Адам и Ева

Пета глава

— Добро утро, сър.

— Добро утро, господин Форчън.

— Как сте, господин Форчън?

— Добър ден, сър.

Питър Форчън вървеше към кабинета си и отвръщаше на поздравите на своите подчинени с усмивки и леки кимвания. Когато застана пред бюрото на госпожа Сондърс, тя се усмихна широко.

— О, добро утро, господин Форчън. Как сте?

— Много добре, госпожа Сондърс. — Той кимна към кабинета на Адам. — Вътре ли са?

— Да, сър, от осем часа. Всеки ден от началото на седмицата. — Тя погледна към купчината бележки, доклади и писма, натрупани на бюрото й.

Питър прегледа набързо най-горния лист, после вниманието му отново се насочи към вратата на Адам.

— В десет имам среща, госпожа Сондърс, но бих искал да поговоря с брат си. Да речем в единайсет и петнайсет. Бихте ли му предали?

— Да, господин Форчън. — Госпожа Сондърс се замисли. — Само… брат ви ли?

— Да, госпожа Сондърс — усмихна се Питър. — Ако успее да се откъсне от своята… помощничка.

— О, Адам, чудесно! — възкликна Лора и остави папката. — Наистина имаш талант.

— Изненадана ли си?

— Не. Никога не съм се съмнявала в способностите ти. Но това е изключително!

Адам се изправи и завъртя стола на Лора към себе си.

— Обичам да ме хвалиш.

— Така ли? И добре ли го правя?

— Може ли да ти кажа нещо?

— Щом искаш.

— Искам. — Той се взря в лицето й.

— Адам. — В гласа й имаше и закачка и предупреждение. — След компрометиращата сцена през първия ден се държиш направо идеално. На път си да поставиш рекорд.

— Наистина трябва да се признае за рекорд — каза той през смях. — Ти промени всичко, Лора. Трябва да знаеш, че…

— Зная — каза тихо тя.

Той седна на ръба на бюрото.

— Исках да кажа, че… И ти си много умна.

— Какво имаш предвид? — Лора рязко вдигна поглед.

Реакцията й го стресна.

— Казах го като комплимент. Имаш бърза мисъл и когато трябва да се подреждат нещата, си истинска фурия. Предложенията и съветите ти са съвсем на място. Поразен съм. Наистина.

— Не зная на какво се дължи — рече тихо Лора.

— Все още ли не си спомняш нищо? — Той протегна ръка и докосна бузата й. Лора само сведе очи и поклати глава. — А какво каза онзи психиатър, при когото те изпрати баба ми?

— Че ще си възвърна паметта, когато съм готова да приема онова, което… потискам.

— Ето, значи е само въпрос на време. Когато си готова.

— Да, когато съм готова — повтори тя, вдигна глава и погледите им се срещнаха — Това не те ли притеснява?

— Кое да ме притеснява?

— Ами, че… крия нещо.

Той се наведе и я хвана за брадичката.

— О, мила Лора, не разбираш ли, че това няма никакво значение за мен? Миналото си е минало. Интересува ме единствено настоящето. А последните две седмици бяха…

— Най-хубавите?

— Точно така. — Той се усмихна и погали с палец устните й.

— Приятно е, Адам.

Той повдигна леко главата й и нежно я целуна по устните.

— Ммм. А това е още по-приятно.

Точно в този момент на вратата се почука Адам неохотно се изправи.

— Да, госпожа Сондърс.

Вратата се отвори и секретарката надникна.

— Помолихте ме да ви се обадя, когато стане единайсет и петнайсет. За срещата с брат ви.

— Нещо за пиене? — попита Питър и отиде до вграденото барче.

— Много е рано, Пит. Не, благодаря — каза малко нервно Адам. Какво ли искаше Питър? Беше изминала цяла седмица и едва днес брат му го бе извикал на официална среща. Съществуваше един-единствен повод да бъде в кабинета на Питър — Лора!

— Е, как се справя Лора? — попита спокойно Питър.

Адам се усмихна. Е, поне брат му започваше без предисловия.

— Чудесно. Наистина чудесно.

Питър си наля чаша минерална вода и предложи на Адам. Той отказа и брат му въпросително повдигна вежда.

— Да нямаш проблеми с пиенето?

