Адам и Ева

Десета глава

Грант Симънс бе настроен враждебно, още преди да разбере кой е от другата страна на вратата. А когато видя, че е Адам Форчън, погледът му стана заплашителен.

Адам бе напълно подготвен да получи удар в лицето, още преди да е успял да каже и дума. И не би упрекнал младежа. Успя да му го каже и видя ръцете на Симънс да се свиват в юмруци.

Но след като получи разрешението, Симънс най-неочаквано отпусна ръце. Погледът му обаче бе все така войнствен и Адам си даваше сметка, че опасността не е преминала.

— Може ли да поговорим? — попита той. Симънс го погледна глупаво, като че ли бе чул нещо на чужд език. — Ако моментът не е подходящ, мога да дойда и друг път — предложи Адам, като изричаше отчетливо всяка дума и се стараеше гласът му да звучи предразполагащо. Този път Симънс реагира, като леко поклати глава. И тъй като Адам не разбра съвсем ясно какво има предвид младежът, реши да продължи настъплението. — Съжалявам, че те ударих. — Симънс възприе думите му, но отвърна с мълчание. — Ала какво означава извинението? То няма да успокои болката ти — призна той.

— За да ме подкупваш ли си дошъл? — Симънс разсеяно докосна с ръка удареното място, след това отстъпи встрани, сякаш имаше намерение да покани Адам в малката си спретната къща.

— Не — отвърна тихо Адам.

Симънс със сигурност не бе очаквал този отговор. Нито пък искаше да го чуе. Адам се досещаше в каква посока бяха тръгнали мислите на младежа: „Вместо да предявявам обвинения в съда и да превръщам в голям скандал свиването, май ще е по-добре да се възползвам от него. И да го превърна в конкретна сума. По дяволите, какъвто и да е откупът, за Форчън той ще е нищо.“

— Няма какво да обсъждаме — каза рязко Симънс, но не тръшна вратата под носа на Адам. Все пак трябваше да си остави някакъв шанс, в случай, че милионерът промени решението си.

Адам го изгледа замислено.

Симънс се изпълни с надежда. Може би Адам все пак ще предложи пари.

— Някога бил ли си влюбен, Грант?

За секунди по лицето на Симънс се изписаха последователно удивление, объркване, подозрителност и голямо притеснение.

— Я стига — предупреди го той и вдигна ръка.

— Това бе само въпрос — усмихна се Адам. — Разбираш ли, работата е там, че аз съм влюбен.

Симънс се поотпусна малко. В погледа му се появи дори любопитство.

— Е, и? — попита предпазливо той.

— Ами зададох ти този въпрос, защото, ако си влюбен или, ако някога си бил влюбен, може би ще ми е по-лесно да ти обясня.

— Кой ти е искал обяснения? — отвърна доста обезкуражаващо Симънс.

— Хубав въпрос — каза добродушно Адам. — Ще опитам да ти го кажа по друг начин. Правил ли си някога глупости само защото си бил луд от любов и не си можел да мислиш?

След миг застрашителният поглед и объркването изчезнаха от лицето на Симънс и на тяхно място се появи усмивка. Не много широка, но все пак усмивка.

— Помислил си, че аз съм фраснал онази русокоса красавица?

— Да — отвърна простичко Адам.

Симънс дълго обмисля едносричния отговор.

— Е, трябва да се признае, че имаш вкус. Страхотна е. Дори със синина.

— И аз мисля така — усмихна се Адам.

— Здраво си хлътнал, а? — Симънс повдигна вежда.

— И това не е добре, приятелю, повярвай ми.

— Искаш ли една бира? — предложи Симънс, след кратко колебание.

— С удоволствие — отвърна Адам с още по-широка усмивка.

Симънс отстъпи встрани. Адам мина покрай него и влезе в малкия хол, обзаведен простичко, но с вкус.

— Жена ми излезе с детето до магазина. Обикновено и аз отивам с тях, но… — Симънс бе тръгнал към кухнята, но спря и се обърна към Адам, който бе седнал на канапето. — Останах вкъщи, защото не бях в добро настроение. — Адам кимна с разбиране. — Искаш ли чаша?

