Адвокатът

4

Един месец след преселването на юг си купих стар джип CJ–5 от началото на осемдесетте години, а Хари го кръсти Скокливата Лина. Предишният собственик, някакъв хлапак с техническа дарба, не бе давал и прашинка да падне върху двигателя, тъй че работеше като часовник. Късото разстояние между осите правеше колата невероятно маневрена — можеше да направи завой върху монета от десет цента. Не я взех за пътешествия из пущинаците, а защото беше лесна за паркиране, твърде ценно качество в един претъпкан с автомобили щат.

През топлите месеци свалям гюрука отгоре, но оставям платнищата отстрани и отзад, та вятърът да развява косата ми. Така по-лесно забравям, че вече имам по някой и друг прошарен кичур в перчема. Може би карам второ детство. Кой знае? Важното е, че моторът бучи и колелата се въртят.

Минали са четири дни след разговора ми с Хари и тази сутрин се нося покрай Силвър Странд на юг към Импириъл Бийч.

Днешната мисия е едно от ония безплодни занимания, които влизат в противоречие със здравия разум, но все пак трябва да бъде изпълнена, за да си дойде всичко на мястото.

Отбивам в търговската зона край Палм Авеню и с рязък завой се вмъквам в едно от свободните места за паркиране. Целта ми е малката сграда отсреща — старо белосано здание с фасада към булеварда.

Без да напускам Скокливата Лина, аз оглеждам невзрачната уличка и малкия паркинг зад копирното ателие. Задната врата е закрита с масивна желязна решетка и близо до нея има три запазени места за коли на служители. Уличката продължава до следващата пресечка. Върху тротоара се мъдри грамаден контейнер за смет, чийто ъгъл стърчи застрашително пред платното, а наоколо се валят купища боклук, сякаш наемателите на сградата нямат много добър мерник. Това ателие е царството на Золанда Суейд.

Позната картинка — едно от ония заведения, където машините бълват ксерокопия като картечници, а срещу скромна такса можеш да си наемеш и частна пощенска кутия. Интересен допълнителен щрих за жена със свой собствен вариант на програмата за защита на свидетели.

Облегнат назад, аз пия кафе от картонена чашка и се чувствам като последен глупак, задето изобщо предприех този опит. По всичко личи, че прилагателни като „благоразумна“ и „обективна“ нямат нищо общо със Зо Суейд.

И все пак това е един от уроците, които научаваш в адвокатската практика: не сториш ли нещо, съдията непременно ще те погледне в очите и ще попита защо. Суейд може да е най-зловредната мъжемразка и феминистка на континента, но ако я отмъкна в съдебната зала без опит да се споразумеем, нейният адвокат сто на сто ще ме притисне към стената с въпроса: Защо не благоволихте да я попитате, преди да пишете призовки и да прахосвате ценно съдебно време?

По Палм Авеню профучават коли, тук-там се мяркат пешеходци. Някакъв дрипав алкохолик тика по уличката зад копирния център количка за пазаруване с цялото си имущество. Влачи се едва-едва, без друга цел, освен да опразни едно пространство и да запълни друго. В неговия свят движението не е пътешествие, а занимание.

Вече е отминал задната врата на ателието и пъпли към паркинга с бързината на охлюв, когато изневиделица изскърцват гуми, една грамадна лъскавочерна кола отбива стремглаво от Палм Авеню, прескача ъгъла на тротоара и нахлува в уличката.

Шофьорът изобщо не си прави труд да натисне спирачките; стоповете дори не примигват. Колата връхлита върху бездомника, който едва успява да отскочи в последния момент.

Вместо него пострадва имуществото му. От жестокия удар количката отхвръква в едната посока, човекът полита в обратната.

По тротоара се разпиляват найлонови торбички, пълни с мизерни съкровища. За момент скитникът изчезва от погледа ми и аз се питам дали не е под колата. После чувам иззад нея провлечен пиянски глас:

— Що не вземеш направо да ме прегазиш ма?

— Дадено.

Звънкият, кристално ясен глас долита през открехнатото странично стъкло, докато колата завива към паркинга и спира точно зад ателието.

