Адвокатът

14

— Няма да го направя. В никакъв случай. Не можете да ме принудите.

Джона не желае да седи. Крачи напред-назад край вратата като тигър в клетка, карайки пазача отвън нервно да се озърта през прозорчето на всеки няколко секунди.

— Не се опитваме да те принудим да вършиш каквото и да било — отговаря Хари. — Но трябва да ти кажем какво предлагат. Такива са правилата. Ако не предадем предложението, ще ни изхвърлят от адвокатското дружество.

— А ти какво смяташ? — обръща се Джона към мен.

— Съдът няма да приеме самопризнание, докато не се увери, че е основателно — казвам аз. — Тъй че всичко зависи от теб. Ще трябва ти да ни кажеш.

— В такъв случай отговорът е „не“.

— Първо чуй какво ти предлагат, а после отхвърляй — съветва го Хари.

Джона поклаща глава.

При криминален процес най-лошото е да имаш упорит клиент, който не оценява възможностите и не желае да мисли за риска.

— Ченгетата твърдят, че могат да те свържат с местопрестъплението по няколко начина — казвам му аз. — Разполагали с конкретни доказателства.

— Да, знам, пурите. Хари ми каза. И какво от това? Предложих ли ти да си вземеш? И на онова ченге Брауър. Мислех, че ще ни помогне да търсим Аманда, а той си играе на детектив.

— На друг да си предлагал? — пита Хари.

— Не знам. Не си записвам на кого давам пури.

— Чух, че тази марка рядко се срещала — казвам аз. Джона прави гримаса.

— „Монтекристо А“. Не знам дали е рядка.

— Контрабанда от Куба, нали?

— Туй пък какво означава? Да не съм купувал наркотици?

— Означава, че ги внасят нелегално. В нарушение на търговското ембарго.

— И за това ли искат да ме вкарат в затвора?

— Не — казва Хари. — Но така е много по-лесно да се проследят пурите. Малко хора могат да си ги позволят. Ако бяха намерили на престъплението смачкана кутия от „Дъч Мастър“, щяха да имат далеч по-широк кръг от заподозрени.

— Знам само, че бяха приятни на вкус — заявява Джона. — Отидох веднъж в магазинчето на онзи тип, той ме отведе в задната стаичка и измъкна кутия пури изпод тезгяха. Пробвах една, хареса ми и купих две кутии.

— Колко струваха? — пита Хари.

— Не помня точно.

— Опитай се да си припомниш. Горе-долу.

— Май беше хиляда долара за кутия с двайсет и пет парчета — казва Джона.

— Доста солено. При тая цена не би трябвало да ги раздаваш без банкова гаранция. — Хари се обръща към мен. — Райън сто на сто ще раздуе тая история пред заседателите. Представете си само: Джона стои над трупа и си пали пурата със стодоларова банкнота.

— Според прокурора не само пурата доказва присъствието ти — казвам аз на Джона. — Той твърди, че имало още, но не разкрива какво. Поне засега.

— Не знам какво могат да имат, защото не съм бил там. Освен ако някой е подхвърлил улики.

— Защо да го прави?

— Не знам.

— Предлагат непредумишлено убийство — казва Хари. — Пол смята, че може да се спазари за две години.

Джона го стрелва с убийствен поглед, после се обръща към мен.

— И искаш да приема?

— Не съм го казал.

— Но искаш да си помисля.

— Не би било зле — обажда се Хари.

— Две години тук ще ме съсипят.

— Няма да те държат тук. Ще те прехвърлят в щатски затвор.

— А, чудесно. Значи ще съм в затвора, когато Аманда се върне.

Ние с Хари се споглеждаме. Джона забелязва това.

— Нали ще я върнете?

— Опитваме се — казвам аз.

— Не мога да приема сделката — отсича Джона. — Нека да ме убият. Да ме осъдят на смърт.

И той навива ръкава си. Явно вече е размишлявал как ще го направят.

— Не бъди мелодраматичен — казвам аз. — За смъртна присъда и дума не може да става.

— Нали уж прокурорът така разправял?

— И той правеше мелодрами. Нямат основания да я поискат.

— Няма да призная нещо, което не съм извършил — казва Джона.

— Има шансове да претендираме за самоотбрана — намесва се Хари.

Той се озърта да види дали Джона би приел подобен вариант. Старецът само вдига въпросително вежди.

