Адвокатът

8

Задържам се в кантората до шест вечерта — имам доста натрупана канцеларска работа, трябва и да проведа няколко телефонни разговора. Слънцето се е спуснало зад огромните палми около „Дел Коронадо“ и прилича на яркооранжева плажна топка, привързана за хоризонта.

На връщане към дома срещам оживено движение по Ориндж Авеню и в двете посоки. Отбивам по задните улички и се прибирам за пет минути.

Гледачката е взела Сара от училище и колата й още стои отпред, когато пристигам. Дъщеря ми е на единайсет години, но според мен още й е рано да се шляе по улиците. Очаквам да зърна и синия форд на Сюзан, но не го виждам. Кой знае, може би още разпитва Джона.

Преди да отворя колата, Сара се втурва по стъпалата право към мен. Подир нея подтичва гледачката с чанта в ръка.

— Подранил си.

Сара ме прегръща с широка усмивка и усещам докосването на меката й буза по наболата ми брада.

— Мисля си, че не е зле да идем на кино довечера.

Очите й светват.

— Наистина ли?

— Ами да. Петък е.

Тя подскача с радостни крясъци.

— Какво ти се гледа? — питам аз.

— О, не знам. Чух, че давали някакъв много смешен филм.

Сара все още си пада по дърварския хумор. Нямам представа кога ще приключи този етап, но понякога тръпна при мисълта за следващия. Обичам детските мечти, които често искрят в очите й. Сякаш всяка възраст е ново вълнуващо приключение и честичко ми се иска да спра времето, ала то непрестанно ми носи радостни изненади. Някои приятели казват, че никак не ми завиждат — тепърва идвали ужасите на пубертета. Е, блажени са нищите духом. По-добре да не знам и да карам ден за ден.

— Защо не погледнеш програмата във вестника, докато се преобличам? — предлагам аз.

— Ще поканиш ли Сюзан?

— Не знам. Искаш ли?

— От теб зависи.

— Май ще е по-добре тази вечер да излезем само двамата.

Сара ме възнаграждава с най-широката си усмивка и по бузите й изникват трапчинки. Очаква я вечер с татко.

Грабвам от пощенската кутия следобедния вестник и преглеждам писмата. Всъщност писма почти няма, повечето са сметки.

Пеги Конъли ме чака до входа. Не знам възрастта й — може да е на двайсет и седем, а може и да наближава петдесет. Следва предучилищна педагогика в университета и Сюзан ме свърза с нея. Пеги изкарва пари за следването, като гледа децата на две-три семейства и прибира Сара след училище. Сара я приема едва ли не като втора майка. По цял следобед са заедно и се веселят — нещо, което рядко мога да предложа на дъщеря си.

— Значи ще се видим в понеделник по същото време?

— Да, като я доведеш от училище.

Пеги кимва, усмихва се и тръгва към колата си.

За по-малко от минута проверявам съобщенията от телефонния секретар. Първото е от някакъв търговец на алуминиева дограма; второто е от Хари, иска да му позвъня веднага щом се прибера. Струва ми се, че чувам шум от коли, сякаш е трябвало да се обади от уличен автомат. Сто пъти съм му казвал да си купи клетъчен телефон, но Хари не възприема новите технологии.

Набирам номера му. Никой не отговаря.

След няколко минути опитвам отново. Този път оставям съобщение: „Обажда се Пол. Получих известието ти. Извинявай, но не успях да се свържа. Със Сара ще ходим на кино. Жалко, че не можеш да дойдеш и ти. — Разсмивам се. — Ще позвъня, когато се приберем.“ После затварям телефона.

Десет минути по-късно вече съм по памучен панталон, поло и мокасини.

Сара влиза в стаята ми с вестник в ръка.

— Знаеш ли, мисля си, че е най-добре да отскочим до търговския център и да вечеряме там. Ще свършим тъкмо за филма.

— Тъй значи, а?

— Нали сам каза, че може да вечеряме навън.

— Пица със сирене и кока-кола. Любимото ми меню.

Сара се усмихва и ме поглежда, сякаш иска да каже: Така де, нали обеща.

— Как беше в училище?

— Добре.

— Какво правихте днес?

Докато се сресвам набързо пред тоалетката, аз наблюдавам Сара в огледалото. Лежи по корем на леглото, подпряла брадичката си с юмруци.

— О, нищо — отговаря тя с подчертана досада.

— Била си там шест часа. Все е станало нещо.

— Имахме контролно по математика.

— Колко изкара?

— Отличен.

