Адам и Ева

Дванадесета глава

След седмица Пит и баба му водеха сериозен разговор. Беше около осем часа вечерта и Пит току-що се бе върнал от петдневно служебно пътуване.

— Срещна ли се с нея? — попита неспокойно Джесика.

— Не. Оставих й поне десет бележки, тъй като не пожела да отговори на нито едно от телефонните ми обаждания. — Пит бе тъжен, но сдържан. — Не бива да си играем с чувствата на хората, бабо.

— Но ние бяхме толкова близки с нея. Те се обичат толкова много. Сигурна съм, че тази история ще завърши щастливо. — Въпреки всичко, което се бе случило, Джесика Форчън продължаваше да вярва, че накрая любовта ще възтържествува.

Но Питър не летеше из облаците.

— Тя вече завърши — каза той категорично. — И не бива да забравяме обещанието си, че ще направим всичко възможно Адам да не узнае… истината.

Джесика измести малко темата.

— Знаеш ли, през последните три дни Адам ходи на работа в компанията.

Питър не можа да сдържи усмивката ся.

— Да. Поддържах връзка с Денвър, докато ме нямаше.

— Това е… — Джесика се опита да намери най-подходящата дума и успя — … голям успех, нали?

— Трябва да призная, че е… голяма изненада. — Пит поклати глава. — За човек, когото винаги съм смятал за лесно, и понякога дори досадно, предвидим, напоследък Адам е направо неузнаваем.

— Смятал си, че ще се върне към предишния си начин на живот?

— Добре де, наистина в Адам настъпиха някои положителни промени — призна Пит. — Може дори да са трайни. Но продължавам да мисля, че не биваше да се намесваме…

— Любовта го промени — заяви тържествено Джесика и погледна внука си. — Това ти е лошото, Пит, че си прекален песимист.

Питър прие спокойно критиката, наведе се и целуна баба си.

— А ти, бабче, си последният непоправим оптимист.

Очите й заблестяха. Тя с небрежен жест взе книгата, която бе оставила до креслото си.

— Не съм последната, Пит — рече и отвори книгата на страницата, отбелязана с копринена панделка.

Питър стана, но преди да тръгне, погледна към книгата, която четеше баба му. Беше Библията — историята за Адам и Ева.

— Да пукна, ако това не е изчезналият в последно време Адам Форчън — прошепна Айона на Саманта Макфий, когато Адам влезе в „Удси“, един от най-новите и най-елегантни ресторанти в града.

Саманта видя, че Адам идва към тяхната маса и преди да се е приближил толкова, че да може да ги чуе, рече:

— Изглежда ужасно. Искам да кажа ужасно за Адам. Което за повечето мъже би било върховна форма.

Айона се усмихна и оживено го поздрави:

— Каква приятна изненада. Изглеждаш чудесно, Адам. Нали, Сам?

— Наистина — съгласи се Саманта и намигна заговорнически на приятелката си. — Седни при нас, скъпи. Дойдохме преди малко и точно се чудехме какво да си поръчаме.

Но Адам остана прав. Изглеждаше леко разсеян.

— Тя си отиде — промърмори.

— Да, чухме — каза Айона със съчувствие. — Изчезнала в мрака на нощта.

— Никаква вест ли нямаш от нея? — попита Саманта.

— Никаква. Сам направих някои проучвания, но не стигнах доникъде — каза той и най-после седна, но отказа да разгледа менюто. Не беше гладен. От няколко дни беше загубил апетит. Или по-точно — от седем дни. Точно преди седмица Лора бе изчезнала безследно.

— Може би трябва да я забравиш — подхвърли Айона.

— Не мога — призна той. — Трябва да я намеря. Поне трябва да разбера къде е… Коя е.

— Какво стана с частния детектив? Дел Монте? — попита Саманта.

— Извън града е. Работи по някакъв случай. Би трябвало да се върне в четвъртък. Но неговата секретарка ми каза, че не е сигурно. За всеки случай си уговорих среща с него за четвъртък сутринта. Но както ми е тръгнало напоследък…

— Дел Монте е много добър — увери го Саманта и го потупа по ръката. — Сигурна съм, че ще издири Лора.

Адам премести поглед от Саманта към Айона.

— Лора не ви е казвала нищо… нали?

И двете поклатиха глави.

— Беше очарователна и изключително красива жена — каза Айона, — но винаги много сдържана.