— Имаме основания да вярваме, че Суейд може да е убита със собствения си пистолет — пояснявам аз.

Джона накланя глава настрани.

— Не разбирам. Как тогава е попаднал в ръцете на убиеца?

Ние с Хари извръщаме глави едновременно и погледите ни се срещат. Ако е бил там през онази нощ, Джона едва ли би задавал подобен въпрос. Освен ако е по-изпечен лъжец, отколкото предполагаме.

— Предполагаме, че е извадила пистолета, навярно от чантата си. Може би го е носила непрекъснато.

— Полицията откри ли оръжието?

— Не. Но имаме сведения. На нейно име е регистриран пистолет от същия калибър.

Хари се настанява на ръба на масата и започва да говори, размахвайки енергично ръце. Може да има италианска жилка.

— Ако Суейд е донесла пистолет в колата и го е извадила, да речем, насред разгорещен спор, противникът може да е сграбчил оръжието при самозащита. И ако при борбата е имало изстрел, това може да се смята за нещастен случай. Дори за законна самоотбрана. Има начин да оправдаем такъв обвиняем. Може дори да му се размине без присъда.

Той отправя с надежда поглед към Джона да види дали ще клъвне.

— Добре казано — отговаря Джона. — Само че за онзи, който го е извършил. Не питайте мен. Защото не знам какво се е случило през онази нощ. Все забравяте, че не съм бил там.

Той натъртва на последните думи и най-сетне сяда. Позицията му е категорична.

Хари въздъхва дълбоко, после насочва вниманието си към мен.

— Все пак можем да го обсъдим като теория. Някакъв неизвестен извършител я прострелва със собствения й пистолет. Вярно, не е толкова ефективно като защита на прекия обвиняем, но поне ще разклати съчувствието към жертвата. Какво ни интересува, — че накрая ще оправдаем друг човек? Така или иначе, вкарваме прът в колелото на обвинението.

— Ако изобщо намерим подобен прът — казвам аз. — Няма свидетел, който да е видял нейния пистолет на местопрестъплението. Разбрахме само, че е изчезнал.

— Да, да. С такива доказателства всичко опира до решението на съдията. А засега не се знае кой ще е той.

— Франк Пелтро — казвам аз.

— Кога разбра?

— Вчера. След посещението при Райън. Тази сутрин проверих в съда. Пелтро е. По решение на главния съдия.

— Дейвидсън?

Кимвам.

Хари вдига очи към тавана.

— Не е много благосклонен към нас, а? При неговите истории със Суейд, делото срещу съдебните институции и тъй нататък би могъл поне да стои настрани, да остави цялата работа на Съдебния съвет или нещо такова.

— Да, би могъл.

— Какво знаете за него? — пита Джона. — За съдията.

— За Пелтро ли?

— Да.

— Бивше ченге — казва Хари. — Четиринайсет години в полицията. Завършил право във вечерни курсове. Десет години в прокуратурата. После спечелил изборите за съдия.

— Хората го споменават с добро — напомням аз.

— Както и съдията Паркър. Хвалят го всички освен онези, които е обесил. Признавам, от всички съдии в окръга само той не дължи назначението си на губернатора. Значи имаме независим съдия, стигнал до върха със собствени сили. И като такъв ще гледа непременно да одере кожата на клиента ни. Извинявай, но не виждам къде е ползата.

— Той командва съда с железен юмрук — казвам аз. — Не очаквах точно това, но може да има и добри страни.

— Посочи поне една.

— Пелтро знае откъде е дошъл. И знае, че хората знаят. Толкова независим човек не обича да бъде предсказуем. По-скоро би натиснал малко везните в наша полза, за да не изглежда, че помага на старите си приятели. Освен това ги знае какви игрички въртят. Как разгласяват уж поверителни сведения.

— Мислиш ли, че Райън ще се опита да ни смаже с предварителен шум?

— Ти не би ли го сторил? Прокуратурата не може да забаламоса Пелтро. Бил е при тях и знае кое как става. Не могат и да го сплашат. Едва ли ще се поти за следващите избори. Това им е хубавото на твърдоглавите съдии. Особено при подобно дело.

— Много благодаря, но бих предпочел съдия, който да е работил в Съюза за граждански права — казва Хари. — Дали пък да не го бламираме? За всеки случай.

— И после какво?

Хари свива рамене. Кой знае.