За един миг се възцарява покоят на стопкадър. Колата е неподвижна, човекът лежи възнак на тротоара, вещите му се валят наоколо като в някаква постмодернистична картина — Замразеният хаос.

Всичко трае само част от секундата, сетне лявата предна врата на колата се отваря и разрушава магията. Отвътре излиза жена и затръшва вратата, после минава зад автомобила. В нея няма и капка колебание, угризение, съчувствие или тревога, че човекът може да е тежко ранен. Нали все още е в състояние да пълзи.

С широкополата си шапка тя сякаш е слязла направо от страниците на „Вог“ — дамата от хасиендата. На прилепналите й черни панталони би могъл да завиди всеки тореадор. Закопчано догоре рокерско яке пристяга пищната гръд; както се е привела над багажника, липсва й само меч, за да заприлича на матадор.

Тя оглежда резултатите от деянието си. Има хубава фигура; всички извивки са точно където трябва. Златните й бижута — обици и гривна — проблясват под слънчевите лъчи. От такова разстояние не мога да преценя възрастта, но определено изглежда в добра форма.

Скитникът вече се е надигнал на четири крака, набира злоба и глухо мърмори някакви епитети. Трудно му е да стане. Едва ли някога ще ми се случи да видя по-драстичен случай на умишлено пътно произшествие.

Той пълзи на лакти и колене. От устата му се лее поток нечленоразделни думи, немощен опит за сквернословие, но едва ли някой би сметнал това за заплаха, освен може би някой друг малоумен, тотално спиртосан алкохолик.

Човекът спира пълзенето и за по-убедително размахва из въздуха среден пръст, но движението не е в такт с думите. Пиянско чувство за ритъм.

Жената пъхва дясната си ръка в голямата чанта, която носи на рамо. Не я вади и аз се питам какво ли има там.

Бездомникът ръси псувни. Поне така предполагам, защото всяка втора дума е „кучка“. Останалото не схващам.

— Хайде — казва тя. — Ставай. Можеш да го направиш.

Напрегнала се е цялата, сякаш иска да изправи човека от разстояние. Подканва го с извитите пръсти на свободната си ръка. Другата остава заровена в дълбините на чантата.

Той се напъва да стане.

— Да. Точно така. Ставай. Ела да ме сриташ по задника. Нали си мъж. Можеш да го направиш.

Най-сетне той стои прав, прегърбен и неуверен. Залита насам-натам, продължавайки да фъфли цялата си енциклопедия от епитети. Настава мигът на истината, жената напряга лакът.

Ненадейно в очите на скитника просветва светкавично изтрезняване. Мръсните думи секват — доказателство, че дори един изпепелен от пиячката мозък може да долови близостта на смъртта. Коленете му се подкосяват. Той отново тупва по задник на десетина метра от нея и ошашавено гледа нагоре, сякаш задава безмълвен въпрос: Как се озовах тук?

Тя поклаща глава не толкова от презрение, колкото от разочарование, после изважда връзка ключове. Отправя се с широка крачка към задния вход, вече без да обръща внимание на алкохолика, и се заема да отключва като тъмничар — първо стоманената решетка, после вратата зад нея. След броени секунди кошмарната сеньорита изчезва в сените на ателието си.

Ако все още имам някакви съмнения кого съм видял, разсейва ги номерът на колата, върху който е изписано със сини букви на бял фон: ЗОЛАНД. Звучи като име на някаква тайнствена държава, но е по-скоро душевно състояние. Империя на мрачен дух в мрачни одежди.

Предполагам, че няма смисъл да чакам. По-добре да атакувам, докато е главозамаяна от триумфа. Оставям кафето на пода пред дясната седалка, излизам навън и затръшвам вратата на джипа. Докато крача напред, из главата ми се въртят въпроси. Дали е имала пистолет в чантата? Би ли го използвала? Никога не ще узная. Може би ако й се беше отворил шанс да застреля онзи пияница, щеше да е толкова опиянена, че да каже къде крият Аманда. Може би. Във всеки случай определено бих имал късмета да стана свидетел на тежко престъпление.

