Аферата Рембранд

1. Гластънбъри, Англия

Макар Странника да не си даваше сметка за това, през тази нощ две коренно различни събития се бяха сдружили, за да се опитат да го примамят обратно на бойното поле. Едното се разиграваше зад заключените врати на тайните разузнавателни служби, докато другото бе в центъра на медийната истерия в цял свят. Вестниците го бяха озаглавили лятото на обирите — най-сериозната епидемия от похищения на артефакти в Европа от няколко поколения насам. Навсякъде из континента ценни картини изчезваха като пощенски картички, задигнати от крайпътен павилион. Майстори и експерти по изобразително изкуство бяха изтръпнали от ужас пред вълната от пладнешки обири, докато в същото време истинските специалисти сред органите на реда признаваха, че си е същинско чудо как въобще някъде са останали картини за крадене. „След като си дръзнал да окачиш стотина милиона долара върху зле охранявана стена — нареждаше обсаденият от репортери говорител на Интерпол, — само въпрос на време е кога някой мотивиран апаш ще се опита да ги отмъкне.“

Наглостта на крадците отстъпваше единствено на ловкостта им. Че бяха особено вещи в това дело, не се съмняваше никой. Но полицията най-много се възхищаваше от желязната дисциплина на опонентите си. От лагера на похитителите не изтичаше абсолютно никаква информация. Не долитаха сведения за някакви вътрешни неразбирателства между тях. Нямаше и нито едно искане за откупване на картина — поне не и реално. Бандитите крадяха редовно, но селективно. Нито веднъж не се изкушиха да изнесат повече от едно платно. Явно не бяха нито аматьори в търсене на бърза печалба, нито пък организирана престъпна група, захранваща черния пазар. Бяха крадци на изкуство, и то в истинския смисъл на думата. Един посърнал детектив даже отбеляза, че откраднатите през това проточило се горещо лято картини най-вероятно ще изчезнат от полезрението на общественото внимание дълги години, ако не и десетилетия. Даже нямало да се учуди, навъсено бе заключил той, ако тези произведения се озовели в Музея на изчезналото изкуство и никой повече не ги видел.

Дори и в полицията се дивяха на разнообразието на обирджийските игри. Сякаш наблюдаваха гениален тенисист, който едната седмица печели мачовете си на червен корт, а следващата — на тревен. През юни обирджиите съумяха да привлекат на своя страна неудовлетворен от службата си охранител към Музея на изящните изкуства във Виена и с негова помощ за една нощ отмъкнаха платното на Караваджо Давид с главата на Голиат. През юли предпочетоха да нахлуят като командоси в барселонския музей „Пикасо“ и да го облекчат от отговорността да пази повече Портрета на сеньора Каналс. Само седмица по-късно възхитителното платно Къщи във Фенуйе се изпари толкова скорострелно от стените на музея „Матис“ в Ница, че слисаните френски полицаи се питаха дали пък не са му израснали крака и не е избягало само. А сетне, през последния ден на август, се проведе обир като по учебник в галерия „Кортоулд“ в Лондон, при който бе похитена картината Автопортрет с отрязано ухо на Винсент ван Гог. Цялата кражба тогава бе извършена за поразителните деветдесет и седем секунди — постижение, което изглеждаше още по-впечатляващо предвид факта, че на излизане през прозорец на втория етаж един от апашите се бе поспрял и бе направил неприличен жест към пищната Гола жена на Модиляни. Още същата вечер видеозапис на обира бе изумил хиляди потребители в интернет. Разстроеният уредник на галерия „Кортоулд“ се прочу с репликата, че този запис е съвсем подобаващ завършек на едно страховито лято.

След себе си крадците оставиха хаос от взаимни обвинения за слабите мерки за сигурност в световноизвестните музеи. Вестник Таймс отбеляза, че според вътрешна проверка в „Кортоулд“ силно се препоръчва оцелелият Ван Гог да бъде преместен на по-добре охранявано място. Това становище обаче бе отхвърлено категорично от управата на галерията, понеже собственикът си харесваше платното тъкмо там, където се намираше понастоящем. За да не остане по-назад, Телеграф излезе с авторитетна поредица анализи за тъмните финансови облаци, които са се струпали над главите на прочутите британски музеи. Според авторите й, нито Националната галерия, нито „Тейт“ застраховаха колекциите си, разчитайки вместо това на охранителните камери и на нископлатените си пазачи да пазят ценното имущество. „Въпросът пред нас не е как точно велики произведения на изкуството изчезват от стените на музеите — заяви пред медията известният лондонски търговец на картини Джулиан Ишърууд. — По-скоро би следвало да се запитаме защо това не се случва по-често. Платно по платно, нашето безценно художествено наследство се ограбва пред погледите ни!“

Няколкото музея, които действително можеха да си позволят по-сериозни мерки за сигурност, незабавно започнаха да предприемат действия. А на онези, които едва свързваха двата края, им оставаше само да залостят по-солидно вратите си и да стискат палци да не се окажат на следващо място в списъка на крадците. Но когато целият септември се изтърколи без повече вести за изчезващи картини, общността на ценителите на изкуството единодушно въздъхна от облекчение и нехайно си въобрази, че най-лошото е отминало. А що се отнася до света на обикновените простосмъртни, там вече бяха преминали към по-належащи въпроси на ежедневието. Войните в Ирак и Афганистан продължаваха да се точат, глобалната икономика все още се олюляваше на ръба на бездната и малцина въобще намираха сили да питаят нравствено негодувание от загубата на четири правоъгълни платна, покрити с боя.

Ръководителката на международна благотворителна организация направи сметка, че с общата стойност на похитените творби би било възможно да се осигури прехраната на цяла Африка за няколко години. Нямаше ли да е по-добре, запита тя, ако богатите влагаха ненужните си милиони в нещо по-смислено от това да покриват празните си стени и да пълнят банковите си трезори с произведения на изкуството?

Подобни изказвания звучаха еретично в ушите на Джулиан Ишърууд и неговите събратя, които изцяло разчитаха за прехраната си на алчността на богатите. Те обаче намираха радушен прием в Гластънбъри — древното поклонническо градче, разположено в равнините Съмърсет, западно от Лондон. През Средновековието тук се струпвали благочестиви християни, за да зърнат прословутото абатство и да постоят под Дървото на Светия трън, за което се разправяше, че някога е израснало от почвата на Гластънбъри, след като Исусовият последовател Йосиф Ариматейски забил своята тояжка в земята през 63 година сл.Хр. Днес, две хилядолетия подир този знаменит момент, от абатството бяха оцелели само легендарните руини, а остатъците от някога величествения му неф се издигаха сред смарагдовата градина като надгробни плочи на отдавна погребана вяра. Новите поклонници в Гластънбъри рядко се отбиваха насам. По-скоро предпочитаха да се катерят по стръмните склонове на мистичния хълм Тор или да се разхождат покрай сергиите с амулети и талисмани на главната улица. Някои идваха, за да преоткрият себе си. Други очакваха да намерят някакво напътствие в живота. Но имаше и такива, които все още пристигаха тук в търсене на Бога. Или поне на някакво негово копие.

Кристофър Лидел бе дошъл по съвсем различна причина. Бе пристигнал заради жена и бе останал заради дете. Беше не поклонник, а пленник.

Тук го бе домъкнала Хестър — най-голямата му любов и най-фаталната му грешка. Преди пет години тя бе поискала да се махнат от Нотинг Хил, за да преоткрие себе си в Гластънбъри. И докато се преоткриваше, Хестър бе установила, че разковничето за нейното щастие се крие в смяната на Кристофър. Друг на негово място сигурно веднага би си събрал багажа. Но макар да можеше без Хестър, Лидел никак не си представяше живота без Емили. Той предпочете да остане в Гластънбъри и да понася местното езичество с неговите друиди, отколкото да се прибере в Лондон и така да се превърне в смътен спомен за единственото си дете. Затова погреба болката, преглътна гнева и стисна зъби. Което впрочем му бе съвсем присъщо. Беше предвидлив. И знаеше, че това е най-важното качество за един мъж.

Гластънбъри си имаше и своите чаровни страни. Една от тях бе кафенето „Стоте маймуни“ — доставчик на вегетарианска храна без примеси и добавки още от 2005 г., както и любимо леговище за Лидел. И сега той отново се бе настанил на обичайната си маса, скрит зад новия брой на Ивнинг Стандард. На съседната маса жена на средна възраст четеше книга със заглавие Порасналите деца — скритата дисфункция. В задния ъгъл на помещението плешив пророк в бяла пижама разкриваше загадките на дзен духовността пред шестима свои прехласнати последователи. А на най-близката до входа маса седеше брадясал мъж към трийсетте, умислено подпрял брадичка върху преплетените си пръсти. Очите му шареха по дъската за съобщения. На нея бяха окачени обичайните щуротии: покана за Групата за позитивно живеене в Гластънбъри; безплатен семинар с подробно изследване на изпражнения от бухал, сова и кукумявка; реклама на изцелителни сеанси с тибетски упражнения и ритмика. Мъжът се взираше в дъската с нескрита страст. Пред него на масата имаше чаша с кафе, недокосната. До нея лежеше отворен бележник, също недокоснат. Може би поет в очакване на вдъхновение, помисли си Лидел. Или пък автор на полемични произведения в търсене на стръв.

Кристофър го огледа изпитателно. Носеше изтъркани джинси и стара фланелка — съвсем обичайна униформа за Гластънбъри. Косата му бе тъмна и прибрана в къса опашка. Очите му изглеждаха почти черни, с някакъв лек блясък. Лидел огледа ръцете за следи от татуировки, но не откри нито една. Странно, помисли си. Тук, в Гластънбъри, дори възрастните жени се хвалеха с мастилени рисунъци по кожата. Толкова чиста повърхност — подобна на зимно слънце — рядко се срещаше.

Отнякъде се появи сервитьорката и грациозно постави сметката върху вестника на Лидел. Беше високо създание, доста хубавичка, сресана на път по средата. На прилепналото по нея поло имаше табелка с името ГРЕЙС. Дали беше истинското й име, Лидел не знаеше. След раздялата с Хестър сякаш бе позагубил умението да заговаря непознати жени. Освен това сега в живота му имаше друга. Тиха девойка, търпелива към недостатъците му и благодарна за комплиментите му. А най-важното беше, че и двамата изпитваха нужда от тази връзка. Беше идеалната партньорка. Идеалната любовница. И Кристофър Лидел ревностно я пазеше в тайна.

Той се разплати в брой — заради нескончаемите свади с Хестър не можеше да използва кредитните си карти — и след това се запъти към вратата. Поетът полемист трескаво пишеше нещо в бележника си. Лидел го подмина и излезе на улицата. Спускаше се хапеща мъгла. Някъде от далечината се дочуваше звук на барабани. Спомни си, че бе четвъртък. Денят за шаманските терапии с барабанни ритми в читалището.

Той прекоси на другия тротоар и закрачи покрай стените на забавачката към енорийската църква „Св. Йоан“. Утре в един на обед щеше да дойде отново тук заедно с купчина майки и бавачки, за да посрещне своята Емили. Съдебното постановление му отреждаше права, малко по-големи от тези на детегледачка. Бяха му отпуснали не повече от два часа дневно. Колкото да се завъртят веднъж на въртележката и да се отбият в сладкарницата. Така Хестър си отмъщаваше.

Той свърна покрай църквата. Уличката беше тясна, а от двете й страни се издигаха високи каменни стени с цвят на кремък. Както обикновено, единствената улична лампа не работеше и тротоарите тънеха в непрогледен мрак. Лидел отдавна се канеше да си купи фенерче като онези, които дядо му и баба му бяха използвали преди войната. Стори му се, че зад гърба му долитат нечии стъпки. Той се извърна в сумрака, но не видя никого. Явно въображението му играеше номера. Глупав, глупав Кристофър — отново прозвуча в ума му гласът на Хестър. — Колко си ми глупавичък ти!

Уличката завършваше в жилищен квартал с къщи близнаци, долепени една о друга по склона. Комплекс „Хенли Клоуз“ бе разположен в северната част на квартала, току над едно спортно игрище. Четирите му къщички бяха малко по-големи от повечето в района, като пред всяка от тях имаше оградена градинка. След изнасянето на Хестър тревата пред номер 8 бе занемарена и насаждаше чувство на меланхолия. Това караше съседите на Лидел да се мръщят неодобрително. Той пъхна ключа и го завъртя. В антрето го посрещна пиукащият звук на включената аларма. Кристофър въведе кода за изключване — комбинация от осемте цифри с рождения ден на Емили — и се закатери по стълбището към най-горния етаж. Там тихо го очакваше девойката, обгърната в пълен мрак. Лидел светна една лампа.

Беше приседнала на дървен стол. Върху раменете й имаше копринен шал със скъпоценни камъни. От двете страни на шията й висяха перлени обеци. Върху бледата кожа на гърдите й почиваше златна верижка. Лидел протегна ръка и леко я погали по бузата. Годините бяха прорязали лицето й. Алабастровата й кожа бе започнала да пожълтява. Но това не го притесняваше. Той знаеше как да я излекува. В една стъкленица приготви обичайния безцветен еликсир — две части ацетон, една част метил-прокситол, десет части минерален спирт — и сетне натопи в него връхчето на памучен тампон. Докато описваше с тампона очертанията на гръдта й, той я погледна право в очите. Девойката не отмести поглед. Устните й останаха разтворени в изкусително игрива полуусмивка.

Лидел пусна тампона на пода и приготви нов. В този миг от долния етаж долетя някакъв звук. Сякаш се превърташе ключалка. За около секунда той замря неподвижно, а след това повдигна лице към тавана и извика:

— Хестър? Ти ли си?

Не получил отговор, натопи новия тампон в прозрачната течност и пак го прокара внимателно по кожата на гърдите на девойката. След няколко секунди отдолу се чу нов шум, този път доста по-близко от предишния. И достатъчно отчетлив, за да подскаже на Лидел, че вече не е сам в къщата.

Той се извъртя на кръглото столче и видя нечий силует на площадката. Фигурата направи две крачки и невъзмутимо влезе в ателието. Изтъркани джинси, стара фланелка, прибрани коси, тъмни очи. Мъжът от „Стоте маймуни“. Явно не бе нито поет, нито полемист. Пистолетът в ръката му сочеше право към гърдите му. Кристофър протегна ръка към стъкленицата. Беше предвидлив. И тъкмо затова съвсем скоро щеше да умре.

2. Сейнт Джеймс, Лондон

Първият знак, че нещо не е наред, бе забелязан на следващия обед, когато малката Емили Лидел, на четири години и седем месеца, излезе в двора на забавачката към енорийската църква „Св. Йоан“, обаче там не я чакаше никой. Трупът бе открит малко по-късно през деня, а до вечерта властите официално признаха, че Лидел е бил убит. В местната емисия новини на Би Би Си съобщиха името на жертвата, но не казаха и дума за заниманието му, нито за възможните мотиви за убийството. От Радио 4 не обърнаха никакво внимание на историята. Същото решение взеха и тъй наречените качествени национални всекидневници. Единствено Дейли Мейл отбеляза случилото се с малко каре, погребано между обичайните натяквания за другите възмутителни вести от страната.

По тази причина смъртта на Кристофър Лидел можеше и да остане незабелязана сред лондонските артистични среди. Малцина от тамошните изтънчени жители си цапаха ръцете с издания като Дейли Мейл. Това обаче не се отнасяше за дундестия Оливър Димбълби — похотлив търговец от Бъри Стрийт, който не се опитваше да крие работническото си потекло под лъскави костюми. Димбълби прочете новината за убийството в Гластънбъри със сутрешното си кафе, а до вечерта разправяше наученото на всеки слушател на бара в ресторант „Грийнс“ — местната пиянска дупка на Дюк Стрийт, където търговците на картини се събираха да отпразнуват придобивките си или да си ближат раните.

Един от слушателите на Димбълби се оказа самият Джулиан Ишърууд — едноличен собственик на галерията „Ишърууд Файн Артс“, която се намираше на Мейсънс Ярд 7–8, квартал Сейнт Джеймс, Лондон. Приятелите му го наричаха Джули, а спорадичните му побратими по чашка го знаеха като Сочния Джули. Беше човек на крайностите. Отракан, но безразсъден. Прозорлив, но лековерен. Потаен като шпионин, но безкрайно доверчив. Но винаги беше душата на компанията. Затова сред обитателите на лондонския артистичен елит галерията му се възприемаше като доста сполучлив театър. Миналото й бе белязано от умопомрачителни възходи и стремглави провали, а някъде под повърхността неизменно бълбукаха всевъзможни подозрения и конспиративни теории. Противоречивата слава на Ишърууд се коренеше в неговото простичко и често повтаряно верую: „Първо картините, после бизнесът“. Безрезервната вярност към това мото понякога докарваше Ишърууд досами ръба на пропастта. Впрочем преди няколко години мрачните финансови облаци до такава степен бяха се струпали над галерията, че самият Димбълби бе направил нескопосан опит да изкупи „Ишърууд Файн Артс“. Беше една от онези многобройни неудачни случки, за които и двамата мъже предпочитаха никога да не си припомнят.

Даже и Димбълби обаче остана изненадан от изписалия се по лицето на Ишърууд шок след новината за убийството в Гластънбъри. Джулиан все пак съумя бързо да се овладее. Но сетне измърмори някакво нелепо извинение, че трябвало да навести своя болнава леля, гаврътна джина си на един дъх и се изниза от заведението.

Вместо у леля си, Ишърууд отиде право в галерията, откъдето трескаво набра номера на свой познат в Отдела за изкуство и антики към Скотланд Ярд. Около деветдесет минути по-късно познатият му върна обаждането. Вестите се оказаха още по-лоши от очакваното. От Отдела за изкуство обещаха да сторят всичко по силите си. Ала колкото повече Ишърууд се взираше в отворените си счетоводни бележници, толкова повече му се струваше, че май ще се наложи да вземе нещата в свои ръце. Да, и по-рано бе изпадал в критични ситуации, помисли си той. Но сега нещата бяха далеч по-сериозни. Сега можеше да изгуби всичко, за което някога се бе трудил. Освен това невинни свидетели можеха да пострадат заради неговата глупост. Не биваше да приключва кариерата си по такъв начин. Не и след всичко, което бе постигнал. И категорично не и след жертвите, които бе направил баща му, за да осигури оцеляването на самия Джулиан.

Именно този ненадейно изникнал спомен за баща му накара Ишърууд още веднъж да грабне слушалката. Започна да набира някакъв номер, но се спря. Май щеше да е по-добре да не го предупреждава, помисли си той. По-добре направо да цъфне на прага му с шапка в ръка.

Той остави обратно слушалката и погледна графика си за следващия ден. Имаше само три неособено обещаващи срещи. Спокойно можеше да ги отложи всичките. Ишърууд рязко задраска и трите срещи, а след това записа в горната част на листа едно-единствено библейски звучащо име. В продължение на няколко минути остана загледан в него, след което осъзна грешката си и го задраска отривисто с химикалката си. Вземи се в ръце — каза си той. — Какво си въобразяваше, Джули? Какво изобщо си въобразяваше?!