— Какво е това „бламиране“? — пита Джона.

— Можем да отхвърлим съдията — обяснява Хари. — Само веднъж. Не сме длъжни да изтъкнем каквато и да е причина. Можем просто да го отстраним от делото.

— Лошото е — допълвам аз, — че можем да си навлечем яростта на всички останали. И следващият съдия да си го изкара на нас.

— Прословутото нас — казва Хари. — Всъщност става дума за теб.

И той поглежда Джона. Аз също го гледам. Джона е отпуснал глава върху лактите си и никак не ми изглежда добре. Пребледнял е като стар пергамент. Тия дни лекарят, който посещава затвора, му предписа двойна доза лекарства за кръвното.

— Има ли начин да разберем дали Суейд се е сблъсквала със закона? — пита Хари. — Например да е вадила пистолет на някого. Арест за заплаха с оръжие… би било чудесно.

Според него така ще открехнем вратичката, за да вкараме пистолета като доказателство.

— Вече проверих — казвам аз. — Нищо няма.

— Отивах натам — обажда се Джона.

Изненадва ни както сме се унесли в разсъждения за законите и съдебната тактика. Хари млъква насред изречението.

— Къде си отивал? — питам аз.

— При Суейд — казва Джона. За пръв път го споменава. — Но изобщо не стигнах. Спрях на плажа да си помисля. Да се разведря малко. И три часа седях там да гледам океана. Питах се къде е Аманда. Дали е жива. — Очите му отново се връщат към мен. — Не си ли чул нещо?

— Не.

— Трябва да я открием.

— Търсим я — казва Хари.

Не сме споменали на Джона, че може и Онтаверос да я търси.

— Мери ще се погрижи за нея — казва той. — Бъдете добри към тях. Особено ако ме няма.

Докато излезем, навън вече се е стъмнило. Само няколко жълтеникави улични лампи и редките преминаващи коли разсейват мрака. Хари е паркирал зад ъгъла. Той живее на склона над стария град, откъдето се разкрива изглед към магистралата и Мишън Бей.

— Нагледал съм се на лъжливи клиенти — казва той, — но този не ми изглежда такъв. Не пожела и да чуе за сделката. Нито пък за теорията, че е убита със собствения й пистолет. Та това си е жив пропуск за излизане от затвора. А той дори не мигна.

— Забелязах.

— Значи му вярваш?

Не отговарям.

— Аз пък му вярвам тъкмо заради тази нелепа история — казва Хари. — Три часа седял на плажа да гледа вълните. Кой, по дяволите, ще гръмне някого, а после ще иде на три километра оттам да чака ченгетата?

— Човек, изпаднал в шок — отговарям аз.

Хари мълчаливо обмисля това.

— Все пак предлагам да наблегнем на пистолета — казва той. — Нека съдебните заседатели да се питат дали не е получила каквото си заслужава.

И тъй, Хари прегръща теорията за самоотбрана въпреки възраженията на Джона.

— Ти как мислиш? — пита ме той.

— Мисля да се обадя на Райън. Да му кажа, че ще си опитаме късмета в съдебната зала. Но първо ще поизчакам ден-два.

— Какво? Искаш да решат, че Джона обмисля предложението?

— И така ще попреча на държавния валяк да набере скорост.

— Усетят ли, ще наточат секирата.

— Поне дотогава ще сме получили и останалите им доказателства.

— Да бе, ще ни ги метнат от покрива на съда заедно с пет-шест тухли. Може и да се лъжа, но бас държа, че първо ще ги прочетем във вестниците. — Хари бръква в джоба си за ключовете. — Искаш ли да ударим по едно накрак? Знам едно симпатично барче. Само на няколко пресечки оттук.

— Не мога. Утре сутрин имам ангажименти и съм оставил гледачката при Сара.

— Ще трябва да поговорим утре — казва той. — А дотогава не губи кураж.

Хари тръгва към колата си, а аз поемам покрай Окръжната юридическа библиотека към трамвайната линия на Си Стрийт.

Не бих обърнал внимание, ако в този късен час движението по Фронт Стрийт не беше толкова рядко и ако двигателят не бе заработил точно след сбогуването ми с Хари. Чувам колата на петдесетина метра зад себе си — глухо ръмжене като на тигър в нощта. Пъпли със скоростта на пешеходец, под колелата хрущи чакъл, а шофьорът включва фаровете едва когато е скъсил дистанцията наполовина.

