Аферата Рембранд

42. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Същинската операция започна, когато Габриел и Киара пристигнаха в стая 456В. Подземното помещение, разположено три етажа под основното ниво на булевард „Цар Саул“, било използвано като склад за излезли от употреба компютри и овехтяло обзавеждане, а често и от нощния персонал за романтични срещи. Сега из цялата Служба бе известно като Бърлогата на Габриел.

Изпод затворената врата се прокрадваше ивица синкава флуоресцентна светлина, а отвътре се долавяше развълнуван шепот. Габриел се усмихна на Киара, въведе кода и влязоха вътре. В продължение на няколко секунди като че ли никой от деветимата, разпръснати по старите работни маси, не забеляза присъствието им. После една глава се обърна и се надигнаха одобрителни възгласи. Когато какофонията най-после стихна, Габриел и Киара бавно обиколиха стаята, поздравявайки всеки член на легендарния екип.

Тук беше Йоси Гавиш, завършил Оксфорд аналитик от отдел „Проучване“. Тук бе Яков Росман, сипаничав бивш офицер от Отдела по арабски въпроси на Шабак, който сега се занимаваше с агентите в Сирия. Тук беше и Дина Сарид, специалистка в областта на тероризма, която сякаш навсякъде носеше със себе си мъката на своята работа. Тук бе Римона Щерн, бивш офицер от военното разузнаване, която се бе омъжила за племенника на Шамрон, а сега беше назначена към спецгрупата за Иран. Тук бяха Мордекай и Одед, двойка универсални оперативни работници, както и двама компютърни специалисти, за които нямаше недостъпна база данни. Тук бе и Ели Лавон, който беше долетял от Амстердам предишната вечер, като преди това бе поверил наблюдението на Лена Херцфелд на местен екип.

Из коридорите и конферентните зали на булевард „Цар Саул“ тези мъже и жени бяха известни под кодовото име барак — еврейската дума за „светкавица“ — заради умението им да се събират и нанасят удар мигновено. Бяха действали заедно, често при условия на неимоверен стрес, в тайни операции от Москва до Карибите. Но един от членовете на екипа отсъстваше. Габриел погледна Йоси и попита:

— Къде е Михаил?

— Беше в отпуска.

— А сега къде е?

— Точно зад теб — чу се глас зад гърба на Алон.

Габриел се обърна. Облегнат на касата на вратата, стоеше върлинест млад мъж с леденосиви очи и бледо лице с изящни черти. Роден в Москва в семейство на учени дисиденти, Михаил Абрамов бе дошъл в Израел като тийнейджър седмици след краха на Съветския съюз. Веднъж Шамрон го беше описал като „Габриел, но без съвест“. Михаил се беше присъединил към Службата, след като бе работил известно време за антитерористите от Саярет Маткал и бе ликвидирал няколко топтерористи и водачи на „Хамас“ и палестинския „Ислямски джихад“. Той обаче винаги щеше да остане неразривно свързан с Габриел и Киара заради прекараните ужасяващи часове в ръцете на Иван Харков в една брезова горичка извън Москва.

— Мислех, че си в Корнуол — каза Михаил.

— Не мога да стоя дълго на едно място.

— И аз така чух.

— Готов ли си за това?

— Няма проблеми — сви рамене Михаил.

Младият мъж зае обичайното си място в долния ляв ъгъл на стаята, докато Габриел обходи с поглед четирите стени. Те бяха покрити със снимки и доклади от наблюдения, с карти на улици, всички свързани с единайсетте имена, които миналото лято Габриел беше написал с тебешир на дъската. Единадесет имена на единадесет бивши агенти на КГБ, всички убити от Габриел и Михаил. Сега Габриел изтри имената от дъската със същата лекота, с която бе изтрил руснаците от лицето на земята, и на тяхно място залепи увеличена снимка на Мартин Ландесман. После се настани върху метален стол и разказа на екипа си една история.

Беше история за алчност, отнемане на чужда собственост и смърт, обхващаща повече от половин век и простираща се от Амстердам до Цюрих и Буенос Айрес — и обратно до тихите брегове на Женевското езеро. История, белязана от отдавна изчезнал портрет на Рембранд. История за цяло състояние от холокоста, откраднато двукратно, и за един човек, познат на целия свят като Свети Мартин, който беше всичко друго, но не и светец.

Съвсем като картина, каза им Габриел, Свети Мартин бе една убедителна илюзия. Под блестящия лак и безупречната работа с четката лежаха пластове от сенки и лъжи. Вероятно цяла скрита картина чакаше да излезе наяве. Щяха да обработят Свети Мартин чрез лъжите му. Ако има една, ще има и още, рече Габриел. Лъжите бяха като стърчащи конци по края на иначе невредимо платно. Ако дръпнеш където трябва, обеща им Габриел, целият свят на Свети Мартин ще се разпадне на парчета.

43. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Разделиха живота му на две. Ако Мартин знаеше за работата им, със сигурност щеше да одобри този подход. На Дина, Римона, Мордекай и Киара беше поверен пазеният в дълбока тайна личен живот на Мартин, както и филантропската му дейност, докато останалата част от екипа се зае с херкулесовската задача да раздели на съставните й части обширната му финансова империя. Целта беше да се намерят доказателства, че Свети Мартин е наясно, че впечатляващото му богатство е изградено на огромно престъпление.

Ели Лавон, кален и белязан в много подобни разследвания ветеран, считаше, че шансовете им за успех са отчайващо малки. Всички факти срещу Ландесман, дори да изглеждаха основателни за един лаик, се базираха на далечните спомени на няколко души. В крайна сметка, без официални документи от банка „Ландесман“ или признание на вината от страна на самия Свети Мартин всяко обвинение в неправомерни действия можеше да се окаже невъзможно за доказване. Но както Габриел непрекъснато повтаряше на Лавон, той не търсеше законно доказателство, а само оръжие, с което да събори портите на цитаделата на Свети Мартин.

Въпреки това, първата работа на Габриел беше да отключи портите към офиса на Узи Навот. Само часове след сформирането на екипа Навот издаде директива до всички ръководители на отдели, като ги инструктира да оказват пълно съдействие на работата на Габриел. Писмената заповед беше скоро последвана от устна, която изискваше всички искания, свързани с разузнаване или източници, да се изпращат на лъскавото бюро на Навот, където неизменно отлежаваха известно време, преди да получат задължителния му подпис. Поведението на Навот само подсилваше идеята за безразличие. Тези, които ставаха свидетели на срещите му с Габриел, ги описваха като напрегнати и едносрични. По време на ежедневните оперативки Навот наричаше разследването на Мартин Ландесман просто „проекта на Габриел“. Дори отказа да му даде подходящо кодово название. Посланието, макар и завоалирано, беше ясно за всички. Случаят „Ландесман“ беше само досаден страничен проект, който Навот смяташе просто да изтърпи. А що се отнася до Габриел — да, той беше легенда, но беше герой на вчерашния ден. И всеки, който бе достатъчно глупав да се сближи с него, рано или късно щеше да изпита гнева на Узи.

Докато работата на екипа напредваше, обсадата полека се вдигаше. Исканията на Габриел започнаха по-бързо да напускат бюрото на Навот и двамата мъже скоро започнаха да водят редовни разговори насаме. Дори бяха засечени във всекидневната на директора да споделят диетичен обяд от пиле на пара и задушени зеленчуци. Малцината щастливци, които бяха успели да получат достъп до подземното царство на Габриел, описваха настроението като осезаемо вълнение. Тези, които се трудеха под неумолимия му натиск, можеха да опишат атмосферата и по друг начин, но както винаги, запазваха пълно мълчание. Габриел нямаше други изисквания към екипа си, освен лоялност и усърдна работа, а те го възнаграждаваха с пълна дискретност. Смятаха се за семейство — шумно, свадливо и понякога недобре сработващо се семейство — и външни хора никога не можеха да бъдат посветени в семейните тайни.

Истинското естество на проекта беше известно само на Навот и на шепа от най-близките му съветници, макар че и само едно надзъртане в тясната бърлога на екипа не би оставило много на въображението. По протежение на едната стена бе разположена сложна диаграма на световната бизнес империя на Свети Мартин. На върха бяха компаниите, пряко притежавани или контролирани от „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ в Женева. Под тях беше списъкът от фирми, собственост на известни филиали на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“, а още по-надолу — предприятията, собственост на мними компании и офшорни фирми.

Диаграмата потвърди думите на Алфонсо Рамирес, че въпреки всичките благочестиви деяния на Свети Мартин, той беше безскрупулен в търсенето на печалба. Той имаше текстилна фабрика в Тайланд, за която многократно бе докладвано, че ползва робски труд; притежаваше химически комплекс във Виетнам, който бе унищожил близката река; имаше и център за рециклиране на товарни кораби в Бангладеш, за който се говореше, че е едно от най-замърсените места на планетата. „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ контролираше селскостопанска компания в Бразилия, която унищожаваше ежедневно по няколкостотин акра от амазонските екваториални гори; както и африканска минна компания, която превръщаше голяма площ от Чад в пустиня; и корейска офшорна нефтена платформа, която беше предизвикала най-голямата екологична катастрофа в историята на Японско море. Дори Яков, който бе виждал хората в най-лошата им светлина, беше смаян от зейналата пропаст между думите на Ландесман и неговите дела.

— В съзнанието ми изплува думата многолик — каза Яков. — Пред Свети Мартин нашият Ари Шамрон изглежда направо скучен.

Дори Ландесман да беше притеснен от тези противоречия, това изобщо не прозираше в образа, който показваше пред широката публика. На противоположната стена в стая 456В се очертаваше портретът на праведен, просветен човек, който бе постигнал много в живота и бе готов да даде много в замяна. Това беше Мартин филантропът и Мартин пророкът на корпоративната отговорност. Мартин, който даваше лекарство на болния; Мартин, който донасяше вода на жадния; и Мартин, който строеше подслон за бездомния, понякога дори със собствените си ръце. Мартин, който заставаше до министри и президенти; и Мартин, който се забавляваше в компанията на известни актьори и музиканти. Мартин, дискутиращ с принца на Уелс въпросите на устойчивото земеделие; и Мартин, обсъждащ загрижено с бивш американски сенатор заплахата от глобалното затопляне. Там беше Мартин с фотогеничното си семейство: с Моник, красивата му съпруга французойка, и двамата им тийнейджъри — Александер и Шарлот. Накрая имаше снимка на Мартин по време на ежегодното му посещение на Световния икономически форум в Давос — единственият случай в годината, когато светецът говореше публично. Ако не беше събирането в Давос, легионите от предани последователи на Свети Мартин можеха да помислят, че техният пророк е дал обет за мълчание.

Нямаше да е възможно за толкова кратко време да се сглоби толкова пълна представа за Мартин, ако не беше помощта на един човек, който изобщо не бе стъпвал в стая 456В. Името му беше Рафаел Блох и неговият принос се състоеше в куп скъпоценни документи, събрани по време на дългото му и в крайна сметка фатално разследване на Мартин Ландесман. Блох бе оставил след себе си много парчета от пъзела. Но Ели Лавон беше този, който изрови истински ценните, а Римона — тази, която ги разшифрова.

В ненадписана жълта папка бяха погребани няколко страници с изписани на ръка бележки относно „Кеплер Верк“ — малка металургична фирма в град Магдебург, на територията на бившата Източна Германия. Явно Ландесман тайно беше купил компанията през 2002 г. и бе налял милиони за трансформирането на рушащия се комплекс в образец на модерната технология. Изглежда, поточните линии на „Кеплер“ сега произвеждаха едни от най-добрите клапани с индустриално приложение в Европа, които той изпращаше на клиенти в цял свят. Точно тези клиенти събудиха подозрения, защото дистрибуторската верига на „Кеплер“ съвпадаше почти напълно с един от трансконтиненталните контрабандни маршрути, добре известни на анализаторите на Службата. Мрежата започваше в индустриалния пояс на Западна Европа, криволичеше през земите на бившия Съветски съюз и след това се въртеше в кръг през морските пътища на Азиатско-Тихоокеанския регион, преди най-накрая да достигне крайната си цел в Ислямска република Иран.

Точно това разкритие, направено на четвъртия ден от работата на екипа, подтикна Габриел да оповести, че току-що са открили слабото място на Мартин. Узи Навот веднага кръсти операцията „Шедьовър“ и се отправи към улица „Каплан“ в Йерусалим. Премиерът искаше подробности, а Навот най-после имаше новини. „Проектът на Габриел“ не беше вече просто за липсващ портрет на Рембранд и за купища заграбени по време на холокоста богатства. Мартин Ландесман беше обвързан с иранците. И бог знае още с кого.

На следващата вечер Мартин Ландесман стана обект на активно, макар и отдалечено наблюдение от страна на Службата. Мястото на значимото събитие беше Монреал, а случаят — благотворителна галавечеря в централен хотел в полза на кауза, която Свети Мартин подкрепяше. Наблюдателите направиха няколко снимки, докато Мартин пристигаше на партито, придружен от шефа на личната си охрана — Йонас Брунер, и щракнаха още няколко кадъра, когато си тръгна по същия начин. Когато го видяха на следващия ден, той слезе от личния си самолет на международното летище в Женева и се качи на задната седалка на бронирана лимузина „Мерцедес Майбах 62S“, която го закара директно във Вила Елма — подобното му на палат имение на брега на Женевското езеро. Както скоро щяха да разберат, Мартин не прекарваше почти никакво време в централата на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ на Ке дю Монблан. Вила Елма беше щабът за неговите операции, истинският ръководен център на необятната му империя и хранилище на многото тайни на Мартин.

Когато влезе в действие, операцията по наблюдението започна да бълва постоянен поток от данни, повечето от които безполезни. Наблюдателите направиха много хубави снимки на обекта, както и откъслечни аудиозаписи от разстояние, ала усилията им останаха безрезултатни в намирането на доказваща вина информация. Мартин провеждаше разговори, които не можеха да чуят, с хора, които не можеха да идентифицират. По думите на Габриел, това беше като да слушаш мелодия без думи.

Проблемът произтичаше от факта, че въпреки постоянните си усилия, компютърните специалисти на Службата не бяха успели да проникнат в добре укрепената компютърна система на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“, нито да пробият защитата на мобилния телефон на Мартин. Без да са предварително подготвени за трескавия график на Ландесман, наблюдателите на Габриел не се различаваха много от глутница ловджийски кучета, преследващи хитра лисица. Само разписанията на полетите, предавани от пилотите на Мартин до летищата, издаваха ходовете му, но се оказа, че и от тях няма голяма полза. Десет дни след началото на наблюдението на Ландесман Габриел съобщи, че никога повече не иска да вижда снимка как Мартин се качва или слиза от самолета. Всъщност Габриел заяви, че ще се радва никога повече да не види лицето на Мартин. Това, от което имаше нужда, беше достъп до вътрешния свят на Ландесман. Начин да стигне до телефона му. Начин да стигне до компютъра му. А за това се нуждаеше от съучастник. Запознат с всяващата страх охрана на наблюдавания обект, той знаеше, че няма да може да я пробие. Габриел имаше нужда от помощта на някой приближен на Мартин. Имаше нужда от агент на място.

След седмица на повсеместно търсене екипът най-после намери първия си потенциален кандидат, докато шпионираше Мартин в луксозния му скъп апартамент, намиращ се на Ке дьо Бурбон 21, на северния бряг на Ил Сен Луи в Париж. Тя се появи на вратата му в девет и пет вечерта, докарана с мерцедес. Косата й беше тъмна и модерно късо подстригана; очите й бяха големи, бистри и интелигентни. Наблюдаващият екип я прецени като самоуверена жена, британка, ако се съдеше по пожеланието за лека вечер, отправено към шофьора. Тя въведе кода в системата на входа, сякаш го бе правила много пъти, и изчезна във вътрешността на сградата. Видяха я отново два часа по-късно на прозореца на Ландесман да се наслаждава на гледката към Сена, а самият Мартин бе застанал зад нея. Интимността в позите им, както и фактът, че беше гола до кръста, не оставяха никакво съмнение относно естеството на връзката им.

Тя си тръгна в 8,15 ч. на следващата сутрин. Наблюдателите направиха още няколко снимки, докато жената се качваше на задната седалка на мерцедеса, и я последваха до Гар дю Нор, където тя се качи на „Евростар“ в 9,13 ч. за Лондон. След три дни наблюдение Габриел знаеше името и адреса й, телефонния й номер и рождената й дата. Най-важното — знаеше къде работи.

Тъкмо това последно късче информация — местоработата й — накара Узи Навот моментално да я обяви за „очевидно неподходяща“ за вербуване. И наистина по време на последвалите разгорещени спорове излезлият от равновесие Навот каза неща, за които по-късно щеше да съжалява. Той не само оспори преценката на Габриел, но и здравия му разум.

— Очевидно вятърът в Корнуол е засегнал и ума ти — отсече той в един момент. — Такива хора ние не вербуваме. Напротив, отбягваме ги на всяка цена. Зачеркни я от списъка. Намери си другиго.

Габриел демонстрира забележително самообладание по време на тирадата на Узи. Търпеливо опроверга аргументите му, успокои страховете му и му напомни за непреодолимата и всеобхватна защита на Ландесман. Жената, която бяха видели за пръв път в Париж, беше истинска находка. Изпуснеха ли я, можеха да минат месеци, преди да намерят друг кандидат. Както Габриел знаеше от самото начало, Навот най-накрая капитулира. След като разбра за тайните търговски връзки на Мартин с иранците, не можеше повече да го смята за досаден страничен проект. С Ландесман трябваше да се справят, и то бързо.