3. Полуостров Лизард, Корнуол

Вместо в някогашното си обиталище в Хелфорд Пасидж, Странника предпочете да се установи в малка хижа на западните склонове на полуостров Лизард. Беше му направила впечатление още докато плаваше с дървения си кеч на около миля в морето. Бе разположена в самата сърцевина на залива Гънуолоу, сгушена сред пурпурна армерия и червена власатка. Зад нея се разстилаше наклонено поле, нарязано от множество живи плетове. Отдясно на нея се виеше крайбрежната ивица, закътала останките на стар разбит кораб непосредствено под коварните пенливи води. Прекалено опасен за плуване, заливът привличаше малцина посетители, с изключение на някой и друг турист или местните рибари, които се струпваха тук при преминаването на костура. Странника помнеше всичко това. Не бе забравил и че този плаж със самотната си хижа силно приличаше на две картини, пресъздадени от Моне във френското крайбрежно градче Пурвил, една от които бе открадната от полски музей и до ден-днешен липсваше.

Обитателите на Гънуолоу, естествено, въобще не си даваха сметка за това. Знаеха само, че Странника е наел хижата при изключително необичайни обстоятелства. Без преговори, без коментари, целият наем за дванайсет месеца бе заплатен наведнъж, а сделката бе придвижена от хамбургски адвокат, чието име никой не бе чувал дотогава. Още по-озадачаваща обаче бе поредицата от странни автомобили, които взеха да се появяват пред хижата скоро след сключването на сделката. Лъскави черни седани с дипломатически номера. Патрулки от местния участък. Безлични лондонски коли марка „Воксхол“, пълни със сиви мъже в сиви костюми. Работилият цели трийсет години за железниците Дънкан Рейнолдс, който минаваше за един от най-светските представители на Гънуолоу, от доста време вече наблюдаваше хората, които правеха трескави инспекции на собствеността в навечерието на пристигането на новия й обитател. „Тези момчета не са ти някакви обикновени охранители — разправяше той. — Знаят много добре какво правят. Те са професионалисти, ако се сещате накъде бия.“

Непознатият явно бе пристигнал с някаква мисия, но абсолютно никой в Гънуолоу нямаше представа с каква точно. Впечатленията им се формираха главно при кратките му посещения за провизии до селцето. Неколцина от по-възрастните сякаш съзираха у него осанка на военнослужещ, докато младите девойки не прикриваха колко много им допада. Което пък, на свой ред, настрои повечето мъже в селото против него. По-лекомислените вече се заканваха, че ей толкова им трябва да му скочат, докато по-мъдрите гласове проповядваха да се внимава. Независимо че бе среден на ръст, очевидно знаеше как да реагира на провокации. Пробвайте да му скочите, предупреждаваха те, и ще видите как ще има строшени кости. И то не неговите.

Екзотичната му спътница обаче имаше съвсем различно излъчване. Тя беше като топлина за неговия скреж, като слънчеви лъчи за свъсената му физиономия. Нейната красота внасяше доза изящност из селските улички. Беше обгърната в чуждоземна загадъчност. Когато беше в настроение, очите й сякаш светеха със своя собствена светлина. В други случаи обаче като че ли потъваше в осезаема тъга. Доти Кокс от селското магазинче разправяше, че жената сигурно наскоро е изгубила някой близък. „Старае се да го прикрива — шушукаше Доти, — но бедното агънце очевидно изживява някаква лична трагедия.“

Че и двамата не бяха британци, никой не се съмняваше. Кредитните им карти носеха фамилното име Роси, а и често ги дочуваха да си бърборят на италиански. Когато Вера Хобс от пекарницата най-сетне събра смелост да ги запита откъде идват, жената отговори уклончиво: „Най-вече от Лондон“. Мъжът обаче запази каменно мълчание. „Или е отчайващо свенлив, или пък крие нещичко — заключи Вера. — Аз лично бих се обзаложила за втория вариант.“

Ако имаше нещо, в което всички от селището бяха напълно убедени, това беше впечатлението, че се отнася с прекомерно покровителствено отношение към жена си. На някои това им идваше в повече. През първите няколко седмици след пристигането им той нито веднъж не се отдели от нея на повече от няколко сантиметра. Към началото на октомври обаче се появиха първите признаци, че това непрестанно присъствие започва да я уморява. Към средата на месеца вече бе започнала да ходи на пазар сама. А що се отнася до непознатия, един от местните клюкари сподели мнението, че човекът сякаш е осъден от някакъв свой вътрешен трибунал безкрайно да броди по скалите на Лизард като вълк единак.

Отначало разходките му не траеха много дълго. С течение на времето обаче започна да обикаля все повече и да отсъства от дома си с часове. Загърнат в тъмнозеления си шлифер „Барбур“, нахлупил бяла шапка ниско върху веждите, той крачеше по урвите на залива Кайнънс и нос Лизард или пък отиваше на север покрай ивицата Лоу към Портлевън. Понякога се носеше умислен, сякаш е на далечна планета, а друг път изглеждаше нащрек като скаут на разузнавателна мисия. Вера Хобс предполагаше, че се опитва да си припомни нещо, но Доти Кокс намираше тази теория за смехотворна. „Толкова е очевидно, че ще ти избоде очите, Вера! Стара глупачка такава. Бедният човек не се напъва да си припомни. По-скоро се опитва да забрави нещо.“

Имаше две теми, които допълнително изостряха интригите в Гънуолоу. Първата се отнасяше за мъжете, които излизаха на риболов в заливчето всеки път, когато непознатият тръгнеше на разходка. В Гънуолоу всички бяха съгласни, че това са най-некадърните рибари на света. Впрочем повечето се досещаха, че те май въобще не са и рибари. Втората тема беше единственият посетител, който ходеше на гости у двамата новодомци — широкоплещесто хлапе от Корнуол с осанка на филмова звезда. След множество спорове, в крайна сметка Малкълм Брейтуейт — пенсионираният ловец на омари, вечно ухаещ на море, успя да разпознае момчето на семейство Пийл. „Това е оня, който спаси малкия Адам Хатауей в залива Сенън и не щя да говори по въпроса — припомняше Малкълм. — Странното хлапе от Порт Навас. Дето майка му го пребиваше. Или беше приятелят й?“

Появата на Тимъти Пийл разбуни въображението за нова вълна слухове около истинската самоличност на непознатия. Масло в тях се наливаше най-вече на масите в кръчмата „Агне и флаг“. Малкълм Брейтуейт оповести, че е информатор, когото властите укриват в Корнуол. Дънкан Рейнолдс пък си беше внушил, че непознатият е руски дезертьор. „Като оня тип Булганов — настояваше той, — нещастника, когото преди няколко месеца намериха мъртъв край доковете. Този приятел трябва да си отваря очите на четири, за да не го сполети същата участ.“

Най-противоречивата теория обаче измисли Теди Синклер, собственик на доста сносна пицария в Хелстън. Докато един ден се ровел из интернет за бог знае какво, той попаднал на стара статия в Таймс за дъщерята на бившия американски посланик — Елизабет Холтън, която била отвлечена от терористи по време на сутрешното й бягане в Хайд Парк. С тържествен жест Синклер извади статията, както и някаква размазана снимка на двамата мъже, спасили момичето в драматична операция край Уестминстърското абатство. Навремето от Скотланд Ярд бяха обявили, че героите са служители в подразделението за специални операции СО-19. Вестник Таймс обаче съобщаваше, че са агенти на израелските тайни служби, както и че по-възрастният от двамата — този с тъмните коси с посребрели слепоочия — всъщност е легендарният израелски шпионин и убиец Габриел Алон. „Вгледайте се по-внимателно. Това е самият той, уверявам ви! Човекът, който сега живее в залива Гънуолоу, на практика е самият Габриел Алон!“

Това откритие се посрещна с толкова шумен смях и подигравки в кръчмата „Агне и флаг“, колкото не се помнеше от деня, когато подпийналият Малкълм Брейтуейт се бе обяснил в любов на Вера Хобс, паднал на коляно. Когато редът в заведението най-сетне се възстанови, Теди Синклер смутено смачка статията на топка и я запокити в камината. Той всъщност така и не разбра, че неговата теория за самоличността на тайнствения мъж в залива е напълно вярна.

Дори и да си даваше сметка, че е център на толкова внимание, Странника не го показа нито веднъж. Всеки ден той полагаше грижи за красивата жена и се разхождаше по обрулените от вятъра хълмове. Понякога действително сякаш се опитваше да си припомни нещо, което му убягваше, докато в други случаи изглеждаше, че напряга сили да забрави нещо. През втория вторник от ноември, докато се приближаваше към южния край на залива Кайнънс, той забеляза висок сивокос човек, застанал рисковано на терасата на кафене „Полпеор“ на нос Лизард. Дори и отдалеч си личеше, че мъжът го наблюдава. Габриел се спря и бръкна в джоба на палтото си, обгръщайки с длан познатата деветмилиметрова берета. В този миг мъжът започна да размахва ръце, сякаш се давеше. Габриел пусна пистолета и се запъти към него. В ушите му бушуваше морският прибой, а в гърдите му сърцето биеше като тимпан.

4. Нос Лизард, Корнуол

— Как ме намери, Джулиан?

— Киара ми каза, че си тръгнал насам.

Габриел невярващо се вгледа в Ишърууд.

— А как смяташ, че съм те намерил?

— Или си го изтръгнал от генералния директор на МИ5, или Шамрон ти е казал. Залагам по-скоро на Шамрон.

— Винаги си ми бил умник.

Ишърууд добави мляко в чая си. Беше облечен като за провинцията в туид и вълна. Дългите му сиви къдрици, изглежда, бяха подстригвани наскоро — сигурен признак, че се е заплеснал по нова жена. Габриел не успя да сдържи усмивката си. Винаги бе изпитвал удивление пред любовните способности на Ишърууд. Съперничеше им единствено стремежът му да открива и придобива нови картини.

— Разправят, че там нейде имало изгубена земя — рече Ишърууд, кимайки към прозореца. — Простирала се оттук чак до островите Сили. При подходящ вятър, казват, можело да се чуе даже звъненето на камбаните.

— Наричат я Града на лъвовете. Но е само местна легенда.

— Като онази за архангела, който обитавал хълмовете от залива Гънуолоу ли?

— Да не се впускаме в библейски препратки, Джулиан.

— Аз съм търговец на платна от италиански и холандски стари майстори. Библейските алюзии са част от арсенала ми. Освен това е трудничко човек да не се прехласне на подобно място. Леко е уединено за моите вкусове, но пък разбирам защо винаги те е влечало насам. — След тези думи Ишърууд разкопча няколко копчета на палтото си. — Спомням си онази прекрасна къщурка, която притежаваше в Порт Навас. Както и ужасяващото жабче, което я наглеждаше в твое отсъствие. Припомни ми как се казваше хлапето.

— Пийл — отвърна Габриел.

— Да, точно така. Младият господин Пийл. Досущ като теб. В кръвта му беше да е шпионин. Изпили ми нервите онзи път, когато дойдох да потърся картината, която ти бях дал да пазиш. — Ишърууд показно се замисли. — Вечелио1 беше, нали?

Габриел кимна.

— „Поклонението на пастирите“.

— Прекрасна картина! — възкликна Джулиан с блеснали очи. — Целият ми бизнес висеше на косъм. Този Вечелио щеше да ме задържи в играта още поне няколко години. А ти трябваше да го реставрираш. Обаче реши да изчезнеш от лицето на земята, нали? Без никаква следа. — Той сбърчи чело. — Май сглупих, задето се хванах на хорото с теб и твоите приятелчета от Тел Авив. Вие се възползвате от хората като мен. А когато приключите с нас, ни оставяте на вълците.

Ишърууд затопли дланите си на потъмнелия алуминиев чайник. Характерното му английско име прикриваше факта, че въобще не е англичанин. По националност и по паспорт действително бе британец, но по потекло бе германец, по обноски — французин, а по вероизповедание — юдаист. Малцина бяха доверените му приятели, които знаеха как през 1942 г. малкият Джулиан Ишърууд бил доведен в Лондон като бежанец, след като преди това две баски овчарки го били мъкнали из заснежените Пиренеи. Не се знаеше и фактът, че майка му и баща му — прочутият парижки търговец на предмети на изкуството Самуел Исаковиц — са загинали в лагера на смъртта Собибор. Макар Джулиан ревностно да съхраняваше тайните на своето минало, историята за драматичното му избавление от окупираната от нацисти Европа някак си бе достигнала до ушите на легендарния израелски топшпионин Ари Шамрон. И в средата на седемдесетте години, при поредната вълна палестински терористични нападения срещу израелски цели на Стария континент, Шамрон бе съумял да привлече Ишърууд като саян — доброволен сътрудник. Задачата му беше една: да подпомага за изграждането и издръжката на младия реставратор и екзекутор на име Габриел Алон.

— Кога последно разговаряхте? — попита Габриел.

— С Шамрон ли? — Джулиан неопределено сви рамене. — Натъкнах се случайно на него в Париж преди няколко седмици.

С изражението си Габриел даде да се разбере, че не вярва на думите на събеседника си. Нямаше начин човек „случайно“ да се натъкне някъде на Ари Шамрон. А онези, на които им се случваше, рядко доживяваха шанса да разказват за това.

— Къде в Париж?

— Вечеряхме в неговия апартамент в „Риц“. Насаме.

— Колко романтично!

— Е, не бяхме съвсем сами. Бодигардът му ни правеше компания. Бедният Шамрон. Остарял е като Юдейското плато, но и до ден-днешен враговете му продължават безмилостно да го преследват.

— Рисковете на професията, Джулиан.

— Предполагам, че си прав. — Ишърууд изгледа Габриел и се усмихна тъжно. — Той е упорит като магаре и кажи-речи също толкова очарователен. Но част от мен се радва, че още го има. Изпитвам някаква боязън от деня, когато този човек ще си отиде. Израел повече няма да бъде същият. Нито пък булевард „Цар Саул“.

На булевард „Цар Саул“ се намираше централата на израелските разузнавателни служби. Тя разполагаше с дълго и подвеждащо наименование, което нямаше почти нищо общо с действителното естество на операциите й. Затова работещите там я наричаха просто Службата.

— Шамрон никога няма да умре, Джулиан. Той е безсмъртен.

— Не бъди толкова сигурен, хлапе. Човекът не изглежда никак добре.

Габриел отпи от чая си. Вече цяло десетилетие бе изминало от последната операция на Шамрон като шеф на Службата, но той продължаваше да се меси в работите й, сякаш централата му беше бащиния. Редиците на Службата бяха пълни със служители, доведени и обучени лично от Ари. Те следваха неговия символ верую и даже говореха на език, съчинен от него самия. Макар вече да не разполагаше с формална титла или позиция, Шамрон си оставаше скритата дълга ръка, която насочваше политиката по безопасност в Израел. Из коридорите на разузнавателната централа той бе известен като мемунех — „единственият шеф“. От дълги години насам бе посветил страховитата си мощ на една-единствена мисия: да убеди Габриел, когото считаше за своенравен син, да заеме подобаващото му се място в директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Габриел винаги се бе противил на тази идея. А след последната му операция Шамрон най-сетне му бе дал позволение да напусне организацията, на която бе служил от младини.

— Защо си дошъл, Джулиан? Имахме договорка. Когато бъда готов за работа, аз ще се свържа с вас, а не вие с мен.

Ишърууд се наведе напред и постави длан върху рамото на Габриел.

— Шамрон ми разказа какво се е случило в Русия — изрече той меко. — Бог ми е свидетел, че не съм специалист по тези неща. Но се съмнявам, че даже и ти ще имаш силите да изтриеш подобен спомен.

Габриел изгледа чайките, които се носеха като хвърчила над нос Лизард. Мислите му обаче го върнаха към брезовата горичка източно от Москва. Беше застанал до Киара над прясно изкопан гроб, с ръце зад гърба и очи, вперени в дулото на едрокалибрен пистолет. Оръжието лежеше в ръката на руския олигарх Иван Харков — международно известен финансов играч, търговец на оръжие и главорез. Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон! Габриел премигна бързо и образът изчезна.

— Какво ти е разказал Шамрон?

— Достатъчно, за да знам, че двамата с Киара имате пълни основания да се затворите в тази виличка до края на живота си. — Ишърууд притихна за минута. — Истина ли е, че е била бременна, когато са я похитили на шосето в Умбрия?

Габриел притвори очи и кимна.

— Копоите на Иван са й дали няколко дози упойка, докато я превозвали от Италия до Русия. Именно тогава е пометнала.

— Как е тя сега?

— Като прясно реставрирана картина. На повърхността изглежда чудесно. Но отдолу… — Гласът на Габриел заглъхна. — Понесла е много щети.

— Сериозно ли е?

— Има и добри, и лоши дни.

— Четох във вестниците за убийството на Иван. Френската полиция е убедена, че заповедта за покушението е издадена или от Москва, или от някой изнервен бизнес конкурент. Но зад това стоиш ти, нали, Габриел? Всъщност ти си убил Иван пред онзи луксозен ресторант в Сен Тропе.

— Макар официално да съм се оттеглил, това не означава, че правилата са се променили, Джулиан.

Ишърууд отново напълни чашата си с чай и замислено задърпа ъгълчето на салфетката си.

— Направил си услуга на човечеството с това убийство — тихо каза той. — А сега е време да направиш услуга и на самия себе си. Както и на разкошната си съпруга. Време е двамата с Киара да се върнете в света на живите.

— Ние живеем, Джулиан. И то доста добре.

— Не е така. Вие сте в траур. Спазвате шива2 за бебето, което сте изгубили в Русия. Може да отъпчеш всичките скали оттук до края на земята, Габриел, но това няма да върне детето. И Киара го съзнава. Време е да започнете да мислите и за други неща, а не само за някакъв си руски олигарх.

— Например за картини ли?

— Точно така.

Габриел въздъхна тежко.

— На кой художник?

— На Рембранд.

— В какво състояние?

— Трудно е да се каже.

— Защо?

— Защото в момента липсва.

— И как ще реставрирам липсваща картина?

— Не ме разбра правилно. Не съм дошъл за реставриране на картината, Габриел. Тук съм, защото искам да я намериш.

5. Нос Лизард, Корнуол

Двамата продължиха да вървят по скалите към Лизард Лайт като контрастни фигури от различни картини. Ръцете на Ишърууд бяха пъхнати в джобовете на палтото му от туид, а краищата на вълнения му шал се повяваха като знаменца от суровия вятър. По стечение на обстоятелствата той говореше за лятно събитие — за зноен юлски следобед, когато бе отишъл до един замък в долината на река Лоара, за да направи оценка на колекцията на починал собственик. Един от най-демоничните аспекти в несигурното битие на всеки търговец на картини.

— Имаше едно или две платна, които представляваха известен интерес. Но всички останали бяха боклуци. И тъкмо си тръгвах оттам, когато телефонът ми звънна. Оказа се Дейвид Кавендиш. Художествен консултант. Работи със свръхбогатите колекционери. И доста сенчеста фигура, меко казано.

— Какво искаше?

— Да ми направи предложение. Такова, каквото не може да се обсъжда по телефона. Настоя да отида при него незабавно. Беше отседнал във вила под наем на остров Сардиния. Типично в негов стил! Все отсяда някъде. И никога не си плаща. Но обеща, че изгубеното време ще си струва. Също така намекна, че вилата е пълна с красиви девойки и огромно количество отлично вино.