Казва го уж между другото, сякаш не е станало нищо особено. Миналата година носеше доста незадоволителни бележки, докато не почнах да й отделям повече време. Обяснявах й не толкова основите на математиката, колкото че има мозък и ако го използва, непременно ще успее.

— Е, браво на теб.

Сара най-сетне е навлязла в периода, когато децата откриват връзката между учене и оценки, труд и възнаграждение. Не всички успяват да го разберат. А някои решават, че просто нямат сили да се борят. Вдигат ръце и се предават още преди началото на борбата.

Заресвам с гребена един кичур над челото си в стил от петдесетте години. Обръщам се и го показвам на Сара. Тя се разсмива. Не е трудно да я развесели човек.

— Голяма си скица — казва тя.

Връщам кичура на място.

— Дай да бягаме, преди да е звъннал телефонът — предлага Сара.

— Мъдра идея.

И двамата бързо излизаме.

Не съм от най-страстните поклонници на масовата трапеза. Баща ми изобщо не би я възприел. Той беше от епохата преди заведенията за бързо хранене. Но тази вечер двамата със Сара седим под просторния свод на търговския център, а около нас още стотина родители и дечурлига режат пици с пластмасови ножове. Сара предпочита лицата само със сирене, което и на вид, и на вкус напомня разтеглена бяла гума. Никакви зеленчуци. Дори магданоз. Зеленото е отрова.

Вечерята ни отнема цели десет минути. През следващите двайсет висим на опашка пред касата, ръсим се здравата за билети и каквото ни е останало, хвърляме го за пуканки. Филмът се оказва кримка с толкова движение и смяна на кадрите, че едва не хващаме морска болест, а звуковите ефекти могат да вдигнат и мъртвец от гроба. При тая цена на билетите би трябвало поне да раздават тапи за уши.

Най-сетне се унасяме във фантазии. Сара усилено дъвче пуканки, а аз отмятам глава назад и опирам колене в предната седалка. Тъкмо съм се увлякъл, когато някой ме потупва по рамото. Подскачам и до ухото ми се раздава шепот:

— Пол.

Обръщам се. Хари.

Жената до мен го поглежда раздразнено.

— Моля ви, господине, мъча се да гледам филма.

Притиснат между редовете, той стои пред нея, може би дори върху пръстите на краката й.

— Извинете. Спешен случай.

— Защо не идете да го обсъждате навън?

— Мъча се — отговаря задъхано Хари. — Пол, трябва да поговорим.

И той махва с ръка към изхода. Сара ме поглежда и извърта очи към тавана, сякаш е знаела, че точно така ще стане.

Потупвам я по коляното.

— Спокойно, скъпа. Веднага се връщам.

— Да бе.

Прескачайки хората, аз се измъквам от реда и тръгвам след Хари към изхода. Вместо да спре зад вратата, той продължава към фоайето.

— Защо да не поговорим тук?

— Защото не съм сам — казва Хари. — Имаме проблем. Ченгетата са открили Суейд. Преди няколко часа.

— Какви ги говориш?

— Мъртва — добавя Хари.

— Какво? Как?

— Не знам подробности. Но бас държа, че не е сърдечен удар.

— Кога е станало?

— Не знам. Късно следобед. Или рано привечер. Още не са наясно. Открили трупа преди няколко часа. Но има и по-лошо.

— Казвай направо.

— Не знам къде е Джона.

— Нали беше с теб? В службата на Сюзан.

— Не, за съжаление. Точно за това те търсих по телефона. Джона изхвръкна от кабинета на Маккей само няколко минути, след като пристигнахме. Един от нейните адвокати подкрепи твоята теза, че само едно голословно твърдение не стига, за да привикат Суейд в съда. И каза на Джона, че с нищо не могат да му помогнат. Джона кипна. Надрънка цял куп неща, дето не са за казване. После си тръгна. Беше побеснял.

— По дяволите.

— Съжалявам.

— Не си виновен. Трябваше да дойда и аз.

— Нищо нямаше да направиш — казва Хари. — Повярвай ми. Когато старецът се разбеснее, само тояга по тиквата може да го укроти. Докато изскоча след него, вече беше изчезнал. Хвана такси и потъна вдън земя.

— По кое време беше това?

Хари се почесва по тила. Мисли напрегнато.

— Около два. Може би два и петнайсет. Когато се прибрах, позвъних на жена му. Не го беше виждала. Тогава вече почнах да се тревожа. Той каза доста необмислени неща. Нали го чу тази сутрин в кантората.

— Опита ли се да го потърсиш на яхтата?

