Адам и Ева

Втора глава

Кратката среща в пробната на седмия етаж с просълзената зле облечена Лора Ашли, изобщо не бе подготвила Адам Форчън за ослепително красивата, приказна млада дама, която излезе от асансьора на третия етаж. Пепеляшка на бала на принца би изглеждала като сива мишка в сравнение с тази богиня.

Може би зашеметяващата комбинация между скромната невинност и пищната червена, дълга до земята и украсена с пайети, рокля на моделиера Боб Маки, накара всички да замръзнат на местата си — включително и Адам. Дори оркестърът пропусна няколко такта.

Онемял, Адам тръгна към нея. За последен път бе изпадал в такова състояние на десетгодишна възраст, когато директорът на частното училище, в което учеше, го бе ударил с кожен колан през ръцете. Сега бе онемял по съвсем други причини.

— Добре ли сте? — попита Лора, когато видя, че е пребледнял.

Добре ли? Не, никак не беше добре. Имаше затруднения… с дишането.

— Да… много съм добре — успя да промълви.

— Тази рокля е невероятно скъпа — прошепна Лора. — Ще бъда много внимателна. — Последва едва забележима усмивка. После тя приближи до него. — Хората… ме гледат. — Смарагдовозелените й очи се разшириха. — Надявам се, не мислят, че съм натрапница.

Адам се усмихна. На нея явно и през ум не й минаваше каква е истинската причина за втренчените погледи.

— Сигурен съм, че не мислят така.

И в следващия миг към нея се спусна цяла орда мъже в смокинги. Надпреварваха се да поканят на танц току-що пристигналата главозамайваща красавица. Лора срамежливо и въпросително погледна Адам в очакване на… Какво? Разрешение? С голяма неохота, той й го даде.

До него приближи Айона Пул.

— Скъпи, това ли е страдащата от амнезия бездомница, която искаше да подслоня? — попита с иронична усмивка.

Адам успя само да кимне. Преди Лора Ашли да се появи на приема, той беше обиколил повечето от приятелките си, опитвайки се да убеди някоя от тях да я подслони. Лора не можеше да живее в магазина, а сърце не му даваше да я откара в болница. Надяваше се, че загубата на паметта й е наистина временна. Ако някоя от приятелките му се съгласеше да понесе присъствието й за няколко дни, а през това време той да провери дали във вестниците няма съобщение за изчезнала русокоса дама, щеше да се почувства като спасител.

Погледът му се спря на Лора. Тя се усмихваше обезоръжаващо на мъжа, с когото танцуваше. Не приличаше на изпаднала в беда, но Адам опита да си представи изражението й, ако разбере какви мисли се въртят в главата на нейния партньор. Дали щеше да остане очарована? Едва ли. Тя излъчваше такава невинност и уязвимост. Коя ли е всъщност, мина му през ум.

— Интересно, коя ли е всъщност? — изрази на глас мислите си Айона, а погледът на Адам остана прикован в ослепителната Лора. Както и погледите на повечето от присъстващите мъже.

— Жалко, че до края на седмицата няма да съм в града — продължи Айона. — Какво ще кажеш за Пат Робинс? Тя може да прибере „бездомницата“ при себе си. — Айона забеляза, че той не я слуша. — Затвори си устата, скъпи — рече насмешливо тя. — Може да лапнеш някоя муха.

Адам кимна разсеяно и се отправи към дансинга, но изведнъж се оказа обграден от приятелите си, нетърпеливи да научат повече за очарователната гостенка.

— Каролайн твърди, че онази красавица с червената рокля страдала от амнезия — каза Тед Принс с явно недоверие. — Хубав номер, Адам, но коя е всъщност твоята изискана и тайнствена гостенка?

— Това ли е последното ти завоевание, Форчън?

— Къде я намери?

— Това началото ли е или краят на вашата прекрасна връзка?

— Кой е номерът на телефона й?

— Къде живее?

— Защо не й подшушнеш нещо хубаво за един от най-добрите си приятели?

Адам не отговори на нито един от въпросите. За всеобща изненада, и най-вече за своя, той ясно ги предупреди да стоят настрана с „мръсните си помисли“, а по тона му се разбираше, че тя не е от „онзи“ тип жени.

— О, боже, Адам. Откога стана голямото братче на една скитница?

Адам рязко се извърна при саркастичната забележка.

— Не е смешно, Сам.

Саманта Макфий бе слисана от враждебния му поглед.

— Успокой се, мили — каза меко тя. — Едно добро дело трябва да бъде последвано от друго. Аз ще се погрижа за „Лора Ашли“ през следващите няколко дни. Дори, ако се наложи, може да се обадя на един приятел, частен детектив.

— Частен детектив? — повтори вяло Адам.

— Скъпи, тя може да е… всякаква. Може да е омъжена и да има пет деца. Може да е престъпница. Или избягала принцеса.