— И ти скочи на първия самолет?

— Имах ли избор?

— Какво бе предложението му?

— Той има клиент, който иска да се освободи от голям портрет. Платно на Рембранд. Изключително ценно. Никога не е било излагано пред публика. Уточни, че клиентът му не бил особено съгласен да прибягва до услугите на някоя голяма аукционна къща. По-скоро искал нещата да се уредят дискретно. Добави също така, че клиентът му имал желание в крайна сметка тази картина да се изложи в музей. Кавендиш го обрисува като филантроп. Но на мен ми се струва, че по-скоро клиентът не може да се примири с мисълта, че неговата картина ще попадне в лапите на друг колекционер.

— А защо чрез теб?

— Защото на фона на значително занижените стандарти в света на изкуството мен ме считат за нещо като образец на добродетелността. И независимо от многото ми издънки през годините, някак си съм съумял да си изградя отлична репутация пред музеите.

— Блажени са вярващите — бавно поклати глава Габриел. — А Кавендиш спомена ли името на въпросния продавач?

— Разправяше нещо за позалязващ благородник от Изтока, но аз не повярвах и на дума от това.

— И защо с дискретна продажба?

— Не следиш ли новините? В тези несигурни времена това е хит. Така преди всичко на продавача се гарантира пълна анонимност. Не забравяй, скъпи мой, човек обикновено не се разделя с Рембранд просто защото му е омръзнало да го гледа. Това се прави заради пари. А последното, което някой богаташ би искал да се разчуе за него, е, че вече не е толкова богат. Освен всичко друго, да закараш една картина на аукцион си е рискована работа. Особено пък в такива времена.

— И ти се съгласи да уредиш продажбата.

— Естествено.

— Срещу какъв процент?

— Комисионата ми е десет процента. Делим поравно с Кавендиш.

— Това не е особено етично, Джулиан.

— Всеки се оправя, както може. Моят телефон спря да звъни в деня, когато Дау Джоунс падна под седем хиляди. И не само моят. В Сейнт Джеймс всички усещаме стагнацията. Всички, с изключение на Джайлс Питауей, естествено. Някак си Джайлс все успява да устои на бурята.

— Допускам, че си поискал и странично мнение за платното, преди да го пуснеш на пазара?

— Моментално — отвърна Ишърууд. — Нали трябваше да съм сигурен, че картината е наистина на Рембранд. А не „ателието на Рембранд“ или „школата на Рембранд“, или „последовател на Рембранд“, или пък, не дай си боже, „по маниера на Рембранд“.

— Кой проведе удостоверяването на автентичността?

— Ти как смяташ?

— Ван Беркел ли?

— Разбира се.

Д-р Густаф ван Беркел по всеобщо мнение беше най-големият авторитет по Рембранд в целия свят. Освен това работеше като директор на Комитета „Рембранд“ — сдружение на историци, учени и изследователи, посветили живота си на това да проверяват дали всяка картина, която се приписва на Рембранд, действително е негово дело.

— Както се очакваше, Ван Беркел подходи скептично — продължи Ишърууд. — Но след като разгледа снимките ми, се съгласи да зареже всичко и да дойде до Лондон, за да направи лично оглед на портрета. Беше ми достатъчно само да видя как лицето му буквално пламна от вълнение. Но се наложи да изчакам цели две мъчителни седмици, преди Ван Беркел и неговото съзвездие от експерти да оповестят присъдата си. Накрая ми казаха тържествено, че картината е автентична и спокойно може да се продава като такава. Заклех Ван Беркел да запази всичко в тайна. Даже го принудих да подпише договор за конфиденциалност. А после хванах първия полет за Вашингтон.

— Защо пък за Вашингтон?

— Защото Националната галерия там е в последните етапи на събирането на огромна изложба на Рембранд. Редица авторитетни американски и европейски музеи са се съгласили да отдадат под наем свои платна. Но същевременно с това бях подочул и за значителен бюджет, който бил заделен целенасочено за закупуване на нова творба. Носеше се слух и че търсят такава картина, която да окупира заглавните страници на пресата. Нещичко по-секси, което да привлече тълпите.

— А твоят новооткрит Рембранд пасва точно на описанието.

— Като костюм по мярка! Впрочем съумях доста бързичко да сключа сделката. Разбрахме се да им доставя платното във Вашингтон, напълно реставрирано, след шест месеца. Тогава директорът на Националната галерия щеше да разкрие придобивката си пред очите на света.

— Не спомена за колко си я договорил.

— Не си питал.

— Сега питам.

— За четиридесет и пет милиона. Оформихме документите за сделката във Вашингтон, а сетне се наградих с няколко разточителни дни със специална компания в хотел „Идън Рок“ на островите Сен Барт. След това се върнах в Лондон и се заех да търся реставратор. Исках да не е случаен човек. И да е напълно дискретен. Ето защо отидох в Париж да говоря с Шамрон.

Ишърууд вдигна поглед към Габриел за реакция. Като срещна само мълчание, той забави крачка и се загледа във вълните, които се разбиваха в скалите на нос Лизард.

— Когато Шамрон ми каза, че още не си готов за работа, с неохота склоних да се обърна към друг реставратор. Някой, който би скочил веднага пред възможността да поизчисти отдавна изгубен Рембранд. Бивш специалист по консервация от „Тейт“, който се е отдал на частна практика. Не толкова елегантен, колкото първия ми избор, но все пак стабилен и далеч по-малко проблемен. Човек, който няма вземане-даване с терористи или с руски търговци на оръжие. Който няма да ме кара да приютявам за уикенда котето на някой бежанец. И който не оставя трупове зад гърба си. Поне до този момент. — Обърна се към Габриел. — И освен ако не си се отказал да следиш новините, съм сигурен, че сам ще можеш да довършиш историята.

— Наел си Кристофър Лидел.

Ишърууд кимна бавно и се загледа в тъмнеещото море.

— Срамота е, че не можех да дам тази поръчка на теб, Габриел. Тогава единственият труп щеше да бъде този на крадеца. А аз щях все още да притежавам моя Рембранд.

6. Полуостров Лизард, Корнуол

Живи плетове съпровождаха тясното шосе северно от нос Лизард и не позволяваха на окото да се порадва на гледката. Ишърууд караше със скоростта на охлюв, свел длъгнестото си тяло над кормилото. Алон мълчаливо се взираше навън през прозореца.

— Познавахте ли се?

Габриел кимна разсеяно.

— Чиракувахме заедно във венецианската школа на Умберто Конти. Лидел никога не ме е харесвал особено.

— Разбираемо е. Сигурно ти е завиждал. Лидел си беше надарен, но съвсем не колкото теб. Ти беше звездата и всички добре го съзнаваха.

Така си беше, помисли си Габриел. Когато пристигна във Венеция, Кристофър Лидел вече имаше уменията на изкусен майстор — даже по-изкусен и от самия Габриел, — ала така и не съумя да спечели одобрението на Умберто Конти. Работата на Лидел беше методична и завършена, но й липсваше онзи скрит плам, който Умберто виждаше всеки път, щом четката на Габриел докоснеше платното. Самият Умберто разполагаше с вълшебна връзка ключове, които можеха да отворят всяка врата във Венеция. Късно вечер той измъкваше Габриел от стаята му и двамата се впускаха в изследване на градските шедьоври. Когато научи за тези среднощни частни занимания, Лидел пламна от яд и незабавно поиска да бъде включен. Умберто му отказа. Заниманията на Лидел щяха да се ограничат в светлите часове на деня. Нощите принадлежаха на Габриел.

— Не се случва всеки ден реставратор да бъде брутално убит в Обединеното кралство — изрече Ишърууд. — И предвид миналото ви, вестта сигурно те е шокирала.

— Да кажем само, че новините в сутрешните вестници успяха да привлекат вниманието ми. Обаче никъде не забелязах да се споменава за изчезнал Рембранд.

— Защото по препоръка на Отдела за изкуство и антики към Скотланд Ярд, местната полиция склони да не разгласява за кражбата. Поне на този етап. Ако това се оповести публично, само ще се затрудни издирването, понеже подобни съобщения провокират обаждания от хора, които не притежават картината. За пред широката общественост мотивите за убийството на Лидел остават загадка.

— И правилно — отсъди Габриел. — Освен всичко друго, никак няма да е добре да се разтръби, че частните реставратори държат безценни платна при почти нулеви мерки за сигурност.

Което беше една от множеството малки мръсни тайни в света на изкуството. Габриел винаги работеше на уединени места. Но и в Ню Йорк, и в Лондон беше обичайно да влезеш в ателието на някой елитен реставратор и да завариш вътре картини на стойност десетки милиони долари. А щом наближеше сезонът на аукционите, ценността на подобен инвентар достигаше стратосферата.

— Разкажи ми повечко за тази картина, Джулиан.

Ишърууд изгледа Габриел очаквателно.

— Означава ли това, че ще се захванеш?

— Не, Джулиан. Означава само, че искам да науча повече за картината.

— Откъде искаш да започна?

— От размерите й.

— Сто и четири на осемдесет и шест сантиметра.

— Датировка?

— Хиляда шестстотин петдесет и четвърта година.

— На дърво или на платно?

— На платно. Тъканта му отговаря на платната, които е използвал Рембранд.

— Кога е реставрирана последно?

— Трудно е да се каже. Преди стотина години. Може би и повече. На места живописният слой е доста протрит. Лидел смяташе, че ще се наложи сериозно освежаване, докато я приведе в добър вид. Боеше се, че няма да смогне да я завърши навреме.

Габриел попита за композицията.

— Стилистически е подобна на познатите портрети три четвърти, характерни за онзи период. Моделът е млада жена на около трийсетина години. Привлекателна е. Не носи почти нищо друго, освен шал със скъпоценни камъни. Картината има особено интимно излъчване. Видно е, че художникът е имал слабост към момичето. Рембранд работел с тежко напоена четка и със значителна бързина. На места сякаш е рисувал alia prima — без да чака боята да изсъхне.

— Знаем ли коя е?

— Няма нищо, което да я идентифицира. Но според Комитета „Рембранд“, а и по мое мнение, девойката е била държанка на Рембранд.

— Хендрике Стофелс ли?

Ишърууд кимна в знак на съгласие.

— Датировката на платното има огромно значение. Именно тогава Хендрике ражда детето на Рембранд. Холандската църква, естествено, не го приема. Затова изправят Хендрике на съд по обвинение, че съжителства с Рембранд като проститутка. А пък Рембранд, този лукав подлец, така и не се решава да се ожени за нея.

Ишърууд изглеждаше истински разстроен от това положение. Габриел се усмихна.

— Ако не те познавах по-добре, Джулиан, щях да допусна, че ревнуваш.

— Почакай, докато не я видиш сам.

Двамата се умълчаха, докато Ишърууд навлезе в Лизард. През лятото тук бе пълно с туристи. Но сега, със залостените магазинчета за сувенири и потъналите в мрак сладоледаджийници, селцето бе обгърнато в меланхолия.

— Какъв е произходът й?

— Беден, но чист.

— Тоест?

— Тук-там има по някоя празнота. Досущ като при теб — добави Ишърууд и изгледа събеседника си съзаклятнически. — Но никой не предявява претенции към нея. Обърнах се към Регистъра за изгубено изкуство с молба да направят дискретно проучване, за да съм сигурен.

— Към лондонския офис ли?

Ишърууд кимна утвърдително.

— Значи и те знаят за картината.

— Регистърът за изгубено изкуство съществува, за да намира картини, скъпи мой. А не за да ги краде.

— Продължавай нататък, Джулиан.

— Смята се, че картината остава в личната колекция на Рембранд чак до смъртта му. След това съдът я пуска за продажба, за да се покрият задълженията на художника. Оттам тя обикаля из Хага в продължение на около столетие, отбива се за кратко до Италия и към началото на деветнадесети век се завръща обратно в Нидерландия. Настоящият й собственик я е закупил през шейсет и четвърта година от галерия „Хофман“ в Люцерн. Прекрасната млада жена цял живот е била скрита от хорските очи.

Двамата навлязоха в тунел от сплетени клони, натежали от бръшлян. После се отправиха към очарователна котловина, в дъното на която имаше старинна каменна църква.

— Кой друг е знаел, че картината е в Гластънбъри?

Ишърууд се замисли.

— Директорът на Националната художествена галерия във Вашингтон. И фирмата доставчик. — Поколеба се и след малко добави: — И изглежда, може да съм споменал за това и на Ван Беркел.

— А Лидел държал ли е други картини в ателието си?

— Още четири — отвърна Ишърууд. — Един Рубенс, тъкмо приключен за „Кристис“; нещо, за което се твърди, че е на Тициан; един пейзаж от Сезан, доста приличен впрочем; и някакви отвратително скъпи водни лилии на Моне.

— Допускам, че и те са били откраднати?

Ишърууд поклати глава отрицателно.

— Единствено моят Рембранд.

— Нито една от другите?! Сигурен ли си?

— Довери ми се, хлапе. Сигурен съм.

Излязоха от котловината в открито поле. В далечината два масивни хеликоптера се носеха като цепелини над военноморската база. Мислите на Габриел обаче се бяха фокусирали върху един-единствен въпрос. На кой крадец би му притрябвало да отнася огромния Рембранд вместо далеч по-малките Сезан или Моне?

— От полицията имат ли теория?

— Подозират, че Лидел може да е изненадал крадците насред обира. В бързането сигурно са го гръмнали и са грабнали най-близката картина. По стечение на обстоятелствата — моята. След изминалото лято от Скотланд Ярд са доста скептични, че има някакви шанс да я намерят. Освен това смъртта на Лидел усложнява нещата допълнително. Следствието сега преди всичко е за убийство.

— Колко време имаш, преди застрахователите да изплатят обезщетението?

Ишърууд се начумери и забарабани нервно с пръст по волана.

— Боя се, че току-що удари в десетката на моята дилема.

— Каква дилема?

— Понастоящем собственикът на този Рембранд е все още неназованият клиент на Дейвид Кавендиш. Обаче, когато поех картината в свои ръце, тя трябваше да мине под моята застрахователна полица.

Гласът му затихна. В него се съдържаха меланхолични нотки, които Габриел бе чувал многократно. Понякога те се появяваха, когато някой разбиеше сърцето на Ишърууд или когато се виждаше принуден да се раздели с някое любимо платно. Но обикновено това означаваше, че е затънал във финансови грижи. За пореден път.

— Какви си ги надробил този път, Джулиан?

— Ами годината не беше никак лека, нали? Капиталовите пазари замират. Недвижимите имоти се сриват. Падат продажбите на всякакви по-луксозни притежания. Какво може да направи един дребен независим търговец като мен при тези обстоятелства?

— Не си споменал пред застрахователите си за тази картина, така ли?

— Премиите са дяволски високи. А и брокерите са същински пиявици. Знаеш ли колко щеше да ми коства това? Затова реших…

— Да минеш метър?

— И така може да се каже. — Ишърууд притихна. Когато отново заговори, в гласа му се усети нотка на отчаяние, липсващо досега. — Имам нужда от помощта ти, Габриел. Вися с цели четиридесет и пет милиона долара.

— Не се занимавам с такива неща, Джулиан. Аз съм…

— Реставратор? — Ишърууд го изгледа скептично. — И двамата добре знаем, че не си просто обикновен реставратор. Отлично те бива и в намирането на изгубени неща. Пък и откакто се познаваме, никога не съм те молил за услуга. — Направи пауза. — Няма към кого другиго да се обърна. Ако не ми подадеш ръка, съм загубен.

Габриел потропа с кокалче по прозореца, за да припомни на Ишърууд, че наближават необозначената отбивка за Гънуолоу. Трябваше да признае, че молбата на Джулиан го беше трогнала. И малкото, което бе чул за този случай, му подсказваше, че не иде реч за обикновена кражба на картина. Освен това започваше да го гложди смътна вина за смъртта на Лидел. Подобно на Шамрон, той също бе прокълнат със свръхчувствителност за добро и зло. Най-големите му професионални постижения като служител на разузнаването се дължаха не на силата на оръжието, а по-скоро на непреклонния му стремеж да разкрива несправедливости от миналото и да ги коригира. Габриел беше реставратор в пълния смисъл на думата. В неговите очи този случай изглеждаше като повредена картина. Да го остави просто така — потъмнял от жълтеещия лак и белязан от времето — бе невъзможно. И разбира се, Ишърууд беше наясно с това. Той знаеше, че разполага с могъщ съюзник. Рембранд също се опитваше да склони Габриел.

Средновековен здрач се бе спуснал над корнуолското крайбрежие, когато двамата пристигнаха в Гънуолоу. Ишърууд не промълви и дума повече и само направляваше своя ягуар по единствената селска уличка, водеща към схлупената вила в далечния край на залива. Когато свиха пред къщурката, десетина лампи автоматично блеснаха и огряха всичко с ослепителнобяла светлина. На балкона бе застанала Киара. Тъмните й коси се вълнуваха от вятъра. Ишърууд я загледа за минута, а сетне обходи с поглед околността.

— Казвали ли са ти, че това място прилича досущ на Митничарска колиба в Пурвил!

— Пощальонката може да го е споменавала. — Габриел гледаше към Киара. — Бих искал да ти помогна, Джулиан…

— Обаче?

— Още не съм готов. — Направи пауза. — А тя още по-малко.

— Не бих бил така сигурен за последното.

Киара се шмугна в къщата. Ишърууд подаде на Габриел голям пощенски плик.

— Поне ги разгледай. Ако все още не искаш да се захващаш, ще ти намеря някоя хубава картина за почистване. Нещо по-предизвикателно. Като например италианско платно от четиринадесети век с деформирана рамка и достатъчно повреди, че да те държи ангажиран поне няколко месеца.

— Звучи много по-лесно от това да търсим твоя изгубен Рембранд.

— Така е — кимна Ишърууд. — Но пък далеч не е толкова занимателно.

7. Заливът Гънуолоу, Корнуол

Пликът съдържаше общо десет фотографии: една на цялото платно и още девет в по-големи детайли. Габриел ги разположи на кухненския плот и внимателно ги заоглежда с лупа.

— Какво търсиш? — поинтересува се Киара.

— Гледам как е напоявал четката.

— И?

— Джулиан е прав. Рисувал е набързо и с особена страст. Но се съмнявам да е работил alia prima. Виждам места, където първо е полагал сенките и им е давал достатъчно време да изсъхнат.

— Значи със сигурност е Рембранд?

— Няма съмнение.

— Възможно ли е да го установиш само по снимките?

— Занимавам се с картини от сто хиляди години. Мога да го разпозная, когато го видя. Тук не само имаме Рембранд. Това е уникален Рембранд. И то такъв, който е изпреварил времето си с два века и половина.

— Тоест?

— Погледни техниката на рисуване. Рембранд е бил импресионист далеч преди някой изобщо да назове този стил. Доказателство за гения му.

Киара взе една от снимките. Беше близък план на лицето на жената.

— Красавица. Да не е била любовница на Рембранд?

Габриел изненадано повдигна вежда.

