Аферата Рембранд

56. Плейнс, Вирджиния

Фермата се намираше на не повече от осемдесет километра западно от Вашингтон, точно там, където планинската верига Блу Ридж започва постепенно да се издига от долината Шенандоа. Жителите на спокойното градче Плейнс, разположено в близост до магистрала „Джон Маршал“, бяха убедени, че собственикът на този имот е някой влиятелен вашингтонски адвокат. Според тях най-вероятно той бе червив от пари и имаше куп високопоставени приятели. Така поне си обясняваха черните лимузини и лъскавите джипове, които редовно кръстосваха из градчето, понякога в най-странните часове на денонощието.

През една мразовита утрин в средата на декември десетина такива автомобила се появиха в Плейнс — доста повече от обичайното. Всички те следваха един и същ маршрут: вляво покрай бензиностанцията на „Бритиш Петролиум“ и минимаркета, сетне вдясно след железопътните релси, а после още около два километра надолу по шосе 601. При положение че денят бе петък и коледните празници наближаваха, местните хора предположиха, че през почивните дни фермата ще бъде домакин на някакво вашингтонско увеселение — от онзи род приеми, където политици и лобисти се срещат, за да си разменят пари и услуги, както и да побъбрят непринудено как да си подобрят замаха на голф и да се похвалят с любовния си живот. В действителност тези слухове не бяха никак случайни. Те се разпръскваха целенасочено и методично от специален отдел към Централното разузнавателно управление, който бе същинският собственик на стопанството.

На входния портал лъщеше месингова табела с надпис ХЮИТ — име, подбрано на случаен принцип от един компютър в Лангли. Зад него се простираше чакълен път, ограден отдясно от неголямо поточе, а отляво — от просторно пасище. И двете забележителности сега не се виждаха, скрити от половинметрова снежна покривка, останала от скорошните зимни вихрушки, които бяха засегнали региона и бяха парализирали федералните власти. Както повечето неща напоследък, бурята бе предизвикала ожесточени дебати във Вашингтон. Всички онези, които не вярваха в историята с глобалното затопляне, се бяха вкопчили в капризите на времето като доказателство, че са прави. От друга страна, вещателите на климатични промени твърдяха, че това е поредното свидетелство в каква огромна опасност изпада нашата родна планета. За занимаващите се професионално с шпионска дейност в Лангли подобно разногласие не бе никак изненадващо. Те бяха свикнали на парадокса как двама души спокойно могат да разглеждат едни и същи факти, а да достигат до диаметрално противоположни заключения. Това явление всъщност бе в основата на разузнаваческото дело. И не само на него, а и изобщо на човешкия живот.

Към края на настлания с чакъл път, построена на нисък залесен хълм, се издигаше двуетажна фермерска къща с потъмнял меден покрив и две веранди. Кръговата алея за паркиране пред сградата бе щателно разчистена предната вечер. При все това обаче мястото не стигаше за армадата от седани и джипове, които се появяваха един подир друг. Автомобилите бяха толкова плътно паркирани един до друг, че за последния пристигнал се оказа почти невъзможно да намери пролука да стигне до входа на къщата. А това вече бе проблем, тъй като в него се возеха най-важните участници в събирането. Затова на последните пристигнали им се наложи да зарежат колата си на петдесетина метра от къщата и да си пробиват път през снежните преспи. Най-отпред на групата вървеше Габриел, непосредствено след него крачеше Узи Навот, а зад него следваше Шамрон, хванал под ръка Римона.

Появата на израелската делегация предизвика спорадични аплодисменти от голямата група гости, които вече бяха вътре. Британците бяха изпратили само двама свои представители — Греъм Сиймор от МИ5 и Едмънд Радклиф от МИ6. За разлика от тях, американците съвсем не бяха подходили толкова скромно. Тук бе Ейдриън Картър, както и Шепърд Кантуел, заместник-директор по разузнаването към ЦРУ. Присъстваше и техният главен експерт по иранските въпроси — Том Уокър. Имаше и човек на име Бланчард от Националната разузнавателна служба, както и някой си Редмънд от Разузнавателната агенция към Министерство на отбраната. Съветът за национална сигурност бе представен от Синтия Скарбъро, а от страна на ФБР бе изпратен Стивън Кларк. Как точно от Бюрото бяха съумели да се сдобият с покана за събитието, щеше да си остане една от многото мистерии на операция „Шедьовър“.

Те се събраха около заседателната маса в трапезарията и всеки седна зад табелка със своето име, купчина черни оперативни брошури и чаша слабо кафе. Ейдриън Картър отправи няколко уводни слова и после включи проектора. На екрана се появи карта на Иран, на която бяха обозначени четири места. Картър освети с лазерната си показалка всяко от тях и прочете наименованията им:

— Бушехр, Арак, Исфахан, Натанц. Ключовите градове в ядрената програма на Иран. Всички сме добре запознати с тези съоръжения, но все пак ще ми позволите накратко да ги припомня. Бушехр е местоположението на ядрената централа, изградена с германска и руска помощ. В Исфахан е съоръжението за преработка на урановите руди в газ хексафлуорид и уранов оксид. В Арак е заводът за тежка вода. А Натанц, както знаете, е местоположението на основното съоръжение на Иран за обогатяване на уран. — След тези думи той направи пауза и после добави: — Или поне така твърдят.

Ейдриън свали лазерната показалка и се обърна към аудиторията.

— Нашите правителства отдавна подозират, че въпросните четири града са само върхът на айсберга и че Иран междувременно изгражда цяла верига от подземни и тайни съоръжения за обогатяване. А сега, благодарение на нашите приятели от Тел Авив, изглежда, вече разполагаме и с доказателство за тези опасения. И по всичко личи, че председателят на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ — Мартин Ландесман, е помагал на иранците в този процес.

Картър изгледа израелската делегация.

— През последните седемдесет и два часа всички ние разглеждахме едни и същи разузнавателни данни за Ландесман. Трябва да подчертая обаче, че преди всички нас точките успя да свърже Римона Щерн. За онези, които я виждате за пръв път, Римона е майор от запаса към израелските въоръжени сили, превъзходен полеви агент и един от най-опитните анализатори на информация в цялата страна. Трябва също така да знаете, че неин вуйчо е не друг, а самият Ари Шамрон. В този смисъл бих посъветвал всички да внимават в картинката.

Шамрон се усмихна и впери поглед в племенницата си, докато тя заемаше мястото на Картър. Без да каже и думичка, тя прехвърли към следващия слайд на екрана. Отново бе карта на Иран. Този път обаче бе обозначено само едно място.

Свещеният град Кум…

„Именно град Кум доказва, че моллите ни лъжат“, започна Римона. Именно той разпръскваше всички неоснователни надежди, че иранската ядрена програма би могла да има и друго, невоенно приложение. Защо иначе ще им трябва така усърдно да крият тайно съоръжение за обогатяване на уран толкова дълбоко в планинската пустош? И защо ще отказват да отворят вратите на съоръжението пред ядрената хрътка на ООН — Международната агенция за атомна енергия? По отношение на Кум обаче отново и отново се удря на камък, припомни им тя. Съоръжението там е планирано да побере не повече от три хиляди центрофуги. И ако тези центрофуги са стандартното иранско производство IR-1, тогава Кум би могъл да осигурява уран за производството на не повече от една бомба на всеки две години. А това съвсем не би било достатъчно, за да успее Иран да се превърне в пълноправна ядрена сила.

— Което пък би означавало, че от Кум няма особена полза — допълни Римона. — Освен ако, разбира се, не съществуват и други места като него. Други тайни съоръжения за обогатяване, разпръснати из страната. При две съоръжения с шест хиляди синхронизирани центрофуги IR-1 вече ще може да се произвежда достатъчно обогатен уран за производството на по една бомба всяка година. Ами ако разполагат с четири съоръжения и дванайсет хиляди центрофуги? Или пък с осем съоръжения и двайсет и четири хиляди центрофуги?

Отговор тук даде Том Уокър, който заемаше в Управлението същия пост като Римона.

— В такъв случай Иран ще може да произвежда достатъчно уран, за да се сдобие с ефективен ядрен арсенал за броени месеци. Биха могли да изпъдят инспекторите на Международната агенция за атомна енергия и да започнат ядреното си въоръжаване. А ако веригата от подобни тайни съоръжения е скрита под земята, тогава сме почти напълно безсилни да ги възпрем.

— Точно така — потвърди Римона. — Ами какво би станало, ако техните центрофуги не са разнебитени и ненадеждни тенекии като IR-1, а вместо това са като моделите Р-2, които използва Пакистан? Или пък ако са по-добри от пакистанските? Какво би станало, ако са с европейски дизайн, калибрирани според най-високите достъпни стандарти? И са произведени при условия, където крайният продукт не е замърсен от прах или отпечатъци от пръсти?

Този път отговори Ейдриън Картър:

— В такъв случай съвсем, съвсем скоро можем да се озовем на мушката на един ядрен Иран.

— Именно. А аз се опасявам, че нещата вървят тъкмо в тази посока. Докато цивилизованият свят дискутира, умува, отлага и кърши пръсти, иранците тихомълком разработват отколешните си ядрени амбиции. Лъжат, блъфират, отлагат чак до прага на въоръжаването с ядрено оръжие. И на всяка стъпка в този процес подкрепа им оказва Мартин Ландесман. Той не само им продава центрофуги. Продава им така необходимите помпи, вентили и вакуумни тръби, които свързват центрофугите в система. Накратко, Мартин Ландесман снабдява Ислямска република Иран с абсолютно всичко, нужно за построяването на заводи за обогатяване на уран.

— И как го прави? — запита Ейдриън Картър.

— Ето така — отговори Римона.

Следващата карта на екрана изобразяваше територията на цяла Евразия — от бреговете на Западна Европа до Японско море. Из Германия, Австрия, Швейцария и Белгия имаше съзвездие точици, представляващи над десетина индустриални и технологични компании. Една от тях беше „Кеплер Верк“, базирана в Магдебург. Всички фирми бяха свързани с точкови линии, водещи към китайския град Шънджън, където бе седалището на компания „Хардуер и оборудване ХТЕ“.

— И познайте сега кой е собственик на „Хардуер и оборудване ХТЕ“ — обърна се към аудиторията Римона.

— „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ — отговори Ейдриън Картър.

— С помощта на редица фирми и филиали, служещи като параван, естествено — добави Римона със сардонична усмивка. — Освен това господин Ландесман си има и могъщ партньор в лицето на една китайска компания за рискови инвестиции със седалище в Шанхай. Смятаме, че тази компания е просто фасада, зад която се крие Министерството на държавната сигурност.

— Тоест китайските тайни служби — измърмори Стивън Кларк от ФБР.

— Точно така. — Римона се приближи до картата. — Операцията на Ландесман много прилича на иранската ядрена програма, която обслужва. Тя е разпръсната, добре покрита и подсигурена с куп двойни филиали и резервни защити. А най-хубавото от всичко е, че Свети Мартин се оказва напълно недосегаем, понеже цялата верига с доставки е базирана на технологии с двойна употреба, а продажбите се извършват чрез фирми посредници. Мартин е твърде хитър, за да продава центрофуги директно на иранците. Вместо това той доставя отделни компоненти за „Хардуер и оборудване ХТЕ“. А китайците, на свой ред, продават готовите продукти на търговски дружества в Дубай и Малайзия, които пък ги препродават в Иран.

— Имате ли информация от колко време продължава всичко това? — запита Синтия Скарбъро от Съвета за национална сигурност.

— Точна информация — не. Но можем да предположим. Знаем, че Ландесман е закупил „Кеплер Верк“ през 2002 година и скоро след това е започнал да добавя други европейски технологични фирми към своето портфолио.

— Значи говорим за години — вметна Скарбъро.

— Няколко години — повтори Римона.

— Което означава, че има вероятност тази тайна мрежа от съоръжения за обогатяване поне частично вече да е завършена?

— Хипотетично — да. Освен това поведението на Иран напоследък потвърждава тази възможност.

— Какво поведение?

— Ами, първо, изровили са в планините си тунели като къртици. Собствените ви сателитни снимки показват, че иранците прехвърлят все по-голяма част от ядрената си програма под повърхността на земята. И това не е само в Кум. Тунелни комплекси има още и в Исфахан, и в Натанц. Понастоящем работят и по няколко други площадки, сред които Метфаз, Ходжир и Парчин. Да дълбаеш тунели през планините не е шега работа. И със сигурност не е евтино. Според нас причината да го правят е очевидна. Да скрият заводите си и да ги предпазят от нападение.

— Друго? — запита Шепърд Кантуел от ЦРУ.

— Натанц — отвърна Римона.

— Какво за Натанц?

— Иранците са преместили в надземни складове почти два тона нискообогатен уран, тоест буквално цялата си наличност. Сякаш ни провокират да ги нападнем. За какво им е притрябвало да поемат подобен риск?

— Допускам, че имате хипотеза.

— Икономиката на Иран е на системи. Техните младежи не могат да търпят повече и са готови да умрат, протестирайки по улиците. Струва ни се, че моллите не биха имали нищо против да бъдат атакувани и да използват това, за да възстановят легитимността си пред иранския народ.

— Но дали действително ще са склонни да загубят два тона нискообогатен уран с толкова лека ръка?

— Напълно е възможно, ако другите им тайни съоръжения работят на пълни обороти. В такъв случай една атака срещу Натанц би им предоставила оправдание да изхвърлят наблюдателите на ООН и да преосмислят подписа си под Договора за неразпространение на ядрено оръжие.

— Което пък ще им отвори вратите да си набавят свободно ядрен арсенал — отбеляза Синтия Скарбъро. — Подобно на севернокорейците.

— Точно така, госпожо Скарбъро.

— В такъв случай какво предлагате?

Римона изключи проектора.

— Да ги спрем, разбира се.

57. Плейнс, Вирджиния

Във всяка подобна среща настъпва момент, когато хората, които събират информация, се отделят от хората, чиято работа е да я анализират. Този миг настъпи в края на изложението на Римона, когато Ейдриън Картър внезапно се изправи и започна разсеяно да потупва джобовете на сакото си, търсейки лулата си. Заедно с него се изправиха още четирима мъже и го последваха през вестибюла към всекидневната. Няколко дървени цепеници пукаха в откритата камина. Шамрон сгря покритите си със старчески петънца ръце на огъня и после се отпусна в най-близкото кресло. Навот седна до него, докато Габриел остана прав, крачейки бавно покрай стената на помещението. Греъм Сиймор и Картър седнаха в двата противоположни края на едно канапе. Сиймор изглеждаше, сякаш ще позира за реклама на мъжки костюми, а Картър приличаше на лекар, комуто предстои да съобщи фатална вест на свой пациент.

— Още колко? — най-сетне запита той. — Колко им остава да завършат цикъла и да си направят ядрено оръжие за пръв път?

Габриел и Шамрон оставиха на своя формален шеф — Узи Навот, да отговори.

— Дори и Международната агенция за атомна енергия вече е стигнала до извода, че иранците са способни да произведат бомба. И ако Мартин Ландесман възнамерява да им продава високотехнологични центрофуги, за да си осигурят постоянен източник на гориво…

— Още колко, Узи? — повтори Ейдриън.

— Година — в най-добрия случай. А може би и по-малко.

Картър мушна лулата си в тютюневата си кесийка.

— За ваша информация, господа, моите началници от Пенсилвания Авеню 1600 ще ви бъдат безкрайно благодарни, ако се въздържите от нападение над ядрените съоръжения на Иран било сега, било в неопределеното бъдеще.

— Добре сме запознати със сантиментите на Белия дом.

— Просто го вметнах, за да не се получи някакво недоразумение.

— Всичко е ясно. А и докато говорим официално, едва ли някой ще иска да напада Иран по-малко от нас. Това не е просто крило на ООП. Тук става дума за империята на персите. Ако ние ги ударим, и те ще ни ударят. Вече са започнали да въоръжават „Хизбула“ и „Хамас“ за война и подготвят терористичните си мрежи по цял свят за нападения срещу израелски и еврейски цели.

— И ще превърнат Ирак в пламтящ котел, а целия Персийски залив — във военна зона — добави Картър. — Цената на петрола ще скочи до небесата, което на свой ред ще хвърли световната икономика обратно в рецесия. И светът, разбира се, ще обвини вас.

— Както обикновено — вметна Шамрон. — Свикнали сме.

Ейдриън запали клечка кибрит и я доближи до лулата си. Следващият му въпрос си проби път през облак дим:

— А сигурни ли сте за китайската връзка?

— От доста време наблюдаваме „Хардуер и оборудване ХТЕ“. Записките от лаптопа на Мартин само потвърдиха опасенията ни. — Навот направи пауза. — Но пък едва ли и вие сте особено изненадани от участието на Китай.

— Напоследък не се изненадвам от нищо, идващо откъм Китай. Особено пък когато е замесен и Иран. Ислямската република е вторият им най-голям доставчик на петрол, а държавните енергийни монополисти на Китай са инвестирали десетки милиарди за развитието на иранската петролодобивна индустрия. Пределно ясно ни е, че китайците възприемат Техеран не като заплаха, а като съюзник. И ни най-малко не се вълнуват от ядрените амбиции на Иран. Даже напротив, приветстват ги.

— Защото така ще намалее американското влияние в Персийския залив ли?

— Точно така — отвърна Картър. — А след като китайците държат няколкостотин милиарда долара от нашия външен дълг, ние не разполагаме с аргументи да им се сопнем. Много пъти сме се обръщали към тях с оплаквания, че ембаргови стоки и оръжия пътуват от техните пристанища към Иран, а реакцията им е една и съща. Обещават да проучат въпроса. Но всичко си продължава постарому.

— Не казваме, че трябва да се обръщаме към китайците — каза Навот. — Нито пък към швейцарците, нито към германците, нито към австрийците. Нито към която и да е друга държава, въвлечена в тази мрежа. Наясно сме, че това ще е загуба на време и усилия. Националните интереси и алчността са много силни козове. Освен това последното нещо, което бихме искали да се случи сега, е да признаем пред швейцарците, че сме надзъртали зад рамото на техния най-влиятелен бизнесмен.

— Колко центрофуги смятате, че им е продал Мартин?

— Не знаем.

— Кога е била първата пратка?

— Също не знаем.

— Ами последната?

— Не знаем.

Картър помаха с ръка, за да разнесе малко надвисналия пред очите му облак.

— Хубаво де. Кажете ни тогава какво знаете.

— Знаем, че тези взаимоотношения носят солидни доходи и на двете страни и че са трайни. Но по-същественото е, че в близко бъдеще е запланувана голяма доставка, която ще тръгне от Китай през Дубай за Иран.

— Откъде го знаете?

— Информацията се съдържаше в един изтрит файл на хард диска на Мартин. Беше от прикачен файл, изпратен му с шифрован имейл от някой си Улрих Мюлер.

Ейдриън задъвка умислено крайчеца на лулата си.

— Мюлер ли? — най-сетне попита той. — Сигурни ли сте?

— Напълно — отвърна Узи. — Защо?

— Защото за пръв път се натъкнахме на името на хер Мюлер, когато правихме проучвания на „Центрум Секюрити“. Той е бивш кадър на швейцарската Дирекция за анализ и превенция, истински боклук. Познанството между него и Ландесман е отдавнашно. Мюлер е човекът, който върши мръсната работа на Мартин.

— Например за дирижирането на операция за ядрена контрабанда от Западна Европа през Южен Китай до Иран ли?

— Напълно логично би било именно тип като Мюлер да играе централен нападател в това начинание на Ландесман. Със сигурност Мартин не би искал портфолиото на Иран да има каквито и да е допирни точки с „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“. Най-умно би било да остави Мюлер да се оправя с тези подробности.

Картър се умълча. Очите му прескачаха между Навот и Шамрон. Габриел все още продължаваше да обикаля стаята.

— Последните коментари на Римона намекват, че имате някаква идея как да се процедира оттук нататък — накрая изрече Ейдриън. — Като ваши партньори в това начинание, много бих искал да науча какво замисляте.

Узи погледна към Габриел, който най-после спря да крачи напред-назад.

— Събраните от лаптопа на Мартин материали се оказаха полезни, но недостатъчни. Все още има много подробности, които ни убягват. Не знаем колко и какви части се прекарват. Не знаем датите на доставка, нито начина на плащане. Нито пък фирмите превозвачи.

— Допускам, че имате представа откъде може да се набави тази информация.

— От един компютър на западния бряг на Женевското езеро — отговори Габриел. — На триста седемдесет и седем метра надморска височина.

— Във Вила Елма?

Габриел кимна утвърдително.

— Планирате взлом? — невярващо запита Картър. — Това ли ви е планът? Да нахлуете на втория етаж в една от най-стриктно охраняваните резиденции в цяла Швейцария? В страната, пословично известна с необичайно високата бдителност на гражданите си?

Обграден с мълчание, Ейдриън отмести поглед от Габриел към Шамрон.

— Не е нужно да ти припомням какви са опасностите на една операция в Швейцария, нали, Ари? Нещо повече, спомените ми ме връщат към един инцидент отпреди десетина години, когато цял екип на Службата ви бе арестуван, докато се опитваше да подслушва телефона на заподозрян терорист.

— Никой не говори за взлом във Вила Елма, Ейдриън.

— А тогава какво сте намислили?

Този път отговори Габриел:

— След четири дни Мартин Ландесман организира пищен прием за набиране на средства. Поканите са за триста от неговите най-близки и най-богати приятели. А ние смятаме да се отбием.

— Наистина? И как възнамерявате да проникнете? Да не би да сте решили да се преоблечете като сервитьори и да се промъкнете вътре, носейки подноси със сандвичи и хайвер? Или ще действате по-старомодно, нахлувайки през портата с коли?

— Ще влезем като гости, Ейдриън.

— А откъде ще си набавите покана?

Габриел се усмихна.

— Вече си имаме.

— Зоуи? — запита Греъм Сиймор.

Алон кимна.

— Случайно да си спомняш, че говорехме за ограничение по обхват и времетраене?

— Бях в стаята, Греъм.

— Хубаво — процеди Сиймор. — Значи вероятно ще си припомниш и че й дадохме дума. Помолихме Зоуи да помогне за една проста задача. И обещахме, че след като я свърши, ще си тръгне по пътя, без да очаква кога пак ще й похлопаме на вратата.

— Но ситуацията се промени.

— Значи искате тя да проникне в строго охраняван кабинет по време на въпросния пищен прием? Подобна задача би представлявала изключителна трудност и за опитен агент. А за току-що вербуван човек без опит си е направо… невъзможна!

— Няма да караме Зоуи да влиза в кабинета на Мартин, Греъм. От нея ще се очаква просто да се появи на приема. — Габриел направи пауза и сетне добави: — Със своя кавалер, разбира се.