Адам не разбра веднага смисъла на въпроса.

— О, не. Ще пия от бутилката.

— От кутийката.

Адам премигна, но бързо загря.

— Разбира се, направо от кутийката. Идеално.

Грант влезе в кухнята и след малко се върна с две леденостудени кутийки бира. Подаде едната на Адам и също седна.

Адам отвори своята и отпи. Всъщност не бе страстен любител на бирата, но правеше всичко възможно да се хареса на Грант. Имаше големи шансове.

— Много добре се справи — каза Грант и отпи голяма глътка.

— В момента имам неприятности.

— И ние при тези условия за работа си имаме неприятности. Затова искаме справедлива сделка с ръководството.

— Мислех, че сме изработили програма, която според вас е справедлива.

— Имаме още много работа по нея. А ти офейка.

— Добре, тогава да се хващаме отново на работа.

— Първо ме просваш на земята, а след това идваш и казваш: „Хайде да се хващаме на работа“.

— Съвсем точно го каза, Грант. Пропусна само една малка подробност.

— Да. Русокосата красавица.

Адам се ухили.

— Ти може и да ми се сърдиш, но тя е направо бясна, задето те ударих. Няма да ми го прости.

— Да, знам какво е — каза замислено Грант. — Жена ми гледала новините по телевизията и видяла как удрям брат ти. Изобщо не се трогна от синината ми. Заяви, че съм си го търсил.

— Жени — промърмори Адам.

— Да, жени — повтори Грант.

Вече бяха съмишленици.

На следващата сутрин Лора слезе първа в трапезарията. Грабна „Денвър Кроникъл“ и нервно го разтвори. На първа страница нямаше нищо за инцидента. Прегледа подробно целия вестник, но не откри дори малко съобщение. Не можеше да разбере какво бе накарало Симънс да промени решението си.

Влезе Джесика Форчън, поздрави Лора и я изгледа загрижено.

— Много си бледа, скъпа.

— Така ти се струва на фона на синината — усмихна се кисело Лора.

— И аз съм имала синина — Джесика си наля кафе.

— Имала си синина? — повтори изумена Лора. — Кой те удари? Кога?

— О, беше много отдавна. Малко преди да се омъжа за Доминик. Казвала ли съм ти, че с него живяхме щастливо четирийсет и седем години? Но той си отиде твърде рано от този свят. Бяхме толкова влюбени. Разбира се, когато Дом поиска ръката ми, моят баща не искаше и да чуе. Ние бяхме доста заможни, а Дом нямаше абсолютно нищо. Баща ми веднага реши, че Дом иска да пипне зестрата. Каза, че няма да благослови брака ни и че ако не го послушам, ще ме лиши от наследство.

— Но ти въпреки това се омъжи за него, нали? — попита Лора.

— О, трябва да призная, че първо опитах да убедя баща си. Исках да погледне на Дом с моите очи.

— Как така?

— Дом беше изключително красив. Много хора, включително и аз, смятаха, че той много прилича на Рамон Новаро. — Лора не реагира. — Новаро бе чернокос, черноок и главозамайващ актьор — звезда от времето на немите филми — с невероятно излъчване и много привлекателен — обясни Джесика. Лицето й се озари от усмивка, която изведнъж я подмлади. — Всички млади и не толкова млади жени бяха в краката му.

— На Новаро ли?

Джесика весело се засмя.

— Да. Както и в краката на Дом. В мига, в който го видях — говоря за Дом — си загубих ума по него.

Лора се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос.

— И той… е изпитвал същите чувства към теб, нали?

— Бяхме много млади. Когато се запознахме, Дом бе свободен, безгрижен и се радваше на успехите си сред представителките на нежния пол. Нямаше пукнат грош, но компенсираше с чар.

— Да, разбирам — промърмори Лора, като мислеше не за Дом Форчън, а за най-големия му внук.