— Е, като се има предвид амнезията — отбеляза Саманта, — едва ли е била в състояние да каже кой знае колко за себе си, нали?

— Да — каза тихо Адам. — Това е най-ужасното. Няма нищо, за което да се захвана.

— Може би е казала нещо на баба ти или на някой от братята ти — предположи Айона.

— И четиримата твърдят, че не знаят абсолютно нищо — намръщи се Адам. — Дори започвам да мисля, че… е някакъв заговор.

— Продължавай да ги притискаш — посъветва го Саманта. — Ако знаят нещо, рано или късно, поне един от тях ще се издаде — добави тя с лукава усмивка.

Адам излезе от ресторанта, без да докосне ястието, което го бяха придумали да си поръча. Качи се в колата си и се прибра право вкъщи, с намерението да се вслуша в съвета на Саманта.

Беше решил, че след пълния си неуспех с непреклонния Пит, трябва да опита с баба си. Ако Пит знаеше нещо, единственият човек, с когото би го споделил, бе Джесика. За съжаление, когато Адам се прибра, тя не беше сама.

— Адам — посрещна го сърдечно Нолан Филдинг и стана от креслото. — Радвам се да те видя.

Адам стисна ръката на адвоката и на лицето му се появи бледо подобие на усмивка.

— Как сте, господин Филдинг?

— Благодаря, добре. А ти?

Преди Адам да отвори уста, Джесика отговори вместо него.

— Чувства се ужасно.

— А, очарователната красавица с амнезията — промърмори съчувствено Филдинг. — От Джесика научих, че заминала.

Адам погледна с раздразнение баба си. Не беше особено доволен, че злополучната му любов се обсъжда така открито. Но все пак може баба му да е казала нещо на адвоката, което да го насочи.

— Какво още ви каза баба ми за Лора? — запита той и се настани близо до Филдинг.

Нолан хвърли бърз поглед на Джесика, но не толкова бърз, че да остане незабелязан. Значи наистина знае нещо, помисли Адам.

— Баба ти не е от хората, които клюкарстват по адреса на другите — каза благоразумно адвокатът.

Адам се облегна назад и изпъна безгрижно крака.

— Дори с един от най-близките си приятели? Е, господин Филдинг, знаете се с баба ми от толкова години. Сигурен съм, че доста сте клюкарствали през това време.

Нолан прочисти гърлото си.

— Аз със сигурност не бих използвал думата „клюкарка“.

Джесика се усмихна самодоволно и впери поглед във внука си.

— Всъщност, Адам, ние наистина клюкарствахме за теб и Лора. Точно преди да дойдеш казах на Нолан, че този тъжен край можеше да бъде избегнат, ако ти се беше оженил за нея.

— Да се ож-женя ли? — На Адам му бе трудно дори да произнесе думата. Той стрелна с поглед Филдинг. — Предполагам, си се съгласил с нея. Разбира се, първият ще бъде отстранен и ще останат само трима, а накрая торбата с жълтиците ще е твоя. Сигурен съм, че с удоволствие би танцувал на сватбата ми.

— Това, че си нещастен, не ти дава право да се държиш грубо, Адам — каза рязко Джесика. — Баща ти е измислил завещанието, а не Нолан.

— Нито за миг не съм допускал, че дори един от вас ще се ожени, да не говорим и за четиримата — добави Нолан.

Адам се извини. Знаеше, че баба му е права. Не биваше да си изкарва мъката върху другите. Но идеята за женитба…

Той впери празен поглед в тавана.

— А за кого точно щях да се оженя? За Лора Ашли? Джейн До? — започна да мисли той на глас, но щом забеляза усмивката на баба си, побърза да добави: — Говоря съвсем хипотетично.

— В такъв случай, съвсем хипотетично — отвърна весело Джесика, — щеше да се ожениш, може би, за единственото момиче, което изобщо не се интересуваше от милионите ти.

— Значи мислиш, че тя щеше да се омъжи за мен, ако аз — говоря хипотетично — й бях направил предложение?

Джесика погледна внука си право в очите.

— Ако й беше направил предложение, тя щеше да приеме. И ти го знаеш, Адам. Точно там е бедата.

До четвъртък желанието на Адам да открие Лора, се бе превърнало в мания. Освен осемте часа, които прекарваше всеки ден в кабинета си, той посвещаваше останалата част от времето си в търсене на улики за истинското й име и адрес.

