Адвокатът

27

— Обвинението призовава Сюзан Маккей.

Райън се мъчи да не ме гледа, но накрая не устоява и крадешком хвърля страничен поглед. По лицето му е изписано задоволство.

До този момент двамата с Хари предполагахме, че Райън държи Сюзан да виси в коридора като своеобразно наказание. Мотае я вече цяла седмица, задето ми помогна за пистолета на Суейд — факт, който така и така щяхме да открием.

Джона се привежда към мен. Ние с Хари сме го притиснали здраво от двете страни, за да предотвратим повторение на вчерашния гаф.

— Мислех, че сте приятели — прошепва той толкова високо, че неволно се озъртам към заседателите. Дано онези от предния ред да нямат добър слух.

Вдигам длан пред устата си.

— Не е по нейно желание. Викнаха я с призовка.

— О! — Той се замисля за миг, после кимва. — Сигурно ще им разкаже какво стана в нейния кабинет. Как побеснях и си излязох.

Може и да не се наложи, ако той продължи да приказва. Хващам го за лакътя и му правя знак да мълчи.

В същата секунда отеква потрепване на дамски токчета по твърдия под. Няма нужда да се оглеждам. Знам, че Сюзан е в залата. Усещам с врата си топлината на нейния поглед като лазерен лъч.

Напоследък тя бе взела да се успокоява и приемаше моите нощни уверения, че Райън няма да я призове. В края на краищата Брауър също чу заплахите в кабинета ми. Сюзан няма какво да добави.

Макар и доведена по принуда, тя пристъпва решително през вратичката в преградата. Застава на свидетелското място и вдига ръка. В този момент не гледа служителя, който опява все същото: Заклевате ли се да казвате истината, цялата истина… Гледа мен. Подозирам, че сега я изпълва не гняв, а нормалното човешко чувство при внезапна заплаха: бий се или бягай.

— Седнете, моля — казва Райън. — Представете се. Име, фамилия и адрес за протокола. Фамилията по букви, ако обичате.

— Сюзан Маккей.

Усещам, че е изплашена. Тя изплюва фамилията си буква по буква, после дава служебния си адрес вместо домашния. Райън сякаш не забелязва. Журналистите от първия ред доста ще се озорят, ако решат да я търсят. И телефонът й не е в указателя.

— Мисис Маккей, можете ли да ни кажете какво работите?

— Директор на Службата за закрила на децата.

— Държавна организация ли е това?

— Да.

— Окръжна или градска? — пита Райън.

— Окръжна.

— И с какво се занимавате там? Какви са вашите задължения като директор?

— Аз съм главният административен служител.

— Значи ръководите цялата организация?

— Да.

— Носите ли отговорност пред някого?

— Пред Надзорния съвет — казва тя.

— Стараете се да останат доволни от вас, нали?

Райън изрича въпроса така, сякаш няма за какво да са доволни от нея.

— Така е.

Райън вече знае всичко това. Просто го напомня на Сюзан.

— Бихте ли казали на съдебните заседатели с какво се занимава вашата служба?

— Имаме задачата да се грижим за децата. Най-вече за тези, които са изоставени или стават жертва на насилие. Проучваме сведенията за подобни случаи. Ако се наложи, взимаме децата под опека. Също така от време на време даваме на съда препоръки по въпросите на родителските права.

— Значи казвате, че проучвате сведенията за насилие срещу деца? — От всичко изредено Райън подбира само каквото му трябва.

— Така е.

— И в това отношение имало ли е случай да проучите твърденията за насилие срещу дете на име Аманда Хейл?

— Възразявам, ваша светлост — изправям се аз. — Няма връзка с процеса.

— Свързано е с мотива — отвръща Райън.

— Ще разреша въпроса — казва Пелтро. — Възражението се отхвърля.

— Не се занимавам лично с разследвания — отговаря Сюзан.

— Да, но знаете за случая, нали?

— Знам за обвиненията — казва тя.

— Проведе ли вашата служба разследване на тези обвинения?

— Проверихме ги. Но не смятам, че се е стигнало до истинско разследване.

— Можете ли да кажете на съдебните заседатели кой е подал тези обвинения?

Аз махвам с ръка към съдията.

— Възразявам, ваша светлост. Може ли да се приближим?