— Да, скъпа — усмихна се Джесика. — Адам много прилича на Дом. И той е красив, весел и енергичен. Почти веднага се влюбих до уши в Дом, но… На него му трябваше повече време.

— Колко? — не се сдържа Лора.

— Три години.

— Три… години?!

Спогледаха се многозначително, преди Джесика да продължи разказа си:

— Трябваше да се налудува. А мен ме изпратиха да уча в Швейцария. Когато се върнах, срещнах отново Дом. Той беше вече поулегнал, аз — пораснала и двамата разбрахме, че ще бъдем щастливи само ако сме заедно. О, да, бяхме сигурни в това. И се оказахме прави. Следващите четирийсет и седем години го доказаха.

— И успя ли в края на краищата да убедиш баща си, че Дом е подходяща партия за теб?

— За съжаление, не. Направих всичко възможно да му докажа, че бедността не ни тревожи. Сигурна бях, че Дом ще успее. Разбираш ли, просто знаех, че под бляскавата му външност се крият големи способности, почтеност, нежност и вярност. Тези негови качества и голямата ни любов ми вдъхваха увереност, че ще успеем в живота. Но баща ми не беше на същото мнение.

— И се оженихте тайно, така ли?

— Да — Джесика отпи от поизстиналото кафе. — И сега идва ред на историята за синината. Когато сме се измъквали за тайната сватба, баща ми ни проследил. И точно когато свещеникът на съседното градче започваше венчалната церемония, баща ми се втурна с гневен поглед и стиснати юмруци и се насочи към Дом. Аз инстинктивно се хвърлих да предпазя Дом от удара…

— И баща ти, без да иска, е ударил теб? Сигурно се е почувствал ужасно.

— О, да, разбира се. А аз изиграх прекрасно ролята си. Дом, свещеникът заедно с жена си и сестра си, също направиха каквото можаха. Горкият ми баща. Нищо не можеше да направи. Разкаян, той застана до мен и — за добро или за зло — даде ръката на дъщеря си. След церемонията свещеникът гордо ни заяви, че за първи път венчавал булка със синина под окото.

Двете жени не бяха забелязали идването на Адам, който стоеше на прага и бе чул голяма част от разказа на баба си. Когато Джесика завърши, той влезе в стаята и започна да ръкопляска.

— Много си весел тази сутрин — отбеляза баба му, а той прекоси стаята, целуна я и погледна загрижено Лора.

— Да, особено като се има предвид хаосът, който ни очаква в компанията — бързо добави Лора и рязко стана от масата.

Забележката й ни най-малко не разтревожи Адам, както тя се бе надявала. Напротив, той се усмихна.

— Изчакай десет минути да закуся и ще отидем заедно — каза Адам и си наля кафе.

— Мислиш ли, че е много разумно да се появяваш днес в магазина? — попита заядливо Лора.

— Вчера беше разстроена, задето не съм се появил, а днес не искаш да идвам. Не разбирам. — Той погледна баба си. — Точно когато си помислих, че ще покажа на Лора големите способности, които се крият под бляскавата ми външност.

Джесика се усмихна, а Лора се намръщи.

— „Способностите“, които демонстрира вчера на Грант Симънс са ни върнали поне с няколко седмици назад в преговорите — напомни му остро тя. — Може би щеше да ни направиш голяма услуга, ако беше насочил уменията си в друга област.

Баба и внук изгледаха Лора, която бързо излезе от стаята.

— Много е темпераментна — каза замислено Джесика.

— Да. И е особено красива, когато се ядоса — усмихна се Адам.

— Непоправим си!

— Аз ли? Ами ти, бабче?

— Какво имаш предвид? — погледна го надменно Джесика.

— Малката романтична измислица за синината, която разказа на Лора.

— Е, може да съм я… поукрасила малко.

— В момента и бузите ти се поукрасиха в червено.

— Това не е твоя работа. — Джесика отметна царствено глава. — Искам да зная какво смяташ да правиш с Лора?