Тръгвам по пресечката и завивам зад ъгъла бавно, за да й дам време да отвори. Когато стигам до целта, предната врата все още е заключена и лампите вътре не светят, макар че я виждам да се движи в сенките зад тезгяха.

Доколкото мога да различа, разрязва пликове и преглежда пощата. Почуквам по стъклото и тя надига глава.

— Затворено.

Повече не я интересувам. Пак се навежда над пощата.

— Според надписа трябва да е отворено — подвиквам аз през вратата, върху която е обявено работното време: „8:00–17:00“. Вече наближава девет. Соча първо часовника си, после надписа на стъклото.

— Казах ви, затворено е. Чукам отново.

Този път тя надига глава с нескрито раздразнение, оглежда ме, после взима чантата си от тезгяха, премята я през рамо и пъхва ръка вътре. Възмутено заобикаля тезгяха, отключва отвътре и открехва вратата съвсем малко, без да сваля веригата.

— Не разбирате ли от дума? — пита тя.

Ръката й все още тъне нейде из мрачните дълбини на чантата. Подозирам, че в момента живея далеч по-рисковано, отколкото бих желал.

Пъхвам през процепа визитна картичка и усърдно изобразявам любезна усмивка.

— Мога да кажа, че съм адвокат на човека, когото прегазихте преди малко на улицата, но това ще е лъжа.

Тя изчита внимателно картичката.

— Какво искате от мен?

— Бих желал да поговорим.

— За какво?

— Не обичам да разговарям на тротоара.

— Боя се, че няма да имате по-добра възможност — отсича тя. — За кого от онези извратени побойници работите?

— За никого. Просто търся информация.

— Елате друг път. Или най-добре не си правете труда. Тя посяга да затвори вратата.

— Може да се окаже, че имаме нещо общо.

— И какво е то?

— Бейли — казвам аз.

Краткото име я кара да застине намясто. Вратата все още е открехната съвсем мъничко. Тя ме оглежда, мъчи се да открие познати черти, но не успява. Колебае се за момент. Нерешителност. Как да постъпи? Едната й ръка все още е в чантата, другата държи ключалката.

— Какво знаете за Бейли?

— Знам, че е бил ваш син.

— Всеки може да узнае името на сина ми.

— Знам, че е загинал при подозрителни обстоятелства, вероятно по вина на бившия ви съпруг.

Тази подробност не е споменавана в печата, макар че по онова време Суейд беснеела и вдигала шум до небето. Сюзан ми разказа остатъка от историята.

— Вероятно е неуместна дума — казва Суейд.

Така или иначе, не са го осъдили, но усещам, че не му е времето да споря.

— Искам това да не се случи отново — казвам аз.

Вълшебните думи действат като „Сезам, отвори се“. Тя ме оглежда продължително и лицето й сякаш говори: Какво пък, дума дупка не прави. Плъзва ръка по вратата и сваля веригата.

— Влезте.

Знам, че ако й кажа защо съм тук, ако спомена името на Джона, изобщо няма да прекрача прага. Освен това става дума за дребна, благородна лъжа — въпрос на степенуване. Не се съмнявам, че поне един от любовниците на Джесика проявява същите склонности като бившия съпруг на Суейд и крие същите заплахи за Аманда Хейл.

Тя излиза навън и оглежда улицата първо в едната посока, сетне в другата. После залоства вратата зад нас.

— И тъй, какво знаете за Джералд? — пита тя.

Ръката й още е пъхната в чантата. Подозирам, че лежи небрежно на дъното като змия, готова да атакува.

— Носят се слухове, че е виновен за смъртта на момченцето.

— Това ли дойдохте да ми кажете? Слухове!

— Синът ви е загинал преди дванайсет години.

— За убийството няма давност — отвръща тя.

Очевидно същото важи и за отмъщението.

Бившият съпруг на Суейд се казва Джералд Лангли. В момента е зад решетките.

— Знам, че ви е пребивал. Че е бил жесток към детето. И че момчето е загинало при крайно съмнителни обстоятелства.

— А откъде знаете всичко това?