Глобалният мащаб на греховете на Мартин, както и гражданството на потенциалния вербуван човек, означаваше, че Службата няма да може да продължи операцията самостоятелно. Нужен беше партньор, може би дори двама. Навот изпрати поканите. Британците бързо се съгласиха да са домакини. Габриел имаше едно последно искане и този път Узи не възрази. Човек не бива да нагазва в дълбоки води неподготвен, призна той. И не биваше да се тръгва на война срещу човек като Мартин Ландесман без подкрепата на Ари Шамрон.

44. Квартал Маре, Париж

Години по-рано Морис Дюран беше попаднал на вестникарска статия за случая на Кристоф Мили — частен охранител, който имал нещастието да е нает на работа в седалището на Обединена швейцарска банка, намиращо се на Банхофщрасе в Цюрих. Един януарски следобед на 1997 г., докато правел поредната си обиколка, добрият християнин и баща на две деца влязъл в залата, където унищожавали документи, и открил две големи колички, пълни със стари документи, включително няколко счетоводни книги с подробности за трансакциите, извършени между Обединена швейцарска банка и хитлеристка Германия. Мили счел наличието на подобни материали в залата за унищожаване на документи за — меко казано — подозрително, след като няколко седмици по-рано на швейцарските банки било забранено със закон да унищожават документи от времето на войната. Усетил, че нещо не е както трябва, пъхнал две от счетоводните книги под ризата си и тайно ги занесъл в скромното си жилище в околностите на Цюрих. На следващата сутрин предал документите в Израелския културен център, откъдето започнали и проблемите му.

Директорът на центъра бързо свикал пресконференция, за да изобличи Обединена швейцарска банка в безотговорно унищожаване на документи. От банката обявили унищожаването за „ужасна грешка“ и обвинили за всичко своя архивист. Самият Кристоф Мили бил незабавно уволнен от работа и скоро станал обект на криминално следствие: дали той не е нарушил закона за банковата тайна в Швейцария, когато е откраднал документите от войната. По целия свят Мили бил аплодиран като „героя на документите“, но в родната му страна станал жертва на публично осъждане и дори получавал смъртни заплахи. За срам на цяла Швейцария, охранителят, който послушал съвестта си, трябвало да потърси политическо убежище от американския Сенат и тихичко се преселил заедно със семейството си в Ню Йорк.

По онова време Морис Дюран беше стигнал до заключението, че действията на Мили, макар и дръзки и достойни за възхищение, в крайна сметка са били наивно безразсъдни. И което е още по-странно, сега Дюран реши, че няма друг избор, освен да действа по подобен начин. По ирония, мотивите му бяха същите като на Мили. Въпреки че мосю Дюран беше изпечен престъпник, който редовно нарушаваше две от десетте Божи заповеди, той смяташе себе си за дълбоко духовен и достоен човек, който се опитва да следва определен морален кодекс. Този кодекс не му позволяваше да получава пари за картина, изцапана с кръв. Не му позволяваше и да скрие документа, който бе намерил скрит в нея. Укриването на такъв документ щеше да бъде престъпление не само срещу историята, но щеше да го направи съучастник в смъртен грях.

Все пак имаше два аспекта от аферата „Мили“, които Морис Дюран бе решен да не повтаря: публичното оповестяване и заплахата от съдебно преследване. Пропускът на Мили, заключи той, е бил, че се е доверил на непознат. Това беше и причината по-късно същия следобед Дюран да реши да затвори по-рано магазина си и лично да достави лорнет за опера от осемнадесети век на един от най-ценените си клиенти — Хана Вайнберг.

Петдесетгодишна, без деца, мадам Вайнберг се беше отдала на две страсти: впечатляващата си колекция от старинни френски очила и неуморната й кампания да отърве света от расовата и религиозната омраза под всякаква форма. Първата страст бе породила у Хана привързаност към „Научни антики“. Втората я бе заставила да основе Център за изучаване на антисемитизма във Франция, носещ името на Исак Вайнберг — дядо й по бащина линия, арестуван при хайката на Jeudi noir, Черния четвъртък, деня на масовия арест на евреите в Париж — 16 юли 1942 г., и по-късно убит в Аушвиц. Сега Хана Вайнберг се считаше за най-изявения „пазител на спомени“ в цяла Франция. Борбата й срещу антисемитизма й бе спечелила легион почитатели, включително настоящия френски президент, но наред с това и много врагове. Центърът „Вайнберг“ беше обект на постоянни заплахи, както и самата Хана. Ето защо Морис Дюран бе един от малцината, които знаеха, че тя живее в стария апартамент на дядо си на Рю Паве номер 24 в четвърти арондисман.

Тя го чакаше на площадката пред апартамента си, облечена в тъмен пуловер, плисирана вълнена пола и плътни чорапи. Тъмната й коса беше прошарена, а носът й — тънък и с римски профил. Топло поздрави Дюран с целувка по двете бузи и го покани да влезе. Апартаментът беше голям, с обширно преддверие и библиотека, разположена до всекидневната. Антикварни мебели, тапицирани с поизбелял брокат, действаха успокояващо, плътни кадифени завеси скриваха прозорците, а позлатен часовник тихичко тиктакаше на полицата над камината. Целта на обзавеждането беше да създаде впечатление за една отминала епоха. И наистина за момент Дюран се почувства, сякаш се намира в „Научни антики“.

Морис тържествено връчи на Хана лорнета за опера и я информира относно набор от интересни предмети, които скоро можеха да станат негово притежание. Най-накрая той отвори дипломатическата си чанта и каза дръзко:

— Преди няколко дни неочаквано попаднах на интересни документи, мадам Вайнберг. Чудех се дали ще имате минутка да ги погледнете.

— Какви са?

— Честно казано, нямам представа. Надявах се вие да знаете.

Той подаде калъфа от стара восъчна хартия на Хана Вайнберг и я проследи с поглед, докато тя изваждаше тънките листове хартия.

— Бяха скрити в един телескоп, който поръчах преди няколко седмици — каза той. — Намерих ги, докато го поправях.

— Странно.

— И аз така си помислих.

— Откъде дойде телескопът?

— Ако не възразявате, мадам Вайнберг, по-добре да не…

Тя вдигна ръка.

— Нито дума повече, мосю Дюран. Дължите на клиентите си пълна дискретност.

— Благодаря ви, мадам. Знаех, че ще разберете. Въпросът е какво е това.

— Имената със сигурност са еврейски. И очевидно става дума за пари. На всяко име съответства сума в швейцарски франкове, наред с някакъв осемцифрен номер.

— На мен ми прилича на документ от войната.

Тя внимателно опипа ръба на листа.

— Такъв е. Познава се от лошия му вид. Истинско чудо е, че листовете са останали непокътнати.

— А осемцифрените номера?

— Трудно е да се каже.

Дюран се поколеба.

— Възможно ли е да са някакъв вид номера на сметки, мадам Вайнберг?

Хана вдигна поглед.

— Швейцарски банкови сметки ли?

Дюран се усмихна почтително.

— Вие сте експертът, мадам.

— Всъщност не съм. Но със сигурност са автентични. — Тя отново огледа страниците. — Но кой би направил такъв списък? И защо?

— Вероятно познавате някого, който може да отговори на този въпрос. Някой от Центъра например.

— Всъщност нямаме човек, който изцяло да е наясно с финансовите въпроси. И ако сте прав за значението на цифрите, тези документи трябва да бъдат прегледани от някой, който е наясно с швейцарската банкова система.

— Познавате ли такъв човек, мадам?

— Сигурна съм, че мога да издиря някой подходящ. — За момент тя го погледна и попита: — Това ли е желанието ви, мосю Дюран?

Той кимна.

— Ще ви помоля за малка услуга. Ще съм ви благодарен, ако не споменавате името ми. Нали разбирате, бизнес. Някой от моите клиенти може да…

— Не се тревожете — прекъсна го Хана Вайнберг, — при мен тайната ви е на сигурно място, Морис. Ще бъде стриктно entre nous, между нас. Давам ви дума.

— Ще ми се обадите, ако научите нещо, нали?

— Разбира се.

— Благодаря ви, мадам. — Морис Дюран затвори дипломатическата си чанта и й се усмихна заговорнически. — Неприятно ми е да си го призная, но винаги съм обичал хубавите тайни.

Хана Вайнберг стоеше до прозореца на библиотеката си и наблюдаваше как Морис Дюран се изгуби в спускащата се над Рю Паве тъмнина. След това втренчи поглед в листа.

Кац, Щерн, Хирш, Гринберг, Каплан, Коен, Клайн, Абрамовиц, Щайн, Розенбаум, Херцфелд… Изобщо не бе сигурна, че вярва на историята на Дюран. Въпреки всичко обаче, беше обещала. Но какво да прави със списъка?

Имаше нужда от експерт. Някой, който знае това-онова за швейцарските банки. Някой, който знае къде са погребани телата. В определени случаи — буквално.

Отвори най-горното чекмедже на писалището, принадлежало някога на дядо й, и взе един ключ. Той отваряше врата в дъното на неосветен коридор. Стаята зад вратата беше детска, старата стая на Хана, непроменена от времето. Легло с балдахин. Рафтове, препълнени от плюшени животни и играчки. Поизбеляла снимка на привлекателен американски актьор. И над френския провинциален скрин, потънала в плътна сянка — картината на Винсент ван Гог Маргьорит Гаше пред тоалетката си. Няколко години по-рано я бе заела на един човек, който се опитваше да издири терорист — един мъж от Израел с име на ангел9. Той й беше оставил номер, на който да го търси в спешни случаи или при нужда от услуга. Изглежда, беше време да поднови връзките си с него.

45. Темс Хаус, Лондон

Конферентната зала беше огромна, също както и правоъгълната маса, която я изпълваше. Шамрон седеше на обичайното си място. В директорския въртящ се стол той изглеждаше почти дребен. Погледът му се рееше към другата страна на реката, където беше главната квартира на МИ6, сякаш излязла от страната Оз. Габриел седна до него. Ръцете му бяха плътно скръстени, а очите му се стрелкаха към двамата мъже от другата страна на масата. Отляво, облечен в сако не по мярка и омачкан габардинен панталон, беше Ейдриън Картър, директор на Националната тайна служба на ЦРУ. Отдясно бе Греъм Сиймор, заместник-директор на МИ5.

Четиримата мъже около масата съставляваха своеобразно тайно братство. Въпреки че всеки оставаше лоялен към собствената си страна, дълбоката връзка между тях се простираше отвъд границите на времето и изменчивите прищевки на политическите им господари. Те изпълняваха неприятните задачи, които всички други избягваха, и чак по-късно мислеха за последствията. Бяха воювали един за друг, бяха убивали един за друг, а в някои случаи бяха проливали и собствената си кръв. По време на множеството съвместни операции, всичките съпроводени с изключителен стрес, те бяха изградили и свръхестествена способност да четат мислите си. В резултат и за Габриел, и за Шамрон бе болезнено ясно, че на англо-американската страна на масата съществува напрежение.

— Проблем ли има, господа? — попита Шамрон.

Греъм Сиймор погледна Картър и се намръщи.

— Както обичат да казват американските ни братовчеди, изпаднал съм в немилост.

— Пред Ейдриън?

— Не — прекъсна го бързо Картър. — Ние с Греъм се разбираме. В Белия дом са му ядосани.

— Наистина ли? — Габриел погледна Сиймор. — Това си е постижение, Греъм. Как го постигна?

— Снощи американците претърпяха провал в разузнаването си. Сериозен провал — обясни той. — Белият дом е преминал в режим на ограничаване на щетите. Страстите са разгорещени. Търсят се виновници. И изглежда, повечето обвинителни погледи са насочени към мен.

— Какъв провал?

— Пакистански гражданин, който често пребивава в Обединеното кралство, е направил опит да се взриви в самолета от Копенхаген за Бостън. За щастие той е бил съвсем некадърен, а пък и самите пътници вече са доста нащрек. Добре че хората са взели нещата в свои ръце.

— А защо са ядосани на теб?

— Хубав въпрос. Преди няколко месеца предупредихме американците, че този човек се свързва с известни радикални организации и вероятно се подготвя за атака. Но според Белия дом, не съм бил достатъчно настойчив в предупрежденията си. — Сиймор впери поглед в Картър. — Разбира се, можех да пусна кратко съобщение и в Ню Йорк Таймс, но май щеше да е прекалено.

Габриел се обърна към Картър:

— И впоследствие?

— От наша страна някой изписал името му неправилно, когато го въвеждали в списъка на заподозрените активисти.

— И затова не е попаднал в черния списък на летищата?

— Точно така.

Греъм Сиймор поклати глава изумено.

— Едно хлапе на десет години не може да извади името си от този черен списък. А в същото време аз не успявам да вкарам в него името на доказан активист на джихада. Стана тъкмо обратното. Дали му безсрочна виза и му позволили да се качи на самолета с еднопосочен билет и експлозив в ръчния багаж.

— Вярно ли е, Ейдриън? — попита Габриел.

— Накратко, да — неохотно призна Картър.

— Тогава защо си го изкарвате на Греъм?

— Политическа целесъобразност — каза Картър без никакво колебание. — В случай че не си забелязал, около новия ни президент има влиятелни хора, които твърдят, че вече не съществува война срещу тероризма. Всъщност тези думи вече дори не е позволено да се произнасят. Затова, щом нещо се обърка…

— Влиятелните хора около президента си търсят изкупителна жертва.

Картър кимна.

— И са си избрали Греъм Сиймор?! — скептично попита Габриел. — Лоялен приятел и съюзник, с когото сте били рамо до рамо от самото начало на войната с тероризма?

— Посочих този факт на президентския съветник за борба с тероризма, но той не е в настроение да слуша. Напоследък столът му доста се клати. А иначе Греъм ще оцелее. Той е единственият човек в западното разузнаване, който се е задържал по-дълго от мен.

Телефонът на Сиймор тихо забръмча. С едно натискане той препрати повикването на гласовата си поща, после стана от стола и отиде към бюфета за чаша кафе. Както обикновено, беше облечен в перфектно ушит графитеносив костюм с раирана вратовръзка. Лицето му имаше правилни черти. Гъстата му коса бе примесена със сребристи кичури, от което изглеждаше като модел в реклама на скъпи, но ненужни дреболии. Въпреки че известно време бе работил като полеви агент, огромна част от кариерата си бе прекарал в щабквартирата на МИ5. Греъм Сиймор водеше войната срещу британските врагове, като ходеше по брифинги и четеше досиета. Единствената светлина, която осветяваше чертите му на патриций, идваше от халогенната лампа на бюрото. И единствената повърхност, по която бяха стъпвали ръчно изработените му английски обувки, беше финият вълнен килим, прострян между неговия кабинет и този на шефа.

— Как върви търсенето на липсващия Рембранд? — попита Сиймор.

— Напредва.

— И на мен така ми казаха.

— Какво знаеш, Греъм?

— Знам, че след като си напуснал ателието на Лидел с гумена ръкавица, пълна с улики, си тръгнал за Амстердам. Оттам си отпътувал за Аржентина, където два дни по-късно един от най-важните борци за справедливост в държавата е бил убит при бомбен атентат. — Сиймор направи пауза. — Това стар враг ли е бил, или вече си успял да си спечелиш нов?

— Смятаме, че зад всичко стои Мартин Ландесман.

— Наистина ли? — Сиймор изчисти невидима прашинка от панталона си.

— Не изглеждаш чак толкова изненадан, Греъм.

— Не съм.

Габриел се обърна към Картър, който стриктно си водеше бележки.

— Ами ти, Ейдриън?

Картър за миг отдели поглед от заниманието си.

— Нека просто да кажем, че никога не съм бил сред поклонниците пред олтара на Свети Мартин. Разкажи ми останалата част, Габриел. След тежкия ден една хубава история ще ми дойде много добре.

Хората лесно подценяваха Ейдриън Картър и тази особеност му бе служила добре по време на кариерата му в ЦРУ. Твърде малко неща в хрисимия вид или безпристрастното му поведение подсказваха, че оглавява най-мощния таен разузнавателен апарат в света — или че преди да се издигне до седмия етаж на Лангли, е действал на тайни бойни полета от Полша до Централна Америка и Афганистан. Тези, които не го познаваха, го вземаха за университетски преподавател или за терапевт. На пръв поглед Ейдриън даваше вид на човек, който оценява дисертации или изслушва пациенти с комплекс за малоценност.

Тъкмо умението му да изслушва хората обаче разграничаваше Картър от другите конкуренти в Управлението. Той стоеше като вкаменен през целия разказ на Габриел. Краката му бяха кръстосани, а ръцете — внимателно подпрели брадичката. Размърда се само веднъж, и то за да извади лулата си. Това даде основание на Шамрон да извади собственото си оръжие въпреки вялите усилия на Сиймор да наложи забрана за пушене в МИ5. Тъй като вече бе чувал историята на Габриел, Ари използва времето си, за да оглежда с презрение впечатляващата обстановка. Бе започнал кариерата си в сграда, където единствените удобства бяха електричеството и течащата вода. Импозантният вид на сградите на британското разузнаване винаги го забавляваше. Парите, които се харчеха за хубави сгради и добро обзавеждане, казваше винаги Шамрон, са пари, които е можело да се използват за крадене на тайни.

— Да отбележа за протокола — каза Греъм Сиймор в края на представянето на Габриел, — дотук вече си съумял да нарушиш няколко клаузи от нашето споразумение. Позволили сме ти да останеш в Обединеното кралство, при условие че работиш само по свързани с изкуството задачи. Тази афера обаче е престанала да бъде изкуствоведска в момента, в който си се свързал с вашите тайни служби след бомбения атентат в Буенос Айрес. И със сигурност спря да бъде художествена, когато вашият премиер е подписал документ за разследването на Мартин Ландесман. Което, между другото, е доста закъсняло.

— Какво знаеш за Мартин, което останалата част от света не знае?