За секунда ми минава мисълта, че ченгетата въртят игрички и Мърфи е пратил своите хора да видят къде ще ги отведа. Но докато отминавам един паркиран автомобил край левия тротоар, аз надниквам в страничното огледало. Единият фар на колата зад мен е изгорял или счупен. И изобщо прилича на таратайка, нямаща нищо общо с тежките черни автомобили от гаража на федералните правозащитници. Двигателят обаче изглежда добре поддържан.

Продължавам да крача спокойно, сякаш не съм усетил. Имам чувството, че дори и най-беглият поглед назад може да ми навлече голяма беля. Пресичам трамвайните релси и продължавам бавно по Фронт Стрийт покрай автогарата на „Грейхаунд“.

Тук поне става светло и малко по-оживено. Главната улица има четири платна, по две във всяка посока. Има и светофари заради натовареното движение. Спирам до светофара на ъгъла заедно с още няколко минувачи и обмислям вариантите: надясно към мястото, където съм паркирал колата си — но това значи да мина пред преследвачите, докато пресичам към старата съдебна палата, — или наляво. Лявата посока предлага по-богати възможности, плюс това има предимството, че ще ги принудя да направят ляв завой. Така ще ни разделят две платна с натоварено насрещно движение.

Чувам двигателя да работи на празни обороти някъде далеч зад мен. Все още имам преднина. Не е много удобно да се обърна, затова не го правя, но периферните сетива и косъмчетата по врата ми подсказват, че онзи от колата направо ме изяжда с очи.

Стоя на светофара. Задава се някакъв тип с чорлава брада и проядено от молците палто.

— Да ви се намира някой излишен цент? — пита той. Протегнатата му длан не е мита поне от месец.

На ъгъла вече сме пет-шест души. Главната улица е оживена дори в този късен час. Използвам момента, за да се извъртя срещу човека и докато вадя няколко монети от джоба си, крадешком хвърлям поглед към колата. Не познавам шофьора — мургаво сипаничаво лице на мексиканец или може би арабин от Средния изток. До него седи още един мъж — неясна прегърбена сянка. Задните стъкла са тъмни, тъй че не различавам вътрешността на купето. Колата е мерцедес на десетина години, при това доста раздрънкан. Отпред няма номер.

Светва зелено. Просякът се помъква към автогарата. Две хлапета, хванати за ръце, се втурват през улицата като изстреляни от оръдие. Момичето едва догонва момчето. Подир тях поема старец с бастун. Някакъв друг минувач го заобикаля и се устремява напред.

Преструвам се, че и аз ще пресека, но в последния момент завивам наляво и се отдалечавам по тротоара на главната улица. Имам чувството, че усещам вълнението в колата. То е осезаемо, сякаш самият мерцедес трескаво подскача наместо. Изведнъж се налага да завият наляво през върволицата от пешеходци.

Не тичам, но крача колкото се може по-бързо. След малко се озовавам пред остъклените стени на автогарата с няколко врати, водещи навътре. Влизам през една от тях, притискам гръб към стената и надниквам с едно око иззад ъгъла.

Шофьорът стои насред кръстовището и размахва ръце. Колата наистина подскача. От задната седалка някой крещи на шофьора, който ту се озърта през рамо, ту обръща глава напред. Изпуснал ме е. Другият тип също зяпа във всички посоки, но шофьорът му пречи.

Оглеждам магазините до следващата пресечка. Всички са затворени. Осветена е само чакалнята на автогарата и неколцината пътници вътре се виждат като на длан.

Влизам по-навътре, отдалечавайки се от входа. Отвън пред светофара започват да се натрупват коли.

Пристъпвам до най-близката скамейка. Облегалката е с гръб към улицата. Без да губя време, аз се просвам по корем на скамейката, така че отвън да изглежда празна.

От другата скамейка една жена ме стрелва с онзи особен поглед, какъвто получават обикновено хората, които си говорят сами.

Усмихвам й се. Тя извръща глава. С едно око поглеждам часовника си, усещайки как сърцето ми подскача в такт със секундите — трийсет… четирийсет и пет… Питам се дали не са спрели да изчакат до отсрещния тротоар, или още по-лошо — дали вече не влизат в чакалнята.