Пелтро кимва. Аз и Райън заставаме до края на съдийската маса, по-настрани от Сюзан и заседателите. Съдебната секретарка също се приближава с компютърната стенографска машинка, за да запише всичко.

— Ваша светлост, това е чисто злепоставяне — шепна аз с ръка на устата, за да не ме чуят нито заседателите, нито драскачите от първия ред. — Срещу моя клиент не са били предявени официални обвинения. По всичко личи, че изобщо не е имало подобни събития. Липсват каквито и да било данни за кръвосмешение или тормоз.

— Все пак обвинения е имало — казва Райън. — Не смятам да доказвам, че са били верни. Фактът е, че са пряко свързани с мотива. Обвиняемият е знаел за тях. Знаел е също така, че ще бъдат подновени чрез съобщението за печата на жертвата. Може и да са били клевета. Но това не е оправдание за убийство. Мистър Мадриани знае, че това е нашата теория. Тя беше ясна от самото начало. Според нас неговият клиент е убил жертвата, за да й запуши устата.

— Ваша светлост, ако разрешите това, има опасност заседателите да осъдят моя клиент съвсем не за това, което разглежда процесът.

Съдията клати глава. Не му се иска да отнеме на Райън сърцевината на обвинението. Моят протест има далечен прицел и Пелтро отлично разбира това.

— Мистър Мадриани, по-късно можете да разпитате свидетелката на свой ред — казва той. — Можете да изясните, че нейната служба не е открила никакви основания за обвиненията. Но въпросът е свързан с мотива. Ще отхвърля обвинението.

Последното е изречено на висок глас, за да чуе цялата зала. Пелтро ни отпраща обратно — Райън при свидетелката, а мен на стола.

— Мисис Маккей, можете ли да ни кажете кой подаде въпросните обвинения за тормоз над малката Аманда Хейл?

— Майка й.

— Тоест Джесика Хейл?

— Да.

— И срещу кого бяха отправени обвиненията?

— Срещу Джона Хейл.

— Обвиняемият?

— Да.

— Той беше дядо на детето.

— Е — поправя го Сюзан, — все още е дядо на детето.

— Естествено.

Райън много добре знае, че детето е изчезнало, макар че засега неговата прокуратура не си прави труда да повдигне обвинения срещу Джесика.

— И казвате, че сте разследвали тези обвинения?

— Не. Казах, че направихме проверка. До разследване не се стигна.

— Значи ги проверихте?

— Не лично аз. Мои служители.

— Чудесно. — Райън най-сетне е стигнал до същината. — Кого са разпитали?

— Съседи. Познати. Детето. Бабата.

— Тоест Мери Хейл? — Райън посочва към Мери, която седи на първия ред, точно зад Хари.

— Да.

Райън поглежда Мери и се усмихва. Като нищо би викнал и нея на подиума, само че законът не разрешава.

— И въз основа на това проучване вашата служба реши, че не се налага разследване.

— Правилно.

— Вие ли взехте това решение или някой друг в службата?

— Някой друг — казва Сюзан.

— Кой точно?

— Не си спомням. Сигурно е трябвало да подпиша доклада. Мога да проверя в документите.

Райън не настоява.

— А сега искам да насоча вниманието ви към утрото на седемнайсети април. Тази година. Потърси ли ви мистър Мадриани по телефона онази сутрин?

— Много хора ме търсят по телефона — казва тя. — Не мога да помня всички дати.

— Без съмнение мистър Мадриани често ви се обажда.

— Понякога — казва тя.

— Не е ли факт, че двамата сте приятели?

Сюзан се колебае, после отговаря:

— Да.

— Всъщност не е ли истина, че сте повече от приятели?

— Какво намеквате? — пита Сюзан.

— Не е ли факт, че сте любовници?

Аз скачам на крака.

— Протестирам.

— Какво общо има това? — пита Пелтро.

— Оттеглям въпроса — казва Райън и се усмихва на заседателите. — Не е ли вярно, че в момента живеете с мистър Мадриани? Или по-скоро той живее при вас.

— Ваша светлост! — скачам отново аз.

Сюзан смутено се върти на стола и гледа към съдията.

— Мистър Райън — строго изрича Пелтро.

— Ваша светлост, свързано е с достоверността на показанията.

— Той се мъчи да дискредитира собствената си свидетелка — възкликвам аз.