— Опитах се. Нямаше го. И колата му е изчезнала.

— Значи е ходил да я вземе — казвам аз. — Тази сутрин го откарах до кантората. Колата му остана на пристанището. Смятах да го върна след разговора. Но в суматохата забравих.

Когато достигаме фоайето, разбирам защо е трябвало да дойдем. Само на педя от разпоредителя стои Сюзан заедно със своя инспектор Брауър. Сюзан кърши ръце и личи, че нервите й са опънати до скъсване.

— Каза ли ти Хари? — пита тя, щом ме вижда.

— Да.

— Опитах се да поговоря с него. Той не искаше нищо да чуе. Адвокатът му каза…

— Да, знам. Хари ми разправи. Как разбрахте за Суейд?

— Съобщиха го по радиото — намесва се Брауър. — На полицейската честота. Чух го в колата си.

— Кога? По кое време?

— Господи, нямам представа. — Брауър поглежда Сюзан. — Връщах се от посещение в източния район. Трябва да е било пет и половина. Или шест. Обадих се в службата от колата. Поговорих със Сюзан… с мис Маккей, искам да кажа. Попитах я дали е чула. Много се изненада.

— Не знам дали вече е стигнало до журналистите — казва Сюзан.

— Споменаха ли нещо за причината на смъртта? — обръщам се аз към Брауър.

— Когато ги чух, още не знаеха дали е мъртва — отговаря той. — Викаха линейка. Според предварителния доклад приличало на огнестрелна рана.

— Обадих се у вас — казва Сюзан. — Нямаше те. Тогава позвъних на Хари. Той тъкмо беше изслушал твоето съобщение и каза, че си на кино. Къде е Сара?

— Вътре.

— Искаш ли да остана при нея? Да я отведа у вас?

Замислям се. Сара ще бъде разочарована, но просто нямам друг избор.

— Би било чудесно, благодаря. — Дръпвам Хари настрани, за да не ни чуват Сюзан и Брауър. — Бягай при яхтата на Джона и не мърдай оттам. Ако се появи, търси ме по клетъчния телефон. Нали помниш номера? Добре. И не се приближавай до него.

Хари ме поглежда.

— Смяташ ли, че…

— В момента и аз не знам какво смятам. Ще позвъня на Мери да питам дали се е прибрал.

— Спести си парите — казва Хари. — Преди пет минути й се обадих от улицата. Няма го. Цял ден не се е мяркал.

— Ха така! Каза ли й какво е станало?

— Не. Реших, че е излишно да я тревожа.

Млъквам за момент и се замислям.

— Суейд имаше милион врагове. Защо пък да е точно нашият клиент?

— Кажи го на Брауър. Нали му виждаш физиономията. Освен това, ако Дракона наистина е извършил някоя глупост, ако си е изпуснал нервите в разговор със Суейд, представяш ли си го как ще се прибере? Побеснял, стреснат, объркан… Един господ знае какво може да се случи.

И двамата мислим едно и също. Неведнъж се е случвало — убийство, после самоубийство.

— Е, какво да правя? — пита Хари.

— Забрави яхтата — казвам аз. — Позвъни още веднъж у тях. Ако се е прибрал, веднага ми съобщи. Аз ще съм с Брауър. Ако го няма, кажи на Мери, че трябва спешно да се видим в кантората.

— По това време?

— Не бива да стои там, докато не разберем какво става. Предложи й да я откараш. Ако си сигурен, че Джона не е там, влизай направо. Прави каквото щеш, само я измъкни от къщата. Бързо. Отведи я в кантората и чакай. Баламосвай я както можеш. Кажи, че ще дойда всеки момент. Ако има някакви въпроси, аз ще обясня после всичко на Джона.

— А ти къде отиваш? — пита Хари.

— След като не знаем къде е клиентът ни, ще питам Брауър дали иска да ме придружи до ателието на Суейд. Може би с негова помощ ще успея да мина през полицейските заграждения.

— Защо?

— За да разбера какво става, по дяволите.

— Можем ли да помогнем? — обажда се Сюзан, която е пристъпила по-наблизо и чува последните думи.

— Тръгвай — нареждам аз и тупвам Хари по гърба. После се обръщам към Сюзан и Брауър. — Можете.

Вадя от джоба си билета за кино и го подавам на Сюзан. Ръцете й треперят. Тя ме прегръща и за миг плъзва устни по бузата ми.

— Дано всичко да е наред. С мистър Хейл, искам да кажа. Сигурна съм, че той няма нищо общо. След киното ще взема Сара у нас. Оставих момичетата с гледачка. Могат да си поиграят.