— Нямам никакви проблеми, Пит. А ти?

Пит взе чашата и седна в коженото кресло. Адам се настани в другото и зачака продължението на разговора. Трябваше да признае, че брат му не го накара да чака дълго.

— Мислиш ли, че е честно спрямо Лора? — попита Питър и облегна лакти на коленете си.

— Малко ли й плащам според теб?

— Вечните актьорски номера. Не, не говоря затова.

— Виж какво, Пит, трябва да призная, че нямах представа какво да правя с Лора, след като я доведох тук, но нещата… потръгнаха. Най-вече благодарение на нея. Невероятна е. Някак интуитивно се справя с въпросите, свързани с организацията и трудовите отношения. Наистина чувства нещата.

— А като говорим за чувства, не бива да пропускаме факта, че е влюбена до уши в теб… Ако случайно не си го забелязал.

Адам не отговори веднага.

— Тя знае за тонтината, Пит.

— Може би не иска парите ти. Може би ще й бъде достатъчна любовта ти.

— Тя не храни никакви илюзии за мен — настоя Адам.

— Всички влюбени жени хранят илюзии.

Адам погледна брат си с лека насмешка.

— И откога стана експерт по женската част? След кошмарния ти опит от семейните кавги преди петнайсет години, ти почти не си излизал с жена.

— Не аз съм експертът — призна с неудобство Пит. — Думите са на баба ти.

Адам скръсти ръце и погледна брат си с присвити очи.

— Когато я наричаш „моя“ баба, значи направо си признаваш.

— Какво си признавам?

— Че тя те е накарала да говориш с мен.

— Чакай малко…

— Стига, Пит. Баба е последният мохикан на романтичното поколение. Щом забележи, че някой от внуците й гледа към момиче, веднага си представя любов и рози. И иска да зазвънят сватбени камбани. — Адам се изправи и потупа брат си по рамото. — Добре, изпълни дълга си. Сега иди при баба и й предай, че ние с Лора можем спокойно да минем и без нейните съвети.

— Ти вероятно можеш, но сигурен ли си за Лора?

Адам приключи с корекциите на някакво писмо и погледна часовника си.

— Хей, вече наближава осем.

Лора бе седнала срещу него и преглеждаше доклади. Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Когато човек работи с удоволствие, времето лети.

Адам приближи до нея и с решителен жест измъкна доклада от ръцете й.

— Адам, само още двайсет минути.

— И преди два часа каза същото.

— Добре, но утре трябва да дойдем…

— Утре е събота.

— Нищо не ми пречи да дойда сама. Така ще можеш да се видиш с приятелите си, да поиграеш голф.

— Добре, ще довършим докладите, утре — каза Адам и отиде до прозореца. — Искаш ли да видиш как вали?

— Вали ли?

— Истинска буря.

Лора приближи до прозореца.

— Е, не е чак толкова страшно.

— Да, но дъждът все повече се усилва — настоя той. След това погледна замислено Лора. — Имам предложение. Тъй като е доста късно, навън вали и искаме утре сутринта да дойдем пак, какво ще кажеш да… се приютим в апартамента на брат ми в хотел „Медисън“? Ще прекараме много приятна вечер. Пианистът в „Скайлайн“ е изключителен. Какво ще кажеш?

— В хотел „Медисън“? — Лора го погледна подозрително.

— Точно отсреща. Ако изтичаме бързо, може да се проврем между капките.

— Апартамент?

— Да. Много хубав апартамент. Питър го държи целогодишно, за да остава в града, когато поиска. Но тази вечер си е вкъщи. Тръгна си около пет часа.

Лора продължи да го гледа втренчено. Най-накрая той въздъхна.

— Има две спални. Не се притеснявай.

— Добре, защо не?

Изненадващо бързият й отговор го стресна и той се изчерви. Защото беше Лора. Защото за него тя бе невинна и уязвима; жена, която би приела много сериозно подобна интимност. И защото все още не беше наясно какво изпитва към нея и се притесняваше от силните й чувства. В края на краищата, любовта им не можеше да има бъдеще. Дори тонтината да не съществуваше, за него бракът бе недопустим. Никога не се бе замислял сериозно за женитба, нито дори за по-трайна връзка.

Лора отиде до закачалката и си облече шлифера.