Странно, но работата в компанията бе единственото нещо, което задържаше вниманието му. Когато се намираше в кабинета си, чувстваше присъствието на Лора, което по някакъв странен начин го успокояваше. Докато работеше, той често си спомняше как Лора се възхищаваше на таланта и способностите му, на по-сериозната страна на характера му, за чието съществуване, честно казано, сам не бе подозирал. Лора наистина бе променила живота му.

Може би баба му беше права. Може би трябваше да се ожени за нея. По дяволите тонтината! Той бе убеден, че баба му е права: Лора щеше да каже „да“. Богатството му бе последното нещо, което й правеше впечатление. Той започваше да мисли, че и на него няма да му липсват кой знае колко милионите. В едно бе сигурен — въпреки че бе забравил много жени в живота си, Лора никога нямаше да избледнее в паметта му.

Пристигна в кантората на Виктор Дел Монте с двайсет минути по-рано и закрачи нервно из чакалнята на частния детектив. Хубавата червенокоса секретарка на Дел Монте изглеждаше невъзмутима. Вероятно беше свикнала да гледа изнервени и отчаяни клиенти.

Двайсетте минути се сториха на Адам двайсет часа, но най-после го поканиха да влезе.

Въздухът в кабинета бе застоял и миришеше на мухъл. Секретарката явно не си беше направила труда да проветри, докато шефът й бе отсъствал.

Колкото до самия шеф, видът му доста изненада Адам, който си представяше подобие на Хъмфри Богарт от черно-бял филм като „Малтийския сокол“ — детектив, на който да му личи, че е видял и преживял много.

Виктор Дел Монте приличаше повече на гимназиален учител, отколкото на суров и смел частен детектив. Сух, слаб, оплешивяващ, с весела усмивка, той носеше очила с рогови рамки и сив костюм, който имаше нужда от почистване. Облеклото му се допълваше от яркочервена вратовръзка с игла и бяла памучна риза.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Форчън. Разбира се, името ми е познато, но трябва да призная, че не посещавам често универсалния ви магазин. Нямам много време за пазар.

Адам не беше изненадан.

— Дошъл съм при вас във връзка с една изчезнала жена — каза той, пристъпвайки направо към целта на посещението си. Набързо обясни на частния детектив за какво става въпрос. Дел Монте не го прекъсна нито веднъж и Адам не можа да си отговори това предимство ли беше или недостатък.

— Имате ли нейни снимки? — бе първият съвсем логичен въпрос на детектива.

— Не. За съжаление… — Адам се почеса по главата. — Чакайте. Сетих се за нещо по-добро от снимка. Има филм.

— В киното ли се е снимала? — попита детективът.

— Не, не. Не такъв филм. Телевизионен репортаж. По време на стачката във „Форчън“. Сигурен съм, че ще мога да ви го донеса.

— Това е добре — отвърна Дел Монте и си записа нещо в тефтера.

— Май ще бъде като търсене на игла в купа сено — каза с въздишка Адам.

Дел Монте само се усмихна — нито обнадеждаващо, нито обезкуражаващо.

— Господин Форчън, искам да зная нещо. Само да разбера коя е и къде живее ли искате или да опитам да ви уредя и среща?

— Не зная — призна Адам след дълго мълчание. — Зависи.

— Разбирам. Когато разберете коя е, може би…

— Не. Не. Нищо подобно. Изобщо не ме интересува коя е. — Адам се наведе към детектива. — Вижте, господин Дел Монте, не ме интересува дори дали е женена, или има връзка с някого. Всички тези неща нямат значение. Познавам Лора. Може и да не знам коя е, но я познавам добре. Глупости ли говоря?

Дел Монте се усмихна отново. Този път с разбиране.

— Значи въпросът е дали тя ще поиска да се срещне с вас?

Адам се вгледа в детектива и изведнъж почувства, че може да му се довери.

— Да — призна той. — Мисля, че ме изостави, защото бъдещето, което й предлагах, не беше розово. Поне за жена като нея.

— А и за всяка друга — добави тихо Дел Монте.

— Не мога да престана да мисля за нея. Тя е в сънищата ми, в мен самия. Без нея… Животът ми няма смисъл, няма цел.

— Но без нея ще имате много пари — подхвърли детективът.

— Вие знаете за тонтината? — смаяно го погледна Адам.