— Преди няколко години данъчните власти на Нейно величество започнаха масирана кампания за залавянето на британски граждани, които укриват пари в офшорни данъчни убежища. По време на разследването си открили, че необичайно голям брой наши граждани, много от които със съмнителни източници на доходи, притежават депозити в нещо, наречено „Майснер Приватбанк“ в Лихтенщайн. След още проучвания стигнали до заключението, че „Майснер“ не е толкова банка, колкото входен портал на мащабна операция за пране на пари. Познайте чия собственост е тя.

— На „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ от Женева?

— Да, чрез различни лица и филиали, разбира се. Когато нашите данъчни власти решили публично да оповестят разкритията си, очаквали да последва потупване по рамото. За голяма тяхна изненада обаче, от горе дошла заповед да спрат разследването и случаят бил прекратен.

— Получили ли са обяснение?

— Не и такова, което човек би дръзнал да сподели на глас — каза Сиймор. — Но е сигурно, че Даунинг Стрийт не желае да подлага на риск големия поток швейцарски инвестиции в Обединеното кралство чрез евентуален публичен скандал с човек, който в Швейцария е смятан за светец покровител на корпоративната социална отговорност.

Картър почука с лулата си по пепелника като с малко чукче и бавно започна да я пълни наново.

— Има ли нещо, което искаш да добавиш, Ейдриън? — попита Габриел.

— „Центрум Секюрити“.

— Какво е това?

— Фирма за корпоративна сигурност със седалище в Цюрих. Преди няколко години известен брой американски фирми, работещи в Швейцария, се оплакаха, че изглежда, са обект на корпоративен шпионаж. Обърнаха се към президентската администрация и поискаха помощ. Оттам тихо прехвърлиха въпроса на мен.

— И какво?

— Открихме, че всички компании, които се оплакват, са били на мушката на „Центрум Секюрити“. Тази фирма не се занимава само с оръжия, бодигардове и стоманени врати. Наред с обичайните охранителни услуги, те извършват и доходна търговия с т.нар. „чуждестранно консултиране“.

— В превод?

— Уреждат сделки между клиентите си и чужди лица, били те корпоративни или правителствени.

— Какъв вид сделки?

— Такива, каквито не се сключват в рамките на закона — каза Картър. — Със сигурност можеш да отгатнеш кой е собственик на „Центрум Секюрити“.

— „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“?

Ейдриън кимна.

— Уреждали ли са някога сделка за компания на име „Кеплер Верк“ от Магдебург?

— „Кеплер“ никога не е попадала в полезрението ни — каза Картър. — Но както знаеш, хиляди международни компании сега въртят бизнес с Иран. Нашите китайски приятели са едни от най-големите нарушители на ембаргото. Те биха работили с всеки, но и германците искат своя пазарен дял. Във времена като тези неохотно си затварят очите за нещо толкова незначително като ядрените амбиции на Иран. Най-малко хиляда и седемстотин германски фирми работят с Иран. Много от тях правят сложно промишлено оборудване. От години молим германците да свият бизнес отношенията си с иранците, но те отказват. Някои от най-близките ни съюзници поддържат близки контакти с Техеран по една-единствена причина. Алчност.

— Каква ирония — вметна Шамрон. — Страната, която ни докара холокоста, търгува охотно с тази, която обещава да ни докара следващия.

Сред четиримата мъже настана неудобна тишина. Наруши я Габриел.

— Въпросът е един — каза той. — Дали Мартин Ландесман изнася секретни материали за иранците през задната врата? Ако е така, трябва да знаем две неща. Какво точно им продава? И как то стига дотам?

— И как предлагаш да разберем? — попита Сиймор.

— Като се внедрим в операциите му.

— Успех! Мартин държи всичко изкъсо.

— Не чак толкова. — Габриел разпръсна снимките от наблюдението на масата. — Предполагам, че я разпознавате.

— Кой не я познава? — потупа снимката с показалец Сиймор. — Но къде са правени тези снимки?

— Пред апартамента на Мартин в Париж. Тя прекара нощта с него.

— Сигурен ли си?

— Искаш ли да видиш още снимки?

— За бога, не! — възкликна Сиймор. — Никак не обичам операции, в които са замесени лични чувства. При тях нещата се оплитат безкрайно.

— Животът е оплетен, Греъм. И точно затова ние с теб все още имаме работа.

— Вероятно. Но ако към това вербуване не се подходи внимателно, няма още дълго да съм в този бизнес. — Сиймор погледна снимката и бавно поклати глава. — Защо Мартин не си е хванал сервитьорка като всеки друг мъж, който изневерява?

— Има отличен вкус.

— Не бързай, преди да си я видял. Тя е човек с особена репутация. Твърде е възможно да откаже. — Сиймор замълча и после добави: — Разбира се, има и друга възможност.

— Каква е тя?

— Може и да е влюбена в него.

— Когато свършим, това ще остане в миналото.

— Не бъди толкова сигурен. Жените са способни да прощават много от недостатъците на мъжа, когото обичат.

— Да — каза Габриел. — Чувал съм го някъде и преди.

46. Темс Хаус, Лондон

Операция „Шедьовър“ се превърна в съвместно американско-британско-израелско начинание в 11,45 ч. на следващата сутрин, когато Греъм Сиймор се върна от Даунинг Стрийт № 10 с последното от необходимите министерски одобрения в куфарчето си. Скоростта, с която бе постигнато съгласието, свидетелстваше за репутацията на Сиймор пред властите. Както отбеляза самият Греъм по-късно, това беше по-скоро умела проява на добрата стара политика, мотивирана от практически съображения, а не от идеология. Ако събореха Мартин Ландесман, изчисляваха важните особи, съществуваше голяма вероятност огромни суми британски лири да потънат с него. По техните сметки беше по-добре да бъдат на страната на Габриел, отколкото да са просто странични наблюдатели. В противен случай, от финансовата империя на Мартин можеше да остане само един гол скелет.

За момента американците бяха доволни да играят ролята на довереник и отговорен съветник. И наистина броени часове след събирането на службите в Темс Хаус Ейдриън Картър вече се бе качил на своя „Гълфстрийм V“ обратно за Лангли.

Габриел Алон нямаше самолет, нито имаше намерение да оставя операцията си в ръцете дори на приятел като Греъм Сиймор. Габриел беше открил мишената и смяташе лично да приключи работата. Това създаде известни проблеми на адвокатите на МИ5. Накрая, след разгорещени дебати, те обявиха, че е допустимо офицер от чужда разузнавателна служба да участва в подобни обсъждания. Но само след като му се обясняха ясно всички правила.

Малко след два часа следобед на същия ден Габриел отново седеше на масата в конферентната зала на деветия етаж, като този път срещу него беше застанал целият правен отдел на МИ5. След кратък преглед на действията на Алон на британска земя, който се оказа забележително изчерпателен, адвокатите изложиха правилата за участието му в операция „Шедьовър“. Като се вземеше предвид деликатното естество на работата на обекта, вербуването трябваше да се извърши изключително внимателно. Не трябваше да има никакъв вид принуда, нито следа от нещо, което дори наподобява шантаж. Всяко израелско наблюдение на обекта на британска земя трябваше да се прекрати незабавно. Всяко бъдещо наблюдение на британска земя, ако изобщо се допуснеше, щеше да се извършва само от МИ5.

— Сега подпиши това — каза един от юристите и пъхна впечатляващ на вид документ в ръката на Габриел, а наред с него и внушителна златна писалка. — И Бог да ти е на помощ, ако престъпиш и една дума.

Габриел нямаше такива намерения — поне засега, затова небрежно драсна нещо нечетливо на посочения ред и се запъти към преддверието. Там го чакаше Найджъл Уитком — млад полеви агент на МИ5, който бе получил бойното си кръщение по време на работата с Габриел срещу Иван Харков. Под благочестивия вид на Уитком се криеше лукав като на престъпник ум.

— Учудвам се, че още си цял — каза той.

— Успяха да ме обработят и без да оставят рани и синини.

— В това са добри. — Уитком захвърли остарял брой на Икономист и се изправи. — Да слезем долу, не искам да пропусна първо действие.

Взеха асансьор до най-ниското ниво на сградата и тръгнаха по ярко осветения коридор към охранявана врата с надпис ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР. Уитком въведе кода и двамата влязоха вътре. В предната част на стаята имаше стена с големи видеомонитори, наблюдавани от елитна група старши оперативни офицери. Столът с надпис СИЙМОР беше празен. Това се очакваше, тъй като човекът, който обикновено седеше на него, в момента се приготвяше да направи дългоочакваното си завръщане на бойното поле. Уитком потупа Габриел по ръката и посочи един образ в центъра на видеостената.

— Ето го твоето момиче.

Габриел обърна поглед точно навреме, за да види как опръскан от дъжда седан мина през охраната пред неприветлива модерна офис сграда. В левия долен ъгъл на екрана бе посочено мястото, от което снима камерата: Ууд Лейн, Хамърсмит. Десет минути по-късно Найджъл Уитком посочи нов образ на стената, директно включване от Би Би Си. Един от техниците усили звука точно навреме, за да се чуят първите думи на говорителя:

— Днес бяха отправени нови обвинения…

Уитком погледна Габриел и се усмихна.

— Нещо ми подсказва, че вечерта ще бъде интересна.

За окаяното състояние на печата можеше да се съди по факта, че Зоуи Рийд, считана за една от най-ярките звезди на британската преса, прекара последните часове преди вербуването си, окъпана в ласкавия блясък на телевизионните светлини. По ирония на съдбата, появяването й тази вечер щеше да се окаже изключително неудобно за Даунинг Стрийт, защото включваше твърдения, че още един член на Парламента от Лейбъристката партия е бил замесен в скандала с подкупи на „Емпайър Аероспейс“. От Би Би Си първи се свързаха с нея, последвани от Скай Нюз, Си Ен Би Си и най-накрая Си Ен Ен Интернешънъл.

На излизане от студиото на Си Ен Ен на Грейт Марлборо Стрийт 16, Зоуи за първи път заподозря, че вечерта може и да не премине, както бе планирала. Причината беше във внезапното изчезване на колата и шофьора, предварително ангажирани от Файненшъл Джърнъл да я превозват от една публична изява до друга. Докато посягаше да извади мобилния си телефон, един облечен в шлифер мъж на средна възраст я информира, че поради възникнали организационни проблеми й е изпратена нова кола — блестяща лимузина „Ягуар“, паркирана на отсрещната страна на улицата. Нетърпелива да се прибере вкъщи след дългия ден, тя забърза под дъжда и без никакво колебание се качи на задната седалка. В този момент осъзна, че не е сама. До нея, с мобилен телефон до ухото, беше седнал добре облечен мъж с правилни черти и гъста прошарена коса. Той отмести телефона и погледна Зоуи, сякаш я бе очаквал.

— Добър вечер, госпожице Рийд. Казвам се Греъм Сиймор. Работя в тайните служби и заемам ръководен пост, което може да проверите, като се чуете с човека на телефона. — Подаде й мобилния си телефон. — Това е генералният ни директор. Надявам се да си спомняте гласа й, след като взехте интервю от нея само преди месец. По мое мнение бяхте малко твърда с нея, но статията се оказа добра.

— Заради статията ли съм тук?

— Разбира се, че не, госпожице Рийд. Тук сте, защото имаме сериозен проблем, засягащ сигурността на страната и на целия цивилизован свят. Имаме нужда от вашата помощ.

Зоуи внимателно приближи телефона до ухото си.

— Добър вечер, Зоуи, скъпа — чу познат дълбок глас. — Отпусни се спокойно, в ръцете на Греъм си на сигурно място. Приеми моите извинения за безпокойството тази вечер, но се боя, че нямахме друг избор.

В оперативната зала в Темс Хаус се чу обща въздишка на облекчение, когато видяха ягуара да потегля.

— Сега започва истинското забавление — каза Найджъл Уитком. — По-добре да се размърдаме или ще закъснеем за второ действие.

47. Хайгейт, Лондон

Обезопасената къща се намираше в дъното на глуха улица в Хайгейт и представляваше триетажна сграда от червени тухли във викториански стил, с комини в двата края на покрива. Габриел и Найджъл Уитком пристигнаха първи и вече се бяха настанили пред видеомониторите в кабинета на горния етаж, когато Зоуи Рийд влезе през предния вход. Две служителки веднага поеха дъждобрана, куфарчето и мобилния й телефон. След това Греъм Сиймор я въведе в приемната — уютна и старомодна като в лондонски клуб. Над камината висеше лошо копие на картина, изобразяваща ловна сцена. Зоуи я огледа с лека насмешка, а после, по покана на домакина си, седна в масивно кожено кресло.

Сиймор пристъпи към шкафа, на който бяха поставени различни храни и напитки, и напълни две чаши с кафе от термоса. Вниманието, с което извърши това действие, беше точно отражение на настроението му. Зоуи Рийд не беше обикновена цел за вербуване. Да, тя беше уязвима заради взаимоотношенията си с Мартин Ландесман, но Сиймор знаеше, че не може да използва тази връзка по какъвто и да било начин. Считаше, че това не само би подложило на риск собствената му кариера, но би унищожило всякаква възможност за постигане на най-необходимото. Както всички ветерани, той знаеше, че успешното вербуване, подобно на успешните преговори, обикновено е резултат от наблягане на силните страни на личността. А Греъм Сиймор знаеше две ключови неща за Зоуи Рийд. Знаеше, че тя ненавижда корупцията във всичките й форми и че не я е страх от силни мъже. Подозираше, че не е и от жените, които ще са щастливи, когато разберат, че са били мамени.

Тъкмо в това минно поле от човешки емоции беше нагазил Греъм Сиймор, балансирайки с по една чаша горещо кафе в ръце. Подаде едната на Зоуи, а после, сякаш току-що му е хрумнало, я инструктира да подпише документите на масата пред нея.

— Какво е това?

— Документи, свързани с държавната тайна. — Тонът на Сиймор беше извинителен. — Боя се, че ще трябва да ги подпишете, преди разговорът ни да продължи. Разбирате ли, госпожице Рийд, за информацията, която ще споделя с вас, не може да се пише на страниците на Файненшъл Джърнъл. Всъщност, щом се разпишете…

— Ще ми бъде забранено да коментирам дори с членовете на семейството ми. — Тя го погледна с насмешка. — Знам всичко за Закона за държавната тайна, господин Сиймор. С кого мислите, че си имате работа?

— Имам си работа с един от най-квалифицираните и уважавани журналисти в страната, което е и причината да вземем такива мерки за сигурност. Сега, ако обичате, подпишете документите, госпожице Рийд.

— Това не си струва дори хартията, на която е напечатано. — Като получи в отговор мълчание, младата жена въздъхна с раздразнение и подписа документите. После побутна листовете и писалката към Сиймор. — Сега защо не ми кажете точната причина да съм тук?

— Нуждаем се от вашата помощ, госпожице Рийд. Нищо повече.

Греъм внимателно бе подбрал думите този следобед. Те бяха призив към патриотизъм, без да произнася тази излязла от мода дума, но накрая доведоха до реакцията, на която се бе надявал.

— Помощ ли? Ако се нуждаехте от помощта ми, защо просто не ми се обадихте по телефона да ме помолите? Защо са тези шпионски игри?

— Не можехме да се свържем с вас открито, госпожице Рийд. Вижте, твърде възможно е някой да ви следи и да подслушва телефоните ви.

— Кой би могъл да ме следи?

— Мартин Ландесман.

Сиймор се опита да спомене името колкото може по-непринудено. Въпреки това, въздействието му веднага се изписа на лицето на Зоуи. Бузите й леко поруменяха, но бързо върнаха нормалния си цвят. И макар да не си даваше сметка, Зоуи Рийд току-що отговори на два от най-важните за Габриел въпроси. Беше смутена от връзката си с Мартин Ландесман и притежаваше способността да се владее в трудни ситуации.

— Това някаква шега ли е? — попита тя с равен глас.

— Аз съм заместник-директор на МИ5, госпожица Рийд. Нямам много време за каквото и да било, най-малко за шегички. Би трябвало да знаете от самото начало, че Мартин Ландесман е обект на разследване, провеждано от Обединеното кралство и две други страни, наши съюзници. Трябва също така да сте сигурна, че вие по никакъв начин не сте цел на това разследване.

— Какво успокоение — каза тя. — Тогава защо съм тук?

Сиймор напредваше бавно и по сценарий.

— Разбрахме, че с господин Ландесман поддържате близки взаимоотношения. Бихме искали да се възползваме от вашия достъп до господин Ландесман заради разследването ни.

— Веднъж взех интервю от Мартин Ландесман. Съмнявам се, че това попада в категорията…

Сиймор вдигна ръка и я прекъсна. Беше подготвен за подобна реакция. Всъщност не очакваше нещо различно. Но никак не искаше да кара Зоуи да се чувства принудена да лъже.

— Тук не сте на съд, госпожице Рийд. Нямате никакво законово задължение да говорите с нас. Със сигурност не съм дошъл, за да съдя когото и да било. Бог знае, че всички сме допускали грешки, включително и аз. Предвид това, мисля, че трябва да бъдем честни един с друг. Боя се обаче, че нямаме много време.

Зоуи сякаш обмисляше думите му.

— Защо вие не започнете пръв, господин Сиймор?

Греъм разбра, че тя го изпитва. Без да се колебае, реши да се възползва от ситуацията, макар че тонът му остана спокоен и дистанциран.

— Знаем, че преди около осемнайсет месеца сте взели ексклузивно интервю от господин Ландесман. Първото и единствено подобно интервю, което той някога е давал. Знаем, че сега поддържате романтична връзка с него. Знаем и че редовно прекарвате време заедно, а последната ви среща бе наскоро в апартамента му на Ил Сен Луи в Париж… — Сиймор направи пауза. — … но нищо от споменатото дотук няма значение.

Този път Зоуи не направи никакъв опит да отрича фактите. Вместо това проблесна искра от известния й темперамент.

— Няма значение ли?! — остро отвърна тя. — От колко време ме следите?