— Израснала съм във Венеция и имам магистърска степен по история на Римската империя. Все пак поназнайвам някои неща от света на изкуството. — Отново се вгледа в снимката и бавно поклати глава. — Държал се е подло. Трябвало е да се ожени за нея.

— Звучиш като Джулиан.

— Джулиан е прав.

— Животът на Рембранд е бил сложен.

— Откъде ли ми е позната тази фраза?

Киара го изгледа с пакостлива усмивка и сетне върна фотографията на плота. Корнуолската зима беше смекчила тена на маслинената й кожа, а влажният морски въздух бе добавил къдрици и букли в косата й. Сега те бяха прибрани с шнола на тила й и висяха на волни вълни между плешките й като буен кестеняво-бакърен водопад. Тя бе по-висока от Габриел с два-три сантиметра, надарена с широки рамене, тясна талия и дълги крака като на спортистка. Ако бе израснала на друго място, а не във Венеция, сигурно щеше досега да е станала шампионка по плуване или известна тенисистка. Ала подобно на повечето венецианци Киара възприемаше спорта като нещо, което човек зяпа със следобедното кафе или с вкусната вечеря. Ако ви се прииска физическо упражнение, отивате да правите любов или пък се спускате до „Дзатере“ за едно джелато. „Единствено американците правят упражнения по принуда — твърдеше Киара — и гледайте докъде са стигнали — обхванала ги е епидемия от сърдечни заболявания и детско затлъстяване.“ Като потомка на испански евреи, емигрирали във Венеция през петнадесети век, Киара беше убедена, че няма страдание, което да не може да се излекува с бутилка минерална вода или с чаша ароматно червено вино.

Тя отвори фурната и извади отвътре голямо оранжево гърне. Още щом повдигна похлупака му, от него се разнесе топла пара, която изпълни цялата стая с ухание на печено телешко, лук шалот, сминдух и сладко тосканско десертно вино. Киара вдъхна дълбоко, побутна месото с показалец и на лицето й се разля доволна усмивка. Любовта й към готвенето беше обратнопропорционална на неприязънта й към спортуването. А сега, след като вече официално не работеше за Службата, не й оставаха никакви други занимания, освен да чете книги и да развихря фантазията си в кухнята. От Габриел се очакваше единствено да проявява съответното възхищение и да не се разсейва. Киара беше убедена, че бързо изконсумираната храна на практика е бързо изгубена храна. Тя се хранеше по същия начин, по който правеше любов — бавно и под мъждукащите пламъчета на свещи. Сега тя облиза върха на показалеца си и върна похлупака на мястото му. След това затвори вратата на фурната, обърна се и чак тогава осъзна, че Габриел не е откъсвал поглед от нея.

— Какво си се вторачил?

— Просто те гледам.

— Има ли някакъв проблем?

Той се усмихна.

— Не. Никакъв.

Киара се начумери.

— Трябва да си намираш и други занимания, освен да зяпаш тялото ми.

— Лесно е да се каже. Колко време имаме до вечеря?

— Недостатъчно за това, Габриел.

— Нищо не съм намеквал.

— Така ли? — нацупи се игриво тя. — Разочарована съм.

Тя отвори бутилка „Кианти“, наля две чаши и побутна едната към Габриел.

— И кой краде картини?

— Крадците крадат картини, Киара.

— Май не ти се яде телешко днес.

— Погрешно се изразих. Мисълта ми беше, че всъщност няма голямо значение кой точно ги краде. Простата истина е, че се случва ежедневно. Без да преувеличавам. И води до огромни загуби. Според Интерпол, годишните загуби от кражбата на картини са между четири и шест милиарда долара. Всъщност след търговията с наркотици, прането на пари и контрабандата с оръжие се оказва, че похищенията на предмети на изкуството са най-доходоносната криминална дейност. Най-големият музей в света е този на изчезналите картини. Там ще намериш всичко: Тициан, Рубенс, Леонардо, Караваджо, Рафаело, Ван Гог, Моне, Реноар, Дега. Абсолютно всичко. Някои от най-красивите човешки творби са ставали жертва на обири. И в повечето случаи не можем да сторим нищо.

— А самите крадци?

— Някои са дребни авантюристи, които търсят тръпка. Други са обикновени крадци, стремящи се да си спечелят име, отмъквайки нещо изключително. Но за жалост, има и такива, които са истински професионалисти. И от тяхна гледна точка, съотношението риск-възнаграждение натежава изключително в тяхна полза.

— Тоест високо възнаграждение при малък риск ли?

— При изключително малък риск — отговори Габриел. — При банков обир може някой пазач да гръмне по бягащия крадец. Но доколкото знам, досега абсолютно никой не е бил прострелван при кражба на картина. Даже напротив. Гледаме сякаш да ги улесним максимално.

— Да ги улесним?!

— През 1998 година например един крадец влязъл в Шейсет и седма стая на Лувъра, изрязал направо от рамката Път в Севър на Камий Коро и после си излязъл оттам. Цял час изминал, преди някой да забележи, че платното липсва. И защо? Защото в Шейсет и седма стая няма охранителна камера. Още по-срамно се оказало официалното разследване на кражбата. Управата на Лувъра така и не успяла да представи пълен списък на работниците в музея. Нямали даже точна представа за музейния инвентар. Официалният доклад гласял, че за крадците е далеч по-трудно да оберат обикновен парижки супермаркет, отколкото най-известния музей в света.

Киара поклати глава в почуда.

— А какво се случва с откраднатите картини?

— Зависи от причината за кражбата. Някои крадци просто търсят бърза печалба. А най-бързият начин да превърнеш едно платно в пари е, като го предадеш срещу обявена награда. Тоест, един вид откуп. Но тъй като тук става въпрос само за малка част от реалната стойност на картината, и музеите, и застрахователите с готовност играят тази игра. И крадците са наясно с това.

— А ако не е похищение за откупване?

— Тук вече има известни разногласия както в света на изобразителното изкуство, така и сред органите на реда. Някои картини започват да се използват като своеобразна нелегална валута. Един Вермеер например, откраднат от амстердамски музей, може да попадне в ръцете на някоя белгийска или френска наркобанда, която пък, на свой ред, може да го изпрати като гаранция или като предплата за пратка хероин от Турция. По този начин една и съща картина би могла години наред да пътува напред-назад, преминавайки в различни престъпни ръце, докато накрая някой не реши да я осребри. Междувременно самата картина се съсипва. И ако е Вермеер на четиристотин години, значи е доста деликатен предмет. Подобни творби не обичат да ги пъхат из куфари или да ги закопават в дупки.

— А ти приемаш ли тази теория?

— В някои случаи е спорна. В други обаче… — Габриел сви рамене. — Нека просто да кажем, че досега не съм срещал наркопласьор, който да предпочита картините пред твърдия кеш.

— И каква е другата теория?

— Че крадените картини висят по стените на много богати хора.

— И така ли е?

Габриел се вгледа умислено в чашата вино.

— Преди около десетина години Джулиан тъкмо приключваше сделката с един японски милиардер в неговото имение край Токио. По време на срещата им колекционерът излязъл, за да приеме телефонно обаждане. А пък Джулиан, знаем го що за птица е, решил да стане и да поразгледа наоколо. В далечния край на един от коридорите зърнал картина, която му се сторила изненадващо позната. До ден-днешен той се кълне, че творбата е била При Тортони!

— Откраднатият Мане от музея „Гарднър“?! Че защо му е притрябвало на един милиардер да поема подобен риск?

— Защото не може да си купи нещо, което не се продава. Не забравяй, че повечето шедьоври никога няма да бъдат изложени за продан. А за някои колекционери, които са свикнали винаги да получават каквото им се прииска, недостъпното може да се превърне в истинска мания.

— Ами ако някой такъв е задигнал и картината на Джулиан? Тогава какви са шансовете да се намери?

— Едно на десет, в най-добрия случай. И продължават да спадат скорострелно, ако търсенето се проточи. Въпросният Мане се издирва вече две десетилетия.

— Ами да потърсят в Япония.

— Идеята не е лоша. Имаш ли други?

— Идеи, не — внимателно отговори Киара. — Само предложение.

— Така ли?

— Приятелят ти Джулиан се нуждае от теб, Габриел. — Киара кимна към снимките, които още лежаха на кухненския плот. — Тя също.

Габриел не каза нищо. Киара вдигна фотографията, на която се виждаше цялото платно.

— Кога я е нарисувал?

— През хиляда шестстотин петдесет и четвърта година.

— Значи през същата година, когато Хендрике е родила Корнелия?

Габриел кимна утвърдително.

— Струва ми се, че е бременна.

— Възможно е.

Киара продължи внимателно да оглежда образа.

— Знаеш ли какво още си мисля? Че тя го пази в тайна. Знае, че е бременна, но още не е събрала смелост да му каже. — Вдигна очи към Габриел. — Да ти звучи познато?

— Мисля, че от теб би излязъл чудесен експерт по история на изобразителното изкуство, Киара.

— Расла съм във Венеция. Това значи, че вече съм експерт. — Отново сведе поглед към фотографията. — Не мога да зарежа една бременна жена, погребана вдън земя, Габриел. А знам, че и ти не можеш.

Габриел отвори капачето на мобилния си телефон. Докато въвеждаше номера на Ишърууд, дочу как Киара си тананика тихичко. Неизменно го правеше, когато се чувстваше щастлива. А това бе първият път, откакто той я чуваше да си тананика през последната година.

8. Рю дьо Мироменил, Париж

Надписът на витрината гласеше: НАУЧНИ АНТИКИ. Под него можеха да се видят ред по ред прилежно подредени старинни микроскопи, фотоапарати, барометри, телескопи, геодезични инструменти и всякакви лупи. Обикновено Морис Дюран ги оглеждаше за нередности непосредствено преди да отвори магазинчето. Но не и тази сутрин. Уютно устроеният малък свят на Дюран сега бе разтърсен от проблем, от криза с твърде дълбоки измерения за човек, чиято първа мисъл сутрин беше как да избягва неприятностите.

Той отключи вратата, завъртя табелката от ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО и после се отправи към кабинета си в задната част на магазинчето. Също като собственика си, помещението беше малко и добре подредено. Дюран окачи палтото си на закачалката, разтърка островчето хронична болка на кръста си и после седна да провери имейла си. Направи го без особен ентусиазъм. Самият Морис Дюран представляваше своего рода антика. Запокитен от съдбата в една безмилостна епоха, той се обграждаше отвсякъде със символите на Просвещението. Считаше електронната кореспонденция за нежелана, но досадна потребност. Предпочиташе писалката и хартиения лист пред безплътната мъгла на интернет. Консумираше утринните новини от страниците на няколкото вестника с любимото си кафе. По негово собствено мнение интернет беше чума, която попарваше абсолютно всяко нещо, до което се докоснеше. И наближаваше денят, боеше се той, когато щеше да съсипе и неговите НАУЧНИ АНТИКИ.

Дюран прекара почти цял час в бавно и внимателно сортиране на дългия списък с поръчки и запитвания от цял свят. С повечето си клиенти имаше отдавна изградени взаимоотношения. С други се познаваше сравнително отскоро. Винаги, когато се зачиташе в адресите им, в ума му започваха да изплуват спомени. Например, докато съчиняваше отговор за отколешен свой клиент, който живееше на Пи Стрийт в Джорджтаун, Вашингтон, Дюран веднага се сети за малкия музей, разположен само на няколко преки оттам. Преди време му бяха предложили съблазнителна сделка да освободи галерията от най-значимото й притежание: Закуската на гребците от Реноар. Но след щателно проучване (а Дюран винаги бе щателен) бе взел решение да отклони тази оферта. Картината беше прекалено голяма, а шансовете за успех — твърде нищожни. Големи картини се крадяха единствено от авантюристи и мафиоти, а Дюран не беше нито едното, нито другото. Той беше професионалист. А истинският професионалист никога не се нагърбваше с поръчки, които бяха пряко силите му. Така се губеха клиенти. А Морис Дюран се бе зарекъл никога да не разочарова свой клиент.

Което пък обясняваше силното му притеснение тази сутрин и непрекъснатите погледи, които хвърляше към вестник Фигаро, който лежеше на бюрото му. Колкото и пъти да препрочиташе статията, оградена с червен триъгълник, подробностите в нея си оставаха едни и същи.

Известен британски реставратор на картини… застрелян с два куршума в къщата си в Гластънбъри… Мотивите не са известни… Нищо не липсва…

Именно последната част — че нищо не липсвало — най-силно тревожеше Дюран. Той прегледа статията още веднъж, а сетне вдигна слушалката на телефона и набра един номер. Резултатът бе същият. Десет пъти вече набираше същия номер. И десет пъти попадаше в чистилището на гласовата поща.

Морис остави слушалката и се загледа във вестника. Нищо не липсва… Не беше убеден, че вярва на тази информация. Но предвид обстоятелствата, нямаше друг избор, освен да направи свое собствено проучване. За съжаление, така щеше да се наложи да затвори магазинчето и да се отправи към града, който оскърбяваше всичко, което той считаше за свято. Отново вдигна слушалката и този път набра друг номер. Отговори му компютърен глас. Каква изненада. Дюран завъртя отегчено очи и после продиктува на машината заявката си за един билет първа класа за сутрешния влак до Марсилия.

9. Заливът Гънуолоу, Корнуол

След случилото се всички ангажирани страни бяха единодушни, че издирването на откраднати творби никога не започва по един и същи начин. Броени минути след като прие задачата, оттеглилият се израелски екзекутор и шпионин Габриел Алон дискретно се обади не на някого другиго, а на Греъм Сиймор — заместник-директора на британските тайни служби МИ5. Сиймор изслуша молбата на Габриел и веднага се свърза с вътрешния министър, който, на свой ред, позвъни на началника на полицията на Ейвън и Съмърсет, чийто участък се намираше в Портисхед. Тук запитването срещна първото си препятствие, но то бързо бе преодоляно веднага щом началникът на полицията получи повторно обаждане. Този път от Даунинг Стрийт. До вечерта Габриел бе постигнал първата малка, но значима победа — покана да направи оглед на дома и ателието на стария си венециански колега Кристофър Лидел.

На следващата сутрин той се събуди сам в леглото. Това бе необичайно, защото винаги ставаше пръв. Остана известно време така, заслушан в течащата вода в банята, а после се запъти към кухнята. Там си приготви голяма чаша кафе с мляко, а после включи лаптопа си и запрехвърля утринните новини. По навик пред очите му най-напред попаднаха вестите от Средния изток. Шестнайсетгодишна девойка извършила самоубийствен атентат на препълнен пазар в Афганистан; мистериозна експлозия в отдалечена провинция на Йемен отнела живота на трима високопоставени лидери на Ал Кайда; клоунът президент на Иран произнесъл поредната си пламенна реч как Израел трябва да се заличи от лицето на земята. Воден от новата вашингтонска администрация, цивилизованият свят избъбряше дежурните си завоалирани заплахи за санкции, докато в Йерусалим израелският премиер отправяше предупреждение, че при всяко завъртане на центрофугата иранците се приближават до ядреното оръжие.

Габриел изчете тези новини със странно усещане за отдалеченост. Беше дал повече от трийсет години от живота си в защита на държавата Израел — и косвено на нейните западни съюзници. Ала сега, след като най-сетне бе убедил Службата да го освободи, можеше само да се пита какви ли истини се крият зад новинарските заглавия. Всички съжаления за оттеглянето обаче скорострелно се изпариха в мига, щом Киара влезе в стаята с все още влажни коси и блестяща кожа. Габриел вдигна поглед над компютъра и й се усмихна. Поне за момента беше напълно готов да остави проблемите на Иран и ислямския тероризъм в ръцете на други мъже.

Беше вече девет и петнайсет, когато двамата седнаха в своя „Рейндж Роувър“ и се отправиха към залива Гънуолоу. Трафикът беше умерен, а времето — променливо: яркото слънце бързо отстъпваше място на библейски валежи. Към десет подминаха Тръро, към единайсет — Ексетър, а по пладне вече влизаха в югозападните покрайнини на Гластънбъри. На пръв поглед градчето даваше вид на заможно и скучновато английско пазарско селище. Едва когато стигнаха до Магдалин Стрийт, истинският облик на Гластънбъри започна да се разкрива пред очите им.

— О, небеса, къде попаднахме? — промълви Киара.

— На Венера — отвърна Габриел.

Той сви в комплекса „Хенли Клоуз“ и изключи двигателя. Пред къща номер 8 ги чакаше детектив инспектор Роналд Харкнес от Отдела за криминални разследвания към полицейския участък на Ейвън и Съмърсет. Инспекторът беше червендалест и носеше блейзър, който явно помнеше по-добри времена. Ако се съдеше по изражението му, нямаше никакво желание да стои на това място, което бе напълно разбираемо. По-висшестоящи сили го бяха засилили тук. Бяха му спуснали инструкции да отключи местопрестъплението за оглед от някакви следователи на име Роси, специалисти в областта на изобразителното изкуство. Висшестоящите сили също така бяха наредили на Харкнес да оказва пълно съдействие, да отговаря изчерпателно на всякакви въпроси и да не се меси в работата на следователите. Нещо повече, беше му напомнено, че има някаква вероятност той да разпознае господин Роси. Ако това се случеше, очакваше се Харкнес да задържи устата си затворена, а очите си — сведени.

След дежурните ръкостискания инспекторът подаде на гостите си по един чифт ръкавици и калцуни и после ги поведе през занемарената градина. Към входната врата бе прикрепена зелена табелка, забраняваща достъпа на неупълномощени лица. Габриел опипа касата на вратата за признаци от взлом, но не откри нищо. След това пристъпи във фоайето и бе посрещнат от лека миризма, която веднага определи като ацетон. Харкнес затвори вратата подир тях. Габриел разгледа клавиатурата на алармата на стената.

— Висококачествена система за сигурност — отбеляза Харкнес, след като проследи погледа му. — Последната регистрирана дейност е била в шест и петдесет и три вечерта на убийството. Смятаме, че тогава жертвата се е прибирала от вечеря. След като е отворил вратата, той незабавно е въвел паролата за деактивиране на алармата. За съжаление, след това не я е включил отново. Според охранителната фирма, рядко е включвал системата, докато си е бил у дома. Допускаме, че крадецът е бил наясно с това.

— Крадецът?

Инспекторът кимна утвърдително.

— Вече имаме заподозрян. Изглежда, е прекарал поне три дни в Гластънбъри, за да опознае къщата и навиците на жертвата. Впрочем двамата с господин Лидел даже са вечеряли заедно вечерта на убийството. — Харкнес замълча за миг. — Тоест, не точно заедно. Погледнете.

Той измъкна от вътрешния си джоб две фотографии, направени от охранителна камера, и ги връчи на Габриел. На първата се виждаше как Кристофър Лидел излиза от кафене „Стоте маймуни“ в 18,32 ч. вечерта на убийството. На втората младолик мъж с къса опашка, изтъркани джинси и вехта фланелка напускаше същото заведение точно три минути по-късно.

— Разполагаме с още няколко кадъра, заснети от камери покрай енорийската църква „Св. Йоан“ и забавачката към нея, където учи дъщеричката на Лидел. Тъжна работа! А е чудесно детенце.

— Но нямате снимки на убиеца в близост до къщата?