— При моята професия, човек трябва да знае много неща.

— Саманта Макфий ви го е казала — предположи Адам.

— Държа много на дискретността, господин Форчън. И така, да се върнем към тонтината.

— По дяволите тонтината! Какво са парите? Разбрах, че живея едва когато срещнах Лора — Той се изправи и удари силно по бюрото. — Искам да я откриете! Искам да си я върна! Искам да се оженя за нея!

Около един час след като Адам бе излязъл от кантората на частния детектив, в чакалнята на Дел Монте се появи друг представител на семейство Форчън. Питър Форчън бе тържествено въведен в кабинета от самия шеф.

Разговорът им бе кратък. Питър, също като брат си, премина веднага към въпроса. След като каза, че в никакъв случай не иска да се намесва в отношенията между детектива и брат си, подаде на Дел Монте плик, натъпкан с едри парични знаци и му даде да разбере, че се надява детективът да има много по-спешни случаи и да се окаже, че намирането на Лора ще отнеме много повече време, отколкото е предполагал…

Дел Монте не се нуждаеше от подробни обяснения. Той внимателно пъхна издутия плик във вътрешния джоб на сакото си, изправи се, дори се поклони с уважение и увери Питър, че всичко е уредено и няма защо да се тревожи.

Пит се усмихна, макар да знаеше, че неприятностите едва започваха.

Адам стисна слушалката и се намръщи.

— Да… Разбирам. Но… — Той се заслуша. — Да, зная, че имате и други клиенти, господин Дел Монте, но… — Детективът отново го прекъсна. — Но вече мина повече от седмица — настояваше Адам. — Сигурен съм, че имате някакви улики. Ще продължа сам.

Адам вдигна очи към тавана, докато Дел Монте обясняваше, че работата е „много деликатна“ и изисква повече време.

— Имайте търпение — бе съветът му.

Адам тръшна слушалката. Може би търпението бе хубаво нещо, но неговото вече се изчерпваше.

Имаше чувството, че накъдето и да се обърнеше, се изправяше пред стена. Но въпреки това реши да проведе още един сериозен разговор с брат си Пит. Не можеше да се отърве от усещането, че Пит знае повече за тайнственото изчезване на Лора. Е, този път Адам няма да му позволи да се измъкне.

— Брат ви е на съвещание, господин Форчън — извика госпожа Сондърс, докато Адам прекосяваше приемната, насочвайки се към кабинета на Пит.

— Добре. Ще го изчакам вътре — отвърна Адам. След последния скандал с Пит, Адам бе забелязал, че брат му го отбягва. Този път щеше да го причака в кабинета му и да го подложи на сериозно изпитание.

Въпреки че изгаряше от нетърпение, не му оставаше нищо друго, освен да изчака края на съвещанието. Той седна в мекото кожено кресло и опита да се отпусне, но безуспешно. Хвърли поглед към масичката до себе си, върху която имаше цял куп служебни бюлетини.

— Интересно четиво — промърмори, докато ровеше из купчината. Най-после с радост забеляза отдолу някакво спортно списание и докато го издърпваше, без да иска, събори всичко на пода.

Наведе се да събере бюлетините и замръзна. На пода, върху една от кориците имаше снимка на жена. Адам разсеяно прокара пръст по устните си, докато гледаше втренчено фотографията. Премигна няколко пъти, а след това като на забавен каданс вдигна бюлетина.

Първо си каза, че просто си въобразява. Е, да, жената на снимката определено приличаше на Лора. Но нищо повече. Очите! Очите й му напомняха за Лора. Но косата беше съвсем различна — къса и къдрава… И носът бе друг. Не, това не беше аристократичния нос на неговата Лора. Не, че беше грозен. Малката издатинка на хрущяла придаваше на лицето характер. Много привлекателно лице. И, което бе наистина странното, смътно познато.

В следващия момент погледът му се спря на името. И едва тогава разпръснатите парчета от мозайката започнаха да се подреждат. За няколко секунди имаше чувството, че сърцето му е спряло.

Името под снимката бе Евелин Гарви. Еви. Ева. Адам и Ева.

Сърцето му лудешки заби.

Започваше да си спомня. Лежеше в леглото с Лора… „Имам чувството, че сме се познавали в друг живот. Сякаш винаги си била част от мен.“ Адам и Ева. Ева. Еви. Евелин.