— Никога не сме следили вас.

— Значи приключихме с честността.

— Напълно съм честен, госпожице Рийд. На вас попаднахме случайно. Мартин Ландесман беше под наблюдение, когато посетихте апартамента му. За съжаление, бяхте въвлечена в разследването.

— Това правен термин ли е?

— Такива са фактите, госпожице Рийд.

Зоуи се отказа да отрича фактите и прибягна до основателно възмущение — доверения приятел на журналистите от целия свят.

— Дори и информацията да е стигнала до вас по този начин, нямате никакво право да я използвате, нито даже да я коментирате!

— Всъщност имаме. Мога да ви покажа подписа на министъра на вътрешните работи, ако искате. Но както казах, ние не се интересуваме от личния ви живот. Поканихме ви тук, защото имаме поверителна информация. Информация, която ще споделим с вас, ако ни помогнете.

Предложението на Сиймор за класифицирана информация ни най-малко не уталожи гнева на Зоуи.

— Всъщност — каза тя остро — мисля, че е време да поговоря с адвоката си.

— Не е необходимо, госпожице Рийд.

— А с издателя ми?

— „Лейтъм Интернешънъл Медиа“ ли? Съмнявам се, че ще искат да бъдат въвлечени.

— Наистина ли? И как според вас би реагирала британската общественост на разкритието, че МИ5 шпионира репортери?

След години работа, свързана с пресата, Сиймор се изкушаваше да посочи, че британската общественост по-скоро би се радвала да чете за нейната връзка с Мартин Ландесман, отколкото за поредния скучен скандал с МИ5. Вместо това, той вдигна замислен поглед към тавана и остави гневът от разменените реплики да се разсее. В тишината на кабинета на горния етаж двамата мъже пред видеомониторите реагираха на словесния двубой напълно противоположно. Найджъл Уитком се боеше, че Зоуи е изгубена кауза; а Габриел виждаше положителен знак в откритото й противопоставяне. Както винаги казваше Ари Шамрон: „Когато вербуваният се съгласява твърде бързо, не може да му се има доверие“.

— За съжаление — обобщи Сиймор, — Мартин Ландесман не е такъв, за какъвто го мислите. Бляскавият му образ не е нищо повече от внимателно създадено прикритие. И вие не сте първата подмамена. Той е замесен в пране на пари, в укриване на данъци, в корпоративен шпионаж и в далеч по-лоши неща.

Даде възможност на Зоуи да осмисли думите му.

— Мартин Ландесман е опасен, госпожице Рийд. Изключително опасен. И с изключение на ваша милост, изобщо не му пука за репортерите. Не поради фалшива скромност, а защото не обича хората да се бъркат в личните му дела. Един от колегите ви журналисти се убеди в това, когато неотдавна допусна грешката да зададе на Мартин неудобен въпрос. Този човек сега е мъртъв.

— Мартин Ландесман? Убиец? Напълно ли сте полудели? Мартин Ландесман е един от най-уважаваните и достойни за възхищение бизнесмени в света. Боже мой, та той на практика е…

— Светец ли? — Сиймор поклати глава отрицателно. — Чел съм всичко за добрите дела на Свети Мартин в статията ви. Но на ваше място бих изчакал с канонизирането му, докато не чуете всички доказателства. Може да е трудно да го понесете в момента, но той ви е мамил. Предлагам ви възможност да чуете истината.

Зоуи за момент се почувства изкушена от думата „истина“. Взирайки се в лицето й на видеомонитора, Габриел си помисли, че е зърнал в очите й първия белег на съмнение.

— Вие не ми предлагате нищо — изстреля в отговор обаче тя. — Вие се опитвате да ме шантажирате. Не виждате ли нещо поне малко неетично тук?

— През целия си живот като професионалист съм работил за тайните служби, госпожице Рийд. Свикнал съм да не разсъждавам в черно-бяло, а в нюансите на сивото. Виждам света не такъв, какъвто бих искал да бъде, а какъвто е. И за протокола, нито ви шантажираме, нито ви подлагаме на какъвто и да било натиск. Много е просто, имате избор.

— Какъв избор?

— Първа възможност: можете да се съгласите да ни помогнете. Работата ви ще бъде кратка и с ограничен обсег. Никой никога няма да научи нищо, освен ако не решите да нарушите Закона за държавната тайна, което определено не препоръчвам.

— А втората възможност?

— Ще ви закарам до дома ви и ще се престорим, че това никога не се е случвало.

Тя се оказа недоверчива.

— И какво ще стане с цялата информация, която с вашите съюзници сте събрали за мен? Ще ви кажа какво ще се случи. Ще си намери място в малка хубава папка, която ще е подръка на властимащите. И ако стъпя накриво или направя нещо, което да раздразни правителството на Нейно величество, съдържанието на тази папка ще се използва срещу мен.

— Ако това беше целта, госпожице Рийд, щяхме да го използваме, за да предотвратим публикуването на материала ви за скандала с „Емпайър Аероспейс“. Но не така стоят нещата в реалния свят. Така е само в лошите телевизионни драми. Тайните служби съществуват, с цел да защитават гражданите на Великобритания, а не да ги потискат. За бога, ние не сме руснаци! Имате думата ми, че материалът, за който говорите, ще бъде унищожен в момента, в който си тръгнете оттук.

Тя се поколеба.

— Ами ако остана?

— Тогава един много интересен човек ще ви разкаже изключително впечатляваща история. — Сиймор се приведе в стола си, облегнал лакти на коленете и с преплетени пръсти. — Вие имате репутацията на професионалист, който довежда нещата докрай, госпожице Рийд. Разчитам на тази репутация да ни помогне да преодолеем всякакви неприятни чувства, които може да е провокирал този разговор. Всичко, което мислите, че знаете за Мартин Ландесман, е лъжа. Имате възможност да разобличите един корумпиран и опасен бизнесмен. Това е и възможност да помогнете светът да стане едно по-безопасно място.

В кабинета на горния етаж Найджъл Уитком и Габриел се взираха в екрана в очакване на нейния отговор. По-късно Уитком твърдеше, че се почувствал обречен.

Но не и Габриел. Той виждаше в Зоуи сродна душа. Жена, която бе проклета със засилен усет за добро и зло. Каквото и да беше изпитвала досега към Свети Мартин, то се размиваше под тежестта на думите на Сиймор. Габриел го долавяше в изражението на фотогеничното й лице. Дочуваше го и в решителния й тон, когато тя погледна Греъм Сиймор директно в очите и попита:

— А този много интересен човек? Кой е той?

— Той е свързан с чужда разузнавателна служба. Фактът, че е готов да се срещне с някого с вашата професия, е доказателство за сериозността на въпроса. Ще ви предупредя, че е възможно да го разпознаете. При никакви обстоятелства не трябва да пишете за него или за нещата, които ще ви разкаже. Трябва да добавя и че няма смисъл да му задавате лични въпроси за самия него. Няма да ви отговори. Никога.

— Все още не сте ми казали какво искате да сторя.

— Ще оставя той да ви каже. До го доведа ли, госпожице Рийд, или предпочитате да се приберете у дома?

48. Хайгейт, Лондон

Габриел влезе безшумно в стаята. В началото Зоуи, изглежда, не усети присъствието му. След това главата й бавно се завъртя и тя го загледа с явно любопитство — едната страна от лицето й осветена от лампата, а другата — скрита в сянка. Позата й бе толкова неподвижна, че за момент Габриел си представи, че се взира в портрет. След това тя се изправи и протегна ръка.

— Аз съм Зоуи — каза тя. — А вие кой сте?

Габриел хвърли поглед към Греъм Сиймор, преди да поеме протегнатата ръка.

— Аз съм приятел, Зоуи. И голям почитател на вашите статии.

— Отбягвате въпроса ми.

Сиймор се канеше да се намеси, но Габриел го спря с леко поклащане на главата.

— Опасявам се, че отбягването на въпроси е общ недъг за хората като нас с Греъм. Изискваме прямота от другите, докато прикриваме себе си зад мантия от лъжи.

— Имате ли намерение да ме лъжете тази вечер?

— Не, Зоуи. Ако сте готова да чуете каквото имам да ви кажа, ще бъде само истината.

— Ще слушам. Но без други ангажименти.

— Имате ли проблем с поемането на отговорност, Зоуи?

— Не — отвърна тя и задържа погледа си върху него. — А вие?

— Всъщност понякога ми казват, че отдавам прекалено внимание на отговорностите си.

— Отговорности към какво?

— Тревожат ме същите неща, които тревожат и вас, Зоуи. Не понасям силни хора, които ограбват слабите. Не харесвам хора, които си вземат от чуждото, без да питат. И определено не харесвам хора, които търгуват с политически режими, открито заканващи се да изтрият страната ми от лицето на земята.

Тя погледна Сиймор, след това отново Габриел.

— Очевидно говорите за Иран.

— Да.

— Което означава, че сте израелец.

— Боя се, че е така.

— А третата държава, участваща в тази операция?

— Съединените американски щати.

— Прекрасно! — Тя отново седна и за момент го огледа внимателно, без да говори.

— Има ли нещо, което искате да ме питате, Зоуи?

— Името ви.

— Подозирам, че вече го знаете.

Тя се поколеба. Тъмните й очи обходиха лицето му. След това каза:

— Вие сте Габриел Алон. Този, който е спасил дъщерята на американския посланик пред Уестминстърското абатство.

— Ако не ме лъже паметта, спасителите на Елизабет Холтън бяха офицери от спецотдела СО-19 на лондонската полиция.

— Това беше тиражираната история, за да се прикрие вашата роля в операцията. Похитителите са поискали вие да занесете парите за откупа. Били са планирали да убият и вас, и Елизабет Холтън. Така и не стана ясно как сте успели да се измъкнете. Имаше слухове, че сте измъчвали до смърт водача на похитителите в някакво поле на север от Лондон.

— Наистина не бива да вярвате на всичко, което четете във вестниците, Зоуи.

— Това не е ли истината? — присви очи тя. — Верни ли са слуховете, господин Алон? Наистина ли сте измъчвали терориста, за да спасите живота на Елизабет Холтън?

— И ако отговорът е „да“?

— Като ляво ориентиран журналист, бих била ужасена.

— А ако бяхте Елизабет Холтън?

— Тогава щях да се надявам, че този мръсник е страдал много, преди да го отървете от страданията му. — Тя го огледа внимателно. — Ще ми разкажете ли какво се е случило на онова поле?

— Какво поле?

Зоуи се намръщи.

— Вие знаете всички мои тъмни тайни, а аз не знам нищо за вас.

— Аз не знам всичките ви тайни.

— Наистина ли? — Тонът й беше язвителен. — Какви други ужасни неща искате да научите за мен?

— За момента нищо не искам да знам. Искам само да изслушате един разказ. Това е разказ за изчезнал шедьовър на Рембранд, за заграбено чуждо богатство от епохата на холокоста, за аржентински репортер на име Рафаел Блох и за компания на име „Кеплер Верк“ от Магдебург. — Габриел направи пауза и добави: — Компания, която тайно се притежава от Мартин Ландесман.

— Подобен разказ би продал някой и друг вестник. — Зоуи се взря в Греъм Сиймор. — Трябва ли да приема, че всичко това също е обект на Закона за държавната тайна?

Сиймор кимна.

— Жалко.

И тя погледна Габриел в очакване на неговия разказ.

Зоуи беше трогната от историята на Лена Херцфелд, удивена от терзанията на Петер Фос и съкрушена от смъртта на Рафаел Блох и Алфонсо Рамирес. Но това, което я ужаси най-много, беше дългият списък с грехове на Мартин Ландесман. Габриел виждаше как скептицизмът от началото на вечерта отстъпваше пред гнева. Гняв, който растеше все повече и повече с всяко следващо откровение.

— Искате да кажете, че Мартин Ландесман продава ценно оборудване за иранската ядрена програма?

— Подозираме, че е така, Зоуи.

— Подозирате?

— Както знаеш, има много малко безусловни неща в шпионската дейност, но ето какво открихме ние. Знаем, че Мартин продава първокласно промишлено оборудване на Иран чрез своята покровителствана от държавата контрабандна мрежа. Знаем, че от това печели огромни суми. Знаем, че полага големи усилия, за да го запази в тайна. Във време, когато иранците бързо напредват в развиването на програмата си за ядрено оръжие, не можем да си позволим да останем в неведение. Изключително важно е да открием точно какво им продава Мартин. — Той направи пауза. — И за това имаме нужда от теб.

— От мен? Всичко, което знам за бизнеса на Мартин, се съдържа в статията, която, както сега разбирам от господин Сиймор, е неточна. Какво въобще бих могла да направя, за да ви помогна да откриете какво изпраща на иранците?

— Повече, отколкото си представяш — каза Габриел. — Но преди да стигнем дотам, има още няколко неща, които трябва да знам.

— Например?

— Как стана, Зоуи? Как се забърка с човек като Мартин Ландесман?

Тя се усмихна кисело.

— Вероятно обществените норми в Израел са различни, господин Алон, но тук, във Великобритания, все още има неща, които се считат за лични. Освен ако, разбира се, не сте политик или футболна звезда.

— Мога да те уверя, Зоуи, нямам никакво желание да слушам интимни подробности за вашите отношения.

— А какво искате да знаете?

— Да започнем с нещо просто — каза той. — Как се запознахте?

Тя се замисли за миг.

— Беше преди две години в Давос. Мартин тъкмо бе направил годишното си обръщение, доста наелектризиращо. Обработих материала си в пресцентъра и после отидох в хотел „Белведере“. Обичайната картинка. Филмови звезди и политици се бяха смесили с най-богатите хора в света. В Давос важните неща се случват на коктейлите и в баровете на луксозните хотели.

— И Мартин е бил там?

Тя кимна.

— Той и антуражът му стояха в един ъгъл с питиетата си, плътно оградени от бодигардове. Аз си поръчах чаша вино и веднага бях въвлечена в ужасяващо скучен разговор с един африкански финансов министър за облекченията по дълговете. След десет минути бях готова да си прережа вените. Тогава усетих потупване по рамото. Беше рус, с тъмен костюм, късо подстриган, с германски акцент. Името му беше Йонас Брунер. Каза, че работел за господин Ландесман. Добави, че господин Ландесман се чудел дали бих му правила компания за едно питие. Приех, разбира се, и след секунди седях до него.

— И какво искаше той?

— Бях го преследвала месеци наред за интервю. Той ми каза, че искал да се запознае с най-упоритата жена на света… или нещо подобно.

— Защо един трезвомислещ бизнесмен би искал да ти дава интервю?

— Нямаше да е като другите ми интервюта. Исках да бъде различно от обичайните ми унищожителни разследвания. Да пиша за богат бизнесмен, който действително прави нещо благородно с парите си. Казах на Мартин, че искам читателите ми да се запознаят с човека зад завесата.

— Но разговорът ви онази вечер е бил неофициален?

— Напълно.

— За какво говорихте?

— Удивително, за мен. Мартин искаше да знае повече за моята работа, за семейството ми, за хобито ми. Разговаряхме за всичко друго, но не и за него.

— И успя да те впечатли?

— Всъщност бях зашеметена. Трудно е да му устоиш. Мартин Ландесман е изключително обаятелен и невероятно богат. Повечето мъже, с които съм излизала на среща, говорят само за себе си.

— Значи беше привлечена от него?

— По това време бях само заинтригувана. Спомнете си, гонех интервю.

— А Мартин?

Тя се усмихна бегло.

— По-късно вечерта започна да флиртува. Непосредствено, внимателно, в типично негов стил — добави тя. — Накрая попита дали бих вечеряла насаме с него в апартамента му. Каза, че така ще имаме възможност да се опознаем по-добре. Беше шокиран, когато отговорих, че според мен не би било уместно. Мартин не е свикнал да му отказват.

— А интервюто?

— Мислех, че съм изгубила всякакъв шанс. А се оказа обратното. Скот Фицджералд е бил прав по отношение на богатите, господин Алон. Те са различни от нас. Искат да имат всичко. И ако не могат да получат нещо, още по-силно го желаят.

— А Мартин искаше теб?

— Така изглеждаше.

— Как те преследваше?

— Тихо и настойчиво. Обаждаше се през няколко дни просто за да поговорим и да обменим мнение. За британската политика, за паричната реформа на Английската централна банка, за бюджетния дефицит на Щатите. — Зоуи замълча и после добави: — Все секси неща.

— Нещо лично?

— Не и тогава — каза тя. — След около месец най-после ми се обади една вечер и каза една-единствена дума: „Да“. Аз хванах следващия полет за Женева и прекарах три дни в света на Мартин. Дори за репортер като мен, който е видял много, си беше опияняващо преживяване. Когато излезе, статията предизвика фурор. Стана задължително четиво за бизнесмени и политици от цял свят. Укрепи репутацията ми на един от водещите финансови журналисти в света.

— Мартин хареса ли я?

— Тогава нямах представа.

— Не ти ли се обади?

— Пълна тишина. — Тя замълча. — Признавам си, че бях разочарована, като не ми се обади. Любопитно ми беше какво мисли за статията. Най-накрая, две седмици след публикуването, ми се обади пак.

— Какво искаше?

— Искаше да отпразнуваме факта, че е първият бизнесмен, оцелял от острото перо на Зоуи Рийд. Покани ме на вечеря. Дори предложи да доведа някой приятел.

— Прие ли?

— Веднага. Но отидох сама. С Мартин вечеряхме тук, в Лондон. След това позволих да ме заведе в хотела си. И после… — Гласът й потрепери. — После му позволих да ме заведе в леглото си.

— Никакви угризения относно журналистическата етика? Никаква вина, че спиш с женен мъж?

— Разбира се, че имах угризения. Всъщност заклех се, че няма да се случи отново.

— Но се е случило.

— Още на следващия следобед.

— И оттогава се срещате редовно?