— Извинявай, Адам. Не исках да ти създавам трудности. Може би е по-добре да се приберем вкъщи.

Той приближи зад гърба й и нежно я обърна с лице към себе си.

— Луд съм по теб, Лора. Нека отидем в „Медисън“.

От компактдиска се лееше песен на Франк Синатра, а Лора и Адам танцуваха в гостната на хотелския апартаментна Питър. Наближаваше полунощ. На малката масичка бяха оставени преполовена бутилка шампанско и сребърна купа с ягоди.

Лора склони глава на гърдите му. Беше леко замаяна от шампанското и се чувстваше прекрасно.

— Лора, трябва да смъкна товара от себе си.

— Толкова ли съм тежка? — вдигна глава тя.

Той се усмихна и отново я притегли в обятията си.

— Не. Свързано е с работата.

— Добре — прошепна тя.

Продължиха да танцуват, но след малко той внезапно спря.

— Да седнем.

Тя се настани на канапето и взе ягода, но видя напрегнатото му изражение и загрижено попита:

— Какво има, Адам? Какво се е случило в компанията?

Беше му трудно да започне и дори не знаеше защо държи толкова много да й каже всичко.

— Лора, преди да те назнача за свой помощник, едва ли съм прекарал и един ден в кабинета си. Говоря за последните десет години. Не съм никакъв специалист в трудовите отношения. Пит ме забърка в онази история със стачката само защото той беше извън страната. Тру беше наскоро опериран от апандисит, а Тейлър. Ами за него не може да се каже, че е от най-общителните. Сигурно съм искал да се представя пред теб като компетентен и сериозен ръководител, а не някакъв… развейпрах.

— Знаех го, Адам.

— Знаела си?!

— Разбрах, че никога не си работил там — уточни тя. — Спомняш ли си, когато отиде да занесеш папките в „Личен състав“? Ти дори не знаеше на кой етаж се намира.

— Значи си го забелязала!

— Забелязах също, че наистина имаш талант за тази работа. От докладите, които прочетох още първия ден, разбрах, че великолепно си се справил със стачката. Може да си бил „забъркан“, но имаш дарба за преговори. И тогава си помислих, че съм длъжна да те… насърча.

— И го направи, нали? — Той повдигна вежда. — Значи през цялото време тайно си ми се надсмивала?

— Не. Не е точно така. — Тя замълча. — Е, само малко. Но всъщност наистина исках да разбереш колко високо ценя твоите способности. Ти си талантлив, Адам. И е хубаво, когато човек го усети, нали?

Адам нямаше намерение да се предаде толкова лесно. Изминаха цели пет секунди, докато я взе в прегръдките си.

— Това е по-хубаво — каза той и плъзна ръце към ципа на роклята й.

Хладен въздух и топли длани галеха голия й гръб. Тя вплете пръсти в косата му, притисна устни към ухото му и прошепна:

— О, Адам, обичам те.

Той нежно я положи на леглото и се вгледа в красивото й лице. Как копнееше за нея! Как невероятно силно го привличаше! Колко дълбоко го вълнуваха нейната нежност и вярата й в него. И докато я гледаше и вдъхваше свежия й аромат, топла вълна заля тялото му.

Но какво не беше наред? Отдавна не бе желал жена така, както желаеше Лора. Не, никога. Тя бе готова, очакваща… Да, дори нетърпелива. Какво го спираше да свали дрехите й, да я занесе в леглото и да я люби лудо и страстно?

— Лора… — Той я хвана за ръцете и опита да отклони погледа си от гладките й голи рамене. После я пусна и рязко се изправи. На лицето му бе изписана болка.

Лора го погледна разтревожено.

— Болен ли си, Адам? Да не ти е лошо?

Да, мислеше той. Наистина ми е лошо. От гузна съвест.

— Въздух — промърмори той. — Трябва… Да изляза навън.

— Ще дойда с теб — скочи Лора.

— Не. Не, моля те. Ти остани тук. Аз… Ще се оправя. — И докато се опитваше да я успокои, бързо стигна до вратата, грабна шлифера и се измъкна.

Лора гледаше втренчено затворената врата. Дали това означаваше скъсване? Или Адам я мислеше за луда? Или го бе уплашила с разкриването на чувствата си?