Адам мълчаливо се вгледа в нея. Саманта беше права. „Лора Ашли“ можеше да бъде всякаква.

— Пет… деца?

Сам се усмихна и хвърли поглед към танцуващата Лора.

— Не. Наистина с такова тяло едва ли са пет. Може би само едно или две.

— Не зная, Сам. Не ми прилича на… майка.

— Може да е само съпруга — предположи Саманта, наблюдавайки Адам с дяволито любопитство. — Та, какво решаваш, скъпи? Да я измъкна ли от ръцете ти?

— Какво? — погледна я Адам с невиждащи очи. Но преди Саманта да успее да повтори въпроса си, Адам забеляза двама новодошли. — О, не — измърмори. — Само това ми липсваше.

Саманта се обърна да види каква е причината за ужаса, изписан на лицето му.

— Дошла е баба ти. И то с Тру. Ти не каза ли, че…

Той вече си проправяше път през тълпата към Джесика и Тру.

— Мислите ли, че е разумно? — каза щом стигна до тях.

— Колко нелюбезно ни посрещаш, Адам — смъмри го Джесика.

— Да. Къде са добрите ти обноски? — съгласи се Тру.

— Исках да кажа… — Адам се намръщи. — Не трябваше ли да лежиш вкъщи и да се възстановяваш?

— Да не мислиш, че ще оставя баба да дойде сама? — отвърна кисело Тру. — И освен това лекарят каза, че малко упражнения ще ми се отразят добре. Джесика внимателно оглеждаше обстановката.

— Ти наистина си нехранимайко, Адам. Ако Питър беше тук, щеше да получи сърдечен удар.

— Ако Питър беше тук — каза малко по-спокойно Адам, — нямаше да имаме разногласия. Сигурен съм, че ще му стане приятно, като види добрите отзиви в пресата.

— Доколкото си спомням, той се притесняваше за някаква стачка, а не за отзивите в пресата — обади се Тру.

— Спокойно. Срещите минаха като по мед и масло. Мисля, че омаях онази войнствена профсъюзна ръководителка, Андерсън. Дори я поканих на днешното тържество заедно с още няколко нейни намръщени колеги.

— Предполагам, прелестното русокосо създание с огненочервената рокля не е „войнствената“ — подхвърли Джесика.

Тру проследи погледа на баба си и зяпна от удивление.

— Коя е тя? — попита задъхано.

— Лора Ашли — промърмори Адам. — Затвори си устата, Тру. Може да лапнеш някоя муха.

Джесика се разсмя.

— Наистина, коя е тя? По една случайност зная, че моделиерката Лора Ашли почина преди няколко години.

— Не знам коя е — сбърчи вежди Адам.

— Ей, идва насам — побутна го с лакът Тру. Изведнъж нахаканият необуздан бунтар започна да приглажда разрешената си сламеноруса коса и да подръпва спортното сако, което бе облякъл по настояване на баба си.

Лора притеснено погледна Адам. Той хвана ръката й, за да я увери, че е сред приятели.

— Лора, това е баба ми, Джесика. — Последва доста дълго мълчание. — И… Брат ми, Труман.

— Тру. Наричай ме Тру. Както ме наричат всички приятели.

— О… Благодаря ти, Тру — изчерви се Лора.

— Тъкмо мислех да те поканя на танц — намеси се Адам. — Ако си свободна, разбира се. — Той усещаше погледите на брат си и баба си и осъзнаваше, че прилича на седемнайсетгодишно момче на първа среща. Но, по дяволите, чувстваше се точно така.

— О, Адам — отвърна Лора с непринудена усмивка, — винаги съм свободна за теб… Само да поискаш. — Тя отново се изчерви.

Адам пое дълбоко въздух, за да скрие вълнението си. С бързи крачки поведе Лора към дансинга и беше сигурен, че месеци наред ще трябва да понася подигравките на Тру. Но какво значение имаше?

— Знаят ли? — попита Лора щом затанцуваха.

— Не — каза тихо Адам. Привлекателният аромат на новия й парфюм го замайваше. Или може би усещането, че я държи в прегръдките си.

— Кажи им, Адам. — Тя се замисли. — Може ли да те наричам Адам?

— Да. Всички мои приятели ме наричат така — усмихна се той.

Тя тихо се засмя и едва-едва допря бузата си в неговата.

— Толкова си мил с мен. Само преди час бях изгубена, самотна и безумно уплашена, а сега…

— Сега си красавицата на бала, принцесата. — Да, мислеше си той, принцеса. Думата подхождаше чудесно на неговата болна от амнезия красавица. Стеснителна, невинна, избягала принцеса…

— Разбирам — каза бавно Джесика, след като изслуша Адам. Погледът й бе прикован в Лора Ашли, заобиколена от цял рояк нетърпеливи млади кавалери, между които бе и Тру. — Горкото момиче. — Джесика погледна невинно внука си.

