмихна се Питър.

— Обичат и да играят — добави Лора.

— А обядът? Разбрах, че Тру те е завел в „Ле Касуле“.

— Всъщност Тру и Адам.

— И Адам ли се появи? — повдигна учудено вежда Питър.

— Да, и то как! — Очите на Лора заблестяха.

Адам чу смеха още от долния етаж. И когато влезе в апартамента на Лора, изгледа подозрително Питър.

— Каква е смешката? И аз обичам хубавите вицове.

Питър го потупа приятелски по гърба и излезе, без да продума. Изчервена от притеснение, Лора погледна през прозореца.

— Днес ще ходя до Булдър. — Адам подръпна мекия си кашмирен пуловер. — Помислих, че може би ще искаш да дойдеш с мен.

— По работа ли? — попита Лора поуспокоена.

— Ами… Нещо такова. Трябва да взема нещо за един благотворителен търг. Картина на Елман. Джефри Елман. Чувала ли си за него?

— Не съм сигурна, Адам — отвърна тихо тя.

— Извинявай. — На Адам му се прииска да се ритне.

— Добър ли е? — попита тя с безгрижна усмивка.

— Известен е. И се съгласи да подари една от картините си за търга. Трябва да избирам между три и си помислих… Че може да ми помогнеш.

— Не зная дали изобщо разбирам от изкуство — намръщи се Лора.

— Още по-добре. Ще видиш картините с детски очи. — Той се приближи до нея и й подаде ръка.

Лора я пое след кратко колебание. Той внимателно й помогна да стане, сякаш държеше крехко чупливо съкровище. Загледа се дълго в очите й и този път не се почувства неловко. Но бе изпълнен с много други чувства.

— О, Лора, какво ще правя с теб? — промърмори.

— Не зная, Адам — прошепна развълнувано тя.

— Ами докато измисля нещо, може би трябва да… те целуна. — Последните думи тя усети с меките си сочни устни. Езикът му бавно и прелъстително се плъзна по тях.

Очите им се срещнаха, после клепачите й бавно се спуснаха, устните й се разтвориха и сърцето й лудо заби.

Адам се отдръпна пръв, обзет от най-невероятна смесица от чувства: желание, примесено с предпазливост; страст, примесена със сдържаност; чисто физическо влечение, примесено с покровителствена загриженост. Той затвори очи и леко се олюля.

Лора плахо протегна ръка.

— Толкова ли беше лошо?

Очите му мигом се отвориха.

— Лошо ли? Лошо? Не, не. — Господи! Една целувка и вече заекваше като идиот. Седна на креслото до прозореца и сплете пръсти. — Трябва да знаеш някои неща за мен, Лора.

Тя седна до него, помълча малко, после каза:

— Но ако не ги зная, ще бъдем почти квит.

Той я погледна, след това се втренчи в пода.

— Може би трябва да наемем частен детектив, Лора. Сигурно се чувстваш ужасно…

— Точно сега не се чувствам ужасно, Адам. Напротив — отвърна тихо тя.

— Никога не съм срещал момиче като теб. — Той се втренчи в нея.

— Сигурна съм, че и ти си единствен по рода си.

И двамата се засмяха.

— Страх ме е, Адам. — Усмивката на Лора угасна.

— Няма от какво да се боиш, Лора.

— Толкова си мил. — Тя отмести поглед. — И искам да знаеш, че не очаквам да… Промениш живота си заради мен. Нищо не очаквам, Адам. Ако се опасяваш, че кроя нещо…

Той я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Нито за миг не съм си помислил, че кроиш каквото и да било, Лора.

— Айона и някои от другите ти приятелки може би са на друго мнение.

Адам не усещаше, че стиска все по-силно.

— Айона казвала ли ти е нещо? Някой да ти е подхвърлял подобен намек?

Тя се освободи от ръцете му и се изправи. После го погледна и се усмихна.

— Знам някои неща за теб, Адам. Ти си един от най-известните ергени в Денвър и имаш намерение да си останеш такъв. Айона ми спомена за тонтината. Сигурна съм, че тя е допълнителен стимул. — Тя замълча. — Имам ти пълно доверие, Адам.

Той се ухили глупаво.

— Е, след като вече се опознахме толкова добре, какво ще кажеш за екскурзията до Булдър?