Адвокатът

18

Съдилищата в Америка се проектират с ясната цел обвиняемият да бъде превърнат в част от мебелировката. Масата на обвинението е точно до заседателската ложа, тъй че прокурорът спокойно да намига на заседателите, без опасност да си изкълчи врата.

Аз, Хари и Джона седим десет метра по-настрани, чак в другия край на залата. Между двете маси е изграден подиум, висок почти един човешки ръст и двойно по-широк. Тази трибуна се издига наравно със съдийското място и тъй успешно дели двата враждебни лагера, че дори и да иска, Джона няма как да се озърне към заседателите.

Все едно на баскетболна среща да седиш под скамейките, само че според Хари тук липсва дори утешението да надникнеш от време на време под нечия пола. Със същия успех биха могли да съдят не Джона, а стола под него.

В ложата вече са заели място дванайсет проверени съдебни заседатели и пет резерви вместо шест. Два дни след откриването на делото единият помоли да бъде освободен по здравословни причини.

Общо девет жени и трима мъже. Двама са служители на телефонната компания, която по някакви мистериозни причини почти винаги има представители в съда. Не знам дали е от изблик на гражданска доблест, или просто защото за тия дни им плащат с петдесет процента отгоре.

Няколко от тях са в по-напреднала възраст. При дадените обстоятелства това може да е предимство. Няма начин обвинението да заобиколи историята с внучката на Джона и предположението, че Суейд е имала пръст в нейното изчезване. Нали на това основават цялата си теория за мотива.

От другата страна на парапета, точно зад прокурорската маса, седи овдовелият Харолд Морган, съпругът на Суейд. Той е висок, строен, изискан, с папийонка и прошарена коса, сресана отляво на път. Прилича на завеян професор от някой елитен колеж, само че при допир до журналисти се превръща в истински динамит. Преди малко го видях в коридора да повтаря спокойно пред камерите, че иска единствено справедливост.

Когато го попитаха дали би одобрил смъртна присъда, ако Джона бъде признат за виновен, Морган погледна журналиста и каза, че предпочита да отложи преценката си, докато се запознае с фактите.

Мери Хейл е зад парапета откъм нашия край — толкова близо, че в паузите Джона може да размени по някоя дума с нея. Тя се тревожи за здравето му. Почнал е да вдига кръвното през последната седмица. Докторът го посещава почти всеки ден и проверява дали си взима лекарството.

Макар че Джона е потиснат, имаме едно предимство в обществената битка за симпатиите на съдебните заседатели — добродушния му характер. Той се усмихва на целия свят, на заседателите в ложата, на по-възрастните жени, на младичката касиерка, на продавача от автокъща, на учителката от Саут Бей и на счетоводителя от детските ясли в Ла Меса. Някои от тях също му се усмихват.

Счетоводителят ни тревожи. Райън се бореше с нокти и зъби да го включи, а когато стигнахме до него, вече бяхме изчерпали квотата си от възражения и стреляхме с халосни патрони.

Хората с педантичен ум могат да представляват сериозен проблем, когато се обсъждат доказателства. Те обичат сметката под черта да излиза вярна във всяка колонка. За жалост фактите по един процес, както и повечето житейски тайни, рядко са толкова спретнати. Когато настъпи хаос, дълбокомислените люде имат склонност да налагат свой собствен ред, като запълват празнотите с предположения. Знае се, че учени, инженери и математици представляват голям риск за защитата. Дадеш ли им задача, захващат се да я решат и при това нерядко заобикалят инструкциите на съдията.

Точно на такива догадки се надява Рубен Райън. Цялото обвинение се крепи на косвени улики — от онези, дето най-често надяват на обвиняемия раиран костюм и го пращат в отделението за осъдени на смърт.

Днес Райън разчепква въпроса за смъртта. Съдебният лекар е дребосък с миши очички зад две дебели лупи за телескоп в рогови рамки. Името му е Хауърд Морис. Сега полага всички усилия да обясни на заседателите, че Суейд не е умряла от старост.

— Направихте ли аутопсия на трупа? — пита Райън от подиума.

— Да.

— Можете ли да ни посочите причината за смъртта?

— Две огнестрелни рани, едната от тях смъртоносна — казва Морис. — Смъртоносният куршум е влязъл отляво по средата на гръдния кош. Приблизително тук. — Той разгръща сакото си към заседателите и посочва с пръст точно под лявото джобче на ризата. — Минал е през междуребрените мускули, без да засегне самите ребра, после пробил левия бял дроб и разкъсал аортата.