— За съжаление, периметърът, който се покрива от камери, свършва на две-три преки по-надолу. — Инспекторът се вторачи в Габриел. — Но това, предполагам, вече сам сте го забелязали, нали, господин…?

— Роси — представи се Габриел, докато разучаваше лицето на заподозрения. После подаде снимките на Киара.

— Британец ли е? — поинтересува се тя.

— Според нас не е. Бил се е подслонил при група бездомници нюейджъри на няколко километра от града. Според разказите им, говорел английски с отявлен френски акцент и карал мотоциклет. Представил им се като Люсиен. Момичетата доста си паднали по него.

— И вероятно след убийството вече не се вясва на охранителните камери? — запита Киара.

— Изпарил се е яко дим. — Инспекторът пое снимките от Киара и отново се вгледа в Габриел. — Откъде желаете да започнем?

— От ателието.

— Горе, на тавана.

Поведе ги по тясното стълбище и се спря на малка площадка на междинния етаж. Беше пълно с жълти следствени триъгълници и огромни петна засъхнала кръв. Габриел хвърли поглед към Киара. Лицето й остана безизразно.

— Ето тук бе открит трупът на Лидел — обясни Харкнес. — Ателието е на горния етаж.

Инспекторът прекрачи внимателно следствените триъгълници и се заизкачва нагоре по стъпалата. Габриел влезе последен в ателието и търпеливо изчака Харкнес да включи халогенните работни лампи. Острата им бяла светлина му беше позната до болка, както и всички останали предмети из помещението. С някои дребни изключения, Габриел даже можеше да сбърка това ателие със собственото си. В средата на стаята имаше изправен триножник с фотоапарат „Никон“, насочен към опразнен статив. Вдясно от статива се виждаше масичка на колелца, отрупана с разтворители, бои и четки със самуров косъм номер 7 на „Уинсър и Нютън“. Номер 7 бяха любимите четки на Умберто Конти. Той обичаше да казва, че опитният реставратор е способен на абсолютно всичко, стига да държи в ръка номер 7.

Габриел вдигна едно от шишенцата с боя — беше ализарин оранжево, произвеждано някога от имперската химическа индустрия на Великобритания, а днес почти невъзможно да се намери. Примесено с прозрачно черно, то създаваше неповторим и великолепен блясък. Самият Габриел вече почти бе изчерпал личните си запаси от него. На реставратора в него му се прииска небрежно да пъхне това шишенце в джоба си. Вместо това обаче, той го постави обратно на масичката и огледа пода на ателието. Имаше поставени няколко следствени триъгълника.

— Открихме натрошено стъкло тук, както и два малки памучни тампона. Също така намерихме следи от някаква химична смес. В лабораторията все още се мъчат да определят каква е.

— Кажете на лаборантите си, че сместа е от ацетон, метил-прокситол и минерален спирт.

— Звучите доста уверен в преценката си.

— Така е.

— Ще поясните ли?

Този път отговори Киара:

— Най-вероятно в лабораторията ви ще установят, че съотношението в разтвора е било две части ацетон, една част метил-прокситол и десет части минерален спирт.

Инспекторът я изгледа, респектиран. Очевидно вече започваше да си задава въпроса за истинската самоличност на тези двама „следователи“, които имаха връзки в МИ5 и на Даунинг Стрийт.

— Ами памучните тампони?

За да му покаже, Габриел взе от масичката дървена пръчица с размерите на молив.

— Лидел е отстранявал замърсеното лаково покритие на картината. Навивал е памук на върха тук и лекичко го е прокарвал по повърхността на платното. Когато памукът се напои, го е пускал на пода и е свивал нов. Изглежда, най-вероятно е работил, когато крадецът е проникнал в къщата.

— Откъде знаете?

— Добрият реставратор винаги почиства ателието си след работа. А Кристофър Лидел беше много добър реставратор.

Габриел се обърна към фотоапарата. Дълъг кабел го свързваше с компютър iMac на Apple с огромен монитор, който бе поставен в другия край на ателието върху старинна библиотечна масичка с кожен плот. До компютъра имаше купчина монографии за живота и творчеството на Рембранд, сред които изпъкваше безценното издание „Рембранд: пълен каталог на творбите“ от Густаф ван Беркел.

— Бих искал да разгледам снимките, които е правил на платното.

Харкнес сякаш се помъчи да измисли аргумент да откаже, но не се сети за нищо. С Киара, надзъртаща над рамото му, Габриел включи компютъра и кликна на папка, озаглавена РЕМБРАНД, ПОРТРЕТ НА МЛАДА ЖЕНА. В папката имаше осемнайсет снимки, някои от които бяха правени, след като Лидел вече бе започнал да отстранява стария лак. Три кадъра се фокусираха върху две тънки ивици — една съвършено отвесна и една съвършено хоризонтална, — които се пресичаха на няколко сантиметра от лявото рамо на Хендрике. През дългата си кариера Габриел беше виждал немалко повърхностни гънки, обаче тези две ивици бяха наистина необичайно тънки и прави. Очевидно Лидел също им беше обърнал подобаващо внимание.

Имаше и още нещо, което Габриел реши да потърси в компютъра. Част от задълженията на всеки реставратор беше да си води дневник с процедурите, които извършваше върху дадено произведение. Особено пък когато ставаше дума за важна творба като наскоро открит Рембранд. Макар Лидел да беше все още в началото на реставраторския процес, най-вероятно щеше вече да е въвел в дневника си своите първоначални наблюдения. Без да пита повторно за позволение, Габриел пусна текстообработващата програма и отвори най-скорошния документ. Представляваше две страници, изпълнени с текст в типичния за Лидел точен и научен стил. Габриел ги изчете набързо с абсолютно безизразна физиономия. Като потисна желанието да кликне на бутона Print, той затвори документа и папката със снимките.

— Нещо необичайно? — поинтересува се инспекторът.

— Не — отвърна сухо Габриел. — Нищичко.

— Има ли друго, което бихте желали да разгледате?

Габриел изключи компютъра и кимна:

— Само още едно нещо.

10. Гластънбъри, Англия

Тримата слязоха по стълбите, застанаха един до друг на края на междинната площадка и мълчаливо се загледаха в засъхналата кръв.

— Имам снимки — изрече инспекторът, — но се боя, че не са за гнусливи.

Габриел мълчаливо протегна длан и пое комплекта следствени фотографии с размер 20×25 сантиметра: Кристофър Лидел със замръзнали в предсмъртен ужас очи; едър план на изходната рана в основата на гръкляна му; малка входна рана в центъра на челото. Харкнес продължаваше внимателно да наблюдава реакциите на Габриел, искрено заинтригуван от липсата дори и на помен от отвращение пред обезобразения труп. Габриел връчи фотографиите на Киара, а тя ги разгледа с почти същата безизразна физиономия и сетне ги върна на инспектора.

— Както виждате — рече той, — Лидел е прострелян двукратно. И двата куршума са излезли от тялото и са намерени при следствените действия. Единият беше забит в стената, а другият се намираше на пода.

Габриел огледа първо стената. Дупката от куршума беше на около метър височина от пода, в противоположния край на стълбището спрямо вратата на ателието горе.

— Допускам, че това е изстрелът през гръкляна му?

— Точно така.

— Деветмилиметров куршум?

— Явно сте на „ти“ с оръжията, господин Роси.

Габриел вдигна поглед към ателието на третия етаж.

— Значи убиецът е стрелял от горните стъпала?

— Още не разполагаме с окончателния доклад. Обаче ъгълът на входната рана, в съчетание с ъгъла на дупката в стената, ни кара да смятаме така. Съдебният лекар записа, че куршумът е застигнал жертвата откъм врата, раздробявайки четвъртия шиен прешлен и прекъсвайки гръбначния мозък.

Габриел отново разгледа следствените снимки.

— Ако се съди по нагара върху челото на Лидел, вторият изстрел е бил отблизо.

— Буквално от сантиметри — потвърди Харкнес. След това изгледа другия мъж и добави предизвикателно: — Ако не ме лъже паметта, професионалните наемни убийци го наричат „контролен изстрел“.

Габриел подмина забележката и попита дали някой от съседите не е дочул изстрели. Харкнес поклати отрицателно глава.

— Значи убиецът е използвал заглушител?

— По всичко личи.

Габриел клекна и като наклони леко глава, се зае да оглежда повърхността на междинната площадка. Точно под дупката от куршум на стената се виждаха миниатюрни люспи мазилка. Както и още нещо… Габриел остана приклекнал още няколко секунди, като се опитваше да си представи смъртта на Лидел, сякаш нарисувана от ръката на Рембранд. Сетне вдигна глава и обяви, че е видял достатъчно. Инспекторът загаси ксеноновия си фенер, при което Габриел небрежно се протегна надолу и лекичко прокара облечения си в латекс показалец по пода. Пет минути по-късно, когато вече се качваха с Киара в роувъра, ръкавицата бе скътана в джоба му, обърната наопаки.

— Току-що извърши сериозно престъпление — отбеляза Киара, докато Габриел включваше двигателя.

— Едва ли ще ми е последното.

— Дано да си е струвало.

— Определено!

Харкнес остана на прага, изпънат като войник на пост. Ръцете му бяха прибрани зад гърба, а очите му внимателно проследиха роувъра, който се изнасяше от комплекс „Хенли Клоуз“ с неприемлива скорост. Роси… Харкнес беше наясно, че името е фалшиво. Беше се досетил още в мига, щом ангелът бе слязъл от каляската си. Бяха го издали очите му — тези неспокойни зелени фенерчета, които сякаш прозираха през теб. А и тази походка… Ходеше, сякаш или напускаше мястото на някакво престъпление, каза си Харкнес, или се бе запътил да извърши друго. Но и какво въобще търсеше ангелът тъкмо тук, в Гластънбъри? И защо душеше около тази изчезнала картина? По-висшестоящите му бяха наредили да избягва да задава подобни въпроси на глас. Ала най-малкото можеше да поразсъждава наум. И може би някой ден щеше да му се удаде възможност да разкаже на колегите си, че се е здрависал с легендата. Даже си бе запазил и сувенир от срещата — следствените ръкавици, носени от ангела и неговата прекрасна съпруга.

Харкнес ги измъкна от джоба си. Странно, но преброи само три ръкавици. Къде ли се бе дянала четвъртата? Минути след като роувърът се скри от поглед, инспекторът се досети за отговора. Но какво можеше да стори? Да хукне подир тях? Да настоява да върнат ръкавицата? Едва ли. Висшестоящите бяха казали думата си. Бяха наредили на Харкнес да не диша във врата на ангела. И затова той си остана на мястото смълчан, със забити в земята очи, чудейки се какво ли си е скътал ангелът в тази проклета ръкавица.

11. Съмърсет, Англия

Габриел огледа върха на левия си показалец.

— Какво е? — запита Киара.

— Оловно белило, киновар и може би съвсем малко естествен азурит.

— Люспи от боя?!

— И също май има текстилни влакна.

— Какви по-точно?

— От дюшеклък. Като онези памучни или ленени тъкани, с които са покривали матраците или са опъвали по мачтите в Холандия през седемнайсети век. Като текстила, от който Рембранд е правел платната си.

— И какво означава наличието на люспи от боя и влакна на онази площадка?

— Че ако съм прав, изглежда, търсим Рембранд с дупчица от куршум.

Габриел духна власинките от пръста си. Сега се движеха на запад по двулентов път, който минаваше през Полдън Хилс. Право пред тях яркооранжевото слънце висеше ниско над хоризонта, застинало между две тънки облачни ивици.

— Искаш да кажеш, че Лидел се е съпротивлявал?

Габриел кимна.

— Така говорят уликите в ателието му.

— Кои например?

— Да кажем, натрошеното стъкло или разсипаният разтвор.

— Смяташ, че е станало, защото са се сборичкали?

— Едва ли. Лидел бе достатъчно умен и знаеше, че няма смисъл да влиза във физическа схватка с въоръжен крадец. По-скоро смятам, че е използвал разтвора като оръжие.

— Как?

— Според формата на разливането, навярно го е запокитил в лицето на крадеца. Сместа вероятно е изгорила очите му и го е заслепила за няколко секунди. Достатъчно, колкото Лидел да се измъкне оттам. Той обаче е допуснал една грешка. Взел е и нея със себе си.

— Рембранд ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Картината е твърде голяма, за да я носи с една ръка. Това значи, че му се е наложило да я хване с две ръце за рамката. — Демонстрира, хващайки волана на позициите за три и девет часа. — Сигурно не му е било лесно да я мъкне по тясното стълбище. Но Лидел почти е успял да се измъкне. Бил е само на няколко крачки от площадката, когато го е застигнал първият куршум. Той е пробил врата му и ако си го представям правилно, е преминал и през картината, преди да се забие в стената отсреща. Съдейки по композицията и цветовата гама на люспите боя, бих предположил, че куршумът е перфорирал дясната част на лицето й.

— Възможно ли е дупка от куршум да се поправи?

— Безусловно. Ще се изненадаш какви идиотски неща могат да причиняват хората на картините си. — Габриел направи пауза. — Или пък заради картини.

— Какво искаш да кажеш?

— Кристофър беше романтик. Когато и двамата бяхме във Венеция, той все се влюбваше в някого. И неизменно го оставяха с разбито сърце.

— Но какво общо има това с Рембранд?

— Всичко го има в реставрационните записки — поясни Габриел. — Те са любовно писмо. Кристофър най-сетне е открил жена, която няма да го нарани. Бил е обсебен от девойката на тази картина. И си мисля, че е загинал именно защото не е можел да я остави.

— Има обаче нещо, което не мога да схвана — рече Киара. — Защо крадецът не е посегнал на нито една от другите картини в ателието? На Моне или пък на Сезан?

— Защото е бил професионалист. Дошъл е конкретно заради Рембранд. И не си е тръгнал с празни ръце.

— И какво следва сега?

— Понякога най-добрият начин да откриеш една картина е, като се поинтересуваш къде е била преди.

— Откъде ще започнем?

— От самото начало — отвърна Габриел. — От Амстердам.

12. Марсилия

Ако Морис Дюран изобщо бе склонен към интроспекция, сигурно щеше да знае, че курсът на неговия живот бе предопределен в деня, когато за пръв път чу историята на Винченцо Перуджа.

В неделния следобед на 20 август 1911 г. дърводелецът от Северна Италия влязъл в Лувъра и се скрил в складово помещение. Останал там чак до другата сутрин, когато се появил облечен в бяла работна престилка и уверено закрачил към Квадратния салон. Познавал залата много добре. Броени месеци по-рано той помагал за монтирането на защитно стъкло в рамката на най-голямата атракция на музея — Мона Лиза. Но тъй като сега било понеделник — денят, когато Лувърът се затварял за посетители, — помещението било празно. Трябвали му само няколко секунди, за да смъкне творбата на Леонардо от мястото й и да я пренесе до близкото стълбище. Там махнал рамката и стъклото и скрил картината под престилката си. После Перуджа спокойно минал покрай празната кабинка на охраната и излязъл на просторния площад пред Лувъра. И така най-известната творба на света потънала нейде из парижките улички.

По-озадачаващото обаче било, че изминали цели двайсет и четири часа, преди някой изобщо да забележи липсата на картината. Когато най-сетне бил подаден сигналът, френската полиция подхванала мащабна и донякъде абсурдна операция за издирване. Сред първите заподозрени бил някакъв авангарден художник на име Пабло Пикасо, който бил арестуван в апартамента си в Монмартър, въпреки че по времето на кражбата се намирал на стотици километри от Париж.

В крайна сметка, органите на реда стигнали и до Перуджа, обаче бързо снели всички подозрения от него. Ако само си бяха направили труда да надникнат в грамадния сандък в неговата спалня, издирването на Мона Лиза щяло да приключи още тогава. Вместо това, картината останала в неизвестност цели две години, докато един ден Перуджа не се опитал наивно да я продаде на известен флорентински търговец. Перуджа мигновено бил арестуван и прекарал в затвора само някакви си седем месеца. Години по-късно дори получил позволение отново да се завърне във Франция. Колкото и да е странно, човекът, стоящ зад най-голямата кражба в историята на изкуството, си отворил магазинче за бои в От Савоа и кротко живял там до деня на смъртта си.

Морис Дюран си бе извадил няколко важни поуки от необичайната история на Винченцо Перуджа. Преди всичко, отмъкването на прочути картини явно не беше толкова трудно, колкото си представяше човек. Второ, властите като цяло бяха доста безразлични към кражбите на изобразително изкуство. И трето, в повечето случаи наказанията не бяха големи. Ала историята на Перуджа също така изостряше апетита на Дюран. Старинните научни уреди бяха негово наследство — магазинчето по-рано бе принадлежало на баща му, а преди това и на дядо му, — но истинската му страст си оставаше изящното изкуство. И макар да бе вярно, че човек можеше да прекара деня си и на по-неприятни места от първи арондисман на Париж, това магазинче не беше най-вълнуващото средство за препитание. Имаше дни, когато Дюран се чувстваше като дрънкулките на неговата витрина — излъскан и порядъчно хубав, но в крайна сметка неспособен за нищо друго, освен да събира прах.

Именно това съчетание на факти бе подтикнало Морис Дюран двайсет и пет години по-рано да открадне за първи път произведение от Музея на изящните изкуства в Страсбург — малък натюрморт от Жан-Батист-Симеон Шарден, който висеше в ъгълче, рядко посещавано от охранители или редовни посетители. С помощта на старомоден бръснач Дюран бе изрязал картината от рамката й и я бе пъхнал в куфарчето си. По-късно, във влака за Париж, той се бе опитал да си припомни какво е усещането в мига на кражбата и бе осъзнал, че е изпитал единствено задоволство. Именно тогава Морис бе стигнал до заключението, че притежава качествата на съвършения крадец.

Подобно на Перуджа десетилетия по-рано, Дюран бе запазил трофея си в своя парижки апартамент, но не за две години, а само за два дни. За разлика от италианеца, той вече разполагаше с купувач — дискредитиран колекционер, който тъкмо бе обявил, че се интересува от Шарден и въобще не държи да си усложнява живота с подробности като произхода на творбата. Дюран получи щедро възнаграждение, клиентът му остана доволен и така се роди една нова кариера.

За такава кариера се изискваше желязна дисциплина. Дюран никога не си позволяваше да задига картини за откуп или заради обявена награда. Правеше го само по поръчка. Първоначално оставяше шедьоврите на ентусиастите и наивниците, като съсредоточаваше вниманието си върху по-посредствени картини от добри майстори или върху произведения, за които по нищо не изглеждаше, че ще се търси произходът им. И макар понякога да крадеше от малки музеи и галерии, в повечето случаи Дюран предпочиташе да ловува из частни вили и замъци. Те се охраняваха далеч по-зле, а и бяха претъпкани със скъпоценности.