В гласа й Адам долови закачлива нотка, която никак не му хареса. Разбира се, в момента Лора сияеше и със сигурност не страдаше, но той бе убеден, че е направо сащисана от неговите бъбриви и превзети приятели. Те щяха да я задушат. Нямаше изгледи да се спаси с тази естествена усмивка и красивите си доверчиви очи.

— Да я беше видяла, когато я открих в пробната, бабче. Беше толкова уплашена и самотна. — Джесика се запита откога Адам бе започнал да я нарича бабче, но кимна с разбиране. Адам не смееше да погледне баба си в очите. — Разбира се, може да е всякаква.

— Каквато и да е, мисля, че има нужда от помощ — отсече Джесика.

— Да, безспорно — каза уверено Адам.

— Ти си я намерил, Адам. И мисля, че ти трябва да й помогнеш. Зная, че не обичаш да поемаш отговорност, но…

— Права си, скъпа. Аз наистина съм отговорен за нея.

— И какво смяташ да предприемеш?

— Ами… Сам… Саманта предложи да я приюти за няколко дни.

— За няколко дни? — Джесика се замисли. — Много мило от нейна страна. Но ако се наложи да остане повече?

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Адам.

— Сигурна съм, че Сам няма да изхвърли нещастното момиче на улицата, но не искаш ли прекалено много от нея?

— Имаш право — отвърна припряно Адам. — Не бива да… прехвърлям на Сам моите отговорности. Освен това Саманта почти не се задържа у дома. Мисля, че Лора има нужда от… дом… От малко стабилност. От близък човек.

— Точно така — съгласи се Джесика.

— Сам предложи услугите на частен детектив, който да установи коя е всъщност Лора.

Джесика бавно кимна.

— Може би няма да се наложи. Ако се поуспокои малко и страхът й попремине…

— Аз бих могъл — изтърси Адам. — Длъжен съм! — Джесика го погледна въпросително и Адам почувства, че се изпотява. — У нас е достатъчно широко. И тъй като… трябва да поема отговорността и да се погрижа за нея… Може би само след няколко дни паметта й ще започне да се възстановява.

— Можем да я настаним в апартамента на третия етаж. Тру вече се премести в къщата за гости — предложи Джесика.

— Да. Чудесно.

— Първо трябва да я попиташ дали е съгласна.

— Да. Ще поговоря с нея.

— Няма ли да наруши спокойствието ти.

— Моето спокойствие? Не. Не.

— Зная, че имаш отделен апартамент, но все пак…

— Няма проблеми.

— Питър е толкова зает със сделката в Европа, че едва ли ще има нещо против — каза Джесика. Питър, както и Адам, имаше апартамент в семейната къща, а освен това бе наел и няколко стаи в един хотел в Денвър, близо до магазина. Тру и Тейлър също живееха наблизо — Тру в къщата за гости, а Тейлър в ремонтирания огромен гараж. Разпределението задоволяваше всички и даваше на момчетата възможност да се грижат за своята баба, която всички обожаваха.

Адам целуна Джесика по бузата.

— Ще извърша най-после едно благородно дело. А, както казва Питър, благотворителността започва от семейството.

Адам претърси целия етаж на магазина, докато открие Лора. Най-после я забеляза близо до щанда за осветителни тела, където водеше задушевен разговор с Айона Пул. Адам се намръщи. Дали клюкарката Айона не говореше за него? Вниманието му бе привлечено от Лора. Лицето й бе напрегнато.

— По дяволите! — процеди през зъби. Беше сигурен, че Айона й е наговорила всевъзможни измислици за неговите „подвизи“.

Когато приближи към тях, Айона прошепна: „Чао“ и се отдалечи с плавна походка. Лора само отмести поглед.

— Какви ужасии ти наговори за мен? — попита тихо той.

— Не мисля, че съм в състояние да изкажа някакво мнение, Адам. — Лора изглеждаше объркана.

— Не всичко, което ти е казала, е вярно.

Тя го погледна в очите.

— Но ми е казала и някои истини?

— Да — призна той.

Тя отстъпи една крачка. Адам не разбра дали го направи съзнателно.

— Трябва да съблека тази рокля… — Бузите й поруменяха. — Искам да кажа, трябва да се преоблека и да си вървя.

— Къде ще отидеш?

— Получих… няколко покани…

— Не се съмнявам.

Тя го погледна обидено.

— Саманта Макфий ми даде ключ от апартамента си.

— Лора, съжалявам.

— Не, недей. Може би в истинския си живот аз съм… лека жена.

— Лора. — Адам посегна към нея, но тя отново отстъпи назад.

— Моля те, Адам. Беше толкова мил. Можеше просто да се обадиш в полицията и да се отървеш от мен.