След около десет минути телефонът иззвъня. Тя се поколеба — сигурно търсеха Питър. Все пак апартаментът бе негов. Вдигна слушалката едва след четвъртото иззвъняване.

— Ало.

— Лора.

— Адам. Добре ли си?

— Да.

— Къде си?

— Слушай, Лора, искам да знаеш нещо. Ти си единствената красива и привлекателна жена, от която съм избягал така.

— О, Адам — промърмори Лора, — къде си?

— Не е важно. Има значение само…

— Да, кажи кое има значение. Кажи го бавно и ясно, за да го разбера.

— Ами… Аз много държа на теб…

Лора внимателно остави слушалката на масата, вдигна ципа на роклята си и тихо, но бързо излезе от апартамента. В коридора, близо до асансьорите, имаше вътрешен телефон. Тя бързо набра номера на рецепцията.

— Извинете, бихте ли ми казали дали Адам Форчън е сред гостите на хотела?

— О, да. Току-що пристигна. В стая осемстотин и три.

— … кавалерско отношение и имах връзки с жени, които, също като мен, не се интересуваха от нещо по-сериозно и трайно…

На вратата се почука.

— Един момент, Лора. — Адам остави слушалката. Озадачен, отиде да отвори и видя пред себе си Лора — боса, с разпуснати коси и изчервена. Тя се усмихна дяволито и поклати глава.

— Можеш да ми кажеш всичко. Отначало — каза тя, влезе и затвори вратата. — Но по-късно.

В следващия миг беше в обятията му. Въпреки добрите намерения на Адам, целувката не бе нежна. Тя бе дива, страстна и необикновена. А когато откъснаха устни един от друг, Адам бе възбуден и малко смутен.

За момент Лора се уплаши, че пак ще избяга. Но той бавно поклати глава.

— Това е лудост, но имам чувството, че сме се познавали и преди. Интимно. Сякаш винаги си била част от мен. Сигурно в предишния си живот сме били влюбени един в друг.

Лека усмивка се появи на устните й.

— Да, и аз имам такова чувство. Любовници от друг живот…

Беше безумие. През цялото време тя си бе мислила, че напълно владее положението. Но едва сега — докато Адам бавно разтваряше ципа на роклята й — тя разбра колко дълго бе копняла за този миг; колко дълго бе копняла за страстта, която Адам запали в нея. „Любовници от друг живот. Да, Адам…“

— О, да… — промърмори тя, докато устните му се плъзгаха по бузата й към чувствителната вдлъбнатина зад ухото й. Тръпка на желание разтърси цялото й тяло.

Адам се отдръпна и нежно се усмихна.

— Помниш ли как се заклех да не те доближавам?

— Помня.

— И, че ако наруша тази клетва, ще можеш да отнесеш със себе си всички рокли от седмия етаж на магазина? — Тя кимна и очите й дяволито заблестяха. — В кутии ли ги искаш или в пликове?

Тя остави роклята си бавно и предизвикателно да се свлече на килима.

— Никак. Понякога прекалено многото дрехи могат да се окажат сериозно затруднение.

Очите на Адам жадно поглъщаха тялото й. Изглеждаше като излязла от кориците на списание за дамско бельо — привлекателна и нереална. Страхуваше се да я докосне. Имаше чувството, че ще развали магията и тя ще изчезне като видение.

— Лора — прошепна той и за първи път изпита съжаление, задето не знае истинското й име. Лора Ашли — неговата любовница — фантом. Не знаеше нищо за нея — нито произхода й, нито откъде е, нито дори дали е имала други мъже преди него. Възможно ли бе да е първият? Първият мъж в живота на тази чиста, недокосната богиня. Бе дошла при него открито, с готовност, без страх. С какво го бе заслужил?

— Адам — прошепна тя. — В очите ти има сълзи. — Нежно погали мокрите му бузи.

— Трогнат съм, Лора. — Той я погледна без притеснение.

— Уплаших се, че отново нещо те възпира — усмихна се, но устните й трепереха.

— Не мога да мисля за нищо друго. Ти изцяло си завладяла ума ми. Омагьосала си ме.

— Наистина ли?

Той протегна ръце.

— Виж, треперя. — Погали я по бузата като че докосваше най-фин порцелан. — Ти си дар от Бога.

— Не съм… много опитна, Адам. Може да ти се сторя… непохватна.