— Да речем, че имаме общи познати.

Тя ме оглежда от глава до пети, после прави знак да влезем навътре в ателието. Най-сетне изважда ръка от чантата.

Лампите все още не светят. Голямата копирна машина зад тезгяха е студена като замръзнала тухла. Върху плота лежат писма, някои отворени, други все още в очакване на оставения до тях остър нож за разрязване на пликове. Суейд слага чантата на тезгяха и поема ножа. Нито за миг не остава без оръжие.

— Кои са тези общи познати? — пита тя.

— Не съм упълномощен да ги разкрия.

Очевидно заинтересувана, тя се напряга да съобрази кой би могъл да знае тези интимни подробности от нейния живот и при това да се трогне поне дотолкова, че да ги разкаже на някакъв непознат.

— Какво искате?

— Както казах, да поговорим. Надявам се да ми помогнете.

Внезапна мисъл я кара рязко да вдигне глава.

— Стоп. Носите ли микрофон?

— Какво?

— Ясно го казах. Носите ли микрофон?

— Че защо да нося?

— Обяснението се състои от три буквички — казва тя. — ФБР. Ще разрешите ли да проверя?

Без да чака отговор, Суейд излиза иззад тезгяха и започва да ме опипва около колана и отзад по кръста. В другата ръка продължава да стиска ножа.

Накрая се отдръпва, но погледът й е все тъй предпазлив и подозрителен.

— Чист сте.

Казва го така, сякаш не знам. Като че някой космически пришълец може да е вградил микрофон в тялото ми, без да усетя. Изглежда, Суейд живее в някакъв свой въображаем свят.

— Феберейците страшно обичат да ми тровят живота — казва тя. — Паркират отпред. Наблюдават с бинокли. Мъчат се да разчетат по устните какво говоря.

Чудя се дали има развинтена фантазия, или федералните наистина са се захванали с нея.

— Не работя за ФБР. Единствената ми грижа е едно малко момиченце. Мисля, че в момента го заплашва опасност. Вярвам, че можете да помогнете и след като изслушате фактите, ще пожелаете да го сторите.

Тя ме гледа така, сякаш става дума за сивото ежедневие. Още един час работа, още едно спасено дете. Дотук определено приличам на човек от нейните кръгове.

— Имате клиентка?

— Да.

— Разкажете ми за нея.

Ето го първото затруднение.

Спасява ме остро почукване по стъклената врата зад нея. Виждам отвън някакъв тип с дебела папка под мишница. Той гледа втренчено Суейд и чука с ключ по стъклото.

— Какво искате? — виква тя през затворената врата, без дори да се обърне.

Ако се съди по промените на гласа, в главата й май съжителстват множество личности. И сегашната явно принадлежи на някакъв зъл дух от преизподнята.

— Имам документи за копиране — долита отвън приглушеният отговор.

— Опитайте в „Кинко“.

— Ще ви отнеме само минутка — настоява онзи.

— Откъде знаете колко ще отнеме? Машината не е загряла. Не виждате ли табелката? Затворено е.

Човекът поглежда табелката, после работното време.

— Минава девет — казва той.

— Извинявайте. — Суейд се завърта и периферията на шапката профучава край мен като бръснач. Все още стиска острия нож за писма. — Какво става? Никой ли не може да чете в този град? Може би ще проумееш, ако ти натъпча това чудо в задника.

Още преди да е стигнала до вратата, натрапникът вече отстъпва заднишком и я гледа с разширени очи. Вероятно се чуди дали случайно не е почукал на портата към ада.

Тя щраква ключалката. Преди малко прегази човек на улицата, а сега се готви да намушка друг. Здравият разум ми подсказва да се измъквам, додето съм цял.

— Без грубости, госпожо. Исках само да копирам няколко документа.

— На това ли му викаш грубост? Грубост ти се прищяла, а? Ще ти дам аз една грубост.

Клетникът се е вторачил в острия връх на ножа. Когато вратата се отваря, той вече е по средата на улицата и препуска заднишком като футболен съдия преди наказателен удар.