От своята база в Париж той бе изградил широка мрежа контакти, като продаваше на дилъри чак в Хонконг, Ню Йорк, Дубай и Токио. Постепенно погледът му започна да се насочва към по-големи плячки — музейни шедьоври, оценявани на десетки милиони, а в някои случаи и на стотици милиони долари. Обаче винаги спазваше едно простичко правило. Никога не крадеше картина, която не е поръчана от купувач, и винаги работеше с клиенти, които познаваше. Класиката на Ван Гог Автопортрет с отрязано ухо сега красеше палата на саудитски шейх, който имаше склонност към насилие, включващо ножове. Шедьовърът на Караваджо се бе озовал у шанхайски собственик на фабрики, докато този на Пикасо попадна у мексикански милиардер с обезпокоително близки връзки с местните наркокартели. И трите произведения споделяха едно общо нещо. Повече никога нямаше да се появят на обществено място.

Сега обаче бяха минали доста години, откакто Морис Дюран за последно открадна картина със собствените си ръце. Тази професия беше по-скоро за млади хора, а той се бе оттеглил след похищение в малка австрийска галерия, при което бе получил травма в гърба при проникването през таванския прозорец. Оттогава насам, заради постоянната болка, се налагаше да прибягва до услугите на наемници. По очевидни причини това не го устройваше кой знае колко, но той се отнасяше с хората си справедливо и им плащаше изключително добре. В резултат те не му сервираха никакви неприятни изненади. До този момент.

Именно на юг се произвеждаха най-хубавите вина във Франция и според Дюран затова оттам произлизаха и най-добрите крадци. А тази истина най-силно се проявяваше на Старото пристанище в Марсилия. На излизане от марсилската гара Сен Шарл Дюран с удоволствие установи, че температурите тук са с няколко градуса по-високи от тези в Париж. Той закрачи бързо под яркото слънце по булевард „Д’Атен“, сетне свърна вдясно и се отправи към Старото пристанище. Вече наближаваше пладне. Рибарските лодки се прибираха от утринния си лов и на стоманените маси в източния край на пристанището бяха изложени всевъзможни противно изглеждащи морски създания, които съвсем скоро щяха да се превърнат в рибена чорба под зоркото око на градските главни готвачи. Обикновено Дюран се спираше, за да поразгледа стоката на всяка маса с характерната за един истински французин критичност, но днес се спря директно пред масичката на сивокос мъж с протъркан вълнен пуловер и гумена престилка. По всичко личеше, че е рибар, който трудолюбиво и почтено си изкарва хляба от едно море, вече доста бедно на риба. Ала Паскал Рамо съвсем не беше почтен човек. Пък и никак не се изненада при появата на Морис Дюран.

— Как е уловът днес, Паскал?

— Merde — промърмори Рамо. — Май всеки ден се хваща по-малко и по-малко. А скоро сигурно… — Разтегна устни в типичната галска физиономия на погнуса. — … вече няма да се хваща нищичко, освен боклуците.

— Италианците са виновни — вметна Дюран.

— Италианците са виновни за всичко — допълни Рамо. — Как е гърбът ти?

Морис се начумери.

— Както обикновено, Паскал.

Рибарят направи съчувствена физиономия.

— И моят е така. Не знам още колко ще мога да плавам с лодката.

— Ти си най-богатият човек в Марсилия. Защо продължаваш да се мъчиш в морето всяка сутрин?

— По-скоро един от най-богатите. И излизам в морето по същата причина, поради която ти държиш магазинчето си. — Рамо се ухили и после заби поглед в куфарчето на Дюран. — Парите ли си донесъл?

Търговецът кимна.

— Не е много мъдро да мъкнеш толкова пари в брой по улиците на Марсилия. Не си ли чул, Морис? Този град е бъкан с крадци.

— И то крадци от класа — съгласи се Дюран. — Поне досега е било така.

— Нашият бизнес крие много неизвестности.

— Не разправяше ли самият ти, че кръвта влияе зле на бизнеса, Паскал?

— Така е. Но понякога няма как.

— Къде е той?

Рамо посочи с глава вдясно. Дюран се отправи по кея на Рив Ньов към изхода от пристанището. След малко стигна до яхта, именувана Мистрал. На кърмата й седеше мъж с вдигнати на планшира крака, с черни очила и коси, събрани в къса опашка. Името му беше Рене Монжан. Беше един от най-надарените крадци на Дюран и обикновено най-надеждният.

— Какво се случи в Англия, Рене?

— Настъпиха усложнения.

— Какви усложнения?

Монжан свали очилата си и погледна Дюран с кървавочервени очи.

— Къде е картината ми?

— Къде са парите ми?

Дюран повдигна куфарчето си. Монжан си сложи отново очилата и се изправи.

13. Марсилия

— Непременно трябва да отидеш на лекар, Рене. Ацетонът може трайно да увреди ретината ти.

— А когато лекарят се поинтересува откъде е попаднал ацетон в очите ми?

— Едва ли ще посмее да разпитва.

Монжан отвори малкия хладилник в камбуза и извади две студени бутилки Кроненбург.

— Раничко ми е, Рене.

Монжан върна едната бутилка и сви рамене: Какво толкова? Дюран се настани край масичката.

— Наистина ли нямаше друг начин да разрешиш ситуацията?

— Другият вариант беше да го оставя да избяга и да звънне на полицията. Но ми се стори, че няма да е добра идея. — Той направи пауза и после добави: — И за двама ни.

— А нямаше ли начин да го вържеш?

— Не знам как въобще го улучих. Не виждах абсолютно нищо, когато дръпнах спусъка. — Монжан отвори бирата си. — Ти някога…

— Дали съм убивал човек? — Дюран поклати отрицателно глава. — Но пък и никога не съм отивал въоръжен.

— Светът се променя, Морис. — Младият мъж отново погледна куфарчето. — Донесъл ли си ми нещо?

Дюран отключи куфарчето и извади оттам няколко пачки банкноти от по сто евро.

— Твой ред е, Рене.

Монжан отвори едно шкафче и измъкна оттам картонен цилиндър — около дванайсет сантиметра в диаметър и метър дължина. После махна капачето от алуминий и изтръска тръбата няколко пъти, докато накрая платното леко се подаде от единия край.

— По-внимателно, Рене. Ще я повредиш.

— Боя се, че вече е късно да се притесняваме за това.

Монжан разгъна картината на масичката. Дюран я изгледа с неприкрит ужас. Малко над дясното око на жената се виждаше перфорация, сякаш направена от молив. Копринената й наметка беше напръскана с нещо тъмно. Както и гърдите й.

— Моля те, кажи ми, че това не е кръв!

— Бих ти казал — рече Рене, — но няма да е истина.

— И чия е?

— А ти как смяташ? — Монжан отпи голяма глътка от бирата си и после разказа как се е случило.

— Очевидно е, че не си можел да се прицелиш добре — отбеляза Дюран. — Иначе си щял да я улучиш право между очите.

Той опипа дупчицата. После облиза върха на показалеца си и потърка повърхността на картината, докато не размаза една от капчиците кръв.

— Изглежда, лесно ще се почисти — предположи Монжан.

— Би трябвало.

— Ами дупката от куршума?

— Имам познат в Париж, който ще я оправи.

— Какъв е?

— От онези, които правят фалшификати.

— Нужен ти е реставратор, Морис. И то добър.

— В сърцевината на всеки добър реставратор се крие имитатор.

Монжан не изглеждаше убеден.

— Мога ли да ти дам един съвет, Морис?

— След като простреля Рембранд на стойност четиридесет и пет милиона долара ли? Казвай, Рене. Слушам те.

— Тази картина ще ти донесе ядове. По-добре я изгори и забрави за нея. Винаги можем да откраднем друга.

— Изкушавам се да го сторя.

— Обаче?

— Имам клиент, който чака. А моите клиенти разчитат, че съм точен. Освен това, Рене, аз не съм тръгнал по този път, за да унищожавам картини. Особено пък красиви като тази!

14. Амстердам

В суровия свят на търговията с изобразително изкуство има един принцип, който винаги се е считал за свещен. Произходът е всичко. Писмената документация за произхода на една картина и за предишните й притежатели се ценеше най-много. На теория дилърите никога не продаваха творби без прилежно проверен произход; колекционерите никога не купуваха такива платна; и никой уважаващ себе си реставратор не се докосваше до картина, без предварително да е проучил къде е била и при какви условия е била изложена. Ала след всички тези години с подобни проучвания, Габриел се бе научил никога да не се изненадва от потайния живот, който водеха някои от най-търсените произведения на изкуството. Той бе наясно, че подобно на хората, художествените творби също лъжеха понякога за миналото си. Знаеше и че техните лъжи често разкриваха далеч повече, отколкото човек можеше да научи от „истините“ в техните писмени досиета. Което пък обясняваше неговия интерес към Галерията за изящни изкуства „Де Врис“ — доставчици на качествени картини от холандски и фламандски майстори още от 1882 г.

Разположена в сумрачна сграда досами прословутия амстердамски канал Херенграхт, галерията неизменно се бе представяла като въплъщение на стабилността и добрите маниери, въпреки че един по-внимателен поглед в тъмните ъгълчета на нейното минало можеше да разкрие съвсем различна история. За съжаление, там беше и един от най-мрачните й периоди — поведението й през Втората световна война. Само броени седмици след капитулацията на Холандия Амстердам бил наводнен от германци, търсещи картини на холандски майстори. Цените скочили до небесата толкова бързо, че обикновените жители на града мигновено започнали да преравят мазетата си за всичко, което можело да мине за „стар майстор“. Галерия „Де Врис“ посрещнала германците с отворени обятия. Оказало се, че най-добрият й клиент станал не някой друг, а самият Херман Гьоринг. Между 1940 и 1942 г. той лично си закупил от галерията повече от дузина качествени творби. Собствениците й бързо разбрали, че Гьоринг е доста ловък в пазарлъците, и тайничко се наслаждавали на мошеническия му чар. Самият Гьоринг пък често разправял на сътрудниците си в Берлин, че няма как човек да иде на пазар в Амстердам, без да се отбие и до тази изискана галерия до Херенграхт.

Тъкмо тази галерия играеше и основна роля в предисторията на Рембрандовия Портрет на млада жена. От трите сделки, при които картината бе сменяла собственика си през XX век, две бяха проведени именно под покровителството на „Де Врис“. Първата покупко-продажба бе осъществена през 1919 г., втората — през 1936 г. В архивите и двете събития бяха обозначени като „частни“, което означаваше, че продавачът и купувачът бяха известни единствено на самата галерия в ролята й на посредник. Според правилата в света на изкуството, подобни сделки трябваше да останат конфиденциални безсрочно. При определени обстоятелства обаче — при изминаване на достатъчно време или срещу подобаваща сума — някой търговец можеше да бъде склонен да разкрие архивите си.

Габриел повери тази деликатна задача на Джулиан Ишърууд, който открай време поддържаше топли взаимоотношения с галерия „Де Врис“, въпреки нейното съмнително минало. За целта бяха необходими няколко часа разгорещени телефонни преговори, но в крайна сметка Ишърууд съумя да убеди Герт де Врис, правнук на основателя, да му предаде книжата, които държеше под ключ. Джулиан така и не каза на Габриел срещу каква сума се е сдобил с тези документи. Сподели само, че е била „солена“.

— Едно нещо не трябва да забравяш за търговците на картини — поясни той. — Че това са най-низшите Божии създания по лицето на земята. А настоящата икономическа обстановка изкарва наяве най-лошите им навици.

Габриел и Киара наблюдаваха последните етапи от преговорите от уютната си стая в хотел „Амбасад“. Когато получиха сигнала, че сделката вече е сключена, те напуснаха хотела поотделно с разлика от няколко минути и се отправиха по протежението на Херенграхт към галерията. Киара вървеше по единия бряг на канала, а Габриел — по другия. Герт де Врис бе оставил фотокопия на архивите си в приемната на галерията. Бяха запечатани в бежов плик с надпис РОСИ. Габриел прие плика, пъхна го в чантата си и пожела на рецепционистката приятен следобед на английски с подчертан италиански акцент. Когато излезе от галерията, забеляза Киара, която се бе подпряла на улична лампа от другата страна на канала. Шалчето й бе завързано така, че да сигнализира отсъствието на нежелани наблюдатели наоколо. Тя го последва до кафене в Блуменмаркт и пи горещ шоколад, докато Габриел съсредоточено преглеждаше документите.

— Има основателна причина холандците да са такива полиглоти. Собственият им език е напълно неразбираем.

— Поне нещо успя ли да схванеш?

— Немалко. Купувач на картината през 1919 г. е бил банкер на име Андрес ван Гелдер. Вероятно е понесъл тежки удари при Голямата депресия. Когато я е продал през трийсет и шеста, го е направил при значителни загуби.

— А следващият?

— Казвал се е Якоб Херцфелд.

— Нима холандците кръщават децата си Якоб?!

— Обикновено се произнася Якобус.

— Значи е бил евреин?

— Възможно е.

— Кога е следващата покупка?

— През шейсет и четвърта от галерия „Хофман“ в Люцерн.

— В Швейцария?! Че защо Якоб Херцфелд я е продал чак там?

— Според мен не го е сторил той.

— Защо смяташ така?

— Защото, освен ако Якоб Херцфелд не е бил невероятен късметлия, едва ли е бил още жив през шейсет и четвърта. Което пък означава, че изглежда, току-що попаднахме на доста значима пробойна в произхода на тази картина.

— И сега какво ще правим?

Габриел пъхна документите обратно в плика.

— Ще открием какво се е случило с него.

15. Амстердам

Масленото платно Портрет на млада жена, сто и четири на осемдесет и шест сантиметра, бе нарисувано в просторна къща на запад от историческия център на Амстердам. През 1639 г. Рембранд закупил този имот за тринайсет хиляди гулдена — огромна сума даже за художник от неговия ранг, която впоследствие вероятно довела до финансовия му крах. През онези години улицата била известна като Синт Антонисбрестраат. След време, заради демографските промени в квартала, градските власти я преименували на Йоденбрестраат, което означава „Еврейският булевард“. Защо му е трябвало на Рембранд да си купува имот тъкмо на такова място, си остава предмет на догадки. Дали защото е таил някакъв афинитет към юдаизма? Или пък е избрал мястото, понеже в този квартал са живели още много художници и колекционери? Каквато и да е причината, едно нещо остава извън всякакво съмнение. Най-великият художник от Златния век на Холандия е живял и е творил сред амстердамските евреи.

Малко след смъртта на Рембранд близо до другия край на Йоденбрестраат, около Висерплейн и Мейерплейн, били издигнати няколко големи синагоги. Червените тухлени сгради някак си съумели да оцелеят през нацистката окупация на Нидерландия — за разлика от повечето им обитатели, които се събирали там за молитва. В комплекса от четири стари ашкеназки синагоги се е сгушил и основният пазител на тези отвратителни спомени — Еврейският исторически музей. След като премина през металодетекторите на входа, Габриел поиска да го упътят към изследователския отдел на музея и бе насочен към най-ниското ниво. Мястото беше модерно оборудвано, доста чисто и ярко осветено. Имаше дълги работни маси и вътрешна вита стълба, която водеше към горните архиви. Предвид късния час, сега тук нямаше почти никого, с изключение на един архивист — висок мъж с червеникаворуса коса в началото на четирийсетте.

Без да влиза в подробности, Габриел обясни, че се нуждае от информация за човек на име Якоб Херцфелд. Архивистът се поинтересува как точно се изписва името, а после застана пред един компютърен терминал. Едно кликване на мишката извика страница с търсачката на музейния архив. Червенокосият въведе първо фамилията, а после малкото име на Якоб Херцфелд и отново кликна с мишката.

— Ето го. Якоб Херцфелд, роден в Амстердам през март 1896 г., загинал в Аушвиц през март 1943 г. Съпругата му и дъщеря му са убити по същото време. Детето е било само на девет години. — Архивистът изгледа Габриел през рамо. — Изглежда, били са заможни. Живеели са на хубав адрес на улица „Плантаге Миденлан“. Съвсем наблизо е. Само трябва да прекосите Вертхейм Парк.

— Има ли начин да разберем дали има живи наследници?

— От тази база данни — не. Но ще погледна в другия архив.

Чиновникът се скри зад една врата. Киара заразглежда купчините документи, докато Габриел седна пред компютъра и се зачете в имената на мъртъвците. Саломон Вас, роден в Амстердам на 31 май 1932 г., убит в Собибор на 14 май 1943 г.; Алида Спиер, родена в Ротердам на 20 септември 1915 г., убита в Аушвиц на 30 септември 1942 г.; Сара да Силва Роса, родена в Амстердам на 8 април 1930 г., убита в Аушвиц на 15 октомври 1942 г… Бяха само три от общо 110 000 имена на холандски евреи, затворени в товарни вагони и изпратени на изток за унищожение и кремация. Не повече от една пета от холандските евреи бяха преживели войната — най-ниският процент от всички западни страни, окупирани от германците. Няколко фактора бяха допринесли за смъртността по време на холандския холокост, като не на последно място сред тях се оказваше ентусиазираната подкрепа на този германски проект от голяма част на холандското общество. Като се започне от полицаите, които арестуваха евреите, до железопътните работници, които ги транспортираха към смъртта, до обикновените граждани, проявяващи активност на почти всеки етап от целия процес. Основният двигател зад идеята за „окончателното решение“3 — Адолф Айхман, по-късно щеше да каже за своите местни сътрудници: „Беше истинско удоволствие да се работи с тях“.

Архивистът отново се появи в помещението, носейки лист хартия.

— Както и предполагах, разпознал съм името и адреса. Имали са още едно дете и то е оцеляло. Но се съмнявам, че ще се съгласи да разговаря с вас.

— Защо? — попита Габриел.

— Тук, в Амстердам, провеждаме ежегодна конференция за децата, които са били укривани по времето на холокоста. Миналата година аз се занимавах с регистрацията на участниците. — Той вдигна листа. — Лена Херцфелд дойде за първото заседание, но си тръгна почти незабавно.

— Нещо се е случило ли?

— Когато я помолихме да напише спомените си от войната за нашите архиви, тя много се разтревожи, дори се ядоса. Каза, че е допуснала грешка с идването си. Това бе последният път, когато сме се чували с нея.

— Подобна реакция не е необичайна — отбеляза Габриел. — На някои оцелели им отнема дълги години, преди да заговорят за преживяванията си. А други така и не обелват и дума.

— Вярно е — съгласи се чиновникът. — Но укриваните деца са сред най-неразбраните жертви на холокоста. Техните преживявания са специфичен вид трагедия. В повечето случаи децата са били предавани на напълно непознати хора. Родителите им просто са се опитвали да ги спасят от приближаващото зло, но кое дете може истински да схване защо са го изоставили?

— Разбирам — рече Габриел. — Но е много важно да се срещна с нея.

Архивистът го изгледа внимателно и миг по-късно очите му сякаш разпознаха нещо, което бе виждал преди време. Сетне той се усмихна тъжно и подаде листа.

— Не й казвайте откъде сте се сдобили с адреса й. И моля ви, отнасяйте се с нея внимателно. Много е крехка. Те всички са крехки.