— Кавалер, който междувременно ще й набавите?

Габриел кимна.

— Има ли кандидати? — запита Ейдриън.

— Само един.

— Тъй като едва ли ще й уредите среща с Ари или Ели Лавон, остава Михаил.

— Изглежда отлично в смокинг.

— Не се и съмнявам. Но също така преживя истински ад в Русия. Дали ще е готов за нещо подобно?

Габриел кимна:

— Готов е.

Лулата на Картър бе изгаснала. Той незабавно я презареди и запали клечка кибрит.

— Мога ли да вметна тук, че вече виждаме абсолютно всичко, което се случва на лаптопа и телефона на Мартин? Ако въпросната операция в Женева случайно се провали, е възможно да изгубим всичко.

— Ами ако на Мартин му хрумне да си смени телефона? Или ако хората от охраната му ненадейно решат да направят профилактика на лаптопа и открият външния софтуер?

— Накъде биеш?

— Нашето прозорче към света на Мартин може да се захлопне всеки миг — каза Габриел и щракна с пръсти, за да онагледи думите си. — Сега ни се удава възможност да влезем чисто във Вила Елма. Предвид информацията ни как иранците са на финалната права в произвеждането на бомба, на мен ми се струва, че е задължително да се възползваме. Нямаме друг избор.

— Доводите ти са убедителни. Но целият този разговор ще бъде безсмислен, ако Зоуи не се съгласи да се върне. — Картър хвърли поглед към Сиймор. — Дали ще склони?

— Допускам, че ще успеем да я уговорим. Но за подобна операция ще е необходимо и личното позволение на министър-председателя. Освен това няма съмнение, че и моите съперници оттатък реката ще поискат да се включат.

— Невъзможно — отсече Габриел. — Това е наша операция, Греъм. Не е тяхна.

— Ще гледам да им предам думите ти. — Сиймор погледна към представителя на МИ6 в другата стая. — Обаче има и още нещо, което не сме обсъдили.

— Кое?

— Как предлагате да постъпим, ако в действителност успеем да прихванем пратката с центрофуги?

— Ако прихванем тези центрофуги… — Гласът на Габриел пресекна насред изречението. — Да кажем просто, че възможностите са безкрайни.

58. Саутуърк, Лондон

Изпълнителният директор на „Лейтъм Интернешънъл Медиа“ — Джералд Малоун, размаха брадвата в петнайсет часа на следващия ден. Решението пристигна под формата на имейл към целия личен състав на Файненшъл Джърнъл, написан с характерния му сух език. В него се казваше, че въведените напоследък мерки за ограничаване на разходите не били достатъчни, за да може вестникът да се задържи над повърхността в настоящия си формат. Поради тази причина управителният съвет на „Лейтъм“ не виждал друго решение, освен да наложи сериозни и незабавни съкращения на персонала. Налагало се да се реже надълбоко и нашироко, като най-големи загуби щяла да понесе редколегията на изданието. Един от новинарските екипи — този на Зоуи Рийд — видимо бе съумял да избегне чистката. Както се оказа впоследствие, помилването бе един вид прощален подарък от Джейсън Търнбъри, който скоро щеше да се присъедини към същия управителен състав на групата, който сега хвърляше Файненшъл Джърнъл на бунището.

Зоуи седеше на бюрото си, изпълнена с вината на оцелелия, и наблюдаваше безмълвно ритуалното опаковане на личните вещи, което следва всяко масово съкращение на персонал. Докато слушаше тъжните сбогувания на доскорошните си колеги, тя се замисли, че може би е дошъл моментът най-сетне да зареже вестникарския бизнес и да се посвети на телевизионната кариера, която я очакваше в Ню Йорк. Не за първи път се улови, че мислите й се насочват към забележителната група мъже и жени, с които се бе опознала в обезопасената къща в Хайгейт. За нейна голяма изненада, тези хора сега й липсваха. Липсваше й компанията на Габриел и неговият екип. Въобще не си бе представяла, че подобно нещо е възможно. Липсваше й тяхната решимост за успех и тяхното непоколебимо убеждение, че следват справедлива кауза — усещания, които тя си спомняше от ранните си години в нюзрума на Файненшъл Джърнъл. Ала повече от всичко друго й липсваше задружната атмосфера в самата къща. В продължение само на няколко часа всяка вечер тя се беше превръщала в част от едно семейство. Шумно, свадливо, сприхаво и малко объркано семейство, но все пак семейство.

Макар самата тя да не си даваше сметка защо, струваше й се, че семейството сякаш я е изоставило. Във влака обратно от Париж агентът с къси тъмни коси и сипаничаво лице я бе поздравил скришом за добре свършената работа. След това обаче се възцари тишина. Никакви телефонни обаждания, никакви електронни писма, никакви нагласени срещи на улицата или в метрото, никакви дискретни призовки да се яви в щабквартирата на МИ5, за да й благодарят за изпълнената задача. От време на време изпитваше усещането, че я наблюдават, но можеше и да е просто собственото й желание това да не свършва. За Зоуи, която бе свикнала да получава мигновеното удовлетворение на ежедневната журналистика, най-трудното сега бе незнанието дали от намесата й е имало някаква полза. Да, разбираше, че парижката операция е била сполучлива, но нямаше представа дали от нея изобщо са били получени важните данни, от които се нуждаеха Габриел и Греъм Сиймор. И най-вероятно никога нямаше да научи нещо повече.

А що се отнася до нейните чувства към Мартин Ландесман, тя бе чела някъде, че възстановителният период след прекъсването на романтична връзка е равен на продължителността на самата връзка. Но Зоуи бе установила от личен опит, че това времетраене би могло драстично да се съкрати, когато се окаже, че доскорошният ти любовник пласира ембаргови стоки за Ислямска република Иран. Ненавистта й към Мартин сега бе толкова силна, колкото и желанието й веднъж завинаги да прекрати отношенията си с него. За съжаление, това не бе възможно, тъй като личният й живот сега бе станал предмет от значение за националната сигурност. От МИ5 я бяха помолили да поддържа комуникациите с Мартин, за да не му даде някакъв повод да се усъмни в нещо. Все още не бе особено ясно обаче дали ще искат от нея да посети неговия галаприем в Женева. Зоуи не изпитваше никакво желание да стъпва повече в дома му. Нещо повече, тя не искаше никога повече да вижда лицето му.

Мислите й прекъсна Джейсън Търнбъри, който се появи в нюзрума, за да изнесе задължителното си опело след чистката за това каква огромна чест е било за него да работи редом до толкова талантлива и посветена на службата си група журналисти. Когато той приключи словото си, доскорошните му колеги се запътиха към асансьорите като объркани жертви на природен катаклизъм. Повечето се озоваха директно в „Котвата“ — старомодната кръчма непосредствено до Файненшъл Джърнъл — и се отдадоха на тежък запой. Зоуи се почувства длъжна да покаже някаква съпричастност, но скоро тя бе изместена от желание да се измъкне оттук. Затова тя попи някоя и друга сълза, потупа някое и друго рамо и след това тихо се измъкна през вратата в проливния дъжд навън.

Наблизо не се виждаха таксита и затова тя се запъти към Саутуърк Бридж. Откъм Темза духаше студен вятър. Зоуи измъкна сгъваемия си чадър, но той се оказа безполезен срещу хоризонталния порой. В другия край на моста тя забеляза познат силует, застанал на тротоара, без да обръща никакво внимание на плющящия дъжд. Беше същият мъж в шлифер, който пръв се бе свързал с нея пред сградата на Си Ен Ен в деня на вербуването й.

Когато Зоуи го доближи, той вдигна ръка към устата си, сякаш за да потисне пристъп на кашлица. В този миг един ягуар се материализира отнякъде и спря точно пред нея. Задната врата се отвори. Отвътре я покани да влезе Греъм Сиймор.

— Чувам, че току-що във Файненшъл Джърнъл са падали глави — каза Сиймор, докато колата потегляше.

— Има ли нещо, с което не сте запознат?

— Слушах го по Би Би Си.

Колата зави наляво по Ъпър Темс Стрийт.

— Спирката на метрото е в противоположната посока.

— Бих искал да разменим няколко думи.

— Досетих се.

— Питахме се какви са плановете ви за почивните дни.

— Евтин роман. Някое и друго дивиди. Може би ще се поразходя из Хампстед Хийт, ако не вали.

— Звучи доста скучно.

— Харесвам скучните неща, господин Сиймор. Особено след Париж.

— Имаме едно по-вълнуващо предложение, ако се интересувате.

— Какво трябва да свърша този път? Да обера някоя банка? Или да разбия някоя клетка на Ал Кайда?

— Трябва само да посетите един прием и да изглеждате неотразимо.

— Това го мога. Ще има ли отново планиране?

— Опасявам се, че ще има.

— Значи се връщаме обратно в Хайгейт?

— Не веднага. Преди това ви чака вечеря в „Мирабел“.

— С кого?

— С новия ви приятел.

— Наистина ли? И какъв е той?

— Млад, красив и богат руснак.

— Има ли си име?

— Михаил Данилов.

— Колко благородно!

— Всъщност той няма и капчица благородна кръв. И тъкмо затова ще ви държи под ръка, когато пристъпите в имението на Мартин Ландесман тази събота.

59. Хайгейт, Лондон

Подобно на цялостния дух на операция „Шедьовър“, романтичната им връзка беше като същинска вихрушка. Двамата обядваха заедно, гледаха витрините по Ню Бонд Стрийт заедно, обикаляха сергиите на Ковънт Гардън заедно. Дори бяха забелязани да се шмугват в ранна следобедна прожекция на филм на Лестър Скуеър, хванати за ръце. Пословично потайна на работното си място по отношение на личния си живот, Зоуи не се хвалеше с новата си връзка. Всички обаче бяха единодушни, че настроението й в офиса видимо се е подобрило. Това провокира разгорещени, макар и неинформирани предположения сред колегите й относно самоличността на новия й любовник и източниците на неговото състояние. Някой подхвърли, че е натрупал пари в бизнеса с недвижими имоти в Москва, преди да рухнат пазарите. Според другиго богатството му се дължеше на руския петрол. А от средата на редакторския екип плъзна напълно необоснованият слух, че е оръжеен контрабандист — също като покойния Иван Харков, бог да помилва клетата му душа.

От екипа на Файненшъл Джърнъл така и нямаше да научат истинската самоличност на високия и поразително красив руснак, с когото Зоуи се разхождаше из града. Нито пък колегите й щяха да открият, че новата двойка прекарва повечето от времето си в една червена тухлена викторианска сграда в задънена уличка на Хайгейт. Всички въпроси на Зоуи за успеха на парижката операция получиха отговор броени секунди след нейното завръщане, понеже първият глас, който чу във всекидневната, бе този на Мартин Ландесман. Той звучеше от компютърни тонколони в ъгъла на помещението и щеше да продължи да звучи без никакво прекъсване през следващите три дни. Макар Зоуи да изпита удовлетворение, че старанията й са дали реален плод, неспирният глас на Мартин сериозно я притесняваше. Да, мислеше си тя, Мартин наистина си бе заслужил това неканено нахлуване в личните му дела. Но Зоуи не можеше да се отърси от неудобството, породено от огромната роля на подслушването за съвременните тайни служби. Мобилната технология бе осигурила на властите способност да следят думите, писмата, а в известен смисъл даже и мислите на своите граждани. А съвсем доскоро това звучеше като научна фантастика. Прекрасният нов свят10 определено бе настъпил.

Агентите бяха почти същите като миналия път, но с две нови попълнения. Единият бе мъж на около осемдесет години с помътнели от възрастта очи; другият бе с червеникаворуса коса и телосложение на тежкоатлет. Зоуи мигновено разбра, че са хора с влияние. Така и нямаше да й кажат, че това са бившият и настоящият шеф на израелските тайни служби.

Макар ролята й за Женева да бе предимно за осигуряване на достъп, Зоуи трябваше да бъде подготвена за най-лошия възможен сценарий. Затова експедитивното й обучение изискваше най-вече тя да заучи една трагична история. В нея се разказваше за привлекателен руснак на име Михаил Данилов, който й бе завъртял главата. Той се бе възползвал от уязвимостта й и я бе подмамил да го покани на галаприема на Мартин Ландесман. Този разказ, припомняше й отново и отново Габриел, можеше да се окаже единствената защита на Зоуи, ако операцията не се развиеше по план. Това бе и предназначението на разходките по Ню Бонд Стрийт и Ковънт Гардън, както и посещението на киното на Лестър Скуеър.

— Искам да съхраниш всяка подробност за подлата му постъпка в уникалния си ум — казваше й Габриел. — Научи ги така, сякаш лично си изживявала и си описвала тези неща.

За разлика от повечето бързи курсове за подготовка, през последните занимания в Хайгейт информацията не течеше само еднопосочно. Даже напротив, ролите се размениха по много интересен начин. Зоуи успяваше да допринесе изключително много за процеса на планирането, тъй като единствена измежду всички присъстващи някога бе влизала в очарователната резиденция на Мартин край Женевското езеро. Именно Зоуи ги запозна с входния протокол на главната порта откъм Рю де Лозан и им описа вероятното разположение на охранителите вътре в имението. Шамрон беше толкова впечатлен от презентацията й, че се обърна към Навот със съвет да помислят дали да не бъде привлечена за постоянно към Службата.

— Изпитвам чувството, че нашите британски партньори няма да са особено щастливи от подобно развитие — отговори Навот.

— Партньорството между тайните служби е като брака поради физическо привличане, Узи. То гори ярко и краткотрайно. И винаги свършва зле.

— Не знаех, че си и брачен консултант, шефе.

— Аз съм шпионин, Узи. Тайните на човешкото сърце са неразривна част от работата ми.

Присъствието на толкова много силни личности в такова ограничено пространство спокойно можеше да се превърне в рецепта за катастрофа. Ала през по-голямата част от тези три дни на подготовка обстановката се запази в рамките на добрия тон, поне докато Зоуи бе там. Габриел продължи да контролира оперативното планиране, но Навот седна на масата за преговори с останалите агенции. В много отношения това бе първата важна проява на Узи Навот като ръководител. Всички, които наблюдаваха поведението му при тези срещи, останаха искрено впечатлени от неговата целеустременост и присъствие на духа. Единодушно бе мнението, че при него Службата ще е в добри ръце през идните години — освен ако, разбира се, обещаващата му кариера не преживееше крушение заради евентуален провал на операцията край Женевското езеро.

Именно спомените за минали крушения не даваха мира на Габриел по време на тези дни в Хайгейт. Отново и отново той предупреждаваше членовете на екипа си да не се отдават на самодоволство след предишната сполучлива операция в Париж. Сега им предстоеше да играят на терена на Мартин. Всички предимства щяха да бъдат на негова страна. Подобно на своя баща, Мартин Ландесман бе доказал, че може да използва насилие, ако бъде заплашен от разобличаване. Вече бе убил един журналист заради въпроси за тайните му сделки с Иран. Със сигурност би убил и други репортери. Дори и такива, които междувременно са споделяли леглото му.

От време на време обаче Габриел се спираше и поклащаше глава в почуда колко странен път бе изминал, за да стигне дотук. Път, който бе започнал в Амстердам, в светлата бяла стая у Лена Херцфелд. Лена рядко напускаше мислите на Габриел, а същото се отнасяше и за списъка от имена и номера на сметки, който неизменно му беше подръка. Кац, Щерн, Хирш, Гринберг, Каплан, Коен, Клайн, Абрамовиц, Щайн, Розенбаум, Херцфелд… Шамрон бе започнал да ги нарича „невидимите членове в екипа на Габриел“.

Самият Шамрон демонстрираше възхитително самообладание между стените на къщата, но когато с Габриел излизаха за около час всеки ден и сядаха на дървената пейка на Парламънт Хил, той споделяше с него своите опасения за предстоящата операция. При последното им излизане Ари изрази загриженост относно избора на водещ агент в случая.

— Цялата ти операция сега зависи от едно ключово решение, което трябва да вземе Михаил. Дали ще съумее да проникне чисто в кабинета на Мартин и да остане там час и петнайсет минути, без никой да забележи отсъствието му? Една погрешна стъпка — и ще се получи паметна вечер.

— Опасяваш се да не действа твърде агресивно ли?

— Не непременно. Михаил бе съсипан при завръщането си от Русия. Почти толкова зле, колкото вие двамата с Киара. След всичко онова, което му се случи в брезовата горичка, е възможно и да се окаже неподготвен да поема необходимите за задачата рискове.

— Преминал е обучение и в Саярет Маткал, и в Службата, Ари. Когато престъпи прага на Вила Елма утре вечер, той вече няма да е Михаил Абрамов. Ще се казва Михаил Данилов и ще е руски милионер, кавалер на Зоуи Рийд.

— А действително ли беше толкова належащо да дариш сто хиляди евро от моите пари за фондацията на Мартин?

— Беше по настояване на господин Данилов.

— Така ли?

— Господин Данилов пожела да направи подходящо първо впечатление. Освен това той не е човек, който би допуснал да го вземат за авантаджия. Господин Данилов е доста заможен човек. И винаги държи да си плаща сметката.

— Да се надяваме тогава, че господин Данилов ще вземе правилното решение дали да хакне онзи компютър или не. От него зависи не само съдбата на Зоуи, но и тази на твоя добър приятел Узи Навот. — Шамрон запали цигара. — Дочувам, че вече е успял да си спечели благоразположението и уважението на Темс Хаус и Воксхол Крос.

— А твоето?

— Признавам, че съм впечатлен от дебюта на Узи на международна сцена. Ако тази операция пожъне успех, ще се запомни като един от най-големите триумфи в историята на Службата. И като си помислиш, че Узи всъщност се опита да я спре, преди да е започнала… — Ари погледна към Габриел. — Може би следващия път той няма да позволи на егото си да му попречи, когато се опитваш да му кажеш нещо.

Габриел не отговори.

— Виждам, че не си включил жена си в екипа за Женева — каза Шамрон. — Допускам, че не е от недоглеждане.

— И тя не е особено доволна, но ми се иска да остане тук с теб и Узи.

— А може би и ти трябва да сториш същото. — Шамрон дръпна няколко пъти от цигарата, без да каже нищо. — Предполагам, няма нужда да ти припомням, че съвсем наскоро вече бе на операция в Швейцария. Или че по същото време се проля и много кръв. Има вероятност швейцарците да следят последните ти визити в тяхната страна. Което пък означава, че ако утре вечер конците се оплетат, може и да не успея да те измъкна толкова бързо.

— Няма да позволя друг да води операцията в Женева, Ари.

— Предполагах, че ще отговориш така. Само гледай да съблюдаваш единайсетата заповед неотлъчно: „Не позволявай да те заловят“.

— Имаш ли други полезни препоръки?

— Върни жива Зоуи Рийд. — Шамрон пусна цигарата си на земята. — Не ми се иска лондонският дебют на Узи да приключи още на премиерната вечер.

Ако изобщо съществуваше някаква пукнатина в подготовката на Службата, това беше въпросът с паспортите. В повечето случаи израелските агенти под прикритие не можеха да използват израелски паспорти, понеже гражданите на Израел не се допускаха в държавите, където се провеждаха операции — или какъвто бе случаят с Швейцария, понеже местните власти бяха особено подозрителни към тях. Ето защо, след бурни преговори, се взе решението всичките осмина членове на женевския екип да пътуват с фалшиви американски или британски паспорти. Жестът беше великодушен, но необходим. Той гарантираше, че операцията няма да се провали още при летищния паспортен контрол. Въпреки това, Габриел реши да предприеме и другата рутинна за Службата мярка, като изпрати екипа си към Женева с три различни полета по три различни маршрута. Някои традиции просто умираха трудно даже и в този модерен свят.

Собственият му полет беше KLM1022, заминаващ от Лондон в 17,05 ч. След кратко прехвърляне в Амстердам, което Габриел намери за уместно стечение на обстоятелствата, самолетът му щеше да пристигне на международното летище в Женева в десет вечерта. Според американския му паспорт той се казваше Джонатан Олбрайт, а според купчината визитки в куфарчето му бе служител на хедж фонд в град Гринуич, Кънектикът. Носеше дрехи, които не му принадлежаха, и оперативни диаграми, които не разбираше. Така че когато този следобед Габриел излезе за последен път от обезопасената къща в Хайгейт, абсолютно всичко около него бе лъжа. Всичко, с изключение на прекрасната жена с буйни тъмни коси, която го гледаше от прозореца на втория етаж. Както и списъкът с имена и сметки, внимателно скътан в джоба на куфарчето му.

60. Женева

Първите камиони се появиха пред портите на Вила Елма точно в девет часа на следващата сутрин. Те заприиждаха в дълга върволица, стоварвайки съдържанието си в огромния двор на Мартин Ландесман, все едно беше плячка от далечна война. Тук имаше палети с вино и твърд алкохол, както и хладилни чанти с пресни раци, докарани специално от Аляска. Имаше платформи, натоварени с маси и столове, както и лакирани дървени кутии с порцелан, кристал и сребро. Имаше стативи за ноти, които щяха да стигнат за цял оркестър, петнайсетметрова елха за централния вход и лампички, които можеха да осветят неголямо градче. Имаше екип аудио- и видеотехници, които носеха професионална прожекционна система. Имаше даже и две жени в жълто-кафяви униформи, които пристигнаха в късния следобед с десетина диви животни. Оказа се, че тъкмо тези животни са застрашените видове, за чието спасяване Свети Мартин бе похарчил малко състояние. Прожекционната система бе предназначена за излъчването на едночасов документален филм за последствията от глобалното затопляне, поръчан от Мартин Ландесман. Моментът бе донякъде ироничен, понеже тъкмо сега Европа бе скована от най-студената зима, която някой помнеше.

Усилената подготовка във Вила Елма изцяло се различаваше от спокойната обстановка в грандхотел „Кемпински“, разположен на един-два километра по протежението на брега, на Ке дю Монблан. В богато украсеното фоайе сякаш непрекъснато бе вечер. Под ниския таван, обсипан с плеяда лампички, неколцина пикола и камериери си приказваха приглушено, сякаш за да не събудят заспало дете. Декоративната камина кротко гореше в празния салон. От витрините на пустеещите магазинчета проблясваха изкусителните отражения на златни часовници и перлени огърлици. Обикновено в три следобед фоайето гъмжеше от живот, но този път тук бе потискащо тихо. Управителното тяло дискретно приписваше спада в хотелиерския бизнес на лошото време и на срутването на пазара за недвижими имоти в едно от пословично разточителните емирства в Персийския залив. За капак на всичко, швейцарските гласоподаватели съвсем наскоро бяха обидили много от най-щедрите гости на „Кемпински“ с национален референдум, забраняващ строежа на минарета. Също както всички други в Женева, управителите сега се чудеха дали обикновено стабилното бизнес начинание, наричано понякога Швейцария, най-накрая не бе направило първата си погрешна стъпка.