— Знам това — казва Пелтро. — Тя вече отговори, че са приятели. Още един подобен въпрос, и можете да си приготвите пълен портфейл. Плюс четка за зъби. А сега продължавайте.

Райън кимва, после оглежда бележките си. Можеше да е и по-зле. Райън го разигра малко нескопосано. Не толкова думите, колкото начина на поднасяне. Говори като някакъв малоумник, слушащ как скърца съседското легло.

— Да се върнем към седемнайсети април — казва той. — Деня, когато бе убита жертвата. Спомняте ли си го?

— Да.

— Помните ли, че онази сутрин мистър Мадриани ви се обади по клетъчния телефон?

— Мисля, че да, но не съм сигурна.

— Ще бъде ли от полза, ако представим списък на разговорите му?

Райън задава този въпрос, като че сега аз съм подсъдимият. И всъщност е точно така.

— Не — казва тя. — Спомням си.

— Помните ли съдържанието на телефонния разговор?

— Не знам дали ще си спомня всичко.

— Тогава ни разкажете каквото помните.

— Той искаше да се срещнем в кантората му.

— Мистър Мадриани ли?

— Да.

— Каза ли ви защо?

— Каза, че е свързано с негов клиент.

— А каза ли кой е клиентът?

— Не знам дали го каза тогава или по-късно.

— Узнахте ли по-късно кой е въпросният клиент?

— Да.

— Кой беше?

— Джона Хейл — казва Сюзан.

— Обвиняемият?

— Да.

— Какво друго ви каза мистър Мадриани по телефона?

— Не си спомням.

— Каза ли ви, че току-що се връща от среща с жертвата Золанда Суейд?

— Протестирам. Обвинението подвежда свидетелката.

— Само я попитах дали си спомня.

— Да — казва Сюзан.

— Не отговаряйте на въпроси, докато има повдигнато възражение — скарва й се Пелтро.

— Съжалявам — казва тя.

— Тя знае отговора, ваша светлост — изтъква Райън.

— Продължавайте.

— Мисля, че може да ми е казал — отговаря Сюзан, преди Райън да повтори въпроса.

— Каза ли ви за какво е разговарял с мисис Суейд на тази среща?

— Не. Не по телефона.

— Не ви ли каза, че срещата е минала зле?

Тук вече Райън налучква. Готвя се да възразя, но Сюзан ме изпреварва.

— Може да го е казал.

Райън се усмихва.

— Каза ли ви, че мисис Суейд подготвя съобщение за печата срещу неговия клиент?

— Възразявам.

— Приема се. Задайте въпроса по друг начин.

— Каза ли ви нещо повече за разговора с мисис Суейд?

— Не си спомням дали ми е казал за съобщението тогава или после.

— После ли?

— Когато отидох в кантората му.

— А кога отидохте в кантората на мистър Мадриани?

— По-късно същата сутрин.

— Тоест сутринта на двайсет и четвърти, деня, когато бе убита мисис Суейд?

— Да.

— И кой още беше на тази среща?

— Мистър Брауър…

— Имате предвид своя сътрудник Джон Брауър?

— Да, него.

— Защо присъстваше той?

— Просто сметнах, че не е лоша идея.

— Значи вие го доведохте?

— Да.

— Защо го взехте със себе си?

— Ставаше дума за издирване на дете. Внучката на мистър Хейл…

— Значи още преди срещата сте знаели кой е клиентът? Преди малко казахте, че не си спомняте дали сте чули името му по телефона, или не.

Сюзан съвсем се обърква.

— Сигурно ми е казал. Вероятно съм знаела.

Сюзан е нервна. Не я бива за свидетелка. Отговаря, без да я питат.

— Струва ми се, че по някое време стана дума как майката е взела детето в нарушение на съдебното решение…

— По някое време? — повтаря Райън. — Нима сте имали с мистър Мадриани повече от един разговор за мистър Хейл и внучката му?

— Мисля, че да.

Хари ме гледа. Аз започвам да се потя. Сега ще я подхване изкъсо. Къде и кога?

— Колко пъти разговаряхте за това с мистър Мадриани преди телефонния разговор на двайсет и четвърти?

— Може да ми е споменал веднъж.

— Помните ли къде се проведе този разговор?

Представям си как Сюзан описва пред заседателите сцената с крема върху шезлонга. Би било убийствено преживяване.

Тя ми хвърля виновен поглед.

— Не си спомням.

— А помните ли кога се състоя разговорът?