Тя кимна.

— Къде?

— Навсякъде, но не и в Лондон. Моето лице е твърде познато тук. Винаги се срещахме на континента. Обикновено в Париж, понякога в Женева, а от време на време и във вилата му в Гщаад.

— Как се свързвате?

— По нормалния начин, господин Алон. Каналите му за комуникация са добре обезопасени.

— Има добро основание за това — каза Габриел. — Имате ли планове да се виждате в бъдеще?

— След това, което току-що ми казахте?! — Зоуи се засмя. — Всъщност трябва да се видим в Париж след четири дни. Седмица по-късно е планирано да бъда в Женева — работно пътуване за годишния галаприем във Вила Елма за Рождество Христово. Всяка година триста големи късметлии се допускат за няколко часа в светая светих на Мартин. Цената за влизане е дарение от сто хиляди евро за неговата фондация „Един свят“. Дори при това условие всяка година се налага да връща хора. Аз ходя безплатно, разбира се. Мартин обича да ме води във Вила Елма. — Тук Зоуи замълча и добави: — Не съм сигурна, че това се харесва на Моник.

— Тя знае ли за вас?

— Винаги съм мислела, че подозира нещо. Мартин и Моник се преструват, че поддържат отлични взаимоотношения, но реално бракът им е параван. Живеят под един покрив, но през по-голяма част от времето водят съвсем отделен живот.

— Той коментирал ли е някога възможността да я напусне заради теб?

— Вие не сте чак толкова старомоден, господин Алон. — Тя се намръщи. — Мартин ме кара да се чувствам щастлива, около него е вълнуващо, но когато всичко свърши…

— Той ще се върне към стария си живот, а ти към твоя?

— Не става ли винаги така?

— Предполагам — каза Габриел, — но за теб може да не е толкова лесно.

— Защо го казвате?

— Защото си влюбена.

Бузите на Зоуи станаха яркочервени.

— Толкова ли е очевидно? — тихо попита тя.

— Опасявам се, да.

— И все още искате да ме използвате?

— Да те използваме? Не, Зоуи, нямам намерение да те използвам. За мен ще е чест, ако се съгласиш да участваш в начинанието ни като пълноправен партньор. Обещавам ти, че преживяването ще си струва. Ще видиш неща, които никой британски репортер не е виждал.

— Може би моментът е подходящ да ми кажете какво точно искате от мен, господин Алон.

— Нужно ми е още един, последен път да се видиш с Мартин Ландесман в апартамента му в Париж. И ми е нужна услуга, докато сте там.

Няколко минути след полунощ лимузината „Ягуар“, в която бяха Зоуи Рийд и Греъм Сиймор, се отдели от тротоара пред обезопасената къща в Хайгейт. Габриел тръгна пет минути по-късно, придружаван от Найджъл Уитком. Те се отправиха на юг из тихите лондонски улици. Уитком бъбреше превъзбудено, а Габриел периодично измърморваше нещо в съгласие. Той се измъкна от колата на Марбъл Арч и пеш стигна до безопасната квартира на Службата на Бейзуотър Роуд, гледаща към Хайд Парк. Ари Шамрон неспокойно го чакаше във всекидневната, обвит в мъгла от цигарен дим.

— Е? — попита той.

— Имаме агент на място.

— Колко време имаме да я подготвим?

— Три дни.

Шамрон се усмихна.

— Тогава предлагам да се захващаш за работа.

49. Хайгейт, Лондон

Дори за разузнавателна служба, свикнала да работи под натиска на тиктакащия часовник, този път времето бе тревожно кратко. Имаха само три дни да превърнат британски разследващ журналист в професионален шпионин. Три дни да я подготвят. Три дни да я обучат в основите на занаята. И три дни да я научат как да извърши две важни процедури: едната с обезопасения мобилен телефон на Мартин Ландесман Nokia N900, а другата — с преносимия му компютър Sony VAIO Z.

Задачата се затрудняваше още повече от решението на Габриел да остави работния график на Зоуи непроменен. Целта беше да избегне всякакво нарушаване на дневния й режим. Това означаваше, че тя беше на разположение на екипа само по няколко часа вечер, и то след изтощителен ден в редакцията. Греъм Сиймор дискретно изрази съмнение дали ще бъде готова. Същото мислеха и американците, които сега следяха операцията отблизо. Но Габриел бе непреклонен. Зоуи имаше среща с Мартин в Париж след три дни. Откажеше ли срещата, той щеше да стане подозрителен. Ако пък я оставеше многократно да посещава Мартин с толкова тайни в главата, тя можеше да свърши като Рафаел Блох.

За класна стая Габриел избра познатата обстановка на обезопасената къща в Хайгейт, въпреки че когато Зоуи пристигна за първия си урок, мястото вече изобщо не приличаше на старомоден лондонски клуб. Стените бяха покрити с карти, снимки и диаграми, а стаите бяха заети от голяма група израелци, които повече приличаха на току-що завършили студенти, отколкото на опитни шпиони. Те поздравиха Зоуи, сякаш я очакваха от дълго време, а после се скупчиха около масата, за да вечерят набързо. Топлотата, която излъчваше екипът на Габриел, бе непресторена, въпреки че имената, зад които се криеха, не бяха истинските. Зоуи беше естествено привлечена от непринудения оксфордски възпитаник Йоси, макар че бе истински заинтригувана от привлекателната жена с дълга тъмна коса, представила се като Рейчъл.

Огромните ограничения в операцията принудиха Габриел да се откаже от обичайните методи на обучение и да състави наистина експресен курс по основи на шпионажа. Той започна веднага след вечеря, когато Зоуи беше поставена на своеобразен конвейер, който я прехвърляше от една стая в друга, от един инструктаж на друг. Учеха я на основните неща за тайното наблюдение и невербалната комуникация. Учеха я как да се движи на публични места и как да овладява емоциите и страховете си. Дадоха й и няколко урока по самозащита.

— Агресивността й е вродена — каза Римона на Габриел, докато притискаше плик със замразен грах над подутото си око — и удря страхотно с левия лакът.

Зоуи беше природно надарена, но те и не очакваха по-малко. Преди края на първата вечер екипът открито я обяви за изумително схватлива — голяма похвала. Благословена с уменията на елитен репортер, тя можеше да съхранява, да подрежда и да възпроизвежда огромно количество информация, и то със забележителна скорост. Дори Дина, която пазеше цяла база данни за тероризма в паметта си, беше впечатлена от способността на Зоуи да помни.

— Тя е свикнала да работи с крайни срокове — каза Дина. — Колкото по-силно я притискаме, толкова по-добре реагира.

Всяка вечер последната й спирка беше малкият кабинет на горния етаж. Там, насаме с Габриел, тя многократно репетираше процедурите, които представляваха същността на вербуването й.

— Ако успеем — обеща й Габриел, — светът на Мартин ще бъде като отворена книга. Една грешка обаче — предупреди я той, — и ще провалиш цялата операция и ще изложиш себе си на смъртна опасност.

Зоуи трябваше да приеме, че вълкът дебне непосредствено зад вратата, за да я хване в предателство. За да го победи, се изискваха скорост и спазване на пълна тишина. Скоростта се постигаше лесно; тишината се оказа много по-труднопостижима. Късно втората вечер най-накрая се получи — записът на упражнението не показа нищо доловимо от човешко ухо.

И все пак бързото обучение на Зоуи бе само една от грижите на Габриел. Трябваше да се наемат превозни средства, хората от допълнителния екип да заемат местата си и да се наеме безопасен апартамент на десния бряг на Сена, недалеч от хотел „Де Вил“. Получил плана за работа на британците, трябваше да посещава множество организационни срещи. Иранският екип от МИ6 също си осигури достъп до тези срещи. Същото направиха и представителите на Външно министерство и на Министерство на отбраната. И наистина всеки път, когато Габриел влезеше в Темс Хаус, тълпата изглеждаше по-голяма. Съществуваше явен риск да се работи в непосредствена близост до други разузнавателни служби. Същите тези служби внимателно следяха всяка възможна оперативна тенденция. За Габриел опасността нарастваше от факта, че живее и работи в безопасна квартира на МИ5. Макар Греъм Сиймор да отричаше подслушването на подготовката, Габриел беше сигурен, че всяка дума, произнесена от екипа му, бе записвана и анализирана от МИ5. Но такава бе цената на сътрудничеството срещу Мартин Ландесман. И цената на Зоуи.

Габриел остана верен на първоначалния план на операцията и неохотно позволи на Греъм Сиймор да поеме наблюдението на Зоуи. Въпреки възраженията на юристите, Сиймор разшири обхвата на наблюдението и включи телефона и компютъра на Зоуи в офисите на Файненшъл Джърнъл. Засечените обаждания и електронната кореспонденция не показаха липса на дискретност, нито породиха други съмнения. Нито откриха други пазени в тайна контакти, освен този с Мартин Ландесман, председател на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ в Женева.

По време на последната вечер в обезопасената къща в Хайгейт Зоуи изглеждаше по-съсредоточена от всякога. Като че ли изведнъж се беше уплашила от това, което й предстои, но с нищо не го показваше. Тя решително стъпи на конвейера на Габриел и бързо премина от стая в стая, от инструктаж на инструктаж. Както обикновено, вечерта й завърши в кабинета на горния етаж. Габриел загаси осветлението и внимателно слушаше, докато тя се упражняваше за последен път.

— Готово — каза тя. — Колко време отне?

— Две минути и четиринайсет секунди.

— Добре ли е?

— Много добре.

— Чу ли нещо?

— Нито звук.

— Приключихме ли?

— Не съвсем. — Габриел запали лампата и замислено я погледна. — Още не е твърде късно да промениш мнението си, Зоуи. Ще намерим друг начин да го хванем. И обещавам, че никой от нас няма да остане разочарован от теб.

— Може би аз ще бъда. — Тя замълча за момент. — Трябва да знаете нещо за мен, господин Алон. Взема ли някакво решение, аз държа на него. Никога не нарушавам обещанията си и мразя да правя грешки.

— Споделяме този недостатък.

— И аз така мислех.

Зоуи вдигна телефона за репетиции.

— Последни насоки?

— Екипът ми те е подготвил добре, Зоуи.

— Да, така е. — Вдигна поглед към него. — Но те не са ти.

Габриел взе телефона от ръцете й.

— Започнеш ли веднъж, движи се тихо и бързо. Не се оглеждай като среднощен крадец. Представяй си движенията на тялото си, преди да ги направиш. И не мисли за телохранителите. Ние ще се погрижим за тях. Трябва да мислиш единствено за Мартин. Мартин е твоя грижа.

— Не съм сигурна дали мога да се преструвам на влюбена.

— Хората по природа са лъжци. Лъжат и прикриват по хиляди пъти всеки ден, без дори да го осъзнават. Мартин Ландесман се оказа изключителен лъжец. Но с твоя помощ ще можем да го победим в собствената му игра. Умът е като басейн, Зоуи. Може да се пълни и изпразва по желание. Когато влезеш в апартамента му утре вечер, ние няма да съществуваме. Само Мартин. Просто трябва да си влюбена в него още една нощ.

— А след това?

— Връщаш се към стария си живот и се държиш, сякаш нищо не се е случило.

— А ако не е възможно?

— Умът е като басейн, Зоуи. Дръпваш запушалката и спомените изтичат.

С тези думи Габриел я придружи надолу по стълбите и й помогна да се качи на задната седалка на роувъра на МИ5. Както обикновено, Зоуи веднага включи мобилния си телефон, за да свърши още малко работа по време на краткото пътуване до дома й в Хампстед. Тъй като по-рано тази вечер телефонът й беше няколко минути във вещите ръце на Мордекай, сега екипът бе наясно с надморското равнище, на което се намираше Зоуи, както и с географската ширина и дължина и скоростта, с която се движеше. Чуваха всяка дума, която казваше на придружителя си от МИ5, а успяха да проследят и разговора, който проведе с главния си редактор Джейсън Търнбъри.

Пет минути след прекратяването на разговора бяха свалили съдържанието на имейла й, съобщенията и сведенията за интернет активността в продължение на няколко месеца. Откриха още няколко дузини снимки, включително една, направена преди около шест месеца, на която се виждаше Мартин Ландесман, гол до кръста, да се пече на слънце на терасата на вилата си в Гщаад.

Наличието на тази снимка в телефона на Зоуи провокира ожесточен спор в екипа на Габриел, проведен много сбито на разговорен иврит, така че никой слушател от МИ5 да не може да го разбере. Яков, чийто личен живот също беше много объркан, предложи моментално прекратяване на цялата операция.

— Има само една причина жена да пази подобна снимка. Тя все още е влюбена в него. Ако я пратиш в апартамента му утре вечер, тя ще повлече всички ни.

Но Дина, чието сърце бе разбивано много пъти в миналото, успокои Яков:

— Понякога жените обичат да се взират в мъжа, когото мразят, точно толкова, колкото и в този, когото обичат. Зоуи Рийд мрази Мартин повече, отколкото е мразила, когото и да било друг през целия си живот. Тя иска да го съсипе не по-малко от нас.

Странно наистина, но тъкмо Зоуи сложи край на спора няколко часа по-късно, когато Мартин й се обади от Женева да й каже, че с нетърпение очаква да я види в Париж. Разговорът беше кратък, а представянето на Зоуи — образцово. След като приключи разговора с него, тя веднага се свърза с Хайгейт, за да докладва за обаждането, и си легна, за да поспи няколко часа. Докато загасваше нощната лампа, промълви само една дума, която не остави никакво съмнение относно истинските й чувства към Мартин Ландесман:

— Негодник!

На следващата сутрин, когато Габриел пристигна в Темс Хаус, сякаш цялото правителство се бе събрало в конферентната зала на деветия етаж. След като беше подложен на суров разпит в продължение на цял час, трябваше да се закълне, че ако го заловят във Франция, няма да споменава нищо за американското и британското участие в аферата. Като не видя никакъв документ за подпис, Габриел вдигна дясната си ръка и бързо се измъкна през вратата. За голяма негова изненада, Греъм Сиймор настоя да го закара до гарата.

— На какво дължа тази чест? — попита Габриел, докато колата свиваше по Хорсфери Роуд.

— Исках да поговорим насаме.

— За какво?

— За мобилния телефон на Зоуи. — Сиймор го погледна и се намръщи. — Ти подписа документ, че ще оставиш наблюдението на нас, и го наруши в мига, в който се обърнахме.

— Наистина ли си мислиш, че ще я пусна в апартамента на Мартин, без да имаме звуково покритие?

— Просто махни устройството в мига, в който тя се върне безопасно на британска земя. Досега вървим без грешки. Предпочитам така и да продължим.

— Най-голямата издънка ще бъде, ако загубим Зоуи утре вечер в Париж.

— Но това няма да се случи, нали, Габриел?

— Няма, ако ръководя операцията по моя начин.

Сиймор се загледа през прозореца към Темза.

— Нали не трябва да ти напомням, че кариерата на доста хора е в твоите ръце, включително и моята? Прави каквото трябва, за да получиш достъп до телефона и компютъра на Мартин, но върни момичето ни цяло.

— Такива са намеренията ми, Греъм.

— Да — каза Сиймор хладно, — но знаеш какво казват за най-добре обмислените намерения на мишките и хората. Понякога се отклоняват и водят до катастрофални резултати. Ако има нещо, което правителството на Нейно величество никак не харесва, това са бедствията. Особено ако се случват във Франция.

— Искаш ли да дойдеш и лично да ръководиш?

— Както добре знаеш, Габриел, на мен ми е забранено да водя операции на чужда земя.

— Как успявате да съберете каквато и да било информация с тези правила?

— Ние не сме като теб, Габриел. Ние сме британци. Правилата ни карат да се чувстваме щастливи.

50. Мейфеър, Лондон

Подобно на всеки друг аспект на „Шедьовър“, изборът на място за команден център стана повод за напрегнати преговори. По причини, дължащи се и на предназначение, и на статут, оперативният център на МИ5 беше счетен за неподходящ за действия на чужда територия, била тя и близка, колкото е Париж. МИ6 направи предвидим ход и предложи за място на действие Воксхол Крос — предложение, незабавно отхвърлено от Греъм Сиймор, който вече водеше загубена битка в желанието си да държи големите си конкуренти настрани от операцията, която считаше за своя. След като израелците официално нямаха оперативен център в Лондон, единствената възможност оставаха американците. Да се водят действията от офиса на ЦРУ имаше смисъл по политически и технически причини, след като възможностите на американците на британска земя бяха далеч по-големи от тези на самите британци. И наистина, Сиймор, след последното си посещение в колосалния подземен център на Управлението, беше стигнал до заключението, че американците могат да водят световна война от помещението под Гроувнър Скуеър, без Уайтхол да има и най-малка представа.

— Кой им позволи да го построят? — беше попитал министър-председателят.

— Вие, сър — бе отговорил Греъм.

Веднъж установили мястото за събиране, оставаше по-незначителният въпрос с поканените. Сиймор се боеше, че списъкът с желаещите да присъстват е страшно дълъг — дължината му го принуди да напомни на събратята си, че провеждат разузнавателна операция, а не правят премиера в Уест Енд. И след като операцията се очакваше да произведе материал, неподходящ за масово разпространение, тя трябваше да се ръководи с голямо внимание. Другите агенции щяха да бъдат информирани за резултатите, но не можеха да присъстват под никакъв претекст при провеждане на операцията. Списъкът с гости се сведе до ръководителите на трите служби, тримата членове на тайното сътрудничество, които винаги извършваха неприятните и отхвърляни от всички задачи, а за последствията мислеха по-късно.