— И това ли е причинило смъртта — разкъсването на аортата?

— Да. По моя преценка тя е починала около трийсет секунди след изстрела. Категорично не може да бъде повече от минута.

— А другият куршум? Казвате, че раната от него не е била смъртоносна?

— Правилно. Минал е през гърдите отдясно, при което строшил две ребра, излязъл навън и заседнал в дясната ръка малко над лакътя.

— Но нима това не е фатално?

— Не и при компетентна лекарска помощ.

— Извадихте ли и този куршум?

— Да.

— Съвпадаше ли с първия по вид и калибър?

— Съвпадаше. Беше деветмилиметров.

— Имате ли мнение по въпроса какво разстояние са изминали тези куршуми, преди да улучат жертвата?

Морис прави задълбочена физиономия, замисля се, после казва:

— Стреляно е от упор.

— Контактни ли бяха раните? — пита Райън. — Разбирате ли въпроса ми? Може би трябва да обясните на съдебните заседатели.

— Обикновено контактна рана се получава, когато при изстрела дулото е притиснато в тялото на жертвата.

— И тъй, контактни ли бяха раните?

— Според мен вероятно не. Или поне непълно контактни.

— Какво разбирате под „непълно контактни“?

— Че дулото не е било плътно притиснато към тялото на жертвата.

— И как определихте това?

— При плътен контакт в раната освен куршума щяха да проникнат сажди, микроскопични частици изпарен метал от куршума и гилзата, а вероятно и остатъци от барут.

— Имаше ли подобни остатъци в някоя от двете рани на жертвата мисис Суейд?

— Не, доколкото успях да преценя.

— Значи смятате, че дулото на оръжието не е било плътно притиснато към тялото на жертвата?

— До такъв извод стигнах — казва Морис.

Райън вдига очи към тавана и се преструва, че размишлява.

— Нека направим едно предположение — казва той. — Да допуснем, че извършителят е седял зад волана на автомобил със средни размери, а жертвата е била на съседната седалка. Да речем на разстояние шейсет-седемдесет сантиметра. И да допуснем, че нападателят е стрелял от това разстояние. Биха ли съвпаднали раните с подобна хипотеза?

— Да, струва ми се.

Ясно е накъде бие Райън — хладнокръвно убийство с всички признаци на екзекуция, само дето жертвата не е простреляна в тила. Той събира записките си и слиза от подиума.

— Нямам повече въпроси, ваша светлост.

Изправям се. В едната ръка държа бележник, в другата — наръч формуляри, скрепени с кламер.

— Докторе, казахте че има два признака за определяне на контактна рана. Единият е наличието на остатъчни вещества в раната, прав ли съм?

— Напълно.

— И не ги открихте?

— Точно така.

— Изследвахте ли дрехите на жертвата?

Той кимва.

— Потвърждавате ли?

— Да.

— Открихте ли барутна татуировка по дрехите на жертвата? Знаете какво е това, нали?

Морис реагира добре, без размишления и излишни коментари. Отговаря простичко:

— Да.

— Можете ли да кажете на съдебните заседатели какво представлява така наречената „барутна татуировка“?

— Червеникавокафяви или оранжево-червени петна от обгаряне около входящата огнестрелна рана.

— Ако са върху кожата на жертвата, нали?

— Правилно.

— Но могат да бъдат прикрити от дебели дрехи, ако жертвата носи такива, нали? Ще потвърдите ли факта, че при такъв случай барутната татуировка може да засегне дрехите, а не кожата?

— Срещал съм такива случаи — казва Морис.

— Открихте ли следи по облеклото на жертвата?

— Имаше. Но такива петна могат да се появят дори на разстояние до шейсет сантиметра.

— Не питам това. Питам ви дали по дрехите на жертвата открихте следи от газове и нажежени барутни частици, каквито остават обикновено около огнестрелна рана от упор.

— Открих известни следи.

— Благодаря. Това би означавало, че при двата изстрела дулото е било достатъчно близо, за да остави тези следи от нажежени барутни частици, прав ли съм?

— Както казах, това може да стане и от разстояние до шейсет сантиметра — отговаря Морис.

— Значи твърдите, че при изстрела дулото е било на такова разстояние?

— Би могло — казва Морис и се озърта към Райън.

— Това се отнася до трийсет и осми калибър, нали, докторе? Не говорим ли в момента за много по-малък куршум? С доста по-малко барут в гилзата.

— Не знам — казва той.

— Не е ли факт, докторе, че въпросните два куршума не са просто деветмилиметрови, а така нареченият калибър .380, известен още под названието „скъсен деветмилиметров“?