— Не.

— Помните ли защо мистър Мадриани обсъди темата с вас?

— Внучката на мистър Хейл беше изчезнала. Отведена от майката въпреки съдебната заповед. Предполагах, че ще потърси помощ от моята служба.

— И не видяхте в това нищо нередно?

— Нямаше нищо нередно. Попитахте ме защо взех мистър Брауър на тази среща. Ето затова.

Сюзан малко се е опомнила и показва нокти.

— Естествено — казва Райън. — Не е ли факт, че предпочитате да не говорите за това? Не е ли истина?

— Кое?

— Всичко. Не е ли факт, че предпочитате да не казвате нищо, което може да навреди на мистър Мадриани или неговия клиент?

— Бих предпочела да не давам показания, ако това имате предвид.

— Не това имам предвид — казва Райън. — Не е ли факт, че бихте предпочели да помогнете на мистър Мадриани?

— Не съм мислила за това.

Сюзан се заглежда настрани от заседателите, сякаш въпросът е под нейното достойнство. А може би просто не иска да видят яростта в очите й.

— Кой още беше на срещата освен вас и мистър Брауър? Говоря за срещата на двайсет и четвърти.

Райън не е изтървал посоката. Безпогрешно продължава оттам, докъдето спря.

— Мистър Хайндс. — Сюзан кимва към нашата маса. И мистър Хейл.

— Обвиняемият?

— Да.

— Това ли са всички?

— И мистър Мадриани — казва тя.

— О, разбира се. Не бива да забравяме мистър Мадриани. Можете ли да кажете пред съдебните заседатели какво обсъждахте на тази среща?

— Ставаше дума най-вече за внучката на мистър Хейл.

Както и обвиненията за скандал с властите, макар че Сюзан няма да го спомене. Нито пък Райън, освен ако дълбоко греша.

— Тя беше изчезнала и мистър Хейл искаше да я намери — добавя Сюзан.

— Само за това ли разговаряхте? Как да намерите внучката на мистър Хейл.

— Това беше основното.

— А за съобщението за печата на Суейд?

Райън напомня за собственото й признание, че съм споменал това в разговора по телефона.

— Да, спомням си.

— Обсъждахте ли съобщението по време на срещата?

— Може да сме го обсъждали — казва Сюзан.

— Имахте ли възможност да видите съобщението?

— Да.

— Прочетохте ли го?

— Мисля, че го прочетох.

— Можете ли да кажете на съдебните заседатели какво пишеше в него?

— Беше несвързано — казва Сюзан. — Куп безпочвени обвинения.

— Какви обвинения? Срещу кого?

— Срещу мистър Хейл.

Едва ли не и аз съм готов да повярвам, че напълно е забравила за конфликта със съдебните власти.

— Какво се твърдеше в тези обвинения?

— Не си спомням подробности.

— Хайде сега, мисис Маккей. Не прочетохте ли материала?

— Прочетох го.

— Обвиненията бяха твърде сериозни, нали?

— Предполагам.

— Бихте ли желали да ви дам екземпляр, за да си освежите спомените?

— Няма нужда — казва Сюзан. — Имаше много грозни обвинения за тормоз на дете.

— От кого?

— Питате кой е автор на обвиненията?

— Питам кой беше предполагаемият извършител.

— Мистър Хейл.

— Обвиняемият?

— Да.

— И вие прочетохте съобщението в негово присъствие?

— Да, доколкото си спомням.

— Какво друго пишеше там?

Сюзан се замисля.

— Не си спомням как точно го беше изложила.

— Имате предвид жертвата мисис Суейд?

— Предполагам, че тя го е писала.

— Нали така ви каза мистър Мадриани?

— Да, струва ми се.

— Помните ли другото обвинение?

— Мисля, че беше за сексуално насилие.

Райън поглежда заседателите с вдигнати вежди.

— От страна на кого?

— На мистър Хейл.

— А кои бяха предполагаемите жертви на тези деяния?

С нищо не мога да му попреча. Райън уж доказва мотива на Джона да извърши убийство. А на практика трови умовете на заседателите.

— Дъщерята и внучката на мистър Хейл.

— Значи те бяха предполагаемите жертви?

— Да.

— Мистър Хейл видя ли това съобщение по време на срещата при Мадриани?

— Може да е получил копие. Не си спомням.

— И каква бе реакцията му на всичко това?