Ето защо хотелските управници изпитаха истинска радост, когато в 15:15 ч. в лобито на „Кемпински“ пристъпи Зоуи Рийд — популярната британска журналистка, чието лице не слизаше от телевизионните екрани. Тя бе придружена от „супербогат“ руснак на име Михаил Данилов. След като се настаниха в отделни стаи, господин Данилов поръча да изгладят ризата и смокинга му, а след това се отправи към фитнес залата, приковавайки с телосложението си завистливите погледи на персонала. През това време госпожица Рийд се разходи из хотелските магазинчета и после отиде във фризьорския салон, за да й направят прическата за предстоящото събитие във Вила Елма. В салона имаше още две от гостенките на приема, както и една жена от екипа в Хайгейт. В чакалнята пък седеше и непринуденият англичанин, когото Зоуи познаваше като Дейвид. Той прелистваше новия брой на списание Вог с израз на съпружеско отегчение и мърмореше недоволно за ниското качество на хотелското обслужване.

Наближаваше пет, когато Зоуи напусна фризьорския салон и се качи в стаята си, за да се преоблече за приема. Нейният кавалер — Михаил Данилов, вече се бе прибрал в съседната стая, а само три врати по-надолу по коридора бе отседнал мъж на име Джонатан Олбрайт — изпълнителен вицепрезидент на нещо, което се наричаше „Маркъм Капитъл Адвайзърс“ от Гринуич, Кънектикът. Истинското му име, разбира се, беше Габриел Алон. На малкото бюро срещу него седеше Ели Лавон. Подобно на Габриел, той си бе сложил чифт слушалки и напрегнато се взираше в екрана на лаптопа, където течеше жива връзка от мобилния телефон на Зоуи Рийд, докато лаптопът на Габриел предаваше звук от телефона на Мартин Ландесман. Зоуи гледаше новинарската емисия по Би Би Си. Мартин обсъждаше някои подробности по охраната на събитието с личния си телохранител Йонас Брунер.

Срещата им приключи в 17:03 ч. Мартин проведе кратък разговор и с главния организатор на събитието, а след това се отправи нагоре към стаята, която се намираше в югоизточния ъгъл на Вила Елма, на триста седемдесет и седем метра надморска височина. Габриел чу вече познатите сигнали, докато Мартин въвеждаше паролата — осем цифри, които съвсем скоро щяха да са последната преграда между Михаил и най-големите тайни на Мартин. Няколко секунди по-късно се чу как вратата се отваря и се затваря. След това пръстите на Мартин трескаво загракаха по клавиатурата на лаптопа му. Изглежда, бързаше да отхвърли малко работа преди началото на приема. Габриел реши да последва примера му. Той връчи слушалките си на Ели Лавон и излезе от стаята.

На вратата висеше табелка с молба гостът да не бъде безпокоен. Габриел почука два пъти, направи пауза и сетне почука още два пъти. Зоуи открехна вратата няколко секунди по-късно и се взря в него през веригата.

— Какво обичате? — запита тя с престорено раздразнение.

— Пусни ме, Зоуи. Вече претърсихме стаята ти. Чисто е.

Младата жена махна веригата на вратата и направи крачка назад. Беше боса и облечена единствено в бялата хотелска хавлия.

— Така ли ще излезеш довечера? — запита Габриел.

— Предпочитам това пред роклята, която ми подари Мартин.

— Ще се разочарова, ако не те види с нея.

— Не само той, а и всички други мъже на приема.

Габриел се приближи до бюрото. Телефонът на Зоуи лежеше на плота. Той го вдигна, натисна бутона за изключване и го задържа, докато екранът угасна.

— Има ли нещо, което трябва да знам за телефона си? — поинтересува се Зоуи.

— Само предпазна мярка.

— О, да — саркастично рече тя. — А пък аз дойдох чак в Женева, за да се окъпя в сиянието на Мартин Ландесман за няколко часа.

Габриел върна телефона на бюрото, но не каза нищо.

— Само не забравяй да го изключиш, когато всичко приключи. — Тя приседна в края на леглото. — Така и не ми каза как го наричате.

— Кое?

— Това, което извършихме с телефона и компютъра на Мартин.

— Аз съм роден в края на седемнайсети век, Зоуи. Дори и аз не знам как е точното му наименование.

— А разговорно?

— Някои техници му казват „задна вратичка“, „вклиняване“, „разбиване“. Но ние предпочитаме думата „притежаване“.

— Защо?

— Защото, ако успеем да сложим ръка на телефона, ние го притежаваме. Ако влезем в банковите му сметки, ние ги притежаваме. Ако пробием системата за сигурност, ние притежаваме и нея. И ако Михаил успее да проникне в кабинета на Мартин довечера…

— Ние ще разберем къде са центрофугите?

Габриел се изненада от избора на местоимението „ние“.

— Да — отговори той и кимна. — Ако извадим късмет, може да открием и центрофугите.

— Какви са шансовете ни?

— Трудно е да се каже.

— Предполагам, че службите ви извършват такава операция не за първи път.

Той се поколеба, но после потвърди.

— Отдавна не е тайна, че в Европа се води война, Зоуи. И тя включва ирански и европейски високотехнологични фирми. А компютрите на лошите са едно от най-големите ни оръжия.

— Например?

— Няма да ти дам пример.

— Хипотетично поне?

— Хубаво. Да кажем, че един хипотетичен ирански ядрен експерт замине за участие в хипотетична конференция в Берлин. И да допуснем също така, че нашият хипотетичен учен разполага със записки на хипотетичния си лаптоп за това как може да се конструира ядрена бойна глава.

— Тогава едва ли ще повярваме на иранския президент, когато твърди, че програмата им е единствено за мирни цели.

— Точно така.

— А дали вече конструират бойна глава?

— Несъмнено — отговори Габриел. — И с всеки изминал ден са все по-близо до завършването й. Но за да бъдат ефективна ядрена сила, те се нуждаят от стабилен източник на високообогатен уран. А за тази цел са им необходими много центрофуги. И то качествени. Центрофуги, които не се развалят. Които се въртят на стабилна скорост. Които не са замърсени.

— Центрофугите на Мартин — промълви Зоуи.

Габриел не каза нищо. Зоуи хвърли поглед към часовника на нощното шкафче.

— Освен ако не искаш да ми помогнеш за тоалета, ще те помоля да излезеш.

— След минутка. — Той седна срещу нея. — Помни, Зоуи. Когато Михаил започне да действа, е много важно да не се озовеш някъде сама. Прикачи се към някого. Подхващай разговори. Най-лошо ще бъде, ако седиш встрани мълчалива или притеснена. Играй точно противоположното на притеснението. Бъди душата на компанията. Разбираш ли ме?

— Мисля, че ще се справя с това.

Габриел се усмихна за кратко, но после лицето му отново стана сериозно.

— А сега кажи ми какво става, в случай че разкрият Михаил.

— Моментално се отричам от него. Твърдя, че ме е подвел, за да му издействам покана. После се изнасям от приема при първа възможност.

— Даже и ако трябва да оставиш Михаил там.

За момент тя притихна.

— Моля те, не ме карай да повтарям това.

— Повтори го, Зоуи!

— Дори и ако трябва да оставя Михаил там.

— Никакво колебание, Зоуи! И в никакъв случай не поглеждай назад. А ако някой от бодигардовете на Мартин се опита да те сграбчи и да те отведе безшумно, направи скандал. Нека всички да разберат, че нещо не е наред. Тогава Мартин ще бъде принуден да те пусне. — Габриел направи пауза и после попита: — Разбираш ли ме, Зоуи?

Тя кимна.

— Кажи го.

— Ще вдигна скандал. И ще оставя Михаил там.

— Много добре. Имаш ли въпроси?

Тя поклати глава отрицателно.

Габриел се изправи и й подаде телефона.

— Включи го, когато изляза. И не се разделяй с него довечера.

Той тръгна към вратата.

— Впрочем имам един въпрос, господин Алон.

Той спря и се извърна.

— Какво се случи на онова поле край Лондон?

— Няма никакво поле край Лондон, Зоуи. Както и не съществува никаква обезопасена къща в Хайгейт. Човешкият ум е като басейн, Зоуи. Изваждаш запушалката и спомените изтичат.

Габриел се измъкна през вратата, без да каже и дума повече. Зоуи включи мобилния си телефон и започна да се облича.

Измежду многобройните логистични затруднения пред екипа беше изнамирането на подходящ автомобил, с който Зоуи и Михаил да отидат до приема. Опитаха се да наемат скъпо возило от Женева, но това се оказа невъзможно, понеже другите гости на Мартин Ландесман вече бяха сложили ръка на абсолютно всеки луксозен седан в кантона. Оставаше единствено спешно да купят кола. Габриел се зае лично с този въпрос, подбирайки черен, напълно оборудван мерцедес S-класа, за който плати със сертифициран чек от една от оперативните сметки на Навот в Цюрих. Когато вестта за придобивката достигна Хайгейт, Шамрон скочи като попарен. Не само че Службата бе платила сто двайсет и пет хиляди долара за една кола, а тя на всичкото отгоре бе германска!

Мерцедесът грациозно сви в автомобилната алея пред хотел „Кемпински“ точно в 18:15 ч. Зад волана бе седнал Яков. Той управляваше колата, сякаш бе тежък петролен танкер, преминаващ през бурни води. Веднага щом приключи маневрата, той излезе и съобщи на портиера, че е дошъл да вземе господин Данилов. Портиерът позвъни на господин Данилов, а той, на свой ред, се обади на госпожица Рийд и господин Олбрайт от „Маркъм Капитъл Адвайзърс“. Господин Олбрайт моментално изпрати кодирано съобщение до шефовете в Лондон, което гласеше: ПРЕДСТОЯЩО ОТПЪТУВАНЕ. След това хвърли поглед към екрана на лаптопа. Малка червена светлинка мигаше в югоизточния край на Вила Елма, на триста седемдесет и седем метра надморска височина.

61. Мейфеър, Лондон

Съобщението от Женева светна на екраните на оперативния център на ЦРУ под Гроувнър Скуеър. На обичайните си места там седяха Греъм Сиймор, Ейдриън Картър и Ари Шамрон. За разлика, от останалите им срещи до този момент, сега към тях се бяха присъединили още двама от членовете на операция „Шедьовър“. Единият беше Узи Навот, а другият — Киара Алон. И петимата се взираха в мониторите като заблудени пасажери, очакващи дълго отлаган полет. Шамрон вече бе започнал да върти нервно старата си запалка „Зипо“ между пръстите си. Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

— Някой знае ли какво ще рече това предстоящо?

— Готови да тръгват — поясни Греъм Сиймор.

— Увиснали в безтегловност — добави Ейдриън Картър.

Шамрон се намръщи и погледна към Киара, която бързо напечата няколко букви на лаптопа си. Секунди по-късно на екраните се появи ново съобщение.

— Какъв е бил проблемът? — запита Шамрон.

— Ципът на Зоуи заял.

— Кой й е помогнал?

— Господин Олбрайт от „Маркъм Капитъл Адвайзърс“.

Шамрон се усмихна. Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

Михаил стоеше пред асансьорите на шестия етаж на грандхотел „Кемпински“ и се оглеждаше в декоративното огледало от опушено стъкло. Дрехите му бяха семпли, но елегантни: смокинг „Бриони“, едноцветна официална риза, традиционна папийонка. Смокингът бе специално скроен, за да скрие двата електронни компонента, пришити на кръста му. Стегнатият възел на папийонката му бе плод от съвместните усилия на трима полеви агенти на израелските тайни служби и на немалко количество предоперативна истерия.

Михаил се наведе към огледалото, приглади русия си перчем и разгледа лицето си. Беше трудно да повярва, че вижда същото онова хлапе от запуснатия жилищен блок в Москва. Хлапе, което беше изтърпяло толкова бой и обиди от руските си събратя само заради това, че е прокълнато да носи името на патриарха11. Хлапе, което по-късно се бе преместило да живее в Израел със семейството си и там се бе научило да се бие. Тази вечер обаче му предстоеше да води битка по друг начин — изправяйки се срещу човек, който даваше на моллите в Иран властта да реализират най-смелите си фантазии. Тази вечер той нямаше да бъде Михаил Абрамов. Днес бе истински руснак, с руско име и сериозни суми в руските си джобове.

Той чу една врата да се затваря по-надолу в коридора. Секунди по-късно се появи Зоуи, ослепителна в своята рокля „Диор“. Михаил я целуна формално по двете бузи заради хотелските камери и сетне направи крачка назад, за да й се порадва.

— Предчувствам, че тази вечер ще бъдеш в центъра на вниманието.

— По-добре аз, отколкото ти.

Михаил се засмя и отстъпи път на Зоуи в асансьора. Долу във фоайето Йоси и Римона пиеха кафе до газовата камина, докато Дина и Мордекай разговаряха с аниматора за местните ресторанти. Михаил подаде ръка на Зоуи и я изведе през главния вход. Там ги посрещна портиер с разтревожена физиономия.

— Боя се, че има малък проблем, господин Данилов.

— Какъв?

— Има прекалено много коли.

— Може ли да ми обясниш по-ясно? — запита Михаил с нетърпеливата интонация на богаташите, били те руснаци или не. — Закъсняваме за много важно събитие.

Портиерът се обърна и посочи през въртящата се врата към очакващия ги мерцедес. Яков бе застанал до задната врата с ръка на дръжката. Физиономията му бе безизразна маска.

— Това е вашата кола, господин Данилов.

— Тогава какъв е проблемът?

Портиерът посочи към друг мерцедес — „Майбах 62S“. Двама елегантни мъже в тъмни палта бяха застанали до багажника с ръце в джобовете. Михаил разпозна по-възрастния от разузнавателните снимки. Беше Йонас Брунер.

— А онази кола — каза портиерът — е за госпожица Рийд.

— Кой я изпраща?

— Господин Мартин Ландесман.

— Направи ми услуга. Предай на тези мъже, че двамата с госпожица Рийд ще пътуваме с моята кола.

— Но те бяха доста настоятелни госпожица Рийд да пътува с тях.

Михаил каза на Зоуи да го изчака във фоайето и излезе навън. Йонас Брунер незабавно тръгна към него и се представи.

— Бихте ли ми обяснили какво става тук? — попита Михаил.

— Господин Ландесман вече е уредил вашия транспорт до Вила Елма. Извиняваме се, че не ви уведомихме своевременно. Недоглеждането е по наша вина.

— Чия „наша“?

— Аз работя за господин Ландесман.

— Като какъв? — Безсмислено бе да пита.

— Като негов личен асистент — уклончиво отвърна Брунер.

— Разбирам. Е, предайте на господин Ландесман нашата признателност за щедрото му предложение, но ще ползваме нашата кола.

— Опасявам се, че господин Ландесман ще остане засегнат от подобно развитие. — Брунер протегна ръка към майбаха. — Заповядайте, господин Данилов. Убеден съм, че двамата с госпожица Рийд ще намерите нашата кола за изключително комфортна.

Михаил се извърна и хвърли поглед към Зоуи, която го наблюдаваше през стъклото, сякаш целият спектакъл й се струваше леко комичен. Което, разбира се, съвсем не бе така. В действителност това бе първото важно решение за Михаил тази вечер. Далеч по-скоро от предвиденото. Ако откажеше поканата, щеше да изглежда подозрително. Но ако приемеше, това щеше да означава да бъде под контрола на Мартин от самото начало. Михаил Абрамов държеше да пътуват с неговата кола. Михаил Данилов обаче знаеше, че няма друг избор, освен да приеме. В противен случай цялата вечер щеше да започне с неприятно напрежение. Той погледна отново към Брунер и успя да се усмихне леко.

— С удоволствие ще пътуваме с вашата кола. Да освободя ли шофьора си, или да го инструктирам да ни прибере довечера?

— След края на приема ние ще ви върнем обратно, господин Данилов.

Михаил се обърна и кимна на Зоуи да излезе отвън. Брунер отвори задната врата на майбаха и се усмихна.

— Добър вечер, госпожице Рийд.

— Добър вечер, Йонас.

— Изглеждате великолепно тази вечер.

— Благодаря, Йонас.

Яков изгледа как другият мерцедес завива по още неосветената Ке дю Монблан и после вдигна микрофона, прикрепен към китката му, до устата си.

— Чухте ли всичко това?

— Чухме — отвърна Габриел.

— Как да процедирам?

— Проследи ги. Внимателно.

Трийсет секунди по-късно на мониторите в оперативния център на Гроувнър Скуеър се появи ново съобщение. Шамрон изгледа Навот.

— Колко ми струваше тази кола, Узи?

— Сто двайсет и пет хиляди, шефе.

— А колко беше дарението на Михаил за фондацията на Мартин?

— Сто хиляди.

— Навремето откраднах един руски МиГ за по-малко пари, Узи.

— Как искаш да процедираме, шефе?

— Погрижи се тази кола да остане без драскотина тази нощ. Накрая ще си искам парите обратно.

62. Женева

Те се отправиха на север покрай бреговата ивица през тихия, елегантен дипломатически квартал в Женева. Зоуи седеше зад шофьора с ръце, прибрани в скута, и колене, наклонени на едната страна. Михаил седеше зад Йонас Брунер и смълчано гледаше езерото.

— За пръв път ли идвате в Женева, господин Данилов?

— Не. Защо питате?

— Изглеждате доста заинтригуван от езерото.

— Езерото винаги ми е харесвало.

— Значи често идвате тук?

— Поне два-три пъти годишно.

— По бизнес дела?

— Има ли друга причина да посетиш Женева?

— Някои идват на ваканция.

— Сериозно ли?

А вие всички гости на господин Ландесман ли разпитвате по този начин, хер Брунер? Или само приятелите на любовницата му?

Дори и през ума на Зоуи да минаваха същите мисли, изражението й не го показа с нищо. Тя погледна топло с големите си кафяви очи Михаил и после пак се загледа напред. Наближаваха Ботаническата градина. Дворецът на нациите премина покрай колата като гигантски луксозен лайнер, преди мъглата да го погълне. Михаил отново погледна навън и забеляза очите на Брунер, които го наблюдаваха в страничното огледало.

— Господин Ландесман ме помоли да ви благодаря за щедрото дарение към „Един свят“. Той много би желал да го изрази лично, ако му се удаде възможност.

— Не е необходимо.

— Опитайте се да го кажете на господин Ландесман.

— Непременно — приветливо обеща Михаил.

Брунер не схвана иронията. Той се извърна машинално, явно приключил кръстосания разпит, и промърмори няколко думи на немски в микрофона на китката си. Вече бяха напуснали дипломатическия квартал и караха по Рю де Лозан. Високи живи плетове и каменни стени обграждаха пътя, скривайки някои от най-скъпите и недостъпни частни имоти на планетата. С отдалечаването от Женева портите ставаха все по-грамадни, макар че никоя не можеше да си съперничи с главния вход на Вила Елма, едновременно внушителен и елегантен. От дясната страна имаше издигната двуетажна охранителна постройка с гипсова мазилка. Куличката й бдително надзърташе над подрязания плет. По пътя се бяха наредили няколко лимузини, очаквайки да бъдат допуснати от охранители на „Центрум Секюрити“, които държаха списъци с гостите. Брунер даде знак на шофьора да изпревари колоната.

Когато зърнаха наближаващия майбах, гардовете отстъпиха встрани и го пуснаха да влезе през портата без проверка. Право отпред, в края на трилентовата алея, Вила Елма грееше като коледна елха. Втора редица лимузини търпеливо изчакваха реда си от вътрешната страна на портала. Ауспусите им изпускаха лек дим. Този път Брунер нареди на шофьора да се нареди на опашката. След това се обърна през рамо към Зоуи.

— Когато пожелаете да си тръгнете, госпожице Рийд, просто се обърнете към някой охранител. Колата ще ви очаква отпред. — Обърна се към Михаил: — Приятна вечер, господин Данилов.

— Със сигурност ще е приятна.

Автомобилът спря пред входа на имението. Михаил излезе и подаде ръка на Зоуи.

— Какво беше всичко това? — прошепна тя, докато се отправяха към входа.

— Изглежда, вашият приятел господин Ландесман маркира територията си.

— Само това ли?!

— Нали вече сме тук.

Тя стисна леко ръката му.

— Справихте се отлично, господин Данилов.

— Съвсем не така добре, както вие, госпожице Рийд.

Двамата пристъпиха в просторния вестибюл и мигновено бяха посрещнати от свита прислужници в официални дрехи. Един от тях пое палтото на Михаил, а друг се погрижи за наметката на Зоуи. След това двамата получиха гравирани приемни картички и бяха инструктирани да се наредят на опашка зад няколко обкичени със скъпоценности жени и завистливи мъже.

Под грейналата от стотици лампички внушителна елха бе застанал Свети Мартин Ландесман в цялото си великолепие. Мартин, който се ръкуваше сдържано. Мартин, който криеше своите тайни. Мартин, който кимаше със загрижено лице. Покрай него Моник и децата им изглеждаха като аксесоари, като ненатрапчивия му ръчен часовник Патек Филип, като двамата телохранители от „Центрум Секюрити“, застанали с привидно незаинтересовани лица зад гърба му. Моник бе по-висока от Мартин с два-три сантиметра. Дългите й тъмни коси бяха силно изтеглени и прибрани назад. Носеше рокля без ръкави, която подчертаваше изящните й ръце. Мартин сякаш не забелязваше красотата й. Очите му бяха насочени само към прииждащите гости. И съвсем мимолетно — към популярната британска репортерка, застанала на метри от него редом до руски милионер на име Михаил Данилов. Господин Данилов подаде приемната картичка на служителя в предния край на опашката. След това заби поглед в мраморния под и зачака да ги повикат по име.

Последвалата среща бе запечатана на снимка от апарата на един от професионалните фотографи, наети за събитието. Впоследствие тя бе открадната от неговия компютър по поръчка на международното разследване, проведено след края на операцията. В ретроспекция кадърът бе удивително точно предсказание за последвалите през тази вечер събития. Изражението на Мартин бе необичайно навъсено за такъв радостен повод, а погледът му сякаш едновременно бе отправен и към Зоуи, и към Михаил. Моник пък бе обърнала глава в противоположната посока.

Снимката не показваше краткостта на случилото се, но това добре се долавяше на аудиозаписа. С продължителност от едва петнайсет секунди, тази среща бе записана не от един, а от цели два източника: от мобилния телефон в ръката на Зоуи Рийд и от нокията, която бе пъхната във вътрешния джоб на официалното сако на Мартин, независимо от изричните протести на Моник. Габриел изслуша записа цели три пъти и после изпрати бързо послание до Лондон. Междувременно Зоуи и Михаил вече влизаха на приема. Оркестърът свиреше „Ето, победителят герой иде“ от ораторията на Хендел „Юда Макавей“. Даже и Зоуи се засмя на иронията.