Въпреки че точното местонахождение на лондонския оперативен център на ЦРУ беше внимателно пазено в тайна, Греъм Сиймор знаеше с доста голяма точност, че се намира на дванайсет метра под югозападния ъгъл на Гроувнър Скуеър. Беше му забавна мисълта, че всеки ден стотици неспокойни кандидати за виза се тълпяха отгоре, а сред тях се криеше по някой джихадист, решен да извърши нападение на американска земя. Тъй като съоръжението не съществуваше официално, нямаше и официално име. Тези, които знаеха за съществуването му, го споменаваха само като „Крилото“. Централната част представляваше подобна на амфитеатър контролна зала, заета основно от няколко големи видеоекрана, на които можеше да се прожектира безопасно от почти всяко място на планетата. В пряко съседство се намираше остъклена звукоизолирана зала, наричана с умилителния прякор „Аквариума“. Наред с нея имаше и дузина сиви кабинки, запазени за богатото разнообразие от буквени съкращения на американските агенции, замесени в борбата с тероризма и разузнаването. Дори Греъм Сиймор, чиято основна задача си оставаше контрашпионажът, трудно запомняше имената им. Американските служби за сигурност, мислеше си той, много приличаха на американските автомобили — огромни и лъскави, но в края на краищата неефективни.

Вече минаваше шест вечерта, когато Сиймор най-после получи достъп до „Крилото“. Ейдриън Картър седеше на обичайното си място в задната част на контролната зала, Ари Шамрон се бе настанил отдясно на него, напълно погълнат от никотиновия дим. Сиймор седна на обичайното си място — отляво на Картър, и втренчи поглед във видеоекраните. В средата на екраните се виждаше статичен кадър от охранителна камера от вътрешността на Файненшъл Джърнъл — работното място на новия им полеви агент Зоуи Рийд.

За разлика от другите й колеги във Файненшъл Джърнъл, денят на Зоуи беше обект на подробно наблюдение от разузнавателните служби на три нации. Те знаеха, че денят й е започнал зле — с двайсетминутно закъснение на натоварената северна линия на метрото. Знаеха, че е пристигнала на работа в 9,45 ч., че е обядвала със свой информатор в старомодно бистро близо до „Сейнт Пол“ и на връщане към работа е влязла в аптека от веригата „Бутс“ за няколко лични вещи, които не можаха да идентифицират. Знаеха още, че й се е наложило да изтърпи няколко неприятни часа в присъствието на адвокат на Файненшъл Джърнъл заради заплахата на „Емпайър Аероспейс“ да я съдят за клевета заради изнесеното в статията й. След това беше привикана против волята си в офиса на Джейсън Търнбъри за още една лекция за разходите й, които бяха дори по-високи от тези през предишния месец.

Зоуи излезе от сградата на Файненшъл Джърнъл в 18,15 ч., няколко минути по-късно, отколкото Габриел се бе надявал, и махна за такси. Една кола веднага спря до тротоара и бързо я закара до гара Сейнт Панкрас. Тя мина през паспортния контрол за рекордно кратко време и се насочи към перона, където бе разпозната от един банкер развратник от лондонското Сити, обявил се за най-големия й фен.

Зоуи се уплаши, че мъжът може да седне близо до нея, но се успокои, когато установи, че по време на пътуването компания ще й прави тихото тъмнокосо момиче от Хайгейт, което се представи като Сали. Още четирима от членовете на екипа пътуваха в същия вагон, включително дребният мъж с рядка коса, когото тя познаваше като Макс, и непринуденият англичанин Дейвид. Никой от тях не си направи труда да извести оперативния център в Гроувнър Скуеър, че Зоуи се е качила във влака. За това се бе погрижила охранителната камера.

— Дотук добре — каза Шамрон, без да отмества очи от видеоекрана. — Сега ни трябва главният герой.

Когато Шамрон изричаше тези думи, тримата майстори на шпионажа вече знаеха, че Мартин Ландесман притеснително изостава от графика си. Той започна деня с едночасово гребане в спокойните води на Женевското езеро, след това се качи на частния си самолет, придружен от неколцина съветници, за кратко пътуване до Виена. Там посети офисите на голяма австрийска химическа компания, а когато се появи отново в три следобед, преваляваше слаб сняг. По това време божествата на разузнаването решиха да саботират плановете му и докато Ландесман и антуражът му стигнат до летище Швехат, лекият снеговалеж се бе превърнал в истинска снежна буря.

През следващите два часа Свети Мартин седеше с монашеско спокойствие във ВИП чакалнята на виенските авиационни служби, докато свитата му трескаво се мъчеше да осигури коридор за излитане. Всички налични метеорологични данни показваха, че предстои или продължително забавяне, или дори затваряне на летището. По някакво чудо самолетът на Мартин получи единственото разрешение онази вечер и се приземи в Париж преди пет и половина. В съответствие със заповедта на Габриел никакви снимки не бяха правени, докато Мартин и антуражът му не излязоха от летището и не се качиха в чакащия конвой от черни мерцедеси S-класа. Три от колите се насочиха към хотел „Де Крийон“, а една — към изящната кремава жилищна сграда на Ил Сен Луи.

За Габриел Алон, който стоеше на прозореца на тайната си квартира от другата страна на Сена, пристигането на Мартин Ландесман бе от голямо значение, защото това беше първата му среща на живо с набелязаната жертва. Мартин се появи от задната седалка на колата си с елегантна кожена компютърна чанта в едната ръка и непридружаван от никого, се вмъкна в сградата. Мартин, човекът от народа, помисли си Габриел. Мартин, който беше на няколко часа от разобличаването си. Подобно на всичките му публични изяви, и тази беше кратка, но остави незаличимо впечатление. Дори и Алон трябваше да признае неохотното си професионално възхищение за цялостното представяне на Мартин.

Габриел вдигна бинокъла за нощно виждане и огледа бойното поле. Яков беше в пежото седан, паркирано до реката; Одед беше в реното, вмъкнато в тясната уличка до сградата на Мартин, а Мордекай беше в микробус форд, паркиран до подножието на Пон Мари. И тримата щяха да прекарат безсънно бдение през нощта, както и тримата мъже в черния мерцедес S-класа, паркиран пред Ке дьо Бурбон № 21. Единият беше Анри Касен, обичайният шофьор на Мартин в Париж. Другите двама бяха професионални бодигардове, наети от „Центрум Секюрити“. Точно тогава Габриел чу кратко припукване. Той свали бинокъла и се обърна към Киара, която бе приведена над лаптопа, следейки аудиопотока от мобилния телефон на Зоуи.

— Проблем ли има?

Киара поклати глава.

— Изглежда, влакът минава през тунел.

— Тя къде е?

— На по-малко от километър северно от гарата.

Габриел отново се обърна към прозореца и вдигна бинокъла. Мартин беше на най-горната тераса, вгледал се в реката, с телефон до ухото. Няколко секунди по-късно Габриел чу двукратно позвъняване от компютъра на Киара, последвано от гласа на Зоуи.

— Здравей, скъпи.

— Къде си?

— Влакът влиза в гарата.

— Как мина пътуването?

— Добре.

— А денят?

— Изключително неприятен.

— Какво има?

— Адвокати, скъпи. Проклетите адвокати.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Искрено се надявам.

— Ще се видим след малко.

Връзката прекъсна. Киара вдигна поглед от компютъра и каза:

— Добра е.

— Така е. Но е лесно да лъжеш по телефона. Много по-трудно е, когато сте лице в лице.

Габриел се върна на поста си до прозореца. Мартин отново говореше по телефона, но този път Алон не можеше да чуе разговора.

— Зоуи слезе ли вече от влака?

— Тъкмо стъпва на перона.

— В правилната посока ли се насочва?

— Да, и то със завидна скорост.

— Умно момиче. Сега да се надяваме, че ще успее да стигне до колата, преди някой да й открадне чантата.

За Зоуи винаги бе било тайна защо влакът „Евростар“ от Лондон до Париж, едва ли не най-бляскавата железопътна линия на света, спираше в дупка като парижката Гар дю Нор. Това беше негостоприемно място дори посред бял ден, но в 22,17 ч. в студена зимна вечер бе просто ужасяващо. Картонени чашки и опаковки от храна бяха разхвърляни около преливащите кошчета за боклук, замаяни наркомани блуждаеха безцелно, а изтощени сезонни работници дремеха върху смачкания си багаж, чакайки влак за никъде. Пристъпвайки на открито, в тъмнината на площад „Наполеон Трети“, Зоуи веднага бе забелязана от поне трима просяци. Навела глава, тя се промъкна, без да каже и дума, и се качи в черен седан с името РИЙД на прозореца.

Когато колата се понесе напред, младата жена усети как сърцето й се блъска в гърдите. Изведнъж си помисли да помоли шофьора да я върне обратно на гарата. След това погледна през прозореца и видя успокояващата гледка на каращ до тях мотоциклетист. Зоуи позна обувките. Бяха на снажния русоляв оперативен агент със сиви очи, който говореше с руски акцент.

Тя погледна напред и любезно отклони опитите на шофьора да завърже разговор. Не й се бъбреше с непознати. Не и сега. Мислите й бяха заети с по-важни неща. Двете задачи, които бяха причината за вербуването й. Двете задачи, които щяха да превърнат живота на Мартин в отворена книга. Припомни си всичко за последен път, после затвори очи и направи усилие да го забрави. Габриел я беше научил на серия от упражнения. Трикове на паметта. Трикове на занаята. Задачата й бе улеснена от факта, че не трябваше да се преструва. Трябваше само да върне времето няколко дни назад, преди да се качи в колата на Греъм Сиймор. Трябваше да стане Зоуи преди разкритията. Зоуи преди истината. Зоуи, която пазеше тайната от колегите си във Файненшъл Джърнъл. Зоуи, която залагаше репутацията си за човек, познат на целия свят като Свети Мартин.

Умът е като басейн, Зоуи. Може да се пълни и изпразва по желание…

И точно тази „версия“ на Зоуи Рийд слезе от колата и пожела лека нощ на шофьора. Тази Зоуи Рийд набра по памет кода на входната врата и се качи в изискания асансьор. Няма никаква обезопасена къща в Хайгейт, каза си тя. Нито сърдечен англичанин на име Дейвид. Няма зеленоок убиец Габриел Алон. В момента има само Мартин Ландесман. Мартин, който сега стоеше на вратата с бутилка от любимото й „Монтраше“ в ръка. Мартин, чиито устни притиснаха нейните. Мартин, който й казваше колко я обожава.

Трябва да си влюбена в него само още една нощ.

А след това?

Връщаш се към стария си живот, сякаш нищо не се е случило.

Новината за пристигането на Зоуи се появи на екраните на оперативния център в 21,45 ч. лондонско време. Нарушавайки отдавна установените наредби, Ари Шамрон веднага запали една от своите смрадливи турски цигари. Нямаше какво да прави, освен да чака. А как само мразеше чакането!

51. Ил Сен Луи, Париж

Беше облечен в тъмната гама на сивото: тъмносив кашмирен пуловер, графитеносив панталон и черни велурени обувки. В комбинация с лъскавата му сребриста коса и сребърните рамки на очилата, облеклото му придаваше вид на йезуитска сериозност. Ето така Мартин искаше да се представя, помисли си Зоуи. Мартин като свободомислещ европейски интелектуалец. Мартин — извън границите на шаблонните представи. Мартин, който беше всичко друго, но не и синът на банкер от Цюрих на име Валтер Ландесман. Зоуи осъзна, че мислите й се отклоняват в незащитена територия. Ти не знаеш нищо за Валтер Ландесман, напомни си тя. Не знаеш нищо за жена на име Лена Херцфелд или за нацистки престъпник на име Курт Фос, не си чувала за портрет на Рембранд, криещ опасна тайна. В този момент тук беше само Мартин. Мартин, когото тя обичаше. Мартин, който току-що бе извадил корковата тапа на бутилката „Монтраше“ и сега сипваше в две чаши от виното с цвят на мед.

— Изглеждаш някак разсеяна, Зоуи. — Той й подаде чаша и лекичко вдигна своята. — Наздраве.

Зоуи леко допря с чашата си тази на Мартин и опита да се успокои.

— Извинявай, Мартин. Прости ми. Денят ми беше изключително противен.

Понеже „противните дни“ не бяха част от репертоара на Мартин, той така и не успя да добие изражение на съпричастност. Той отпи още малко вино и после сложи чашата на края на дългия гранитен плот в средата на великолепната кухня. Тя беше изкусно осветена от редица поставени в ниша халогенни лампи, които осветяваха Мартин като с прожектор. Той се обърна с гръб към Зоуи и отвори хладилника, който бе добре зареден от иконома днес следобед. Взе няколко бели картонени кутии с готова храна и ги подреди изискано на плота. Мартин, осъзна тя, правеше всичко изискано.

— Винаги съм мислел, че можем да разговаряме за всичко, Зоуи.

— Можем.

— Тогава защо не ми разкажеш повече за деня си?

— Защото прекарваме много малко време заедно, Мартин. Последното, с което искам да те товаря, са ужасяващите подробности за работата ми.

Мартин я погледна замислено, както гледаше винаги, когато приемаше да отговори на няколко предварително одобрени въпроса в Давос, и започна да маха капаците на кутиите. Ръцете му бяха бели като мрамор. Дори и сега изглеждаше сюрреалистично той да върши домакинска работа. Зоуи осъзна, че това беше част от илюзията — точно както фондацията, добрите му дела и модерната му политика.

— Чакам — каза той.

— Да бъдеш отегчен ли?

— Ти никога не ме отегчаваш, Зоуи. — Вдигна поглед и й се усмихна. — Всъщност винаги успяваш да ме изненадаш.

Телефонът му тихо иззвъня. Той го извади от джоба си, намръщи се, като видя кой го търси, и го прибра обратно в джоба си, без да отговори.

— Та какво казваше?

— Може да ме съдят.

— „Емпайър Аероспейс“ ли?

Тя беше искрено изненадана.

— Чел си статиите?

— Чета всичко, което пишеш, Зоуи.

Разбира се, че го четеш. И тя си спомни първия мъчителен момент при срещата й с Греъм Сиймор. Не можехме да се свържем с вас открито, госпожице Рийд. Вижте, твърде възможно е някой да ви следи и да подслушва телефоните ви…

— Какво мислиш за статиите?

— Завладяващо четиво. Ако директорите на „Емпайър Аероспейс“ и британските политици са наистина виновни, тогава трябва да бъдат съответно наказани.

— Не изглеждаш убеден.

— Във вината им ли? — Той повдигна вежди замислено и сложи малко зелен боб в края на правоъгълна чиния за сервиране. — Разбира се, че са виновни, Зоуи. Просто не мога да разбера защо всички в Лондон се преструват на изненадани. Когато някой продава оръжие на чужди държави, даването на подкупи на политици е задължително.

— Вероятно е така — съгласи се тя, — но това не поправя нищо.

— Разбира се, че не.

— Ти някога изкушавал ли си се?

Мартин постави две парчета киш до зеления боб.

— За какво?

— Да дадеш подкуп, за да си осигуриш държавна поръчка.

Той се усмихна с леко пренебрежение и добави няколко парчета пълнени пилешки гърди към платото.

— Мисля, че ме познаваш достатъчно добре, за да си отговориш сама. Ние избираме много внимателно компаниите, които купуваме. Освен това стоим настрана от подизпълнители на военни проекти или производители на оръжие.

Не, помисли си Зоуи. Само текстилна фабрика в Тайланд, в която работниците са роби; химически комплекс във Виетнам, който отравя реките на стотици километри разстояние; селскостопанска фирма в Бразилия, разрушаваща същите влажни екваториални гори, които Мартин се бе клел да пази до сетния си час. Накрая съществуваше и малък промишлен завод в Магдебург, който извършваше енергична, но тайна търговия с иранците — защитниците на всички скъпи за Мартин принципи. Мислите й още веднъж бяха поели в опасна посока. Отбягвай ги, напомни си тя сама.

Мартин подреди и няколко парчета френска шунка в платото и занесе храната в трапезарията, където масата вече бе сложена. Зоуи се задържа до прозореца, загледана в Сена, преди да заеме обичайното си място. Спазвайки етикета, Мартин напълни чинията й и сипа вино в чашата й. След като сервира и на себе си, той я попита на какво основание е заплахата за съд.

— Умишлено премълчаване на истината — каза Зоуи. — Обичайните глупости.

— Това ефектен номер за пред обществеността ли е?

— От най-лошите. Но фактите ми са непоклатими.

— Познавам доста добре главния директор на „Емпайър“. Ако искаш да поговоря с него, сигурен съм, че той ще се погрижи обвинението…

— Да отпадне ли?

Той замълча.

— Това може да бъде малко неловко, Мартин, но оценявам желанието ти.

— Твоето ръководство подкрепя ли те?

— За момента, да. Но Джейсън Търнбъри вече търси най-близката миша дупка.

— Джейсън няма да е на тази позиция още дълго.

Зоуи рязко вдигна поглед от чинията си.

— Откъде може да знаеш?

— Знам всичко, Зоуи. Не си ли го разбрала досега?

Тя усети, че бузите й пламват. Усмихна се пресилено и отговори:

— Винаги така казваш, скъпи. И започвам да се убеждавам, че е вярно.

— Би трябвало. Трябва също да знаеш, че състоянието на вестника ви е по-лошо, отколкото си мислиш. Джейсън го чака спасителна лодка в седалището на „Лейтъм Интернешънъл Медиа“. Опасявам се, че останалата част от ръководството на Файненшъл Джърнъл ще трябва сами да мислят за себе си. Същото важи и за редакторите.

— Колко още ще се задържим над повърхността?

— Без купувач или без крупно инвестиране на пари в брой… няма да е задълго.

— Откъде знаеш всичко това?

— Миналата седмица от „Лейтъм“ ме потърсиха и ме попитаха дали не бих искал да поема Файненшъл Джърнъл.

— Шегуваш се! — Но от изражението му ставаше ясно, че не е така. — Това би направило взаимоотношенията ни още по-сложни, Мартин.