Най-сетне вдигам глава и надниквам над облегалката. Не виждам колата. Оглеждам улицата — върволица от автомобили, но нито един не е спрял.

Обръщам се да погледна жената. И точно тогава ги виждам. Не на главната улица, а на Първо Авеню. Колата със самотния фар е направила още един завой и бавно пъпли по Първо. Шофьорът се е подал навън и наднича през стъклата на автогарата. Отново се просвам долу с надеждата да не ме е забелязал. Когато пак вдигам глава, от колата няма и помен.

Първо Авеню е еднопосочно. Мерцедесът трябва да отмине две пресечки, да завие през трамвайната линия на Си Стрийт, да се върне по Би и да излезе на Фронт Стрийт, за да стигне до главната улица и да почне нова обиколка. Ако не хвърчи като самолет, разполагам поне с една минута, може би дори минута и половина.

Бърз като светкавица, аз изхвръквам навън. Вместо да чакам светофара на ъгъла, хуквам направо през колите към отсрещния тротоар, после продължавам тичешком към кръстовището с Фронт Стрийт срещу автогарата.

Завивам зад ъгъла и след трийсетина метра хлътвам в тясната ниша пред входа на малко фотографско ателие. Паркираните коли ми осигуряват прикритие. Добро място за наблюдение.

Няколко секунди гледам по Фронт Стрийт към затвора, който е на две пресечки оттатък главната улица. Хари вече е имал предостатъчно време да стигне до колата си. Чакам, наблюдавам и от време на време се озъртам към светещия циферблат на часовника си, за да преценя придвижването им.

След петдесет секунди почвам да се тревожа. Може би Хари все пак е спрял в онова барче. Пътят на мерцедеса минава точно покрай мястото, където е паркирал. Ако са ни видели да разговаряме пред затвора… Мозъкът ми услужливо допълва подробностите.

Излизам на тротоара и бързо се отправям към ъгъла. Нямам представа как да постъпя. Може би да си опитам късмета в затвора. Там има дежурни полицаи.

До ъгъла остават три метра, когато погледът на циклопа ме кара да застина намясто. Зловещият самотен лъч се появява иззад завоя на две пресечки от мен. После полита насреща ми, като за момент се раздрусва по трамвайните релси.

Сам не усещам как съм хукнал назад към сянката, по-далеч от светлината. Питам се дали шофьорът ме е видял. След секунди пак съм заклещен в нишата, без път за бягство. Колата спира на ъгъла с главната улица. Отблясъците по стъклата не ми позволяват да видя хората вътре. Мерцедесът има само един фар, но затова пък мощен.

Светва зелено. Преследвачите не потеглят веднага — отзад няма други коли. Шофьорът обмисля ходовете, а може и някой отзад да му дърпа конците като на марионетка.

Най-сетне мерцедесът минава през гърбицата на кръстовището. Лъчът се вирва нагоре, после слиза и плъзва като змия по тротоара само на педя от моето скривалище. Правят тъй широк завой по главната улица, че по някое време колата се качва с едно колело на бордюра до ъгъла и спира.

Няколко секунди стои там неподвижно. Двигателят глухо боботи, а задницата стърчи над дясното платното.

Накрая дясната предна врата се отваря и на тротоара излиза човек — нисък, набит, мургав, с дълга коса отстрани и къса отгоре. Оределите кичури имат оранжев цвят, като че ги е боядисвал с долнопробен препарат.

— Искаш да проверя там? Или тука? — пита той, приведен към колата, после свива рамене.

— La estacion — долита от задната седалка повелителен глас.

Колата не помръдва. Горилата заобикаля отпред и изчезва от полезрението ми.

Сега съм в капан. Виждам само тъмното задно стъкло на мерцедеса и се питам дали отвътре не ме наблюдават. Чакам цяла вечност — навярно три-четири минути. Колата все тъй стои на ъгъла с включен двигател. Оранжевата грива най-после се завръща, отваря предната врата и сяда вътре. Но не затваря.

— Стара бабка вътре го видяла. Насам бягал. През улица. Искаш да го потърся?

— Не.

Горилата затръшва вратата и колата бавно потегля напред, после рязко минава в съседното платно, тъй че за момент виждам цялата задница заедно с номера — зелени цифри на бял фон. Пише и някакъв щат, но не от нашите. Номерът е мексикански.

Още пет минути стоя сгушен в сенките и се моля повече да не ги видя.