Той се вгледа напрегнато в снимката, вече със съвсем други очи. Ако се променеше малко носа, ако косата беше по-дълга? Ако устните се усмихваха невинно? И ако очите излъчваха уязвимост — нещо повече, страст.

Ето я! Това бе Лора!

Ръцете му трепереха толкова силно, че се наложи да остави бюлетина в скута си, за да може да го разгледа по-внимателно. Погледът му се стрелна към датата. Беше отпреди две години. След това прочете краткия текст под снимката, в който се съобщаваше, че Евелин Гарви е повишена от управител на отдел в изпълнителен директор на универсалния магазин „Форчън“ в Портланд.

Портланд. Портланд, щата Орегон. Не беше ли това магазинът, който откриха преди три години? Да, каза си Адам. Сега вече си спомняше. Баща му ги беше завел в Портланд за церемонията по прерязването на лентата. И там имаше…

Адам бе така дълбоко потънал в мислите си и толкова потресен от откритието си, че дори не забеляза кога е влязъл Пит, докато брат му не проговори.

— Май всичко свърши — рече той.

Адам вдигна очи, видя виновното изражение на Пит и избухна. Скочи на крака и размаха бюлетина пред лицето на брат си.

— Амнезия. Какъв идиот съм бил. Прекрасно ме изиграхте. Защо й трябваше да го прави? Какво получи в замяна? Пари, нали? Много пари. Или поне сте й ги обещали. Прав съм, нали? Омайва ме така, че да се оженя за нея, вие получавате моя дял, а тя — солидно възнаграждение. О, трябваше да…

Преди да завърши изречението си, Пит безцеремонно го блъсна назад и той отново седна на мястото си. Пит се ядосваше много трудно, но сега направо беше изпаднал в ярост.

— Да, наистина си идиот! — изкрещя той. — Значи искаш да знаеш защо го е направила, така ли? Нищо ли не ти напомня тази снимка? Или поне името? През времето, което прекара с Лора, нито веднъж ли не ти напомни за жена, която си познавал?

— Е, в някои моменти…

— В някои моменти? — Пит сграбчи яката на ризата му. — Имал си връзка с нея, мръсник такъв. Казал си й, че е най-прекрасното нещо в живота ти.

— Лора е най-прекрасното нещо…

— Не Лора, идиот такъв. Евелин. Ева. Адам и Ева. Преди три години. В Портланд. Ти прекара цял уикенд с нея. Да, за теб е било просто поредния флирт. Но за Ева… За Ева е било всичко. Ти си бил всичко за нея. Влюбила се е безумно в теб. Била е сигурна, че и ти си влюбен в нея. И когато разбрала, че няма да се обадиш повече, била отчаяна. Толкова отчаяна, че ми се обади по телефона. Оттогава се чуваме често. Но тя винаги говореше само за теб, макар и понякога не много ласкаво. Нито за миг не е преставала да те обича.

Адам отскубна ръцете на Пит от яката си. И за двамата битката бе свършила.

— Значи е измислила номера с амнезията, за да ме върне при себе си?

Пит замълча. След това се отпусна в креслото срещу Адам.

— Баба го измисли. Бях й споменал няколко пъти за Ева и тя отиде в Портланд, за да… я види. Не й беше необходимо много време, за да се увери, че Ева е най-подходящата жена за теб.

Адам отново се загледа в снимката.

— Накарала я е да си оперира носа и да остави косата си дълга — промърмори Адам.

— Тя и преди това беше привлекателна, но промените я направиха невероятно красива. Преобразиха я.

— Но всички вие, включително и Ло… Ева, сте решили, че красотата й няма да е достатъчна, за да задържи дълго интереса ми.

— Номерът с амнезията беше идея на баба ни. Тя е най-голямата романтичка и беше убедена, че по този начин Ева ще те заинтригува много повече.

— И Ева… — все още му се струваше странно да нарича Лора с истинското й име — … с радост се включи в играта? — В гласа на Адам имаше болка. Тя го беше предала, измамила, беше го изиграла. И накрая беше избягала.

Той смръщи чело. Чакай, чакай. Защо бе избягала така? Впери отново очи в брат си. В тях се четеше гняв. Стана и размаха пръст пред лицето на Пит.