— Не беше щастлив — казва Сюзан.

Райън се разсмива демонстративно пред заседателите.

— Напълно го разбирам. Беше ли ядосан?

— Би могло да се каже.

— Изпадна ли в ярост?

— Не съм сигурна дали бих употребила подобен израз.

— Направи ли някакви изявления?

— Не помня — казва Сюзан.

— Нищо ли не каза?

— Каза нещо, но не помня какво.

— Не е ли факт, мисис Маккей, че след като чу за информацията в съобщението за печата, мистър Хейл отправи по време на срещата смъртни заплахи към жертвата Золанда Суейд?

За миг Сюзан стрелва очи към мен с безмълвен вик за помощ.

Въпросът е отявлено и безсрамно подвеждащ, но аз не възразявам. Брауър вече даде показания за заплахите. Старателно правя безизразна физиономия. Няма какво друго да сторя, вече цялата ми защита рухва в пламъци.

— Може и да е отправил.

— Често ли ви се случва да слушате смъртни заплахи? Искам да кажа, толкова всекидневно явление ли е за вас, че ги забравяте?

— Случва се — казва тя. — При нас идват доста ядосани съпрузи.

— Значи едва ли ще си спомните този случай. Това ли твърдите?

Сюзан не отговаря. Само гледа Райън така, сякаш в момента изрича наум цял куп смъртни заплахи.

— Има ли нещо неясно във въпроса? — пита Райън.

— Не.

— Тогава отговорете.

— Обикновено помня заплахите.

— А тази конкретно?

— Мистър Хейл може да е изрекъл някаква заплаха.

— Какво точно може да е казал?

— Беше силно раздразнен, че законът не може да се справи със Золанда Суейд и нейната дейност.

— Значи е смятал, че тя има пръст в изчезването на внучката му, прав ли съм?

— Вероятно е имала.

С този отговор Сюзан ни закопава.

— Не това ви попитах. Питам дали мистър Хейл смяташе, че тя е замесена.

Тя поглежда Джона. Не й е приятно, но трябва да отговори.

— Да.

— Той каза ли го по време на срещата?

— Да.

— И твърдите, че е бил раздразнен, защото законът не може да се справи с мисис Суейд?

— Така беше.

— Той помоли ли вас или вашата служба за нещо конкретно?

Райън подплатява още веднъж показанията на Брауър. Държи всичко да е спретнато и опаковано с панделка.

— Искаше да отидем и да я разпитаме.

— Как? Каза ли как иска да я разпитате?

— Не си спомням.

— Не е ли факт, че е поискал да използвате сила, за да изтръгнете от мисис Суейд сведения за внучката му?

— Може да е поискал. Както казах, беше силно раздразнен.

— Обещахте ли му да направите нещо?

— Нямаше какво да направим. Не разполагахме с доказателства за участието й.

— Казахте ли това на мистър Хейл?

— Да.

— И какво отговори той?

— Не си спомням точните думи.

— Опитайте се, доколкото помните — настоява Райън.

— Нещо като „трябва да има начин да се справите с нея“.

— Това ли каза?

Райън вдига пред себе си някакви номерирани листове. Не мога да ги разчета отдалеч, но съм готов да се обзаложа, че държи протокол от показанията на Брауър.

— Така ми се струва. Както казах, не помня точните думи.

— Бихте ли казали, че обвиняемият беше разгневен, когато изрече това?

— Предполагам.

— Не знаете дали е бил разгневен?

— Беше разстроен — казва Сюзан.

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че според вашия служител Брауър обвиняемият е изпаднал в ярост? И това се случило, след като мистър Мадриани му казал, че той, мистър Хейл, е обвинен в изнасилване на собствената си дъщеря и тормоз на внучката си. Ще се изненадате ли?

— Джон понякога пресилва нещата — казва тя.

— Тъй ли? Значи затова го понижихте?

— Не съм го понижила.

— А какво точно направихте?

— Мистър Брауър бе пренасочен към други задължения.

— Аха! — Райън кимва театрално. — И тъй, говорим за срещата в кантората на мистър Мадриани. Казахте ли тогава на мистър Хейл, че вашата служба е разследвала мисис Суейд и не сте успели нито да получите съдебно решение за прекратяване на нейната дейност, нито да откриете основания за предявяване на обвинение?

— Може и да съм казала.