— В момента се чувствам като ученик. Аз съм в ръцете ти. О, Лора, не разбираш ли, че си ме покорила.

— Умеете да говорите, господин Адам Форчън — каза тя.

— Говоря, каквото мисля — отвърна сериозно той.

— Зная. — Тя се усмихна. — Казах го като комплимент. — И се отпусна в прегръдките му. Когато дланите му докоснаха кожата й, тя потръпна от невероятното удоволствие.

Той сведе глава и покри с целувки шията й, а пръстите му ловко разкопчаха сутиена й. Лора издърпа ризата му и плъзна длани под нея. Кожата му бе топла и гладка. Тя долови тръпката, която прониза тялото му и изпита радост от въздействието си върху него.

— О, Адам — прошепна, — толкова е хубаво.

— Хей, взе ми думите от устата. — Той бавно свали презрамките, обхвана гърдите й и нежно целуна изящните втвърдени зърна.

Краката на Лора се подкосиха. Тя потърси опора в прегръдките му и започна да сваля дрехите му. Копнееше да почувства допира на кожата му.

Адам бързо се справи с останалата част от бельото й. Ръцете му трепереха — всичките му умения на прелъстител се бяха изпарили. Беше завладян от непреодолимо желание.

Той понечи да я вдигне на ръце, но Лора загуби равновесие, залитна към него и двамата се строполиха на пода. Адам изстена.

— Исках това преживяване да остане незабравимо.

— Вече съм сигурна, че няма да го забравя — засмя се тихо Лора и се обърна с лице към него. — Съвършен си — прошепна.

— Ти също.

— Значи не съжаляваш, че те проследих дотук? — усмихна се дяволито тя.

— Направих всичко възможно да се държа достойно.

— Да, наистина положи доста усилия.

— Бях обречен на кошмарна нощ, ако не ме беше изненадала — призна той и погали бедрото й.

Тя плъзна устни по врата му, после надолу към гърдите му. Върхът на езика й се стрелна по зърната и той изстена от удоволствие.

— Не искаш ли да… се преместим… в леглото? — промърмори той, докато се търкаляха по килима.

— По-късно — рече задъхано тя и го привлече върху себе си, неспособна да сдържи желанието да почувства тежестта на тялото му.

— Ще те смажа — рече загрижено той.

— Да, Адам. О, да.

Поканата бе напълно достатъчна. Лора изви тялото си нагоре и той проникна в нея, изпълни я и се загуби… Удоволствието бе неописуемо.

Едва по-късно, докато лежаха в огромното легло, Лора забеляза стаята. Въпреки че размерите й не бяха толкова внушителни както на апартамента на Пит на петнайсетия етаж, тя бе просторна и обзаведена с прекрасно изработени мебели. Стените, пердетата и покривката на леглото бяха украсени с цветя.

Лора затвори очи и си представи, че двамата с Адам лежат в селска градина в Англия, а наоколо се носи нежното ухание на рози, люляк и малини. Тяхната райска градина. Да. Адам и Ева в райската градина.

— Лора, ти плачеш.

Тя отвори очи. Адам се бе подпрял на лакът и без да откъсва очи от нея, плахо избърса сълзата, търкулнала се по бузата й.

— Никога няма да забравя тази нощ — колебливо се усмихна тя.

Лицето му стана още по-загрижено.

— Говориш така, сякаш всичко е свършило. Това не е краят, а началото. — Лора се вгледа в него, но не отговори. — Не съжаляваш, нали?

— Не съжалявам — прошепна тя.

— Трябва да знаеш, че за мен това не е история за една нощ.

— Адам, недей. — Тя отмести поглед, но той хвана брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— За мен тази нощ не е просто сексуално преживяване. — Той се замисли, после рязко седна в леглото. — Нещо става с мен, Лора. Още не зная какво е. Не съм наясно какво има между нас, но искам да бъдем заедно, докато разбера.

Той продължаваше да я гледа с очите на влюбен — разбиращо, интимно и страстно.

— Искаш да бъдем заедно? — повтори тя с едва забележима усмивка.

— Докато разбера какво е. Сигурно ще ми трябва известно време.

— Съгласна съм. — Протегна ръце към него и той, без да се колебае, я грабна в обятията си.