Недалеч от Вила Елма, на Рю де Лозан, има малка бензиностанция Agip с минимаркет. Както повечето бензиностанции в Швейцария, тя е изключително чиста и спретната. Към нея има и малка пекарна, където, колкото и да е странно, се продават някои от най-добрите тестени изделия в цяла Женева. Когато Яков се отби на това място, хлебчетата отдавна вече бяха изстинали, но пък кафето бе току-що сварено. Той си купи голяма чаша с мляко и захар, кутия швейцарски шоколадови бонбони и пакет американски дъвки. После се върна в мерцедеса и се настани зад волана за дълго чакане. По план сега трябваше да се намира в двора на Вила Елма заедно с останалите шофьори на лимузини. Но Мартин бе наложил тази промяна в плановете. Дали беше невинен жест, или бе успял с един прост ход да подкопае цялата им операция? Какъвто и да бе отговорът, сега Яков бе сигурен само в едно. Михаил и Зоуи се бяха озовали сами в цитаделата на Ландесман, обградени от телохранителите на Ландесман и изцяло в ръцете му. Не такива бяха плановете в Хайгейт. Интересно как всеки път се получаваше така.

63. Женева

Приемът беше на Мартин, но вечерта принадлежеше на Зоуи. Зоуи сияеше. Зоуи зашеметяваше. Зоуи блестеше. Зоуи бе неповторима. Зоуи бе звезда. Тя не избра сама тази роля. Друг й я бе избрал. Зоуи изпъкваше, понеже беше различна. Зоуи не притежаваше разни неща, нито купуваше каквото и да е. Зоуи не заемаше пари, нито сондираше за петрол в Северно море. Зоуи не беше дори богата. Но пък беше красива. Беше и интелигентна. И беше телевизионно лице. А и само с една статия, излязла изпод вещото й перо, тя можеше да превърне всекиго на този прием в следващия Мартин Ландесман, независимо колко тежки бяха личните му прегрешения.

Тя предимно слушаше и се включваше в разговора само когато бе необходимо. Ако имаше становище, не го споделяше с гостите, понеже считаше себе си за последния журналист на света, който се опитва да разграничава личните си възгледи от служебните дела. Тя пофлиртува с младоликия собственик на американски софтуерен гигант, едва избегна лапите на саудитски принц с несметно богатство и си позволи да даде някой и друг съвет лично на Виктор Орлов — бъдещия собственик на Файненшъл Джърнъл. Един тих и затворен милански милиардер предложи да й разкрие дверите на бизнес империята си само срещу една история, представяща го в добра светлина. Прочут британски актьор, включил се в движението за „бавно хранене“, я умоляваше да поставя по-засилен акцент на устойчивото селско стопанство. За огромно неудоволствие на Моник Ландесман, момичетата в жълто-кафяви униформи дори помолиха Зоуи да подържи едно малко евразийско рисче по време на презентацията на Мартин за спасяването на най-застрашените животни на планетата. Когато зверчето отърка муцунката си в бузата на Зоуи, сто и петдесет мъже звучно въздъхнаха, копнеейки да сторят същото.

През цялата вечер красивият Михаил Данилов изобщо не се откъсна от Зоуи. Той изглеждаше доволен просто да се къпе в нейната светлина, макар че се здрависа с доста ръце, раздаде много визитки и направи няколко общи уговорки за скорошни работни обеди в Лондон. Изглеждаше идеалният кавалер за жена като Зоуи — достатъчно самоуверен, за да не се чувства пренебрегнат покрай нея. Напълно доволен просто да се носи незабележимо наоколо. Нещо повече, въпреки че изглеждаше поразително добре, сякаш никой не забеляза отсъствието на господин Данилов, когато поканените триста гости изпълниха балната зала, за да изгледат филма на Мартин Ландесман.

Помещението бе преобразувано на кинозала. Редове разноцветни сгъваеми столове бяха наредени в полукръг, а вездесъщото лого на „Един свят“ грееше на огромния екран, пред който бе поставена катедра, очакваща Мартин Ландесман. Зоуи се настани на един от последните редове и секунди по-късно до нея се озова саудитският принц. Той докосна бедрото й, докато в същото време я агитираше да напише материал за някои от най-вълнуващите новости в саудитската петролна индустрия. Зоуи обеща да помисли по въпроса и после отстрани дланта на принца. В следващия миг под аплодисментите на всички отпред се изправи Мартин.

Това изпълнение тя вече бе виждала няколко пъти в Давос, но въпреки това трябваше да признае, че бе завладяващо. Мартин се показваше в единия момент като професор, а в следващия — като революционер. Той насърчаваше останалите магнати да търсят социалната справедливост пред личната печалба. Говореше за саможертва и служба. Призоваваше за отворени граници и отворени сърца. Говореше за един нов свят, организиран според нови обществени принципи, които се основават не на материалните придобивки, а на устойчиво развитие и достойнство. Ако Зоуи не бе запозната с истината за Мартин, със сигурност щеше да бъде омагьосана подобно на останалите триста зрители в помещението. И вероятно щеше накрая да се изправи с възклицание и възхищение от заключителните думи на Мартин. Вместо това обаче тя си позволи само вежливо ръкопляскане и бързо огледа залата, преди да изгаснат лампите. Логото на „Един свят“ се стопи и на негово място се показа огромно оранжево слънце, което прогаряше напукан пустинен пейзаж. Самотно виолончело свиреше популярна мелодия.

— Има ли нещо, госпожице Рийд? — загрижено се поинтересува саудитският принц.

— Изглежда, загубих кавалера си — рече Зоуи и бързо се овладя.

— Значи аз съм голям късметлия.

Зоуи се усмихна и рече:

— Сигурно много харесвате филми за опасностите от изгарянето на фосилни горива?

— Те са любими на всички, не мислите ли? — отвърна принцът.

Напуканата пустош отстъпи място на наводнено крайбрежно селце в Бангладеш. Зоуи небрежно погледна часовника си и си отбеляза наум часа. Деветдесет минути — бе й казал Габриел. — Ако Михаил не се върне до деветдесет минути, качвай се на колата и се махай оттам. Имаше обаче един проблем. Зоуи не разполагаше с друга кола, освен лимузината на Мартин. А шофьорът й бе от „Центрум Секюрити“.

По иронично стечение на обстоятелствата именно Мартин Ландесман, благодарение на подслушвания телефон, бе показал на екипа на операция „Шедьовър“ как до личния му кабинет се стига през огромната и професионално оборудвана кухня по задното стълбище. Всяка сутрин, след като гребеше с лодката си един час в езерото, той се изкачваше по това стълбище от 374 до 377 метра надморска височина. Понякога се връщаше в спалнята си, за да поприказва с Моник, но обикновено отиваше право в кабинета си и въвеждаше осем цифри в панела на системата за отключване. Осем цифри, които щяха да застанат между Михаил и най-зорко пазените тайни на Мартин Ландесман.

Първото предизвикателство пред Михаил бе да измине разстоянието от общата зала до кухнята без проблеми. Задачата му се улесняваше от това, че облечените в тъмни костюми охранители на Ландесман бяха разположени пред врати и коридори, където гости не се допускаха. Входът към кухнята не се наблюдаваше от никого, а непрестанният поток от забързани сервитьори само улесняваше Мартин. Никой сякаш не обърна внимание на високия рус мъж, който влезе в кухнята с празен поднос в ръка. Нито пък някой забеляза как той заряза подноса на един плот и небрежно се заизкачва по задното стълбище.

С помощта на технологиите за глобално позициониране Михаил знаеше пътя до последния сантиметър. В горния край на стълбището сви вдясно и продължи точно трийсет и две стъпки по слабо осветен коридор. После свърна вляво и се озова пред двойна врата, зад която бе преддверието на кабинета. Както се очакваше, двойната врата бе затворена, но не и заключена.

Михаил отвори едната врата, мина през нея и бързо я затвори зад гърба си. В преддверието цареше непрогледен мрак. Тъкмо от това се нуждаеше, за да извърши първата стъпка от проникването. Той извади малко ултравиолетово фенерче от тайния джоб в смокинга си и го включи. Призрачният син лъч освети клавиатурата на системата. Но по-важното бе, че ултравиолетовата светлина разкри и следите от пръстите на Мартин. Върху пет от цифрите имаше отпечатъци — 2, 4, 6, 8 и 9, — както и върху бутона за отключване.

Михаил бързо свали капака на панела, разкривайки електронната верига, а след това измъкна втория компонент от дрехата си. С големината на айпод, устройството имаше своя собствена клавиатура и два кабела с малки метални щипци. Михаил включи устройството и закачи щипците към два от кабелите в ключалката на Ландесман. После натисна същите пет цифри — 2, 4, 6, 8 и 9, — последвани от бутона Enter. За по-малко от секунда устройството подаде към електронния чип всяка възможна комбинация от въведените цифри, след което ключалката щракна и се отвори. Михаил разкачи устройството и върна капачето на панела. После пристъпи в кабинета на Мартин и тихо затвори вратата след себе си. На стената имаше идентичен панел. Михаил го освети за секунда с ултравиолетовото фенерче и натисна бутона за заключване. Тежките резета солидно щракнаха на мястото си.

Също както преддверието, и кабинетът тънеше в пълен мрак. Михаил не се нуждаеше от светлина. Той знаеше, че компютърът на Ландесман се намира точно на четири метра, приблизително в посока два часа. Мартин го бе изключил по-рано тази вечер. Сега Михаил трябваше само да пъхне своята флашка Сони в един от портовете и да задържи бутона F8, докато включва компютъра. Секунди по-късно съдържанието на хард диска вече летеше през киберпространството със скоростта на светлината. На екрана се показа диалогов прозорец с надпис: ОСТАВАЩО ВРЕМЕ ЗА ЪПЛОУД: 1:14:32… Сега не му оставаше друго, освен да чака. Михаил пъхна в ухото си миниатюрната слушалка и се взря в прозореца.

— Получават ли го? — тихо запита той.

— Получават го — отговори Габриел.

— Не ме забравяйте тук.

— Няма.

Габриел изключи връзката. Михаил остана сам в тъмнината, вперил поглед в отброяващите се числа на компютъра на Мартин.

ОСТАВАЩО ВРЕМЕ ЗА ЪПЛОУД: 1:13:47…

Компютърът, който приемаше данните от Вила Елма, се намираше в конферентната зала със стени от звукоизолиращо стъкло на лондонския оперативен център, позната като „Аквариума“. На екрана му се четеше съобщение, идентично с това в кабинета на Мартин Ландесман. Шамрон беше единственият в залата, който не смяташе, че е време да се празнува. Опитът не му го позволяваше. Нито пък настоящото разположение на силите. Той имаше свой човек, заключен в кабинета на Ландесман, седмина други в луксозен женевски хотел, както и един паркиран на бензиностанция мерцедес, и то в най-добре охранявания квартал в страната. Оставаше и малката подробност с популярната британска журналистка, наблюдаваща филм за глобалното затопляне в компанията на саудитски принц. Какво може да се обърка? — помисли си Шамрон, докато нервно въртеше запалката с пръсти. Какво ли може да се обърка?

64. Цюрих

За неголямата Швейцарска конфедерация последните няколко месеца бяха доста отрезвяващи. Това си личеше и по призрачната тишина, спуснала се тази декемврийска вечер над Банхофщрасе в Цюрих. Доведени до ръба на несъстоятелността, най-големите банки в Швейцария се бяха видели принудени да понесат унижението на държавната помощ. Международните акцизни агенти надушиха слабостта им и сега тръбяха желанието си швейцарските финансови институции да повдигнат воала на банковата си тайна, пазила вложителите им в продължение на векове. През това време гномите в Цюрих — едни от най-лукавите божии създания — инстинктивно се бяха покрили някъде и сега изчакваха бурните времена да преминат. Правеха го въз основа на убеждението, че американските банкери повече не можеха да защитават претенциите си за нравствено превъзходство. Разправяйте каквото щете за алчността на швейцарците, повтаряха си те, но досега тя никога не е вкарвала целия свят в рецесия. Това винаги щеше да си остане чисто американско постижение.

Икономиките обаче, подобно на екосистемите, са нещо динамично. Заплахата за един конкретен вид не означава непременно заплаха за всички. Даже напротив. Често тя би могла да означава новоразкрила се възможност. Тъкмо такъв бе и случаят за предприятието, което заемаше оловносивото офис здание на Казерненщрасе, на брега на река Зил. Но пък тъкмо в това се състоеше и красотата на корпоративната сигурност. Мрачните облаци сякаш подминаваха някои бизнеси.

Колкото и да бе необичайно, Групата от подземието на Улрих Мюлер не действаше от подземията на „Центрум Секюрити“. Тъкмо напротив, тя заемаше няколко просторни офиса на най-горния етаж — свидетелство за сериозния принос на това звено за финансовите успехи на фирмата. Неколцина представители от висшия й състав тази вечер бяха на смяна, следейки зорко две по-чувствителни операции. Едната беше процедура за изнудване в Берлин, а другата — „закриване на сметка“ в Мексико Сити. Случаят в Мексико бе от особена важност, понеже ставаше дума за държавен прокурор, който смяташе, че води свещена война, и си пъхаше носа, където не трябва. Мократа поръчка бе поверена на местен подизпълнител — професионален наемник, до чиито услуги често прибягваха мексиканските наркобарони. Такъв бе предпочитаният метод на работа за Групата от подземието. Когато бе възможно, прибягваха до услугите на опитни професионалисти и рецидивисти, които нямаха представа за кого работят. Това свеждаше до минимум рисковете за фирмата и ограничаваше възможните щети в онези случаи, когато операцията не се развиеше по план.

Въпреки огромната значимост на операциите в Берлин и Мексико Сити, тази вечер Улрих Мюлер отсъстваше от седалището на „Центрум Секюрити“. Вместо това, по причини, все още неизвестни за него, той седеше в колата си на един празен паркинг няколко километра южно от градския център, на западния бряг на Цюрихското езеро. Мястото бе избрано от Карл Хубер — бивш подчинен на Мюлер от швейцарските служби за вътрешно разузнаване, по-известни като ДАП, или Дирекция за анализ и превенция. Хубер му бе казал, че иска да му предаде важна информация. Нещо, което не можело да се обсъжда по телефона или в затворено помещение. Гласът на Карл бе звучал тревожно, но пък това бе характерно за него.

Мюлер погледна часовника си и след това отправи поглед на юг. Оттам идваше кола. Явно Хубер пристигаше навреме. Автомобилът сви в паркинга с угасени фарове и спря на сантиметри от бронята на Мюлер. Той сбърчи чело. Както обикновено, Карл действаше безупречно. Миг по-късно човекът от ДАП се настани на пътническата седалка до Мюлер. В скута му се появи лаптоп. Изглеждаше, сякаш току-що е научил за нечия смърт.

— Какъв е проблемът, Карл?

— Виж.

Хубер включи лаптопа и кликна на една икона. Секунди по-късно Мюлер чу гласа на собственика на „Центрум Секюрити“. Водеше много личен разговор с жена си. От качеството на звука беше явно, че разговорът се извършваше лице в лице, а микрофонът се намираше на не повече от два-три метра. Улрих слуша няколко секунди и после с отривист жест на ръката даде знак на бившия си служител да го спре.

— Откъде си се сдобил с това?

Хубер погледна нагоре, но не каза нищо.

— От „Оникс“?!

Карл кимна утвърдително.

— Какъв е източникът?

— Мобилният телефон на Ландесман.

— А защо службите за вътрешна сигурност на Швейцария подслушват личните разговори на Мартин Ландесман?

— Не сме ние. Друг го подслушва. Освен това са се докопали не само до телефона му.

— А какво друго?

— До лаптопа му.

Мюлер пребледня.

— Какво виждате?

— Всичко, Улрих. Под това разбирай всичко.

— „Оникс“ ли?

Хубер кимна утвърдително:

— „Оникс“.

Двамата мъже имаха предвид не полупрозрачната форма на кварца, а службата за специални разузнавателни средства на швейцарските власти. Умалена версия на програмата „Ешелон“ на Агенцията за национална сигурност, „Оникс“ имаше способността да прихваща глобалните комуникации и телефонния трафик, както и случващото се по интернет. Непосредствено след инсталирането й през 2005 г. „Оникс“ бе открила една от най-експлозивните тайни на света, когато наземна станция високо в Швейцарските Алпи бе прихванала факс между външния министър на Египет и неговия посланик в Лондон. Факсът впоследствие спомогна за разкриване на тайните затвори на ЦРУ за задържане на заподозрени терористи от Ал Кайда. Въпреки настоящите обстоятелства, Улрих Мюлер за миг се замисли върху иронията на случващото се. „Оникс“ бе изградена да краде тайните на враговете на Швейцария. А сега системата по случайност бе прихванала тайните на един от най-влиятелните бизнесмени в страната.

— Как „Оникс“ е стигнал до това? — запита Мюлер.

— Компютрите са го хванали. Компютрите хващат всичко.

— Кога?

— Малко след като хард дискът на Ландесман минал през сателитите, филтрите на „Оникс“ прихванали няколко ключови думи. Материалът автоматично бил маркиран и пратен на експерт от „Цимервалд“ за допълнителен анализ. След няколкочасово ровичкане анализаторът открил, че телефонът на Мартин Ландесман също е подслушван. Моята служба току-що бе уведомена. Но „Оникс“ наблюдава трансмисиите вече няколко дни. Целият материал се изпраща на ДАП за по-нататъшни следствени действия.

Мюлер притвори очи. Беше истинска катастрофа.

— От колко време е компрометиран телефонът?

— Трудно е да се каже — сви рамене Хубер. — Най-малко от седмица. А може би и от повече.

— А компютърът?

— От екипа на „Оникс“ смятат, че е ударен по същото време.

— Кои ключови думи са отключили автоматичното маркиране?

— Думи, свързани с прехвърлянето на определени стоки към определена страна на източния бряг на Персийския залив. Ключовите думи касаят китайска компания със седалище в Шънджън на име „Хардуер и оборудване ХТЕ“. — Хубер направи пауза и после запита: — Чувал ли си я досега?

— Не — отвърна кратко Мюлер.

— Дали Ландесман има някакви връзки с нея?

Улрих повдигна вежда.

— Не допусках, че срещата е официална, Карл.

— Не е официална.

Мюлер се прокашля.

— Доколкото ми е известно, господин Ландесман няма връзки с „Хардуер и оборудване ХТЕ“ от Шънджън.

— Радвам се да го чуя. Но се боя, че от ДАП подозират друго.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Да кажем само, че върху шефа се оказва натиск да нареди официални следствени действия.

— Можеш ли да го спреш?

— Полагам усилия.

— Положи повече усилия, Карл. Фирмата ти плаща предостатъчно, за да се грижиш подобни неща да не се случват на нашите клиенти. Да не говорим пък за шефа!

Хубер сбърчи чело.

— Защо не го повториш малко по-високо? Не съм сигурен дали наземната станция на „Оникс“ във Вале успя да запише всичко.

Мюлер не отговори.

— Има един фактор, който работи във ваша полза — рече Хубер. — Нито ДАП, нито федералните служби ще са особено въодушевени да започнат потенциално неуспешно разследване във време като това. Особено пък когато се отнася до всенароден любимец като вашия собственик. Мартин е светецът покровител на Швейцария. И можете да бъдете сигурни, че неговите високопоставени приятели много сериозно ще се замислят, преди да подхванат нещо, което може да опетни репутацията му. Мартин е ценен за тази страна.

— Но…?

— Винаги съществува риск това да изтече към пресата, както се случи с египетския факс. Ако това стане… — Хубер направи пауза. — … както знаеш, тези неща понякога заживяват собствен живот.

— От „Центрум Секюрити“ ще ти бъдат особено признателни, ако съумееш да го задържиш далеч от носа на пресата, Карл.

— Колко признателни?

— Сумата ще ти бъде прехвърлена още в понеделник сутринта.

Хубер затвори лаптопа.

— Има и още нещо, което трябва да се вземе предвид. Който го е сторил, е бил добър. Изключително добър. Но и са му помогнали.

— Кой му е помогнал?

— Някой отвътре. Някой, който има достъп до телефона и компютъра на Мартин. На твое място бих започнал да съставям списък с евентуалните заподозрени. После бих закопчал всеки от тях за един радиатор, докато не установя кой е виновният.

— Благодаря за съвета, Карл. Нашите методи са малко по-фини.

Хубер се усмихна горчиво.

— Кажи го на Рафаел Блох.

Улрих Мюлер се отправи обратно към центъра на Цюрих с висока скорост, осмисляйки наученото. Някой отвътре. Някой, който има достъп до телефона и компютъра на Мартин. Макар да бе възможно Мартин да е бил предаден от свой служител, Мюлер го смяташе за крайно невероятно. В последна сметка целият персонал на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ преминаваше през изключително стриктен филтър и редовни проверки. Улрих подозираше, че предателят се крие доста по-близо до Мартин. Може би дори бе някой, който редовно споделяше неговото легло.

Той паркира на Казерненщрасе и се изкачи по стълбището. Един оперативен агент на Групата от подземието се опита да му съобщи новата информация за операциите в Берлин и Мексико Сити. Мюлер го подмина, без да каже и думичка, и влезе в кабинета си. Компютърът му беше включен. Той се поколеба няколко секунди и после отвори списъка с гостите за тазвечерния галаприем на „Един свят“ във Вила Елма. Екипът на „Центрум Секюрити“ бе извършил предварителна проверка на абсолютно всекиго от тези триста поканени. Към края на списъка Мюлер забеляза името, което търсеше. Той грабна телефона си и започна да набира номера на Мартин. После осъзна грешката си, затвори и вместо това набра номера на Йонас Брунер. След третото позвъняване Брунер отговори с понижен до шепот глас.

— Къде си? — запита Мюлер.

— В балната зала.

— Какъв е този шум?

— Филмът на господин Ландесман.

Мюлер изруга тихо.

— Виждаш ли британската репортерка?

Брунер отговори след няколко секунди:

— В задния край на залата е.

— Кавалерът й там ли е?

Отново мълчание, а после:

— Него не мога да го видя.

— Мамка му!

— Какво има?

Улрих не отговори веднага. Вместо това даде на телохранителя поредица от точни инструкции. Накрая запита:

— Колко хора имаш там тази вечер?

— Четирийсет.

Мюлер затвори телефона и бързо набра транспортния отдел на „Центрум Секюрити“.

— Искам хеликоптер!

— В каква посока?

— Докато излетим, ще знам.

— Кога ви трябва?

— Веднага!