Суейд грабва от тротоара сутрешния вестник и го запокитва след жертвата. Страниците с обяви се разхвърчават по вятъра.

Човекът се обръща и хуква да бяга.

— Нали ти казах, опитай в „Кинко“ — подвиква тя.

— Върви по дяволите — отвръща той в напразен опит да запази известно достойнство, докато подтичва по улицата.

— Да бе. Още един герой. — Тя прекрачва обратно в ателието и почти незабавно пита: — Казвате, че детето е в опасност?

— Да. Смятам, че е твърде вероятно.

— Какво е? Момче? Момиче? На колко години?

— Момиче. На осем. Най-сериозният ми проблем е, че трябва да го намеря.

— Как така да го намерите? Къде е?

— Не знам.

— Коя е майката?

— Майката има проблеми.

— Че кой ги няма? — отвръща тя.

— Осъждана е за сериозни престъпления.

— Така ли се запознахте с нея?

— Не съвсем.

— Слушайте — казва Суейд. — Нямам време за гатанки. Защо просто не ми разкажете всичко, та да бъдем наясно?

— Не съм изпратен от майката — казвам аз.

Тя трепва.

— Чакайте малко. Значи сте адвокат на бащата?

— Не.

Кратък миг на облекчение.

— Адвокат съм на дядото — уточнявам аз.

Тя ме поглежда отново и избухва в смях. Питам се дали няма да ме намушка.

— Знаех си. Носите ли призовка? Давайте я и се пръждосвайте.

— Не разнасям призовки. Има си хора за тая работа.

— Чудесно, тогава марш навън. Или искате да викна ченгетата?

— Излишно е. От какво се страхувате?

Тя придърпва чантата си по-близо.

— Във всеки случай не от вас.

— Много добре. Искам само да поговорим. По-лесно е да го сторим тук, отколкото в съдебната зала.

— За кого? Не и за мен — отговаря тя и ми хвърля поглед, какъвто съм срещал в някои кръчми от типове със строшени бутилки в ръцете.

— Нямате повод за враждебност — казвам аз.

Но очите й ясно подсказват, че това си е лично мое мнение. Явно не съм я очаровал.

— Имам клиент…

— Браво.

— Той иска само едно — да намери внучката си.

Тя мълчи и престава да ме гледа. Отново се заема с пликовете.

— По някаква странна причина моят клиент си е втълпил, че може да знаете къде е детето.

Суейд се е превърнала в каменен идол на презрението. По лицето й е изписано твърдото убеждение, че ако знаех нещо, щях да пристигна с полиция и призовка.

— Към тази мисъл го насочва фактът, че веднъж сте посетили дома му. В присъствието на дъщерята и внучката. Направили сте някои изявления, а скоро след тази среща детето е изчезнало заедно с майка си.

— Животът е пълен със съвпадения — казва тя. — Кажете, видял ли ме е вашият клиент да отвличам детето?

— Това е въпрос за пред съда. Надявам се да не стигнем дотам.

— Бас държа, че се надявате. Лично аз много обичам да ходя в съда. Толкова много превземки и церемонии. Толкова много лъжи. Печели, който има повече лъжесвидетели. Адвокатите са изплезили езици до пъпа. Направо удивително как винаги намират оправдания за една или друга постъпка на клиентите си. Или пък обясняват, че и да са направили нещо, няма значение. Да ви кажа ли колко пъти съм ходила в съда през последната година?

Не питам и тя си отговаря сама:

— Толкова много, че им изпуснах бройката. И всеки път свършва по един и същи начин. Като филм с лош край, който си гледал до втръсване. Все се надяваш поне веднъж да стане нещо хубаво, но така и не ти излиза късметът. Винаги изопачават нещата. Затова съм се заела с тая работа. Ако знаеха какво вършат, ако ги беше грижа, нямаше да присъждат родителските права на побойници и садисти. Естествено, при условие, че искат да вършат добро.

— Няма да споря — казвам аз. — Но този път ще си имате неприятности. Моят клиент е заможен. С дълбоки джобове. И ако го принудите, ще направи всичко възможно, за да превърне живота ви в ад.