16. Амстердам

Архивистът сподели с Габриел и Киара всичко друго, което знаеше. Лена Херцфелд бе работила като преподавател в холандската образователна система, бе останала неомъжена и в крайна сметка се бе оказало, че през цялото време е живяла на метри от някогашната си семейна къща. Жилището й се намираше на малка уличка, от едната страна на която имаше парк с буйна зеленина, а от другата — поредица къщи с фронтони. Нейният дом бе тясна къщичка с още по-тясна черна вратичка на нивото на улицата. Габриел протегна ръка към звънеца, но се поколеба. Тя много се разтревожи, дори се ядоса… Това бе последният път, когато сме се чували с нея. Дали пък не беше най-добре да не я безпокоят, запита се той. Знаеше от личен опит, че да се изтръгват спомени от оцелял, е като да се върви по езеро, покрито с тънък лед. Само една погрешна стъпка можеше да отвори пропаст с пагубни последствия.

— Какво има? — запита го Киара.

— Не ми се иска да я прекарвам през това. А е възможно и да не си спомня нищо.

— Била е на девет, когато са дошли германците. Ще си спомня.

Габриел не помръдна. Киара натисна звънеца вместо него.

— Защо го направи?

— Имала е причина да отиде на онази конференция. Искала е да поговори с някого.

— Тогава защо е избухнала, когато са я запитали за войната?

— Вероятно не са я попитали както трябва.

— И смяташ, че аз мога да я питам както трябва?

— Убедена съм.

Киара се пресегна още веднъж да натисне звънеца, но се спря при шума от приближаващи стъпки в антрето. Една външна лампа светна и вратата се открехна няколко сантиметра, разкривайки дребна женица, облечена изцяло в черно. Сребристобелите й коси бяха прилежно сресани, а сините й очи ги гледаха нащрек, с ясен поглед и известно любопитство. Като разбра, че посетителите й не са холандци, тя ги заговори на безупречен английски:

— Какво обичате?

— Търсим Лена Херцфелд — каза Габриел.

— Аз съм Лена Херцфелд — спокойно отвърна тя.

— Дали ще е удобно да поговорим с вас?

— За какво?

— За баща ви. — Габриел направи кратка пауза и после добави: — И за войната.

Тя помълча.

— Баща ми си отиде преди повече от шейсет години — промълви след малко със стиснати зъби. — А що се отнася до войната, няма какво да се обсъжда.

Габриел стрелна Киара с поглед, но тя го пренебрегна и тихо запита:

— А тогава бихте ли ни разказали за картината?

Лена Херцфелд видимо се сепна, но бързо успя да го прикрие.

— За каква картина?

— За онзи Рембранд, който баща ви е притежавал преди войната.

— Опасявам се, че ме бъркате с някого. Баща ми никога не е притежавал Рембранд.

— Напротив — намеси се Габриел. — Баща ви със сигурност е закупил Рембранд през хиляда деветстотин трийсет и шеста година. Направил го е от Галерията за изящни изкуства „Де Врис“ на Херенграхт. Разполагам с копие от протокола за покупко-продажба, в случай че искате да го видите.

— Не желая да го виждам. А сега ви моля да ме извините. Аз…

— Тогава поне ще погледнете ли това?

Без да изчака отговор, Габриел пъхна в ръцете й една фотография на творбата. В продължение на няколко секунди лицето на Лена Херцфелд не даде израз на никаква емоция, с изключение на леко любопитство. Накрая малко по малко ледът започна да се пропуква и по бузите й се търколиха сълзи.

— Сега спомняте ли си, госпожице Херцфелд?

— Измина ужасно много време. Но да, спомням си. — Тя избърса сълза от бузата си. — Откъде я имате?

— Може би ще е по-добре да продължим разговора вътре?

— Как ме открихте? — запита тя боязливо, без да откъсва поглед от фотографията. — И кой ме издаде?

Габриел почувства как сърцето му се сви.

— Никой не ви е издавал, госпожице Херцфелд — меко отговори той. — Дошли сме с добри намерения. Можете да ни се доверите.

— От дете съм се научила да не се доверявам на никого. — Тя вдигна очи от снимката. — Какво искате от мен?

— Единствено спомените ви.

— Измина твърде много време.

— Заради тази картина загина човек, госпожице Херцфелд.

— Да — кимна тя. — Знам.

После върна фотографията на Габриел. В продължение на един дълъг миг той се притесни, че е оказал твърде силен натиск. Сетне вратата се отвори с още няколко сантиметра и Лена Херцфелд се дръпна встрани.

Отнасяй се с нея внимателно — напомни си Габриел. — Жената е крехка. Те всички са крехки.

17. Амстердам

Още щом видя дома на Лена Херцфелд, Габриел разбра, че тя страда от някакво душевно разстройство. Мястото беше спретнато, подредено и стерилно, но при все това някак ненормално. Първото свидетелство за това бе състоянието на всекидневната. Подобно на повечето холандски салони, тя бе компактна като в творба на Вермеер. И въпреки това, с прилежно подреждане на мебелите и внимателен подбор на цветове — ярко, даже клинично бяло — Лена бе съумяла да избегне усещането за претрупаност или клаустрофобия. Нямаше декоративни стъклени съдове, нито купи с бонбони, нито пощенски картички, нито дори една-единствена снимка. Сякаш Лена Херцфелд бе спусната на това място сама, без родословие, без предци, без минало. Нейният дом не беше точно дом, помисли си Габриел, а по-скоро нещо като индивидуално болнично помещение, в което тя се бе затворила за постоянно.

Тя настоя да им приготви чай. След малко го донесе, както можеше да се очаква, в бял чайник и с бели чаши. Настоя също така Габриел и Киара да я наричат простичко Лена. Обясни им, че е работила като учителка в държавно училище и в продължение на трийсет и седем години и ученици, и колеги неизменно са се обръщали към нея с „госпожице Херцфелд“. След пенсионирането си бе установила, че й липсва да чува кръщелното си име. Габриел отстъпи пред желанието й, макар че от време на време — било от възпитание, било от уважение — все пак се скриваше зад формалността на фамилното й име. Когато се наложи да представи себе си и младата си красива спътница, той разбра, че не му е възможно да върне свойския жест на Лена Херцфелд. Затова реши да използва едно старо свое оперативно име и набързо скалъпи прикритието си. Тази вечер се казваше Гидеон Аргов, служител в малка частна организация, чиято дейност бе да прави проучвания на различни финансови и имотни въпроси, породени от холокоста. Предвид чувствителното естество на тези проучвания и възникващите от тях проблеми със сигурността не беше възможно да се навлиза в повече подробности.

— От Израел ли сте, господин Аргов?

— Там съм роден. Но сега живея предимно в Европа.

— Къде в Европа, господин Аргов?

— Предвид естеството на занятието ми, куфарът е моят дом.

— А сътрудничката ви?

— Толкова време изкарваме заедно, че нейният съпруг подозира, че сме любовници.

— И такива ли сте?

— Любовници? Де този късмет, госпожице Херцфелд!

— Лена, господин Аргов. Наричайте ме Лена, ако обичате.

Оцелелите от холокоста трудно споделят своите тайни. Обикновено ги барикадират зад заключени врати, където се крият много рискове за всеки, дръзнал да се домогва до тях. Това означаваше, че вечерта щеше да премине в своего рода дискретен разпит. Габриел знаеше от опит, че най-сигурният път към провала бе да си позволи твърде силен натиск. Той започна с непринудена странична забележка колко много се е изменил градът от последната му визита. В отговор Лена Херцфелд се впусна в разкази как е изглеждал Амстердам преди войната.

Нейните предци дошли в Нидерландия към средата на седемнайсети век, бягайки от убийствените погроми на казаците в Източна Полша. Макар като цяло Холандия тогава да била толерантна към прииждащите бежанци, евреите били изолирани от повечето отрасли на холандската икономика и били принудени да се захванат с търговия. Повечето амстердамски евреи били под равнището на средната класа и едва свързвали двата края. Семейство Херцфелд работели като амбулантни търговци и магазинери чак до втората половина на деветнайсети век, когато Абрахам Херцфелд решил да се пробва в търговията с диаманти. Той успял да разгърне добър бизнес и го завещал на сина си Якоб, под чието управление дейността преживяла успешен и главоломен ръст. През 1927 г. Якоб се оженил за девойка на име Сузана Аронс и двамата се преместили от тесничкия си апартамент на Йоденбрестраат в огромната къща на „Плантаге Миденлан“. Четири години по-късно Сузана родила първата им дъщеря — Лена. След още две години се появило и второто момиче — Ракел.

— Макар да изповядвахме юдаизма, на практика ни асимилираха много успешно. Пък и ние не бяхме особено религиозни. Палехме свещи на шабат, но като цяло ходехме на синагога само по празници. Баща ми не беше нито с брада, нито носеше кипа, а храната ни съвсем не бе кашер. Със сестра ми посещавахме държавно холандско училище. Много от нашите съученици така и не разбраха, че сме евреи. Особено това се отнасяше за мен. Виждате ли, господин Аргов, когато бях малка, косите ми бяха руси.

— А на сестра ви?

— Сестра ми имаше кафяви очи и прекрасни тъмни коси. Също като вашите — добави тя, като погледна към Киара. — Със сестра ми можехме да минем за близначки, ако не бяха косите и очите ни.

Лицето на Лена Херцфелд горестно помръкна. Габриел се изкушаваше да пришпори разговора по-нататък. Знаеше обаче, че ще е грешка. Затова помоли Лена Херцфелд да опише семейния си дом на ул. „Плантаге Миденлан“.

— Живеехме в удобства — отговори тя, сякаш благодарна за смяната на темата. — Някои биха казали, в охолство. Но баща ми не обичаше да говори за пари. Казваше, че те нямат значение. И действително си позволяваше само един лукс. Той обожаваше картини. Къщата ни бе пълна с художествени творби.

— Спомняте ли си този Рембранд?

Тя се поколеба, но после кимна утвърдително.

— Беше първата голяма придобивка на татко. Окачи я във всекидневната. Всяка вечер сядаше в креслото си и й се възхищаваше. Родителите ми бяха много отдадени един на друг, но баща ми толкова обичаше тази картина, че понякога майка ми се преструваше, че ревнува. — Лена се усмихна леко. — Тази творба караше всички ни да се чувстваме щастливи. Но скоро след като тя се появи вкъщи, ситуацията около нас започна да се влошава бързо. Кристалната нощ… Австрия… Полша… И накрая, самите ние…

За много от жителите на Амстердам германската инвазия на 10 май 1940 г. дошла като истински шок, понеже Хитлер обещавал да пожали Холандия срещу обещанието й да запази неутралитет. През последвалите дни на хаос семейство Херцфелд се опитало на няколко пъти да избяга в Белгия — първо с кораб, а после и със сухопътен транспорт. Нищо не се получило, разбира се, и към вечерта на петнайсети май те се върнали обратно в къщата си на улица „Плантаге Миденлан“.

— Бяхме като в капан — каза Лена Херцфелд, — заедно с още сто и четиридесет хиляди холандски евреи.

За разлика от Франция и Белгия, които били поставени под военен контрол, Хитлер решил, че Нидерландия ще бъде управлявана от гражданска администрация. Той поверил задачата на райхскомисар Артур Зайс-Инкварт — фанатичен антисемит, който по-рано управлявал Австрия след Аншлуса от 1938 г. След броени дни започнали да валят декрети. Първата безобидно звучаща заповед забранявала на евреи да служат като отговорници в местната противовъздушна отбрана. След това им било наредено да напуснат столицата Хага и да се изтеглят от уязвимите крайбрежни райони. През септември били забранени еврейските всекидневници. През ноември всички евреи, работещи в държавните служби — в това число и заетите в системата на образованието и на телефонните услуги, — били масово уволнени. Малко по-късно, през януари 1941 г., пристигнал и най-злокобният дотогава нацистки декрет. Всички живеещи в Холандия евреи получили едномесечен срок, за да се регистрират в бюрата по преброяване на населението. Всеки, който откажел да го стори, бил заплашен със затвор и конфискация на имуществото.

— Това преброяване осигури на германците подробна карта с имената, адреса, възрастта и пола на всеки живеещ в Холандия евреин. Напълно наивно им предоставихме ключа за собственото ни унищожение.

— Баща ви също ли се регистрира?

— Отначало не искаше да изпълни нареждането, но после стигна до заключението, че няма избор. Живеехме на централно място в известния еврейски квартал на града.

Преброяването било последвано от лавина нови постановления, чиято цел била още повече да изолират, да унижат и да ограбят евреите в Холандия. Категорично им било забранено да даряват кръв. Не можели да влизат в хотели или да се хранят в ресторанти. Били изгонени от театри, обществени библиотеки и дори от изложбени зали. Било им забранено да работят на стоковата борса. Не можели да притежават собствени гълъби. На децата бил отказан достъпът до „арийските“ учебни заведения. Евреите били принудени да продават собствения си бизнес на неевреи. Заповядали им дори да предадат целите си колекции от предмети на изкуството и всичките си скъпоценности, с изключение на брачните халки и джобните часовници. Спестяванията си трябвало да вложат в банка „Липман, Розентал & Ко“, която доскоро била собственост на евреи, но вече се намирала в ръцете на нацистите.

Най-драконовското постановление бил Декрет 13, издаден на 29 април 1942 г., според който всички евреи над шестгодишна възраст били задължени да носят жълтата Звезда на Давид всеки път, когато излизали на обществено място. Символът трябвало да се зашие — не да се закачи, а да се зашие! — на връхната дреха, над лявата част на гърдите. Като допълнително унижение евреите трябвало да плащат по четири холандски цента за всяка звезда плюс отрязък от книжката с купони за плат.

— Майка се опитваше да го представи като игра, за да не се уплашим. Когато носехме тези звезди из квартала, се преструвахме на много горди. Това обаче не успя да ме заблуди. Току-що бях станала на единайсет и макар да не знаех какво предстои, предусещах, че сме в голяма опасност. Но заради сестра ми все пак се преструвах. Ракел си харесваше жълтата звезда. Казваше, че когато я носи, усеща как Божиите очи ни гледат.

— А баща ви спази ли нареждането да предаде всичките си картини?

— Предаде всичко, освен Рембранд. А него го извади от рамката и го скри на тавана заедно с една кесия с диаманти, които бе припечелил от продажбата на бизнеса си на свой конкурент. Помня как майка плачеше, когато семейните ни ценности се изнасяха от къщи. Но татко казваше да не се безпокоим. Никога няма да забравя думите му: „Това са просто вещи. По-важното е да се държим един за другиго. Това никой не може да ни го отнеме“.

Междувременно постановленията се сипели непрекъснато. На евреите се забранявало да напускат домовете си нощем. Не можели повече да влизат в жилищата на не-евреи. Категорично им се забранявало да използват улични телефони. Достъпът им до влакове и трамваи бил прекратен. И тогава, на 5 юли 1942 г., т.нар. Централна служба за еврейска емиграция на Адолф Айхман разпространила комюнике, според което четири хиляди евреи били избрани за „трудова повинност“ в Германия. Разбира се, това било лъжа. Така започнали депортациите.

— И вашето семейство ли получи такова нареждане?

— Не веднага. Първите имена бяха на германски евреи, които бяха потърсили убежище в Холандия след трийсет и трета година. Нашите имена започнаха да се появяват чак през втората седмица на септември. Получихме известие, че трябва да се явим на Централната гара в Амстердам, и много конкретни инструкции какъв багаж да си опаковаме. До ден-днешен си спомням изражението на татко. Знаеше, че е пристигнала смъртната ни присъда.

— И какво направи?

— Отиде на тавана и донесе платното на Рембранд и кесията с диаманти.

— А след това?

— Разшихме звездите от дрехите си и минахме в нелегалност.

18. Амстердам

Киара се оказа права за Лена Херцфелд. След всички тези години на мълчание тя най-сетне бе готова да говори за войната. Изобщо не бързаше да разкрие ужасната тайна, която бе погребана в миналото й. Разгръщаше историята си бавно и постепенно, като методичен учител, преподаващ труден урок. Като опитни свидетели на човешките емоции, Габриел и Киара не посмяха да я притиснат да ускори разказа. Вместо това седяха тихо на снежнобялото канапе у Лена Херцфелд със скръстени в скута ръце като прехласнати ученици.

— Запознати ли сте с холандската дума verzuiling? — запита Лена.

— Опасявам се, че не — отвърна Габриел.

Това било, поясни тя, типично холандско понятие за явление, което съхранявало социалната хармония в една държава, разцепена по линията на католическо-протестантските различия. Мирът в страната се поддържал не чрез взаимодействие, а чрез строго разграничение. Ако човек бил калвинист например, той щял да чете само калвинистки вестници, да пазарува от касапина калвинист, да вика за калвинистки спортен клуб и да изпраща децата си в калвинистко училище. Същото се отнасяло и за католиците, и за евреите. Близките приятелства между католици и калвинисти били истинска рядкост. А дружбата между евреи и християни направо била нещо нечувано. Понятието verzuiling било основната причина толкова малко евреи да успеят да се укрият от германците след началото на депортациите. Повечето просто нямали към кого да се обърнат за помощ.

— Ала това не се отнасяше за баща ми. Благодарение на бизнеса си още преди войната той си бе създал доста познанства извън еврейската общност. Имаше в частност един конкретен човек, католик на име Николас де Граф. Той живееше с жена си и четирите си деца в къща близо до Вонделпарк. Допускам, че татко му е заплатил доста сериозна сума за това, но така и не ги чухме да говорят по въпроса. Отидохме в къщата на семейство Де Граф малко преди полунощ на девети септември, един по един, за да не се усъмнят съседите им. Всеки от нас си носеше по три чифта дрехи, понеже не смеехме да се разхождаме из града нощем с куфари. Семейството ни предостави скривалище на тавана си. Качихме се по стълбището им и след нас вратата се затвори. И така… се озовахме в една безконечна нощ.

Таванът нямал никакви удобства, освен няколко стари одеяла, които били оставени на пода. Всяка сутрин госпожа Де Граф им донасяла леген с прясна вода, за да се поизмият. Тоалетната била на долния етаж. От съображения за сигурност семейство Де Граф ги помолили да се ограничават до не повече от две посещения на човек дневно. Всички разговори на глас били забранени, а нощем не трябвало дори и да си шепнат. Дрехите се изпирали веднъж седмично, а за храна се ограничавали само с онова, което семейство Де Граф съумеело да отдели от собствените си дажби. Таванското помещение нямало прозорец. Лампи и свещи не били позволени, даже и на шабат. Не след дълго цялото семейство Херцфелд започнало да страда от недохранване и от физиологичните последствия от непрестанния престой на тъмно.

— Бяхме бели като призраци и много, много отслабнали. Когато госпожа Де Граф готвеше на долния етаж, миризмата достигаше до нас на тавана. И след като тяхното семейство се нахранеше, тя се качваше да донесе нашата порция. Никога не ни достигаше. Ние обаче не се оплаквахме. Непрестанно имах впечатлението, че госпожа Де Граф изпитва истински ужас от присъствието ни. Тя много рядко ни поглеждаше в очите, а всяко наше слизане на долните етажи я изправяше на нокти. За нас пък тези слизания бяха единствените моменти, в които можехме да се откъснем от мрака и мълчанието. Нямаше как да четем книги, понеже не разполагахме със светлина. Не можехме да слушаме радио или да разговаряме, понеже ни бе забранено. А нощем кръвта ни се смразяваше от ужас при единствените звуци, които долитаха отвън: тези от полицейските хайки на германците.