Благодаря и поглеждам часовника. Вече е осем и двайсет. Бързо се справям с Брауър. Плахите опити за възражения биват смазани от Сюзан, която му заповядва да помогне по всякакъв начин. Чудесно е да имаш жена със собствена полицейска организация.

Двайсет минути по-късно аз седя до Брауър, докато колата му спира на същия паркинг, от който днес наблюдавах забавленията на Суейд с бездомника.

Междувременно са станали толкова много неща, като че е минал цял месец.

Ченгетата сякаш имат шесто чувство, някакъв особен нюх, който ги влече към местата на насилствена смърт, както магнитът привлича желязото. Ако е на по-малко от стотина километра, пристигат за нула време. Кварталът прилича на рокерско сборище. Навсякъде гъмжи от моторизирани ченгета с ботуши и кожени якета.

Гледката напомня кадър от фантастичен филм. Паркингът срещу ателието на Суейд е пълен с мигащи лампи — патрулни автомобили, линейки и дори пожарна кола. По всички пресечки наоколо стърчат дежурни ченгета. Колите пъплят едва-едва по Палм Авеню, шофьорите се озъртат отвътре. Любопитни хлапета тичат да видят какво е станало.

Отсреща цялото ателие на Суейд е опасано с жълта полицейска лента от ъгъла на Палм Авеню до съседската ограда край задния паркинг. Тук също гъмжи от цивилни и униформени полицаи, но повечето са извън периметъра.

— Остави приказките на мен — казва Брауър.

— Разбрано.

— Ама че лудница — промърморва тихичко той и поклаща глава, докато излиза от колата.

Не е много щастлив, че като водач на адвокат ще трябва да вкара врага в собствения си лагер. Аз излизам отдясно и заедно тръгваме през хаоса от ченгета, журналисти и телевизионни коли с щръкнали към небето сателитни чинии. Минаваме на отсрещния тротоар.

Точно до жълтата лента е паркирана голяма синя камионетка с грамадни бели букви отстрани:

Задните врати са отворени и до тях дежури полицай.

— Полицейско управление, Окръжна лаборатория по криминалистика — прошепва Брауър.

— Виждам ги.

— Щом са дошли, сто на сто не е естествена смърт.

Докато се приближаваме, експертите не ни забелязват, улисани в оглед на мястото.

Голямата синя кола, с която видях Суейд да пристига тази сутрин, е паркирана на същото място. Под ярките светлини на прожектори двама мъже и една жена са се привели отляво над задната броня. Единият мъж снима с видеокамера. Край задното колело зървам да се подава дамска обувка с високо токче. Останалото не се вижда.

— Джони Брауър. Какво те води насам в такава нощ?

Дрезгавият глас принадлежи на едър униформен полицай с усмихнато възпълно лице и биволски плещи със сержантски нашивки върху тях. Той стои до лентата и дружелюбно протяга ръка на Брауър.

Аз стоя плътно до своя водач, за да мога да го последвам, ако премине в забранената територия.

— Само гледам да не изпотъпчете следите, момчета — казва Брауър. — Сам, запознай се с Пол Мадриани. Пол, това е Сам Дженсън, едно от най-свестните ченгета в Сан Диего.

Сам ми подава ръка и леко повдига вежда, сякаш няма нищо против Брауър, но за мен не е толкова сигурен.

— Просто минавахме и реших да погледна — казва Брауър. — Какво става?

— Готвят се да вдигнат трупа — обяснява Дженсън. — Крайно време е, мен ако питаш. — Той се полюшва от пети на пръсти. — Тая работа съсипва краката, ще знаеш.

— Чак сега ли го научи? — подхвърля Брауър.

— Е, ние, истинските ченгета, си изкарваме хляба с пот на челото. Не като някои мои познати. Моля ви се, мистър полицай, не ме удряйте с тази линийка.

Дженсън поглежда Брауър, после ми намига и избухва в гърлен смях.

— Ще го имам предвид следващия път, когато ме викнат да оправям семейни караници — казва Брауър. — Нека първо влезе някое от истинските ченгета.

— Така де, като стане напечено, все ние сме на мушката.

— Е, какво става тук? — пита Брауър.

— Май са я очистили тъкмо като е напускала работа. На две крачки от задния изход.

— Не е много приятен начин да приключиш деня.

— Прав си.

— И какво смятат?

— Сигурно е грабеж — казва Дженсън. — В момента изследват мястото педя по педя. Но не са открили оръжието. Поне засега.