— Ад. Щял да превърне живота ми в ад! — Очите й припламват като раздухани въглени. — Кажете на клиента си, че идвам право от ада и нося белези за доказателство. Повярвайте ми, той не би могъл да го намери дори с фенер и карта, та ако ще всички пътни знаци да сочат натам и сам дяволът да го води. Но му предайте, че вземе ли да се заяжда, на драго сърце ще го упътя.

Е, тогава наистина сам дяволът ще го води, минава ми през ума.

— Сега можете да си вървите — казва Суейд. — И на излизане гледайте вратата да не ви блъсне по задника.

Тя посяга към чантата и заравя ръка дълбоко вътре.

— Заплашвате ли ме?

— Изглеждам ли заплашителна?

— Не знам.

Точно това е целта й. Но любопитството надделява.

— Така и не ми казахте името на клиента си.

— Внучката му се нарича Аманда.

— Това не ми говори нищо.

Казва го тъй, сякаш изобщо не държи сметка за децата. Те са случайно явление във войната между Золанда и американското правосъдие.

— Моят клиент е Джона Хейл.

Лицето й грейва като фенер.

— Мистър Лотария. Защо не го казахте по-рано?

Ръката излиза навън. Чантата изчезва под тезгяха. Изведнъж Суейд се превръща в самата сърдечност. Обзема ме страх, като виждам подобна радост.

— Тъкмо му готвех нещо специално — казва тя. — Надявам се да обича славата.

Не се хващам на въдицата. Мълча.

Тя хлътва под тезгяха като дяволче на пружина. Чудя се дали не рови отново в чантата. Мярка ми се видение как получавам куршум в задника, докато прескачам прага. Но я чувам как си говори съвсем добродушно, докато разбутва някакви кашони и хартии.

— Къде съм я сложила? — мърмори Суейд. — Преди малко ми беше пред очите. По дяволите. О, ето къде била. — Тя изниква иззад тезгяха с голяма кутия, претъпкана с документи. — Вчера направих копията. Мислех да му запазя изненадата за утре. Но щом сте дошли чак дотук, защо да чакаме?

И тя ми подава две странички, скрепени с кламер.

За да не сбърка случайно някой, най-отгоре е отпечатано с грамадни букви: СЪОБЩЕНИЕ ЗА ПЕЧАТА. За справки — Золанда Суейд и нейният телефонен номер.

— Искам данъкоплатците да знаят кого подкрепят — казва Суейд.

Продължавам да чета.

В безграничното си високомерие и самочувствие Суейд е написала всичко това не като съобщение, а в стила на вестникарска статия, излагаща неоспорими факти, сякаш „Изчезналите жертви“ е някаква държавна инстанция, а клеветите срещу Джона — решение на Върховния съд.

— Сигурно се шегувате.

— И през ум не ми минава — отвръща тя.

— С какви доказателства разполагате?

— С клетвените показания на Джесика в писмена форма.

— Куп лъжи от устата на една завистлива и отмъстителна дъщеря — казвам аз. — Знаете, че тя се е опитала да изкопни пари от баща си, но той я е изгонил. Джесика се занимава с изнудване, а вие й помагате.

— Друго не съм очаквала от вас — казва тя. — Глашатай на мъжката тирания. Колко ви плаща Хейл?

— Аз пък мога да ви нарека самозвана екзекуторка. Можем да се обиждаме до второ пришествие, но това няма да промени истината.

— Истината е на наша страна — казва Суейд и вдига ръка като за клетва. — Макар че не се надявам човек като вас да я приеме. Четете нататък. Става още по-интересно.

— С какво друго разполагате, освен брътвежите на една затворничка и наркоманка?

— Бивша наркоманка — поправя ме тя. — Вече се е преборила с недъга си.

— Тя ли ви го каза? Добре, да речем бивша наркоманка, която иска пари. А каза ли ви, че е предложила да остави Аманда при родителите си, ако платят щедро?

Суейд не отговаря, но погледът я издава.

— Не ви е казала, нали?

— Лесно е да се хвърлят безпочвени обвинения.