— Не бих го направил. Не бих… Очите й се напълниха със сълзи.

— Питам се, дали и в истинския си живот съм такава ревла.

— Лора, нека ти помогна. Моля те…

— Достатъчно ми помогна.

— Ела с мен. — Тя сякаш се вкамени. — Аз… Не исках да кажа… — Но тя продължи да отстъпва. — Лора, не бих се възползвал от теб. От това ли те е страх? Каквото и да ти е наговорила Айона… — Но, преди да завърши изречението, Лора се обърна и бързо се шмугна в тълпата. — Лора! — Адам хукна след нея, но вече я беше изгубил сред гостите.

Докато се оглеждаше с надеждата да я зърне, срещна погледа на баба си. Тя кимна към асансьора. Адам се втренчи в светещите цифри над затворените му врати. Асансьорът се движеше нагоре. Към седмия етаж, където Лора — като Пепеляшка — щеше да извърши своето магическо преобличане и да изчезне.

Той рязко отвори вратата към аварийното стълбище и се втурна нагоре. Когато след невероятно бързото изкачване стигна до седмия етаж, видя как вратите на асансьора се затварят. В последния момент успя да ги отвори, но кабината бе празна. Вътре бяха само червените лачени обувки на Пепеляшка. Взе ги, излезе от асансьора и се отправи към пробните.

Спря пред летящата врата.

— Лора. Лора, няма защо да бягаш. Не се страхувай. Ти не ми даде възможност да ти обясня. В къщата на баба ми има празен апартамент. Той ще е само за теб. Ще бъдеш съвсем самостоятелна. Аз живея в отделно крило, в задната част. Просто… си мислех, че ако си сред хора… в семейство… Баба ми е много добра, Лора. — Той спря, за да си поеме дъх и да й даде време за отговор. Стоеше, без да помръдва, но отвътре не се чу нито звук. — Лора, чуваш ли ме? Искам да ти помогна. Нямам никакви… други намерения. Няма да те свалям. Господи, трябва да съм голям мръсник, за да се опитам да го направя в твоето състояние. Може и да съм малко… женкар, признавам, но не съм мръсник. — Той усещаше ускорените удари на сърцето си. — Може ли да вляза при теб? Лора, искам само да поговорим.

Той избърса потта от челото си и се вгледа в пантофките на Пепеляшка, които държеше в ръка. Защо поне не каже нещо? А дали изобщо е вътре? Какво ли ще стане, ако просто я предупредя и вляза, мислеше си той.

— Адам, чувствам се толкова… ужасно.

Гласът й прозвуча самотно. Той бутна леко крилото. Тя бе застанала точно зад вратата, а на красивото й лице бе изписана мъка. Сърцето му се сви.

— О, Лора, всичко ще бъде наред. Обещавам ти. — Той приближи бавно и внимателно. Боеше се да не я изплаши. — Слушай, при първата ми необмислена постъпка можеш да си тръгнеш, като вземеш всички рокли на този етаж.

— О, Адам!

Вече бе точно пред нея, но внимаваше да не я докосне.

— Не искам да се чувстваш ужасно, Лора.

— Но аз… — Тя отстъпи, но само за да покаже причината за своето притеснение. — Виж, съсипана е. — Тя посочи голямото мокро петно на роклята. — От червено вино е. Блъснах се в някакъв човек, когато излизах. О, Адам, роклята сигурно струва цяло състояние…

— Е, в такъв случай, не е ли късмет, че познаваш един Форчън? — нежно се пошегува той.

— Ще я платя, Адам. Не зная дали изобщо имам пари, но макар да съм бездомна и бедна, ще си намеря работа и ще я платя до последния цент.

— Бездомна и бедна? — усмихна се Адам. — Не, не вярвам. — Забеляза, че тя се изчерви. — Както и да е, засега името Лора Ашли много ти отива. Смятай роклята за подарък. Без да се чувстваш задължена — побърза да добави.

— Знаеш ли какво си мисля, Адам? — сериозно го изгледа тя.

— Не. Кажи ми.

— Мисля, че си много по-сладък от образа, който с толкова усилия се опитваш да създадеш. — Видяла изненадата, която се изписа на лицето му, Лора побърза да се поправи. — Предполагам, нито един изтънчен плейбой не обича да го наричат „сладък“. Извинявай, ако съм те обидила. А колкото до престижа ти, обещавам да не казвам на никого. — За момент тя се замисли. — Харесвам те, Адам. И тъй като наистина вярвам, че няма да се възползваш от ситуацията, трябва да ти призная, че според мен си много привлекателен.

— Ти си очарователно откровена жена, Лора — усмихна се нежно той.

Тя отмести поглед и лицето й помръкна.

— Така ли? — прошепна. — Питам се дали и в истинския си живот съм толкова честна.