— Казахте ли го, или не?

— Мисля, че го казах.

— И спомняте ли си отговора на мистър Хейл?

— Не си го спомням.

— Не предложи ли мистър Хейл да пратите хора от вашата служба при Суейд, които чрез насилие да узнаят какво е станало с внучката му?

— Вече ви отговорих, че може да го е казал. — Сюзан преглъща мъчително. — Може би. Не си спомням.

— Заплаши ли Джона Хейл да убие мисис Суейд?

— Може да е казал неща, които…

— Заплаши ли да я убие?

— Изрече някаква заплаха.

— Ще попитам още веднъж и ви напомням, че сте под клетва. Заплаши ли Джона Хейл във ваше присъствие да убие Золанда Суейд?

Сюзан изведнъж забива очи в пода. Главата й клюмва. Тя проговаря нещо, но звукът не стига по-далеч от масата на секретарката.

— Какво казахте?

— Казах „да“.

— Благодаря.

Райън въздъхва дълбоко. Вече е установил две важни подробности: смъртната заплаха, за която се споменаваше в показанията на Брауър, и нещо далеч по-опасно — очевидната пристрастност на Сюзан.

— Сама ли си тръгнахте от кантората на мистър Мадриани, когато приключи срещата?

— Не.

— Кой беше с вас?

— Мистър Хейл.

— Обвиняемият?

— Да, той.

— Къде отидохте заедно с мистър Хейл?

— В моя кабинет.

— С каква цел?

— След като поговорихме с мистър Хейл в кантората на Пол… на мистър Мадриани — поправя се тя, но заседателите вече са чули. — След срещата сметнах, че въз основа на информацията, която ни даде той…

— Кой?

— Мистър Хейл. Сметнах, че може би има шанс да издействаме съдебно решение срещу мисис Суейд и така да я принудим да даде сведения за изчезналата Аманда Хейл.

— Защо сметнахте, че можете да успеете, след като предишните ви усилия се провалиха?

— Мистър Хейл ни каза, че няколко седмици по-рано, броени дни, преди да изчезне детето, мисис Суейд се появила в дома му и отправила заплахи към него.

— Суейд е отправила заплахи, така ли?

— Така каза той.

— Какви заплахи?

— Според него Золанда Суейд го заплашила, че ако той и жена му не се откажат от родителските права, ще загубят детето. И няколко дни по-късно станало точно това. Майката дошла, взела детето за свиждане и сякаш потънали вдън земя. Мистър Хейл каза, че той и съпругата му могат да го потвърдят под клетва. Бяха готови да подпишат писмени показания.

— Но вие не разговаряхте за това с жена му, нали?

— Тя не беше там. Смятахме да й позвъним и да я поканим при мен.

— Направихте ли го?

— Не.

— Защо не? — пита Райън, макар че знае отговора.

— Защото той си тръгна.

— Кой?

— Мистър Хейл.

— Нека да изясним положението — казва Райън. — Значи вие сте предложили да помогнете на мистър Хейл със законни средства, а той просто е напуснал кабинета ви?

— Когато пристигнахме в службата, нашите адвокати изтъкнаха, че според тях информацията на мистър Хейл не е достатъчна за съдебно решение.

— И какво отговори мистър Хейл?

— Не беше щастлив.

— Разгневи ли се? — Райън отново бръква в старата рана, само че този път се усмихва на заседателите. — Е, хайде. Не е ли факт, мисис Маккей, че когато чул мнението на юристите, мистър Хейл е избухнал и е напуснал тичешком вашия кабинет?

— Да, тръгна си — казва Сюзан.

— Не е ли факт, че е оскърбил адвокатите от службата ви? Нарекъл ги е с думи, които не бих повторил тук, а после гневно се е втурнал навън.

— Беше сърдит.

— Толкова сърдит, че да си тръгне без кола. Защото колата му не беше там, нали?

— Не беше.

— Знаете ли къде е била колата му?

— Не.

— Знаете ли как е пристигнал за сутрешната среща в кантората?

— Мисля, че Пол… мистър Мадриани беше отишъл да го потърси.

— Къде?

— На яхтата.

— Говорите за яхтата на мистър Хейл в Спаниш Ландинг?

— Да.

— Благодаря.

Райън изглежда особено доволен от последния отговор. Не знам какво толкова го вълнува, след като не може да призове нито мен, нито Джона.