65. Женева

За толкова едър човек Йонас Брунер беше смайващо тих в придвижването. Никой не извърна глава след него, когато той се запъти към Мартин. Никой не повдигна вежди, когато прошушна няколко думи в ухото на Мартин. Самият Ландесман обаче сякаш се стресна от чутото, но бързо се овладя и пъхна бледната си длан във вътрешния си джоб. Оттам се появи неговата Nokia N900. Екранчето й светна за кратко и после угасна, изключено. Мартин веднага подаде телефона на Брунер, а после се изправи и двамата излязоха тихо от залата. Неколцина от гостите вече бяха забелязали движението и го гледаха неспокойно. Сред тях бе и популярната британска журналистка, седнала до саудитски принц с несметно състояние. Когато Мартин излезе през вратата, тя върна поглед към филма, като отчаяно се опитваше да не показва нарастващия си страх. Сигурно просто се е отегчил до смърт — каза си тя, без сама да си вярва. Зоуи винаги разпознаваше кога Мартин е отегчен. Но сега той не бе отегчен. Беше бесен.

Габриел свали слушалките, провери връзката, сетне прогреса на прехвърлянето и натрака нещо на клавиатурата си. После тревожно погледна Лавон.

— Получаваш ли все още звук от телефона на Зоуи?

— Съвсем ясно. Защо?

— Телефонът на Мартин изчезна.

— Вижда ли се на глобалното позициониране?

— Не.

— Значи може да го е изключил.

— Защо да го прави?

— Хубав въпрос.

— Какво ще правим?

Габриел написа пет думи на лаптопа си и натисна бутона за изпращане. После се включи в слушалката на Михаил.

— Може би имаме проблем.

— Какъв?

Габриел поясни.

— Съвет?

— Не мърдай оттам.

— И ако нахлуят охранители?

— Издърпай флашката.

— И какво да я правя?

Габриел прекъсна връзката.

Съобщението на Габриел се появи мигновено на екраните в лондонския оперативен център.

Ейдриън Картър тихо изруга. Узи Навот затвори очи и дълбоко издиша.

— Хората изключват телефоните си по какви ли не причини — предположи Греъм Сиймор.

— Така е — призна Навот. — Но не и Мартин. Мартин никога не изключва телефона си.

— Човекът там е твой, Узи. Ти решаваш.

— Колко време ни остава от трансмисията на данните?

— Двайсет и една минути и нещо.

— Какви са шансовете да имаме каквото ни трябва?

— Не съм експерт, но бих казал петдесет на петдесет.

Навот погледна към Шамрон. Ари стоически удържа на погледа му, сякаш му казваше, че именно в такива мигове се гради кариера.

— Искам по-добър шанс от петдесет на петдесет — рече Узи.

— Значи чакаме?

Навот кимна:

— Чакаме.

Михаил се придвижи тихо до прозореца, разтвори едва-едва завесите и надникна към градината на Ландесман. Беше на шест метра височина. Долу вардеше охранител. Но това нямаше значение. Прозорците на кабинета бяха бронирани и не се отваряха. Михаил се върна на бюрото и провери диалоговия прозорец на компютъра: 18:26… 18:25… 18:24…

Не мърдай оттам — повтори си той наум. — Ами Зоуи?

Йонас Брунер и хората му разполагаха с офис на приземния етаж на къщата, недалеч от кухнята. Двамата с Ландесман влязоха вътре и набраха номера на Улрих Мюлер в Цюрих.

— Защо да си изключвам телефона?

— Компрометиран е.

— Компрометиран ли?

— Телефонът ти излъчва всичко, което ти се случва, Мартин. Компютърът ти също.

Вече бледото лице на Ландесман изгуби всякакъв цвят.

— Кой го е сторил?

— Още не знам с абсолютна сигурност. Но е възможно тази вечер да са дошли за втора порция.

— Какви ги говориш?

Мюлер сподели опасенията си. Ландесман го изслуша мълчаливо и после затръшна слушалката.

— Как да процедирам, господин Ландесман?

— Открий руснака.

— А Зоуи?

— Дай ми няколко от хората си. Аз ще се оправя с нея.

На Брунер му трябваха само няколко минути, за да се увери, че Михаил Данилов — кавалерът на Зоуи Рийд — не се намира в залата, където се излъчваше най-новата филмова продукция на „Един свят“. От колко време отсъстваше господин Данилов, не се знаеше. Конкретното му местонахождение също не бе известно, макар че на Брунер не му отне дълго време да реши откъде да започне издирването.

Той правилно реши да не отива сам и взе със себе си четирима от хората си с най-внушително телосложение. Те се изкачиха по задното стълбище възможно най-спокойно. Когато излязоха от полезрението на гостите, всеки от тях измъкна по един „Зиг Зауер Р226“. В горната част на стълбището те изминаха мълчаливо няколкото метра от коридора. Тихите им стъпки допълнително се омекотяваха от дебелия килим. Трийсет и две крачки по-нататък те се спряха и се обърнаха наляво. Вратите към преддверието бяха затворени. Крилата се разтвориха в пълна тишина. Брунер протегна ръка към панела и се спря за секунда. Тук приключваше тихото им придвижване. Но нямаха друг избор. Той въведе осемте цифри и натисна Enter. След това постави ръка на дръжката и изчака резетата да щракнат.

Мартин се върна в залата малко преди края на филма и седна до Моник.

— Трябва да ги кажа нещо — тихо изрече той с вперени в екрана очи.

— Не мисля, че това е подходящото време и място, Мартин.

— Всъщност се опасявам, че е.

Моник го изгледа.

— Какво си направил?

— Нуждая се от помощта ти, Моник.

— А ако откажа?

— Ще изгубим всичко.

Мъжът, който скочи като хищник върху Йонас Брунер и неговите подчинени, имаше две преимущества. Първото бе, че виждаше по-добре, понеже бе прекарал цял час в този кабинет на тъмно и очите му бяха привикнали към сумрака. Второто беше неговата подготовка. Да, Брунер и хората му действително бяха ветерани от швейцарската армия, но пък стройният руснак с леденосиви очи беше възпитаник на Саярет Маткал и беше експерт по крав мага — официалното бойно изкуство на израелските военни и разузнавателни служби. Ако на това изкуство му липсва изящество, то липсата се компенсира от ефективността и първичната бруталност. Доктрините му са прости. Непрекъснато движение и непрестанно нападение. Започне ли двубоят, няма свършване, докато опонентът не бъде повален на земята, нуждаейки се от спешна медицинска помощ.

Руснакът се би неустрашимо и в почти пълно мълчание. Той счупи носовете на двама с удари с отворена длан, спука нечия челюст с изкусен удар с лакът, а един ларинкс пострада толкова сериозно, че собственикът му щеше да говори с хриптене до края на живота си. В крайна сметка обаче той беше надвит от численото превъзходство и теглото на противниците си. След като успяха да го обезвредят, Брунер и хората му продължиха да го удрят яростно, докато не изпадна в безсъзнание. Тъкмо в този момент от долния етаж избухнаха възторжени аплодисменти. За един кратък миг Брунер си представи, че са за него. Уви, не бяха. Документалният филм на „Един свят“ току-що бе приключил, а Свети Мартин попиваше ласкателствата на гостите си.

Габриел не чу аплодисментите, а само ожесточената схватка преди тях. В следващия миг гласът на Йонас Брунер нареди на хората си тихо да отведат господин Данилов долу в избата. Когато сигналът от радиото се изгуби, Габриел не се опита да го възстанови. Вместо това набра телефона на Зоуи и притвори очи. Вдигни телефона си, Зоуи. Вдигни проклетия телефон!

Зоуи бавно се придвижваше заедно с редицата гости към изхода на залата, когато усети потупване по рамото. Тя се обърна и с изненада видя усмихнатото лице на Моник Ландесман. Репортерката усети как бузите й пламват, но съумя да отговори на усмивката.

— Мисля, че формално не сме се запознавали, Зоуи. — Моник протегна ръка. — Мартин ми е разказвал толкова много за вас. Той много се възхищава на работата ви.

— Ако на света имаше повече бизнесмени като съпруга ви, госпожо Ландесман, сигурно нямаше да има за какво да пиша репортажи.

Зоуи не бе сигурна откъде скалъпи тези изречения, но Моник, изглежда, остана доволна от думите й.

— Надявам се, че филмът ви хареса. Мартин много се гордее с него.

— С основание.

Моник постави обсипаната си с накити длан на рамото на Зоуи.

— Бих искала да обсъдя нещо с вас, Зоуи. Може ли да поговорим насаме?

Журналистката се поколеба, несигурна как да постъпи. После кимна.

— Прекрасно — рече Моник. — Заповядайте насам.

Тя поведе Зоуи през залата, после през две високи врати и по осветен от полилеи коридор. Към края му имаше неголям, но пищно украсен салон, какъвто Зоуи бе виждала при посещението си във Версай. Моник застана на прага и с усмивка я покани да влезе. Младата жена така и не видя ръката, която притисна устата й. Нито тази, която изтръгна вечерния дамски плик от ръцете й. Тя се опита да се съпротивлява, но безуспешно. Опита се да извика, но едва дишаше. Докато телохранителите я изнасяха от помещението, Зоуи успя да извие глава и да погледне умолително към Моник. Но Моник не я видя. Тя вече се бе обърнала и крачеше обратно към приема.

Мартин бе застанал в средата на приемната зала, заобиколен от хора, както обикновено. Моник се приближи до него и собственически обви ръка около кръста му.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Напълно, скъпи — прошепна тя и го целуна по бузата. — Но ако още веднъж посмееш да ми изневериш, лично ще те унищожа!

66. Мейфеър, Лондон

Гробна тишина се бе възцарила в лондонския оперативен център, откакто пристигна последното съобщение от Габриел. Ейдриън Картър и Греъм Сиймор, и двамата протестанти по изповедание, седяха един до друг със сведени глави и затворени очи, сякаш се молеха. Шамрон и Навот стояха рамо до рамо: Навот бе скръстил мускулестите си ръце пред гърдите, а Шамрон тревожно въртеше любимата си запалка в пръсти. Киара беше в „Аквариума“, зачетена в полученото от компютъра на Мартин Ландесман.

— Мартин не би посмял да ги убие в къщата — отбеляза Картър.

— Едва ли — съгласи се Шамрон. — Първо ще ги закара в Алпите. После ще ги убие.

— Може би хората ви ще съумеят да ги прихванат на излизане от Вила Елма? — предположи Сиймор.

— Да ти напомням ли, че в двора на Мартин има над двеста черни лимузини. И всички те ще си тръгнат почти по едно и също време. Да не споменаваме и че Ландесман има достъп до езерото, наред с няколко доста бързи моторници. — Шамрон направи пауза. — Някой знае ли откъде в Женева можем да си наемем лодка в мразовита декемврийска нощ?

— Имам познати в ДАП — вметна Картър с неубедителен глас. — На няколко пъти са ни помагали в борбата срещу Ал Кайда.

— Това са твои познати — каза Навот, — но не и наши. Мога да те уверя, че от ДАП искрено биха се зарадвали на шанса да ни натрият носовете в тази каша.

— Помисли каква е алтернативата, Узи. По-добре сега да понесете малко срам, отколкото да изгубите един от най-добрите си агенти и една от най-популярните журналистки на Великобритания.

— Не става дума за гордостта ни, Ейдриън. Тук става дума неколцина от най-добрите ни хора да не попаднат в швейцарски затвор.

— Ако аз се намеся, може и да не се наложи да влизат в затвора.

— Нима забравяш името на човека, който в момента стои в стая на грандхотел „Кемпински“? — Посрещнат от мълчание, Навот продължи: — Не желая да поверявам съдбата на Габриел или на останалите ми хора на твоите познати от ДАП. Наложи ли се да стигаме до сделка, ще го направим сами.

— Ти решаваш, Узи. Какво предлагаш?

Навот се обърна към Шамрон.

— Каква част от хард диска на Мартин успяхме да свалим, преди да прекъснат трансмисията? — запита Ари.

— Към деветдесет процента.

— Значи бих казал, че вероятността да сме попаднали на нещо интересно се е увеличила значително. На твое място бих накарал компютърните ни техници от Хайгейт да започнат да преглеждат тази информация, сякаш животът им зависи от това.

Навот погледна Сиймор и запита:

— Колко време ще им отнеме да дойдат?

— С полицейски ескорт… към двайсетина минути.

— Да се опитат за десетина.

Греъм вдигна телефона си. Шамрон тихо се приближи до Навот.

— Мога ли да предложа още нещо, Узи?

— Заповядай.

— Разкарай Габриел, Ели и останалите от „Кемпински“, преди полицията да ги намери.

Стъпалата бяха каменни и се спускаха спираловидно надолу към дълбините на старото имение. Краката на Зоуи така и не се докоснаха до тях. Петима от най-добрите хора на „Центрум Секюрити“ я носеха в мрака: по един за всеки крайник и един да задушава писъците й. Носеха я с лице нагоре, така че тя можеше да види лицата им. Всеки от тях й бе познат от предишния й живот. От живота преди откровението. Отпреди истината. Отпреди „Кеплер Верк“ от Магдебург, отпреди „Хардуер и оборудване ХТЕ“ от Шънджън. От живота преди Габриел…

Стълбището свърши в подземна галерия с влажни стени и сводест таван. Зоуи изпита чувството, че се носи през алпийски тунел. В края му не се виждаше светлина, усещаше се само зловонен лъх от езерото. Младата жена започна да се мята с всички сили. Един от охранителите я стисна за шията и сякаш парализира цялото й тяло.

Когато стигнаха края на галерията, те я пуснаха на земята и я овързаха със сребристо тиксо — първо глезените, после китките и накрая устата. Сетне един от тях, огромен мъж, я вдигна на рамо и я понесе по друг коридор към тъмна стаичка, която силно миришеше на мухъл и прах. Там той пусна Зоуи на краката й и я попита дали може да диша. Тя отговори утвърдително и миг по-късно той й нанесе тежък удар с юмрук в корема. Зоуи веднага се сви като прекършена и се строполи на пода, борейки се за глътка въздух.

— А как е сега? Още ли можете да дишате, госпожице Рийд?

Не можеше. Не можеше да си поеме дъх. Не виждаше нищо. Даже сякаш бе спряла да чува. Само се гърчеше в агония, докато през лишения й от кислород мозък пробягваха светкавици. Нямаше представа колко време продължиха спазмите й. Знаеше само, че в един момент осъзна, че не е сама. На земята до нея, проснат по лице — в безсъзнание, здраво завързан и подгизнал от кръв, лежеше Михаил. Зоуи положи глава на рамото му и се опита да го събуди, но Михаил не се помръдна. Тялото й започна отново да се гърчи, този път от неконтролируем страх. Сълзи потекоха по бузите й.

По същото време Йонас Брунер стоеше сам в кабинета си, разглеждайки предметите на своето бюро. Един портфейл Бали с кредитни карти и документи на името на Михаил Данилов. Един ключ от хотелска стая в грандхотел „Кемпински“. Едно ултравиолетово фенерче. Една флашка Сони. Едно неголямо електронно устройство с клавиатура и два кабела с щипци. Един миниатюрен радиопредавател с неустановен произход. Взети заедно, всички тези предмети довеждаха до едно-единствено заключение. Човекът, който лежеше в безсъзнание в избата на Вила Елма, беше професионалист. Брунер взе телефона и се обади на Улрих Мюлер, който по това време вече летеше над кантон Цюрих.

— Колко време е изкарал сам в кабинета?

— Не сме сигурни. Час, може би повече.

— Какво бе състоянието на компютъра?

— Включен и свързан към интернет.

— Къде са в момента?

Брунер отговори.

— Можеш ли да ги изведеш от къщата, без никой да забележи?

— Без проблем.

— Внимавай, Йонас. Не е действал сам.

— Какво да правим, когато излезем оттук?

— Искам да ги разпитам лично.

— Къде да ги отведем?

— На изток — каза Мюлер. — Знаеш мястото.

Така беше.

— А Моник и Мартин? — запита Йонас.

— Щом си тръгне и последният гост, ги искам незабавно на хеликоптера.

— Моник няма да е много доволна.

— Моник няма избор.

Линията прекъсна. Брунер въздъхна и затвори телефона.

Предвид обичайната за „Кемпински“ клиентела от своенравни богаташи, промените в плановете бяха по-скоро норма, отколкото изключение. Независимо от това, вълната от преждевременно напускащи гости на рецепцията тази вечер изглеждаше доста необичайна. Първи слязоха американското семейство. Възникнал спешен проблем с детето им и трябвало да се приберат. После дойде двойката британци, чиято кавга бе започнала още в асансьора и не спря чак докато не се качиха във волвото си под наем. Пет минути след тях се появи мъжът с кошмарна прическа, който помоли за такси до гара Корнавин. А той бе последван от спретнат човек с посребрели слепоочия и зелени очи, който не промълви и думичка, докато момичето на рецепцията оправяше сметката му. С възхитително търпение той изчака пет минути, докато се появи неговото „Ауди А6“, взето под наем. Видимо бе обаче, че чакането го изнервяше. Когато колата най-сетне пристигна, той хвърли чантите си на задната седалка, пъхна щедър бакшиш в ръката на пиколото и си замина.

Не беше първият случай, когато персоналът на „Кемпински“ бе подвеждан от гости. Но този път мащабът на разиграния пред тях театър бе безпрецедентен. Нямаше никакво дете със спешен проблем, нито пък свадата между британските съпрузи бе истинска. Британец впрочем бе само един от двамата, и то преди много, много години.

Десетина минути след като напуснаха хотела, и двете двойки вече бяха заели позиции по Рю де Лозан, придружени от шофьора на скъпия мерцедес S-класа. А що се отнася до мъжа със зелените очи, неговата дестинация беше хотел „Метропол“. Само че когато пристигна там, той вече не беше Джонатан Олбрайт от Гринуич, Кънектикът, а Хайнрих Кивер от Берлин, Германия. Когато се настани в стаята си, той окачи на вратата табелката „Моля, не безпокойте“ и незабавно установи подсигурена връзка с екипа си. Ели Лавон пристигна десет минути по-късно.

— Нещо ново? — запита той.

— Нищо — отвърна Габриел. — Само гостите започнаха да си тръгват.

67. Женева

На Зоуи й се стори, че чува приближаващи стъпки. Не можеше да прецени дали бяха петима или петстотин души. Лежеше неподвижно на влажния под, с глава, все още подпряна на рамото на Михаил. Лепенката през китките й спираше кръвообращението и сякаш чувстваше, че стотици иглички бодат дланите й. Трепереше от студ и страх. Страхуваше се не само за себе си. Струваше й се, че е заключена тук от близо час, а Михаил все още не се бе свестил. Все пак обаче той дишаше — дълбоко и равномерно. Зоуи си представи, че диша вместо него.

Стъпките отекваха все по-близо. Зоуи чу как тежката врата на килията се отвори и по стените полази лъчът на фенерче. След секунда той спря върху лицето й. Тя успя да различи познатата фигура на Йонас Брунер. Той огледа Михаил безстрастно и после отлепи тиксото от устата на Зоуи. Тя незабавно започна да крещи за помощ. Брунер я смълча с два силни шамара през лицето.

— За бога, какви ги вършиш, Йонас?! Това е…

— Точно каквото заслужавате ти и твоят приятел — сряза я той грубо. — Оказва се, че си ни лъгала, Зоуи. И ако продължаваш да ни лъжеш, само ще влошиш положението, в което се намираш.

— Положението ми ли? Да не си полудял, Йонас?!

Брунер само се усмихна.

— Къде е Мартин?

— Господин Ландесман — натърти Брунер — е зает да се сбогува с гостите си. Той ме помоли да ви изпратя. И двама ви.

— Да ни изпратиш ли? Само погледни приятеля ми, Йонас! Той е в безсъзнание. Има нужда от лекар…

— Както и неколцина от най-добрите ми хора. Ще го види лекар, когато ни каже за кого работи.

— Работи за себе си, малоумник такъв! Той е милионер!

Брунер отново се ухили.

— Падаш си по богати мъже, нали, Зоуи?

— Ако не бяха богатите мъже, Йонас, ти самият щеше да пишеш глоби за неправилно паркиране в някое забутано селце в Алпите!

Зоуи не предусети удара. Той замахна и я зашлеви с опакото на ръката си. Главата й се притисна право в пропития с кръв врат на Михаил. От това Михаил сякаш се помръдна, но после отново застина. Бузата на Зоуи пламна от болка. В устата си тя усети кръв. После затвори очи и си представи как Габриел тихо нашепва в ухото й. Ти си Зоуи Рийд — казваше й той. — Ти имаш силата да направиш на кайма хора като Мартин Ландесман. Никой не може да ти казва какво да правиш. И никой не може да ти посяга! Тя отвори очи и видя лицето на Брунер, размазано зад светлината на фенера му.

— За кого работиш? — попита той.

— За лондонския Файненшъл Джърнъл. А това означава, че току-що зашлеви не когото трябва, Йонас.

— А тази вечер? — попита Брунер като учител, който изпитва глуповат ученик. — За кого работиш тази вечер, Зоуи?

— Тази вечер не работя, Йонас. Дойдох по покана на Мартин. И изкарах чудесна вечер, докато ти и твоите горили не ме сграбчихте и не ме довлякохте в тази дупка. Какво, по дяволите, става тук?

Брунер продължи да се вглежда в нея и после извърна очи към Михаил.

— Тук си, понеже този човек е шпионин. Открихме го в кабинета на господин Ландесман по време на прожекцията. Крадеше информация от компютъра на господин Ландесман.

— Шпионин ли?! Той е бизнесмен! Мисля, че се занимава с търговия на петрол.

Брунер вдигна пред очите й сребърен предмет.

— Виждала ли си това и преди?

— Това е флашка, Йонас. Всички имат флашки!

— Така е. Но малко хора имат нещо такова. — Брунер извади отнякъде ултравиолетово фенерче, устройство с два кабела с щипки и миниатюрен предавател със слушалка. — Приятелят ти е професионален агент разузнавач, Зоуи. А според нас и ти си такава.

— Това е нелепо, Йонас. Аз съм репортер.

— Тогава защо си довела шпионин в дома на господин Ландесман?

Зоуи се взря право в очите на Брунер. Следващите й думи не бяха нейни собствени. Бяха съчинени и написани за нея от човек, който не съществуваше.

— Не знам много за него, Йонас. Запознахме се на един прием. Започна да ме ухажва много настоятелно. Купуваше ми скъпи подаръци. Водеше ме в елитни ресторанти. Държеше се с мен много добре. Сега, в ретроспекция…

— Какво, Зоуи?

— Може би нищо от това не е било истинско. Може би съм била подведена.

Брунер погали пламналата кожа на бузата й. Зоуи се отдръпна.