— Да, например за тормоз и сексуално насилие над деца. Нека си го кажем направо: за всяко нещо на този свят първо бих изслушал Джона и Мери Хейл и чак след това дъщеря им.

— Знам за нейното минало — казва Суейд. — Чуйте сега какво знам още. Знам, че от много години насам всички инстанции в тази страна са се превърнали в параван за изстъпленията на хора като Джона Хейл. Мъже с влияние и пари. Клубът на старите момчета.

— Та вие не знаете за Джона Хейл нищо друго освен факта, че е спечелил от лотарията и дъщеря му обича да лъже.

— Знам, че властите не биха изслушали Джесика Хейл дори ако беше занесла в полицията видеозапис от изнасилването. Е, сега всичко ще излезе на бял свят. Хайде, четете.

Пак свеждам очи към текста.

— Не, не тук — казва Суейд. — На другата страница. — Тя нетърпеливо дръпва съобщението за печата от ръцете ми и преобръща листа. — Тук. Точно тук.

Натискът от ноктите й оставя бразда под думите.

— Кажете, не знаехте ли, че Джесика е представила тези обвинения на ченгетата още преди осем месеца? Както и на онази усойница Маккей от Службата за закрила на децата.

Името на Сюзан ме вцепенява за миг. Питам се дали Суейд не знае за нас двамата. Не, няма откъде да научи.

За пръв път чувам, че Джесика е отправила обвинения срещу Джона — естествено, ако Суейд казва истината. Бездействието на ченгетата не ме изненадва. Без съмнение Джесика е отишла при тях, те са надникнали в досието й, поразпитали са тук-там и са закрили разследването поради липса на доказателства. Не е нужно да си гений, за да проумееш, че една жена, току-що излязла от затвора и водеща борба на живот и смърт за родителски права, би казала каквото й хрумне, само и само да притисне противника до стената. И все пак се питам защо Джона не ми спомена нищо за обвиненията, ако наистина ги е имало.

— Джесика Хейл е наркоманка, която лъже от най-долни подбуди — казвам аз. — Никога не е искала от родителите си друго, освен пари. Затова е цялата шумотевица.

— Е, изглежда, че са се намерили и други кандидати прекъсна ме Суейд.

— Какво намеквате?

— Намеквам, че старецът ръси пари където трябва, та съдията да поомекне, а ченгетата да си затварят очите. Така стават тия неща.

— Джесика ли ви го каза?

— Не беше необходимо. Знам как работи системата, как загърбват собствените си правила, когато им е изгодно. А имам и доказателства. Можете да им го кажете.

— На кого и какво да кажа?

— Четете вестниците — отвръща тя.

Аз отново оглеждам съобщението, сякаш съм пропуснал нещо.

— Не, не там — казва Суейд. — В сутрешните вестници. Да не мислите, че ще изложа всичко в съобщението, та тъпите журналисти да провалят нещата с неуместни въпроси? Имам документни доказателства. За цялата гадост.

— Какви? Документи, с които да докажете, че Джона Хейл е измъчвал внучката си? Това само луд човек би го изложил в писмена форма.

— Не е важно — казва тя, сякаш си говорим на различни езици.

— О, важно е. Джона Хейл няма нищо общо с тия нелепи обвинения. Ако водите лична война с властите, това си е ваша работа. Не замесвайте невинен човек.

— Невинен! — възкликва Суейд. — Занесете това съобщение на вашия невинен човек и го вижте как ще се изпоти. — Тя посочва листа. — И му кажете да си обуе азбестови галоши. Защото ще нагази право там.

Поглеждам я с недоумение.

— В ада — пояснява тя и пренебрежително махва с ръка. — А сега марш навън. Имам работа. Трябва да адресирам пликове.

Усещам как ушите ми пламват от неудържим гняв.

Суейд надига глава. Аз все още стоя пред нея, изчервен като домат.

— Вървете — казва тя. — Изчезвайте. И затворете вратата.

После ми обръща гръб и изчезва из сенките в дъното.

Озъртам се към тезгяха. Кутията със съобщението за печата вече не е там. Суейд я е взела със себе си.