— Какво да правя? — Адам изведнъж започна усърдно да маже с масло препечената филийка.

— Ти я обичаш, Адам. А и горкото момиче е безнадеждно влюбено в теб. Знаеш, че без колебание ще дам благословията си.

— Благословия? Почакай, бабо. Няма за какво да даваш благословията си. Нито за миг не съм лъгал Лора. Тя знае много добре, че и дума не може да става за брак. О, представям си как Пит, Тру и Тейлър потриват доволно ръце, предвкусвайки възможността да разделят богатството на три. Но много се лъжат. Ти също — каза твърдо Адам, отхапа от препечената филийка, остави останалата част и се изправи. — А също и Лора — обяви той, докато вървеше към вратата и точно когато излизаше, се сблъска с Лора.

По лицето й разбра, че е чула последната част от неговото изявление. Трудно можеше да се каже кой от двамата се чувстваше по-неудобно.

— Аз… Забравих си куфарчето — измърмори тя, заобиколи бързо Адам, който беше замръзнал на място, грабна куфарчето и се втурна навън.

Джесика безгрижно си наля още една чаша кафе.

— Добре ли си? Боли ли те още окото? — попита грижовно Пит, след като бяха пътували в колата му цели десет минути в пълно мълчание.

— Просто… Мислех — отвърна разсеяно Лора.

— За стачката ли?

— Не — призна тя. — За… избора, за вземането на решения, за илюзиите, за реалността. — Тя се замисли за миг. — За съдбата.

Пит се вгледа внимателно в лицето й.

— Съжалявам, Лора.

— Няма нищо, Пит. Окото почти не ме боли.

— Нямах предвид синината — каза той и очите им се срещнаха с разбиране.

През останалата част от пътуването и двамата мълчаха, но усещаха тежест, много по-голяма от тази на думите.

— Не разбирам — каза смаян Пит, след като затвори телефона в кабинета си и погледна Лора, която се бе настанила зад малко бюро в другия край на стаята.

— Какво не разбираш? — попита тя, тъй като от краткия телефонен разговор, по време на който Пит бе казвал само „Да“, „Разбирам“ и „Бихте ли повторили?“, тя не бе схванала абсолютно нищо.

— Обади се Грант Симънс.

— Какво каза? — Лора бе обхваната от паника. — Все още ли има намерение да съди Адам?

— Каза, че иска да продължим преговорите. — Пит като че ли сам не можеше да повярва.

— Моля? — Лора бе смаяна.

— Няма да ми повярваш, но той каза — разбира се на шега — че ударът на Адам го е вразумил.

Лора зяпна от учудване.

— Какво? Сигурен ли си, че се обади самият Грант Симънс? Може някой да е решил да се пошегува.

— Има и още. Искат да преговарят единствено с теб и с… Адам.

Като че ли току-що получил знак да си каже репликите, в кабинета нахълта не някой друг, а самият Адам.

— Добро утро, Пит. Лора — каза весело той. Забелязал подозрителните им погледи, той се извърна назад, сякаш се съмняваше, че биха могли да го гледат по този начин. — Какво ви става? Кълна се, че докато се качвах, не съм ударил нито един от служителите. Какво пак съм сбъркал? — В очите му проблясваха желание за работа и дързост, толкова характерни за него.

И част от необикновения му чар, помисли Лора.

— Той се държа много разумно — отбеляза Лора, а в гласа й имаше и подозрение, и недоумение.

Адам, който седеше от другата страна на масата, се усмихна безгрижно.

— Да. Преговорите минаха доста културно.

— А какви бяха тези многозначителни погледи, които си разменяхте през цялото време със Симънс? — присви очи Лора.

— Какви погледи? — попита невинно Адам, докато подреждаше бележките си.

Лора го погледна хитро, а след това вдигна рамене.

— Както и да е. Единственото, което има значение, е, че работата напредва и Симънс прекрати стачката.

— Временно — побърза да й напомни Адам. — Очаква ни още много работа.

— Изглеждаш много радостен.