— Иска ми се да ти вярвам, Зоуи, но не мога да те пусна, без да имам потвърждение на думите ти. Като добър репортер, сигурно ще се досетиш защо имам нужда от втори източник.

— Всеки момент ще се обади редакторът ми, за да ме пита как е минал приемът. Ако не му отговоря…

— Ще си помисли, че се забавляваш добре. И ще ти остави съобщение на гласовата поща.

— Над триста души ме видяха тази вечер, Йонас. И ако не ме пуснеш оттук съвсем скоро, нито един от тях няма да ме е видял как си тръгвам.

— Но това не е вярно, Зоуи. Ние всички те видяхме как си тръгваш. Включително и господин Ландесман. Двамата с него проведохте много приятен разговор, а след това ти се качи на колата си заедно с господин Данилов и се прибрахте в хотела си.

— Забравяш, че нямаме кола, Йонас. Ти ни докара дотук.

— Така е, но господин Данилов настоя на връщане неговият шофьор да ви прибере. Предполагам, че този шофьор също е шпионин. — Брунер се усмихна студено. — Нека да те запозная с фактите, Зоуи. Тази вечер твоят приятел извърши много сериозно престъпление на швейцарска територия. А шпионите не тичат да подават жалби в полицията, когато нещо се обърка. Което пък означава, че ти можеш спокойно да изчезнеш от лицето на земята. И никой така и няма да разбере какво се е случило с теб.

— Казах ти, Йонас, аз едва…

— Да, да, Зоуи — прекъсна я Брунер подигравателно. — Чух те още първия път. Но все пак имам нужда от странично потвърждение.

Брунер махна с фенерчето си, извиквайки няколко от своите хора. Те отново покриха устата на Зоуи с лепенка. После я увиха в дебели вълнени одеяла и я завързаха така добре, че не бе възможно да помръдне и пръст. Обвита в задушаващата я тъмнина, Зоуи виждаше едно-единствено нещо: тялото на Михаил, проснат на пода на избата, завързан, в безсъзнание и с просмукана от кръв риза.

Един от охранителите я запита дали може да диша. Този път тя не му отговори нищо. Гардовете от „Центрум Секюрити“ намериха това за забавно и Зоуи чу само смеха им, докато я повдигаха от пода и я изнасяха от стаята бавно, сякаш я носеха към собствения й гроб. Поставиха я обаче не в гроб, а в багажника на кола. Когато автомобилът потегли, Зоуи започна да се тресе в неконтролируеми конвулсии. Не съществува никаква обезопасена къща в Хайгейт — припомни си наум тя. Нито момиче на име Сали. Нито англичанин на име Дейвид. Нито зеленоок убиец на име Габриел Алон. Съществуваше единствено Мартин. Мартин, в когото доскоро беше влюбена. Мартин, които сега я изпращаше някъде из планините на Швейцария — към смъртта й.

68. Женева

Гостите започнаха да напускат Вила Елма един по един към полунощ, но само двайсетина минути по-късно вече се бе образувала истинска върволица от метал и затъмнени стъкла. Както Шамрон бе предсказал, Мартин и хората му имаха явно преимущество, понеже почти всички коли бяха черни и германско производство. Близо две трети от тях се отправиха наляво — към центъра на Женева, а другите тръгнаха надясно — към Лозана и Монтрьо. Разположени в три отделни автомобила край пътищата, хората на Габриел наблюдаваха преминаващите коли за нещо необичайно. Кола с двама мъже на предната седалка. Кола, движеща се с твърде висока скорост. Кола с клекнала задница.

На два пъти се впуснаха в преследване. И двата пъти бяха отзовани бързо. Дина и Мордекай следиха безпричинно едно БМВ седан в продължение на няколко километра, а Йоси и Римона за кратко се залепиха за един „Мерцедес SL“, който обикаляше из Женева в търсене на следващото парти. От позицията си в бензиностанцията Яков не видя нищо необичайно. Той седеше, стиснал волана с ръце, и се обвиняваше за това, че си е позволил да изпусне от поглед Зоуи и Михаил. Яков бе прекарал дълги години, изпращайки информатори и шпиони в най-ужасните възможни места по Западния бряг и Ивицата Газа, без да изгуби нито един човек. Мисълта, че можеше да понесе първата си загуба именно тук, на спокойните брегове на Женевското езеро… Невъзможно, помисли си той. Истинска лудост!

Обаче бе напълно възможно. А вероятността от подобно развитие нарастваше с всяко следващо съобщение от екипа на Габриел към новия им команден център в хотел „Метропол“. Пряката връзка с екипа поддържаше лично Ели Лавон. Пак той предаваше информацията от тях към щаба в Лондон. Габриел следеше радиотрафика от своя пост край прозореца. Погледът му бе фиксиран върху окъпаната в светлина Вила Елма от другата страна на езерото.

Малко след един часа светлините в имението угаснаха, показвайки, че ежегодният прием на Мартин Ландесман официално е приключил. Броени минути по-късно Габриел чу шума на перки и видя как един хеликоптер бавно се спуска върху моравата на Мартин. Машината се задържа там не повече от минута, а после се издигна и се насочи на изток над езерото. Лавон застана на прозореца до Габриел и двамата загледаха как хеликоптерът се стопява в мрака.

— Дали Михаил и Зоуи са на борда?

— Възможно е — сви рамене Габриел. — Но по-скоро ми се струва, че това са Мартин и Моник.

— Според теб накъде отиват?

— В този час? Сещам се само за едно място.

Оказа се, че на Греъм Сиймор му бяха необходими само петнайсет минути, за да докара двамата компютърни техници на Службата от тайната квартира в Хайгейт до Гроувнър Скуеър. Към тях се присъединиха четирима компютърни специалисти от МИ5, както и екип анализатори по иранските въпроси от ЦРУ и МИ6. До полунощ лондонско време почти петнайсетина специалисти от четири различни тайни служби се бяха струпали вече около компютъра в „Аквариума“, а Киара напрегнато наблюдаваше работата им. През това време четиримата старши ръководители на операция „Шедьовър“ останаха на постовете си, вторачени навъсено в съобщенията на екраните.

— Изглежда, нашият герой е решил да се махне от мястото на престъплението — каза Сиймор с лице, заровено в длани. — Според вас Михаил и Зоуи още ли са в имението?

— Възможно е — кимна Ейдриън Картър, — но някак не ми се струва, че Ландесман е от хората, които биха оставили подобна бъркотия зад гърба си. Което означава, че сега часовникът вече определено тиктака.

— Прав си — рече Шамрон. — Но имаме няколко неща, които работят за нас.

— Наистина ли? — учуди се Сиймор и направи жест към мониторите. — Защото на мен ми изглежда, сякаш Зоуи и Михаил всеки миг ще изчезнат вдън земя.

— Никой няма да изчезва. — Ари направи пауза и после добави мрачно: — Или поне не веднага. — Той умислено запали цигара. — Мартин не е глупак, Греъм. Ще иска да разбере за кого точно работят Михаил и Зоуи. И много ще държи да научи какви са щетите дотук. Извличането на подобна информация изисква време. Особено от човек като Михаил Абрамов. Михаил ще ги накара да се поизпотят. Тъкмо за това е бил обучаван.

— Ами ако решат да карат напряко? — запита Сиймор. — Колко време, смяташ, Зоуи ще се сдържи да не проговори?

— Боя се, че Греъм е прав — каза Картър. — Единственият начин да си ги върнем обратно е да сключим сделка.

— С кого? — попита Навот.

— Към настоящия момент вариантите ни са доста ограничени. Или се свързваме с швейцарските служби, или директно с Мартин.

— А минавало ли ти е през ума, че това може да е едно и също нещо? В края на краищата говорим за Швейцария. Тук ДАП съществува не само заради интересите на Швейцарската конфедерация, а и заради финансовата олигархия. И не е задължително на първо място да стоят интересите на конфедерацията.

— Не забравяйте също така — вметна Шамрон, — че Ландесман притежава „Центрум Секюрити“, където е пълно с бивши офицери от ДАП. Това означава, че не можем просто да се появим пред Мартин със сведени глави. Направим ли го, той ще вдигне швейцарските власти в своя защита. И можем да изгубим всичко, за което сме работили.

— Центрофугите ли? — Сиймор въздъхна дълбоко и се вгледа в поредицата дигитални часовници в предната част на оперативния център. — Нека се разберем, господа. Правителството на Нейно величество в никакъв случай няма да допусне тази вечер да пострада наша сънародничка. В този смисъл, ако се наложи, правителството на Нейно величество е готово да води независими преговори с швейцарските власти за освобождаването на госпожица Зоуи Рийд.

— Ваше двустранно примирие? Това ли предлагате?

— Не предлагам нищо. Само ви казвам, че нашето търпение си има граници.

— Мога ли да ти припомня, Греъм, че вие не сте единствените, чийто гражданин е в опасност? И не само това. Мога ли да ти напомня също така, че ако отидете при ДАП, ще изложите на показ цялата ни операция срещу Мартин?

— Наясно съм, Ари. Но се боя, че моето момиче е по-ценно от твоя агент. А и от цялата операция.

— Не знаех, че само ние сме замесени тук — процеди язвително Навот.

Сиймор не отговори.

— Колко време ни даваш, Греъм?

— До шест часа лондонско време. Седем женевско.

— Никак не е много.

— Разбирам — отвърна Сиймор. — Но повече не мога да ви дам.

Шамрон се обърна към Навот:

— Опасявам се, че женевският ни екип вече изчерпа функциите си. Нещо повече, към настоящия момент те са най-уязвимото ни място.

— Да ги изтегля ли?

— Моментално.

— Няма да се зарадват.

— Нямат голям избор. — Ари посочи към техниците и анализаторите, скупчени около екраните в „Аквариума“. — В момента съдбата на всички ни е в техните ръце.

— И ако не открият нищо до шест часа?

— Тогава сключваме сделка. — Шамрон смачка цигарата си. — Така правим ние. Винаги така правим.

Според най-добрите традиции на Службата за формулиране на полеви команди, тази, която пристигна на компютъра на Габриел двайсет секунди по-късно, бе съвсем кратка и абсолютно ясна. Заповедта не беше изненадваща. Самият той даже вече бе инструктирал екипа си да се подготви за подобно развитие на нещата. Но въпреки всичко, решението им не беше никак лесно.

— Искат да се изтеглим.

— Колко далеч? — запита Ели Лавон.

— Във Франция.

— И какво ще правим във Франция? Ще палим свещи? Ще стискаме палци?

— Ще гледаме да не бъдем арестувани от швейцарските власти.

— Е, аз нямам намерение да тръгвам никъде без Зоуи и Михаил — отсече Лавон. — И не мисля, че някой от останалите също би се съгласил да тръгне.

— Нямат избор. От Лондон наредиха.

— Откога се вслушваш в командите на Узи?

— Заповедта не идва от Узи.

— Шамрон?

Габриел кимна.

— Допускам, че нареждането касае и теб.

— Естествено.

— Но ти смяташ да го игнорираш?

— Категорично.

— Очаквах такъв отговор.

— Аз я вербувах, Ели. Аз я обучих и я изпратих там. И няма начин да я оставя да свърши като Рафаел Блох.

Лавон виждаше, че няма смисъл да спори.

— Знаеш ли, Габриел, всичко това въобще нямаше да се случва сега, ако те бях спрял при пътуването до Аржентина. Сега щеше да гледаш залеза в Корнуол с красивата си млада съпруга, вместо да си блъскаш главата над нечия съдба в поредната неугледна хотелска стая.

— Ако не бях ходил до Аржентина, никога нямаше да открием, че Свети Мартин Ландесман е изградил империята си върху плячкосани през холокоста богатства. Никога нямаше да разберем, че Мартин умножава греховете си, като търгува с държавен режим, който открито планира втори холокост.

— Ето още една причина да разчиташ на стар приятел да ти пази гърба.

— Старият ми приятел получи недвусмислена заповед да се евакуира. Освен това съм му подарил бели коси за два живота.

Ели с усилие се усмихна.

— Просто внимавай в картинката, Габриел. Тази вечер Мартин успя да ни надвие. Но каквото и да правиш, недей да му даваш шанс да поведе в резултата. Много ще ме е яд да изгубя единствения си брат заради една пратка центрофуги.

Габриел не отговори нищо. Лавон постави длани от двете страни на главата му и затвори очи. После целуна Габриел по бузата и тихо се измъкна през вратата.

Лъскавият „Мерцедес-Бенц“ S-класа с продажна цена доста над сто хиляди долара елегантно сви зад ъгъла пред хотел „Метропол“. Той беше купен, за да откара ослепителна млада двойка до лъскав прием. Вместо това обаче сега играеше ролята на спасителна лодка — сигурно най-скъпата в продължителната и изпълнена със запомнящи се събития история на израелските тайни служби. Колата спря колкото да вземе Лавон, после направи неразрешен обратен завой и се отправи през моста Монблан — първия етап от пътуването към френската граница.

Габриел изгледа как задните светлини изчезват в мрака. После седна на компютъра си и отново прочете криптираното нареждане от оперативния център. До шест часа лондонско време. Седем женевско… След това Греъм Сиймор възнамеряваше да натисне паникбутона и да информира швейцарските власти. Това оставяше на Габриел, Навот и Шамрон не повече от два часа и половина, за да сключат сделка при по-благоприятни условия. Условия, които не заплашваха да разкрият операцията. Условия, които нямаше да допуснат Мартин и неговите центрофуги да се откачат от кукичката на Габриел.

В Лондон компютърните техници и анализатори трескаво претърсваха съдържанието на хард диска на Мартин за нещо, което биха могли да използват за размяната. Габриел вече разполагаше с подобно нещо. Това бе списък на имена и номера на сметки, крит цели шейсет години в Портрет на млада жена — маслени бои на платно, 104 на 86 сантиметра, от Рембранд ван Рейн. Габриел внимателно положи на масата трите страници тънка хартия и снима всяка с камерата на подсигурения си мобилен телефон. След това написа съобщение до Лондон. Подобно на онова, което бе получил преди броени минути, неговото известие беше пределно кратко и ясно. Той искаше телефонния номер на Улрих Мюлер. И то незабавно.

69. Гщаад, Швейцария

Швейцарският ски курорт Гщаад лежи сгушен в Алпите на стотина километра североизточно от Женева в немскоговорещия кантон Берн. Считан за една от най-предпочитаните дестинации на планетата, Гщаад отдавна се е превърнал в убежище за богатите, известните и тези, които криеха нещо от света. Мартин Ландесман, председател на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ и изпълнителен директор на благотворителната фондация „Един свят“, се вписваше и в трите категории. Затова бе съвсем естествено да се чувства у дома си там. Гщаад, бе посочил той в единственото интервю, което бе дал за медиите, беше мястото, където се оттегляше, за да си подреди мислите. Където можеше да помечтае за един по-добър свят. Където многопластовата му душа намираше отдих. Тъй като Мартин старателно избягваше да пътува до Цюрих, Гщаад също така бе и мястото, където можеше да послуша своя роден швейцарски немски — макар и не твърде често, понеже в днешно време дори швейцарците не можеха да си позволят да живеят на това място.

На заможните посетители им се налагаше да се изкачват към Гщаад с кола по тесен двулентов път, който тръгваше от източния бряг на Женевското езеро и се извиваше покрай ледниците на Ле Диаблере към Бернер Оберланд. Свръхбогатите обаче избягваха това шосе, предпочитайки да долитат с частните си джетове до бизнес летището край Заанен или пък направо да кацат на някоя от многобройните хеликоптерни площадки в Гщаад. Самият Мартин често използваше площадката край прочутия хотел „Палас“ в Гщаад, тъй като се намираше само на около два километра от вилата му. Улрих Мюлер го очакваше в края на пистата. Яката на палтото му бе вдигната заради студа. Очите му бяха вперени в двумоторния хеликоптер AW-139, който бавно се спускаше от черния небосвод.

Машината беше доста голяма за частна употреба и можеше да превози до петнайсет души в луксозната си кабина. Днес обаче от нея излязоха само осмина: четиримата членове на семейство Ландесман, съпроводени от четирима телохранители от „Центрум Секюрити“. Свикнал с променливите настроения на клана Ландесман, Мюлер мигновено усети, че между тях тегне напрежение. Моник крачеше няколко стъпки пред останалите, поставила закрилнически ръце върху раменете на Александер и Шарлот, и бързо се шмугна в очакващия ги мерцедес. Мартин се приближи до Мюлер и без да каже и думичка, му връчи куфарче от неръждаема стомана. Улрих го отвори и надникна вътре. Един портфейл Бали с кредитни карти и документи на името на Михаил Данилов. Един ключ от хотелска стая в грандхотел „Кемпински“. Едно ултравиолетово фенерче. Една флашка Сони. Едно електронно устройство с клавиатура и два кабела с щипци. Един миниатюрен предавател за ухо с неустановен произход.

Около името на Швейцария витаят не един и два мита. Сред водещите обаче е старото, но погрешно схващане, че малката алпийска страна е истинско чудо на мултиетническата толерантност. Макар наистина четири различни култури вече седем столетия да съществуват мирно в швейцарските граници, техният брак е по-скоро отбранителен съюз, отколкото задружно семейство. Свидетелство за това бе и разговорът, който последва. Когато трябваше да се работи сериозно, Мартин Ландесман никога не ползваше френски. Единствено швейцарски немски.

— Къде е той?

Мюлер наклони глава наляво, но не каза нищо.

— В съзнание ли е вече? — запита Ландесман.

Мюлер кимна утвърдително.

— Говори ли?

— Твърди, че е бивш служител на Федералната служба за сигурност на Русия. След това започнал да работи като независим изпълнител за руския частен сектор. Бил нает от консорциум руски олигарси да открадне твоите бизнес тайни.

— Как е сложил ръка на телефона и лаптопа ми?

— Твърди, че е проникнал дистанционно.

— Как обяснява Зоуи?

— Казва, че е научил за приятелството ви, като те е следял. Решил е да се възползва от него, за да получи достъп до приема. Подмамил я е. Тя не знае нищо.

— Звучи правдоподобно.

— Правдоподобно е — съгласи се Мюлер. — Но има и още нещо.

— Какво?

— Начинът, по който се биеше с хората ми. Обучаван е в елитно звено или шпионска служба. Въобще не е човек на ФСБ. Нещата са сериозни.

— Израелец?

— Така смятам.

— Ако това е вярно, какво следва за Зоуи?

— Тя може и да казва истината. Възможно е да не знае нищо. Но пък може и да са я вербували. Да се внедри агент, особено пък жена — това е съвсем в стила на оперативната им доктрина. Съществува вероятност тя да те е шпионирала още от самото начало.

Ландесман погледна към колите, където жена му го очакваше с видимо нетърпение.

— Колко материал е прихванат от „Оникс“?

— Достатъчно, за да повдигне сериозни съмнения.

— Може ли положението да се овладее?

— Опитвам се. Но щом като добронамерени служби като ДАП изпитват подозрение относно видяното, представи си как ли ще изглежда този материал в ръцете на някоя разузнавателна агенция, която не ти е голям почитател.

— Ти си моят главен съветник по сигурността, Улрих. Дай ми съвет.

— Преди всичко трябва да разберем с кого си имаме работа и колко знаят.

— А след това?

— Едно по едно, Мартин. Но имам молба към теб. Не ползвай никакъв телефон повече тази нощ. — Мюлер вдигна очи към мрачното небе. — „Оникс“ е наострил уши. Както и всички останали.

70. Кантон Берн, Швейцария

Зоуи нямаше представа накъде я водят, разбира се. Усещаше само, че пътят се извива многократно, както и че със сигурност се изкачват все по-нависоко. Първото беше ясно от острите завои на колата, а второто — от това, че ушите й заглъхваха на няколко пъти. Нещата се влошаваха и от това, че коремът я болеше там, където я бяха ударили. От това силно й се гадеше. Донякъде бе доволна, че по време на приема беше прекалено притеснена, за да хапне нещо. В противен случай съществуваше реална опасност да повърне и да се задави до смърт поради лепенката върху устата й. А телохранителите на Мартин даже нямаше и да разберат.

Острият студ допълнително влошаваше състоянието й. С всяка изминала минута температурите сякаш падаха все повече и повече. В началото на пътуването студът бе сравнително поносим. Сега обаче, независимо от дебелите одеяла, в които бе овързана, той проникваше чак до костите й. Беше й толкова студено, че вече бе престанала и да трепери. Изпитваше истинска агония.

За да облекчи болката, тя се опита да се разсее с фантазии. Представяше си, че пише статия за Файненшъл Джърнъл, че препрочита любими пасажи от Гордост и предразсъдъци или че отново се е върнала към момента, когато бе седнала на бара в хотел „Белведере“ в Давос и Йонас Брунер я питаше дали би желала да изпие едно питие с господин Ландесман. Според тази адаптация на историята обаче, тя вежливо отклоняваше поканата на Брунер и възобновяваше дискусията си с африканския финансов министър — което сега й се струваше като един от най-интересните разговори в целия й живот. Това въплъщение на Зоуи Рийд така и не се запозна с Мартин Ландесман, не му взе интервю, не преспиваше с него и не се влюбваше в него. Нито пък се оказваше вербувана от МИ5 пред лондонското студио на Си Ен Ен. Нито пък знаеше за обезопасената къща в Хайгейт. Няма никаква обезопасена къща в Хайгейт, припомни си тя. Никаква девойка на име Сали. Никакъв англичанин на име Дейвид. И никакъв зеленоок убиец на име Габриел Алон.

Мислите й бяха прекъснати от внезапното забавяне на колата. Пътят сега беше далеч по-неравен. Зоуи даже за миг се усъмни дали изобщо карат по асфалт. Колата се хлъзна, после се изправи, сетне задницата й поднесе сякаш неконтролируемо и след няколко секунди най-накрая спря. Двигателят бе изключен и Зоуи чу как четирите врати се отварят и затварят една след друга. След това капакът над нея се отвори и тя усети как я повдигат. Въздухът определено бе по-студен. Отново я понесоха на рамене от четирите страни, сякаш бе ковчег. Този път пътуването трая доста по-кратко — буквално няколко секунди. Зоуи дочу как срязват лепенките. После я оставиха на земята и я търколиха, докато се развият одеялата.

Макар да нямаше превръзка на очите, младата жена не можеше да види нищо около себе си. На мястото, в което я бяха хвърлили, беше тъмно като в рог. Мъжете пак я повдигнаха, понесоха я във въздуха и я поставиха върху един стол без облегалки за ръцете. Отново здраво я овързаха с тиксо — този път за гърба на стола. След това светлините внезапно се включиха и Зоуи извика.