— Не се тревожи, Зоуи. Казах им, че не ме интересува. Медиите са малка част от инвестиционния ни портфейл, а и не проявявам интерес към купуването на вестник, който кърви до смърт. — Той вдигна телефона си. — Как очакваш хората да плащат за нещо, което им се дава безплатно?

— А Файненшъл Джърнъл!

— Предполагам, че на теб ще хвърлят спасително въже.

— Кой?

— Виктор Орлов.

Зоуи позна името. Виктор Орлов беше един от руските олигарси, които бяха спечелили милиарди, изцеждайки авоарите на бившия Съветски съюз, докато обикновените хора се бореха да оцелеят. Както повечето първо поколение олигарси, Виктор не беше добре дошъл в Русия. Сега живееше в една от най-скъпите къщи в Лондон.

— Виктор взе британски паспорт преди няколко месеца — каза Мартин. — Сега иска към него да прибави и британски вестник. Смята, че Файненшъл Джърнъл ще му спечели в Лондон социалното положение, което толкова желае. Освен това иска да използва вестника и като тояга, с която да натупа старите си съперници в Кремъл. Ако успее да сложи ръка на него, твоите публикации никога няма да са същите.

— А ако не ни купи?

— Вестникът може да бъде закрит много скоро. Но помни, Зоуи, това не си го чула от мен.

— Аз никога нищо не чувам от теб, скъпи.

— Надявам се.

Зоуи се засмя на себе си. Беше изненадана колко лесно бе попаднала в добре познатия, удобен маниер на техните взаимоотношения. Опита се да не се противи на тези чувства, както се опитваше и да не мисли за телефона до ръката на Мартин или за лаптопа на плота в кухнята.

— Доколко познаваш Виктор?

— Предостатъчно. — Мартин набоде хапка. — Накара ме да го поканя на събирането във Вила Елма следващата седмица.

— Как е успял?

— Като разписа чек за милион евро на „Един свят“. Не ме интересува нито Виктор, нито начинът, по който работи. Но поне ти ще можеш да се опознаеш с новия си собственик. — Погледна я сериозно. — Нали планираш да дойдеш?

— Зависи дали ще е безопасно за мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Съпругата ти, Мартин. Говоря за Моник.

— Моник живее свой живот, а аз си живея мой.

— Но може да не иска да вижда живота ти изнесен на показ с вечерна рокля на „Диор“ с най-скандализиращото деколте, което съм виждала.

— Получила си подаръка ми?

— Да, Мартин, получих го. Наистина не беше нужно.

— Разбира се, че беше. Очаквам да я облечеш следващата седмица.

— Сигурна съм, че приятелят ми много ще я хареса.

Той се загледа в чинията си и небрежно я попита кого мисли да доведе на партито.

— Джейсън се надяваше да дойде отново, но още не съм решила окончателно.

— Би могла да доведеш някого другиго, а не един от бившите си любовници.

— С Джейсън не бяхме любовници, Мартин. Бяхме грешка.

— Той очевидно все още мисли за теб.

Тя го погледна игриво.

— Мартин Ландесман, ти май ревнуваш!

— Не, Зоуи, не ревнувам. Но и не искам да бъда мамен.

Изражението й стана сериозно.

— Ако се чудиш дали в живота ми има друг мъж, такъв няма, Мартин. За добро или зло, само ти си.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна. В случай че те интересува, аз съм повече от готова да го докажа.

— Първо вечеряй, Зоуи.

Тя се усмихна.

— Приключих.

Трийсет минути по-късно, в тайната квартира оттатък Сена, Габриел се прегърби пред компютъра си, опрял юмруци на слепоочията си, затвори очи, заслуша се. Някъде дълбоко в него, погребан под хиляди лъжи и белязан от безброй рани, се криеше обикновен човек, който отчаяно искаше да намали звука. Професионализмът не му позволи. „За нейно добро е — каза си той. — За нейна безопасност. Съжалявам, Зоуи. Така трябва.“

За да се разсее, Габриел отиде към прозореца и с опрян до очите си бинокъл за нощно виждане провери местоположението на хората си. Яков беше в пежото; Одед бе в реното; Мордекай — в микробуса; Михаил и Йоси пиеха бира на кея с група млади здравеняци. Римона и Дина бяха възседнали два моторни скутера близо до хотел „Де Вил“. Той направи бърза проверка чрез кодирано радиосъобщение. Отговориха му един по един, отривисто и нащрек.

Последната спирка от обиколката на бойното поле беше входът на боядисаната в кремаво сграда на Ке дьо Бурбон № 21, където един от бодигардовете на Мартин от „Центрум Секюрити“ бавно пристъпваше под светлината на лампите. Знам как се чувстваш, помисли си Габриел. Чакането може да бъде истински ад.

52. Ил Сен Луи, Париж

Лунната светлина проникваше през прозореца и обагряше в бледосиньо събраните накуп сатенени чаршафи в огромното легло на Мартин Ландесман. Зоуи лежеше много спокойно, заслушана в свистенето на водата от ранния сутрешен трафик по Сена. Двама пияни любовници се караха някъде. За момент дъхът на Мартин пресекна, но после нормалното му дишане се възстанови. Зоуи погледна часовника на масичката до леглото. Часът беше същият, както и последния път, когато провери: 3:28…

Тя внимателно погледна Мартин. След като се бяха любили за втори път, той се беше отдръпнал в своята половина на леглото със съпружеска дискретност и доволно бе потънал в дълбок сън. Не беше сменил позата си почти час. Гол до хълбоците, той лежеше по корем, краката му бяха заели положение, подобно на бягане, а едната си ръка бе протегнал към Зоуи с копнеж. В съня лицето му излъчваше определено детска невинност. Зоуи се почувства принудена да извърне поглед. Кавгата на любовниците на улицата беше спряла, заменена от мъжки гласове, мърморещи нещо на немски. Няма нищо, каза си тя. Само смяната на охраната на „Центрум Секюрити“ в 3:30 ч.

Не мисли за телохранителите, беше й напомнил Габриел последната вечер в Хайгейт. Ние ще се погрижим за тях. Трябва да мислиш единствено за Мартин. Мартин е твоя отговорност…

Мартин все още не беше помръднал. Нито пък Зоуи. Само часовникът.

3:32…

Започнеш ли веднъж, движи се тихо и бързо. Не се оглеждай като среднощен крадец…

Тя затвори очи и си представи къде се намират четирите предмета, които й трябваха, за да изпълни задачата. Два от тях — мобилният й телефон и флашката, бяха пъхнати в ръчната й чанта, която лежеше на пода до леглото. Телефонът на Мартин все още бе на масата в трапезарията, а лаптопът му — на кухненския плот.

Представяй си движенията на тялото си, преди да ги направиш. Щом занесеш телефона и компютъра на безопасно място, следвай инструкциите ми стриктно и Мартин няма да има повече тайни…

Тя бръкна в чантата си, взе телефона си и флашката и безшумно се измъкна от леглото. Дрехите й лежаха разпръснати на пода. Без да им обръща внимание, с тихи стъпки се отправи към вратата. Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите и тя пристъпи във вестибюла. Въпреки че Габриел я бе предупредил да не го прави, не можа да устои и хвърли един последен поглед на Мартин.

Изглежда, той още спеше дълбоко. Тя притвори вратата и тихо се запромъква из апартамента към трапезарията. Чиниите още бяха на масата, също и телефонът на Мартин. Зоуи го сграбчи и тръгна към кухнята, като междувременно набираше от собствения си телефон. Габриел отговори при първото позвъняване:

— Затвори телефона. Брой до шейсет. После се залавяй за работа.

Връзката прекъсна, когато Зоуи влезе в кухнята. В тъмнината можеше да види само силуета на черния Sony VAIO в края на плота. Мартин бе оставил компютъра си в режим на готовност. Зоуи веднага го изключи и включи флашката в един от входовете. После взе нокията отново и се взря в екрана, като тихичко си броеше:

Двайсет и пет… двайсет и шест… двайсет и седем… двайсет и осем…

След като прекъсна разговора със Зоуи, Габриел бързо информира останалите от екипа, че операцията е в действие. На този етап само Мордекай имаше поставена задача, която изискваше просто да натисне бутона за включване на устройството на седалката до себе си. По същество това беше клетъчна антена в куфар, която имаше за цел да излъже телефона на Мартин, че работи в обичайната си мрежа, докато всъщност работеше в мрежата на Службата. Сигналът, който издаде при насочването й към сградата на Ке дьо Бурбон № 21, щеше временно да прекъсне всякакви клетъчни услуги на Ил Сен Луи. В този момент причиненото неудобство за клиентите на френските телекомуникации беше най-малката грижа на Габриел. Той стоеше до прозореца на тайната квартира, взираше се в тъмните прозорци на спалнята на Мартин Ландесман и тихо броеше наум.

Петдесет и седем… петдесет и осем… петдесет и девет… шейсет…

Сега, Зоуи, сега!

Като по даден знак, Зоуи започна да набира номер от телефона на Мартин. Този номер беше набирала стотици пъти в обезопасената къща в Хайгейт. Номер, който знаеше като своя собствен. След като въведе и последната цифра, натисна бутона за избиране и вдигна телефона към ухото си. Чу се единичен тон за позвъняване, последван от няколко кратки пиукания. Зоуи погледна екрана. Появи се диалогов прозорец, питащ иска ли да приеме обновяване на софтуера. Тя веднага натисна „да“. След няколко секунди се появи ново съобщение: „Извършва се прехвърляне“. Зоуи внимателно сложи телефона на плота, после включи компютъра, като задържа клавиша F8. Вместо да се включи както обикновено, компютърът автоматично зареди системното меню. С едно натискане тя позволи промяна на системните настройки и въведе команда компютърът да започне да използва софтуера от флашката. Това стана без проблеми и след секунди на екрана се появи прозорец със съобщение, че прехвърлянето се изпълнява. Поради големия обем на прехвърляната информация — всяка частица информация от хард диска на Мартин — прехвърлянето щеше да отнеме час и петнайсет минути. За съжаление, трябваше да остави флашката на компютъра и да дойде отново в кухнята, когато задачата се изпълнеше.

Тя намали яркостта на монитора на лаптопа и отново взе телефона на Мартин. „Актуализирането на софтуера“ бе завършено. Беше необходимо само да изключи телефона и след това да го включи отново, за да се инсталира софтуерът. Направи го и после бързо провери списъка с последните разговори. Нямаше и следа от нейния разговор. Всъщност според данните в телефона последното набиране от него бе било в 22:18 ч., когато Мартин се бе обадил на Моник в Женева. Последното прието повикване бе било, докато Мартин бе приготвял вечерята. Зоуи погледна номера.

Моник…

Зоуи върна телефона в режим на готовност и отвори хладилника. В най-горната част имаше бутилка „Волвик“. Тя я премести, внимателно затвори вратата и се насочи към трапезарията. Там се спря само да остави телефона на Мартин. Когато се върна в спалнята, намери вратата открехната, точно както я бе оставила. Мартин лежеше неподвижно в леглото, бледата кожа на тялото му блестеше на лунната светлина. Тя приседна от своята страна на леглото и пусна мобилния си телефон в чантата си. После се плъзна под сатенените чаршафи и погледна Мартин. Изведнъж той отвори очи и изражението му вече не бе по детски невинно.

— Започнах да се тревожа за теб, Зоуи. Къде беше?

Дори в най-простите операции има моменти, когато времето сякаш спира. Габриел беше преживявал подобни моменти повече от всеки друг професионален разузнавач. Със сигурност така беше и в 3:36 ч. сутринта в Париж, докато чакаше Зоуи Рийд, специалният разследващ кореспондент на уважавания лондонски вестник Файненшъл Джърнъл, да отговори на любовника си Мартин Ландесман. Габриел не уведоми Лондон за възможния проблем. Не каза нищо и на екипа си. Вместо това остана до прозореца на тайната квартира с бинокъл на очите, с Киара до себе си, и направи това, което всеки опитен агент прави в такива случаи. Затаи дъх.

Тишината трая цяла вечност. По-късно, когато прегледа записите, откри, че са били само три секунди. Зоуи започна с оплакване от жестока жажда, а после игриво смъмри Мартин, че в бързината е разхвърлял дрехите й по пода. Накрая предложи няколко неща, които могат да направят, щом и двамата са будни в 3:36 ч. сутринта.

Някъде вътре в Габриел се криеше обикновен човек, който отчаяно искаше да не подслушва. Професионализмът обаче не би го позволил. И той стоеше на прозореца на тайната квартира, съпругата му беше до него, а той слушаше как Зоуи Рийд се люби за последен път с мъжа, когото Габриел я бе накарал да мрази. Чу и как час и петнайсет минути по-късно Зоуи стана от леглото на Мартин и свали флашката от компютъра му — флаш памет, която беше прехвърлила съдържанието на хард диска на Мартин към солидната викторианска тухлена сграда в Хайгейт.

Партньорите на Габриел в Лондон никога нямаше да чуят записите от нощта в Париж. Нямаха право. Щяха само да разберат, че Зоуи Рийд е излязла от жилищната сграда на Ил Сен Луи в 8:15 ч. сутринта и се е качила на задната седалка на „Мерцедес Бенц“ с името РИЙД на прозореца. Колата я бе закарала директно на Гар дю Нор, където отново бе посрещната от няколко просяци и наркомани, докато бързаше покрай билетните гишета към чакащия влак. Един украинец с коса на расти и окаляно кожено яке се оказа най-настоятелният й ухажор. Той най-накрая отстъпи, прокуден от мъж с къса тъмна коса и сипаничаво лице.

Неслучайно именно този мъж седна до Зоуи във влака. Фалшивият му новозеландски паспорт носеше името на Лейтън Смит, макар истинското му име да беше Яков Росман, един от членовете на екипа на Габриел, придружаващ Зоуи при връщането й в Лондон. През голяма част от пътуването тя чете сутрешната преса и с пристигането й на Сейнт Панкрас грижите за нея бяха прехвърлени отново на МИ5. Те я закараха до работа с фалшиво такси и снимаха няколко пъти влизането й в сградата. Както беше обещал, Габриел нареди да преустановят подслушването на Зоуи и след минута тя изчезна от глобалната разузнавателна мрежа на Службата. Само неколцина членове от екипа на „Шедьовър“ го забелязаха. По това време те вече слушаха гласа на Мартин Ландесман.

53. Хайгейт, Лондон

Компютърните мрежи и средствата за комуникация до известна степен могат да бъдат защитени от проникване. Но ако атаката се появи отвътре, чрез получаване на достъп до самите средства, тогава системата е почти беззащитна. Само с няколко реда на добре изобретен програмен код мобилният телефон и лаптопът могат да бъдат „убедени“ да предадат най-умело пазените тайни на собственика си и да продължат да го правят месеци и години наред. Машините са съвършените шпиони. Не изискват нито пари, нито прикритие, нито любов. Мотивите им не подлежат на съмнение, защото просто нямат такива. Те са надеждни и готови да работят извънредно. Не се депресират, не прекаляват с алкохола. Нямат съпрузи, които да ги гълчат, или деца, които да ги разочароват. Никога не са самотни или уплашени. Не се изхабяват. Остаряването е единствената им слабост. Най-често се отказват от тях просто защото се е появило нещо по-добро.

По своето естество разузнавателната кампания срещу Мартин Ландесман, макар и с мащаб, който спираше дъха, беше рутинна за шпионажа през двайсет и първи век. Отмина времето, когато единствената възможност за подслушване на някого се състоеше в поставяне на радиопредавател с батерии в дома или офиса му. Сега обектите с готовност носеха предаватели под формата на собствените им клетъчни телефони или други мобилни устройства. Разузнавачите не бе нужно да презареждат батериите, защото следените го правеха сами. Не беше необходимо и оперативните работници да прекарват безкрайно монотонни часове, слушайки записите, след като сега материалите, получени по безжичен път, можеха посредством интернет и компютър да бъдат изпратени навсякъде по света.

При операция „Шедьовър“ тези компютри бяха поместени в тухлена викторианска къща, намираща се в края на тиха задънена улица в лондонския район Хайгейт. След непрестанната работа в подготовка за операцията в Париж, Габриел и екипът му неуморно подреждаха и анализираха необятната информация. Само за миг животът на един от най-изолиралите се световни бизнесмени се бе превърнал в отворена книга. Или както Узи Навот обясни на премиера по време на седмичната им закуска: „Където и да отиде Мартин, ние сме с него“.

Слушаха телефонните му обаждания, четяха електронната му поща, тихо надничаха през рамото му, докато сърфираше в интернет. Заедно с него договаряха сделки, обядваха с него и ходеха на коктейли, пъхнати във вътрешния му джоб. Спяха заедно с него, къпеха се с него, правеха упражнения заедно и дочуха кавга с Моник относно честите му пътувания до Париж. Придружиха го на полета до Стокхолм и бяха принудени да издържат заедно с него мъчителна Вагнерова вечер. Във всеки момент знаеха къде на планетата се намира и ако беше в движение, дори знаеха скоростта, с която се движи. Откриха, че Свети Мартин обича да прекарва много време сам в офиса си във Вила Елма — скъпо обзаведено помещение в югоизточната част на имението, с изглед към Женевското езеро, точно на триста седемдесет и седем метра надморска височина.

Получаването на огромно количество разузнавателни данни може да доведе до едно явно неудобство: възможно е жизненоважна част от пъзела да бъде погълната от пороя безполезна информация. Габриел се опитваше да избегне тази опасност, като реши поне половината от екипа да работи върху истинската ценност от парижката операция — лаптопа на Мартин. Разкритата информация не се ограничаваше до материалите в компютъра по време на операцията в Париж. Всъщност, поради проявената изключителна инженерна сръчност, компютърът автоматично изпращаше актуализация всеки път, когато бяха добавяни или премахвани данни. Това означаваше, че всеки път, когато Мартин отвореше документ, го отваряше и екипът на Габриел. Дори настроиха компютъра да предава видео от вградената му камера на трийсетминутни интервали. По-голяма част от видеото беше без картина и звук. Но всеки ден за около час, когато Мартин работеше, изглеждаше, сякаш наднича директно в обезопасената къща в Хайгейт, наблюдавайки как екипът на Габриел тършува из тайните на живота му.