— Как е станало? — пита Брауър.

— Малокалибрен куршум. Тъй разправят от Бърза помощ. Те дойдоха преди нас и сигурно са изритали скапания пищов чак до другата пресечка. Нали ги знаеш какви са. Дай им само да изпотъпчат следите. Докато пристигнем, вече никой не знае кое къде е било. Търсиш огнестрелна рана, а тия диванета да вземат да направят трахеотомия точно на същото място.

— Ти май предлагаш да премахнат Бърза помощ.

— Добра идея — кимва Дженсън. — Една катафалка върши същата работа.

— Кой се е обадил?

— Съвестна гражданка с клетъчен телефон. Някакъв алкохолик изскочил пред колата й. Бог знае защо е спряла. Да го видиш само… — Дженсън се ухилва и оглежда първо наляво, после надясно, докато най-сетне открива каквото търси в една от паркираните патрулни коли. — Ето там. Прилича на беглец от колония за прокажени. Не посмях да надникна под дрипите. Носът му се е разкапал. Заръчах да го вкарат в колата на Джаксън, щото в моята не давам и да припари.

— Хубаво е да си началник — казва Брауър.

— Адски си прав.

Докато Дженсън и Брауър продължават да зяпат насам-натам, аз оглеждам човека в патрулната кола. Сенките са плътни и различавам само неясен силует. Но пазарската количка край задната броня на автомобила разсейва всички съмнения. Едва ли може да има друга подобна със същото изкривено колело и същия комплект съкровища в найлонови торбички, които видях днес пръснати по тротоара.

— Видял ли е нещо? — пита Брауър.

Дженсън свива рамене.

— Дай да го кажем по друг начин. Ако аз бях убиец, точно за такъв свидетел щях да си мечтая.

— Има ли вероятност той да е извършителят? — намесвам се аз.

— Само ако е имало кой да му сложи пръста върху спусъка и да обясни, че оная дупка отпред не е гърлото на бутилка. Не ми се вярва да стои начело в списъка на заподозрените. Две от момчетата трябваше да го отнесат до колата. Инак имаше да се влачи до утре.

— Няма ли други свидетели? — пита Брауър.

Дженсън поклаща глава.

— Засега не сме открили, но нощта е пред нас.

Докато разговаряме, към жълтата лента се приближава мъж по риза и с разхлабена вратовръзка. На ръцете си носи бели хирургически ръкавици и Дженсън му повдига лентата, за да мине отдолу, без да прикляка. В едната си ръка държи две малки хартиени пликчета, в другата — найлонова торбичка за веществени доказателства.

Дженсън изгаря от любопитство.

— Какво си намерил, Вик?

— Гилза.

Криминалистът повдига торбичката. От няколко крачки едва различавам вътре гилза от малокалибрен патрон.

— Калибър .380 — пояснява той. — Ситно, но върши работа. От упор. Открихме гилзата до трупа. Сигурно се е била заплела из дрехите. Паднала е, когато убиецът е изхвърлил трупа.

— Как тъй „изхвърлил“ — пита Брауър.

— Според нас тя е седяла заедно с убиеца в кола, паркирана тук, отсреща. Онзи я е застрелял вътре, после е изхвърлил трупа и е потеглил. — Той махва неопределено с ръка. — Нататък по уличката.

— И как го разбрахте? — пита Дженсън.

— Намерихме върху тялото изсипани фасове от автомобилен пепелник.

— Какви са?

Вик отваря хартиения плик, внимателно бръква вътре и бавно изважда две угарки.

— Има червило по тях — казва той. — Ето тук. Май съвпада с онова в чантата на жертвата. А и цигарите са като нейните.

— Значи намерихте чантата?

— А в нея портфейл с почти двеста долара в брой, ключове и цяла камара кредитни карти.

— Дотук с теорията за обир — казва Дженсън.

— Така изглежда. Но убиецът е оставил и още нещо.

Техникът пуска угарките обратно в плика, после отваря другия и бръква вътре. Този път вади нещо по-голямо, кафяво и цилиндрично — остатък от изгасена пура.

— Може да открият захапка — казва той.

Има предвид следи от зъби, чрез които криминалистите биха могли да намерят собственика на пурата.

Подозирам, че лабораторията ще работи цяла нощ по въпроса. Сигурен съм, че и Брауър си мисли същото.

Засега той просто ме гледа като живо олицетворение на човешките тревоги. Бръкнал е под сакото и опипва джоба на ризата си, където лежи пурата, която му подари Джона днес по време на разговора в кантората.