— Диаметърът беше девет милиметра — упорито заявява той. Иска заседателите да разберат, че не ги лъже, само малко спестява истината.

— Знаете какво представлява скъсеният куршум, нали?

— Да.

— А знаете ли каква е разликата между такъв куршум и стандартния деветмилиметров?

— Че е по-къс?

Гласът на Морис изтънява леко, сякаш задава въпрос. Той се озърта с усмивка към ложата. Оттам долита тихичък смях.

— Докторе, не е ли нормална процедура при аутопсията да се претеглят куршумите, извлечени от тялото на жертвата?

— Така е.

— Претеглихте ли тези куршуми?

— Да.

— Спомняте ли си теглото на въпросните два куршума?

— Трябва да погледна в доклада си — казва той.

Обръщам се към Пелтро.

— Мога ли да се приближа до свидетеля?

Той кимва. Аз вече държа необходимия документ. Подавам го на Морис и съобщавам за протокола:

— Пета страница от доклада за аутопсията.

На своята маса Райън бързо прелиства.

— Доколкото виждам — казва Морис, — единият е тежал шейсет и един грама, а другият беше разтрошен от удар в костта. Тежеше само петдесет и три грама без дребните парченца.

— Нека засега да се съсредоточим върху куршума, който тежи шейсет и три грама. — Отново се връщам към подиума. — Това ли е тежестта на обикновен деветмилиметров куршум?

— Ваша светлост, защитата се опитва да отклони свидетеля в съвсем друга насока — обажда се Райън.

— Ако свидетелят знае отговора, може да го съобщи — казва Пелтро.

— Не съм сигурен — промърморва Морис. Опитва се да се оправдае с незнание.

— Докторе, не е ли факт, че нормалният деветмилиметров куршум тежи седемдесет и пет грама?

— Така е, струва ми се.

— И все пак онези два куршума бяха много по-леки.

Той кимва безмълвно.

— Знаете ли колко тежи скъсеният деветмилиметров куршум, калибър .380?

По лицето му се сменят една след друга няколко недоволни гримаси. Накрая признава през зъби:

— Шейсет и два грама?

Пак го изрича като въпрос, но е ясно, че знае отговора.

— Точно така. В такъв случай не е ли естествено да се предположи, че куршумите са били от калибър .380?

— Вероятно. Но все пак по диаметър си остават деветмилиметрови.

Запънал се е и няма да отстъпи.

— Но патронът им е с по-малка гилза, нали?

— Вероятно.

— И с по-малко барут в гилзата?

— Така допускам.

— Значи вашата преценка за барутни следи на разстояние до шейсет сантиметра не е съвсем точна, нали?

— Говорех приблизително — казва той.

— Не е ли по-вероятно да става дума за разстояние под трийсет сантиметра?

— Може би.

Това е всичко, което ще спечеля от този свидетел — увъртания и дребни отстъпки.

— Но говорим за максималното разстояние, нали? — започвам да го притискам аз.

— Навярно.

Поглеждам го втренчено.

— Да — казва той.

— Имаше ли обгаряне по сакото й?

— Да, имаше леко обгаряне.

— Това не говори ли за много по-близък изстрел, отколкото допускате в досегашните си показания?

— Както казах, преценките за разстоянието са приблизителни.

— Не е ли възможно жертвата да се е борила за въпросното оръжие?

— Какво точно имате предвид? — пита той.

— Докторе, открихте ли барутни следи по ръцете на жертвата?

— Рани при самоотбрана — казва Морис. — Това може да се очаква, ако е вдигнала ръце да се предпази в момента на изстрела.

Отново прелиствам доклада, а той ме гледа от свидетелското място през дебелите лупи.

— Докторе, сложихте ли торбички върху ръцете на жертвата?

— Не.

— Защо?

— Не сметнах за необходимо.

— Не е ли обичайна процедура при разследването на убийства да се привързват около китките на жертвата найлонови торбички, за да бъдат запазени евентуални следи под ноктите?

— Понякога — казва Морис. — Зависи от престъплението.

— Разбирам. Лично вие при какво престъпление ще използвате такива торбички?

Той се замисля.

— Убийство при изнасилване. Под ноктите може да има кожа и косми.

— Друго?

Той се озърта.

— Убийство с нож, когато може да е имало борба. За оръжието.

— И още?

Той поклаща глава. Изчерпал е готовите отговори.

— Не е ли факт, докторе, че правилната процедура изисква да се покриват ръцете на жертвата буквално при всяко убийство, за да не бъдат заличени евентуални улики?