— И, като стана въпрос за работа — Адам се изправи, заобиколи масата и приближи до нея, — се сетих за един друг ангажимент. Тази вечер трябва да водя благотворителния търг в клуба. Защо не дойдеш с мен? Ще имам нужда от подкрепата ти. Както и от красотата ти.

Лора се изправи точно когато той стигна до стола й.

— Едва ли една изтощена жена, със синина под окото ще бъде особено красива гледка, Адам.

— Можеш да бъдеш с екстравагантни слънчеви очила. Всички ще си помислят, че си много загадъчна. Те и без това си го мислят. Освен това обещах на нашия приятел, художника Джеф Елман, че ще те заведа. Доколкото си спомням, много си допаднахте и затова помислих, че ще ти бъде приятно да го видиш отново.

— С удоволствие. Но… Не тази вечер. Наистина съм много уморена. Освен това брат ти беше така добър да ми предложи тази нощ да използвам апартамента му в „Медисън“, тъй като утре в осем ни предстои поредния кръг от преговорите със Симънс.

— Още ми се сърдиш.

— Задето удари Симънс ли? Не. Как да ти се сърдя, когато той направи толкова поразии?

— Нямах предвид Симънс, а онова, което, без да искаш, чу да казвам на баба ми тази сутрин.

— Не каза нищо, което да ме изненада. — Лора сведе очи. — Зная какво мислиш за брака.

Тя понечи да тръгне, но Адам хвана ръката й.

— А ти какво мислиш за брака? Макар че е възможно да си вече омъжена. Но ако е така, съпругът ти не положи особено големи усилия да те открие.

— Не съм омъжена — отвърна Лора и освободи ръката си.

— Откъде си толкова сигурна?

— Нямам халка. Нито дори отпечатък, ако някога съм имала.

Тя отвори вратата и излезе в кабинета на секретарката. Адам я следваше по петите. Точно в този момент госпожа Сондърс изключваше компютъра си.

— О, господин Форчън, не исках да ви безпокоя по време на разговорите, но преди няколко часа се обади госпожица Айона Пул и каза на всяка цена да ви предам едно име — Виктор Дел Монте. Остави също адреса и телефона му. — Секретарката му подаде някакво листче. — Заповядайте.

Адам хвърли бърз поглед към Лора, преди да грабне бележката.

— Благодаря — измърмори и я пъхна в джоба си.

— Освен това ме помоли да ви напомня, че все още разчита на вас за благотворителния търг — добави госпожа Сондърс.

Веднага щом влезе в апартамента на Пит в хотел „Медисън“, Лора отиде до огромното бюро в хола и извади от чекмеджето телефонен указател. Не можеше да забрави реакцията на Адам, когато госпожа Сондърс му предаде бележката за господин Виктор Дел Монте. Изглеждаше доста гузен. Кой ли беше този Дел Монте?

След малко вече знаеше. И щом го прочете, лицето й пребледня:

— О, Адам, всичко върви толкова добре. Вършиш чудеса — каза въодушевено Айона. — Наддаванията надминаха очакванията ни.

— Тогава би ли ми направила една услуга. Намери някой друг да води търга до края. Имам ужасно главоболие.

— Не ти личи. — Айона се вгледа в лицето му. — Пак е заради Лора, нали? Предадоха ли ти адреса на частния детектив?

— Да — въздъхна тежко Адам. — Но… Не зная дали трябва, Айона. Предпочитам… да не предприемам нищо.

— Не съм съгласна. Предполагам, мнението ми не те интересува, но въпреки това ще ти го кажа. Още утре ще се обадя на Дел Монте и ще му възложа случая.

Цели два часа бяха необходими на Лора, за да осъзнае откритието си. И накрая, след като взе решението, което толкова дълго бе отлагала, се обади на Питър Форчън.

— Зная, че е късно, Пит… но… Би ли могъл да дойдеш? Искам да поговорим.

— Тръгвам веднага.

— Благодаря — кимна тя с тъжна усмивка.