— А, сега разбирам. — Той затвори за няколко секунди очи и картината ясно се оформи в съзнанието му. — Разбира се. Тя изчезва, аз започвам да се измъчвам и накрая съм толкова нещастен, че съм готов на всичко, за да си я върна. Дори да се оженя за нея.

— Не — възрази Пит. — Нищо не си разбрал.

Но Адам беше убеден в правотата си.

— И как трябваше да завърши историята? Накрая някой — ти или баба — се изпуска, аз научавам къде е, хуквам при нея, падам на колене и я моля да се омъжи за мен. И всички, с изключение на мен, са доволни и радостни, така ли? — Той удари с бюлетина по масата. — Ева може да стои и да ме чака в Портланд, докато побелее. Няма да стъпя в този град.

— Тя не е в Портланд — извика Пит, докато Адам стремително излизаше от кабинета му.

След две седмици във вихъра на бурния живот, Адам бе във възможно най-лошата си форма. Въпреки всичко, което бе узнал, не можеше да изхвърли от мислите си Лора Ашли или Ева Гарви. Дори си спомни онзи уикенд с нея преди три години в Портланд. Тогава беше привлечен от нейната непринуденост и очарование. Тя много го харесваше и той не искаше да й причини болка. Просто беше решил, че — също като него — онзи уикенд е за нея само кратък флирт. Увлечение. Сега, след като вече бе твърде късно, разбра всичко.

Чувстваше се самотен и нещастен. И, въпреки че му бе много неприятно да го признае, отчаяно влюбен. Опитваше да поддържа гнева си, като си повтаряше, че Ева го е измамила. Дори реши да й се обади в Портланд и да приключи веднъж завинаги с тази история.

Само че тя не беше там. Беше напуснала преди месец и на нейно място бе назначен друг човек. Казаха му, че не възнамерявала да се връща.

— По дяволите, къде е тя? — настоятелно попита Адам, като нахлу в кабинета на Пит.

Пит вдигна очи и погледна брат си с явна досада.

— Преди около две седмици се опитах да ти обясня, но ти не пожела да ме чуеш. Бягството й не беше част от номера. Не беше някакъв хитър начин да те накара да се ожениш за нея. Избяга, защото беше ужасена от онова, което е направила. Избяга, защото те обича. Не искаше да узнаеш истината и да я намразиш. Накара ме да се закълна, че няма да кажа на никого къде е отишла. — Пит въздъхна. — Тя се надяваше, че никога няма да разкриеш истинската й самоличност. И ако не беше намерил случайно онзи стар бюлетин, нямаше да измъкнеш и думичка от мен. Дължах това на Ева. Заради ролята, която изиграх в тази идиотска история.

— Къде е тя, Пит? — В гласа на Адам вече нямаше гняв, а само отчаяние.

Пит тъжно поклати глава.

— Не мога да наруша обещанието си. — Той взе някаква папка, отвори я и се престори, че чете. — Съжалявам, Адам, но тя наистина не иска да я откриеш.

— Ти си започнала цялата тази история, бабо — каза натъртено Адам. — И ми се струва, че ти си единственият човек, който може да я завърши. Искам да зная къде е Лора. Искам да кажа… Ева. Аз я обичам, бабо. Обичам я и… Искам да й го кажа. Очи в очи. — Той преглътна буцата, заседнала на гърлото му.

— Съжалявам, но съм дала тържествено обещание, Адам — каза твърдо Джесика.

Той скръсти ръце и започна да се разхожда нервно из стаята.

— Не мислиш ли, че нещата отидоха прекалено далече? Не смяташ ли, че прекалено много се намесихте в живота ми?

Джесика изглежда съжаляваше, но не каза нищо. След известно време Адам изведнъж спря и разпери отчаяно ръце.

— По дяволите, искам да се оженя за нея. Заради нея съм готов да се откажа от всичко. От парите, от положението си и от всички останали глупости.

На лицето на Джесика се появи лека усмивка.

— Вече ти казах, скъпи, не мога да ти помогна, но може би някой частен детектив… Искам да кажа, че ако сам я откриеш… Сигурно няма да е трудно, след като вече знаеш истинското й име. — Тя се замисли за момент, преструвайки се, че случайно си спомня нещо. — Знаеш ли, чувала съм, че в нашия град има много добър частен детектив. Мисля, че се казваше… Дел Монте. Да, Виктор Дел Монте. Обади му се още утре… — Преди това ще му се обади Питър и ще му каже, че вече няма нужда да бави случая, помисли Джесика.