— Някои хора го правят — казва Морис. — Въпрос на преценка.

— Така ли? Значи всичко зависи от вашата преценка?

Той кимва.

— И все пак според вашия доклад по ръцете на жертвата са открити следи от барут?

— Както казах, защитно движение от нейна страна.

— По опакото на китката? — питам аз.

Това го кара да млъкне.

— Обичайно ли е при защитно движение жертвата да вдигне ръка с длан към себе си?

— Възможно е, ако няма време — казва той.

Аз удрям с доклада по подиума.

— Не е ли факт, докторе, че барутните следи, които открихте по дясната ръка на убитата, съвпадат с възможността тя да е държала оръжието? Че открихте следи и по другата й ръка и че двете ръце са били върху пистолета в момента на изстрела.

Райън скача на крака.

— Възразявам, ваша светлост. Няма никакви доказателства, че става дума за самоубийство.

Ето че обвинителят сам пося семето на съмнението. Бързам да се възползвам.

— Не съм казвал подобно нещо. Но след като обвинението засегна този въпрос, в случая има точно толкова признаци за самоубийство, колкото и за убийство.

Райън удря с юмрук по масата.

— Възразявам.

— Съдебните заседатели да не взимат предвид последната забележка — казва Пелтро. — Мистър Мадриани, не желая да слушам повече за това.

— Да, ваша светлост.

— Настоявам въпросът да бъде отхвърлен — казва Райън.

— Какъв беше въпросът? — пита съдията.

— Попитах свидетеля дали барутните следи по ръцете на жертвата съвпадат с възможността тя да е държала оръжието.

— А аз протестирам — казва Райън. — Въпросът подсказва извод, който не се подкрепя от доказателствата.

— Какъв извод? — питам аз кротко.

Той ме поглежда свирепо. Не иска да затъне още по-дълбоко с обяснения пред заседателите. Знае, че се насочвам към пистолета на Суейд.

Пелтро ни махва да се приближим и дава почивка на заседателите. Те се изнизват един по един, следвани от пристава.

— Каква е тази препирня?

Пелтро оглежда Райън от подиума. Няма представа накъде бия, защото се отказах от встъпителна реч. Трябваше да го сторя, за да си спестя споменаването на Онтаверос с надеждата, че тепърва ще открия доказателства.

— Той се мъчи чрез моя свидетел да вкара пистолета в ръцете на жертвата — обяснява Райън. — Няма никакви доказателства, че се е застреляла.

На първия ред двама репортери проточват шии над парапета да разберат какво става. Пелтро ги забелязва и размахва пръст.

— Май ви се иска да пийнете по едно кафе навън.

И конкуренцията да им заеме местата? В никакъв случай! Двамата бързо се облягат назад.

Пелтро ме поглежда.

— Има доказателства — казвам аз, — че жертвата е притежавала пистолет. Калибър .380.

Веждите му подскачат. Той се озърта към обвинителя.

— Няма абсолютно никакви признаци да го е носила по време на убийството — казва Райън.

— Твърдите ли, че с това оръжие е извършено убийството? — пита ме Пелтро.

— Смятаме го за възможно, ваша светлост.

— Оспорвате ли, че е притежавала пистолет? — обръща се съдията към Райън.

— Не, ваша светлост.

— Открихте ли пистолета? Нейния, искам да кажа.

Райън поклаща глава.

Пелтро е чул каквото му трябва. Обляга се назад.

— Ще разреша въпроса — казва той и ни махва да си вървим по местата.

Довеждат заседателите. Изглежда, тия дни ще им се събере доста движение.

— Доктор Морис, ще ви попитам отново. Не е ли факт, че барутните следи по ръцете на жертвата съвпадат напълно с възможността да е държала пистолета?

— Възможно е — казва свидетелят. — Нещата не са съвсем ясни.

— Чудесно. Да се спрем върху дясната ръка. Известен ли ви е терминът „обратна струя“ при изстрел?

— Мисля, че да.

— И как ще изтълкувате този термин?

— Че когато някой държи пистолет и стреля, част от барутния нагар отлита назад върху ръката му.

— И къде точно пада? Върху дланта ли?

— Не.

— Защото дланта е стисната върху дръжката, нали така?

— Да.

— В такъв случай къде остават барутните следи, докторе?

Той докосва дясната си китка между палеца и показалеца и плъзва пръст по-нагоре.

— По опакото на китката.

— А къде открихте барутни следи по дясната китка на жертвата? Не беше ли точно там?

— Донякъде — казва той.

— Благодаря, докторе.