Германците не провеждали хайките сами. На помощ винаги вземали със себе си отряди от холандската полиция, известни като схалкхардерс, както и специални звена, наречени доброволна помощна полиция. Това били фанатизирани ловци на евреи, които не се спирали пред нищо, докато не изпълнят нощната си квота. Доброволните офицери били предимно членове на холандските SS и на Националсоциалистическата партия на Холандия. През първите месеци на депортациите им се плащало по седем и половина холандски гулдена за всеки арестуван евреин. Но с течение на времето еврейската общност в Холандия значително оредяла и възнаграждението скочило до цели четиридесет гулдена. В условия на война и икономически недоимък това била внушителна сума, подтикнала не един и двама холандци да подават информация за съгражданите си евреи срещу парична награда.

— Именно това беше и най-големият ни страх. Страхът, че ще бъдем предадени. Не от семейство Де Граф, но от някой съсед или познат, който дочуеше за присъствието ни. Баща ми най-много се тревожеше за децата на семейство Де Граф. Три от тях бяха тийнейджъри, а най-малкото момченце беше на моя възраст. Татко се опасяваше, че момчето може случайно да се изпусне пред някой съученик. Знаете как си приказват децата. Често казват неща, за да впечатлят приятелчетата си, без действително да осъзнават какви последствия може да има.

— Това ли се случи?

— Не — тихо каза тя и отривисто поклати глава. — Децата на семейство Де Граф не бяха споменали и думичка за нас. Издаде ни една съседка.

— През стената на тавана ли ви е чула?

Очите на Лена се издигнаха към тавана и погледът й се изпълни със страх.

— Не — изрече най-сетне тя. — Видя мен.

— Къде?

— В градината.

— В градината ли? Че какво сте правили в градината, Лена?

Жената понечи да отговори, но после зарови лице в дланите си и заплака. Габриел я прегърна, поразен колко тихо беше хлипането й. Лена Херцфелд, детето на мрака, момичето от таванското помещение, все още можеше да ридае съвършено безшумно.

19. Амстердам

През следващите минути двамата станаха свидетели на изповедта на Лена Херцфелд. Нейното прегрешение бе започнало като детинско непослушание на едно отчаяно хлапе, поискало да докосне снега. Приключението не било предварително обмислено. До ден-днешен тя не знаеше какво я е събудило в ранната утрин на 12 февруари 1943 година, нито какво я е подтикнало да се измъкне от леглото си и да слезе по стълбището от тавана. Спомняше си коридора и пълния мрак в него. Въпреки тъмнината, съумяла да се ориентира до тоалетната. Тези седем стъпала вече й били до болка познати — извървявани два пъти дневно през последните пет месеца. Тези седем стъпки представлявали единственото й физическо упражнение. Единственото нарушение на монотонното ежедневие на тавана. И единственият й шанс да надзърне към външния свят.

— До мивката имаше прозорче. Беше малко и кръгло. От него се виждаше градината в задния двор. Госпожа Де Граф настояваше при никакъв повод да не дръпваме завеската му.

— Но вие въпреки всичко сте надникнали навън?

— И то неведнъж. — Пауза, а после: — Все пак бях само дете.

— Знам, Лена — каза Габриел с опрощаващ тон. — Разкажете ни какво видяхте.

— Видях пухкав сняг, който искреше на лунната светлина. Видях звездите. — Тя погледна Габриел. — Сигурна съм, че сега на вас тези неща ви изглеждат ужасно обикновени, но за едно момиченце, заключено на тавана в продължение на пет месеца, това си беше…

— Неустоимо?

— Беше като райска гледка. Като съвсем мъничко парче от небесата, но все пак райско. Прииска ми се да докосна този сняг. Да се насладя на звездите. А част от мен искаше да погледна Бога право в очите и да Го запитам защо ни причинява това.

Тя се вгледа в Габриел, сякаш преценявайки дали този непознат, прекрачил прага й, действително заслужава да бъде слушател на нейните спомени.

— В Израел ли сте роден? — попита го тя.

Той отговори не като Гидеон Аргов, а като себе си:

— Роден съм в кибуц в Долината на Израил.

— А родителите ви?

— Семейството на баща ми произхожда от Мюнхен. Майка ми е от Берлин. Изпратили са я в Аушвиц през четиридесет и втора. Още при пристигането родителите й били пратени в газовата камера, но тя успяла някак да оцелее до края. Извели я оттам през януари 1945 година.

— При Похода на смъртта4?! Боже мой, трябва да е била забележително силна жена, за да оцелее през нещо такова. — Погледна го за миг, а после попита: — Какво ви е разказвала?

— Не желаеше да говори за това. Дори и пред мен.

Лена кимна с разбиране. Сетне, след дълга пауза, продължи разказа си как тихичко се прокраднала надолу по стълбището на къщата и излязла в градината. Не носела обувки и снегът бързо смразил крачетата й през чорапите. Но нямало значение. Усещането било прекрасно. Грабнала сняг с пълни шепи и вдишала дълбоко от ледения въздух, докато гърлото й не започнало да гори. После разтворила ръце и започнала да се върти на място, така че звездите отгоре закръжили като в калейдоскоп. Въртяла се, въртяла се, докато не й се завил свят.

— Едва в този миг зърнах лицето на прозореца в съседната къща. Изглеждаше уплашена, истински уплашена. Мога само да си представям как съм й се сторила. Като бледосив малък призрак. Като същество от друга вселена. Покорих се на първия си инстинкт, който беше да се втурна обратно в къщата. Но се страхувам, че това само е влошило нещата. Ако бях съумяла да реагирам спокойно, може би е щяла да ме вземе за някое от децата на Де Граф. Но като съм побягнала, с това съм предала и себе си, и цялото си семейство. Все едно да бях изкрещяла с пълно гърло, че съм еврейка и че се крия тук. Все едно да бях размахала във въздуха жълтата си звезда.

— Разказахте ли на родителите си за случилото се?

— Исках, но се страхувах твърде много. Просто си легнах на одеялото и зачаках. След няколко часа госпожа Де Граф ни донесе легена с прясна вода и така разбрах, че сме преживели поне тази нощ.

Денят след това продължил досущ като всички останали сто петдесет и пет дена преди него. Поизмили се, доколкото можели. Отдолу им донесли малко храна да се подкрепят. Всеки направил двете си тихи слизания до тоалетната. При второто на Лена й се приискало да надзърне отново през завеската, за да види дали стъпките й са останали в снега. Но потиснала желанието си и вместо това изкачила седемте стъпала нагоре към познатия мрак.

Вечерта настъпвал шабат. Шепнешком родителите и момичетата изговорили трите благословии — въпреки че не разполагали нито със свещи, нито с хляб и вино, — а после се помолили Бог да ги закриля и през идущата седмица. Броени минути след като приключили, започнала полицейската хайка. По калдъръма на уличката затропали нацистки ботуши; схалкхардерс крещели заповеди на холандски език.

— Обикновено шумотевицата от тези набези ни подминаваше и звуците постепенно отслабваха. Но не и този път. В тази вечер гласовете ставаха все по-силни, докато накрая цялата къща не започна да се тресе. Бях сигурна, че идват за нас. И бях единствената, която го знаеше.

20. Амстердам

Изтощена от емоциите, Лена Херцфелд замълча задълго. Габриел усети как в ума й някаква врата се бе затворила. От едната й страна стоеше самотната стара жена, а от другата — невръстното момиченце, неволно предало семейството си. Габриел предложи да продължат разговора друга вечер. Отчасти се чудеше дали изобщо трябва да го продължават. Кому бе нужно това? И то заради някаква си картина, вероятно изгубена завинаги? За негова изненада обаче, именно Лена настоя да продължат. Тя искаше да им доразкаже историята си. Не заради Рембранд, увери ги тя, а заради самата себе си. Изпитваше необходимост да обясни колко жестоко е била наказана за онези няколко откраднати мига в градината. И се нуждаеше от изкупление. Затова — за първи път в живота си — Лена Херцфелд описа пред някого как семейството й било извлечено от таванското помещение под втрещените и засрамени погледи на децата на Де Граф. И как ги качили на някакъв камион и ги закарали не другаде, а в „Холандсхе Схаубург“ — най-бляскавия и престижен театър в Амстердам.

— Германците го бяха превърнали във временен затвор за пленени евреи. Мястото изглеждаше напълно различно от това, което помнех. Седалките бяха изтръгнати от местата им, полилеите бяха свалени от тавана, а над доскорошната сцена висяха някакви въжета, досущ като бесилки.

Спомените й бяха като от кошмарен сън. Ухилените лица на схалкхардерс, които си разправяли един на друг истории от тазвечерния лов. Някакво момченце се опитало да избяга, но го заловили и го пребили до несвяст. Десетина възрастни мъже и жени, измъкнати посреднощ от старчески дом и наредени в оръфаните си пижами по оределите седалки, сякаш очакващи началото на постановката. И спомени за някакъв висок мъж, облечен изцяло в черно, крачещ като бог наляво-надясно по сцената, с картината на Рембранд в едната ръка и кесията с диаманти в другата.

— Бил е есесовец?

— Да.

— Казаха ли ви името му?

Тя се поколеба.

— Впоследствие го научих, но няма да го произнеса.

Габриел кимна разбиращо. Лена затвори очи и продължи. От мъжа най-много си спомняла миризмата на кожа, носеща се от прясно излъсканите му ботуши. Очите му били тъмнокафяви, косата му — тъмна и пригладена с брилянтин, а кожата — бледа и безкръвна. Маниерите му били аристократични и ужасяващо вежливи.

— Не беше някакъв дръвник от село, издокаран в униформа. Явно произхождаше от добро семейство. Беше от висшите слоеве на германското общество. Първоначално разговаряше с татко на отличен холандски. След това, като разбра, че баща ми владее немски, премина на този език.

— А вие говорехте ли немски?

— Малко.

— Успяхте ли да разберете какво се случва?

— Откъслечно. Есесовецът се караше на татко за това, че е нарушил постановленията относно финансовите активи, скъпоценностите и предметите на изкуството, притежавани от евреи. След това му обясни, че и диамантите, и Рембранд ще трябва да бъдат конфискувани, преди да ни депортират за трудовите лагери. Обаче имаше нещо, което той искаше преди това. Искаше татко да се подпише на някакъв лист хартия.

— За отказ от собственост ли?

Тя поклати глава отрицателно.

— Документ за покупко-продажба. Но не на диамантите, а на картината. Настояваше татко да му продаде този Рембранд. Предлагаше цена от сто гулдена — обещаваше да ги изплати някога в бъдещето, разбира се. Сто гулдена! Представяте ли си? По-малко, отколкото изкарваха за една вечер от лов на евреи!

— Вие видяхте ли този договор с очите си?

Тя се поколеба, но после кимна.

— Германците бяха пословично прецизни във всеки детайл. За тях документацията беше най-важното. Записваха всичко. Броят на ежедневно убиваните в газовите камери. Броят на обувките, които оставаха. Теглото на златото, което изтръгваха от труповете, преди да ги пратят в крематориума.

Гласът на Лена Херцфелд отново затихна и за миг Габриел си помисли, че е забравила за присъствието им. Но после тя бързо се овладя и продължи. Тази вечер беше избрала Габриел и Киара за слушатели на свидетелските й показания. Връщане назад нямаше.

— Едва впоследствие разбрах защо есесовецът е искал подписа на татко. Да отнемеш кесия с диаманти е едно. Но да откраднеш картина, и то на Рембранд, си е нещо съвсем различно. Не ви ли се струва иронично?! Те изличиха от лицето на земята шест милиона души, а в същото време той искаше от татко подпис за покупко-продажба на един Рембранд. Защото само с това парче хартия можеше да докаже, че е придобил картината легално!

— Как реагира баща ви?

— Отказа му. До ден-днешен не мога да си представя откъде събра смелост. Каза на есесовеца, че не питае никакви илюзии какво ни очаква. И че при никакви обстоятелства не би се подписал, върху каквото и да е. Есесовецът остана слисан! Едва ли друг евреин някога бе дръзвал да му говори по такъв начин.

— И сигурно е прибягнал до заплахи?

— Тъкмо обратното. За момент остана озадачен. После погледна към нас с Ракел и се ухили. Каза, че трудовите лагери не са място за деца. И добави, че имал предложение как да се разреши въпросът. С търговия. Една картина за два живота. Ако татко се съгласеше да подпише документа за продажба, щяха да освободят двете ни с Ракел. Първоначално татко се възпротиви, но мама го убеди, че нямаме кой знае какъв избор. „Поне ще се грижат една за друга“, каза му тя. Накрая татко капитулира и подписа документите. Имаше две копия. Едно за него и едно за есесовеца.

Очите на Лена се навлажниха и ръцете й започнаха осезаемо да треперят — но не от горест, а от ярост.

— Когато обаче чудовището получи каквото искаше, внезапно се отметна от думите си. Каза, че не се е изразил правилно. Размяната не ставаше срещу две деца, а само срещу едно. Сетне ме посочи и каза: „Ето тази ще е. С русата коса и сините очи“. И с тези думи произнесе моята присъда!

Есесовецът оставил семейство Херцфелд да си вземат последно сбогом. И не се бавете много — добавил с престорена сърдечност в гласа. Майката и сестричката на Лена се разплакали при последната прегръдка с нея, но баща й съумял някак си да се сдържи. Като притиснал момичето в обятията си, той й прошепнал, че винаги ще я обича и че някой ден отново ще се съберат заедно. После Лена усетила как той пъхнал нещо в джобчето на палтото й. След няколко секунди злодеят се надвесил над тях и я изтръгнал от ръцете на бащата. Тръгвай, госпожице Херцфелд — казал й той. — И в никакъв случай не поглеждай назад. Ако обърнеш глава дори и за миг, ще кача и теб на влака.

— И какво смятате, че сторих? — запита тя.

— Продължили сте напред.

— Точно така. Малката госпожица Херцфелд продължи напред. Без да погледне назад. Нито веднъж. И повече никога не видя семейството си. Само три седмици по-късно и тримата вече бяха мъртви. Но не и госпожица Херцфелд. Тя остана жива заради своите руси коси. А сестра й беше изпепелена само защото нейните бяха кестеняви.

21. Амстердам

Лена Херцфелд отново потъна в себе си. Нейната одисея започнала в зданието, което се намирало точно срещу театъра, на ул. „Плантаге Миденлан“ 31. Нацистите превърнали бивш общински център за работнически семейства в място за задържане на деца и бебета. През периода на депортациите обаче няколкостотин малчугани нелегално били измъкнати оттам в кошници и чували за картофи и били предадени на холандската Съпротива.

— Есесовецът лично ме съпроводи дотам и ме предаде в ръцете на персонала. Все още се удивявам как така спази обещанието си. Но пък и картината вече бе негова. Войната беше изпълнена с такива необясними парадокси. В единия миг е безсърдечно чудовище. В следващия е човек, способен да проявява състрадание и почтеност.

Лена скорострелно била откарана във Фризландия, Северозападна Холандия, скрита в багажник на кола. Там я предали на една бездетна двойка активисти от холандската Съпротива. Те й дали ново име и обяснили на съседите си, че е сираче от немските бомбардировки над Ротердам през май 1940 г. Тъй като били ревностни калвинисти, всяка неделя водели Лена на църква, за да поддържат прикритието й. Ала вкъщи, на сигурно място, я насърчавали да съхранява еврейската си идентичност.

— Сигурно няма да ви е лесно да го разберете, но в известен смисъл се чувствам и щастливка. Много от децата, които се криеха в християнски семейства, имаха отвратителни преживявания. С мен обаче се отнасяха внимателно и дори бих казала — с топлота и обич.

— А след края на войната?

— Нямаше къде да отида. Останах във Фризландия, докато не навърших осемнайсет години. После ме приеха в университет и така станах учителка. Много пъти ми минаваше през ума да емигрирам в Израел или в Щатите. Но в крайна сметка реших да остана тук. Чувствах, че е мой дълг да живея в Амстердам заедно с призраците на покойниците.

— Опитахте ли се да си върнете семейната къща?

— Нямаше как. След войната холандските власти обявиха, че правата на сегашните собственици са равни на правата на предишните еврейски собственици. Това значеше, че освен ако не успея да представя доказателство за измама при придобиването на къщата, нямаше начин да принудя новия собственик да се изнесе. За капак на всичко, въобще нямах документи, че баща ми някога е притежавал този имот. Също така не можех да докажа и че татко е мъртъв. А и двете неща се изискваха по закон.

— А платното на Рембранд?

— С времето започнах да възприемам жената на тази картина като съучастница в убийството на баща ми. Не исках никога повече да я виждам.

— Но сте запазили документа — каза Габриел.

Момиченцето от таванското помещение го стрелна с подозрителен поглед.

— Нали това е пъхнал в джоба ви баща ви, когато сте се сбогували?

Тя не отговори.

— И вие сте съхранили тази бележка, нали, Лена? Запазили сте я, понеже е била единственото останало нещо от баща ви. — Габриел замълча за малко. — Къде е тази бележка сега, Лена?

— В най-горното чекмедже на нощното ми шкафче. Гледам я всяка вечер, преди да заспя.

— Бихте ли ми я дали?

— Че за какво ви е?

— Вашият Рембранд все още битува някъде. Смятаме да го открием.

— Тази картина е покрита с кръв.

— Знам това, Лена. Знам.

22. Амстердам

Наближаваше единайсет часът, когато излязоха от къщата на Лена Херцфелд. По паважа трополяха тежки капки дъжд. Киара поиска да си викнат такси, но Габриел настоя да походят. Двамата постояха известно време пред театър „Холандсхе Схаубург“, сега превърнат в паметник на някогашните си пленници. После се спуснаха към старата къща на Рембранд на Йоденбрестраат. Габриел можеше само да се диви колко кратко е разстоянието между двете. Километър, не повече. Беше убеден, че следващата брънка от веригата ще се окаже далеч по-дълга.

Двамата се насилиха да хапнат в едно ресторантче близо до хотела им, като си приказваха за всякакви други неща, освен за ужаса, за който бяха слушали допреди малко. Беше след един, когато си легнаха. Сънят на Киара се прекъсваше от кошмарни образи, макар че за своя изненада тя установи, че фигурата на Иван Харков сега бе заменена от висок черен силует, който идваше, за да изтръгне детето от обятията й. Тя се напрегна да се отскубне от съня и като отвори очи, видя Габриел, седнал на писалището в стаята им. Лампата светеше ярко, а по хартията отривисто се чуваше драскането на химикалката му.

— Какво правиш?

— Заспивай.

— Сънувах го…

— Знам.

На сутринта, докато Габриел още спеше, Киара видя резултата от среднощния му труд. Към бележката за картината сега имаше приложен документ с много страници, написан на хотелските листове с отчетливия почерк на Габриел. На първата страница се виждаше датата и мястото, а под тях бе заглавието на написаното: Свидетелски показания на Лена Херцфелд. Киара прелисти набързо страниците, удивена от това, което виждаше. Надарен с безупречна памет, Габриел беше пресъздал дума по дума абсолютно целия разговор с Лена. А на последната страница бе добавил бележка до самия себе си.

Понякога най-добрият начин да откриеш една картина е, като провериш къде е била по-рано.

Намери Курт Фос.

И ще откриеш картината.