71. Кантон Берн, Швейцария

Срещу нея седеше Михаил в същото положение — с вързани ръце и крака, привързан за гърба на стола торс и лепенка през устата. Сега беше в пълно съзнание. Ако се съдеше по кръвта, която се процеждаше от устата му, съвсем наскоро го бяха удряли. Смокингът му бе свален, а ризата му на няколко места бе разкъсана и просмукана с кръв. Съдържанието на портфейла му бе пръснато по пода пред него, както и една флашка и едно фенерче. Зоуи се опита да не гледа към тези неща. Вместо това задържа очи върху високия мъж на средна възраст, който стоеше между нея и Михаил. Той носеше тъмносин костюм и вълнено палто. Пепеляворусата му коса бе започнала да побелява, а изражението му издаваше лека неприязън. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата — миниатюрния радиопредавател на Михаил. По пистолета имаше кръв. Сигурно беше на Михаил, помисли си тя. Имаше логика. Човекът в тъмносиния костюм не изглеждаше да е от хората, които обичат да прибягват до юмруците си. Освен това й се струваше смътно познат. Зоуи бе сигурна, че някъде вече са се срещали. Някъде в близост до Мартин. Но в настоящото си състояние не можеше да си спомни къде.

Тя бързо се огледа. Намираха се в някакъв склад. Беше построен от евтина гофрирана ламарина и смърдеше на застояло моторно масло и ръжда. Лампите над тях жужаха. За един кратък миг Зоуи се зачуди дали и Рафаел Блох не е прекарал известно време на същото това място, преди тялото му да бъде пренесено отвъд граница и захвърлено във Френските Алпи. После се насили да прокуди мисълта от главата си. Рафаел Блох ли? Съжалявам, не съм чувала това име. Погледна към Михаил. Той се бе вгледал право в очите й, сякаш се опитваше да й внуши някаква мисъл. Зоуи издържа погледа му колкото можеше, но после сведе очи към ръцете си. Това движение провокира добре облечения мъж да се раздвижи. Той се приближи към нея и отлепи тиксото от устата й. Зоуи неволно изкрещя от болка и мигновено съжали за това.

— Кои сте вие?! — извика тя. — И защо, за бога, ме докарахте тук?

— Добре знаеш защо си тук, Зоуи. Всъщност благодарение на твоя партньор — господин Данилов, сега всички знаем защо си тук.

Говореше на английски с едва забележим акцент и с прецизността на хронометър.

— Нормални ли сте? Тук съм, понеже Мартин…

— Не, Зоуи. Намираш се тук, понеже си шпионка. Дошла си в Женева, за да крадеш частната документация и кореспонденция от компютъра на господин Ландесман. А това в Швейцария се счита за доста сериозно престъпление.

— Предполагам, също толкова сериозно, колкото отвличането и побоя?

Мъжът се усмихна.

— О, ето го прословутото остроумие на Зоуи Рийд. Хубаво е да видя, че поне едно нещо у теб тази вечер не е лъжа.

— Аз съм репортер, идиот такъв! И когато си тръгна оттук, лично ще проуча кой си. После ще те съсипя.

— Само че не си точно репортер, както се оказва, нали, Зоуи? Работата ти във Файненшъл Джърнъл не е нищо повече от прикритие. Преди две години шефовете ти от британското разузнаване са ти заповядали да започнеш интимна връзка с господин Ландесман, за да следят неговите бизнес дела. Ти си се свързала с господин Ландесман под претекста, че искаш интервю. А после, преди двайсет и два месеца, си осъществила първата среща с него в Давос.

— Това е нелепо! Мартин е този, който ме сваляше в Давос. Той ме покани в апартамента си на вечеря.

— Не точно така си припомнят въпросната вечер Йонас Брунер и останалите от охраната на господин Ландесман. Според техните спомени, по-скоро ти си търсела тази среща с флиртуване и настъпателност. И именно това смятат да разкажат на властите. — Той направи пауза и сетне добави: — Обаче май няма нужда да стигаме чак дотам, Зоуи. Колкото по-скоро си признаеш, толкова по-лесно ще стигнем до разрешаване на тази неприятна история.

— Няма какво друго да признавам, освен неблагоразумието си. Очевидно съм била глупачка да повярвам на лъжите на Мартин.

— Кои лъжи, Зоуи?

— За образа на Свети Мартин — изрече тя с отвращение.

Мъжът замълча за известно време. Когато накрая проговори, думите му сякаш не бяха насочени към Зоуи, а към пистолета в ръката му.

— Само произнеси думите, Зоуи. Изповядай греховете си. Кажи ми истината. Кажи ми, че не си истинска журналистка. Кажи ми, че си следвала заповеди от твоите началници в Лондон да съблазниш господин Ландесман и да откраднеш частните му документи.

— Няма да го кажа, понеже не е истина. Обичах Мартин.

— Наистина ли? — Той вдигна поглед, сякаш бе искрено изненадан. После очите му се насочиха към Михаил. — Ами какво ще ми кажеш за твоя кавалер господин Данилов? И в него ли си влюбена?

— С него почти не се познавам.

— А той казва друго. Според господин Данилов, двамата сте работели съвместно по случая „Ландесман“.

— Не съм работила с никого. И не знам нищичко за никакъв „случай Ландесман“. Не знам даже защо на някого би му притрябвало да работи по „случая Ландесман“.

— А господин Данилов ни разказа друго.

Зоуи погледна Михаил за първи път от началото на разпита. Той задържа погледа й в продължение на няколко секунди и после почти незабележимо поклати глава отрицателно. Това не убягна от вниманието на разпитващия. Той бавно се приближи към Михаил и го удари силно с ръкохватката на пистолета през лицето, отваряйки нова рана на бузата му. После го сграбчи за косата и опря цевта до слепоочието му. Един от пазачите до него направи припряна крачка назад. Мъжът с пистолета притисна дулото до слепоочието на Михаил. Сетне бавно обърна глава към Зоуи и я погледна.

— Давам ти последен шанс да ми кажеш истината, Зоуи. Иначе господин Данилов умира. А ако той умре, умираш и ти. Защото не би било разумно да оставим живи свидетели, нали така? Изповядай греховете си, Зоуи. Кажи ми истината.

Лицето на Михаил бе изкривено от болка. Този път обаче той не се опита да скрие посланието си към Зоуи. Вместо това започна да върти яростно глава наляво-надясно, мъчейки се да каже нещо през лепенката на устата си. Това му спечели още два удара с дръжката на оръжието. Зоуи затвори очи.

— Последна възможност, Зоуи.

— Махни този пистолет!

— Само ако чуя истината.

— Свали пистолета. — Зоуи отвори очи. — Свали го и тогава ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Кажи ми го сега.

— Престани, по дяволите! Причиняваш му болка.

— Ще му причиня много по-лоши неща, ако не започнеш да говориш. Искам истината, Зоуи. Кажи ми, че си шпионка.

— Не съм шпионка.

— Тогава защо му помагаше?

— Защото ме помолиха.

— Кой?

— Британското разузнаване.

— Кой друг?

— Израелското разузнаване.

— Кой ръководи операцията?

— Не знам.

— Кой е шефът, Зоуи?

— Не знам истинското му име.

— Лъжеш ме, Зоуи. Кажи ми името му!

— Казва се Габриел.

— Габриел Алон?

— Да, Габриел Алон.

— Тази вечер бил ли е в Женева?

— Нямам представа.

— Отговори ми, Зоуи! Бил ли е в Женева нощес?

— Да.

— Имаше ли и други?

— Да.

— Кажи ми имената им, Зоуи. На всичките.

72. Мейфеър, Лондон

Дигиталният часовник в лондонския оперативен център показваше 05:53:17 ч. Оставаха по-малко от седем минути до крайния срок на Греъм Сиймор. Шамрон се взираше в цифрите обезверено, сякаш мислено се опитваше да забави хода им. Странно, помисли си той, но в младежките му години времето сякаш винаги започваше да пълзи в моменти като този. А сега часовникът буквално препускаше. Зачуди се дали пък това не е една от последиците на остаряването. Времето беше най-неумолимият му враг.

За съжаление, Шамрон бе преживявал не една и две подобни катастрофи за Службата и знаеше какво щеше да се случи през следващите няколко часа. Преди години от европейците можеше и да се очаква да си затворят очите. Но не и сега. Вече нямаха особена нужда от проекта, наречен Израел, и Ари бе съвсем наясно, че операцията срещу Мартин Ландесман нямаше да се приеме радушно из кулоарите на европейските сили. Да, британците и американците бяха застанали редом, но това нямаше да има никакво значение, когато започнеха да валят съдебните заповеди за арест. Нито една от тях нямаше да носи американско или британско име. Само имена на евреи. Йоси Гавиш, Дина Сарид, Яков Росман, Римона Щерн, Габриел Алон… Тези хора бяха изнесли на гърба си някои от най-великите операции в историята на Службата. Но не и тази вечер. Днес Свети Мартин бе успял да ги бие.

Шамрон вдигна поглед към Узи Навот. Той бе седнал на запазеното за ФБР място, а към ухото му бе допряна слушалката на обезопасен телефон. От другия край на линията беше министър-председателят на Израел. Никога не е приятно да будиш един министър-председател — особено когато новините касаят такова назряващо дипломатическо и политическо бедствие. Шамрон можеше само да си представя какво му е на Навот в този момент. Безспорно беше, че вина за това носеше и самият Ари. Узи изрично бе подчертал, че не желае да се занимава с Ландесман. А сега му се налагаше да плаща цената за неблагоразумието на Стареца. Самият Шамрон щеше да стори всичко по силите си, за да предпази Навот, ала не всичко бе в неговите ръце. Такава беше системата. Все някоя глава трябваше да се търколи. Вероятно това щеше да бъде главата на Узи.

Той отново се взря в часовника: 05:56:38 ч… Само след три минути и половина Греъм Сиймор щеше да се обади на швейцарските власти. Само три минути и половина оставаха на екипа компютърни техници и експерти да открият разменна монета, с чиято помощ Шамрон да постигне примирие с достойнство. Киара надничаше над раменете им, а действията им ставаха все по-напрегнати. На Ари му се прииска да може да им помогне по някакъв начин. Но той едва се оправяше с компютрите. Трудно му беше даже да включи компютър, камо ли да рови за документи в подобна киберкаша. Само младите разбираха тези неща, помисли си той. Това беше поредното доказателство, че вече е изживял времето си.

Още един поглед към часовника: 05:58:41 ч… Греъм Сиймор вече гледаше часовника с напрежение, не по-малко от това на Шамрон. До десния му лакът имаше телефон. Един час по-рано Сиймор си бе позволил да въведе номера на ДАП в паметта му. Сега щеше да е достатъчно да натисне един бутон.

Часовникът не спираше: 05:59:57… 05:59:58… 05:59:59… 06:00:00 ч…

Сиймор вдигна слушалката и погледна към Шамрон.

— Съжалявам, Ари, но се опасявам, че времето ни изтече. Знам, че не е мое решение, но сигурно няма да е зле да кажеш на Габриел да се отправи към границата.

Сиймор натисна бутона за бързо набиране и приближи слушалката до ухото си. Шамрон притвори очи и зачака думите, които без съмнение щеше да помни до края на живота си. Вместо това обаче чу как се отваря стъклената врата на „Аквариума“ и миг по-късно Киара извика триумфално:

— Пипнахме го, Греъм! Вече е в ръцете ни! Затвори телефона. Пипнахме го!

Сиймор прекъсна връзката. Слушалката обаче остана в ръката му.

— Какво по-точно имате?

— Следващата доставка на центрофуги тръгва от Шънджън след шест седмици и пристига в Дубай някъде в средата на март. Окончателното плащане ще се извърши към „Майснер Приватбанк“ в Лихтенщайн.

— Откъде е информацията?

— От шифрован временен файл, който преди е бил прикачен към имейл.

— Между кого и кого е комуникацията по имейла?

— Между Улрих Мюлер и Мартин Ландесман.

— Искам да го видя.

Киара подаде на Сиймор разпечатка на документите. Греъм ги разгледа с особено внимание и после остави слушалката настрана.

— Току-що си спечелихте един допълнителен час, Ари.

Шамрон се обърна към Киара:

— Можеш ли да изпратиш тези файлове на Габриел по сигурна връзка?

— Разбира се.

Имейлът и прикачените към него документи бяха общо пет страници. Техниците бързо ги конвертираха в шифрован PDF файл и го изпратиха на Габриел по закодирана връзка. Файлът пристигна в „Метропол“ точно в 7:05 часа местно време, придружен от телефонния номер и личната електронна поща на Улрих Мюлер. Не беше особено трудно да ги открият. И едното, и другото се срещаха стотици пъти в паметта на телефона на Мартин. Габриел бързо подготви електронно писмо до Мюлер с два прикачени PDF файла и после набра номера му. Отговор не последва. Габриел прекъсна повикването и го набра повторно.

Улрих Мюлер шофираше покрай обляния в светлина хотел „Гщаад Палас“, когато мобилният му телефон иззвъня първия път. Тъй като номерът не му бе познат, той не вдигна. Когато обаче секунда по-късно телефонът звънна за втори път, той разбра, че няма друг избор. Натисна зеления бутон и вдигна телефона до ухото си.

— Да?

— Добро утро, Улрих.

— Кой се обажда?

— Не ме ли позна по гласа?

Мюлер го бе познал. Беше чувал този глас неколкократно в записите от Амстердам и Мендоса.

— Откъде имаш този номер? — запита той.

— Шофираш ли, Улрих? Струва ми се, че си зад волана.

— Кажи какво искаш, Алон.

— Искам да отбиеш встрани, Улрих. Трябва да ти покажа нещо.

— Какво нещо?

— Ще ти изпратя имейл, Улрих. Искам да го разгледаш добре. После ще ми се обадиш на този номер. — Последва пауза. — Нали номерът ми се изписва?

— Изписва се.

— Хубаво. След като разгледаш имейла, ми звънни. Веднага. В противен случай следващото ми обаждане ще е до федералната полиция на Швейцария и до ДАП.

— Няма ли да поискаш адреса на електронната ми поща, Алон?

— Не, Улрих. Вече го имам.

Връзката прекъсна. Мюлер отби встрани. Трийсет секунди по-късно имейлът се появи на екрана му.

По дяволите…

Мюлер набра номера. Габриел вдигна веднага.

— Любопитно четиво, нали, Улрих?

— Не разбирам нищо от това.

— Добър опит. Но преди да продължим по-нататък, искам да знам дали хората ми са живи.

— Хората ти са добре.

— Къде са?

— Не е твоя грижа.

— Всичко е моя грижа, Улрих.

— Аз ги държа.

— Приложено ли е насилие срещу тях?

— Снощи са извършили много сериозно престъпление в дома на Мартин Ландесман. Отношението към тях отговаря на делата им.

— Ако пострадат, по какъвто и да е начин, ще държа отговорен лично теб. Както и шефа ти.

— Господин Ландесман не знае нищо за това.

— Много благородно от твоя страна да поемаш ударите вместо работодателя си. Но няма да се получи, Улрих. Не и днес.

— Какво искаш?

— Да говоря с Мартин.

— Невъзможно!

— Искането ми не подлежи на коментар.

— Ще се опитам да го уредя.

— Постарай се, Улрих. Или следващият ми разговор ще е с федералните власти.

— Искам трийсет минути.

— Имаш пет.

Зоуи и Михаил седяха един срещу друг в огромния склад. И двамата бяха завързани за столове, и двамата със залепени уста. Пазачите се бяха изпокрили в колите си на топло. Преди да излязат, бяха изгасили осветлението. Тъмнината изпълваше всичко, както и студът. Зоуи искаше да се извини на Михаил, че е предала операцията. Искаше да се погрижи за раните му. И повече от всичко друго й се искаше да бъде сигурна, че някой някъде ги издирва. Ала нито едно от тези неща не бе възможно сега. Не и докато устните им бяха залепени с тиксо. Затова двамата стояха тихо в студа, неми и безпомощни, и просто чакаха.

Великолепната дървена вила в алпийски стил на Мартин Ландесман искреше от пищното осветление. Улрих Мюлер премина през охранявания портал и натисна газта по дългата алея. Двамина охранители стояха на смяна пред главния вход, пристъпвайки от крак на крак в хапещия утринен студ. Мюлер мина покрай тях, без да каже и дума, и влезе в резиденцията. Ландесман седеше сам пред камината в огромната всекидневна. Беше облечен в избелели дънки и дебел пуловер с цип и държеше кристална чаша, пълна с коняк. Улрих му направи знак да не говори и му подаде телефона си. Мартин прехвърли набързо двата PDF файла с безизразно лице. Когато приключи, Мюлер взе телефона и го изключи. После го мушна в джоба на палтото си.

— Какво иска? — попита Ландесман.

— Хората си. И също така да разговаря с теб.

— Кажи му да ходи на майната си.

— Опитах се.

— В страната ли е?

— Скоро ще разберем.

Ландесман отнесе питието си до камината.

— Докарай ми го тук, Улрих. И се погрижи да не е толкова заповеднически настроен, когато пристигне.

Мюлер включи телефона си и излезе. Последният звук, който се чу от помещението, беше счупването на кристалната чаша на стотици парчета.

Телефонът на Габриел иззвъня секунди по-късно.

— Времето ти почти бе изтекло, Улрих.

— Господин Ландесман се съгласи да се срещнете.

— Мъдър ход от негова страна.

— Сега, слушай ме много внимателно…

— Не, Улрих. Ти ме слушай внимателно. Ще бъда на паркинга на пешеходната зона в Гщаад след деветдесет минути. Изпрати хора да ме чакат там. И без глупости. Ако моите хора не чуят гласа ми до десет сутринта, същият имейл ще обиколи всяка разузнавателна служба, всяка правоохранителна агенция, всяко правосъдно министерство и всеки голям вестник в Западния свят. Наясно ли сме с положението, Улрих?

— Пешеходната зона в Гщаад след деветдесет минути.

— Браво, Улрих. А сега се погрижи хората ми да са настанени удобно. Ако не са, ще си спечелиш враг в мое лице. А това е последното, което ти трябва.

Габриел прекъсна връзката и бързо изпрати последно съобщение до Лондон. После прибра лаптопа и се запъти към асансьора.

73. Кантон Берн, Швейцария

Студен повей облъхна врата на Зоуи, когато вратата на складовото помещение зад нея се отвори. Тя стисна очи и за първи път от години насам започна да се моли. Какво следва? — питаше се тя. Още въпроси? Или пак ще я возят с колата някъде? Или пък Мартин най-после е решил, че е време да освободи света от още един журналист, който задава твърде много въпроси? Зоуи се боеше, че вече няма друга алтернатива. Особено след като беше разкрила цялата операция. През последните десетина минути даже бе започнала да съчинява собствения си некролог. Само едно й убягваше. Мартин и неговите главорези трябваше да попълнят една празна графа: причина за смъртта.

Тя отвори очи и погледна Михаил. Лицето му бе осветено от бледата светлина, идваща откъм отворената врата. Той напрегнато се взираше в приближаващите охранители зад гърба на Зоуи. Един от тях отстрани лепенката от устата й, този път далеч по-нежно, докато другият внимателно освободи краката и ръцете й. Други двама гардове направиха същото за Михаил, а трети започна да нанася мехлем и да превързва раните по лицето и главата му. Никой от охранителите не даде каквото и да е обяснение за внезапното им гостоприемство. Всички действия се извършваха с характерната швейцарска ефективност. След като подадоха и на двамата пленници по едно одеяло, охранителите излязоха. Зоуи изчака вратата да се затвори и чак тогава възкликна:

— Какво ни се случи току-що?

— Случи ни се Габриел.

— Не те разбирам.

Михаил постави показалец върху устните си.

— Нито дума повече.

Вълна от възторг и облекчение премина през целия оперативен център, когато на екраните се получи последното съобщение от Габриел. Дори Греъм Сиймор, който през последните минути се намираше на ръба на кататоничен пристъп, си позволи една усмивка. Двама души в помещението обаче не можаха да споделят общата радост. Единият бе Ари Шамрон, а другият — Киара Алон. За пореден път операцията бе в ръцете на човека, когото те обичаха. И за пореден път двамата нямаха никакъв друг избор, освен да чакат. И да дават безмълвни обещания пред себе си, че този път всъщност ще е последен. Наистина за последен път!

Магистрала Е63 се простираше на изток, безупречно почистена от снега и без никакъв трафик. Габриел държеше и двете си ръце на волана на аудито и караше със съобразена скорост. От лявата страна на магистралата спретнато подрязани лози се редуваха като колони войници по хълмовете на кантона Во. От дясната страна се простираше Женевското езеро, а в далечината зад него се издигаха Савойските Алпи. Подножието на планинската верига бе обвито в мъгли, но високите върхове вече се обагряха от ранните утринни лъчи.

Той продължи покрай Монтрьо към Егъл, после сви по шосе 11 и се насочи към долината Ормон. Пътят тук беше тесен, двулентов и пълен с изненадващи обратни завои. Няколко километра след Ле Диаблере той прекоси границата между кантоните Во и Берн. Пътните знаци мигновено преминаха на немски, както и архитектурата на постройките. Първите слънчеви лъчи вече пълзяха по Бернските Алпи, а когато Габриел навлезе в Гщаад, бе започнало да се развиделява. Той свърна в главния паркинг в центъра на селището и спря колата в най-отдалечения ъгъл. Само след час това място щеше да се е напълнило с автомобили. Сега обаче още беше пусто, с изключение на трима сноубордисти, които пиеха бира до очукан микробус „Фолксваген“.

Габриел остави двигателя включен и проследи на часовника на таблото как наближава и отминава крайният срок, който бе дал на Улрих Мюлер. Реши да остави десетминутен толеранс за закъснение, но когато и това време измина, той вдигна телефона си. Докато набираше номера обаче, един сребрист джип „Мерцедес GL450“ навлезе в паркинга. Той подмина сноубордистите и спря на няколко метра от аудито на Габриел. Вътре имаше четирима мъже, всички облечени в тъмносините униформи с логото на „Центрум Секюрити“. Една от задните врати се отвори и излезлият от нея даде знак на Алон да се приближи. Габриел го позна веднага. Беше Йонас Брунер.

Габриел изключи двигателя, заключи телефона си в жабката на колата и излезе. Брунер го наблюдаваше с леко развеселено изражение, сякаш изненадан от скромния ръст на израелеца.

— Казаха ми, че говориш немски — започна Брунер.

— По-добре от теб — отвърна Габриел.

— Въоръжен ли си?

— Не.

— Носиш ли телефон?

— В колата е.

— А радиопредавател?

— Също в колата.

— Проследяващо устройство?

Габриел поклати глава отрицателно.

— Налага се да те претърся.

— Очаквам го с нетърпение.

Габриел се качи на задната седалка на мерцедеса и се мушна в средата. Брунер седна до него и затръшна вратата.

— Обърни се и коленичи.

— Тук ли?!

