Аферата Рембранд

Бележки на автора

„Аферата Рембранд“ е художествено произведение. Имената, героите, местата и събитията, описани в този роман, са плод на авторовото въображение или са използвани с художествена цел. Всяка прилика с реални личности, били те живи или мъртви, търговски дейности, компании, събития или заведения, е напълно случайна.

Статистическите данни, отнасящи се до кражбите на произведения на изкуството, цитирани в романа, са достоверни. Верни са и историите за кражбата на „Мона Лиза“ от Леонардо да Винчи през 1911 г. и за „Път в Севър“ на Коро през 1998 г. Картината „Портрет на млада жена“, която присъства на страниците на „Аферата Рембранд“, не е била открадната просто защото не съществува. Ако такъв портрет имаше, той би приличал много на „Портрет на Хендрике Стофелс“, маслени бои върху платно; 101,9 на 83,7 сантиметра, който е изложен в зала 23 на Националната галерия в Лондон.

Не съществува галерия на име „Де Врис“, разположена на канал Херенграхт, въпреки факта, че много търговци на картини от Амстердам и Хага с радост са търгували с немските окупатори през Втората световна война. Историята на Лена Херцфелд и семейството й е измислена, но за съжаление, информацията относно холокоста в Холандия, цитирана от нея, не е. От 140 000 евреи, които са пребивавали в Нидерландия при започването на арестите, едва 25 000 намират скривалища. Една трета от тях са предадени и арестувани, често от собствените им сънародници. Популярният театър „Холандсхе Схаубург“ действително е служел като временен затвор, а през улицата срещу него наистина е имало забавачница. Животът на стотици деца е бил спасен благодарение на смелостта на работещите там и на холандската Съпротива — един от малкото светли епизоди на фона на мрачната картина на холокоста в Нидерландия.

Съдействието, оказано от Римокатолическата църква на нацистки бегълци, издирвани за военни престъпления, е добре документирано. Същото важи и за срамната политика през военно време на швейцарските банки. По-малко известна обаче е ролята, която швейцарските високотехнологични фирми играят в снабдяването на държави с ядрени амбиции с технологиите, нужни им за производството на високообогатен уран. В изчерпателния си труд „Да продаваш заплаха“ експертът по разпространение на ядреното оръжие Дейвид Олбрайт описва как през 90-те години агенти на ЦРУ „стават свидетели как швейцарски държавни служители си сътрудничат с доставчици, снабдяващи Пакистан със стоки от взривоопасно естество, като по този начин потъпкват официалната швейцарска политика и стриктните закони за контрол на износа от страната“. Олбрайт пише също, че „правителството на Швейцария демонстрира нежелание да предприеме действия за прекъсването на подобна дейност или за съвместна работа с ЦРУ“. През лятото на 2006 г. швейцарски прокурори заплашват с повдигане на обвинение няколко служители на ЦРУ, участвали в разбиването на глобалната мрежа за трафик на ядрени технологии на Абдул Кадир Хан. Единствено намесата на служители от най-високите етажи на американското правителство убеди Берн да преосмисли позицията си.

Въпреки че много швейцарски фирми са действали доброволно като разпространители на ядрени технологии и без съмнение го правят и днес, сред служителите на разузнавателните служби няма съмнение в коя западноевропейска държава има най-много фирми, които са замесени в тайния и доходен бизнес на търговията с ядрени материали. Тази съмнителна чест се пада на Германия. Според високопоставен служител на американското разузнаване, с когото разговарях, докато събирах информация за „Аферата Рембранд“, голяма част от материала, използван за ядрената програма на Иран, е била доставена от германски фирми. Когато попитах събеседника си защо немските индустриални магнати биха продали доброволно подобна суровина на толкова нестабилен режим, той ме погледна с изненада и ми отговори само с една дума: „Алчност“.

Човек би помислил, че бизнесмените на Германия — страната, извършила холокоста, биха изпитвали угризения относно взаимоотношенията си с режим, който открито говори, че планира да заличи държавата Израел от картата на света. Човек би си помислил също, че и Швейцария — страната, получила най-сериозни облаги от холокоста, би страдала от подобни угризения. Явно не е така. Ако Иран успее да разработи ядрено оръжие, останалите страни в региона ще поискат също да се въоръжат. Съществува потенциал за огромни бъдещи печалби за компаниите, готови да продават забранени за износ материали на най-богатия купувач.

Разузнавателните служби на три държави — САЩ, Израел и Великобритания, работят усилено, за да попречат подобни материали да се озоват в Иран. Не е известно доколко тази дейност е успешна. Високопоставен служител на американското разузнаване, с когото разговарях през есента на 2009 г., ми каза в прав текст, че Иран разполага и с други съоръжения за обогатяване на уран, освен Кум — съоръжения, които няма как да се построят без ползване на западни технологии. През месец март 2010 г., докато завършвах ръкописа на настоящия роман, „Ню Йорк Таймс“ съобщи, че Иран изгражда поне още два комплекса, подобни на този в Кум, в разрез с преговорите с Обединените нации. Материалът бе написан на базата на интервюта със служители на разузнаването, които са запазили анонимност, тъй като изнесената информация се е базирала отчасти на „строго секретна операция“. Не се споменаваше нищо за отдавна изгубен портрет на Рембранд, нито за мъж със среден ръст и посребрели слепоочия, който често се разхожда сам по крайбрежните скали на Корнуол.