— Искате ли да направя още нещо, преди да си тръгна, госпожице Гарви?

Ева отмести поглед от компютъра и се усмихна на секретарката.

— Не, благодаря ти, Джоан. Всичко е наред.

— Още един дълъг работен ден? Вие наистина давате всичко от себе си за „Форчън“.

— Опитвам се — каза Ева с мрачна усмивка и разсеяно докосна златния медальон на врата си — единственият подарък от Адам, който бе взела със себе си.

— Е, надявам се, някоя вечер, когато решите да си починете, заедно с годеника ми да ви разведем из Минеаполис. Градът е наистина много красив, а съм сигурна, че откакто сте тук не сте имали никакво време за разходки.

— Права си — каза тъжно Ева. — Предполагам, трябва ми време да свикна с новото място. Все пак, благодаря за поканата.

— Е, лека нощ, госпожице Гарви. Ще кажа на нощния пазач, че пак ще работите до късно.

Ева насочи отново поглед към екрана на компютъра, но не виждаше нищо, защото, както обикновено, мислите й я върнаха в Денвър. Пред очите й, за кой ли път, като на филмова лента преминаваха всички идилични, комични, романтични и дори неприятни моменти, прекарани с Адам. Колко пъти можеше човек да гледа един и същи филм? Особено с такъв тъжен край.

Евелин, каза си тя, ти се самосъжаляваш. Всичко свърши. Ти надроби тази попара и сега ще си я сърбаш. Сама.

Само да можете да престане да мисли за него. Да престане с нейните фантазии. Да сложи край на тази агония, на това циврене. И най-вече — да престане да го обича.

Тя с огромни усилия се съсредоточи върху екрана. Работа — Спасението беше в работата. Първоначално тя бе отхвърлила предложението на Пит да я назначи в Минеаполис, защото бе решила, че повишението и голямото увеличение на заплатата са просто отплата. Но Пит успя да я убеди, че ги заслужава и че компанията не иска да я загуби. Тя бе една от изгряващите звезди на „Форчън“.

В края на краищата, Ева прие. Беше сигурна, че скоро Адам ще изостави работата в компанията и отново ще се отдаде на своята социална и благотворителна дейност. И затова нямаше опасност той да разбере, че е била и продължава да бъде служител на „Форчън“. А тя добре си вършеше работата. Освен това се бе посветила на компанията, много преди да се посвети на Адам.

След около час на вратата на кабинета й се почука. Беше нощният пазач — много притеснен и объркан.

— Извинете, госпожице Гарви, но открих… някакъв замаян мъж, който се е скрил в една от мъжките пробни на шестия етаж. Твърди, че се казва… Ралф Лоран.

Докато вървяха към асансьора, пазачът се почеса по главата.

— Нищо не разбирам. Ралф Лоран не беше ли моделиер?

Той стоеше в средата на пробната. Вече не изглеждаше замаян. Изглеждаше прекрасно.

Наложи й се да спре, за да си поеме дъх. Тя притисна с ръка сърцето си, а след това и медальона. Сърцето на Адам.

— Предполагам, вие сте Ралф Лоран? — прошепна дрезгаво.

Той се усмихна. Усмивка, от която сърцето й сякаш спря.

— Не. Просто Адам Форчън. — Той приближи към нея.

— Евелин Гарви. Приятелите ме наричат… Ева.

— Зная — тихо рече той.

— Извинявай, Адам.

Той приближи още малко. Бяха само на няколко сантиметра един от друг. Но не се докосваха. Засега.

— И ти извинявай, Ева. Не биваше да те оставя да се измъкнеш.

Тя усети как очите й се изпълниха със сълзи — най-щастливите сълзи в живота й.

— Никога вече не ме оставяй да се измъкна.

Той протегна ръка и пръстите му се плъзнаха нежно по шията й.

— Няма да ми се изплъзнеш втори път. Ласката и думите му я накараха тихо да изстене.

— Обичам те, Адам.

— Омъжи се за мен, Ева.

Тя го погледна с невярващи очи.

— Ще се откажеш от всичко?! От милионите си?!

Устните му докоснаха нейните.

— Какво има, в края на краищата, в милионите? Само много нули.

Тя обви ръце около врата му и страстно го целуна.

— Да, Адам. Ще се омъжа за теб. Ти си единственото богатство, което искам.