— Тук.

Габриел го послуша и бе подложен на щателна проверка — от глава до пети. Когато приключиха, той отново се обърна и седна нормално. Брунер побутна шофьора и колата потегли.

— Дано ти е доставило същото удоволствие, както на мен, Йонас.

— Затваряй си устата, Алон!

— Къде са хората ми?

Брунер не отговори нищо.

— Колко далеч отиваме?

— Недалеч. Но по пътя ще трябва да поспрем за кратко.

— За кафе ли?

— Точно така, Алон. За кафе.

— Дано не си посегнал на моето момиче, Йонас. Ако си я наранил, аз ще нараня теб.

Отправиха се на изток по ръба на тясна ледникова долина. Шосето криволичеше през горички и поляни и те ту попадаха в тъмнина, ту в ослепителна светлина. Униформените гардове на „Центрум Секюрити“ не си говореха. Рамото на Брунер се притискаше в това на Габриел. Все едно да се подпираш на гранитен масив. Охранителят отляво на Алон свиваше и изпъваше пръсти, сякаш се подготвяше да свири соло. Габриел разбираше добре за какво трябваше да се спира преди срещата с Мартин. И не беше изненадан. Това си беше обичайна процедура преди подобни срещи. Един вид аперитив преди вечеря.

Долината бе последвана от възвишение. Там колата сви по еднолентов път, който се издигаше по склона. Наскоро тук бе преминавал снегорин, но въпреки това мерцедесът едва успяваше да направи сцепление и да се придвижи нагоре. Когато преодоляха денивелация от около триста метра спрямо долината, автомобилът свърна до една самотна елхова горичка. Двамата мъже отпред веднага слязоха, както и този вляво от Габриел. Йонас Брунер изобщо не се помръдна.

— Това едва ли ще ти хареса толкова, колкото претърсването.

— Значи сега хората ти ще ме направят по-сговорчив преди срещата със Свети Мартин?

— Слизай от колата, Алон. Да приключваме с това и да потегляме.

Габриел въздъхна тежко и излезе.

Йонас Брунер изгледа как тримата му най-добри хора отведоха Габриел към дърветата и после погледна часовника си. Беше им дал пет минути. Без да нанасят прекалено много щети. Просто колкото да стане по-сговорчив и лесен за обработка. Част от него бе изкушена да се включи във веселбата. Но не можеше. Мюлер очакваше вести.

Докато набираше номера на Мюлер, с крайчеца на окото си той съзря движение откъм дърветата. Брунер вдигна поглед и видя силуета само на един човек, който уверено крачеше към него от сенките. Погледна часовника си и се намръщи. Беше наредил на хората си да са благоразумни, но пък само две минути едва ли бяха достатъчни, за да се свърши работата както трябва. Особено пък с човек като Габриел Алон. Отново вдигна поглед и чак тогава осъзна грешката си. Откъм горичката идваше не някой от неговите хора. Беше Алон… В ръката му имаше пистолет — „Зиг Зауер Р226“, стандартното въоръжение на служителите в „Центрум Секюрити“. Израелецът рязко отвори вратата на Брунер и насочи дулото право в лицето му. Брунер и за секунда не помисли да посяга към своето оръжие.

— Разбрах, че владееш немски, Йонас. Затова ме слушай много внимателно. Искам да ми подадеш пистолета си. Бавно, Йонас. Иначе може да се изкуша да те прострелям няколко пъти.

Брунер извади оръжието си и го подаде на Алон с ръкохватката напред.

— А сега и телефона.

Той се подчини.

— Имаш ли радиопредавател?

— Не.

— А проследяващо устройство?

Брунер поклати глава отрицателно.

— Жалко. По-късно може да ти потрябва. Сега седни зад волана.

Брунер изпълни нареждането и запали двигателя. Израелецът седна зад гърба му с пистолет, опрян в тила му.

— Колко далеч отиваме, Йонас?

— Недалеч.

— А други междинни спирки?

— Няма.

Брунер включи колата на скорост и потегли нагоре по планината.

— Поздравления, Йонас. Току-що съумя да ме подсигуриш с оръжие и в същото време да се превърнеш в заложник. Като цяло, много добре изиграно!

— Живи ли са хората ми?

— Двама със сигурност. За третия не съм убеден.

— Бих искал да им пратя лекар.

— Просто карай, Йонас.

74. Кантон Берн, Швейцария

Двамата се изкачиха още триста метра нагоре в планината и накрая спряха досами ръба на една огряна от слънцето заледена скална тераса. По средата на откритото пространство ги очакваше хеликоптер AW-139 с изключени двигатели. Мартин Ландесман стоеше близо до опашката. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, а изражението му бе като на човек, който се е отбил насам по пътя си към друго място. Улрих Мюлер пристъпваше неспокойно до него. Габриел срещна очите на Йонас Брунер в огледалото за обратно виждане и му каза да спре двигателя. Брунер се подчини.

— Сега ми подай ключа.

Мъжът го извади и го връчи на Алон.

— Сложи и двете си ръце на кормилото, Йонас. И не мърдай.

Габриел излезе от колата и потропа на стъклото на шофьора с цевта на пистолета. Брунер излезе с вдигнати ръце.

— А сега тръгвай, Йонас, бавно и спокойно. Не прави нищо, което би изнервило Мартин.

— Той предпочита да го наричат господин Ландесман.

— Ще го имам предвид. — Габриел сръчка Брунер в кръста с пистолета. — Тръгвай.

Йонас пое бавно към хеликоптера. Габриел вървеше две крачки зад него, с оръжие в ръка. Улрих Мюлер съумя някак си да запази безизразна физиономия, но Мартин изглеждаше видимо раздразнен от унизителния начин, по който се появяваше шефът на личната му охрана. Габриел нареди на Брунер да спре на десетина метра от своите шефове. После вдигна пистолета и го насочи към Мюлер.

— Въоръжен ли си? — запита Габриел на немски.

— Не.

— Разтвори палтото си!

Мюлер разкопча палтото си и го разтвори.

— А сега и сакото.

Улрих го направи. Оръжие нямаше. Габриел кимна към пилота.

— Ами той?

— Не сме в Израел! — каза Мюлер. — Намираме се в Швейцария. Тук пилотите на хеликоптери не ходят въоръжени.

— Какво облекчение. — Габриел погледна към Мартин Ландесман. — А ти, Мартин? Ти носиш ли оръжие?

Ландесман не отговори. Габриел повтори въпроса си на френски. Този път Ландесман се усмихна надменно и отговори на същия език:

— Не ставай глупав, Алон.

Габриел отново превключи на немски:

— Бих те помолил и ти да се разкопчаеш, Мартин. Обаче знам, че казваш истината. Хора като теб не си цапат ръцете с оръжия. Именно за това са ти нужни хора като Улрих и Йонас.

— Приключи ли, Алон?

— Тепърва започвам, Мартин. Или да те наричам Свети Мартин? Така и не запомних кое предпочиташ.

— Предпочитам да ме наричат господин Ландесман.

— Чувал съм. Предполагам, че съумя да прегледаш изпратения материал?

— Тези документи не означават нищо!

— Ако беше така, Мартин, нямаше да си тук.

Ландесман впи в Алон изпепеляващ поглед и после попита:

— Откъде ги имаш?

— Информацията за предстоящата продажба на центрофуги за Ислямска република Иран ли?

— Не, Алон. Другия документ.

— За списъка ли говориш? За имената? За сметките? За парите в банката на баща ти?

— Откъде си се сдобил с това? — повтори Ландесман с равен тон.

— От Лена Херцфелд, от Петер Фос, от Алфонсо Рамирес, от Рафаел Блох, както и от една млада жена, която го е крила в продължение на много, много години.

Лицето на Ландесман не промени изражението си.

— Не разпознаваш ли тези имена, Мартин? — Габриел погледна към Мюлер. — А ти, Улрих?

Никой от двамата не отговори.

— Нека да ви подскажа — предложи Габриел. — Лена Херцфелд е невръстното дете на холандски евреи, чийто живот е разменен за една картина на Рембранд. Петер Фос е достоен човек, който полага усилия да изкупи греховете на баща си. Алфонсо Рамирес бе открил доказателство, че една малка частна банка в Цюрих е пълна със заграбени през холокоста ценности. А Рафаел Блох беше аржентинският журналист, разкрил твоите връзки с германската фирма „Кеплер Верк“.

— А младата жена? — запита Ландесман.

— Маслени бои на платно, 104 на 86 сантиметра. — Габриел направи пауза. — Но вече знаеш и за това, нали? Ти я издирваш от дълго време. Защото измежду всички изброени тя крие най-голяма опасност за теб.

Ландесман пренебрегна последната забележка и попита:

— Какво всъщност искаш, Алон?

— Отговори — каза Габриел. — Кога си разбрал истината? Кога си научил, че баща ти е откраднал парите, скрити в банката му от Курт Фос?

Ландесман се подвоуми.

— Разполагам със списъка, Мартин. Вече не е тайна.

— Разказа ми няколко дни преди да почине — след дълга пауза отговори Ландесман. — За парите, за картината, за посещението на жената на Фос, за Карлос Вебер…

— Баща ти е признал, че е убил Вебер?

— Не го е убил баща ми — каза Ландесман, — но е било по негова поръчка.

— Кой го е извършил?

Ландесман кимна към Мюлер:

— Една от предишните версии на Улрих.

— Много са удобни, нали? Особено в страна като Швейцария. Да прикривате неприятните детайли от миналото си е нещо като национална традиция. Подобно на шоколадите ви и на чистите ви улици.

— Не са толкова чисти, както преди — отговори Ландесман. — Особено в някои квартали. Страната е пълна с прекалено много проклети чужденци.

— Радвам се, че не си забравил напълно швейцарско-германските си корени, Мартин. Баща ти би се гордял с теб.

— Между другото, баща ми настояваше да се махна от Цюрих. Той беше наясно, че един ден банките ще платят прескъпа цена заради дейността си по време на войната. Смяташе, че от това имиджът ми може да пострада.

— Баща ти е бил разумен човек — каза Габриел и после помълча. — Изградил си империята си върху огромно престъпление, Мартин. Съвестта ти никога ли не те е глождила за това? Никога ли не си изпитвал вина? Не си ли губил съня си?

— Това не е мое престъпление, Алон, а на баща ми. И както казва вашето собствено Свещено писание: „Син не ще понесе вината на баща си“12.

— Освен ако синът не утежни бащината си вина, възползвайки се от заграбеното имущество, за да гради своя доходна империя на име „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“.

— Не знаех, че в Книгата на пророк Йезекиил се съдържа подобен текст.

Габриел пренебрегна саркастичната забележка на Ландесман.

— Защо не го призна публично, Мартин? Първоначалното съдържание на онези сметки е като капка в морето, сравнено със състоянието, което си натрупал досега.

— Като капка в морето ли? — Ландесман поклати глава. — Нима не си спомняш швейцарските банкови скандали, Алон? През есента на деветдесет и шеста? Всеки ден осъмвахме с нови вестникарски заглавия за колаборационизма ни с нацистка Германия. Наричаха ни „швейцарските граници на Хитлер“, „банкерите на Хитлер“. Лешоядите кръжаха над главите ни. И ако истината излезеше наяве, тогава „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ щеше да бъде разкъсана парче по парче. Съдебните спорове щяха да се проточат с години. С десетилетия! И наследниците на всеки евреин във всяка държава, където е действал Курт Фос, щяха да изпълзят и да започнат да предявяват претенции към мен. Адвокатите по колективни искове щяха да се втурнат презглава да събират клиенти и да завеждат дела срещу мен. Накрая щях да загубя всичко. И заради какво? Заради нещо, което баща ми е сторил преди половин столетие? Прощавай, Алон, но не сметнах за необходимо да се подлагам на такава участ заради него.

„Ландесман си изгражда солидна аргументация в своя защита“, помисли си Габриел. Но подобно на повечето неща около него, и това беше лъжа. Баща му някога бе бил мотивиран от алчност. Същото се отнасяше и за Мартин.

— Затова си постъпил точно като баща си — рече Габриел. — Премълчал си. Извлякъл си огромна печалба от богатството на един масов убиец. И през цялото време си се мъчел да откриеш изгубения шедьовър на Рембранд, който е могъл да те разобличи. Има обаче една разлика между вас. В даден момент ти си решил да станеш светец. Дори баща ти не би си позволил подобно нещо.

— Не харесвам, когато ме наричат Свети Мартин.

— Наистина ли? — Габриел се усмихна. — Това сигурно е най-обнадеждаващото нещо, което съм чувал за теб.

— Защо?

— Защото показва, че може би все пак имаш някаква съвест.

— Какво ще правиш с този списък, Алон?

— Зависи изцяло от теб, Мартин.

75. Кантон Берн, Швейцария

— Какво всъщност искаш, Алон? Пари ли? Това ли те интересува? Искаш да ме изтръскаш? Каква сума ще ми коства, за да се покрие цялата тази работа? Половин милиард? Един милиард? Назови си цената. Ще ти напиша чек и после всеки ще продължи по пътя си.

— Не искам парите ти — каза Габриел. — Искам центрофугите.

— Центрофуги ли? — Тонът на Ландесман бе скептичен. — Откъде пък ти хрумна идеята, че продавам центрофуги?

— От твоите компютри. Всичко е черно на бяло.

— Опасявам се, че си се объркал. Аз притежавам фирми, които продават компоненти с двойна употреба на търговски компании, които пък на свой ред ги продават на други търговци, които евентуално биха могли да ги препродават на определен производител в Шънджън, Китай.

— Производител, който ти притежаваш посредством китайски партньори.

— Пожелавам ти късмет да го докажеш в съда. Не съм вършил нищо незаконно, Алон. Не можеш да ме докоснеш и с пръст.

— По отношение на Иран може и да е така, но едно нещо не се е променило. В Америка все още има купища адвокати, специализирани в груповите искове, които ще те разкъсат на парчета, ако се разчуе. А аз разполагам с улики, които ще те съборят.

— Не разполагаш с нищо!

— Наистина ли искаш да поемеш такъв риск?

Ландесман не отговори.

— Имам оцеляло дете на евреи в Амстердам. Имам налегнат от угризения син в Аржентина. Имам дипломатическите телеграми на Карлос Вебер, както и списък с имена и номера на сметки от банката на баща ти. И ако не се съгласиш да работим заедно, съм готов да занеса всичко това в Ню Йорк и да го връча на най-голямата адвокатска кантора в града. Те ще заведат дело срещу теб във федерален съд за неправомерно облагодетелстване, а след това в продължение на години ще разнищват всичко свързано с бизнеса ти. Дълбоко се съмнявам твоята репутация на светец да издържи на подобни проверки. Също така подозирам, че твоите приятели и покровители в Берн по някое време ще се обърнат срещу теб, задето си отворил наново най-скандалната глава в историята на Швейцария.

— Позволи ми да те осветля относно една тъжна истина, Алон. Ако аз не правех бизнес с иранците, щеше да го прави някой от конкурентите ми. Да, ние водим шумни кампании против ядрената програма на Иран. Но наистина ли смяташ, че някого от нас, европейците, го е грижа дали Иран има ядрено оръжие? Естествено, че не. Иранският петрол ни е необходим. Нужни са ни и иранските пазари. Даже и твоите така наречени приятели в Америка правят бизнес с иранците с посредничеството на чуждестранните си филиали. Погледни фактите, Алон. За пореден път сте останали сами.

— Не сме сами вече, Мартин. Защото имаме теб.

Макар очите му да бяха скрити зад слънчеви очила, сега вече му беше трудно да поддържа привидната си самоувереност. „Мартин се бори — помисли си Габриел. — Бори се срещу греховете на баща си. Бори се срещу илюзията на собствения си живот. Бори се срещу факта, че въпреки парите и властта си, Свети Мартин тази сутрин е надвит от детето на оцелели евреи.“ За миг Габриел се зачуди дали да не използва именно усещането за достойнство на Мартин. Но Мартин нямаше достойнство. Имаше само инстинкт за самосъхранение. И беше алчен. Тази алчност го бе принудила толкова време да крие истината за произхода на състоянието си. И тъкмо алчността щеше да принуди Мартин да осъзнае, че не съществува никаква друга спасителна алтернатива, освен онова, което щеше да му предложи Габриел.

— И какво по-точно ми предлагаш? — най-сетне запита Ландесман.

— Партньорство — рече Габриел.

— Какъв вид партньорство?

— Бизнес партньорство, Мартин. Двамата с теб. Заедно ще завъртим бизнес с Иран. Ти ще запазиш парите и репутацията си. Животът ти ще продължи, сякаш не се е случило нищо. Но с една съществена разлика. Занапред ти ще работиш за мен, Мартин. Аз те притежавам. Току-що бе вербуван от израелското разузнаване. Добре дошъл в нашето семейство.

— И колко време ще трае това партньорство?

— Докато преценим ние. А ако дръзнеш да стъпиш накриво, моментално ще те хвърлим на вълците.

— А печалбите?

— Не успя да се сдържиш, нали?

— Все пак това е бизнес сделка, Алон.

Габриел вдигна очи към небето.

— Смятам, че петдесет на петдесет звучи справедливо.

Ландесман се смръщи.

— И не съзираш ли някакъв етичен проблем в това тайните служби на Израел да се облагодетелстват от продажбата на газови центрофуги на Ислямска република Иран?

— Напротив, даже много ми допада.

— А колко време имам, за да обмисля офертата ти?

— Към десетина секунди.

Ландесман вдигна слънчевите си очила и известно време се взира мълчаливо в Габриел.

— Твоите двама агенти ще бъдат оставени в подножието на Ле Диаблере след един час. Обади ми се, когато решиш да уточним подробностите около новите ни отношения. — Той направи пауза. — Допускам, че имаш номерата ми?

— Всичките, Мартин.

Ландесман се запъти към вратичката на хеликоптера. После се спря.

— Един последен въпрос.

— Слушам те.

— От колко време работи за вас Зоуи?

Габриел се усмихна.

— Ще се чуем скоро, Мартин.

Ландесман се обърна и без да каже и думичка повече, се качи на хеликоптера си, последван от Мюлер и Брунер. Вратата се затвори, роторите се завъртяха и секунди по-късно Габриел бе посред снежна вихрушка. Мартин Ландесман го изгледа през прозореца, сякаш наслаждавайки се на мъничкото си отмъщение. После се издигна в бледосиньото небе и скоро се изгуби от поглед.

76. Ле Диаблере, Швейцария

Габриел заряза мерцедеса на Мартин в синята зона в центъра на Гщаад и потегли към Ле Диаблере с аудито. Паркира близо до станцията на кабинковия лифт и влезе в едно кафене да почака. Мястото беше пълно с развълнувани скиори в ярки екипи, които нямаха представа каква сделка е била сключена току-що на броени километри от тях. Докато си поръчваше кафе с топло хлебче, Габриел се замисли колко нелепо бе случващото се. Порази го и фактът, че независимо от напредващата си възраст, досега никога не бе карал ски. Вече от няколко години Киара го умоляваше да идат на ски ваканция. Може би най-сетне щеше да се съгласи. Ала не тук. Може би в Италия или в Америка, помисли си той. Обаче не и в Швейцария.

Габриел отнесе кафето и хлебчето си в предната част на заведението и седна на една маса с хубав изглед към пътя и паркинга. Тъмнокоса жена с малко момченце попита дали е удобно да седне до него. Тримата заедно гледаха как огромната кабина на лифта се издига като дирижабъл и изчезва сред дърветата. Габриел хвърли поглед към телефона си за часа. До крайния срок оставаха още десет минути. Прииска му се да се обади на Киара и да й каже, че всичко с него е наред. Да се обади на Узи и Шамрон, за да им съобщи, че е сключил най-важната сделка в кариерата си. Но не смееше. Не и през ефира. Едва ли досега бе постигал нещо толкова значимо. Но имаше и редица съучастници — някои доброволни, други не толкова. Лена Херцфелд, Петер Фос, Алфонсо Рамирес, Рафаел Блох, Зоуи Рийд…

Той отново погледна часа. Пет минути до крайния срок. Пет минути до първото изпитание на новото им съвместно начинание с Ландесман. Нямаше какво друго да стори, освен да чака. Колко адекватен завършек, помисли си той. Подобно на повечето ветерани от Службата, той бе изкарал цялата си кариера в чакане. Чакане на самолет или на влак. Чакане на информатор. Чакане слънцето да изгрее, след като е убил някого. И сега Габриел отново бе в същото положение — чакаше Свети Мартин Ландесман да освободи двама агенти, които почти бяха отписани от царството на живите. Вечното чакане, помисли си той. Защо тази сутрин да бъде по-различна?

Той обърна телефона с екрана надолу и се загледа през прозореца. За да мине времето по-бързо, се заприказва с жената, която бе седнала на масата му. Толкова много приличаше на майка му. Хлапето й не беше много по-голямо от Дани в нощта на смъртта му във Виена. Докато разговаряха обаче, очите му непрестанно отскачаха към пътя отпред. И към сутрешния трафик, който се спускаше откъм Бернер Оберланд. Най-сетне се появи сребрист „Мерцедес GL450“ и бавно свърна в паркинга. Управляваше го мъж в тъмносиньо скиорско яке с емблемата на „Центрум Секюрити“. Двама пътници — мъж и жена — седяха на задните седалки. Те също носеха якета на „Центрум Секюрити“. Очите на мъжа бяха скрити зад големи слънчеви очила. Габриел отново обърна телефона и погледна часа. Точно един час. Имаше си някои предимства в това човек да прави бизнес с швейцарци.

Той пожела хубав ден на жената с детето и излезе на слънце. Мерцедесът бе спрял. Поразително красива жена и строен рус мъж тъкмо излизаха от него. Именно жената първа забеляза Габриел. Въпреки липсата си на опит, тя прояви професионализъм и не му извика, даже не даде признак, че го е видяла. Вместо това леко подхвана спътника си под ръка и го поведе към аудито. Габриел включи двигателя още преди да стигнат до него. Миг по-късно вече пътуваха към долината Ормон. Зоуи седеше до Алон, а Михаил се бе изтегнал на задната седалка.

— Вдигни малко очилата — рече Габриел.

Михаил го стори.

— Кой ти причини това?

— Не научих имената им. — Михаил спусна тъмните очила и подпря глава на прозореца. — Успя ли да го победиш, Габриел? Успя ли да надвиеш Мартин?

— Не, Михаил. Вие двамата със Зоуи го победихте. Направо го смачкахте.

— Каква част от компютъра се източи?

— Притежаваме го, Михаил. Сега той е наш.

— И оттук накъде?

— Напускаме Швейцария.

— Не съм в състояние да летя.

— Тогава ще продължим с колата.

— Без повече самолети ли, Габриел?

— Да, Михаил. Поне засега.