Съдържанието на компютъра на Мартин беше кодирано, но защитата бързо падна под вещите ръце на двамата гении от Техническия отдел. Веднъж пробили външната стена, компютърът бързо избълва хиляди документи, които извадиха наяве всички дела на империята на Ландесман. Въпреки че за конкурентите на Мартин тази информация би струвала милиони, за Габриел нямаше особена стойност, защото не даваше никаква допълнителна информация за връзката между „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ и „Кеплер Верк“ или за предмета на тайната търговия между „Кеплер“ и иранците. Габриел от опит се бе научил да не се съсредоточава върху това, което е видимо в компютърната памет, а върху това, което вече не е там — временните файлове, които се носеха като духове из хард диска, изтритите документи, които бяха живели кратко, преди да бъдат изхвърлени в кошчето. Файловете никога не са напълно изтрити от компютъра. Точно както радиоактивните отпадъци, и те живеят вечно. Габриел насочи техниците да съсредоточат усилията си върху кошчето в компютъра на Мартин, особено върху една скрита папка, която бе останала непроницаема въпреки всички опити за възстановяването й.

Екипът на Габриел не работеше изолирано. И наистина, тъй като „Шедьовър“ беше международно начинание, то и полученият с много труд продукт беше международно достояние. Американците получиха своето посредством безопасна връзка между Хайгейт и Гроувнър Скуеър, докато британците, след множество вътрешни препирни, решиха, че МИ6 е логичният първи получател, след като Иран беше под неговата юрисдикция. Като цяло, Греъм Сиймор успя да запази надмощие в операцията и Темс Хаус остана мястото за вечерните срещи на началниците. Атмосферата остана колегиална, като изключим факта, че всяка страна имаше различни предположения за намеренията на иранците, внасяше различни стилове за анализ и различни национални приоритети. За американците и британците наличието на ядрено оръжие в Иран представляваше регионален проблем, за Израел това беше непосредствена заплаха. При съвещанията Габриел не се занимаваше с подобни въпроси. Но тогава не беше и нужно.

Всяка вечер последната му спирка в Темс Хаус беше стаичката без прозорци на Найджъл Уитком, на когото бе поверено наблюдението на Зоуи Рийд. Въпреки потенциалните опасности при наблюдаването на британски журналист, Уитком прие задачата без възражения. Както повечето участници в „Шедьовър“, той също бе започнал да си пада по Зоуи и с удоволствие прие възможността да й се възхищава още няколко дни, макар и отдалеч. Докладите от ежедневните наблюдения свидетелстваха за липса на нарушения от нейна страна или на доказателства за такива. Всеки път, когато Мартин се свързваше с нея, тя надлежно докладваше. Дори препрати на МИ5 кратко съобщение, което Ландесман бе оставил на телефонния й секретар.

— Какво е казал? — попита Габриел.

— Обичайното. Присъствието ти ми беше много приятно, скъпа. С нетърпение чакам да те видя в Женева другата седмица, скъпа. Нещо за някаква рокля. Тази част не я разбрах. — Уитком подреди листовете по малкото си директорско бюро. — В даден момент е нужно да решим дали трябва да посети приема на Мартин, или вместо това внезапно да бъде съборена от свински грип.

— Знам, Найджъл.

— Може ли да споделя мнение?

— Ако настояваш.

— Свински грип.

— А ако нейното отсъствие стане причина Мартин да заподозре нещо?

— По-добре подозрителен Мартин Ландесман, отколкото мъртъв репортер. Това ще е зле за кариерата ми.

Когато Габриел се върна в къщата в Хайгейт, беше вече почти полунощ. Намери екипа потънал в работа, а в кодираната си пощенска кутия — интригуващо съобщение от булевард „Цар Саул“. Изглежда, че един стар познат от Париж искаше да поговорят. Докато четеше съобщението за втори път, Габриел си заповяда да остане спокоен. Да, бе възможно да търсят точно това, но можеше и да не е нищо особено. Грешка е, помисли си той. Загуба на време, с което не разполагаше. Но бе възможно късметът да му се е усмихнал за пръв път, откакто Джулиан Ишърууд се бе появил на скалите в Корнуол с молбата да намери липсващия портрет от Рембранд. Някой трябваше да провери. Но с възложената му отговорност за „Шедьовър“, трябваше да е някой друг, а не самият той. Всичко това обясняваше защо Ели Лавон, майстор на проследяването, археолог и търсач на заграбени по време на холокоста ценности, се върна в Париж рано на следващата сутрин. И защо, малко след един часа следобед, той вървеше по Рю де Розие, на двайсет крачки след ревностната пазителка на спомени Хана Вайнберг.

54. Квартал Маре, Париж

На ъгъла тя зави по Рю Паве и хлътна в жилищната сграда на номер 24. Лавон два пъти обходи улицата по дължина в търсене на доказателство за следене, а след това пристъпи към входа. Надписите сочеха, че обитателят на апартамент 4Б се казва мадам Бертран. Лавон натисна звънеца и любезно се показа пред охранителната камера.

— Да?

— Бих искал да видя мадам Вайнберг, моля.

Настъпи тишина.

— Кой сте вие, мосю?

— Името ми е Ели Лавон. Аз съм…

— Знам кой сте, мосю Лавон. Един момент.

Устройството на входа тихо измърка. Ели прекоси влажния вътрешен двор, влезе във фоайето и се заизкачва по стълбите. На площадката на четвъртия етаж, скръстила ръце, стоеше Хана Вайнберг. Тя покани Лавон в апартамента си и тихо затвори вратата. След това се усмихна и учтиво протегна ръка.

— За мен е чест да се запознаем, мосю Лавон. Както може би предполагате, вие имате много почитатели в Центъра „Вайнберг“.

— Чест е за мен — смирено каза Лавон. — Наблюдавах ви от разстояние. Вашият Център върши невероятна работа тук, в Париж. Бих добавил — при изключително трудни обстоятелства.

— Правим каквото можем, но се боя, че не е достатъчно. — В погледа й се прокрадна тъга. — Толкова съжалявам за случилото се във Виена, мосю Лавон. Взривът покруси всички нас.

— Това са чувствителни въпроси — каза Ели.

— И за двете страни — успя да се усмихне тя. — Тъкмо правех кафе.

— С удоволствие бих пийнал.

Тя заведе госта във всекидневната и отиде в кухнята. Лавон огледа внушителното старо обзавеждане. Той бе работил по операцията, с която бяха привлекли Хана Вайнберг в гравитационното поле на Службата, и добре познаваше семейната й история. Знаеше и че в стая в края на коридора е окачена картина на Винсент ван Гог, наречена Маргьорит Гаше пред тоалетката си. Пропитата с кръв операция, която включваше малко познатото платно, бе едно от многото произведения на Габриел Алон, които Ели упорито се опитваше да забрави. Той пропъди спомена, когато Хана се върна с две чаши кафе с мляко. Тя му подаде едната и седна.

— Предполагам, че не идвате просто от любезност, мосю Лавон.

— Не, мадам Вайнберг.

— Тук сте заради документите ли?

Ели кимна и отпи от кафето.

— Не знаех, че сте свързан с… — Гласът й потрепери.

— С какво? — попита той.

— С израелското разузнаване — каза полугласно тя.

— Аз ли? Наистина ли изглеждам подходящ за такава работа?

Тя внимателно го огледа.

— Предполагам, че не.

— След бомбения атентат във Виена се върнах към първата си любов — археологията. Във факултета на Еврейския университет в Йерусалим, но все още поддържам много контакти с разследващите обезщетенията от холокоста.

— Как тогава чухте за документите?

— Когато сте се обадили в посолството ни тук, в Париж, оттам веднага са се свързали с един мой приятел, който работи в „Яд Вашем“. Той знаеше, че ще идвам в Париж по друга работа, и ме помоли да ги погледна вместо него.

— И каква работа ви доведе в Париж?

— Академична конференция.

— Ясно. — Тя отпи глътка кафе.

— Тук ли са документите, мадам Вайнберг?

Тя кимна.

— Може ли да ги видя, ако обичате?

Хана го погледна над ръба на чашата си, сякаш да провери достоверността на думите му, после стана и отиде в библиотеката. Когато се върна, в ръката си държеше безцветен калъф. Лавон усети, че сърцето му започва да бие по-бързо.

— Това восъчна хартия ли е? — попита той колкото се може по-спокойно.

Тя кимна.

— В този вид го получих.

— А документите?

— Вътре са. — Подаде калъфа на Лавон и каза: — Внимавайте, хартията е доста крехка.

Ели повдигна покритието и внимателно извади три листа пелюрна хартия. После си сложи очилата, пръстите му леко трепереха, и зачете имената.

Кац, Щерн, Хирш, Гринберг, Каплан, Коен, Клайн, Абрамовиц, Щайн, Розенбаум, Херцфелд…

Херцфелд…

Задържа поглед върху имената още малко, после бавно вдигна очи към Хана Вайнберг.

— Откъде взехте това?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа.

— Защо?

— Защото обещах пълна поверителност.

— Страхувам се, че не е трябвало да давате подобно обещание.

Тя усети промяната в тона на Лавон.

— Очевидно знаете нещо за този документ.

— Знам. Знам, че и много хора са умрели заради него. Който и да ви е дал този документ, е в голяма опасност, мадам Вайнберг. Също и вие.

— Аз съм свикнала. — Тя кротко го наблюдаваше. — Когато казахте, че приятел от „Яд Вашем“ ви е помолил да дойдете тук, това истината ли беше?

Ели се поколеба.

— Не, мадам Вайнберг. Не беше.

— Кой ви изпрати?

— Общ приятел. — Лавон вдигна листа. — Той трябва да знае името на човека, дал ви това.

— Морис Дюран.

— С какво се издържа мосю Дюран?

— Собственик е на малко магазинче за антикварни научни уреди. Каза, че бил намерил документите, докато поправял един телескоп.

— Наистина ли? — попита Ели скептично. — Доколко го познавате?

— През годините съм работила много пъти с него. — Тя кимна към кръгла дървена масичка, върху която бяха наредени няколко дузини старинни лорнети. — Те са ми нещо като страст.

— Къде е магазинчето му?

— На Осма улица.

— Трябва незабавно да го видя.

Хана Вайнберг се изправи.

— Ще ви заведа.

55. Рю дьо Мироменил, Париж

Центърът „Вайнберг“ се намираше точно зад ъгъла на Рю де Розие. Хана и Лавон се спряха там само да направят няколко копия на списъка и да ги заключат. После, с добре скрития в кожената чанта на Лавон оригинал, те се качиха на метрото до Рю дьо Мироменил и повървяха две минути до „Научни антики“. На табелата на вратата се четеше „Отворено“. Лавон отдели минутка да се полюбува на витрината, преди да пробва вратата. Беше заключено. Хана звънна на звънеца и те бяха незабавно приети.

Човекът, който ги чакаше, беше с височината и теглото на Лавон, макар във всяко друго отношение да бе негова пълна противоположност. Ако Лавон беше семпло облечен с няколко ката неугледно измачкани дрехи, Морис Дюран носеше елегантен син костюм и широка виненочервена вратовръзка. Ако косата на Ели беше рядка и рошава, то тази на Дюран бе монашески късо подстригана и сресана. Той учтиво целуна Хана Вайнберг по двете бузи и протегна към Лавон изненадващо силна ръка. Когато я пое, Ели изпита неприятното чувство, че е наблюдаван от професионалист. И ако не бъркаше, Морис Дюран се чувстваше по същия начин.

— Имате хубав магазин, мосю Дюран.

— Благодаря — отговори французинът. — Това е моето убежище при буря.

— Каква е тази буря, мосю?

— Съвременност — отговори веднага Дюран.

Лавон се усмихна съпричастно.

— Опасявам се, че и аз се чувствам по същия начин.

— Наистина ли? В каква сфера работите, мосю?

— Археология.

— Колко интересно! — възкликна Морис. — На младини много се интересувах от археология. Всъщност дори мислех това да уча.

— И защо не сте го сторили?

— Заради мръсотията.

Ели повдигна вежди.

— Страхувам се, че не обичам да си цапам ръцете — обясни Дюран.

— Това би било пречка.

— Доста голяма, мисля — добави французинът. — В коя област сте специалист, мосю?

— Библейска археология. По-голяма част от работата ми е в Израел.

Очите на Морис светнаха.

— В Светите земи?

Ели се поколеба, после кимна.

— Винаги съм искал да ги видя. Къде работите сега?

— В Галилея.

Морис изглеждаше искрено заинтересуван.

— Вие вярващ ли сте, мосю Дюран?

— Безрезервно. — Той внимателно погледна Лавон. — А вие, мосю?

— Понякога — отговори Ели.

Дюран погледна Хана Вайнберг.

— Онази пратка с лорнети най-после пристигна. Отделил съм най-хубавите за вас. Искате ли да ги видите сега?

— Всъщност приятелят ми трябва да обсъди нещо с вас.

Погледът на Дюран се върна на Лавон, като не разкриваше нищо друго, освен леко любопитство, макар че Ели още веднъж почувства, че французинът го преценява.

— С какво мога да ви помогна?

— Може ли да говорим насаме?

— Но разбира се.

Дюран махна с ръка към врата в дъното на магазина. Лавон влезе в офиса първи и чу как вратата след него се затваря. Когато се обърна, изражението на Морис беше далеч по-неприветливо, отколкото само минута по-рано.

— За какво е всичко това?

Ели извади калъфа от восъчна хартия от чантата си.

— Затова.

Очите на Дюран не се отместиха от лицето на Лавон.

— Дадох документите на мадам Вайнберг, при условие че ме държи настрана.

— Тя се опита, но аз я убедих да промени мнението си.

— Трябва да сте много настоятелен.

— В действителност не беше трудно. Трябваше само да й обясня колко хора са били убити заради тези три листа хартия.

Изражението на Дюран остана непроменено.

— Повечето хора биха се чувствали неудобно да чуят нещо подобно — каза Лавон.

— Вероятно не се плаша лесно, мосю.

Ели прибра калъфа в чантата си.

— Разбрах, че сте намерили документите в телескоп.

— Беше екземпляр от осемнадесети век. Месинг и дърво. Марка „Долънд“, от Лондон.

— Странно — каза Лавон. — Защото аз знам, че съвсем доскоро са били скрити в картина на Рембранд, наречена Портрет на млада жена. Знам още, че картината е била открадната и при кражбата един човек е бил убит. Но не затова съм тук. Не знам как сте се сдобили с тези документи, но трябва да сте наясно, че има много опасни хора, които ги търсят. Те смятат, че документите все още са в картината. — Ели замълча. — Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа, мосю Дюран?

— Мисля, че да — отвърна предпазливо Морис. — Но не знам нищо за картина на Рембранд или на някого другиго.

— Сигурен ли сте, мосю?

— Опасявам се, че да.

— Вероятно подочувате разни неща от време на време. Или имате приятели в бизнеса, които чуват разни слухове. Приятели, които може да знаят подробности за картината.

— Нямам навик да се събирам с търговци на картини. Те имат обичая да гледат хора като мен отвисоко.

Лавон подаде своя визитка на Дюран.

— Но ако случайно чуете нещо за Рембранд — каквото и да е, мосю, — моля ви, обадете ми се на този номер. Мога да ви гарантирам пълна конфиденциалност. Единствената ни грижа е възстановяването на картината. И внимавайте. Не бих искал да ви се случи нещо неприятно.

Дюран пусна картичката в джоба си, очевидно притеснен да сложи край на разговора.

— Искаше ми се да можех да ви помогна, мосю, но се боя, че не мога. Ако няма друго, трябва да се връщам в магазина.

— Не, няма. Благодаря ви за отделеното време.

— Няма защо.

Морис отвори вратата. Ели тръгна да излиза, после спря и се обърна.

— В действителност, мосю Дюран, има още едно нещо.

— Какво е то?

— Помнете, че Бог ви гледа. Моля ви, не Го разочаровайте.

— Ще го имам предвид, мосю Лавон.

Ели Лавон и Хана Вайнберг се разделиха по здрач на площад „Конкорд“. Хана взе метрото обратно до квартал Маре, а Лавон повървя до улица „Рабле“ № 3, адреса на посолството на Израел. Там, с властта, дадена му от операция „Шедьовър“, той инструктира местния шеф от Службата да поставят охрана на Хана Вайнберг и да пратят екип наблюдатели на Морис Дюран. След това направи и официално искане за кола и шофьор, за да го закара до летище „Шарл дьо Гол“.

— И се уверете, че шофьорът носи пистолет — каза Лавон. — Може би един ден ще мога да ви обясня защо.

Ели успя да се снабди с билет за икономичната класа за полета в 20,50 ч. на „Ер Франс“ до Хийтроу и към 23 часа вече приближаваше обезопасената къща в Хайгейт. От вратата го посрещна гледката на целия екип, който празнуваше шумно.

— Някой ще ми каже ли какво става?

— Клапани, тръби, вакуумни помпи, духала, автоклави, захранващи и изтеглящи системи, честотни конвертори, моторни картери, молекулярни помпи, ротори, магнити.

— Продава им центрофуги?

— Не просто центрофуги — каза Габриел. — Свети Мартин продава на иранците всичко, което им е нужно за изграждането на заводи за обогатен уран.

— А аз си мислех, че денят ми е бил успешен.

— Ти какво откри?

— Нищо особено. — Ели вдигна калъфа от восъчна хартия. — Само списъка на Курт Фос с банковите сметки в Цюрих.